Хайде, Кухи лейки, на протест! Защото те всички са наши деца!

Утре, на 14-ти септември от 11.00 часа е протестът на родителите на деца с увреждания пред народното събрание. В 11 часа е събирането в градинката пред НС, а в 13 ч. започва шествието. Ако нямате възможност за 11, елате направо за шествието. Протестът се организира със съдействието на „Майко мила“ и под надслов „Кухи лейки“, защото така един чиновник от държавната администрация си позволи да нарече майките на деца в неравностойно положение. Но според мама нинджа Кухите лейки не са тези, които протестират, а онези, които се правят, че не чуват. Включете се в протеста, майки и татковци, ние ще сме там!

Един протест, който трябва да чуете. Едно място, на което трябва да бъдете.

Това е историята на Валентина. Тя не е сама, защото родителите като нея са навсякъде около нас. Не ги виждаме всеки ден, но те съществуват и сега се нуждаят от помощта ни. Подкрепете ги!

 

Не искам всяка година да кандидатствам за асистент на детето ми!
Не искам всяка година да ходя на интервю, за да кандидатствам за асистент на детето ми.
Не искам на това интервю да ми се задават въпроси от сорта на “Какво точно ви ТЕЖИ в отглеждането на дъщеря ви?”
Не искам да ходя три пъти годишно на обучения, на които общински служител часове наред ни чете от листове някакви неразбираеми неща за това как да се грижа за дъщеря си!
Не искам майки като мен да получават работно облекло от общината, за да си гледат децата! Вие, общински и държавни служители, не трябва да се подигравате с нас, като ни давате калцуни, престилки медицински и сабо, за да обгрижваме децата си!!! Това е извращение.
Не искам да получавам заплата от 230 лв като личен асистент на дъщеря си!
Не искам да попълвам дневник всеки ден, в който да описвам какво правя за отпуснатите ми като асистент 4 часа дневно с детето си. Например: „От 8 до 9 я обличах, ресах, сервирах, отсервирах, избърсах и задника!“ Без извинение!
Не искам да нося този дневник в общината всеки месец.
Не искам да ми се дава отпуск от работата ми като асистент, който отпуск да описвам в документите, да пускам молба до кмета за него и ако е повече от 5 дни да искам разрешение от съпруга си, писмено разрешение за този отпуск! Четете! Писмено разрешение от бащата на дъщеря ми! Къде да ида, по дяволите, като изляза отпуск, къде, като детето ми е вързано за мен, понякога забравям, че тя е друг човек, разбирате ли, действам все едно сме сиамски близнаци!
Не искам да ме унижават социални и общински чиновници, като ме връщат да си препиша дневника четливо, щото не бил четливо написан!!! А не е четливо написан, щото съм го писала в 12 посред нощ, когато вкъщи вече е тихо.
Не искам да пия успокоителни преди да отида в Социалните служби! Защото ме сриват психически, защото ми крещят, защото чукат на глава, когато гледат Бубка, защото ме връщат за всевъзможни глупости, ей така, за да спестят някой лев на държавата, понеже се надяват, че няма да се върна и ще се откажа.
Не искам да забравям себе си, не искам…а се забравям. Забравям, че и аз съм човек. Все по-често.
Не искам да ми идват на проверки вкъщи, само за да видят дали имам паркет и колко телевизора имаме. И дали имаме вана!!!
Не искам да ме гледат като второ качество човек. Не искам помощи! Не съм нито тъпа, нито недоучена, нито проста, нито мързелива, за да искам помощи. Искам финансова грижа за неспособното си да се справя само в живота дете.
Не искам когато излизам извън града в работен ден да съм длъжна да се обаждам на общински служител и да го уведомя за това, че извеждам човека, за който се грижа, извън населено място. Разбирате ли? Звъня и казвам: “Госпожо Х, аз съм майката на Бояна и утре, понеделник, ще ходим във Враца при баба и!
Засега спирам. Ще продължа, подгответе се. И не ревете. Не ни съжалявайте, нито ни гледайте снизходително нас- близките на хора с увреждания. Това ни закопава тотално.
Просто елате с нас на 14-ти.

Иначе… ето я историята на моя СТРАХ!!!!

Аз съм майка на Бояна, на 15г. Благодарение на дружина лекари в Майчин дом, които ми казаха “С тоа голем задник ще раждаш нормално“, Бояна се роди с мозъчни кръвоизливи. Последствията- хидроцефалия, епилепсия, забавено умствено развитие. За капак – аутистично поведение.
Бояна е ходещо дете, но не говори. Образно казано я разбирам дори само по погледа й. Знам кога и се яде, какво и се яде, какво иска и какво не иска, кого харесва и кого не, кога я боли и какво я боли. Е, не винаги разбирам какво я боли, това е най-големият ми страх. Че ще я заболи нещо и няма да може да ми обясни какво.
Ето, че я споменах. Думата СТРАХ. Тя се оказа основна движеща сила в живота ми в последните 15г. Страх!
Беше ме страх дали ще оцелее, дали ще проходи, дали ще проговори, дали ще преживее една година- толкова и бяха дали докторите.
Страх! Аз се превърнах в заложник на страховете си. Таих ги в себе си дълги години и в един момент Страхът победи. Срина ме. Тотално.
Никога не съм говорила/писала публично за това. Ще го направя в името на бъдещето на децата ни. Защото знам, че почти всички майки като мен преминават през това състояние.
Страхът ме победи. Накара ме да легна в леглото една вечер и да не стана дълго време. Седмици. Мислех, че умирам. Не, не мислех, бях сигурна. Изпитвах всички видове физически болки, за които може да си помислите. Намерих си сама поне 15 диагнози, коя от коя по-страшни. Никой не можеше да ме убеди, че съм здрава физически.
Хипохондрия. Адска. Превзема всяка частица от тялото и мозъка. Не мислиш рационално, само страхът е в теб. Какво ще стане с детето?! Не ако умра, а когато умра.
Физическите болки се засилваха, а лекарите ме убеждаваха, че съм здрава. Превърнах дома си в лечебница, съпруга си- в лекар, а здравото си дете…никога няма да си простя за психическата травма, която й нанесох гледайки ме в това състояние.
И за всичко е виновен страхът! Какво ще стане с детето, къде ще отиде, кой ще я гледа, как ще плаче, представях си я изоставена в Могилино за възрастни, клатеща се напред назад, мръсна, гладна, изтерзана. Боже, как истински си я представях, все едно я виждах реално така.
И това ме сриваше още, и още, и още. Не спях, постоянно плачех. Като че изведнъж бях осъзнала, че това е истинското бъдеще за детето ми.
Изправих се. Благодарение на няколко човека. Съпругът ми, постоянно до мен, неотлъчно. Няколко приятелки, не какви да е приятелки, а такива като мен, които живеят моя живот- майки на деца с увреждания. Някои от тях минали точно по този път. Благодаря им!
И сега ме е страх. Опитвам се да контролирам страховете си. Понякога успявам. Понякога- не.
Това е моят разказ за Страха- господарят на живота ми!

Автор Валентина Христова за Майко мила.

Бъди силна, Валентина! С теб сме!

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам