logomamaninjashop
Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Богомил Димитров

Тази действителна история е от периода на „соца“. За сведение на по-младите, тогава в България се живееше скромно, без излишества. Развлеченията бяха малко. Някъде около 1980 г. в София бе открита нова, луксозна Виенска кафе-сладкарница „България“. За нея се говореше, че е изискана, с перфектно обзавеждане и обслужване, но и много скъпа. Витрината й бе голяма и минаващите по улицата немееха пред видения вътре разкош. Зяпайки, доста от тях се сблъскваха. Скоро там стана участъкът с най-много пешеходни инциденти в града. Някои минувачи се осмеляваха да влязат, ако случайно имаше свободни маси. Повечето бързаха да си тръгнат още щом видеха цените в менюто.

Един петък взех заплата, която се оказа увеличена с 20 лв. Реших да почерпя жена си по този повод и за да не рискуваме да чакаме пред заведението, след работа минах оттам и резервирах маса за следващия ден за 19 часа. В събота по обяд й казах какво предвиждам за вечерта. Тя се възпротиви:

- Ти луд ли си? Чувала съм, че там било много скъпарско!

- За пари недей да мислиш! Вчера взех заплата. Увеличили са ми я с 20 лв. и искам да те почерпя.

- Можеше и без повод да ме почерпиш. Все пак се радвам за повишението ти. Но добре знаеш, че връщаме заем, а и спестяваме за морето. Едва ли тези 20 лв. ще ни стигнат!

- Зависи какво ще консумираме. Невижданите досега пасти, торти и сладоледи там със сигурност ще са скъпи. Моят план е към 18 ч. да минем през сладкарничката до Халите и да похапнем баклава, тулумбички и боза. А в 19 ч. да сме в „България“, просто за лукс. Ще поръчаме само по кафе и кока-кола. Така да се каже – хем вълкът сит, хем агнето цяло.

Още щом изрекох това, усетих колко дребнаво и не по мъжки прозвуча. Ако бях на нейно място, щях да му вдигна голям скандал на тоя мухльо. Тя може би се канеше да направи именно това, но пък току-що бе апелирала за спестовност и само ме изгледа продължително. Седнах изчервен. След малко реши да поразведри обстановката:

- Да, бе, и в „България“ ще ни търпят да им заемаме масата за нищо! Освен това изобщо не разбираме от етикеция и ще ни се чудят от кое село сме.

Излязох от гузността си и се оживих:

- Не си права. Миналият месец един колега бе командировка в Швейцария и разказа, че по цяла вечер киснел в едно заведение само на една бира и никой от персонала не го притеснявал да си поръчва още нещо или да си ходи.

- Много добре знаеш, че тук, в България - имам предвид и държавата, ще ни изхвърлят заедно с резервацията още щом чуят какво „поръчваме“.

- Едва ли. Вчера говорих с друг колега, който е бил там с гаджето си. Пили само по един малък коняк. Вътре било уютно, тихо и чисто. Накрая ти носели нещо като кожено калъфче, в което имало електронна касова бележка - какво си консумирал, единичните и общата цена. Културна работа, а не някой с мазна престилка и молив зад ухото да си гледа в тефтера и да се чудиш дали не те е прецакал. Сервитьорката се оттегляла настрани. Клиентът проверявал сметката и като правило оставял парите в калъфчето. Когато онази се приближала отново, й го връщал с думите:

– Задръжте рестото.

Ясно е как трябва да се държим. Добавих с апломб:

– Защо поне веднъж и ние да не се почувстваме като бели хора-тежкари?

- Оф, виждам, че си се нахъсал и няма лесно да се откажеш. Но не можем да отидем там облечени как да е. Ще ти приготвя прилични дрехи. След това не ме закачай, защото ставам нервна, когато трябва да се издокарам.

Към 17 ч. поехме изтупани към сладкарничката до Халите, където се набухахме с тулумбички и боза до пръсване за 1,10 лв. На излизане жена ми каза:

- Натежкарих се достатъчно за днес. Ако искаш, да отидем на кино или да се приберем. Срам ме е да ходя във Виенска сладкарница, след като преди това съм била в обикновена. Виж ми талията - вече е само една мислена линия.

- Но пък ако отидем, утре в службата ще можеш да разкажеш, че си била в „България“ и да дадеш сведения от първа ръка.

С което май успях да я убедя.

 

Мъж на диета

money 2159310 640

В заведението влязохме точно в 19 ч. Една дама ни поведе към масата ни така грациозно и тържествено, сякаш бяхме младоженци, при това известни личности. Поднесе ни по едно луксозно меню, в което побързахме да скрием погледи. Зяпахме в цветните картинки на пасти, торти и сладоледи и цъкахме наум. Около нас седяха достолепни двойки и компании, говорещи си тихо. Дочуваше се виенска музика. Скоро затворихме лъскавите алманаси. Сервитьорката дойде веднага и попита дали сме избрали. Жена ми замънка като двойкаджия пред черна дъска:

- За мен...хмм... такова... едно кафе... да, едно кафе.

