Автор: Мария Пеева

След статията за жълтия папагал се заформи дискусия на страницата ми във фейсбук за капризите на децата и как да реагираме, когато искат скъпи или излишни играчки и вещи. Реших да ви напиша как ние се справяме с това, а ако прецените, че ви е полезно, може да го пробвате.

И друг път съм ви споменавала, че ние с моя съпруг знаем две и двеста. Мисля, че фактът, че сме преминали през доста тежки финансови моменти беше безценен опит за нас, и съответно се отрази на възпитанието на децата ни. Моето лично мнение е, че независимо с какви средства разполага семейството, не е добре децата да получават всичко, което поискат незабавно (или още преди да са го пожелали). Най-малкото така ги лишаваме от онова прекрасно очакване и предвкусване на радостта от новата играчка, което е също толкова безценно колкото и самото притежание на играчката. Ако не и повече. Презадоволеността е обратната страна на недоимъка, но и двете оставят у детето усещане за безрадостност. И родителят се чувства някак ощетен. Не само е похарчил сума пари за излишни играчки и вещи, ами на всичкото отгоре детето ги захвърля след час или ден и иска следващата. Според мен причината е, че детето не толкова иска конкретната играчка, колкото „иска да иска“. Тоест, това, което му доставя удоволствие е копнежът по нещо ново, желанието, очакването, предусещането за всички забавни неща, които ще прави. А може би иска и нашето внимание, защото ще си играем заедно с тази чудесна количка, кукла или конструктор.

Затова и първото, което можем да направим, е да засвидетелстваме нашето внимание към желанията му. Да го изслушаме, докато ни разказва за играчката, която е видяло в магазина, по някоя реклама, или у приятелче. Да си фантазираме заедно как ще си играем, да решим какъв цвят и модел ще изберем, какво може да прави тази играчка, къде ще си я подреди в стаята, как ще си я пази, почиства и поддържа. Самият факт, че говорим за нея и я обсъждаме, вече му носи радост и удовлетворение. По същия начин понякога и ние, „големите“, обсъждаме какъв ремонт искаме да направим, каква кола бихме си купили, къде ще пътуваме месеци и дори години преди това да се случи реално. И разговорите и планирането ни носят не по-малко удовлетворение и мотивация от реалното осъществяване на идеята.

Ето че стана дума и за планирането. За разлика от възрастните, децата не са толкова търпеливи. Обикновено те искат нещата сега и веднага. Тук на помощ идват рождените дни и празниците. Дори двегодишните деца знаят какво е рожден ден и Коледа, и ги очакват с нетърпение – колкото заради веселбата, толкова и за подаръците. Ние вкъщи имаме следното правило - всички по-големи и скъпи играчки се подаряват за повод. Съответно се случва исканията да се променят всеки ден или седмица и в това няма нищо лошо. Те ще се сменят и ако вече сме купили играчката. Тоест независимо дали я купите веднага или само я обсъждате, има голям шанс още на другия ден то да иска различна играчка. А когато има достатъчно време желанието му да узрее и когато най-после дойде заветният миг, емоцията ще е много по-голяма, защото и очакването е било по-вълнуващо. Дори не е задължително да е някаква скъпа или голяма играчка, стига да е тази, за която детето е копнеело истински. За една Коледа най-малкият ми син искаше червено камионче. Вече имаше жълто камионче и зелено камионче, но постоянно бърбореше, че иска червено. На мен ми се струваше много скучен подарък и реших да го изненадам с един великолепен конструктор. Още повече, че батковците му бяха поискали конструктори и бях сигурна, че той ще се сърди, ако няма и за него. Баща му обаче отиде и купи камиончето. Когато децата отвориха подаръците, въпреки всичките ми очаквания Алекс се зарадва много, много повече на глупавото камионче отколкото на огромния ми конструктор за трицифрена сума. А баща му ми се присмиваше после цял ден, и с право. Не че Алекс не си игра и с конструктора, но при положение, че вкъщи има купища в наследство от батковците, спокойно можехме да минем и без него.

С подаръците за рождените дни мога да ви дам идея, която ще ви се стори твърде прагматична, но не е ли крайно време да станем малко по-прагматични в този век на свръхконсумация и разхищения? Ето ви два варианта, които можете да пробвате, особено ако гостите ви са роднини или приятели, или ако ви попитат какво да подарят на рожденичето. Първият вариант, който съм прилагала и беше много забавно – дайте им идея да се комбинират. Преди време на един рожден ден на Косьо всичките ни приятелски семейства бяха купили поредните комплекти от един огромен конструктор - космическа база и Косьо игра после месеци наред с него, заемаше половината детска, толкова огромно нещо се получи. Приятелчетата му идваха на гости и играеха заедно, и всички много се забавляваха. После и Коко игра с него, а наскоро го сглобихме отново за Алекс, който също го хареса. Така че ако някой от гостите на Косьо прочете това, да знае, че беше страхотен удар онзи подарък и все още се ползва. Ако има нещо голямо, което детето ви иска, не виждам какво неудобно има в това да им дадете идея да се комбинират. Така или иначе всеки ще ви подари нещо, а когато човек подарява, винаги иска подаръкът да се хареса. Даже ще им помогнете. Вторият вариант е да ви подарят ваучери. От известно време на всички рождени дни, на които ходим, подаряваме ваучер. Няма защо да се хвърлят пари на вятъра за вещи и играчки, които никому не са потребни. По-добре гостът ви да даде някаква сума за ваучер и после да купите на детето нещо, което ще го зарадва истински, отколкото да му подари настолна игра, която дори е по-скъпа, да не говорим, че вече я имате в 10 варианта.

Третото, което прилагаме у дома е обсъждането на семейния бюджет от всички. Да, дори от децата. У някои семейства не е прието да се говори за пари, но това винаги ми се е струвало малко лицемерно. Така или иначе парите са значима част от нашия живот и независимо, че не бива да са самоцел, те са необходими. Щом едно дете е достатъчно голямо да има джобни, то трябва да има представа и за стойността и значението на парите. А когато е наясно с бюджета и разходите на едно семейство, то постепенно започва да разбира и защо невинаги може да получи всичко, което поиска незабавно. Целта на едно такова обсъждане на бюджета не е да се разтревожи детето. А по-скоро да придобие идея за приоритетите в разходите на едно семейство. Затова можем да седнем с него и да опишем заедно всичко, за което семейството си харчи парите – разходи за храна, за жилище, за образование, за дрехи, за развлечения. Непременно включваме и неговите разходи – уроците, спортовете, развлеченията, джобните. Не защото са голямо перо, а за да се почувства значим участник в семейния бюджет – макар и на този етап само с разходи. Когато детето иска някаква техника, телефон, пътуване, нещо, което не ви е съвсем по възможностите (или което не мислите, че е подходящ подарък на този етап), в този разговор за семейния бюджет, можете да го поканите да се включи с идеи – примерно от какво може да спести или с какво може да допринесе. В България не е честа практика, но след 16 години децата имат право да работят и за едно лято могат да изкарат пари за скъп телефон, ако толкова го искат. Позволете им да го направят не заради самия телефон, а заради чувството на удовлетворение и независимост. Ние със съпруга ми работим от 15-16 годишни и оттогава разчитаме само на себе си и един на друг. Това ни направи самостоятелни, отговорни и борбени. Може би и успешни.

А разговорът за парите обикновено при нас се случва, когато някое от хлапетата ни попита дали сме бедни или богати. Този въпрос наскоро ми зададе и Коко, защото негово приятелче му се похвалило, че гащите му струват 50 лв. Та в тази връзка Коко ме попита колко струват неговите гащи и аз му казах – 5 лв. При което детето ме попита:

- Мамо, ние бедни ли сме?

Разбира се, много се смях на този въпрос. Какво означава бедни или богати? Бедността и богатството не само са относителни понятия, а и са много преходни. Затова предпочетох да му отговоря ето така.

- За някои хора може би сме богати, а за твоя приятел с гащите за 50 лв сигурно сме бедни. Но по-скоро сме разумни и се стараем да си харчим парите за смислени неща, а не виждам особен смисъл в гащи за 50 лв, след като тези от 5 вършат същата работа.

Мисълта за гащите на съученика обаче продължи да ме гложди още известно време и се притесних да не би детето да се чувства потиснато, та затова след малко го попитах.

- Гащите на твоя съученик много по-хубави ли са от твоите?

- Друг път. – каза Коко. – Даже нямат и картинка. Сигурно майка му ги е избрала.

С което за пореден път ми доказа колко мъдри са децата, стига да не ги развалим.

**************************

Вижте още:

Оцеляване сред тийнейджъри 

Децата и парите

Автор: Мария Пеева

Едни симпатични студенти ме поканиха. Не на кафе, нито на бира, а за лектор на конференция.

Мили Боже, казах си, знаят ли тези млади хора какво си причиняват? Та аз съм последният човек, подходящ за лектор. Лекторите са академици, сериозни хора, които говорят сериозни неща, жонглират с терминология и грижливо изгладен професионален жаргон, докато студентите съвсем се одремят. Поне по мое време повечето лектори бяха такива.

Разбира се, не казах всичко това. Казах само:

- Хора, аз не съм теоретик. Не мога да говоря за езикова култура, наречия и фразеологизми и история на превода. Аз съм най-обикновен практик – филмов преводач.

- Ама, моля ви се, - отговориха те. – Ние сме поканили достатъчно академици. Вие ни трябвате, защото искаме хора, които са се реализирали в определена професия, за да може студентите да придобият реална представа какво ги очаква.

Помигах малко и се осмелих да уточня:

- А мога ли все пак да попитам, след като ще съм „реалната представа“? Дали целта е да ги уплаша, така че никога и да не помислят да станат преводачи фрийлансъри? Защото ако това е идеята, мога да се разчорля, да дойда с долнището на пижамата и старата ми жилетка, порядъчно нацвъкана с трохи и лекета от всички сандвичи и кафета, които съм погълнала пред монитора. В крайна сметка това е униформата на преводача.

Момчетата прихнаха да се смеят и изобщо не разбраха, че въпросът ми е съвсем сериозен.

Аз обаче реших да не плаша младите потенциални колеги и взех, че отидох с костюм, с прическа и с грижливо изгладена копринена блузка и токчета. Деца са още, дожаля ми.

Лекцията мина забавно. Естествено, отнесох се и не следвах презентацията, която си бях приготвила предварително. Говорих им за дублаж и липсинк, но най-вече за субтитри, моята голяма любов. Разказах им какво предизвикателство е да съкращаваш текста, така че да запазиш смисъла, стила, атмосферата, а същевременно да се побереш в ограниченото време. Не им казах колко е трудно да избереш какво да съкратиш и как понякога се налага да се връщаш по десет пъти на някоя важна сцена, защото си съкратил фраза, която се оказва ключова за действието. Казах им колко е важно да си спазваш сроковете и да си прецизен и организиран. Не им казах колко пъти не съм спала цяла нощ, за да предам навреме спешен филм. Казах им как не бива да се притесняват да търсят работа и да предлагат услугите си, защото много фирми умишлено търсят хора без опит, които да обучат според своите стандарти. Не им казах как се явих на първото си интервю с лачена пола и яркочервено червило и нямам идея как изобщо ме взеха на работа. Казах им да не очакват признание, защото филмовият преводач е най-незабележимият творец и никой не го отразява, когато работи добре. Не им казах, че ако някъде се оплеска и изложи, всички ще го спрягат. Разказах им за единствения случай в продължение на 20 години, в който получих похвала за хубав превод – а именно за „Дедпул“, който беше пълен с цинизми и шегички. Не им казах, че понякога може да прекараш часове в ровене в интернет и да изчетеш двайсет строго специализирани статии за червеевите дупки (да не се бърка с черните дупки) заради една-единствена думичка, която се среща само веднъж във филма. Казах им, че е добре да ползват консултанти. Не им казах, че приятелите на преводача трябва да са на разположение във всеки един момент на деня и нощта като в „Стани богат“ да му отговорят на конкретен въпрос според личната си експертиза. (Например как точно се нарича малката пружина, която вкарва патрона в цевта или кой израз използват лекарите преди да приложат дефибрилация). Казах им, че за преводача е важно да има самочувствие и да отстоява изборите и решенията си, защото редакторите са „гадно племе“ (тук много се смяха) и понякога променят ненужно текста ти. Не им казах, че също така редакторите са изключително важни и ценни хора, които хващат глупавите ти грешки в текста, така че да не ти се смеят и зрителите, когато напишеш:

И все пак мисля, че не си права.

- Сигурна съм, че той е замесен.

Косьо, изключи мусаката, ще изгори.

Няма начин.

Затова избягва темата.

Надявам се, че студентите се забавляваха поне колкото мен. Ако ме поканят отново, съм им приготвила още поне четири теми. „Двайсет евфемизма, с които можете да замените неприемливите трибуквени и петбуквени думи в българския език, така че текстът да звучи достатъчно забавно, без да е твърде вулгарно“. Или „Десет вица, които се побират точно в два субтитра“. Или „Как се превежда непреводим диалог, в който двама чернокожи гангстери се псуват двайсет минути заради нещо много важно и ценно, което единият е задигнал от другия, но ти така и не разбираш какво е, защото не се чува добре, а в сценария пише (indistinct)“. Или може би „Как се превежда китайски диалог в американски военен филм, след като сценаристите не са счели за нужно да го преведат на английски, а ти не можеш да изписваш йероглифи в Гугъл преводач“. И изобщо много такива теми има.

Пропуснах да им кажа обаче нещо много важно. Че професията на преводача фрийлансър е идеална за майки. Всички мислят, че готвиш и чистиш, и се грижиш за децата, а какво правиш ти по цял ден? Гледаш си филми! Това се казва живот.

Но може би е добре, че не им казах, че имам четири деца. Току-виж си помислят, че от много преводи човек изтрещява.

След конференцията една симпатична девойка ме заговори на изхода.

- Искам да ви попитам нещо, но ми беше неудобно пред всички, - ми каза. – Може ли?

- Но, разбира се. – отговорих. – За преводача неудобни въпроси няма.

- Има един казус, който ме притеснява относно филмовия превод. Вие как превеждате вулгарните изрази в етнографските филми?

- Аааааа… да не би да имате предвид порнографските филми?

- Не, не. – бързо отрече тя. – В етнографските.

- Всъщност… не съм превеждала много етнографски филми, но някак не мога да си представя какви вулгарни изрази може да има в един етнографски филм.

- Оооооо, много има. – каза ми тя. – Особено ако са сръбски. Всяко изречение започва с „йебем”. Просто не знам как да го преведа.

- Не съм се сблъсквала с подобна дилема – й казах. – Но защо не преведете само останалата част от изречението.

- Мислите ли? – изуми се тя.

- Ами, да. Подозирам, че зрителят ще се досети и без превод какво значи “йебем“.

Момичето се зарадва на лесното решение. Аз също. Толкова е приятно човек да се чувства полезен.

А сега ще си потърся някой сръбски етнографски филм да се посмея.

******************

Тук можете да прочетете как съпругът на преводачката, който не знае английски, преведе цял филм и влезе в историята на киното с една знаменита фраза.

Прочетохте ли как се ходи на кино с девет деца?

Автор: Мария Пеева

Онази вечер двамата с Алекс си легнахме много късно. Бях на театър, по женски, върнах се към 10, а той реши, че след като цяла вечер не сме си играли, се налага да го компенсирам. Разказвала съм ви и друг път за Алекс, той е от децата, с които трудно се излиза наглава. Има си своя детска логика, при това много добре обоснована. Ето, в случая е съвсем прав. Полага му се „игра с майка“ всяка вечер след градинката. Майка му е закъсняла, значи и сънят ще закъснее.

Батковците си легнаха изморени, татко им също, а ние с Алекс откарахме до 11,30. Когато семейството ти е голямо и шумно, такива мигове на усамотение с едно от хлапетата са особено ценни. Понякога се тревожа, че макар да им отдаваме почти цялото си свободно време, тъй като сме раздвоени на три, четири, а понякога и пет фронта, може би им липсва внимание. Затова много обичам, когато се случи ей така, съвсем непланирано, да си останем двама - само майка и дете - и никой да не ни прекъсва.

Играхме на магазин. Алекс беше продавач, аз клиентка. Говорихме си на „Господине“ и „Посгожо“ (превеждам - госпожо). Продаде ми три колички, фигурката на Трипио от Стар Уорс, котката (която възмутено измяука, изскочи от найлоновото пликче и се оттегли с достойнство в коридора), парче смачкано тиксо и лепенка за рани (неупотребена). Вече почна да ми се доспива от толкова пазаруване, когато той ни в клин, ни в ръкав, както си нареждаше хартиените монети в касата, изтърси нещо, с което бързо ме разсъни:

- Мамо, аз за кое момиче ще се оженя?

