Кати Бобева, преподавателка по английски език, ни прати следния призив. 

„Вдигнете, госпожо, мама я мери, 13 килограма”.

Да, мога да я вдигна, защото съм 70 килограма самата аз, но такъв "пазар" обикновено се пренася с кола, не се влачи на ръка. Става дума за ученическа раница в понеделник, вторник, сряда, четвъртък и петък. Знам, че вътре има учебници, тетрадки, учебни помагала, екип за физическо и куп други неща за училище, но имам чувството, че е пълна с камъни. Толкова и тежи.

Това е минутка от учителското ми ежедневие в 49 ОУ „Бенито Хуарес”, Сухата река, първи час. Третокласниците всеки ден ми показваха колко са силни и колко могат да носят. Колко време трябва да мине, преди да се изкривят и деформират от тежестта на ученическата си раница?

Да, някои родители носят раниците на децата си, защото ги боли и им тежи малките буболечета да се налага да се мъчат от малки с този живот. Децата са по-съвършени, те мигом забравят лошото (и тежкото) и се впускат в прекрасния училищен живот, изпълнен с нови знания, упражнения, емоции, доказване, показване и развиване на умения. Но не забравят, че тежи. Казвам това, защото всеки ден ме караха да вдигам тази или онази раница и да преценявам коя е по-тежка.

Аз съм сендовче. Нашите учебници стояха в училище. Единственото, което носехме в понеделник, беше екипът по физическо, връщахме го в петък. Учехме от 8 до 4 следобед (пълен работен ден) и за такова животно като ‘домашно’ не бяхме чували. Разказах на децата и тяхната реакция беше: „Къде е това училище, може ли да се запишем?” Обясних, че е закрито. Но остана мечтата и... информацията, че е съществувало и че е възможно, и че е било факт.

Господа Одобряващи учебни системи, бих искала да ви помоля всеки ден в продължение на 15-20 минути пеша да носите 13 килограма на гърба си. Преди да си сложите подписа под някоя система, помислете за формата, за броя страници, за плътността на хартията, огледайте всичко, има ли възможност да се махнат илюстрации в полза на по-малък брой страници. Прегледайте учебните планове и преценете килограмите хартия, които едно детенце в първи, втори, трети, четвърти клас трябва да носи. За справка средната височина в първи клас е 122 см, тегло 23 кг, втори клас 127 см – 25 кг, трети клас – 132 см, 28 кг.

Пита се колко процента от живото тегло на 30-килограмов третокласник е неговата раница с тегло 13 килограма?

Да, той се справя, защото трябва да иде на училище. Изчислете процентите и вижте колко килограма бих искала да носите вие от 15 септември до 30 юни всеки ден, от понеделник до петък.

Може би тогава ще намалите броя на страниците на учебниците, ще съкратите илюстрациите, ще смалите формата, както и хонорара на авторите и художниците.

Авторът, или авторите, (да ги сведем до пет) и художникът – това са шестима души, които вземат еднократен хонорар. Осем предмета в трети клас – максимум 48 + 6 = 54 души... На фона на стотици хиляди деца, които мъкнат на гръб всеки ден минимум 10 килограма учебници – близо 180 учебни дни, това прави по 1,8 тона на гръб годишно!

Децата са съвестни и съвестно носят всеки учебник и учебно помагало, за да могат активно да участват в час. Но на каква цена?

Бих искала създателите на учебни планове и учебници да се съобразят с възрастта на учениците.

Бих искала директорите на училищата да тропнат с крак, защото в крайна сметка те поръчват и „одобряват” учебниците и помагалата.

Бих искала родителите да се обединят и да настоят за промяна на статуквото, защото от техните деца се формира броят ученици и оттам бюджетът на училището.

Родители и учители, децата са нашето бъдеще, те са дошли, за да направят света по-светъл и по-добър. Нека им помогнем!

Вижте този текст за Глупостите на килограм в българските учебници.

Може да се присъедините към групата на родители за реформи в образованието ето тук.

Автор: Мария Пеева

Тази култова фраза, за жалост, не съм я измислила, нито е от някой виц. Дочута е на детската площадка. Смешна е, но това, което стои зад нея, никак не е за смях.