- Какво кафе? Предлагаме виенско, айс, шварц, капучино, еспресо, с или без сметана или мляко, късо или дълго…

- Не, не, просто едно кафе....късичко.

Аз казах:

- За мен-кафе и кока-кола....засега.

Сервитьорката записа и се отдалечи. Попитах жена си защо не си е взела и кока-кола, на което тя отвърна:

- А ти какво искаше да кажеш с това „Засега“?

- Бе тактически ход - да реши, че ще поръчаме още нещо и да е спокойна.

- Тя ще е още по-спокойна, ако не я гледаш с такъв лаком поглед докато ходи насам и обратно.

- И това е тактически ход. 

- Но не е тактично. Особено към мен. Моля те, не си протягай повече така очите към нея. Не си късоглед.

След малко „моята“ ни сервира прецизно и сервилно. В продължение на час ние отпивахме капка по капка от питиетата и се поотпуснахме. Освен да си говорим, тайничко оглеждахме посетителите и ги коментирахме. По едно време възрастната двойка до нас поиска сметката. Мъжът беше печен и накрая каза на сервитьорката: "Задръжте рестото!"

Аз също поисках сметката и калъфчето ни дойде. Побързах да прошепна на жена си:

- Сервитьорката е пред нас и ни изчаква. Не е удобно да се облещим в касовата бележка като пенсионери. А и това си е работа на кавалера.

- Добре, но нека поне за миг зърна бележката - просто да знам как изглежда!

- Виж я! - показах й я и веднага я обърнах.

- Уф, добре, отивам до тоалетната. Но после държа да я разгледам!

За мен най-важното бе тя да не види касовата бележка /нещо непознато дотогава у нас/, освен ако сметката не бе под 5 лв. Зачетох се умно в нея и погледът ми веднага попадна върху цифрата 20,13. Затворих ужасен калъфчето. Жена ми щеше да излезе права както винаги. Абсурд е да й я покажа! Заех се да смятам наум. В магазините тогава /ако изобщо имаше/, кока-колата бе 15 стотинки, а кафето - около 20 ст. Дори тук надценката да бе 20 пъти, сметката пак би трябвало да е под 9 лв. Побързах да пъхна 21 лева в калъфчето и да дам знак на сервитьорката. Тя застана чинно пред мен, малко след като жена ми се върна. Със свойски жест подадох натежалото с пари калъфче и си казах заклинанието:

- Задръжте рестото!

- Благодаря – отвърна тя, но надзърна в него и вдигна учудено вежди:

- Ама Вие сигурен ли сте, че искате да задържа рестото?

- Абсолютно!

- Цялото ли?

- Разбира се!

Жена ми стана и пое към закачалките да се облича. След кратко колебание сервитьорката мушна деликатно в ръката ми касовата бележка и се понесе като гондола към бара, люлеейки бедра и ханш като на модно ревю. Скрих бележката. С жена ми поехме облекчени и весели към дома. По пътя тя все ме подпитваше колко е била сметката. Направило й било впечатление, че когато възрастният мъж от съседната маса казал като мен “Задръжте рестото!”, сервитьорката само благодарила и му се усмихнала, а мен учудено попитала дали съм сигурен, дали да задържи цялото ресто и т.н. С което драстично увеличи и без това набъбващите в мен съмнения. Според нея, бакшишът е нормално да бъде закръглен до цяло левче, но подозира, че съм дал още един отгоре. А съдейки по погледите ми към сервитьорката - може би дори 4 лв. Накрая не издържах и й „признах“, че сметката е била 5,40, а съм дал 7 лв. Тя се възмути:

- Сякаш кока-колата и кафето са дошли току-що от Америка и Бразилия! Повече няма да стъпя в това обирджийско заведение!

Вкъщи побързах да влетя в банята със скритата в гащите ми касова бележка. Пуснах душа и я разгледах обстойно:

Събота, 30.07.1982 г. Час: 20, 13.

Кока-кола бр. 1 Ед. цена .....Сума ...../не помня/
Кафе еспресо бр. 2 Ед. цена .....Сума ...../не помня/

Общо сметка: 4,60.

От мен започна да излиза пара колкото от горещата вода. Отначало се почувствах като наакано детенце. После си ги наговорих едни... и се гмурнах под душа, където винаги си пеех, а сега се триех яростно с гъбата, сякаш кожата ми бе причината за провала. Но след като се избърсах, се поразвеселих - сигурно тази сервитьорка с години ще разказва как един невзрачен на вид мъж й е дал бакшиш 16,40 лв. и то само за 2 кафета и една кока-кола. В сегашни пари това е някъде около 160 лв. Най-много ме кефеше, че в паметта й ще си остана като най-големия тежкар в кариерата й. И че неволно така „съм й вдигнал летвата“, че вече едва ли някога ще се усмихне на бакшиш под 3 лв. Може би всеки ден ще поглежда често-често към витрината с надеждата да се появя.

