или Детето с увреждане и скритите препъни-камъчета за крехката майчина психика

Автор: Ина Маринова

Странна порода хора сме ние – майките на деца с увреждания. Раждайки дете с увреждане или преживявайки увреждането впоследствие, минаваме през съвкупност от етапи.

Етап на първично лечение, с него плътно върви и етапът на тръшкането и безспирния рев, ама рев до откат, за щастие само в началото, макар че не съм убедена дали не е за нещастие, защото последващото поведение ни превръща в параноици и абсолютни шарани, лапащи всевъзможни въдици.

Следващ етап - спираш да ревеш и в големия си процент сме като ударени от високоволтажен ток, сякаш са ни дали някакви сили свише и си викаш: „Аааа, не, ще го открия, ще го намеря, мамка му и лек, и ще го оправя туй дете!“ Способен си света да обиколиш, някои дори наистина го правим.

Става детето на десетина-петнАЙС години и започваш да осъзнаваш, че това не е вирус и няма да стане работата. И, аха да приемеш нещата, се появява някоя Гала и прави предаване след предаване за някакви незнайни терапии; друга „Гала“, по друга телевизия, рекламира някой манастир, вода от девет планини в десета. Трета „Гала“ пък ни праща при някоя баба, дето промушва децата през цепнатина в камък, пък влачиш захар, сол, бакпулвер... такива неща. Забъркваш кекса и готоУ.

Учудващото е, че когато примерно протестираме за права на децата, за помощни средства, за единия тон проблеми с отглеждането на такова дете, все не се събираме хора да покажем, че наистина имаме проблеми, обаче ако Гала ни каже за терапия с яйца на очи в Тимбукту, палим и заминаваме.

Изключително завладяващи са случаите, когато се появи терапевт с чужбинско име задължително, а най-добре пред името му да пише професор или поне доктор. Той задължително има издадена книга. Ама не просто книга, а то си е цяла нАука, метОдика и разни други сложни думички. Идеята е да бръкнеш в мозъка на изтерзаната майка, със скритите наклонности да се превръща в Супермен баш в тия моменти, и мозъкът ѝ да започне да работи на друга честота, така че да чува само първите пет думи - че ей на, лекува се успешно аутизъм, и тя тръгва.

Е, напоследък е модерно, пък и технологичният напредък дава тази възможност, още докато върви предаването с именития професор, издал книга, да пишеш в някоя профилирана за майки на деца с увреждания група във Фейсбук, обикновено първо – „Пуснете си Галааааааа!“ – (своеобразно викане). Секунда след финала, вече напълно и безвъзвратно зомбирани, започваме обсъждането. Винаги някоя първа е открила топлата вода и с гордост заявява, че е чела книгата, даже с радост ще я поразпрати на една, втора, трета, че нали сме бедни, та да не харчат пари и други. Чудя се, дали вече знае, че се е прекарала, или просто не е разбрала тънкостите на науката, та затуй детето си е все същото, ама нищо, чакаме следващия споделен опит.

Странна работа, що така никога не прочетох – „Детето е излекувано!“

В крайна сметка дискусията почти винаги се превръща в разбор на текста в книгата, начин на тълкуване и евентуално прилагане връз детето, ама дотам. Нещо като ежедневна среща в литературен клуб.

Ако някоя от нас, което е изключително рядко явление, се сети да порови в интернет, щото в последно време изглежда забравихме, че интернет не служи само за Фейсбук, и попрегледа публикации в подкрепа или не на даден вид терапия, може и да стигне до някоя-друга истина, но пък на тази смела майка толкова й е писнало да я обвиняват, че отнема надеждата на други, че гледа кротко да си замълчи и да отиде да прегледа някоя весела страница за клипчета със смешки с домашни любимци например. Дори и отново да добие смелост и да напише – „Ей, това е поредният търговски трик!“ , моментално скачаме и най-често я навираме… в ъгъла, отново с думите – „Как не те е срам, коя си ти да отнемаш надежда?“

Най-неприятното в цялата история е, че докато пишеш във Фейсбук и коментираш по време на рекламите предните 10 минути от предаването за новата чудодейна терапия, телефонът ти пищи поне 10 пъти и се оказва, че ти звънят всякакви баби, стринки и лели по линия на 3-ия братовчед на баща ти по майка, щото чула, че в рода ѝ една родила увредено и някак се почувствала длъжна да помогне. Докато се чудиш как да я разкараш, звъни съседката баба Мара, отново с превъзбуден тон – „Пусни Гала веднагааааа....“ В такива моменти, ако си онази знаещата, приелата и неискащата да гледа и чува, живееща в мир с проблема си, отново си в дупката и дори без да осъзнаваш, чувстваш вина. А онова пиле в главата ти, позабравеното, хем знаеш, че това са глупости, но то човърка и кълве точно в тоя момент – Дали си права, а?

И ако си от тези приелите, щастливи в нещастието си и наясно напълно, че това не е грип и чудодейното хапче не съществува, ако си изгонила човъркащото пиле, ти идва да пребиеш някоя баба, ама си даваш сметка, че тя, милата, не е виновна, виновни сме ние, които го позволяваме – майките, телевизиите, вестниците… всички.

Всеки бил имал нужда от надежда, от вяра до последно.

Интересно ми е кога е това – „до последно“? Дали се чувстваме една идея по-щастливи, надявайки се, вярвайки в чудото и то все не идва, и все не идва? Не, това не е щастие! Това е мъка, ден след ден, чакайки нещо, което една част от теб отдавна знае, че не съществува и никога няма да дойде.

Давам си сметка, че ние, майките на деца с увреждания, сме уникална потребителска група хора, пред които върви абсолютно всичко, стига да има само две думи – успешна терапия. Няма никакво значение за какво заболяване, увреждане, генетичен синдром или друго става дума. Няма да забравя отново при Гала – предаване за лъжлива епилепсия, заради дефицит на витамин Б-12 . Месеци, дори все още, децата с увреждания масово са с дефицит на Б-12. Очевидно синтетичният Б-12 не се произвежда в оптимални количества, защото явно не стига, и все още тези деца са си с епилепсията и дефицита, знам ли…

За нас няма невъзможни неща, парите не са фактор, не защото ги имаме, а защото сме склонни да потъпчем всичко останало ни, като гордост, достойнство, ако ще и пред супермаркета ще седнем да просим пари, само и само да се докоснем до заветната терапия, каквато и да е тя, и ако ще и да ходим с години. Точно тук е разковничето за всеки псевдодоктор-професор, решил да издаде книга или просто да обере тревата пред блока, изсуши и свари отвара, да я бутилира в малко шишенце и да я продаде за „чудото“ в 3 милилитра.