Наскоро в една група обсъждахме има ли разлики във възпитанието, когато отглеждаш момичета и момчета. Има ли качества, които бихме поощрили у момчето и други, които е полезно да възпитаваме у момичето? Първата ми мисъл беше, че не виждам такива разлики и трудно бих разграничила качествата на приоритетно „мъжки“ или „женски“. Да, традиционно свързваме смелостта с мъжа, но малко ли смели жени има, както и страхливи мъже. Същото се отнася и за самостоятелността, и за отговорността. Нито пък можем да кажем, че подредеността, любовта към уюта и чистотата, е „женско качество“, защото в съвременния брак домакинската работа обикновено се поделя между съпрузите и ако научим сина си, че е „женска работа“ да чисти и подрежда, някой ден жена му никак няма да е доволна. Да не говорим, че ако синът ни се отдели от нас на 19 години, той най-вероятно ще живее години наред сам и ще му се наложи да поддържа домакинството си. Грижовността също не е нито мъжко, нито женско качество. Както момиченцето ще стане майка, така момченцето ще стане баща някой ден, и от тях ще се очаква да са грижовни родители. Така че положителните качества, които насърчаваме, сякаш са еднакви и за двата пола.

Иска ми се обаче да обърнем внимание на две негативни роли, които понякога отреждаме на децата си. Естествено, ние го правим с най-добри намерения, а когато видим крайния ефект, вече е твърде късно. И тъй като дамите са с предимство, започвам от момиченцата.

В тийнейджърските ми години имах приятелка, условно ще я нарека Златина, хубаво русо миньонче, много нежно същество. Гримираше се от много малка, с изключителен финес, майка й я беше научила. Винаги беше облечена с най-модерните парцалки, двете с майка й обикаляха магазинчета и бутици, и макар да не бяха много заможни (майката - разведена, я отглеждаше сама), Злати беше докарана като кукла. Пърхаше с мигли, въртеше закачливо малкото си дупе, момчетата много я харесваха, но тя определено се държеше на положение и си подбираше приятелите внимателно. Веднъж бяхме у тях на гости с няколко приятелки и майка й ни показваше как да си правим косата. Запомнила съм една фраза, която повтори няколко пъти:

- Винаги мъжът трябва да плаща сметката. Вие сте цветята на масата, украшенията, и за него е чест, че може да ви почерпи.

Мен татко ме беше учил, че жената не трябва да очаква мъжът винаги да й плаща сметката и че може да приеме, само ако й е близък приятел или има повод да почерпи, затова тези съвети ми се сториха малко странни. Но когато обърнах внимание на внимателно подбраните приятели на Злати, забелязах, че те всички до един бяха от богати семейства. Тя просто не можеше да хареса момче, което няма възможността да й плаща винаги сметката, да й купува скъпи подаръци и да я глези. Обърнете внимание, че всичко това се случваше в ранните постсоциалистически времена, когато момичетата като Злати бяха изключение. Чалга културата се появи по-късно и наложи образа на „кифлата“, който за жалост стана модел на много млади момичета. И ако сега образа на Злати ви изглежда типичен, за онова време беше изключение. Какво се случи със Злати не е особено интересно. Тя не стана проститутка, нито дама от хайлайфа. Домързя я да учи висше образование, макар че в училище беше отличничка. Омъжи се набързо за момче от богато семейство, но по време на кризата бизнесът им позападна и не можа да се развие отново. Сега тормози съпруга си с натяквания колко е смотан и некадърен и обикаля магазините за втора употреба, за да е марково облечена почти без пари.

Така че в желанието си да култивираме женственост у дъщеря си, трябва да внимаваме да не си възпитаме „кифла“. А това ще се случи, ако я научим, че:

- Най-важното качество на жената е да е красива.

- Ако жената е красива, няма никакво значение, че не е образована или няма други качества.

- Най-много усилия и средства трябва да се полагат за външността, защото това е сериозната дългосрочна инвестиция на жената.

- Мъжът винаги и за всичко е длъжен да плаща, защото твоята единствена функция е да си нежното цвете на ревера му.

- Ако мъжът не е богат, той за нищо не става.

- Освен да е богат, мъжът трябва и да ти позволи да го въртиш на пръста си, иначе пак за нищо не става.

В интерес на истината, не мисля, че някоя майка умишлено би искала да възпита „кифла“. Но ако на момиченцата постоянно им се натрапват за модели съвършени (и не рядко изкуствени) красавици, чиято единствена цел в живота е да си намерят кой да ги осигури материално, не можем да очакваме от тях изведнъж да се разбунтуват, да кандидатстват медицина или астрономия и да постигнат сами някакъв успех в живота, различен от това да си придатък на един богат мъж.

