Гледам си аз едни цветенца на предната веранда, ама самичка съм си ги посадила от хилави малки стръкченца и те взеха, че израснаха прекрасни. Иван ми се смее, че съм пишман градинар, защото упорито не мога да различа теменужка, бегония и петуния (на всички им викам чадърчета). Дори мушкатото ме затрудняваше, но съм го сложила в отделна саксия и така си го познавам. Но тъй като съм рационален ум, реших проблема с разпознаването, като просто кръстих всички цветя с имена на приятелки. Имам си Весе, Мариелка, Ива, Радост, Таня 1, Таня 2, Таня 3, Дени, Светла, десет Росита (останаха девет, едното го изпуснах още в началото), Ани, Кети, Боби, Криси, Еми и Иренка, Цвети и Тея. Обаче възникнаха проблеми. Едно цвете ми увехна. Друго цвете буквално задушава всички в саксията и днес го поокастрих, но може да се наложи да го вадя. Ама едно е да изхвърлиш някакво чадърче, а друго е да изхвърлиш цвете Таня 1. Та мисля да ги „откръстя“ всичките. И така, моят кратък наръчник по пишман градинарство: Първо, цветето не държи да му знаеш името, а да го поливаш и почистваш редовно. И второ, човек не бива да се сближава чак толкова много с цветята си.

Коко: Косьо, днес имахме нова учителка по рисуване.
Косьо: Да не е нашата? Руса ли е?
Коко: Русочерна.
Косьо: Аха… С къса коса?
Коко: Малко къса и малко дълга. (аз нищо не разбирам от тези описания, но Косьо явно си ги разбира, защото продължава)
Косьо: Май е нашата. Млада ли е?
Коко: Млада като мама.
Косьо: Еее, не е нашата. Нашата наистина е млада.
(Повече няма да ги подслушвам. :((((

Докато пътуваме, си имаме някои любими семейни игри, за да минава по-бързо времето. Една от тях е „професии“. Играта е простичка, но много забавна. Един си намисля професия, всички останали го бомбардират с въпроси, на които се отговаря с „да“ и „не“, докато я открият)

И така Коко (7-годишен по онова време, струва ми се) си намисля професия, а ние почваме с въпросите.

„За мъже ли е само? На открито или в офис? В града или извън“ и така нататък...

След доста въпроси излиза, че професията, намислена от Коко е:

- само за жени,

- работи се извън града, но не на село, а на пътя,

- не се кара кола, нито камион,

- имат униформа, ама не съвсем, но прилича на униформа с къса пола…

Посоката, в която върви професията, нещо не ми се нрави, споглеждаме се с таткото, и решавам да взема драстични мерки.

- Коко, предаваме се, коя е тази професия?

- ТУНЕЛИСТКА, бе мамо. (произнася го с ударение на И, като машинописка.)

Аз, вече изумена:

- Тунелистка? За първи път чувам подобна професия! И какво правят тези жени?

- Ама ти не си ли ги виждала, мамо, колко много такива подминахме! Онези момичета, които седят край пътя, на тунелчетата под мостовете и махат на колите, за да им е весело по пътя!

Мисля си за такса „Деца“ и си спомням една случка в заведение, преди петнасейтина години. Седнали сме задушевно на втория етаж в пицерия голяма женска тайфа, има-няма дузина колежки, най-чудесните момичета на света, т.нар. „Клуб Фемина“, пием едни бири, говорим си щуротии, кикотим се и вдигаме врява до Бога. От цялата компания само аз и Муцката имаме деца – моя Теди и нейната Елена, някъде около 7-8-годишни. За да не ни слушат щуротиите, сме ги паркирали на съседна маса, поръчали сме им пица, от ресторанта са им дали флумастерчета и картинки за оцветяване, децата – доволни, ние още повече. При нас веселбата ескалира пропорционално на бирата, а от тяхната скромна масичка точно над стълбите ни вопъл, ни стон. Брей, споглеждаме се с Муцката, рисуват тия деца, та пушек се вдига. Обаче не щеш ли по едно време пристига сервитьорът и с възмутен тон пита, като се обръща към цялата маса: „Прощавайте, ваши ли са тези деца?“ Ние с Муцката мълчим и мирише на тамян, не смеем дори да го погледнем, но той продължава, този път не към цялата маса, а персонално към една мацка от компанията Кики, огън момиче, да не кажа пожар. Не знам защо си нарочи нея, явно не му е било ден. Та вторачва се той в нея и започва: „Защо не си гледате децата? Вие знаете ли, че от половин час замерват с пица всеки, който се качва по стълбите? Първо замеряха само сервитьорите и ние си мълчахме, но сега нападнаха и клиентите. Направихме им забележка един-два-пет-десет пъти, те се извиняват и продължават. Може ли такова нещо, каква майка сте вие?“ Кики го слуша, слуша изумена, поглежда ни, ние с Муцката гузни мълчим, аз изучавам с интерес тавана, тя – пода, само където не си подсвиркваме, никой не поема отговорност. А Кики изведнъж скача на крака и изкрещява с патетично възмущение: „Ама вие защо на мен се карате? Те изобщо не са мои! Не виждате ли, че още съм девствена?“ След което на масата избухва бесен кикот, цвилене и вой, сервитьорът ни оглежда, онемял от разочарование от целокупния женски род, поклаща глава и се оттегля.

Мисълта ми беше, че за тази такса „деца“… Не им се сърдя много. Има резон, не е като да няма.

Забелязали ли сте как всяка година някое мъжко и женско име стават особено актуални?Точно сте си намислили как да се казва детенцето ви, и изведнъж излиза, че поне още две бременни майки, с които завързвате кратко, но ползотворно приятелство пред лекарския кабинет са избрали абсолютното същото име?

Въпреки това аз си карам традиционно с моите юнаци, така и не ми стигна куража да ги кръстя примерно Паоло, Танатос, Спиридон и Дийп Пърпъл. Косьо толкова настояваше Калоян да е Спайдърмен, но семейният съвет го отхвърли с три към едно. Може би по тази причина още първата седмица след раждането му поиска да го разменим за котенце, но така и не успяхме да го върнем.

Както и да е, с тези имена на два пъти ми се случват конфузии. Първият път аз, вече горда майка на трима сина с царствените имена Теодор, Константин и Калоян, и бременна с Александър, прекомерно стабилна физически и лабилна психически, получавам обаждане от непознат номер. Вдигам, насреща дълбок и сериозен мъжки глас заявява: „Мария, аз съм таткото на Калоян.“ Аз се втрещявам, за наносекунда обмислям опциите и твърдо, макар и с треперещ глас отговарям:

- Не... Не е възможно. Иван е таткото на Калоян.

Следва кратко мълчание, наситено с емоции, при което чувам:

- Калоян от класа на Константин, имам предвид. Обаждам се да ви питам за рождения ден…

Няма да навлизам в подробности колко се смутих, само ще кажа, че доста време след този разговор не вдигах на непознати номера.

Втория гаф, Алекс вече роден, наела съм домашна помощница да даде едно рамо на прахосмукачката. Прибирам се от задачки и тя ми казва със закачлива усмивка:

- Мими, един мъж те търси и ти остави подарък. Каза, че като видиш подаръка и ще се сетиш кой е.

Поглеждам и действително се сещам от кого е, защото са вкусни продукти от фирмата на наш съсед и приятел. Засмивам се:

- Ааааа, колко мило, това е от таткото на Алекс!

Жената ме поглежда изпитателно и ме смразява с лавина от мълчаливо неодобрение. Чак тогава стоплям как съм прозвучала!

- Приятелят на Коко имах предвид, и той се казва Алекс.

Но после върви, обяснявай, че нямаш сестра.

– Мамо, подвърза ли ми тетрадката?

– Да, Коко.

– А може ли да се отваря?

– ???

– Защото аз като я подвържа, не може.

„Мамо, нека да не ходя утре на училище! Едната ръка ме боли от писане, а другата – от много време!“

…………………………………………………………….

Коко пише диктовка. „Тук Зорко пази Шаро.“

– Коко, защо „зорко“ е с главна буква?

-Не се ли сещаш, мамо? Зорко е момченцето, което пази Шаро да не избяга.

………………………………………………………………

Коко си записва в читателския дневник първата книжка за лятото – „Приказки“ на Шарл Перо. Има графа, в която трябва да напише нещо за автора и му показвам как да намери инфо в Уикипедия. Коко заглежда портрета на писателя с перуката и отбелязва: „Това сигурно е жена му. Олеле, колко е грозна. Сигурно затова пише все за принцеси.“

……………………………………………………………….

Коко има да допълни изречението: „В….. ври компот от…“ с думички, в които има „дж“.

И какво пише моят малък литератор? „В Кърджали ври компот от джуджета.“

Питам го: Абе, Коко, как ти хрумна това? И отговорът: „Много страшни филми гледам, мамо“.

……………………………………………………………..

„Мамо, искам „препържени“ филийки за закуска. И да ми запазиш буркана от сладкото, че в училище ще правим екскременти с лед.“ :)))

………………………………………………………………

„Мамо, нямам домашно за утре, но ти не се тревожи. Вече съм на осем години и още не съм имал двойка.