Още от Богомил:

Из живота на една разсеяна жена

Автор: Калоян Явашев/Татко Калоян

Мога да науча папагал да нарежда пъзел или да събира едноцифрени числа, но някои хора не мога да ги науча дори да говорят!
Седя на дивана след работа, говоря нещо с Росито и отпивам сладко от бирата, когато Габриел идва при мен с едно шише в ръката си и ми вика:

- Къде е тъпачката?

Аз му викам обратно:

- Няма да викаш така на сестра си бе, рунгел такъв!

Роса вика откъм плота в кухнята:

- Не му викай рунгел!

Аз викам откъм дивана:

- Ама той вика тъпачка на Микаела!

Михаела вика откъм детската:

- Не съм тъпачка! На всички ви се сърдя.

Боримир вика откъм тоалетната:

- Татеее, ела да видиш какво голямо ако!

- Чакай, че говоря с Габриел! Защо викаш тъпачка на кака ти, бе?!

- Не бе, тате! Изгубих тъпачката на шишето!

Прогноза за уикенда

116336976 169925391248066 5002671377795768967 n

Окей, малкият няма още 3 и ще се научи да изговаря думите правилно, но за асистента ми Саш(с)ко не съм сигурен, че има надежда!
Онзи ден го оставям сам на касата за десет минути и преговаряме цените на билетите. Имаме ги написани и просто го карам да ги прочете, а той започва отзад напред:

- За деца до 3 години е безплатно, за деца от 3 до 12 години е цетири лева, а за вузро…, връзру…визрас..., туй не мога да го каза!

- Кое, възрастни ли?

- Да.

- Абе я се оправяй, обяснявай както можеш!

Голяма, огромна и непростима грешка от моя страна! На първия човек, който попита за цените, Сашко отговори:

- За деца цетири лева, за стари хора сест лева!

Човекът примигна изненадан:

- За пенсионери ли?

- Не, за стари хора. Може и да не са пенсионери още!

Само това ми липсваше, да изчислявам пенсионната възраст и стаж на клиентите, така че му забраних да ползва думата "стар". На една ощетена откъм ръст госпожа отговори:

- За деца цетири лева, а за големи хора сест лева!

Госпожата реши да го подкачи и му отвърна:

- Аз съм 1,60 и 48 кг. и значи съм малка!

- Не, много години имате и сте голяма!

Жената се смути и реши, че е безнадеждно да се опитва да се разбере със Сашко, а аз му забраних да използва и думата "големи". После дойде едно дете и попита за цените, а той му отговори така:

- За теб е цетири лева, а за майката ти, за бащата ти, за баба ти, за дядо ти, за леля ти и за цицо ти е по сест лева!

Детето мигаше объркано и аз добавих:

- Но за чинка ти, за свако ти и за кумовете на лелинчо ти е по пет лева.

Детето се засмя, защото разбра шегата, а Сашко вдигна учудено вежди и попита сериозен:

- Наистина ли?

Казах ви, няма надежда!

Татко Калоян и неговото шоу с папагали може да гледате от 01.09 до 13.09; понеделник - петък -  18:30; събота и неделя - 11:30 и от 18:30 часа в Експозиционен център Бургас. А ако Сашко ви каже, че сте стари хора, не го взимайте навътре.

Още от Калоян:

Много обичам септември

Учебната година ще стартира присъствено във всички училища. Това заяви образователният министър Красимир Вълчев на брифинг днес. Ето най-важното, което трябва да знаем: 

 

  • Учебната година стартира присъствено

  • Епидемичната ситуация ще продължи 10-12 месеца, т.е. през цялата учебна година, но драстични мерки и дълги периоди на дистанционно обучение не се очакват

  • Директорите ще имат списък от задължителни правила за дезинфекция и дистанция

  • Всяко училище ще направи списък от мерки според възможностите си

  • Някои училища ще работят по график, в който различните класове започват часовете по различно време и така ще се разминават в междучасията.

  • Родителите се уведомяват за епидемичната ситуация в училището ежеседмично

  • При заболял ученик/учител, родителите се информират незабавно

  • Дете със симптоми ще бъде отделено от класа

  • При болно дете от COVID-19, незабавно ще се уведомява РЗИ

  • Болен ученик се карантинира заедно с паралелката

  • Учителите, които работят с ученици от повече от една паралелка, трябва да носят маски и да спазват дистанция между учениците и да не се движат между чиновете

  • Обучение в електронна среда ще се въвежда при "грипни" и "дървени" ваканции

  • Осигуряване на дистанционна форма на обучение на ученици в рискови групи – с хронични заболявания на тях или на родителите им и възрастните членове в семейството

  • Ще бъдат осигурени допълнителни часове и консултации

  • Между 15 и 20 училища ще бъдат превърнати в центрове на дистанционна форма на обучение

  • При обучение в електронна среда, ученикът запазва училището и класа си. При дистанционна форма на обучение, ученикът преминава на обучение към съответния център за дистанционно обучение.