Стигнахме и до момченцата. Струва ми се, че най-неприятното, което можем да причиним на едно момченце, е да го превърнем в „мамино синче“. Момченцето от заглавието на статията определено ще се превърне в такова, след като майка му се притеснява повече да не вземе да се изпоти, а не че удря момиченцето с пръчка. Ние, мъжките майки, трябва много отрано да осъзнаем, че колкото и да си обичаме синовете, колкото и да са скъпи на сърцето ни, един ден в живота им ще се появи жена, която те ще обичат повече от нас. И вместо да ги оплитаме в безкрайни мрежи от глезене, угаждане и обгрижване, целта ни трябва да е да им даваме все повече самостоятелност, все повече въздух, за да порастват и да изграждат независим характер. Ясно е, че винаги ще ги обичаме повече от всичко на света. Но в никакъв случай не бива да го очакваме от тях, камо ли да го поощряваме. Искам само за момент да си представите, че собственият ви съпруг е „мамино синче“. Ще сте щастлива ли с него? Ще ви е приятно ли, ако майка му се меси във всичките ви решения? Ако мисли за нея, преди да се сети за вас? Ако цени нейното мнение повече от вашето? Преди години мой далечен роднина се раздели с жена си, а майка му ми каза назидателно:

- Знаех си от начало, че тя не е за него. Хич не му трябваше да се жени.

Замълчах си, за да не обидя възрастната жена, но истината е, че точно тя от самото начало беше постоянно присъствие в брака им, непрестанно демонстрираше пред снахата колко повече синът й обича и уважава майка си отколкото жена си, изискваше постоянно внимание, отрупваше момичето със забележки относно домакинската работа и не си намери мира, докато не раздели младото семейство. Той така и не се ожени повторно и все още живее с майка си, която впрочем е много чаровна и мила жена, като изключим, че е обсебваща майка. Разбира се, не е казано, че човек може да е щастлив, само ако се ожени, но той няма никакъв личен живот, нито дори приятелска среда. Не казвам, че вината е само на майка му, очевидно и той е доста слабохарактерен човек, но и нейният принос е значителен. А най-интересното е, че обяснението винаги е:

- Ами, той не извади късмет с първата жена, и то нали знаеш, човек като се опари веднъж...

Там вече е късно да се помогне, но за себе си съм направила нужните изводи. Позволявам си да ги препоръчам и на другите мъжки майки.

Ако искате да си отгледате „мамино синче“, вързано за полата ви, което никога няма да има щастлива връзка и собствен живот:

- Обгрижвайте сина си прекомерно и го лишете от всякаква самостоятелност.

- Научете го, че мама винаги ще бъде най-важната жена в живота му.

- Критикувайте пред него всички момичета, по които забележите, че се заплесва.

- При всеки повод обяснявайте, че никоя жена няма да го обича колкото майка му.

- Научете го, че жената е преди всичко майка на мъжа и трябва постоянно да се грижи за нуждите му.

- Научете го да се допитва до вас за всяко свое решение.

Ако успеете да направите всичко това, гаранция – синът ви ще си остане само ваш до края на живота си. Единствено малко притеснение, което би могло да помрачи щастието ви, е въпросът, кой ще го завива, когато някой ден си отидете?

Препоръчвам ви да прочетете и тази статия за възпитанието - Как да си отгледаме жертва.

Автор: Ина Зарева

Знаете ли къде живеят най-тъжните деца на света? Те живеят в Таджикистан. Там празнуването на рожден ден е забранено. Формулировката в закона е следната: „День рождения отмечается добровольно только в семейном кругу”.

Никакви детски центрове; никакви градински партита; никакви банди деца, обсипани с пуканки в киносалоните; никакви торти, балони и клоуни в детските градини и училищата. Нищо. Семейството тихо отбелязва, че нещо се мотаеш на този свят и толкова. Другото е наказуемо. Наказуемо!

Не съм празнувала от години рождения си ден. Ми студено ми е, ми болна съм, ми много галимации, много разходи, ми то приятелите ми са се разпръснали по целия свят, ми то на детето нали е скоро, ми то аз вече остарях и няма за кога да празнувам, ми то какво пък има толкова да се празнува. Когато близките ми подарят мечтано от мен нещо, започвам да се притеснявам какво им е коствало, колко струва, къде да го сложа. Вместо просто да благодаря. И още по-просто – да се зарадвам. Вместо просто да го живея този живот.