Освен всичко казано дотук, ние никога не опровергаваме, не признаваме провала си, не за друго, наистина не го усещаме, защото онази мнимата надежда човърка и човърка в главите ни. Децата ни са „ходещи Менделееви таблици“, пият всевъзможни хранителни добавки, витамини и каквото се сетите, ей така, защото някой чул...

На практика ние сме най-обикновени мазохисти.

В един момент разочарованието за нас е станало като спорт, като храната, без която не можем, и търсим отново и отново да се хванем на някоя въдица, а пък такива като Гала и компания живеят, за да ни „служат“.

Препоръчваме ви още: 

Ина от магазИна

Писмо до майката на Раличка и доцент Петкова

Майки, за които няма празници

Хайде, Кухи лейки, на протест! Защото те са и наши деца!

Специалната майка на Ния

Автор: Милена Макавеева

Всяка делнична сутрин карам дъщеря ми на училище. Пътят излиза от планината и се вие в покрайнините, докато се влее в забързания за работа, училище и задължения град. Минаваме покрай Южния Парк, а там, на спирката срещу улица „Нишава“, чака едно усмихнато момиче с червено яке. Не зная името й, но винаги, минавайки оттам, я търся с очи. Нейните греят зад очилата, независимо какво е времето навън. Сякаш винаги има повод за усмивка.Чака да я вземе оранжевият автобус, заедно с майка си. Момиченцето с греещата усмивка е специално, защото е със Синдром на Даун, а 21- ви март е датата, на която отбелязваме Международния ден на тези деца и възрастни. Добър повод да си поговорим за тях, за техните потребности и нашите възможности да ги приемем такива, каквито са.

Накъде ли пътува с този автобус, в специално заведение или в масова детска градина? И защо това трябва да ни интригува, нали все пак отива някъде, всяка делнична утрин, към 7:20? Мисля си, и няма да се изморя да говоря, пиша и повтарям, че зрелостта на едно общество се определя от това как се отнася към различните и неравностойните му членове. Къде сме ние, на прага на 21-ви март? Ние, които за пореден път сме изправени пред въпроси от типа: „Годно ли е едно такова дете за образование? и “Съществува ли реално интеграцията?“Децата с Даун Синдром имат право на достъп до образование, услуги и т.н. също толкова, колкото и ние, носещите традиционен брой хромозоми.

Със следващите редове се надявам да хвърля малко повече светлина за потребностите на тези деца, а вие - да намерите повод да се усмихнете така, както те го умеят. Слънчевите деца.

Синдромът на Даун или Тризомия 21 е една от най-честите хромозомни аномалии, която се дължи на допълнителна хромозома в 21-та хромозомна двойка. Хората с този синдром имат в кариотипа си 47 хромозоми, вместо 46, както се очаква. Счита се, че всяко едно на осемстотин новородени е с този синдром, като тази честота е еднаква във всички страни, всички раси и социални групи. Пренатално, категорично би могло да се потвърди или отхвърли наличието на Синдром на Даун с извършването на амниоцентеза - процедура, при която се изследват епителни клетки на плода, налични в околоплодната течост. В България годишно се раждат около 100 деца с Тризомия 21, която почти винаги се диагностицира след раждането. Първоначалната диагноза е базирана на външни физически характеристики като: единична гънка по дължината на дланта, характерен вид и разположение на очите, плоско лице, особености при пръстчетата, понижен мускулен тонус и други. Диагнозата трябва да бъде потвърдена чрез специализирано изследване на кръв или тъканни клетки, при което се визуализират хромозомите – групирани по размер, брой и форма в т.нар. кариотип. Независимо от това какъв е видът на тризомията (обикновен, мозаечен или по типа на разместването) семейството му има нужда от подкрепа, информация и насоки, а новороденото – от изработване на програма за стимулиране веднага! Ето някои важни факти за развитието на тези деца:

1. Децата с Даун Синдром имат понижен мускулен тонус. Това засяга всички мускулни групи, забавя психомоторното развитие, затруднява постуралния контрол, наблюдава се бърза уморяемост. Това налага провеждането на рехабилитация и физиотерапия от първия възможен момент, с цел укрепване на мускулатурата и изграждане на добри статични и двигателни модели. Ранното начало и продължаващата след прохождането на детето двигателна терапия подпомагат активното изследване на средата, отправна точка за развитие на психичните процеси и комуникацията.

2. Налице е слаб сукателен рефлекс, поради което често кърменето или не се случва, или се преустановява рано и се преминава към изкуствено хранене. Важно е тук да се въведе правилна позиция за хранене, при която устата е по-ниско разположена от ушите. Така се превентира навлизане на мляко в Евстахиевата тръба, което е рисков фактор за развитие на отит. Ранната интервенция, от квалифициран логопед, би могла да подпомогне оралната мускулатура и да създаде благоприятна база за развитие на орално-моторни модели на движение за хранене и говор. Необходима е ежедневна стимулация, адаптирана към особеностите на детето, с цел стабилизиране на долната челюст, постигане на ретракция на езика, изработване на правилно дишане, диференциация при движение на отделните мускулни групи, както и работа по моторното планиране и профилактика на вредни навици като скърцане със зъби, сукане на езика и т.н.

3. Закъсняват възможностите за комуникация, игра, фина моторика, пространствени и конструктивни умения. Обичайните за възрастта умения се появяват със закъснение и в зависимост от индивидуалните особености на малчугана. В този смисъл е важно да кажа, че ранното начало на стимулация със специалисти е от изключително значение за развитието. Търсете логопед, психолог, кинезитерапевт, физиотерапевт, сензорен специалист, които имат опит и познания в областта на ранното детско развитие.

4. Често се наблюдават проблеми със зрението от типа на: страбизъм, кривогледство, късогледство или далекогледство. Това налага редовно проследяване на очния статус с оглед на факта, че децата с Даун Синдром учат много добре през зрителната си перцепция (с онагледяване).

5. Възможни са проблеми със слуха, при които не се улавят някои честоти, но дори и да няма констатирани такива, децата с Тризомия 21 демонстрират затруднена слухова преработка, т.е. те научават много по-лесно и трайно неща, които са онагледени, в сравнение с информация, подадена изцяло по слухов път. Неслучайно една от изключително успешните терапии в ранната им детска възраст е комуникацията с жестове, при която вербалната информация е придружена с жест, който моментално улавя интереса им. Доброто споделено внимание и желанието за имитация при децата с Даун Синдром са отлична предпоставка за развитие на този вид комуникация.

6. Налице са значителни затруднения с идеацията и моторното планиране т.е. от една страна с идеята какво да правят с играчките, от друга - как да извършват поредица от последователни действия с определена цел. Трудно прехвърлят опит в нова ситуация. Това налага прилагането на комбинативен подход в терапията и много игра и трупане на опит във вариативни условия. Предвид факта, че децата с Даун Синдром наблюдават другите, искат да са с тях и да ги имитират, те трябва да бъдат адаптирани в среда с деца, от които да учат и на които да подражават.

7. Уменията по самообслужване и фината моторика са сериозно предизвикателство, от една страна, поради бързата уморяемост, от друга, поради затрудненията да извършат правилно поредността на движенията. Полезно е да се работи със сензорен и ерготерапевт, но най-важната стъпка в това отношение е да се подпомага самостоятелната изява на детето у дома, да се награждава всяка малка успешна стъпка с похвала и да не се отказваме, въпреки временните неуспехи и по-бавните темпове.

8. Децата с Даун Синдром често биват описвани като инатливи и упорити. За близо седемнайсет години клинична практика, не съм видяла агресивно такова дете. Факт е, че демонстрират поведенчески особености, най-вече тогава, когато се чувстват несигурни или не са силно заинтересовани от това, което изискваме от тях. Ако тези особености пречат, в процесите на терапия и обучение е редно да се направи консултация с психолог, който да предложи различни стратегии за справяне на семейството.

С времето и порастването нуждите на детето с Даун Синдром се променят – възможностите му нарастват, а и средата има различни предизвикателства. Семействата на тези деца също имат нужди - някой да ги изслуша, да даде странична гледна точка, да чуе страховете им, да разбере умората им.

Наскоро срещнах някъде в интернет пространството фразата: “Дължат ли нещо децата в норма на тези със специални потребности?“.

Замислих се, тези хора не искат нищо от нас, най-малко – съжаление. Имат нужда от приемане. Да приемем до себе си различното им дете такова, каквото е – с 47 хромозоми, говорещо или не, странно по своя си начин, без да се страхуваме и без да се нагърбваме с отговорността да правим нещо с него. Това има кой да го мисли - 24/ 7, ден и нощ, цял живот – тихо и неуморно. А ние – аз и вие, какво да сторим, когато срещнем някое от тези слънчеви деца – Яница, Серафим, Боян, Аника и момичето с червено яке от спирката на улица „Нишава“? Просто е – да направим като тях – да им се усмихнем, да подадем ръка и споделим малко време заедно. На тях ще им е приятно, а ние, можещите, ще се научим на някои неща - как да общуваме без думи, да се радваме на малките неща и да не се страхуваме да сме различни.

За Милена: 

Завършила е бакалавърската си степен в СУ „Св. Климент Охридски“, а магистърската – в Нов Български Университет. Като студент работи в Специализираната болница за лечение и рехабилитация на деца с церебрална парализа „Св. София“ на доц. д-р Иван Чавдаров. Следва работата й като част от екипа на Терапевтичен и обучителен център „Пумпелина“ за 5 години. След това стартира частната си практика в Логопедичен кабинет „Светулките“. Професионалните й интереси са свързани с ранната интервенция и превенция, терапия на нарушения от типа на сензорноинтегративната дисфункция, аутистичен спектър, детска церебрална парализа, епилепсия и други неврологични заболявания.

Препоръчваме ви още: 

Светът на Мария

Слънчевото семейство на Силвена

Обуйте шарените чорапи! 

Какво може Микаела

Истинските хора раждат истинската история

Работното време на майката е 98 часа седмично, срещу 40 часа нормална работна седмица.

„Да бъдеш майка е работа на пълно работно време“ – сигурно често сте чували тази реплика. Оказва се обаче, че тя е абсолютно невярна. Защото майчинството е съотносимо с работата на повече от две места. Изследване, проведено от американски специалисти, показва колко време отделя жената средно в грижи за децата си – 98 часа седмично или 2,5 пъти повече от хората, които са със стандартен 8-часов работен ден.
Авторите на проучването са анализирали графика на повече от 2000 майки, чиито деца са на възраст между 5 и 12 години. Фактите показват, че работният ден на майката започва средно в 6,23 и приключва в 20,31. При това свободното им време е около час на ден (най-често за душ или вана).

40% от запитаните майки твърдят, че по-голяма част от времето им отнемат задачи, които изискват незабавно разрешаване и никога не свършват, защото се повтарят всяка седмица, а 70 % признават, че са под постоянен натиск във връзка с ежедневното приготвяне на храна за децата, която трябва да бъде и здравословна. Жените определят като животоспасяващи за себе си няколко неща – смартфоните, шоковото хранене ( на крак и когато имат свободна минута) и кафето.

Резултатите от проведеното изследване още веднъж нагледно демонстрират напрежението и натоварването, на които са подложени майките в ежедневието си, както и лавината от проблеми, които се налага да разрешават. – казва Кейси Луис, представителка на компанията, която е поръчала изследването.

Източник: boston.cbslocal.com

Препоръчваме ви още:

Многофункционалната "жена зад мивката"

ОбъркАл си сметките, пич!

Печка-мивка-пералня

Най-добрата терапия за всяка болест е смехът! Така се лекуват и медиците. Доказват го вицовете, на които се смеят и лекари, и пациенти.

Основни методи на лечение на гинекологичните заболявания по възраст:

14 г.: „Като започнеш сексуален живот, ще ти мине.“

20 г.: „Като родиш, ще ти мине.“

27 г.: „Като родиш второто, ще ти мине.“

38 г.: „Е, какво искате, как да сте, след две деца?“

***

- Санитар, къде отиваме?