  • При дистанционно обучение също ще бъдат вписвани оценки и отсъствия

  • Родителите могат да променят формата на обучение на децата си

  • Очаква се да има компенсации за децата, които не са приети в детски градини

Списък на заболявания, при които се препоръчва учениците да преминат от дневна в друга форма на обучение

mask 5246901 1280

Още по темата:

Родителите сами решават дали децата им да ходят на градина

Автор: Леда Аврамова

Не знаех какво количество глупости и обикновени простотии могат да се поместят на квадратен сантиметър, преди да започне така нареченият дебат „присъствено, дистанционно или хибридно“. Всякакво население, нестъпвало в училище, откакто не ходи на училище, се упражнява из мрежата на тема дали децата да ходят на училище. 

Ако сравните цялостната картинка с произведение на Брьогел, художникът ще ви се види като един мил и подреден човечец, изпълнен със светъл оптимизъм. Властимащите институции спретнаха междуведомствена комисия, която излезе с 31 страници насоки какво да правим. В 30 от тях са посочени здравни мерки, а за обучение и образование, по същество, има разписани само най-общи указания, по формата на препоръки. По телевизии се вихрят авторитетно и авторитарно всякакви форми на нещо, наречено „образователни експерти“, които всъщност коментират основно медицинска статистика. Те ни размахват пръст в назидателни обяснения как е решен проблемът (с безопасността) в Съединените щати, Конго Бразавил и други „бели държави“ с безупречно функциониращи системи за образование и здравеопазване, и питат защо досега не сме взели пример. Гражданското общество в лицето на родители със, както се оказа, средно две висши образования, моите уважения, отправи своите искания към държавата да им даде „право на избор да защитят своите семейства“, осигурявайки електронно учене на децата им. Каквото и да означава това. Тяхното желание, доколкото ми е известно, бе частично удовлетворено, с обещанието, че ще се сформира дистанционна форма към училища-центрове и деца и семейства, на които това е необходимо, ще могат да се възползват от услугите им. Не ми се влиза в размисъл за качеството на тези услуги. Лично аз познавам не повече от 5 (петима) колеги, чиято квалификация и капацитет позволяват да си вършат работата онлайн в същото отлично качество, в каквото я вършат и офлайн, и които имат готовност и желание да го правят. Дано стигнат за всичките „центрове“. 

Без маски и без прегръдки започва учебната година

teacher 4784916 1920

Извън шума и извън фокуса на общественото внимание един реален проблем остана и стои – факт, за мен лично, особено притеснителен. И този проблем е: образованието на децата. Какво учат. Как учат. Защо го учат. Как да научат повече, и по-добре. Какво не знаят, как да им помогнем да го усвоят. От каква подкрепа, обучение, ресурси имат необходимост учителите. за да са адекватни на променените условия. Не знам дали сте забелязали, но за това вече никой не говори. Няма вече дискусии по обучителни цели и резултати, няма учебно съдържание, няма функционална неграмотност, няма PISA, няма ги дори щуротиите как не им трябвали на децата знания, а само умения. Учителите не мислят какво и как да кажат по време на час, а как да дишат, как да не им падне шлемът, дали ще им сработи микрофонът и дали ще им издържи интернетът. В темата Образование дебатите са как да сложим 6 чина в 2 квадратни метра, кой ще следи дали децата са с маски и как да не се срещат в междучасията. Не казвам, че мерките не са важни. Напротив, повече от важни са. Но тревожи ме фактът, че Темата Образование в широкото публично пространство се стопи. Изчезна. На практика – вече я няма. 

Преди време приятел ми звъни сутринта по телефона, пита – какво правиш. Отивам към Орландовци, казвам. (Тогава там работех.) Е, всички сме натам, мъдро заключи той. Вярно е, всички сме натам. Ама има значение и как ще минем по пътя… все още има значение… нали?

И още нещо, малко встрани, но всъщност – в допълнение, защото, доказано е, обучението е преди всичко емоционално взаимодействие, а ученето има своите психологически аспекти. След като вчера преживях театрално представление в стерилна обстановка и сред дезинфекцирана и обезопасена публика, днес ме достига информация, че се забранява учителите да прегръщат децата, както и въобще да ги доближават. С това нареждане ми отнемат основен инструмент в учебно-възпитателната дейност. Не драматизирам, просто казвам, при това съм напълно сериозна. 

Нямам претенции да разбирам от вируси. Не протестирам срещу т.нар. "мерки". Нося си маската и си мия ръцете най-редовно. Ще бъда с шлем, копие и рицарски доспехи в класната стая, ОК. Ще спазвам всич-ко. 

Само някак, струва ми се, цялата политика, която се провежда, с всичкото разстояние, изолиране, затваряне, цели да ни дехуманизира. Да ни накара не просто да отбягваме всичко човешко, а и да се страхуваме от него. Сигурна съм, че всеки непрегръщан възрастен е по-уязвим. Вярвам, че всяко непрегръщано дете научава по-малко. И честно казано, иде ми да се заразя нарочно, да си излежа присъдата и да мога после отново да работя и да живея като човек. Ако е възможно.

Още по темата:

Живеем в по-страшна криза от COVID-19

Преди две седмици едва не разплаках големия си син. Бях седнала с двамата в Градската градина, на по една кóла на караванката при „Телеграфа”, когато покрай нас мина един просяк. Познава го целия град, не проси от вчера и днес. Понякога му давам по някоя монета, друг път не – зависи в кой ден от месеца ме е хванал най-вече. Този път отказах. Човекът си тръгна. В следващия половин час бях „най-лошата мама”, „безчувствен човек” и какво ли още не. Опитах се да обясня, че ако не аз, някой друг в парка най-вероятно ще му даде, но…
„А ако никой не му даде? Той няма да има какво да яде днес…”
„Ще му даде.”
„Ама може и да не му даде, ако всички са като тебе.”
И така.
Това – от устата на 7-годишно. Цял следобед ми беше криво. На другия ден го видях пак, докато тичах към една банка, но дори не се замислих дали искам или не – спрях и му дадох единствената монета, която изрових от джоба си – 2 лева, само и само да не съм поне пред себе си „най-лошата мама”.
Днес пак го видях в Градската, край „Телеграфа”. Видях и група десетинагодишни деца с колелета, които ГО ЗАМЕРВАХА С КАМЪНИ!!!
Спокойно, мили ми съграждани, не съм снимала „ангелчетата” ви, които мятаха камъни по един нещастник, кикотеха се и кряскаха. Няма да ви излагам. Децата ви сами го направиха пред доста народ. Не тях – вас бих искала да снимам!
 
children 516342 1280
Поразпитайте довечера наследниците си къде са били през деня и дали случайно не са хвърляли камъни по един нещастен клошар! Надявам се… Всъщност много искам да вярвам, че не сте ги възпитавали така и че е било моментна проява на характерната за децата неосъзната жестокост. Много искам, но не вярвам. Защото в крайна сметка децата са наша проекция. И не, дори и да им е казал нещо грубо (в което се съмнявам, доколкото аз самата го познавам), това не ги оправдава. Защото утре ще чуят много по-груби неща, но ще е от по-силни от тях и мятането на камъни няма да е опция. Тогава как ще реагират? Научили ли сте ги?
Научили ли сте ги на състрадание, но към по-слабия, нещастния и беззащитния, а не към онзи, който на камъка ще отвърне с юмрук в зъбите? Научили ли сте ги, че само „най-лошата мама” би отказала да даде пари за хляб на просяк? Всъщност не е въпросът в даването, а в състраданието. Пък ако щете, дайте – ваша воля.
И утре, когато пак тръгнете да размахвате пръст в социалните мрежи заради поредната неуредица, да търсите отговорност от този и онзи, замислете се дали пък не сме/сте си заслужили неуредиците! И дали децата ни/ви няма да си заслужат дори още по-големи! Защото отговорността не е само на другите, а и наша. Всъщност преди всичко наша, колкото и тази мисъл да е непоносима за мнозина.
 
А сега спокойно продължете да се възмущавате заради неокосената трева в квартала, нескопосника, паркирал на мястото за инвалиди, комарите и цвета на небето! То си е важно. По-важно от един клошар и децата ви, които го замерят с камъни!
Следващия път ще ги снимам, ако не вярвате.
 
Вижте също:
 
 
 
 

Учебната година започва присъствено. Това обявиха последно от МОН. Междувременно страната ни отбеляза рекорден брой от 18 починали от коронавирус за денонощие, на възраст между 49 и 88 години. 

Учени обявиха наскоро, че  децата са с голям вирусен товар (количество на вируса в кръвта), което означава, че са много заразни, независимо дали са се разболели, или не. Световната здравна организация препоръча децата над 12 години да носят маски, също както възрастните. За по-малките, между 6 и 11 години, препоръката е маски да се носят само при преценен риск.

На този фон родители и учители пуснаха петиции, с която настояват да се предостави избор на учителите, които по здравословни причини искат да преподават онлайн или деца, чиито родители не искат да ги пускат в клас, да минат изцяло на онлайн обучение. Междувременно във фб група стотици родители обсъждат и друга петиция, в която настояват да не се прилагат абсолютно никакви мерки в училищата. 

