Автор: Нина Василева

Не знам как да я нарека тази снимка... Мама я направила на Шипково, на нашата улица, пред нашата къща. А точно сега тя ми извади сърцето, изстиска го, и ми го върна малко и свито като стафида. Аз си знам.

„Залез в Шипково”... Или...

Нереално красив е, като всеки залез. Може би защото никога няма да се повтори същият.

Това е улицата пред родната къща на мама. Там, където едно време прекарвах летата си, но съм посрещала и зими, пролети и есени... Улицата си е все същата. И къщите са си все същите. Но вече са празни. Повечето. Там, на Шипково обаче, те говорят. Преди говореха с хората - с тези, които минаваха само през Шипково, с тези, които живеят там. Сега мълчат. Рядко разказват. А има какво да разкажат.

За красивата гора пролетно време, дето застила земята с прясна коприва, киселец и левурда, да има за рибник. За мостчето до Марковото, дето има Жива вода! Ледена, бистра и чиста, като че самодиви са плакали по първи петли, като че с шепи са събирали роса да засилят извора.

За малинака на Средни дял, дето малините бяха червени като кръв и сладки като мед.

Като меда на дядо Цочо Ре-то.

Къщата на баба Кръстина разказваше за глъчката, дето минаваше по улицата. Гледаше я винаги от прозорчето към нея. Сега мълчи. Скоро се надявам пак да проговори.

Когато им е охотно, къщите разказват за Конската поляна, за Коман, за Васильов, за фабриката накрая на селото.

За лятото и сенокоса, за светулките дето са толкова много, за звездите, които се виждат само там най-ясно и отблизо. За горещите летни дни и за прохладните нощи, които миришат на борови иглички, и кристалния и прохладен въздух, дето ти обръщат душата наопаки, като го вдъхнеш свят да ти се омае!

А дивите ягоди и боровинките, дето ги берат Цецо и Танчето, комшиите, и ги правят на гъсто сладко, дето като го куснеш и вратите на Рая за малко се отварят?

За дюкянчето за платове на дядо Цанко, таткото на леля Дияна.

За лятното кино и за огромните липи, дето пазят спомени за любови и срещи.

За любови и мъки, за щастие и нещастие. Разказват тия стари къщи за есента и изобилието в планината, за волните кошути, за чудновати птици, за герданите със сушена манатарка - обилни, като че ще ги кичат на цялата вселена.

Разказват за зимния сън на селото, за белия сняг, за наръчите дърва за огрев, дето карат комините да сучат дълъг дим, та от него и небето да чуе приказките за Шипково.

И сливовата ракия, дето дава топлина и сгряване.

И още толкова много разкази има, дето съм ги слушала хиляди пъти и никога не ми омръзват. Пълни с обич! Разказани с обич.

Улицата е все по-празна. И къщите. Но докато ги има, ще има и живот. Защото те са живи. И разказват.

Всъщност стана дълго. А просто се чудех как да кръстя снимката - „Залез в Шипково”, „Шипково залязва” или „Нещо залязва в Шипково”...

Препоръчваме ви още:

Малко слънце и някой, когото обичаш 
За България - с любов 
Макак Конак - едно вълшебно кътче