Автор: Мария Пеева

Събота обещаваше да е прекрасен, дъждовен и скучен ден. Боже, как обичам скучните дни. Вече си представях как лежа на дивана цял следобед, чета Бегбеде и се наливам с чая от мечо грозде на как-се-казваше-онзи-доктор за проклетите ми бъбреци. (Не ми стигат домашните животни, ами си отглеждам и бактерии, но това е друга тема). Обаче момчетата писнаха, че им е скучно и хайде да ходим на кино в мола, мамо, дават „Лего Нинджаго“. С Пеев се спогледахме, какво толкова, то и в киното може да подремне човек. Поведохме двамата малки, а Косьо, тийнейджърът се уговори с една тайфа приятели за картинг, докато ние сме на кино. Най-големият ми син Теди и снахата Яна се включиха за обяда, с идеята после да гледат „Блейдрънър“. Изобщо планове да искаш, само мама и татко никой не ги пита какво им се прави, но това е нормалният ред на вселената. Кой беше казал, че уморените коне ги убиват или водят на детска анимация?

В мола оставихме Косьо на картинга, а ние отидохме първо да хапнем. Че Алекс се заля с вода и се наложи да купуваме спешно панталонки, няма да ви разказвам. Ще премълча още и как отидохме за панталонки и се върнахме с мъжко яке, една дамска рокля-пуловер, комплект съвсем летни чорапки, за които Алекс ревна, и пет много мекички хавлиени кърпи от намалението на приземния етаж (не знам как се озовахме там, според мен в мола има преки пътеки през паралелни измерения, които всмукват като в черни дупки нищо неподозиращите клиенти от магазин в магазин, докато клетата им кредитна карта изпищи на умряло). Че Пеев се начумери, е излишно дори да споменавам. За историята е съществен само моментът, в който Теди спомена, че с Яна ще гледат „жестока фантастика“. Ей, като го чуха Коко и Алекс, забравиха и легото, и нинджагото. Как така Теди ще ходи на „жестока фантастика“, а те на някаква детска анимация, разбираш ли? Почти ги бяхме убедили, че Легото е сто пъти по-хубав и ние с баща им копнеем за този филм, само че няма да ни пуснат без деца и затова те обезателно трябва да ни придружат. И в този сюблимен момент Косьо довтаса с приятелите да каже, че решили и те да отидат на кино след картинга. Познайте дали на „Лего Нинджаго“ или на „Блейдрънър“? В крайна сметка се озовахме на касата на киното по-многодетни от обичайното, като на всичкото отгоре Пеев носеше и пет-шест пакета с покупки. Не можах да се удържа да не изплача и написах следния статус във фейсбук.

Отиваме на кино с 9 деца, 5 собствени, 4 назаем. От тях 5 са тийнейджъри, две са над 18, две са под 10. В задачата се пита след колко време ще ни изгонят от салона?

То смешно, смешно, ама колко да е смешно? Съвсем сериозна група си беше. Момчето на входа ни огледа и зяпна. Ако не бяха толкова разнородни по възраст хлапетата, можеше да ни вземе за учители, които са повели класа на кино с образователна цел, но Косьо се пошегува, че сме многодетно семейство. Понечих да уточня, но се отказах, то където пет-шест, там и девет. В киното заехме три реда, защото ни бяха дали билети в редичките с по четири места. После се оказа, че много разумно са постъпили хората, за да не вдигаме всички зрители, когато ставаме по всякакви неотложни нужди.

Тук е моментът да вмъкна, че „Блейдрънър“ е един чудесен филм, ако си падате по Денис Вилньов,

плюс тягостна, да не кажа дикенсова атмосфера,

плюс бледа, но яростна репликантка, която троши вратове с един пръст, (като при това успява да изглежда секси и много елегантна),

плюс вдъхновяващ саундтрак, който накара Коко да попита още в началото „сега ще убият ли някого“,

плюс любимият ми Райън Гослинг, който няма да вземе „Оскар“ и за тази роля,

плюс малко Харисън Форд за разкош.

От цялата компания филмът се хареса само на двама - Теди и моя милост.

Подозирам, че всъщност Теди не беше чак толкова омагьосан от филма, но не посмя да си признае, след като лично той ни замъкна. За сметка на това аз го харесах достатъчно, за да си порева на края. Но имайте предвид, че не съм критерий, защото рева даже на анимации. Отгоре на това няма как да не съм солидарна с Денис, ние мислим на една честота, все пак и двамата сме в сферата на киното. Вибрации си трябват за този филм, не е за всеки.

В интерес на истината не ни изгониха. Момчетата се държаха съвсем прилично. Тийновете си цъкаха кротко на телефоните и почти не се замеряха с пуканки. До тоалетна ходихме само по два пъти, и то не всички. А, да, веднъж отидохме и за вода. Косьо си разля соса от начос по седалката, но това даже ме зарадва, защото обикновено нещата ги разливат върху мен. По едно време Алекс пообиколи салона и разпита хората дали филмът им харесва. Коко попъшка малко от скука, обясни, че по-тъп филм не е гледал и след малко задряма. Алекс и той се унесе. И добре си поспаха, защото филмът продължи цели три часа. От време на време Коко похъркваше, та го побутвах леко да не вдига много шум. Бащичко... Поне не пръцка шумно. Може би това вече щеше да прелее чашата и да ни изгонят. А от друга страна, смеят ли? Та ние си бяхме цял футболен отбор.

Прибрахме се благополучно след осем, съвсем забравили, че на кучетата им е минал часът на разходка. Ама те са добри хайванчета, само три книги бяха разкъсали на хиляди малки късчета и ги разпилели из цялата къща, все едно сняг е навалял. Един вид да напомнят, че и кучето е човек и си има нужди. Мислех да пия пак от чая на доктор Охболи, обаче си налях едно вино. Ми така де. Мечото грозде щом помага, и обикновеното няма да навреди. Пък и аз да не съм мечка, само мечо грозде да пия.

Дано днес, в неделя поскучаем малко повече. Ако някое птиче не подшушне на момчетата, че в крайна сметка така и не гледахме „Лего Нинджаго“.

********************

Вижте защо мразя да ходя в мола. Може би ще ви е забавна и историята ми с кожената рокля.