Какво мислят учителите?

Резултати от публикувана днес анкета сочат, че 82% от учителите искат да се провежда редовен учебен процес, 13% са за обучение в електронна среда, а 6% са посочили хибридно обучение. 55% са категорично несъгласни с хибридно обучение, за 36% то би било много трудно. 81% от учителите не приемат родителите да имат избор как да учи детето им, само 15% смятат, че това е демократично.

 

Ето какви ще са мерките в училище:

  • Маските не са задължителни в час

  • Дезинфектанти в класните стаи

  • Сапун и топла вода в тоалетните

  • Спазване на дистанция – поне на една ръка разстояние

  • Ограничаване на контактите между отделните класове

  • Прегръдките са забранени

  • Учениците влизат през различни входове

  • Спортът е на открито
  • Учениците могат да се хранят на чиновете си, за да няма струпване в лавки и столове, но без да се черпят взаимно.

  • Училищните автобуси трябва да се дезинфекцират преди всяко качване и след всяко слизане на ученици.

  • Маските в училищните автобуси са задължителни.

 

Учителите сами решават дали да носят маски и шлемове. Те ще преподават от катедрата и няма да влизат в близък контакт с учениците.

 Деца със здравословни проблеми:

  • Задължително носят маски

  • Преминават на дистанционна или индивидуална форма на обучение, когато здравословните проблеми са удостоверени в личната здравна профилактична карта.

 Източници: WHO, OFFNews, Nova tv, 24 часаasian 5412358 1280

Още по темата:

Живеем в още по-страшна криза от COVID-19

Всички сме били свидетели на такива тъжни гледки. Те са ни разплаквали и огорчавали. Чувствали сме се виновни, че дори да сме помогнали, не е било достатъчно. И след това животът е продължил хода си. 

Димитър Димитров обаче не е оставил тази гледка просто така да премине през живота му. Избрал е да не бъде безучастен. Избрал е да направи добро. Ето неговия разказ, който споделям от фб профила му с негово съгласие:

Тази сутрин трябваше да отскоча до близкия пазар, за да купя броколи за каша на нашето бебе. Не го храним с готови пюрета, а готвим всяко негово ястие. По принцип произвеждаме всичко необходимо на село, но тази година пропуснах да засадя броколи и се налага да ги купувам. Та отидох на пазара "Иван Вазов" за броколи и докато продавачката ги измерваше, станах неволен свидетел на тъжна гледка – на съседната сергия старица пожела да ѝ отмерят картофи за един лев. Цената на картофите беше един лев и шейсет стотинки, а по-скъпите, с етикет „пресни български картофи“, бяха на цена от два лева...
 
Възрастната жена с треперещи ръце събра един лев на стотинки, срещу които получи буквално три картофа. Картофите, както повечето продукти, си ги произвеждам, не ги купувам и не се бях интересувал от цената им, но тази цена ме възмути. Аз приемам въпроса с продоволствената сигурност на семейството си и служителите си много сериозно и ние винаги разполагаме с достатъчни запаси, а също така произвеждаме селскостопанска продукция. По тази причина през тази година засадихме 34 декара с картофи и очакваме добив от над 120 тона. Служителите ми, общо 60 човека, както и техните семейства обаче не биха могли да усвоят дори една пета от това и се очертава да имаме излишък.
117539289 2649130872016657 4449478736457250849 o
 
Затова реших следното:
 
1. Наехме сергия на пазар "Иван Вазов".
2. Закупихме необходимите фискални устройства.
3. Предлагам работа (лятна бригада) за четирима студенти както следва:
3.1. Двама човека за прибиране на реколта в село Еремия, област Кюстендил, за срок от един месец при начална заплата от 1500 лева бруто на човек, с осигурен подслон или ежедневен транспорт от и до София.
3.2. Двама човека за продавачи на сергия (на смени) на пазар "Иван Вазов" през следващите два месеца, с начална заплата от 800 лева + 10% от оборота.
117622165 2649131005349977 7805505892587443077 o
 
Кандидатите за тази длъжност да не се притесняват от ниската начална заплата, защото ще продадат сто тона картофи, много домати, краставици, чушки и какво ли не. А цените на тяхната сергия ще бъдат най-атрактивните на този пазар.
 