Вяра и приятелките й са около 90-те. Имат си клуб „Понеделник“, който се провежда в кварталния магазин-кафе всяка седмица. Ако някоя от тях не се чувства добре и не може да стигне до клубното място, то клубът отива при нея. Носят й топъл и дишащ хляб, който може да разказва истории до последната си коричка, шепа дребни сладки, хубаво кафе и местния вестник. Разказват една през друга, прекъсват се, подсещат се за имена и събития, поправят се взаимно за важни факти, така че калейдоскопът за изминалата седмица да е максимално пълноцветен. После се разотиват, с прораснали бастуни между сухите си пръсти, с все още неизговорените приказки, с наричанията какво да донесат следващия път, с бавни, но показващи на света, че ги има, крачки.

На юбилея на една от тях, поканихме популярен от близкото минало певец. Хонорарът, който човекът поиска беше засрамващо малък. Решихме, че се е пошегувал и няма да дойде. Той не само дойде, но дойде с целия си блясък и достойнство, все едно е поне на Евровизия. Изпълни пространството със себе си, обля всички с енергията си и пя така, сякаш вече е спечелил приза. Вяра и приятелките й сияеха. Схванатите им гърбове се изправиха, ръцете им се опънаха, а бастуните лежаха захвърлени наоколо. Лицата им се подмладяваха все повече след всяка песен, страните им червенееха, бръчките се превръщаха в симпатични трапчинки. А очите им!!! Очите им бяха като 15-годишни ученички, избягали от час, за да гледат на живо музикалния си идол. Изпълнителят, заразен от чара на фенките си, запя с все повече жар и видимо удоволствие.

„По-младите“ с изумление наблюдавахме как се вихри и разраства един истински купон и се мъчихме да си спомним кога за последно самите ние сме купонясвали. Деветдесетгодишните момичета стояха пред нас - красиви, щастливи, живи и енергични много повече от някои 19-годишни, уморени от живота, красавици.

Тогава осъзнах: Рождените дни са задължителни за празнуване, така както и животът е задължителен за живеене. С тях отбелязваш и припомняш на целия свят – тук съм, има ме, радвам се за това и искам всички да се радвате с мен. От пищността на детските партита до лежерността на пристъпилите в средната възраст – рождените дни са неизменна част от житейската визитка на всеки от нас.

Но след 40 празнуването на рожден ден е важно и абсолютно задължително точно толкова, колкото профилактичните прегледи, предпазния колан и нощния крем. Те заявяват: не само, че още съм тук, но и изобщо не ми пука за кой поред път отбелязвам това. Гостите след 40 са много повече от тези на 4, възрастта им варира от 0 до 100, което гарантира един истински, щур купон. Децата вече са пораснали и единственият повод да има балони вкъщи сте самите вие. Животът е един голям, пъстър балон, който вие държите в ръцете си, а не подскачате след него. Можете да го стискате до скърцане. Можете да го пуснете и да се наслаждавате на полета му. Можете и да го спукате от живеене този живот. Можете да правите каквото поискате!

Животът е хубав! Той е добър към вас. Защото не живеете в Таджикистан. Остава само да се възползвате.

Автор: Надя Костова

Из Пътеписите на душата ми

През каквото и да минеш,

колкото и опит да събереш,

на каквото и да се научиш,

колкото и чувства да преминат през теб,

колкото и пожари да те опустошат,

колкото и дъждове да те измият,

колкото и любови да те съживят,

колкото и любови да те убият -

временно е.

Ако имаш дар да сътвориш нещо -

сътвори го.

Създай музика, напиши стих,

разкажи филм, нарисувай красота,

изпей чувства, изкачи връх,

вкарай в кадър залези, изгреви и стихии...

Пак е временно,

но това са твоите трохи по пътя -

ако някога поискаш да се (пре)откриеш...

Ако някой поиска да те (пре)открие...

Наздраве - за трохите по пътя!

Автор: Юлита Гърбева

Беше само на 6 години, малко, слабо момиченце, с кестенява непокорна коса, която не можеше да се събере в плитка или опашка и будни, сияещи очи.

Много пъти бе идвало в голямата сграда, баба работеше там и това бе неговият дворец – голямото фоайе на читалището ухаеше на история, библиотеката го приласкаваше и там можеше да се загуби, да избяга в един друг, вълшебен свят. Малката къдрокоска обичаше книгите. Тъкмо се научи да чете и вече бе завинаги влюбена в тях. Библиотеката бе светът на чудесата, само една книга и можеше да отидеш, където си поискаш, да се пренесеш в джунглата, в пустинята или хилядолетия назад във времето. До библиотеката се извиваше красивото стълбище към киносалонът.