- В моргата.

- Но аз още не съм умрял!

- Е, и ние още не сме пристигнали.

***

14 февруари, магазин за подаръци:

- Покажете ми, ако обичате, този плюшен задник.

- Господине, как може да сте толкова циничен? Това е сърце!

- Госпожице, аз работя като кардиохирург и прекрасно знам как изглежда сърцето. Сега покажете ми плюшения задник.

***

След дълъг престой на опашка пред лабораторията, пациент най-сетне дочаква реда си:

- Здравейте, донесох кръв и урина.

- За изследване ли? – пита русата рецепционистка.

- Не, за дегустация! – изревава нервният мъж.

***

Както е известно, българите разбират от три неща – образование, медицина и политика. Един познат гинеколог твърди, че най-добрите начини за предпазване от бременност, могат да бъдат чути на опашките за аборт.

***

Двама лекари си говорят:

- Откакто съм се преместил в новата кооперация градя скандален имижд. Всички мислят, че съм наркоман.

- Ти луд ли си? Не е ли рисковано?

- Не е. Съседите ми са само пенсионери, ако разберат, че съм терапевт…

Натоварена сутрешна визитация. Сестрата пита лекаря:

- Докторе, защо имате свещичка зад ухото?

- Ееее, къде тогава съм пъхнал молива си?

***

- Да, несъмнено, вие сте клептоман.

- Това лекува ли се с нещо, докторе?

- Ако ми върнете химикала, ще ви напиша рецепта.

***

- Докторе, имам грип. Какво ще ме посъветвате?

- Стойте по-далеч от мен, ако обичате.

***

- Докторе, готови ли са изследванията ми? Умирам от любопитство!

- Всъщност не умирате от любопитство...

***

- Защо така силно крещи пациентът в операционната?

- Упойката още не е подействала, а хирургът е млад…

- Какво, да не го сряза?

- Не, каза нещо… и пациентът го чу.

- И какво толкова каза?

- „А сега да проверим в гугъл, от коя страна се намираше апендикса.“

***

В една болница уволнили лекаря. Свети Петър решил да го замести, докато назначат друг. Влиза при него пациент, с парализирани крака.

- Стани и тръгни – казва Свети Петър.

Пациентът става и тръгва. Излиза от кабинета и другите го питат:

- Е, как е новият лекар?

- Абе, всички са еднакви. Няма "добър ден", няма "довиждане"…

***

В кабинета на паразитолога:

- Мога ли да ви попитам, как лекувате глистите?

- А вие от дружеството за защита на животните ли сте?

- Не.

- Тогава ще ви призная, не ги лекувам, убивам ги.

***

Адвокат към патолога:

- Докторе, проверихте ли пулса, преди да направите аутопсията.

- Не.

- А измерихте ли кръвното налягане?

- Не.

- Уверихте ли се, че няма дишане?

- Не.

- Значи пациентът може да е бил още жив, когато сте започнали аутопсията?

- Не.

- Защо сте толкова сигурен?

- Защото мозъкът му беше донесен отделно от тялото.

- Въпреки това, той може все още да е бил жив.

- Сигурно, и вероятно би могъл да работи като адвокат – отговаря вбесеният лекар.

***

Акушерка спира такси:

- Към родилното! Намалете малко, аз само работя там.

***

Двама хирурзи, след работа:

- Е, как мина операцията?

- Както обикновено… под наркоза винаги е скучно.

***

Забележка на педиатъра в амбулаторната карта на детето:

„Лошо произнася думите "мама" и "татко", но съвсем отчетливо изпсува, когато падна от табуретката.“

***

Упойката е единственото средство, което спасява лекаря от съветите на пациента по време на операция.

***

- Ало, болницата ли е?

- Не, това е моргата.

- О, извинете, рано ми е още за вас!

- Нищо, ще почакаме…

***

В операционата:

- Колега не натискайте толкова със скалпела, трета маса сменяме.....

Начало на операцията. Анестезиологът се навежда над пациента да му постави кислородната маска. Болният усеща дъх на алкохол:

- Докторе, но Вие сте пил!?

Анестезиологът, погалвайки успокоително пациента по бузата:

- Кой, аз? Пиян? Не си видял хирурга.

***

- И двата зъба са силно възпалени, налага се да ги извадя.

- Колко ще струва?

- 200 лв.

- 200 лв. за две минути работа?!

- Ако искате, мога да ги вадя и бавно.

***

Патоанатом замества колега УНГ на сутрешна визитация:

- Всички да легнат, да изпънат крайници и да запазят тишина!

***

Лекар към пациента:

- Трябва да вземате тези лекарства до края на живота си.

- Но, докторе, тук пише да се приемат в продължение на два месеца?

- Е, аз какво казах.

***

- Докторе, толкова ми е хубаво…

- Извинете, разменили са банките!

***

Жена придружава болния си мъж на преглед. Като приключил, лекарят помолил мъжа да излезе и казал на жената:

- Мъжът ви е смъртно болен. Само Вие можете да му осигурите някоя и друга година живот. Ще трябва да му приготвяте здравословна закуска всеки ден, вечер да взема топла вана, масажи три пъти дневно, разнообразно меню, разходки всеки ден, нещо не му отказвайте, той трябва да е в душевен комфорт. Осигурете му тишина и спокойствие. Така ще поживее още две-три години.

По пътя към дома съпругът пита:

- Верче, защо мълчиш? Какво каза докторът?

- Верчето (мрачно):

- Какво, какво, каза, че ти остава по-малко от месец.

***

Мъж получава покана за приятелство: „Психиатрична клиника „Фройд“ иска да сте приятели.“ „Намериха ме“, констатира той.

***

Мъж се връща в офиса след посещение при стоматолога.

- Как мина? – питат колегите.

- Какво да ви кажа, добре че не знам някакви държавни тайни. Щях да ги издам.

***

Шеф на ресторанта към бармана:

- Коктейлът за днес е 5 г водка на 100 л вода.

- Психиатрията ли ще празнуват?

- Не, хомеопатите имат корпоративно парти.

***

В кабинета на психиатъра надниква мъж. Оглежда се и казва:

- Аз съм за стоматолога, но нещо ми подсказва, че не съм попаднал където трябва.