Винаги съм бил притеснен от политиката на държавата България по отношение на толкова важен за националната ни сигурност сектор като селското стопанство. Сегашната система не се интересува от крайния резултат, а от засетите площи. И има всякакви безумни програми. Млад земеделец получава едни пет хиляди евро, за да засади три декара с тикви, като тези тикви изобщо не се събират. А после тиквите на пазара, а и не само те, ни излизат скъпо и прескъпо. В резултат на такива безумия ние зависим от вноса на плодове и зеленчуци.
117552483 2649130942016650 8654137804705548751 o
 
Аз не одобрявам системата на дотации и „икономиката на системи“ въобще. По същата причина не получавам никакви дотации както по отношение на земеделието, така и относно европрограми, насочени към ИТ фирмата ми. Нито стотинка. И не съм фалирал – значи можело и без това. И за тези картофи, които ще бъдат най-евтините на този пазар, не сме получили нито стотинка субсидия, но ще ги продадем с печалба. Символична, но печалба.
Още си мисля за старицата с трите картофа за левче и връзката между този факт и фразата „Чака ни невиждана криза.“, изречена от висш държавник. Нима отмениха член 326 от Наказателния кодекс на Република България? Или прокуратурата не следи новините?
 
Аз пък съм на мнение, че ни чака прекрасно бъдеще.  
Още истории за доброто: 

Авторката на тази история пожела да остане анонимна. Ако вие или ваш близък се припознае в този разказ, незабавно предприемете мерки. Не се оставяйте на мрака. 

Прозорците на междуетажните площадки светнаха в сумрака и се превърнаха в бляскава броеница. Протягаше се нагоре и нагоре, от първия до последния - 23-ти етаж. Водеше отвесно право към небето. После изведнъж секваше, сякаш прерязана. Ако се взираше в нея продължително, очите й се замъгляваха, светлинките почваха да трепкат, броеницата заприличваше на гърчеща се гъсеница, който някой беше разсякъл. Л. седеше свита в тревата между блоковете, опряла гръб на една крива вишна. Кората на дървото беше топла, напечена от слънцето, което за първи път това лято се беше задържало през целия ден. Не беше успяло обаче да изсуши земята и изпод тревата наоколо се излъчваше миризма на влага, пръст и мокри листа. Наоколо започваха да се чуват вечерните шумове на семействата, прибрали се вкъщи след работа.

От отворените прозорци долитаха детски караници, мъжко боботене, женски смях, всичко това на фона на работещите телевизори и тракане на чинии. Из въздуха се носеха летни ухания - на пържени чушки, на печена риба, на препечен хляб и мастика. Някъде отдалеч се долавяше аромата на цъфналата липа. Знаеше къде е дървото - всички от блока се оплакваха, че колите им се покривали от липов прах и трябвало да ги чистят по-старателно. Всички тези миризми дразнеха носа й, предизвикваха позиви за повръщане. Проблемът беше, че или не ги забелязваше, или я караха да й се повръща. Имаше време, в което обичаше до опиянение точно тези минути на късния следобед и ранната вечер - когато въздухът имаше цвят, когато усещаш всичко около теб с кристална детайлност - цветове, звуци, картини, хора. Усещаше се жива, сетивата й бяха отпушени и поглъщаха  света около нея с истинска наслада. Тогава носеше и цветни летни рокли, които се въртяха около глезените й, галеха коленете, носеха прохлада на раменете й. Обичаше да вижда как лакираните нокти се подаваха и бързо се скриваха изпод роклята, докато крачеше, не! - докато почти летеше нанякъде, а също и да усеща с носа си аромата на цветния си парфюм, който ненатрапчиво се носеше около нея. 

Всичко това беше. Имаше го, обичаше го. Липсваше й. Сега миризмите я дразнеха. Ноктите й отдавна бяха с олющен лак, който нямаше желание да изчисти и смени. Намъкваше дънки и тениска, която дори не беше изгладена, отдолу слагаше кой да е сутиен и то само защото без сутиен не можеше да си позволи да излезе. Ако изобщо излезеше, защото не беше изключено да остане цял ден в леглото и да гледа безразлично петната от размазани комари по тавана. Навън крачеше вяло и дори не усещаше дали е топло или студено, сякаш кожата й не реагираше на температурата. 

Гъсеницата умря. Броеницата пръсна зърната си. Светлините на площадките угаснаха, но наоколо се появяваха все повече светещи прозорци. Л. седеше в същата поза, и се чудеше след колко време ще светне пак пътечката към небето. Знаеше със сигурност колко дълго време ще свети - точно 316 секунди. Беше я наблюдавала години и години наред. Не можеше да си обясни кой беше изчислил това абсурдно времетраене на осветлението в блока, но явно толкова беше необходимо, за да стигнеш от първия до последния етаж с асансьора, без мракът да те сграбчи за краката и гърлото. Тя нямаше против мракът да я обгърне. Даже него чакаше. Чакаше да се стъмни напълно и гъсеницата да светва по-рядко. Познаваше навиците на голяма част от обитателите на околните блокове - кой кога се прибира, кой обича да кани гости, кой държи коледната си украса до април. Имаше обаче една голяма група хора, зад чиито прозорци тя не знаеше какво се случва. Те й бяха интересни и често прекарваше вечерите си точно така - седейки с гръб, опрян на вишната и представяйки си живота им зад прозорците. Измисляше различни истории. Дори може би трябваше да ги записва, понякога й звучаха интересно. Това се случваше по някое време всяка година - да не е в състояние да облече роклите, да носи косата си овъртяна в първия попаднал й ластик, да мрази миризмите. И да зяпа безучастно блоковете наоколо. Обикновено това състояние преминаваше за 2-3 седмици, помагаше й много сън, а понякога и малко вълшебни таблетки. Тази година беше различно. Беше така вече от няколко месеца. Нищо не помогна. Нито хапчетата, нито няколкото опита да започне да спортува, нито по-дългата почивка. Ставаше все по-зле и по-зле. Не виждаше решение от никъде. Първо не можеше да го намери, после вече нямаше желание и да го търси. 