Празен, той изглеждаше страшен, но грейнеха ли прожекторите сцената, сцената беше онова, което като магнит я теглеше всеки път...

В дългият коридор се чуваше красивият глас на пианото, неуверена цигулка или равният глас на учителя по живопис. Там, в дъното беше Залата за танци – огромна в детските очи, а всъщност съвсем прилична по размер.

Там, момиченцето влезе тихо, страхливо, почти на пръсти. Беше пълно с гимназистки, онези големите, които бяха забравили трепета на начинаещия... Изрядната репетиционна униформа, цвичките, всичко беше ново, чакащо да му вдъхнат живот музиката и танца.

Екзерсисът – кончета, косички, пръсти-пета, все едно летеше, толкова трепет влагаше в своя ексерсис. Забеляза я – хореографът на групата я забеляза, в паузата я извика и я сложи напред, там, при напредналите. “Браво, чудесно се справяш”. Сърцето й литна, толкова важно бе това признание. Усмивката й грееше, което най-много докосна сърцето на старата жена. Стара, всъщност тя не беше стара, но се чувстваше така..Твърде рано се раздели с жизнеността и безгрижието на младостта и сега нейната радост бе внучката й. Това будно и любопитно дете попиваше всеки миг от делника, все едно беше чудо, а за нея – то бе чудото. Когато видя колко е отдадена на танците, й поръча носия. Истинска – с гайтани и пайети, с дантела и сърмена бродерия. Малката къдрокоска цяла нощ гледа омагьосана отблясъците на лъскавите нишки и си представяше как танцува под прожектори, онези, които я плашеха.

Танцува, но само веднъж. Никога нямаше да забрави трепета на детското си сърчице, когато музиката засвири и хорото се люшна, като безкрайност...

После дойде училище, новите задължения не се вместваха в графика на репетициите и учителката й отсече – или ученичка, или танцьорка...Глупави и млади бяха нейните родители, а баба й нищичко не успя да направи. Има време за танци, й казваха и тя повярва. Може би и липсваше амбиция, не знам...После дойдоха други неща и добри, и лоши, изпрати и баба в последния й път и прибра носията. Дойдоха други времена, други интереси и занимания, някак забрави за танците и прожекторите...

Те обаче не я забравиха и често я викаха, като магично заклинание, както пълна луна вика самодивата, така и танците я викаха – когато застяга сватба, когато празнуваше величието на майчинството, танцът я викаше... и този повик надделя над грижите, делниците, липсата на време. И тя се върна в залата. Отново прекрачи прага с трепет и мъничко страх, за кратко, после дойде удоволствието, енергията в хванатите ръце, любовта, магията на хорото, безкрайността. Музиката я съживяваше всеки път, всеки път я понасяше към онова време, когато беше на шест и когато нямаше липси в сърцето й. Вече нямаше какво да я спре, защото разбра – танцът я правеше жива...

Ако тази нежна история ви трогна, можете да прочетете още от прекрасните текстове на Юлита.

Скъпи приятели,

Каним ви на 01 април от 11:30 часа в ресторант "Бонитас".

"Лайънс клуб София Диамант" със съдействието на издателство "Кръгозор" и популярната съвременна писателка Юлия Спиридонова, номинирана за най-голямата световна награда за детска литература "Астрид Линдгрен", ви очакват на "Матине с книжка и рисунка". Поканени са и талантливите млади музиканти от 4 и 5 клас на музикалното училище "Любомир Пипков".

Ще ви представим две прекрасни книжки на любимата ни Юлка:

„БЪДИ МИ ПРИЯТЕЛ“ И „КАКВА МАГИЯ КРИЕ СЕ В СНЕГА“ – приключенията на едно жабче, което търси приятели. Приказки за приятелството, за обичта и надеждата, за безкрайната мъдрост на природата. Приказка за малки и големи, но най-вече приказка, която големите могат да прочетат на малките. :)

И накрая, но не на последно място - Мама Нинджа ще е там с малките нинджета. Елате да се запознаем :)

Когато родих първия ми син, бях само на 20 години. От днешната ми гледна точка - още детенце. Но няма да ви заблуждавам - чувствах се поласкана, когато непознати ме питаха дали това е братчето ми. И малко смутена, но също така поласкана, когато Теди порасна, а приятелите му го питаха дали това е гаджето му. С него винаги съм се чувствала млада, красива, самоуверена. И фактът, че бях най-младата майка на родителските срещи и рождените дни ми беше приятен.

