Автор: Мария Пеева

Уморихте ли се от празници? Честно?

Хубави бяха моите, и доста шумни, и весели, и малко тъжни на моменти. Шарени, досущ коледна елха, ама след като детските ръчички и котката са я поошмулили.

И нещо ще ви подшушна под секрет. Не знам кой е казал “Ех, да свършат празниците, че да си почина”, но го разбирам този човек много добре.

Преди малко големите деца се прибраха от тридневен купон на хижа и имат толкова изтощен вид, все едно три дни са ринали сняг там. Посрещнах ги с баница с късмети. У дома обичаме традициите, но си ги нагласяме така, че те да робуват на нас, а не ние на тях. По тази причина, ако не сме всички заедно на Нова Година, баницата с късмети се прави на първи януари, а понякога и на втори - чак когато се съберем заедно. На мен ми се падна "нова работа". Няма лошо, аз от работа не се плаша, нито стара, нито нова, важното е да ми е на сърце.

На едно от момчетата се паднаха “парите” и той обяви, че щял да пуска тото. Което веднага ми напомни за тази велика мисъл на най-великия шоумен:

“На света няма такова нещо като късмет. Няма човек, който сутрин да излезе и да намери портфейл със злато на улицата днес, после още един утре, и така ден след ден. Може да му се случи веднъж, но ако разчита само на късмета, ще изгуби портфейла със същата лекота, с която го е намерил.”

Аз на тези новогодишни късметчета не бих разчитала много-много, му рекох. Ако иска пари, ще трябва да си ги изработи. Ако иска здраве, ще трябва да се погрижи за него. Да, късметът не е маловажен и с годините се научих да го ценя повече, отколкото в младостта си, но и само на него не бива да чакаме. Затова и тези новогодишни късметчета ги приемам само като приятен ритуал, нищо че децата толкова им се радват. Макар че сега като се замисля, колкото пъти ми се е паднало бебе, все имаме бебе през годината. Но не е като щъркелът да го е донесъл, така че пак не е само въпрос на късмет.

Иначе за празниците, както ви казах, шарени бяха. Изобилие от гости, подаръци, гозби и сладки приказки. Имаше и танци, и разходки, и коледни базари, и игри, и филми, и експерименти, и скарани деца, и щастливи деца, и купища перални, и изобщо всичко. 

Ето и личната ми класация за изминалите празници:

Най-вкусно ястие - едни божествени курабийки, които Яна направи и се изядоха още преди да настане Бъдни вечер. Рецептата ще я помолим да я сподели в коментарите. Заедно с Теди ги правеха, той служеше повече за чирак, но се навърташе около нея и бяха много сладка картинка двамата. Може би затова и станаха толкова хубави тези пусти курабии - какаови с бяло сърце от фъстъчено масло, или тахан или не знам каква точно магия спретна снаха ми. 

Рецепта "от дефект - ефект" - баницата с кайма, която на бърза ръка импровизирах, след като бях обещала на сватовете да ги изпратя с баница, а се оказа, че една кутия, която мислех за сирене, всъщност е кисело мляко. Но повиках неволята и запържих кайма с праз, разтопих пакет масло, наредих корите с тази плънка и за няма и час се появи въпросната баница с кайма, която момчетата единодушно обявиха за най-вкусна на света. 

Най-любим подарък - тук съм в колебание, защото буквално нямаше подарък под нашата елха, който да не донесе радост на някой от 14-те души у дома. Но мисля, че подаръкът, който най-много хареса лично НА МЕН, всъщност беше за Иван - ваучер за танго - три индивидуални урока. Ох, иска ми се да бяхте видели физиономията му, когато го прочете.

Най-смешен подарък - сам по себе си подаръкът изобщо не е смешен, много е мил. Но анонсът му беше толкова забавен, че после цяла вечер се майтапихме. Да поясня - тъй като винаги сме толкова много хора, всички подаръци са “от дядо Коледа”. И се слагат под елхата с надписана картичка, а някое от децата ги раздава, като чете за кого са. Тази година голямата чест се падна на Коко. Когато стигна до въпросния подарък обаче, изглежда етикетчето беше паднало, защото детето се зачуди:

- Я, този плик за кого е? Чакай да надникна.

Надя се обади:
- За майка ти е.

Коко:
- Интересен подарък... Мамо, заповядай ТРИ ЧЕРНИ БЕБЕТА от Дядо Коледа.

И сега на камината ми са кацнали “трите черни бебета от Дядо Коледа”, а аз се подсмихвам всеки път, като погледна натам.

Най-забавна случка - и тук имам големи колебания. Имаше един много интересен разговор за смъртта с големите деца, но той е за отделна история, защото е доста дълъг. Но може би би най-смешно беше, когато отидох да приспя Боби снощи, и разпоредих тишина в хола, докато заспи. А когато се върнах, децата ронеха сълзи в мрачна тишина. Всичко това навръх, връх Новата година, време на надежди и отлично настроение. 

- Какво става тук? - попитах.

Иван ме погледна гузно.

- Ами нали каза да пазим тишина и…

Беше им пуснал документален филм за ЕБОЛА.

Е, филмът беше на края и не успя да натъжи мен. Та оправихме настроението на бърза ръка. Но наистина на Пеев не може да му се отрече, че е изобретателен.

Най-красива снимка от трапезата? Ето я.

Най-тъжната случка? Най-тъжно ми беше, че толкова близки не са с нас - нито родителите ми, нито свекърва ми, нито Митко. Но за нашите най-вече ме боли. Защото знам, че там някъде в техния малък, затворен, объркан свят, който ми е трудно да си представя, мен вече ме няма, нито децата, нито всички прекрасни спомени, които сме си създали през годините. И имам само един начин да се справям с тази болка, като разказвам за тях, като правя всичко по силите си децата да ги помнят като хората, които бяха преди деменцията. Така лекувам болката - с истории - хубави, смешни, тъжни, всякакви.

Тази снимка на татко е точно преди Коледа. Отидох да ги видя с мама. Водех с мен Фреди, който е едно доста злобничко, старо куче, с крайна нетърпимост към целия останал свят освен мен. (Ще добавя, че светът не губи особено от тази омраза, защото Фреди, освен че е киселяк, и доста понамирисва). Но по някаква тяхна си логика, логиката на старостта или пък логиката на обичта, Фреди и баща ми се харесаха от пръв поглед. И това е колкото тъжно, толкова и мило. Тази история също я разказах на децата. Татко го нямаше на масата, но беше с нас. И винаги ще е така, докато някой от нас е тук.

Това, накратко, беше моята Коледа, моята Нова година.

Погледнах си последните истории и в една от тях открих с какво нетърпение съм очаквала празниците, за да си почина. А сега усещам, че с нетърпение очаквам да се върна в обичайния си ритъм, да подхвана новите задачи и да приключа старите, за които времето не стигна.

А дали пък това не е най-хубавото на дългите семейни ваканции? Че все някога свършват и животът след тях... продължава :)

Нека ни е добра година тази 2020! Със сигурност започна добре :) 

Повече за Фреди разказвам тук.

Историята на родителите ми споделям тук и тук.