Виж ти! Подобна тема изисква цялото внимание на една майка, не мислите ли? Бързо изпъвам гръб и сядам на ръба на дивана.

- Това са неща, които всеки решава сам за себе си, Алекс. Не може мама да ти каже за кого да се ожениш. Ти имаш ли някой предвид?

- Не знам. Май Катерина.

Сините стрелички ме пронизват за миг изпитателно, докато ръцете продължават пъргаво да подреждат „паричките“ в касата на магазина. Уж че си бъбрим между другото, докато си играем. Мислех, че този номер с важните разговори между другото само аз го правя. Усещам напрежението му. Кога порасна, че кога и се влюби малкото ми момченце. Катерина е една нежна фея от детската му градинка, но също така Катерина се казва и русокосата дъщеричка на моя приятелка, с която много хубаво си играят. Не знам за коя от двете става въпрос, а и той не уточнява.

- Някой ден ще пораснеш голям и ще знаеш със сигурност за кое момиченце искаш да се ожениш. – му казах.

- Добре. – съгласява се той. – Но не казват ли майките за кого да се ожениш?

- Не. Момченцата и момиченцата порастват и стават големи мъже и жени. И тогава си харесваш някой толкова много, че искаш да си с него през целия си живот. И се жените. Аз не съм казала на Теди да се ожени за Яна, той си реши така.

- Но ти харесваш Яна, нали?

- Да, много.

- Защото Теди я харесва ли?

- Щях да я харесам, и без Теди да я харесва. Но дали аз я харесвам няма значение. Важното е да си я харесва той. Достатъчно, за да се ожени за нея.

- А как ще разбера дали я харесвам ДОСТАТЪЧНО?

Този въпрос ме затруднява.

- Такива неща се разбират. Просто ще го почувстваш. Не мога да ти обясня как. Как разбираш например, че искаш точно червената кола?

- Но аз искам и синята, и жълтата, и зелената.

- С момичетата не е точно така. Като харесаш някоя достатъчно много, вече не искаш нито синя, нито жълта, нито зелена. Искаш само червената. Ще видиш.

Може би му се струва сложно, защото решава да прекрати разговора.

- Добре де. Има време. Още съм малък.

Може да е малък, ама ми е умник. Когато най-после успявам да го сложа да спи, увива ръчички около врата ми, целуваме се и чувам най-милото нещо, което някога някой ми е казвал за нашето семейство:

- Ще се оженя, когато харесам някое момиче толкова много, колкото тате харесва теб.

Може би е улучил рецептата. Може би и ние сме я улучили. А може и да е чист късмет, но усмивката ми не помръква от това. И докато Иван похърква до мен, заспивам с тази усмивка. И с надеждата един ден някоя жена да обикне сина ми толкова, колкото майка му обича баща му.

Не знам дали момчетата ми ще се оженят, дали изобщо ще създадат семейство. В наше време вече не е модерно да си семеен. Понякога се чувствам като някакъв последен мохикан на семейния живот. Осъзнавам колко старомодно звуча, същинска баба, каквато и ще стана след няколко месеца.

И все пак си мисля, че на човек му стига, че идва сам и си отива сам от този свят. Не е нужно да прекара в самота и останалото време.

Дай Боже всеки да намери с кого да сподели и тихите си нощи. Защото компания за веселите се намира лесно.

*****************

Може би ще ви е интересен и Сънят с момичето с жълтия бански :)

Четохте ли Култ към личността?

Автор: Крис Ка

Имам си всичко. Понякога дълги крака, а друг път просто подути глезени. Имам си белези от рани. От обелени колена до стрии след раждането. Имам си бели коси. Половината са от щастливи моменти, а другите от стрес. Имам си малки бръчки около очите, няколко такива на челото и още толкова около устата. Живяла съм! Личи си. Къде сладко и безгрижно, къде забързано, задъхано и зле. Имам и дълга коса. И е гъста, но започва да побелява. Все пак не съм момиче, а истинска жена. И нокти си имам. Понякога красиви, боядисани с червен лак и кацнали ангели по тях. Друг път са ми грозни. Изрязани до дъно, отчупени от толкова домакински неволи.

И мъж си имам. Страхотен. Понякога луд, друг път просто усмихнат. А имам и тайна любов. Само като стъпи на терена и като се разкрещят милионите фенове “Кристиано, Кристианооооо…”, сърцето ми се пълни с гордост, защото е моята любов. Имам си неволи. Понякога верото свършва, друг път - прахът за пране. Но купувам! И минава, просто се стягам за следващи неволи.

И силни рамене имам. На тях поемам бремето на детето, на мъжа ми, на половин рода, че и на няколко подбрани приятели. И помагам - когато мога! И понякога копнея да остана сама, защото имам син, който се старае никога да не съм самотна.

И съм жена! От онези истинските, до които д-р Енчев още не се е докоснал. И говоря! Често без да спирам. И псувам на всички езици. И образовам! И слагам на масата чисти паници. И готвя понякога. Често без мерак, но вкусно! И обичам!

Обичам онези жени, които всичко си имат! Защото вие наистина имате всичко! И радост, и мъка, и всичко онова, което ви прави истински!

Препоръчваме ви още:

Обикновената жена

Жената с търсещия поглед 

Мамешката мафия 

Защо е уморена мама? 

Как се научих да танцувам с децата, а не с парцала

Автор: Мария Пеева

Събота обещаваше да е прекрасен, дъждовен и скучен ден. Боже, как обичам скучните дни. Вече си представях как лежа на дивана цял следобед, чета Бегбеде и се наливам с чая от мечо грозде на как-се-казваше-онзи-доктор за проклетите ми бъбреци. (Не ми стигат домашните животни, ами си отглеждам и бактерии, но това е друга тема). Обаче момчетата писнаха, че им е скучно и хайде да ходим на кино в мола, мамо, дават „Лего Нинджаго“. С Пеев се спогледахме, какво толкова, то и в киното може да подремне човек. Поведохме двамата малки, а Косьо, тийнейджърът се уговори с една тайфа приятели за картинг, докато ние сме на кино. Най-големият ми син Теди и снахата Яна се включиха за обяда, с идеята после да гледат „Блейдрънър“. Изобщо планове да искаш, само мама и татко никой не ги пита какво им се прави, но това е нормалният ред на вселената. Кой беше казал, че уморените коне ги убиват или водят на детска анимация?

В мола оставихме Косьо на картинга, а ние отидохме първо да хапнем. Че Алекс се заля с вода и се наложи да купуваме спешно панталонки, няма да ви разказвам. Ще премълча още и как отидохме за панталонки и се върнахме с мъжко яке, една дамска рокля-пуловер, комплект съвсем летни чорапки, за които Алекс ревна, и пет много мекички хавлиени кърпи от намалението на приземния етаж (не знам как се озовахме там, според мен в мола има преки пътеки през паралелни измерения, които всмукват като в черни дупки нищо неподозиращите клиенти от магазин в магазин, докато клетата им кредитна карта изпищи на умряло). Че Пеев се начумери, е излишно дори да споменавам. За историята е съществен само моментът, в който Теди спомена, че с Яна ще гледат „жестока фантастика“. Ей, като го чуха Коко и Алекс, забравиха и легото, и нинджагото. Как така Теди ще ходи на „жестока фантастика“, а те на някаква детска анимация, разбираш ли? Почти ги бяхме убедили, че Легото е сто пъти по-хубав и ние с баща им копнеем за този филм, само че няма да ни пуснат без деца и затова те обезателно трябва да ни придружат. И в този сюблимен момент Косьо довтаса с приятелите да каже, че решили и те да отидат на кино след картинга. Познайте дали на „Лего Нинджаго“ или на „Блейдрънър“? В крайна сметка се озовахме на касата на киното по-многодетни от обичайното, като на всичкото отгоре Пеев носеше и пет-шест пакета с покупки. Не можах да се удържа да не изплача и написах следния статус във фейсбук.

Отиваме на кино с 9 деца, 5 собствени, 4 назаем. От тях 5 са тийнейджъри, две са над 18, две са под 10. В задачата се пита след колко време ще ни изгонят от салона?

То смешно, смешно, ама колко да е смешно? Съвсем сериозна група си беше. Момчето на входа ни огледа и зяпна. Ако не бяха толкова разнородни по възраст хлапетата, можеше да ни вземе за учители, които са повели класа на кино с образователна цел, но Косьо се пошегува, че сме многодетно семейство. Понечих да уточня, но се отказах, то където пет-шест, там и девет. В киното заехме три реда, защото ни бяха дали билети в редичките с по четири места. После се оказа, че много разумно са постъпили хората, за да не вдигаме всички зрители, когато ставаме по всякакви неотложни нужди.

Тук е моментът да вмъкна, че „Блейдрънър“ е един чудесен филм, ако си падате по Денис Вилньов,

плюс тягостна, да не кажа дикенсова атмосфера,

плюс бледа, но яростна репликантка, която троши вратове с един пръст, (като при това успява да изглежда секси и много елегантна),

плюс вдъхновяващ саундтрак, който накара Коко да попита още в началото „сега ще убият ли някого“,

плюс любимият ми Райън Гослинг, който няма да вземе „Оскар“ и за тази роля,

плюс малко Харисън Форд за разкош.

От цялата компания филмът се хареса само на двама - Теди и моя милост.

Подозирам, че всъщност Теди не беше чак толкова омагьосан от филма, но не посмя да си признае, след като лично той ни замъкна. За сметка на това аз го харесах достатъчно, за да си порева на края. Но имайте предвид, че не съм критерий, защото рева даже на анимации. Отгоре на това няма как да не съм солидарна с Денис, ние мислим на една честота, все пак и двамата сме в сферата на киното. Вибрации си трябват за този филм, не е за всеки.

В интерес на истината не ни изгониха. Момчетата се държаха съвсем прилично. Тийновете си цъкаха кротко на телефоните и почти не се замеряха с пуканки. До тоалетна ходихме само по два пъти, и то не всички. А, да, веднъж отидохме и за вода. Косьо си разля соса от начос по седалката, но това даже ме зарадва, защото обикновено нещата ги разливат върху мен. По едно време Алекс пообиколи салона и разпита хората дали филмът им харесва. Коко попъшка малко от скука, обясни, че по-тъп филм не е гледал и след малко задряма. Алекс и той се унесе. И добре си поспаха, защото филмът продължи цели три часа. От време на време Коко похъркваше, та го побутвах леко да не вдига много шум. Бащичко... Поне не пръцка шумно. Може би това вече щеше да прелее чашата и да ни изгонят. А от друга страна, смеят ли? Та ние си бяхме цял футболен отбор.