Втория си син Косьо родих на 30 години, а когато стана първокласник, се оказа, че повечето майки на съучениците му са на моя възраст. Сближихме се бързо, срещахме се всяка сутрин на кафе да обсъдим набързо разни глобални проблеми, като храната в стола, новата учителка, майката на агресивното момченце от съседния клас и, разбира се, къде има намаление на маркови дрешки. Бяхме чудесна компания от хубави, поддържани жени, със сходни интереси и на близка възраст. Много от тези приятелства поддържам и до днес, макар че отдавна сменихме училището.

Коко родих на 35. Когато беше на 3 годинки, ме попита колко съм голяма, а пък аз взех, че се пошегувах, че съм на 25. Може би защото на такава възраст бяха много от мамите в детската му градинка. :) Известно време поддържах заблудата в него, докато той не се научи да смята и не ми каза веднъж:

- Мамо, първо няма как да си на 25 няколко години подред. Второ, ако си на 25, значи си родила Теди на 5.

Много се смях тогава. А после му обясних, че жената има право да е на толкова години на колкото иска да бъде.

Пък той въздъхна и отсече:

- Много е нечестно. Не стига, че и косите ви не стават бели като на бащите, ами и сами си избирате на колко години сте.

Най-малкият ми син, Алекс, родих на 40. Наскоро навърши 4 годинки. Онзи ден ми каза:

- Мамо, ти си най-умната от красивите майки.

Татко му се разсмя и цяла вечер ме майтапеше с възможните тълкувания на този комплимент. Млъкна, чак когато му казах, че той е най-красивият от умните татковци.

Истината е, че за моите момчета ще съм най-красивата майка, дори и когато стана сбръчкана старица. И това ме радва. Мога да бъда себе си и да се харесвам с всичките си несъвършенства.

Мили момичета, искам да ви кажа, че красотата - това сте вие! Не се притеснявайте от години, килца, бръчици или стрии. Красотата е в очите, усмивката и преди всичко в любовта на скъпите ни хора :)

Каня ви да споделите миг, в който се чувствате красиви с нас! Публикувайте снимка в Инстаграм с хаштаг #МоятаКрасотаТоваСъмАз и #MomichetataOtGrada. Има чудесни награди, осигурени от Dove. А утре очаквайте и Мама Нинджа в Момичетата от града :)

Или как се печели от системни убийства на кучета

Това интервю съдържа зловещи факти. Не го препоръчваме за чувствителни хора или деца.

Представете се с няколко думи.

Казвам се Марта Георгиева. Вече 15 години работя в доброволчески организации за защита на природата и животните. Преди година и половина бях избрана мажоритарно за общински съветник в София с голяма подкрепа. Спечелих я с ангажимента си на първо място да се боря за хуманност в обществото ни. Макар да съм първият политик в България, който се появи с куче на плакат, моята кауза не е свързана само със защита на животните – убедена съм, че противопоставянето на жестокостта и възпитанието в уважение към живота допринасят за изграждане на по-добра обществена среда за нас и за децата ни. В това виждам и смисъла от политиката въобще. Мои каузи, за които съм влизала в много битки в общинския съвет, са: опазването на градските паркове от безразборна сеч, възстановяване на достъпа до Витоша и съхранявaне на природата й, запазване на зеленината в градинките и междублоковите пространства, безопасни детски площадки и тротоари.

Наскоро благодарение на вас се разкриха зловещи злоупотреби на Екоравновесие с 5000 кучета. Имаше и репортажи по националните медии, вдигна се много шум. Отдавна се говори по проблема с бездомните кучета. Защо точно вие го приехте толкова лично и се ангажирахте с тази неблагодарна кауза?

Каузата е неблагодарна, защото нарочно се налага заблудата, че съществува противоречие между добруването на кучета и благоденствието на хората. Всъщност и хората, които обичат кучета и хората, които се страхуват от тях и те им пречат по различни причини, не искат да има бездомни животни. Те трябва да знаят, че враг на техния интерес са единствено общините и държавните органи, които правят всичко възможно бездомните кучета да НЕ изчезнат. Тези институции правят всичко възможно да НЕ решат проблема, защото бездомните кучета са начин да се източват пари. Репортажът, който споменахте, цели да покаже точно това - че милиони левове общински средства се усвояват от общинското „Екоравновесие“ всяка година. Там, обаче, не отчитат и крият от обществото какво правят с тези пари - в собствените им документи липсват данни за над 5000 кучета - те са влезли в Екоравновесие, няма данни да са излезли от там, но не могат да бъдат намерени и в така наречените общински „приюти“. Усвояват се десетки милиони без да е овладяна популацията и така се гарантира финасиране до безкрай – година след година, мандат след мандат. Получава се така, че безсмисленото страдание на животните в приютите и по улиците не само, че не носи полза на обществото - то се използва, за да се отклоняват средства, които биха могли да отидат за други общественополезни дейности. Но от облагородяване на детски площадки, зелени площи, ремонт и изграждане на тротоари и пр. не би могло да се злоупотребява толкова безконтролно, колкото от безмълвните кучета.

Много хора призовават бездомните кучета да бъдат изтребени до крак. Каква е правилната политика? Защо когато една популация бъде избита, всъщност това води до размножаване на нова? Защо правилната политика е да се кастрират, чипират и връщат обратно?

Хората трябва да знаят, че бездомните кучета бяха изтребвани до крак дълги години – в София по времето на Софиянски се умъртвяваха по 100 кучета на ден – с лопати в заградените дворове на общинското предприятие или както дойде. И пак бяха изхарчени милиони левове за неясно какво, а кучетата в крайна сметка станаха даже повече. Това е известен обратен ефект, изпитан в много страни и точно затова Световната здравна организация (която се произнася в интерес на здравето на хората) излиза с предписание, че убийството на кучета не е средство за контрол на популацията (както и прибиранет им в приюти). Това е така, защото броят на кучетата в една среда се определя от наличието на храна, вода и подслон. Когато ти унищожиш кучетата на определена територия, но не си спрял новия приток от дворни животни, кучета в рискови квартали и изхвърлени или безконтролно развъдени домашни, първоначалният брой животни много бързо се възстановява. Това е много добре известно и на нашите управници, има даже и становище на Българската академия на науките, но те нарочно не предприемат никакви действия по контрол на причината за възникването на бездомните кучета- новия приток. Когато действаш само върху следствието и оставяш причината, си гарантираш съществуването на проблем и съответно финансиране за „решаването“ му. До безкрай!

Кучето достига полова зрялост на 6-8 месечна възраст, ражда всеки 6 месеца, средно от 5 до 8 кученца. След 6 месеца половината от тези кучета раждат и те между 5 и 8. Само от няколко кучета, популацията може да нарастне неимоверно. Когато кастрираш и ваксинираш едно куче и го върнеш обратно първо – то не е агресивно поради разгонване, доминиране или пазене на малките, второ- не ражда и с това се спестяват поколения от стотици кучета и трето - не допуска други животни на територията си. Кучето е ваксинирано, с ясен здравен статус, познато на хората от района, контролирано и докато си отиде от естествена смърт, органите имат няколко години да спрат новия приток като осъществят контрол на домашните кучета.

Как в крайна сметка ще бъде решен проблема с Екоравновесие? Ще има ли последици? Кой е виновен да се стигне до прикриването на хиляди убийства?

Очаквам да има последици, разследването на националната медия продължава. Аз съм сигнализирала прокуратурата и омбудсмана на Републиката и няма да се откажа, а ще доведа битката докрай. Със сигурност, контролните органи от Българската агенция по безопасност на храните прикриват закононарушенията на Столична община. Аз съм убедена и работя общинското предприятие „Екоравновесие“ да бъде закрито. То дава около 100 000 лв. на месец само за заплати ( директор, зам. директор и т.н.). Ако приютите се стопанисват от неправителствени организации за защита на животните в публично частно партньорство с общините, ще има само няколко работника и парите ще отиват по предназначение за кучетата. Последните ще бъдат много по-малко - само нуждаещите се от грижа и неспособни да живеят самостоятелно. Общините нямат работа да правят приюти, тъй като с приютите, както казах по-горе, не се намалява популацията. Те имат задачата да изпълнят задълженията си по контрола на домашните кучета и новия приток.

Защитени ли са в България правата на бездомните животни? А на домашните любимци? Защо в България се смята за напълно допустимо да вземеш куче и после да го пуснеш на улицата? Това не е ли престъпление?

Според българското законодателство изоставянето на животно е жестокост, която се наказва. Само че липсват механизми за контрол и прилагане на тези законови регламенти. Проблемът е, че в нашите закони животните се приемат за „вещи“, „притежания“ и това окуражава разбирането, че с твоята собственост, можеш да правиш, каквото пожелаеш. Иначе, законът не е лош (аз съм участвала в създаването, както на Закона за защита на животните, така и в инициативите за инкриминирането на жестокостта към животните в Наказателния кодекс), но не се спазва. Абсурдно е, но органите, които са призвани да отговарят за хуманното отношение към животните, са най-големите, системни убийци и мъчители на животни. Това са общините, които незаконно убиват хиляди кучета и Българската агенция по безопасност на храните. Практиката на БАБХ да умъртвява безмилостно е вече позната – скорошен е случая с евтаназираните 4 спасени от доброволци преди това коне. Още по-гротескно е, че общините нарушават закона, защото същата тази агенция, която е държавният контролен орган, не им налага да го спазват. Това е изключително опасно, защото по този начин институциите изграждат общество, в което не само Законът, но самият Живот не е ценност. Последствията от това са заливащото ни отвякъде насилие, включително към беззащитни хора, към деца, между деца...

Какво ще кажете на всички граждани, които се притесняват от бездомните кучета? Имаше доста случаи с хвърляне на отрова, които изпълниха с възмущение както кучкарите като мен, така и майките на малки деца. Как се процедира в Европа с хората, които си позволяват да хвърлят отрова на обществени места?

Ще им кажа, че и мен ме притесняват бездомните кучета. Не искам да има бездомници. Ще им кажа да притискат и самите те отговорните власти да решат проблема според предписанията на СЗО, така както е направено в държавите, в които няма бездомни кучета. Но да бъдат толерантни - да не искат безсмислени убийства, с които наказват не само кучетата, но и себе си. Защото с малко толерантност кучетата могат да изчезнат за 5 години (чрез кастрация, връщане по места и контрол над домашните), а с убийства - това никога няма да се случи.

Много повече ме притеснява отровата. Страх ме е и съм отвратена от извергите, които не само убиват кучета, но и поставят в риск живота на децата. Тези случаи са ярко доказателство как сляпата жестокост, която застрашава животните, застрашава и хората. Затова всички трябва да сме безкомпромисни към жестокостта!

Ето и подробностите, които споделя Марта Георгиева:

През последните месеци сигурно на много приятели се е случвало да ме питат: "Какво правиш?" и да чуят в отговор "Броя кучета!"  И така, сметката показа, че 5032 кучета липсват от публичните отчети на общинското предприятие "Екоравновесие" за последните 4 години - има данни, че са влезли, но няма данни да са излезли от него. В резултат 2 пъти повече кучета липсват, отколкото заварваме живи на място в общинските "приюти". Столична община, притисната от Марин Николов, потвърждава тези числа до последната цифра (няма как и да е другояче, защото данните, които ползваме, са техните официални такива). Признават, че прикриват умрелите и не дават отчет за върнатите през 2016 година. В последствие (без да е публично и официално) го уведомяват, че от липсващите над 2500 са умрели и евтаназирани, а 3000 са върнати по места само през 2016 година (интересно, ако от около 4000 заловени - 3000 са върнати, защо смятат, че работейки с 2 млн. лева общински пари, не са длъжни да отчитат най-голямото перо в дейността си). Само че, когато разследващият екип иска данните разбити по месеци, се оказва, че отказват да дадат умрелите, защото имало досъдебно производство, а данните за върнатите, разбити по месеци, не съвпадат с общото число...Даже няма значение с колко точно се разминават, защото разликата между сбора и разбивката показва, че просто са се опитали да напаснат данните, но е с толкова кучета, колкото са пределни за един нормален приют (157). През 2013 година, от която започва нашата проверка, бездомните кучета са преброени и са 6 635. За тези 4 години досега през "Екоравновесие" са минали 18 278 кучета, а при последното преброяване кучетата на улицата са 4 000, а в "приютите" - 1500. А знаете ли колко пари са изхарчени - 6 648 097 млн. лева. За да НЕ се намали популацията грам, даже като имате предвид, че осиновените са 2625, дори е увеличена, но за да се унищожат толкова много животни и да се усвоят толкова много пари. И това без да броим "строежа" на 30 клетки и няколко фургона за 3 млн. лв., за които строителният предприемач Boyan Pavlov свидетелства, че са колкото за построяването на огромна, луксозна сграда.

Снимката е от личния архив на Марта.

Тук можете да прочетете статия за отравянето на кучета и каква жалба се подава в подобни случаи.

Можете да гледате разследването на Марин Николов в предаването на Нова телевизия ето тук.