Имам си аз една теория, че всяка жена се нуждае от оазис, в който да се оттегли, когато й дойде в повече от деца, мъже и домакинство. Някои жени обичат шопинг, други – джогинг, трети – маникюр, четвърти – бира с приятели, пети – дискотека. На мен ми дай да се оттегля в някое тихо кътче и да си чета кървав трилър. Обяснила съм го даже на момчетата, за да са наясно, че понякога трябва да ме оставят на мир да презаредя. Може да не е всеки ден, но трябва да знам, че имам тази опция – да избягам в оазиса, когато битовизмите почнат да ме задушават.

И така, в края на напрегнат ден решавам, че съм заслужила да се свия на дивана със Стивън Кинг, но Вселената не харесва плана ми. Момчетата се връщат от училище, прибирам Алекс от градина и пожарът започва. Сякаш и тримата са решили, че това е

ДЕНЯТ, В КОЙТО ЩЕ СКЪСАМЕ НЕРВИТЕ НА МАМА.

Първият се бие с втория, третият иска „пачинки“ – палачинки.

Четвърти обръща цял конструктор на пода в току-що подредената стая. Пети разлива чаша сок върху килима. Шести крещи отнякъде, че кучето гони котето, което се е качило на пердето до тавана и не може да слезе. Седмият…

КЪДЕ СИ, ИВАНЕ! КОЙ ЩЕ СПАСИ ДАМАТА В БЕДА?

Чакай малко, вдигат врява за седмина, но са само трима! Ще оцелея. Тичам презглава да бърша сока, настъпвам част от конструктор, ох, как боли, мразя "Лего", замирисва ми на изгоряла палачинка, хуквам обратно в кухнята, сега пък настъпвам котето, то мячи отчаяно. От хола отново крясъци – момчетата се бият кой да прибира конструктора, този път и Алекс включен в битката, реве неистово, стиснал малки железни юмручета. Опитвам се да го успокоя, а той ми крещи в лицето:

КЪДЕ СА „ПАЧИНКИТЕ“! „НАНАГА“, МАМО!

Пулсът ми се вдига, кръвта ми нахлува в главата, нервите ми се изопват, готова съм да изръмжа в самозащита и… Сещам се за „оазиса“. Ето това ми трябва сега, за да запазя здравия си разсъдък. Изключвам котлона, тръшвам чинията с палачинки на масата, грабвам си демонстративно книжката и отивам в… тоалетната. Единствената стая вкъщи, която се заключва и в която никой няма да ме притеснява. Оазисът на мама!

8-годишният Коко е на детско парти. Момиченцата танцуват на дансинга, момчетата се бият. Тръгваме си с Коко разреван. В колата му обяснявам надълго и широко как трябва да е по-внимателен, да не се поставя в ситуации, които излизат от контрол и т.н. Той слуша, слуша и накрая ме прекъсва. „Стига, мамо, вече знам.

КОЙТО НЕ ЛЯГА НА ЗЕМЯТА, НЕ ГО НАСТЪПВАТ ПО ГЛАВАТА.“

Децата, колкото и беззащитни и наивни да изглеждат, с времето натрупват собствена мъдрост, която им позволява да оценяват ситуациите и сами да си вадят поука от тях. За жалост не можем да им налеем в главиците предварително този опит, колкото и да ни се ще да ги предпазим. Помислете си за собствените тийнейджърски години и всичките предупреждения на мама и тате, които с огромно удоволствие сте престъпвали. За щастие без последици в повечето случаи. Всеки ден виждам как опитите ми да спася децата си от ситуации, които някога са блъскали мен по главата, остават напразни. Ето ви три примера от собствения ми родителски опит.

• Най-големият ми син го обират на връщане от дискотека. Познайте дали сега не си отваря очите на четири и не е винаги адекватен за обкръжението си.
• Вторият, амбициозен математик, преди важно състезание гледа мач до 12 часа и на следващата сутрин допуска елементарни грешки. Познайте дали сега не скача в леглото навреме преди важен ден.
• Най-малкият пада от люлката, докато прави опит да се люшка „като батко“. Познайте дали сега не се държи здраво с двете малки ръчички.

Познайте сега и дали във всичките случаи не съм ги предупреждавала.

Факт е, че личният опит не може да се замени с никакви инструкции в пет стъпки или доброжелателни съвети. Още по-малко със забрани и наказания. Забраните често имат отрицателен ефект, особено в пубертета – стимулират децата да крият или изопачават истината, да се затворят в себе си и да не споделят. Единственото, което един родител може да направи, е да разговаря с детето си, да споделя личните си преживявания и да му дава възможност да натрупа собствен опит. Както казват старите хора „да се опари“. А когато неминуемо падне и се удари, да го прегърне и да му каже: „Знам колко те боли.“ Не „Нали ти казвах!“. И да му подаде ръка да се изправи и да продължи напред.