Прибрахме се благополучно след осем, съвсем забравили, че на кучетата им е минал часът на разходка. Ама те са добри хайванчета, само три книги бяха разкъсали на хиляди малки късчета и ги разпилели из цялата къща, все едно сняг е навалял. Един вид да напомнят, че и кучето е човек и си има нужди. Мислех да пия пак от чая на доктор Охболи, обаче си налях едно вино. Ми така де. Мечото грозде щом помага, и обикновеното няма да навреди. Пък и аз да не съм мечка, само мечо грозде да пия.

Дано днес, в неделя поскучаем малко повече. Ако някое птиче не подшушне на момчетата, че в крайна сметка така и не гледахме „Лего Нинджаго“.

********************

Вижте защо мразя да ходя в мола. Може би ще ви е забавна и историята ми с кожената рокля.

Автор: Мария Пеева

Муцката ми е приятелка от двайсетина години насам. Всъщност, тя ми е първата софийска приятелка, ако изобщо приятелите могат да се делят по местоживеене. Освен че ми е първата софийска приятелка, е и най-готиният и свестен човек, когото познавам. Ако изобщо приятелите могат да се класират по готиност и свястност. Муцката сега живее в Мексико и адски ми липсва, защото колкото и да сме глобално село, колкото и Интернет да ни свързва, друго си е да има кой да те прегърне на живо, да ти направи кафе с бейлис и да ти каже „Така е, муцка, животът е курав и сурав“. Обаче с такъв тон да ти го каже, че някак си да разбереш, че всъщност ти казва: „Животът е курав и сурав, муцка, обаче това, че теб те има на този свят го прави малко по-прекрасен, затова вземи забърши тия сълзи и сополи, и дай да си говорим за мъже и да се хилим като зелки.“

И тъй като Муцката има днес рожден ден, искам да ви разкажа една история с нея отпреди десетина години. Отишли сме ние с Пеев, Теди и Косьо, (аз бременна с Коко в пети месец), Муцката с гаджето си и дъщеря си Елена, и още сто човека тайфа на почивка в Банско. По някое време с Пеев решаваме да заведем момчетата на резервата на мечките. Пътуваме дотам сума ти време по оня гаден черен, друсащ път. Спираме само два-три пъти за пишкане, повръщане и други неотложни нужди. Най-после успяваме да се доберем до тази видна забележителност и вече се готвим за разходка из резервата, когато моя милост, успява да стъпи накриво на единствените две стълби пред сградата, полита напред, обхваща инстинктивно с две ръце хубавото си петмесечно коремче, за да спаси бебето и поема целия удар в камънака с красивата си физиономия.

После нещо ми се губи последователността на събитията. Бегъл спомен имам как Пеев и Теди ме мъкнат на ръце и ме слагат на някакъв плюшен диван. Помня, че се притесних дали е достатъчно чист, че съм с бяла рокля, пък то роклята ми цялата в кръв, по-мръсно от това няма накъде. Болка не помня, но докато ме носеше Пеев трепереше, както никога не съм го усещала да трепери, значи не ще да съм изглеждала добре. Подържаха ме малко на дивана, даваха ми вода, Иван звъня по телефона, говори си с Муцката, после с някакви хора за болници, накрая ме пренесоха в колата, а едни туристи като нас ме гледаха с толкова уплашени физиономии, сякаш всеки миг ще се разкъсам и от мен ще изскочи Пришелец. А то наистина коремът ми подскачаше от ритници. Явно Коко не беше особено доволен, че майка му без предупреждение го е качила на влакчето на ужасите. Много странно, но през цялото време изобщо не ме болеше, а освен това ме бе обхванало някакво безумно спокойствие и знаех, че всичко ще е наред с бебока.

Стигнахме до Разлог, Пеев вдигна адски скандал в болницата, защото нямат гинеколог. Отнякъде успяха да го изнамерят, той ме прегледа на ехограф и ми назначи някакви преливания. После разни хора се опитаха да направят нещо за лицето ми, но през цялото време повтаряха Пирогов, Пирогов, тук не можем, карайте я в Пирогов. Огледало никой не щеше да ми даде, мамка им. Сложиха ме да лежа в една стая, включиха ми системата. Пеев звънна на Муцката да дойде да ми прави компания, докато прибере багажа. Оказа се, че тя вече го оправила. Такава си е тя, експедитивна, на бърза ръка ги насмотала в хотела да отключат къщичката и всичко прибрала. Дойде да ме види в болницата, докато Пеев и момчетата натоварят. Мисля, че по-скоро дойде с тайната мисия да ме пази, за да не се видя на какво приличам.

Та както и да е, пристига тя в стаята, където са ме настанили, влиза, зяпва, после бързо се окопитва и ми се усмихва насреща, ама малко насилено, присяда до мен, хваща ме за ръката…

– Муцка, видя ли как се подредих. – й викам. – Много ли зле изглеждам? Не ми дават да се видя.
– А, прекрасна си. – ми вика тя – Съвсем леко си се одраскала, ама почти не личи. Чакай сега малко да си полегна, че нещо атмосферното налягане…

И Муцката ми припадна на леглото. Оттогава я майтапя как е дошла да ми дава кураж, пък като ме е видяла и аха, да се гътне от ужас, та трябваше аз да я свестявам. Мога още много да ви разказвам за нея. Как нито веднъж не я чух да се оплаче или да каже лоша дума за някого. Как се стопи пред очите ни и нищо не каза, докато не пребори сам-самичка оная, най-гадната болест, за която никой не обича да говори.

– Що не каза, бе, жена? – я питахме после – Да ти помогнем, да те подкрепим.

– Ами, зарежи – ни отговаря тя. – Трябваше после и вас да успокоявам.

Как веднъж отиде на ортопед и си беше обръснала само единия крак, щото не се сетила, че ще й прегледат и двата. Как записа да учи испански, защото харесва Хорхе Букай, пък после се влюби по интернет в мексиканец на име Серхио, (когото веднага дружно нарекохме Хорхе и досега така си остана), и замина за Мексико Сити. Все още е там. Не знам накъде ще я отвее вятърът моята Муцка. Но от време от време я сънувам, опънала крака на шезлонга (другия път непременно ше видя дали и двата са обръснати), просната до мен на някакъв неземно слънчев плаж, пие мохито, хили ми се насреща с оная закачлива нейна усмивка с трапчинките и ми вика:

– Казвах ли ти аз, муцка, животът е курав и сурав. Дай Боже всекиму.

Прочетохте ли Мамешката мафия? Може би ще ви хареса и нашата История с телешки опашки.

Продължението на историята за бременността и раждането...

От родилното ме изписаха след два дни. Ако знаех какво чудо ме чака вкъщи, щях лично да си счупя ръка и крак и евентуално носа, само и само да ме оставят да полежа още малко там. В родилното всъщност ми хареса всичко, като започнем от храната и приключим с това, че редовно ме къпеха с една голяма гъба, все едно съм „Мерцедес”.

Вкъщи ме чакаха гладните рибки в аквариума, умерено ситите котки, несъбраната реколта от краставици във фермерската игра и двете врещящи вързопчета, които си донесох от родилното. Вероятно най-дългият сън, който имахме с мъжа ми, се случи през първата нощ след изписването, защото тогава настроихме бебефона, сложихме бебетата да спят в тяхната стая и си легнахме в спалнята. Е, оказа се, че батериите на бебефона са се изтощили, в резултат на което три часа по-късно се събудихме от адски писъци откъм детската стая.

След тази нощ с мъжа ми просто се преселихме в детската.

Децата се наспаха, аз кърмех първото, докато мъжът ми сменяше памперса на второто, след това си разменихме децата и накърмих второто, а после пак първото, защото се оказа, че не си е доял. През това време второто заспа, но се събуди точно когато приключвах с кърменето на първото, и се наложи да го кърмя отново.

През първите три месеца ми се струваше, че този адски кръговрат никога няма да свърши.

Освен това започнахме да си водим дневник, в който записвахме по часове кой колко е спал, кога е ял, пишкал и акал. Започнахме да водим дневника след като веднъж по погрешка объркахме децата и накърмих едно и също два пъти, а другото остана гладно. За да предотвратим друг такъв случай, лакирахме на единия едно от нокътчетата на крачето, но после забравихме кого от двамата точно сме лакирали. След това им лепнахме на гърдите лепенки с имената.

Предполагам, че съм късметлийка, защото мъжът ми много ми помагаше. Не виждам иначе как бих се справила сама вкъщи, дори и децата да не бяха две, а само едно.

Първите четири месеца помагаше и свекървата. Тя готвеше, защото на мен не ми оставаше време дори да отида до тоалетната. А вземането на душ си беше истински празник. И това – при уславие, че за през деня си наехме и бавачка, когато децата станаха на месец и половина.

Дори и когато отскачах за секунда до магазина, се страхувах, че ето сега ще ме прегази някой камион, в болницата няма да има кръв от моята кръвна група и децата ми ще останат гладни. Ако не отидех обаче, се лишавах от храна, което значеше, че лишавам и децата. Съответно много ми беше мъчно и много плачех.

Някъде към петия месец мъжът ми ме заведе при специалист и той ме диагностицира със следродилна депресия. Диагнозата много ми хареса и, честно казано, ми се искаше да я използвам като извинение да спра да кърмя и да минем на адаптирано мляко, но четенето из проклетите майчински групи ме убеди, че съм егоистка, така че продължих да кърмя.

Ако трябва да съм честна, с всеки изминал месец нещата малко по малко ставаха по-поносими и дори с недоспиването в крайна сметка свикваш.

Когато децата станаха на пет месеца, се върнах на работа. Продължих да ги кърмя нощем и сутрин, а на работа се изцеждах и носех вечер кърмата вкъщи, та бавачката да им го дава на следващия ден. Не знам защо, но кърма имах в изобилие. Това продължи до 7,5 месеца. След това те сами престанаха да се будят нощем за ядене, може би защото вечер започнахме да им даваме каша. Така постепенно приключихме с кърменето.

Наивно вярвах, че ето нá – сега най-после ще поспя. Друг път! Започнаха да им никнат зъбите. Нощем спяха на пресекулки, будейки се на всеки час, но никога едновременно. Налагаше се всеки път някой от нас да отиде в стаята им, да ги вземе на ръце, да ги люлее, да ги успокоява и отново да ги приспива. И така, по 24 пъти на нощ (средно по 12 пъти на човек).

Опитахме да ги вземем да спят при нас, но не се получи, защото през цялото време се страхувах, че ако заспя дълбоко, някое от децата ще падне на пода. Веднъж дори мъжът ми ме намери посреднощ да пълзя на четири крака по пода и да търся децата, при условие, че те и двете крокто си спяха в креватчетата.

Днес децата ми са на почти две години. Все още не спят като хората, защото не всички зъбки са им поникнали, но вече сме свикнали. Направили сме си система (по дете на човек), благодарение на която сме започнали да спим малко по-добре.

Децата са нещо прекрасно. Нищо не може да се сравни с усещането, когато детето ви тича в парка към вас, крещейки: „Татиииии!” (а вие всъщност сте мама), стискайки нещо в малкото си юмруче. Отваря юмруче, а в него – изсъхнало кучешко ако. А то се усмихва широко с редките си зъбчета и е гордо, че ви е донесло акото.

И точно това, да – това е щастието!

Прочетохте ли за бременността и раждането? Препоръчваме ви и тази забавна история.

Източник nedorazumenie.livejournal.com

Автор: Мария Пеева

Не знам как е във вашите семейства, но ние с моя съпруг имаме различия в методите на възпитание. Мисля си, че ако нямахме деца, изобщо никога нямаше да се караме. Но то пък какъв живот е, ако няма за какво да се скараш с човека до себе си, нали? Пълна скука.

Но да не се отклонявам от темата.

Не всичките ми момчета са ученолюбиви и амбициозни и съответно не всички са пълни отличници, нито пък нахъсани състезатели с купи, медали и награди. Всъщност странното е, че аз самата бях пълна отличничка с успехи от олимпиади, макар и без да съм особено амбициозна, а татко им изобщо не беше отличник. Той винаги е бил по-скоро неформален лидер в класа, момчето, което учителите не обичат особено, защото не влиза в рамките им. За сметка на това има силен състезателен дух, и винаги държи да е първи в това, с което се захваща. Вероятно затова е и много по-взискателен към успехите на момчетата, докато аз, която всъщност бях отличничката, изобщо не се трогвам от по-слабите им оценки или от нежеланието да участват в състезания. Всъщност тук говорим за единия ми син в учебна възраст. Другият очевидно е наследил състезателния дух на баща си плюс моя афинитет към ученето и с него няма такива грижи. Но по-малкият ми симпатяга, Коко, когото вече добре познавате от историята за Лайфхакера и не само, изобщо не сяда с желание да учи, а писането на домашни винаги се отлага за „след малко“. Иначе схваща бързичко, но също толкова бързичко забравя, а на всичкото отгоре се разсейва с какво ли не – кучетата, котката, братчето си, шума от пералнята, колите отвън… Просто целият свят се е наговорил да му пречи да си учи уроците на това добро дете.

Баща му съответно изпада в тих бяс, защото може би е свикнал вече от големите му братя, че децата трябва да са само отличници, задължително да носят златни медали от олимпиади, да са на първите места в състезанията, най-добрите на футболния терен и изобщо навсякъде да блестят. Коко обаче блести по друг начин. Той има сияйна усмивка, с която обезоръжава всички. Една учителка веднъж му беше написала следната забележка. „Коко отново е без домашна, но толкова е сладък, че даже не мога да му се скарам. Моля, поговорете му у дома.“ Е, добре, а аз как да му се скарам? Защото и на мен ми е толкова сладък, ако не и повече.

Сега Коко си е вкъщи втора седмица, заради някакви упорити сополи, които се опитваме да прогоним безуспешно. Ние ги давим в капки, те уж се скрият, а после решат да изскочат изненадващо с някоя кихавица точно върху салатата на клетата му майка. Сополите ще преборим, то е ясно, но не знам как ще се оправим с домашните и наваксването. Татко му, разбира се, е на работа, но аз имам удоволствието (или бремето) да работя вкъщи и съответно да поема отговорността Коко да не изостане с учебния материал. Изобщо нямаше да се тревожа чак толкова, но Пеев при всичката му добрина има един особен поглед на неодобрение и разочарование, от който на цялото семейство му изстива кръвчицата. Даже кучетата започват да вият, като въздъхне и измърмори под носа си с леко наклонена глава и поглед, вперен някак встрани, сякаш точно в момента не му се ще да те гледа: „Не съм го очаквал от теб.“ И в тази връзка с Коко умножаваме трицифрени числа (във века на развитите технологии). Спорим кой е коренът на думата кухня – кух или кухн. (Ако щете вярвайте, май е „кух“. От „кухен“, а не защото ставаме „кухи“ лейки като си прекарваме там цялото време). С две думи „общуваме си пълноценно“ и „правим разни неща заедно“. Само където са скучни. Поне за него, защото в интерес на истината е адски забавно да преподаваш на дете като Коко. Мисълта му скача от тема в тема, а изводите, които прави са толкова отнесено екзистенциални, че се губя в странната им логика и се смея с глас. Той е роден философ, казвам ви. Философ, който мечтае да стане готвач и на всичкото отгоре е артистичен, колкото можете да си представите. Сигурна съм, че някой ден ще си намери мястото под слънцето и ще си избере професия, защото му харесва да я върши и вижда смисъл в нея, а не за да печели много пари и да направи убийствена кариера. И съвсем не е задължително да завърши висше, или да е пълен отличник, или да е номер едно в някой спорт или наука, ако желанието за това не му идва отвътре.

Със сигурност има и много амбициозни деца на неговата възраст, но той просто не е от тях. Но пък е роден с умението да се радва на живота, да обича, да се усмихва, да пълни сърцата на всички наоколо. А под привидната му мекота се крие твърдо характерче и добро самочувствие, което няма да остави нито на мен, нито на баща си, нито на образователната система да го накара да се чувства глупав, неосъществен или недостоен.

Знаете ли какво ни каза, все така усмихнат до уши, с неговия си палав, сияен поглед, онзи ден, когато баща му се ядоса за нещо и го нарече „вчерашен“?

- Не, тате, изобщо не си прав. Не съм вчерашен. Аз съм утрешен.

И е прав. Затова изобщо не се притеснявам за него, колкото и да беснее баща му.

В крайна сметка, все пак трябва да има нещо, за което да се скараме от време на време. Толкова обичам да се сдобряваме.

**************

Вижте още:

Най-обикновена случка - Защото Иван всъщност е най-добрият човек на света :)

Моето трудно дете - За най-малкия ми син, който не е слънчице като Коко, а същинска буря :)

Футболът - този омразен спорт - Или как ме развалиха моите момчета :)