- Не, не – убедително възразява психиатъра – ако нещо ви подсказва, сте попаднали точно където трябва.

***

- Защо седим с часове пред кабинета на лекаря?

- Защото времето лекува!

***

Латинският е мъртъв език, защото колкото повече разговарят на него лекарите, толкова по-малко са шансовете на пациента да остане жив.

Прочетохте ли

Докторе, благодаря!

Препоръчваме ви още: 

Д-р Велев - откровено за лекарите

Криворазбраното здравеопазване

За лекарите вълшебници и техните войници - лекарствата

Представяли ли сте си някога, че ще дойде момент, в който книгата, която държите в ръцете си, ще оживее? Вярвали ли сте, че ще може да играете с героите или да ги променяте? Ето че времето, в което живеем, променя представи и разчупва закостенели вярвания. В този век на технологии и новости децата са тези, които откриват нови и нови светове с помощта на мобилни устройства, а технологиите невинаги са злият герой.

С желанието да привлекат вниманието на децата за по-дълго, "Блуег България" представят на пазара един напълно непознат и иновативен продукт, който има амбицията да върне любовта към книжките. С помощта на мобилно устройство, насочено към страниците, героите оживяват пред очите ви. Рицари, принцеси, дракони и какво ли още не. Дете ще бъде впечатлено, а родителите му няма да се тревожат на какво е попаднало, сърфирайки в Интернет. Освен много интересни и образователни факти, които ще научат, мъниците могат да оцветят по свой вкус героите и после да видят на живо творението си.

Как се активира книжката, за да оживее? 

След като сте закупили една от книжките, трябва да свалите приложение за сканиране на QR кодове на вашия смартфон или таблет. Приложението е безплатно, като в зависимост от операционната система на вашия телефон – GooglePlay или AppStore, може да изберете най-подходящото според вас. С вече сваленото приложение сканирайте QR кода на последната страница на книжката. Това ще ви отведе до приложението на самата книжка. Можете да го инсталирате на вашето устройство. След това, пак с приложението, сканирайте QR кода на втора вътрешна страница, който е вашият персонален код и с който ще можете да активирате книжката. След като сте активирали кода, насочете устройството към книжката, корицата или вътрешните страници и забавлението може да започне. И най-хубавото е, че този код може да се инсталира на три устройства, за да може вашето дете да играе с "Живата книжка" както на таблета вкъщи, така и на вашия смартфон. Посетете фейсбук страницата на "Блуег България" за повече информация.

Какви забавления предлагат?

На пазара у нас в момента се предлагат четири живи книжки с различна тематика. Момиченцата могат да се потопят в нова реалност с любимите си принцеси и рицари, а момчетата ги очакват приключения с коли или динозаври.

Момиченцата могат да сменят роклите на принцесата в движение, наслаждавайки се на нейното 3D изображение.

Момченцата имат възможност да чуят истинските звучи, които са издавали динозаврите, както и да се запознаят с 23 съвременни модела на автомобили и техническите им характеристики.

Младият Артур от "Легендата за рицаря" ще ги научи на честност, упоритост и смелост, принцеса Луси ще отвори вратите на приказния си дворец и ще изпълни някои от най-любимите си песнички със своите приятели. В "Тайната на динозаврите" пък ще може да чуете истинските звуци, които са издавали тези праисторически животни, а любителите на автомобили ще могат да се запознаят с 23 съвременни модела и техните технически характеристики. Макар и образователни, книжките са представени по интригуващ за децата начин.

"Живите" книжки предлагат още много забавления на децата - с тях те оцветяват, четат, научават забавни факти, а въображението им получава мощен тласък, въвличайки ги в един вълшебен свят, комбиниращ класическата книжка за оцветяване с новите технологии.

Благодарение на съвременните технологии, "живите" книжки говорят, пеят и общуват с детето ви на родния му български език.

А за родителите остава удовлетворението, че с помощта на една книга предоставят на децата си достъп до приказен свят, който развива уменията им, разширява мирогледа им и им позволява да общуват с технологиите в една контролирана и сигурна среда.

Препоръчваме ви още:

Две вълшебни детски книжки

Осип Манделщам в детската колекция на "Лист"

Принцеси. Забравени и безизвестни

Представете си, че живеете с децата си в мир, любов и хармония, независимо от това, че вие сте хората, които ги възпитават. Трудно, нали? Но мъдрият Изток, с натрупаната от хилядолетия мъдрост, знае как да стане. Нарекъл е това състояние на пълна хармония – дзен. Ето няколко примерни кризисни ситуации с дзен решение.

1. Сутрин е, а хлапето никак не бърза да закуси и да се облече. В резултат от ранния ни сблъсък, освен че закъсняваме за работа, ние вече сме започнали деня със стрес, който ни съпътства до вечерта.

Тук и сега

Родителят казва: „Закъсняваме!“ Това звучи като заплаха, която детето не разбира, и (още по-лошо) която го плаши. За да протичат сутрините по-гладко първо трябва да сте създали режим – час на ставане, време за обличане, тоалет, време за закуска… Ако детето все още е твърде малко, за да се справи само, трябва да му помогнете. Не го карайте да бърза – казвайте му какво трябва да прави в нужната последователност. Така създавате навици, които ще са му полезни цял живот. Графикът е важен, макар за някои родители понятието да е неприемливо, когато става дума за деца. Но точно благодарение на фиксираното време, за една или друга дейност, детето чувства своята отговорност за реда в семейството. Най-популярната фраза на дзен философията е „Тук и сега“. Тя ни помага да използваме рационално единственото време, което е в наша власт – настоящето. Вчера вече няма, утре все още не съществува, реално е само това, което се случва „тук и сега“. И за детето единственият реален момент е настоящият. Това е преимуществото на детството, когато размислите за миналото или тревогите за бъдещето са непознати.

Крещите ли на детето?

2. Ходенето до магазина с него е кошмар. Непрекъснато бяга насам-натам, иска бонбони, губи се по щандовете за играчки и винаги капризничи, когато сме на касата.

Когато съзнанието ти е свободно, всичко наоколо придобива свобода.

Преди да започне да обвинява другите, дзен родителят ще потърси причината за поведението на детето си в себе си. Детето е неспокойно или разсеяно? Възможно е да е наследило тези качества от вас. Пред да се опитаме да променяме човека, който расте пред нас, е добре да се вгледаме в себе си. Дали самите ние не сме неспокойни или разсеяни? Може би то просто копира поведението ни. Безгрижното състояние на душата прилича на океанското дъно, което е спокойно, дори когато на повърхността му вилнее буря.

Възможно е и друго обяснение. Може би вие сте отишли на покупки след изморителен работен ден, а детето ви тъкмо се е върнало от училище. Ако е така, можете просто да прекарате известно време заедно, за да дойдете на себе си – да се разходите пеш, за да разредите напрежението и у двамата. Ако разходката не помогне особено, и детето все още е превъзбудено – предупредете го, че ако не се държи добре в магазина, ще има последствия. Важно е правилата и наказанията да му се съобщават отрано, в спокойна обстановка, а не в пристъп на яд.

Кога наказанието е ефективно?

3. Детето се събужда разплакано и ни търси по няколко пъти на нощ. След това му се допива вода или му е топло, или е сънувало кошмар.

Ако не се тревожите в конкретната ситуация, няма да се тревожите изобщо.

Кошмарите, страхът преди заспиване у децата са отражение на емоциите и тревогите, които не могат да изразят с думи. Според дзен учението нашите страхове винаги са изражение на тревогите свързани с бъдещето. Само ако се върнем към настоящето, ще успеем да разберем същността на притесненията си и ще можем да ги преодолеем. Дзен философията твърди: „Ден след ден ние подготвяме благополучното си бъдеще.“ Трябва да се грижим за всеки миг, минута след минута, да живеем в настоящето (а не да се тормозим с предположения какво ще се случи утре).

Ако детето е неспокойно, може всяка вечер, в продължение на 15 минути, да играете на „облачето на спокойствието“. Мама или татко, а най-добре и двамата, се разполагат на пода, заедно с детето. Целта на упражнението е всички да се отпуснете. Предложете на детето да си представи, че е топка, която трябва да се надуе. Нека да затвори очи и бавно да направи дълбоко вдишване през носа и издишване през устата. Повторете упражнението 10 пъти. Важно е да го научите да разтоварва напрежението с цялото си тяло, да се успокоява, благодарение на особения ритъм на дишането си. Кажете на детето, че другите деца също се страхуват, че също понякога сънуват страшни сънища, но това отминава. Съгласно дзен философията, преходът на спокойствието от един човек на друг е напълно възможен. Важно е също детето да знае, че нощта е времето, когато тялото си почива, възстановява силите си, почива си и съзнанието му, за да бъде изпълнено със сили на следващия ден. Кажете му, че мама и татко също имат нужда от такава почивка, но винаги ще са до него, в съседната стая.

4. Едва сме се прибрали от работа и детето започва да устройва истерии една след друга.

Снежната буря се разтвори в морето. Каква тишина.

Детето е превъзбудено. Първо, успокойте себе си с няколко дълбоки вдишвания през носа и издишвания през устата. Много хора се заблуждават, че да следваш дзен учението означава да контролираш емоциите си и да понасяш всички трудности с усмивка. Това съвсем не е така. Много е важно не просто да изразяваш невъзмутимост, а да умееш на управляваш гнева си – „да го пуснеш в кръг, а не в центъра“. За да запазите спокойствие, трябва първо да преработите емоциите си.

Помолете детето да отиде в стаята си. Дайте му да разбере, че не може да оглася целия дом с виковете си. После, когато почувствате, че вече се контролирате, поговорете с него. Позволете му да изкаже претенциите си, да обясни защо се държи по този начин (зад гнева често се крие разочарование или страх). Изслушайте го, не го обвинявайте за това, което е казало (освен ако не ви е обидило), след това го помолете да ви изслуша, без да ви прекъсва. Отстъпете само в случаите, в които ви се струва необходимо. Определете ясно и категорично кое подлежи на обсъждане и кое не. Вътрешното ви спокойствие ще подейства умиротворяващо на детето. То ще вижда във вас възрастния, който не го осъжда, изслушва го. Вашата дума за него ще бъде закон. Така морето поглъща снежната буря. Това се отнася и за емоциите ни. Те са като мътна вода, която се избистря, когато се утаи.

5. Върнали сме се уморени от работа. Детето се настанява в скута ми и ме засипва с въпроси – защо небето през нощта е черно, откъде духа вятърът, кой живее на Луната.

Когато не знаете отговора, намерете го заедно.

Всеки детски въпрос е прекрасна възможност да научите нещо ново. Но измореният баща има право да обясни на детето, че трябва малко да си почине, преди да търси отговори на въпросите му с него. Ако не знаете отговора, не обяснявайте каквото ви скимне, само за да се отървете. Потърсете отговорите заедно – разгледайте някоя енциклопедия, потърсете в интернет.

6. Неделя е. Времето е прекрасно. Ние се настройваме за разходка, но детето не иска да мръдне от леглото си, предпочита да чете гледа филмчета.

Не го упреквайте, че се мотае, само защото вие винаги бързате.

Понякога се случва така, че детето (като всеки възрастен) иска да постои вкъщи, да се почувства в безопасност, просто да не прави нищо. То също има право на умора. Ако това не се случва твърде често, можете да му предложите няколко решения – да погледате филм цялото семейство, а след това да се разходите. Дзен таткото трябва да обясни на детето, че разходките са важни, за да се успокои тялото и да изчезнат лошите мисли.

7. Хлапето използва всякакви номера, за да легне по-късно – капризничи, иска да му се чете още и още, не желае да се изключва осветлението в стаята му.

Неумението да установим ограничения е неумение да виждаме хоризонта.

Ако подобни вечери са изключение, можете да му отпуснете 20 допълнителни минути. Категорично обяснете позицията си – разбирате, че детето иска да остане още малко с вас. Но спазвайте определените 20 минути точно. Дайте да се разбере, че това наистина е изключение и наложете ограничение – например ще му разкажете една история, а не две, преди сън.

8. В парка детето не иска да се отдели от нас и отказва да играе с връстниците си.

Да постигнеш дзен, означава да намериш себе си. Да намериш себе си означава да забравиш, че съществуваш. Да забравиш за себе си, значи да постигнеш естественото си състояние.

Детето е на прага на нов етап от израстването си. Скоро то ще се раздели с това, което му е познато, за да се втурне в неизвестното. Затова изразява страха си, в опит да придобие увереност. За да му помогнете да бъде себе си, трябва да видите страховете му, а след това да се опитате да ги разберете. Дзен философията ни учи, че опитът е единственият ни помощник. Ние не можем да мислим и да разберем нещо, което не сме изпитали, още повече да помагаме на другите да го преодолеят. За да помогне на детето да се справи със страховете си, дзен родителят ще му разкаже за своите собствени страхове, когато е бил на същата възраст. Едва след това, може да каже на детето, че когато стане по-самостоятелно, ще открие много и неизвестни до момента неща.

9. Между братът и сестрата избухва ужасен конфликт. Баткото не дава на малката играчките си и всичко завършва със сбиване.

Как ще потушите конфликтът между децата си, ако не сте в състояние да разрешите вътрешните си противоречия?

Съперничеството между децата в семейството е нормално явление. Но по-голямото дете винаги се опитва да привлече родителите на своя страна. Тъй като често е трудно да установим кой е започнал пръв най-добре е да кажем: „Това е ваш спор, разрешете го помежду си и не вдигайте такъв шум.“ Това е вариант, в случай че по-малкото дете говори, може да се защити, а агресивността на голямото няма да доведе до физическо насилие. Дзен родителите позволяват на децата сами да разрешават конфликтите си.

10. Той не иска вече да ходи на детска градина, защото се е скарал с най-добрия си приятел, а учителката го е наказала несправедливо според него.

Движенията трябва да бъдат премерени, а мисълта да тече спокойно. Влезте в облака на безгрижието.

Поговорете с детето за това, което се е случило. Защо е ядосано? Обидено ли е? Как може да се поправи ситуацията. Дзен таткото може да разкаже на детето, че когато е бил в детската градина или в училище също понякога се е карал с приятелите си. Може да каже на детето, че сълзите и гнева няма да му помогнат да реши проблема. Помогнете да детето да разбере (без да го обвинявате), че спорът не се решава със скарване, а само се задълбочава. Обяснете му, че неговият приятел се чувства по същия начин.

Препоръчваме ви още:

Родител, с когото детето иска да говори

7 признака, че възпитавате децата си правилно

Къде се отглеждат най-щастливите деца на света?

Източник: Parents

Автор: Мария Пеева

След статията "Крещите ли на детето?" имаше много коментари от родители, които споделиха, че детето им не чува, когато му говорят и обикновено това е причината да повишават тон. Една майка дори ми писа: “Много хубава статия и крещенето наистина не помага, но искам да прочета нещо, което работи, защото моят 9-годишен буквално не чува, когато му говоря! Споделете някакви съвети как да накараме децата да ни чуват.”

Моят личен опит абсолютно потвърждава това, което ми разказвате. Децата чуват избирателно. Пробвайте да им кажете да си приберат играчките и те ще го пропуснат покрай ушите си. Но ако със съвсем тихичък глас подхвърлите: “Кой иска сладолед?”, познайте дали няма да чуят, дори да са ангажирани с най-любимата си игра. Също като моите две хъскита, ако ми простите сравнението. Най-вероятно няма да помръднат от мястото си, ако влезе крадец, но в момента, в който някой отвори хладилника, скачат, дори да са дълбоко заспали. Избирателен слух… Понякога ми се иска и аз да можех да го развия, за да пропускам всички неприятни неща, които ми се налага да чуя понякога.

Всъщност имаме една много смешна история с втория ми син, настоящ тийнейджър. Когато беше на 4 годинки, така се вглъбяваше в игрите си, че никога не чуваше какво му говоря. Бях се притеснила сериозно и един ден просто го заведох на специалист УНГ. Той го прегледа внимателно, после попита имаме ли конкретни оплаквания, аз споделих тревогите си, а докторът много се смя. Всъщност Косьо не остана особено доволен, защото на този преглед откриха, че третата му сливица е проблемна и след няколко месеца я оперираха. Не че това повлия особено на слуха му. И до ден-днешен се случва да не ме “чуе”.

Но все пак прилагам някои методи, които работят добре в повечето случаи.

Нека започнем оттам, че крещенето наистина не работи. Може би ще спре едногодишното дете да бръкне в контакта, ако извикате с все сили “Не!”. Но ако не обезопасите контакта след това, втори път може и да не го спре. Затова, по възможност, нека запазим виковете наистина за ситуации на живот и смърт. :) А когато се случи да си изпуснем нервите и да се разкрещим, после да се извиним. Родителят също греши и няма нищо срамно в това да си признае грешката. Напротив, по-лошо би било, ако научим детето, че да се извиняваш е позорно и че проблемите се решават само с крясъци. Нали не искаме това?

А какво работи тогава?

Първото и най-лесното за прилагане - името на детето. Когато искате детето да ви чуе, започнете с името му. Дори да сте само двамата в стаята. Всеки човек обича да чува името си, това се отнася и за децата. Когато кажето името му, може да добавите и нещо мило към него. Така приковавате вниманието му. Ако детето е свикнало, когато сте недоволни от него или му се карате, да използвате цялото му име, а иначе да го наричате с галено, непременно започвайте с галеното. Иначе ще очаква забележка и автоматично ще изключи. “Константине, приключвай с играта, ще вечеряме” е много по-трудно за чуване от “Косьо, ела да хапнем и да ни разкажеш докъде си стигнал с играта.”

Тук стигаме и до втория метод - морков вместо тояга. Когато искаме да ни чуят, по-добре да предложим добрата новина вместо лошата. Ако обърнахте внимание на горните реплики - искам от сина ми да приключи с играта. Но на него му е много по-приятно да чуе, че проявявам интерес към виртуалните му успехи. Винаги, когато имате възможност, пробвайте с добрата новина. В повечето случаи това е съвсем лесно. “Коко, нямам търпение да завършиш домашното, за да ти покажа какво смешно видео намерих. Алекс, утре си на карате и трябва да си много силен. Хайде в банята, за да си легнеш навреме и да си отпочинеш добре”. Всяка неприятна задача, която детето не чува, обикновено може да бъде представена така. Ние самите често го правим със собствените си ангажименти. Обещаваме си малки награди и приятни моменти след всичко, което не ни доставя голямо удоволствие, но се налага да свършим: “Ох, само да приключа с тази работа и ще си направя едно хубаво кафе.” Спокойно можем да го прилагаме и с децата.

Може би ще ви се стори странно, но когато говорим много тихо, почти шепнешком, детето внимава много повече в това, което казваме. Затова, ако искате детето да ви чуе за нещо много важно, прошепнете му го в ухото. Работи и за малки, и за големи. Онзи ден наши приятели дойдоха на гости и Алекс отказа категорично да даде тротинетката си на момиченцето им, колкото и да го убеждавахме, че тя ще я пази и ще му я върне. Обърна ни гръб и се заигра с нещо, все едно не съществуваме, докато ние всички повтаряхме всякакви аргументи на висок тон един през друг. Тогава го извиках, поканих го да седне у мен и на ушенцето му прошепнах всичко, което преди това обяснявах на глас. И той ме чу. Не само ме чу, ами дори и се съгласи.

Когато детето е много увлечено в някакво занимание и отговаря “Да, добре”, но нищо не прави, можем да отидем до него и да го хванем за ръката. Това е нещо, на което можем да научим и него. Когато разговаряме с възрастен, вместо да ни прекъсва с “Мамо, мамо”, можем да го помолим просто да ни хване за ръка или да сложи ръката си върху нашата, за да му обърнем внимание при първа възможност.

Още един добър вариант да накараме децата да ни чуят, е да им предложим избор. След като съм извикала “Хайде на вечеря” три пъти без никакъв отговор, защото всички са увлечени в нещо по-забавно, пробвам така: “Коко, искаш ли кисело мляко на мусаката?” Коко всъщност не обича кисело мляко на мусаката, затова бързо дотичва на масата, преди да съм сложила “по погрешка”. Малките хитрости на майките… Коко, ако случайно прочетеш тази статия, извинявай, маме :)

Когато разговаряме с тийнейджъри, рискът да не ни чуят, е още по-голям. В момента, в който преминем към “лекция” и назидания, диалогът се превръща в монолог, който никой не слуша. Някои от най-важните разговори, които съм провела с децата си, са се случвали съвсем между другото, на масата или на разходка, докато правим нещо забавно или коментираме филм, случка, книга, дори докато готвим. За да бъдем чути, разговорът трябва да е двустранен и интересен и за тях. Не само децата трябва да чуват нас, но и ние трябва да се научим да ги слушаме.

Надявам се тези идеи да ви помогнат, а ще съм благодарна да споделите и вашите. 

Препоръчваме ви още:

Грежданската война на семейство Пееви

Да се научим да ги слушаме

Крещите ли на детето?

Автор: Гергана Великова / Миг СъТворение

Мария не излезе, а направо излетя от кабинета на доктора. "Здрава сте!"- й каза той, а после и една усмивка като същинска пролет грейна на лицето му. Това беше всичко!
А, да, и още няколко думи, че след година отново трябвало да си направи профилактичен преглед. После той изключи мамографа и се върна на мястото си зад бюрото. Мария го остави в кабинета му, все така усмихнат, да пише нещо на компютъра. Навярно свързано с прегледа или резултата от него. Имаше ли значение?! Добрата новина, добрата дума днес й стигаше, за да полети с пролетта навън. Тя, пролетта, си беше навън от седмици, но зимните съмнения на Мария не й даваха мира и очи да я види.

Хукна към отсрещното магазинче да купи бонбони. Пролетният вятър събра в шепи косите й и почти ги прибра на опашка отзад. Такава момичешка лекота усети в гърдите си, че не прекоси улицата, а я прескочи. На бяг стигна и до ъгъла, откъдето купи и три бели лалета. Искаше да се върне при доктора и да му благодари. А днес беше и голям празник - Благовещение. За благата дума и благата му усмивка, които днес й стигаха, за да лети.

Сестрата й каза, че трябва да изчака, защото при него е влязла друга пациентка. Мария седна на един стол точно срещу вратата на кабинета. Стискаше дръжките на лалетата и нетърпеливо чакаше бравата на вратата да щракне. Как бързо бяха попили днес в душата й думите на доктора, та сега от нея никнеха спокойни мисли, малко мечти и пролет! Ей, каква бяла пролет потече в кръвта й! Нищо не можеше да спре вече този буен поток на радост.
Вратата се отвори. В рамката й застана една разплакана жена. Държеше кърпичка в ръцете си, с която бързо бършеше сълзите си, за да ги крие. Наведе глава и тръгна бавно по коридора към изхода. Мария разбра всичко. За тази жена днес нямаше блага дума, блага усмивка, нямаше да има и пролет навън... А докторът! Мария върна погледа си, с който изпрати болната жена до изхода, върху вратата на кабинета.
- Вече можете да влезете - каза й сестрата. Мария за миг се поколеба. После стана. Остави бонбоните на стола, а цветята даде на сестрата. От стискането ли или от липсата на вода цветята бяха клюмнали тъжно в ръката й.
- Имат нужда от вода - извинително каза Мария и си тръгна.

Навън бе плиснал кратък като четиристишие дъжд. Тротоарите приличаха на станиоли. Блестяха ослепително под щедрото слънце. Мария забрави за своето слънце, дето бе грейнало преди час в душата й. Не я зарадва и измитият, чисто нов свят навън. Мислеше за жената. За нейната зъзнеща душа сега някъде по улиците на града. За нейната зима през пролетта. За нейната блага дума днес на Благовещение.

Кой и как щеше да я успокои? Кой?! Погледна към небето. Там, на синия простор, някой бе изпрал облаците и те спокойно съхнеха на яркото слънце. После пак някой незабелязано щеше да прибере прането и да угаси деня, някой...
Дали бе видял днес тази жена как трепери от студ и чака своята дума за спасение?!
Дали небето е гаранция, че за всеки днес ще има блага дума?!
Мария сведе поглед. Спомни си, че бе обещала на майка си да й се обади след прегледа.
Да, за нея това щеше да бъде благата вест днес, че дъщеря й е здрава...

Препоръчваме ви още:

Един много личен разговор

FUCK CANCER

Розовият кемпер тръгва из страната