Когато депресията седи до теб

woman 4721937 1280

289, 290, 291...още малко и светлините ще загаснат пак. Реши да изчака още 3 пъти да светне и угасне. Още трима ще се приберат до вкъщи. Три врати ще се отворят, три врати ще хлопнат. Нейната също. 

Веднъж се беше разхождала дълго около входа на блока, докато най-сетне се появи един мъж, който отключи и влезе във входа. Тя се възползва от отворената врата и влезе след него. Имаше си задача - да разбере как се стига до покрива. Също и да помисли как може да влезе и друг път в блока. 

300, 301, 302....още малко до 316. Като угасне и този път, ще остане само още един. Ако трябваше да е честна със себе си, отдавна трябваше да го направи. Ясно беше, че няма как да се живее дълго в такова неразбирателство със себе си и със света. Всъщност тя изпитваше неописуем страх от високото. А беше толкова естествено за нея да избере точно оттам да сложи точката. Нейният блок беше твърде нисък. Но този отсреща - 23-етажният беше идеален. Най-сетне щеше да прояви смелост в нещо в този живот. 

162, 163, 164.... Последният път. После тръгва. Когато угасне, става и тръгва. Влиза в блока, ако има късмет, качва се до последния етаж. Ако осветлението не е изгаснало, го изчаква да угасне. Иска да е тъмно. Не иска да освети последните мигове. Нека е тъмно, както е в главата ѝ напоследък. 

242, 243, 244.... Топъл летен вятър повя откъм липата. Някъде изскърцаха спирачки. В далечината небето се озари от фойерверки...е, да, все някой някъде имаше повод да празнува. Някъде от терасите над нея закапа вода - някоя съседка поливаше мушкатите. Още повече усети миризмата на влажната пръст наоколо. 

300, 301, 302...още малко. После? После какво? Можеше ли да се отлепи от топлата кора на дървото? Можеше ли да прекоси това пространство между блоковете? А дали вкъщи остави всичко подредено и надписано, така че да улесни домашните си? 

311,312, 313.... Спомни си, че веднъж когато беше малка, вървеше зад един дядо с бастун. И той бръкна в джоба си, за да извади носната си кърпа, а после уж отново я пъхна в джоба, но тя всъщност падна на земята. Л. видя много добре това, помисли си, че вероятно дядото у дома ще разбере, че е изгубил кърпата си. Може би дори бабата, с която живее, ще му се сърди и ще го гълчи, че все губи нещо. Всичко това се стрелкаше в главата на Л., докато наблюдаваше носната кърпа на земята, кацнала като самотно птиче до ръба на тротоара. И въпреки че знаеше, че трябва да вдигне кърпата и да догони дядото, за да му я даде, нещо я спираше да го направи. Така си и остана - безучастен свидетел на тази дребна загуба. После у дома плака - за дядото, за кърпата, за бабата, заради това, че нищо не направи. 

320, 321, 322....нещо й се сви в сърцето...Дали някой съсед не я наблюдава и не подозира какво е намислила? Както седи в мрака, в тишината, потънала в собственото си самосъжаление? И да си мисли, как трябва да изтича и да й каже нещо топло, човешко, нещо...абе нещо ей такова нищо незначещо, но дошло от света на истински живите хора? Дали не я гледа като паднала от джоба кърпа, чието място обаче не е на земята, а скътана в някой джоб, в нечии шепи, до нечие сърце?

400, 401, 402... ама какво става тук? Гъсеницата свети ли, свети...Твърде дълго остана, никога не е светила толкова секунди. Дали пък не е знак, че всяко нещо може да бъде по-кратко или по-дълго от обикновено? 

Л. се надигна от земята, разтъпка на място схванатите си крака и потегли към блока отсреща. Докато вървеше натам, гъсеницата угасна. Секна светлата пътечка към небето. Сега само оставаше да успее да се вмъкне след някого във входа на блока...

Прочетохте ли:

Депресията не е дупка, а връх

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам