Владислав Христов за неслучайните срещи и портретите, които не забравяме.

Преди време имаше период, в който снимах много портрети. Дадох маса пари за портретен обектив и хукнах по нивя и паланки да търся хора със запазено човешко в себе си, такива, които в градски условия трудно могат да се срещнат.

Обикновено най-добрите кадри правех в малки селца или буквално на полето, и фотографиите се получаваха не заради скъпия обектив, а заради излъчването на тези хора и историите, които ми разказваха.

Нерядко изобщо не се стигаше до снимане, така потъвах в простичките им и честни думи, че фотоапаратът ми увисваше на врата, като най-безполезната вещ, която някога съм притежавал.

Историята, която ще ви разкажа, се случи в един летен следобед край река Камчия, на двайсеттина километра от Шумен. Пътувахме с група приятели, бяхме решили да си правим пикник край реката, разбира се аз бях взел камерата и се оглеждах за кадри. Движейки се по поречието, видях стадо с крави и овце. А щом има животини, ще има и пастир край тях.

Спряхме веднага, тръгнах напред с апарата, този момент на вълнение не може да се замени с нищо друго освен с адреналина от екстремните спортове. Не след дълго от близкия папур се показа и пастирът. Беше млад мъж около 30-годишен с дълга чуплива коса. Приближих се към него. Първото впечатление беше, че ме гледа право в очите, и понеже те бяха светли близо до прозрачни, това някак ме стъписа. В същото време очите му излъчваха благост и простодушие. Не знам как е изглеждал Исус Христос, но представата ми за него, изградена от икони и стенописи, стоеше пред мен от плът и кръв.

За да разбия неловката тишина между нас, изстрелях едно „Здрасти”. Не можех да му връхлетя веднага с фотоапарата, лицевите мускули на хората се стягат, затова предварителният разговор и искането на разрешение са задължителни. Подхванах с добронамерена усмивка: „Как се казваш?”. „Юсуф”, отговори ми той сухо и гърлено. Младият мъж гледаше в земята, сякаш се срамуваше от името си или от това, че е мюсюлманин. „Всички тези животни твои ли са, Юсуфе?” – попитах го. Той нищо не отговори, ами негови ще са, що за глупав въпрос, че искам и отговор.

Последваха още няколко въпроса от общ характер, на които той или отговоряше едносрично, или мълчеше. Разбрах, че това не беше срам, просто той не знаеше добре български. Освен това изпитваше дискомфорт от появилия се изневиделица любопитен фотограф, които се мъчеше с всички сили да го разговори и снима. „Виж какъв апарат имам, японски е, а с този обектив да знаеш какви портрети стават…” продължих да разчупвам леда за да мога да му направя някой кадър. Показах му няколко снимки от апарата, които Юсуф разглеждаше с лека, едва доловима усмивка на Мона Лиза.

В крайна сметка той се съгласи да го снимам. „Ще ти донеса снимките на хартия, да си имаш за спомен”, обещах му, а Юсуф най-после се усмихна широко. Изпеченото му от слънцето лице се изпъстри с фини бръчки. Нищо не каза, пак си мълчеше, но някак мълчанието му беше по-уверено. Качихме се обратно в колата и денят пое по обичайния си ход.

Често мисълта за Юсуф ме спохождаше, знаех, че тази среща не беше случайна, но какво трябваше да науча от нея, какво? Месец след това, се върнах край реката, на същото място и в същия час, но Юсуф го нямаше. Не успях да му дам снимките. Всеки ден не е Великден. Не всичко в живота ни се нарежда както искаме.

Още пазя тези хартиени снимки, ако някой ден се срещна с Юсуф, ще му ги дам. Дори мога да събера смелост и да му кажа, че прилича на Исус. Сигурно ще се усмихне с онази усмивка на Мона Лиза, а после дълго ще мълчи.

Владислав Христов е роден през 1976 г. в Шумен. Живее и работи като журналист и фотограф в София. Негови художествени текстове са публикувани в десетки международни издания за литература. Бил е носител на множество първи награди от конкурси за кратка проза, поезия и хайку. Името му влиза сред 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Творбите му са превеждани на 16 езика. Издадени книги: "Снимки на деца" (кратки прози, 2010), "Енсо" (поезия, 2012), "Фи" (поезия, 2013), "Германии" (поезия, 2014), „Germanii” ( на немски, 2016). Вече излезе първата му книга с публицистика „Продължаваме напред”. Разказът на Владислав е от binar.bg.

Автор: Ина Зарева

Всеки с кръста си - въздишаме често и стенем под тежестта му. Несполуките, проблемите, загубите, празнотите в живота ни стават все повече и повече. Болката на бремето спуска плътни завеси пред очите ни и ние не виждаме нищо друго, освен това, което нямаме. Не говорим за нищо друго, освен за това, което са ни причинили или отнели. Не мислим за нищо друго, освен за това колко несправедливо сме измъчвани.

Плътните завеси се спускат по лицата ни, скриват усмивките ни, потъмняват сърцата ни и хербаризират чувствата ни. Мислим само за мрака пред себе си и тежестта върху ни. И нито за миг не допускаме, че самите ние може да сме нечий кръст. Може да сме му бремето и изпитанието, може да сме тъмната завеса на живота му.

Представихте ли си го? Вие сте най-тежкото и мъчното на обичащите ви хора. Причинявате им болка, страдание и самота.

Разбира се, че не го целите. Разбира се, че сте готови да дадете половината си живот за тях. Разбира се и нищо не може да направите.

Защото там където има любов, винаги боли.

Там, където има любов, кръстовете са най-тежки, а раните най-дълбоки.

И парадоксалното е, че само любовта може да ги излекува. Само тя може да възкреси вените ни и по тях отново да тече вяра. Само тя може да направи дните пулсиращи от живот и цвят. Може да ги направи велики.

Великден е осъзнаването, че единственото, което има значение в живота ни е колко силно сме обичали.

Великден е способността да съчувстваш на другите, да влезеш в обувките им и да не ги съдиш повече.

Великден е мигът, в който осъзнаваш, че дори да не си разбрал фундаменталния замисъл на живота, си открил своя собствен смисъл.

Великден е светлината, която повдига плътната завеса и ни показва колко много имаме и колко много можем.

Великден е победата над омразата, предателството, алчността, болката и смъртта.

Великден е надеждата след облака от мъка, грамадата от несполуки и морето от отчаяние.

Великден е множеството хора, които си предават светлината на любовта и незлоблението от ръка на ръка, независимо дали са в храм, на концерт или скърбят след жесток атентат.

Великден е убеждението, че няма по-силни оръжия срещу злото от любовта и добротата.

Великден е това, което ни вдига от поредната житейска канавка, поизтупва ни, поглежда ни в очите и ни казва:

- Готово. Вече можеш да стигнеш и по-напред.

Великден е продължаването напред, заради или въпреки очакваното.

Имаме този ден поне веднъж в живота си.

Достатъчно е само да дръпнем завесите и да видим, че днес е Великден.

Автор: Пролет Николаевич

Аз съм от онези майки тип пинчер. Лая много, но после подминавам и продължавам нататък. Лая за всичко. За хвърлените дрехи по пода, дивана, леглото, в банята, в гардероба, в шкафовете. За оставените чинии на масата, след закуска, обяд, вечеря и в промеждутъците. Лая за „заслужената“ почивка на съпруга през уикенда, за ежедневните тренировки, за хобитата, за… Боже, откъде го намира това време за всичко? Лая срещу едното дете да си измие ръцете, зъбите, дупето, да се изкъпе, да си прибере играчките, да мълчи, да не мълчи, да не мрънка, да… Много бяха още, но почнах да забравям. Лая и срещу 9-месечния звяр. Ми не го разбирам тоя хайван какво иска, а то почва с отварянето на очите тирадата от нечленоразделни звуци и към 10 вече, след 4 часа търчане и стискане на зъби не издържам. Пинчер съм все пак, крехко създание… само лаенето ми остава.

Лая си аз… лая и рева. Рева и лая. И като минат десет-петнадесет минути в лаене, уморявам се накрая, почна да скимтя и ставам да си свърша всичко, дето лаенето не ги накара, тия мискини, да свършат.

Преди 8 години като забременях с големия звяр, бях 25-годишно елфче. Едно такова усмихнато, щастливо, с розови очи за всичко и всички. И си летях на розовия облак на заблудата, че майчинството е най-готиното нещо на света. Честно…. Мислех си, какво толкова мрънкат всички. Ще се роди бебчо, ще спинка, ще папка, аз ще ходя по разходки в градинките и ще чета книжка, докато мъникът спи. Тате ще помага, ще си поделяме задълженията 50/50 и всичко ще бъде наред. Ахахахахахахахахаха… по-ясно от това не мога да го кажа.

Всичко започна още с кърменето. Аз, като една модерна майка, се подготвях за домашно раждане и да, раждането беше страхотно. Шестчасово, безпроблемно, страхотно раждане на един 4 килограмов малък звяр, без никакви усложнения, разкъсвания и всичко останало. След последвалия ужас в болницата за регистрация на детето и всички останали щуротии, най-накрая се завърнахме победоносно в къщи и аз си казах ето, сега ще го сложа на гърда, ще засуче ангелчето и приказката ще започне.

Започна. То суче, аз рева, бащата крещи в паника. Аз пак виновна, че наследникът гладен. Ами какво да направя, не пускат тия зърна, то и мляко не произвеждат гърдите. И пак, зверчето реве, щото гладно, аз рева вече и от болка, и от обида, и от хормони, и от стрес, и от ужас, бащата крещи и той реве от безсилие и паника. Егати началото. Минаха се няколко дни, взехме адапте. Щем-не щем даваме. Наяде се малкото, заспа, усмихнахме се ние с таткото и една седмица имаше мир. Ама седмицата мина. Дойде понеделник.

След трите часа сън през нощта се събудих към 5:30. Пих кафе, за да си задържа очите отворени и сладко изпуших една цигара на спокойствие. Да пушачка съм и не ме е срам да го кажа. Щом природата ми е дала еластичен перинеум да раждам гиганти без разкъсвания, но не ми даде изпъкнали зърна и гърди дето да произвеждат мляко, ще пуша… и вино ще пия, и валериан ще взимам, ако трябва!

Осаферих се. А после се върнах в леглото и се направих на заспала, когато звярът се събуди. Само че таткото не реагира. Врътна се, зави се през глава и въпреки че беше напълно буден, не мръдна. Не мръднах и аз. Играхме си така десетина минути, докато онова в кошарата не почна да вие. Наакано до ушите и смъртно гладно. Все пак храната не идваше от гърдите ми, можеше и бащата да стане да му направи адаптето. Да, ама не. Станах аз. И докато хранех хайвана в леглото ядосана, тате стана, мина през тоалетната, после през банята, после се облече, взе си ключовете, дойде да ни целуне по челото и тръгна за работа без товар, без угризения и без задължения.

Останах сама в къщи с малкото. Гледах го как сладко си смуче шишето и затваря очи изморено от труда, който полага, за да се нахрани и си мислех, че може би все пак таткото трябва да работи, а аз ще се върна към нормалното си ежедневие след седмица, две. Нали преди десетина дни бях родила все пак. Искаше се малко време да свикна.

Часовете си минаваха. Дните също. Седмиците, месеците. Аз нещо не свиквах със ситуацията. Докато звярът спеше, трябваше да изчистя къщата, щото при една прашинка на пода и свекито ме гледаше на кръв. Трябваше да изпера и да изгладя, щото като ходеше намачкан тате и свекито гледаше мен, пък питаше него „Ти ютия нали имаш, бе Тоше“. Трябваше да сготвя, да направя пюрето на звяра, да стерилизирам шишетата, евентуално да се изкъпя, облека и приготвя сака за излизане. Нормалното ежедневие все ми бягаше някъде по тъча и без да се усетя, започнах да лая.

Прибере се вечер тате, аз почвам с ръмжането – „изморена съм, болят ме краката, боли ме кръста, сгъни си дрехите, поне ги сложи в коша за пране, прибери си масата след хранене, не хвърляй якето на дивана и т.н и т.н“. Ръмжането прерастваше в лай, след време във вой. Но моя тате нещо беше имунизиран. Не чуваше. Правеше си пас душата и все намираше време да разпусне след работа някъде на далече, на някой язовир, река, локва, без рев и вой от дразнители. Съботите и неделите свикнах да съм сама с онова растящо и искащо все повече внимание и грижи зверче.

Понякога, като ми идваше вече много заревавах като бесен ти-рекс и тогава успявахме да отидем дружно за малко на „почивка“. Поне сменях обстановката за два, три дни, но винаги ми излизаше през носа като се върнехме с оправянето на тоновете багаж и всичко останало.

Понякога оставях звяра и на свекито. И винаги, винаги, винаги, винаги мразих понеделниците след това. Едно на ръка задето оставах вкъщи пак сама с целия физически и психологически товар, едно че дребният се дереше на умряло за баба си, щото свекито го глезеше до безобразие. Странно, но с майка ми никога нямах този проблем. Може би защото пред едната имах смелостта да казвам как гледам детето си и държах то да бъде гледано така, макар и за два дни, а доброто ми възпитание не ми позволяваше да вдигна глас пред другата и давах в ръцете й една гумена топка, която тя моделираше както си иска. Може пък и свекито ми го правеше напук… знае ли човек.

Минаха две години и половина. Най-накрая приеха звяра в градина и в следващите шест месеца успях някак си да си върна нормалното, динамично ежедневие, към което бях свикнала преди да забременея. Всяка делнична сутрин се будех като най-щастливия човек на земята. Приготвях зверчето за градина, баща му го караше и после с ослепителна усмивка крачех бодро към работа. РАБОТА!!!! Най-хубавото нещо, което ми се беше случвало от четири години насам. Работих с хъс и щастие. Без нещо, дето да ти реве и мрънка постоянно, без задължения, които трябва да вършиш дори и да умираш, без самотата на една майка, без мъкненето на всичко, от което отрочето има нужда и това, от което няма, без майчинство. То беше свършило и аз се връщах обратно към елфското си начало. Чувствах се и изглеждах страхотно. Вървях с гордо вдигната глава. Усещах погледите на хората около мен и това ме зареждаше.

Минаха две години безметежност. Звяра стана на 5 и всичко около него стана толкова лесно. Яденето, акането, спането, ходенето където и да било. Погледнах мъжа си с онези елфски очи отново и виждах един красив, млад мъж, любвеобвилен и грижовен баща. Защото той наистина се превърна в такъв, в момента, в който сина му стана на 4 и вече му беше интересно с него. Все пак звярът беше научен на хигиенни и хранителни навици, на говор и отговорности и беше лесно да се разбереш с него. Нужно беше само да го забавляваш и да го внедряваш в дейностите си. И мъжът ми го правеше с кеф.

Хубаво ми беше да си оставам сама, да се грижа отново за себе си, да бъда себе си. Но пустият елфски прах ми замъгли зрението и взех, че повярвах в чудеса. Поисках още едно зверче!!! Да ме бият дяволите защо.

Второто се роди преди девет месеца. Още едно 4-килограмово зверче. Малко, красиво, ококорено момиченце. Още в момента, в който този хайван излезе от корема ми, цялата любов на баща й се измести върху нея. Той сякаш ослепя за елфските ми уши и дългата руса коса, която толкова обичаше да гали.

Но майната му на косата и ушите… Историята е написана, за да се повтаря нали? Сега всичко е същото… само че по 2. Не, по 3. Сега отново съм пинчер. Ръмжа, лая и след това отново си върша всичко сама, докъдето ми стигнат силите и нервите. От елфа останаха само ушите. Русото стана бяло. То няма как иначе.

Една-единствена разлика има. Вместо с „мамка му“, сутрин се събуждам с „моля те“. Моля те бе, Боже, моля те. Нека в следващия живот аз да съм мъжът! Моля те!

Защо „безумно писание‘ ли? Така квалифицира моя публикация г-жа Евгения Гигова в статията си „Неваксиниращите не са изроди, а искат сигурност и гаранции“.

Скъпа Евгения,

Както виждате, аз се обръщам към вас с името ви и слагам линк към статията ви, за да може всеки, който желае да я прочете. Най-вече за да се увери дали това, което цитирам, отговаря на това, което сте казали. Вие не ми дадохте това право. Просто изкривихте думите ми, както ви е удобно и никъде не споменахте името ми, нито предложихте връзка към източника, който коментирате. Ето какво написахте вие:

Преди дни излезе текст на майка, озаглавен „Нека да отглеждаме деца, не да ги убиваме!“ В него се визират родителите, които не ваксинират децата си, т.е. предполага се, че те ги убиват (извинявам се, ако не съм схванала правилно посланието.) В текста са използвани още фрази като „смърт по непредпазливост“…

Приемам извинението ви, Евгения. Защото точните ми думи са:

На всички противници на ваксините напомням, че отговорността, която поемат с отказа си, касае не само техните деца, но и всички останали, които не са ваксинирани по медицински причини или защото не са достигнали възрастта за това.

По разбираеми причини няма статистика на децата, които са имунизирани само на документ, за да не им бъде отказан прием в детска градина.Но лекари споделят, че родители им предлагат заплащане, за да вписват в картона ваксини, без да ги поставят. Сами се досещате, че най-вероятно други лекари не споделят, но го правят. Това вече е престъпление, което спокойно може да доведе до убийство по непредпазливост.

Надявам се, че вие не одобрявате фалшифицирането на медицински картони. Невъзможна ли ви се струва ситуация, в която родители на деца,

- неваксинирани по медицински причини,

- деца със слаб имунитет,

- деца с увреждания и хронични заболявания,

- деца в ремисия или деца на родители в ремисия,

- деца, които имат в дома си неваксинирани братя и сестри

- деца на бременни майки,

посещават градина с очакването да са в защитена среда? Да са предпазени от колективния имунитет?

Родителите, които лъжат, че децата им са ваксинирани и лекарите, които вписват ваксини, без да ги поставят, вършат престъпление спрямо всички тези хора. Ако не искат да ваксинират, те просто трябва да го заявят открито. Това е достойното решение.

Всички държави, в които ваксинирането не е задължително и които старателно сте изброили, всъщност имат политика на прием в градини само на ваксинирани деца. Има отделни градини, в които се приемат неваксинирани деца и родителите на останалите са наясно с това и имат правото на избор. Лъжата отнема правото на избор на хора, които една „безобидна“ шарка може да убие. Жалко е, че омаловажавате този факт и дори не сте го споменали в иначе толкова сърцераздирателната си статия, въпреки че той е най-същественият аргумент в моята публикация.

Но нека продължим нататък с вашия разбор. Отново ме цитирате избирателно:

…споменава се, че кафето и шоколадът също имат странични ефекти.

Всъщност това, което казвам, е:

Да, ваксините имат странични ефекти, като всяко лекарство. Дори като билковия чай, или шоколада, или хомеопатията. Всичко има странични ефекти. Вирусите, срещу които слагаме ваксини обаче, имат не само странични ефекти, но и преки. Те осакатяват и убиват.

Вие направихте ли си труда да прочетете страничните ефекти на нурофена или панадола? Или аспирина? Направете го. Изненада! Страничните ефекти са повече отколкото при ваксините. Преди време момче на 15 години почина от упойка. Дали това ще ви откаже да си сложите упойка, когато ви се наложи хирургична намеса?

Продължавам с откъсите от вашия текст:

Лично мен ме „умили“ обаче тезата, че аутизмът не бил смъртносна болест…

Цитатът отново не е точен. Не казвам, че аутизмът не е смъртоносна болест, а че АУТИЗМЪТ НЕ Е БОЛЕСТ. И като човек, който проявява загриженост към децата с аутизъм, вие би трябвало да го знаете. Също както се предполага, че сте наясно със становището на Световната здравна организация, която категорично отхвърля каквато и да е връзка между ваксините и аутизма.

Но да продължим нататък, защото става все по-интересно, с още един цитат от вашия текст.

Дали според нея родителите на деца с противопоказания за поставяне на ваксини също ги убиват?

Ето поредния въпрос, на който отговарям в статията си, но вие отново удобно сте го пропуснали. А именно:

На всички противници на ваксините напомням, че отговорността, която поемат с отказа си, касае не само техните деца, но и всички останали, които не са ваксинирани по медицински причини или защото не са достигнали възрастта за това.

Продължавам да чета:

Дали самата тя отглежда дете с аутизъм? Обслужва ли всеки ден дете, което не е способно да се грижи за себе си само и как гледа на децата на неговата възраст, които тичат и се смеят? Била ли е в дом на дете, което от 16 години е в инвалидна количка и цялата къща е пригодена за него, за да има условия къде да лежи и да се движи, доколкото му е възможно?

Вие ми задавате обвинителни въпроси, които следва да ме изобличат пред читателите. Само че за какво ме изобличавате? Че съм майка на четири деца, родени без увреждания? Трябва ли да се срамувам от това? Виновни ли са майките, че децата им са родени здрави? Виновни ли са, ако не са?

Не мисля, че да си майка на дете с увреждане е повод за гордост или срам. Нито да си майка на здраво дете е повод за срам или гордост. Със сигурност нито едното не е повод за вина. Майката си е майка, независимо дали има едно или пет деца, дали има дете с увреждане, дали детето й е осиновено, заченато инвитро, родено секцио или естествено, кърмено или не, ваксинирано или не. Всички ние искаме най-доброто за децата си. Дори когато взимаме грешни решения. Така че ако ме разобличавате, че децата ми са здрави – да, признавам се за виновна. Спестено ми е това страдание, но не защото имам някакви заслуги. И затова нито се гордея с този факт, нито се срамувам от него.

И все пак една от причините да са здрави и досега, Евгения, е че са имали късмета да се родят в наши дни, а не преди 100 години, когато една трета от децата не са доживявали училищна възраст. Заради „безобидните детски болести“ и усложненията от тях. Много е лесно в наше време, в общество на ваксинирани родители и висок процент ваксинирани деца, с нивото на съвременната медицина, да обясняваме колко е безсмислено да се слагат ваксини. Ако баба ми беше жива, щях да ви поканя да попитате нея дали ваксините са безсмислени и вредни. Тя нямаше да ви отговори нищо. Щеше да ви покаже снимката на първородния си син, големият брат на баща ми, починал на 6 години от полиомиелит.

Със сигурност ваксините имат странични ефекти. Но ето ви два факта, над които да помислите.

Морбили – риск от странични ефекти от ваксина - 1 на милион

Морбили – риск от тежки усложнения след вирус – 1 на хиляда

Мълния – риск да порази детето ви 1 на 10 000

Знаете ли, че преди ваксината за морбили да се въведе глобално през 1980 година, 2,6 МИЛИОНА души са умирали от морбили всяка година в световен мащаб? Данните са на Световната здравна организация. Ето и линк, за да ги проверите, както направих аз.

Един интересен аргумент, който наскоро ми написа млада майка. Предполагам, знаете какво е БХС – биохимичен скрийнинг. Да кажем, че при биохимичен скрийнинг рискът детето ви да има генетична малформация е 1 към 5000. Подобен риск де факто се приема за нулев. Шансът да се роди дете с тежко увреждане е толкова минимален, толкова нищожен, че никоя майка не би и помислила да направи аборт. А вие насърчавате родителите да рискуват живота и здравето на децата си заради риск 1 към 500 000? Едно към милион? Защото това са рисковете от страничен ефект на ваксините.

Позволете да ви напомня, че благодарение на общодостъпното здравеопазване, ваксините, антибиотиците и научните постижения, човечеството се увеличи от 2 милиарда на 7. Съмнявам се, че дори вие искате да се върнат времената на „естествения подбор“, когато полиомиелит, едра шарка и туберкулоза взимаха стотици хиляди жертви. Затова и си правя труда да ви отговоря. Без нито веднъж да нарека вашия текст „безумно писание“, както вие любезно наричате моя.

Защото независимо какво ми е мнението за него, не намирам за етично да ви обиждам, а още по-малко да изкривявам думите ви. Може би вашият начин е правилният и успешният. И все пак ще се придържам към моя. От чисто човешко уважение към възгледите на отсрещния.

Да, историите на децата, пострадали от ваксини са наистина разтърсващи. За жалост това ги прави много удобни на медиите. Но не защото са обичайното явление, а защото са ужасното изключение. Без толкова опасните ваксини тези истории щяха да са много, много повече и нямаше да са сензации, а обикновени, скучни човешки драми.

Или може би вие сте на мнение, че едно дете, пострадало от ваксина за морбили, щеше да се пребори успешно с морбили? Или дете, увредено от ваксина за полиомиелит, щеше да преодолее самата болест без да бъде осакатено завинаги, ако изобщо оцелее?

Щеше ли да трепери гласът ви, както толкова драматично сте го описали, Евгения? Когато интервюирате майките на деца, увредени или починали от „безобидни детски болести“, както противниците на ваксините обичат да ги наричат? Най-вероятно не, защото щяха да са обичайно явление и вече нямаше да са чак толкова интересни. Естествен подбор, нали точно това искат противниците на ваксините.

Само че същите тези противници в голямата си част са ваксинирани и естественият подбор ги е подминал. Братята и сестрите им не са умрели от коклюш преди да навършат годинка, нито от полиомиелит преди да тръгнат на училище, нито от тетанус преди да навършат пълнолетие. Те не знаят какво е да изгубиш дете от „безобидна детска болест“. Но благодарение на вас вече знаят какво е да се грижиш за дете, увредено от ваксината за нея. Дано се гордеете с тази си кауза. Дано се гордеете с нея и след 20 години, когато неваксинираните деца на ваксинираните родители пораснат и се разболеят от морбили. Надявам се тогава да си спомните за хуманната ви и изобличаваща опасните ваксини кауза, благодарение на която някоя майка се е притеснила достатъчно, за да не ваксинира напълно здравото си дете, което нямаше да бъде увредено от ваксината, защото шансът това да се случи е колкото да го блъсне кола на улицата.

И не забравяйте да интервюирате тази майка. Длъжница сте й.

Скъпи родители,

Дали да ваксинирате или не, обсъдете с педиатъра си. Не слушайте мен, нито Евгения, нито когото и да било в интернет. Ние не взимаме решенията, които касаят здравето и живота на вашето дете. Това можете да направите само вие. И единственият човек, който може да ви помогне и да ви даде правилен съвет, е вашият педиатър. Той познава семейната ви история и следи състоянието на детето. Той го преглежда внимателно и ако се налага, назначава изследвания преди ваксиниране. Негова отговорност е да прецени дали детето е здраво и годно за ваксиниране, ваша отговорност е да му предоставите пълна информация. И каквото и да е решението ви, постъпете достойно и го заявете открито.

На снимката виждате Роалд Дал, любим на децата ми автор. Може би се питате защо избрах точно тази снимка за публикацията?

През 1962 г. дъщерята на Роалд Дал Оливия умира на 7-годишна възраст след усложнения от морбили. Това се случва само една година преди да бъде въведена ваксината срещу тази потенциално смъртоносна шарка. В онези дни от морбили всяка година в САЩ са умирали между 400 и 500 души, а хиляди деца остават сериозно увредени от тежки последици като глухота и умствена изостаналост.

Обезпокоен от засилващото се движение против ваксините, две години преди смъртта си, Роалд Дал пише открито писмо, в което призовава родителите да ваксинират децата си:

„Оливия, най-голямата ми дъщеря, се разболя от морбили на 7-годишна възраст. Заболяването й протичаше нормално, спомням си, че често й четях в леглото и не се притеснявах особено. Една сутрин, вече беше на път да оздравее, седях до леглото й и й показвах как да си направи животинчета от цветни телчета, и когато дойде нейният ред да направи едно сама, забелязах, че пръстите й не слушат мозъка и тя не може да направи нищо.

„Добре ли си?“ – попитах аз.

„Много ми се спи.“ – отговори ми тя.

След час изпадна в безсъзнание. След 12 часа беше мъртва.

Като усложнение след морбили тя беше получила енцефалит и докторите не можеха да направят нищо, за да я спасят. Това беше преди 24 години, но дори сега, ако дете с морбили развие такова смъртоносно усложнение като Оливия, докторите няма да могат да му помогнат.

Родителите днес имат възможност да предотвратят това да се случи с децата им. Те могат да настояват детето им да бъде имунизирано срещу морбили. През 1962 аз не можех да направя това за Оливия, защото не бе открита още надеждна ваксина. Сега такава ваксина е на разположение на всяко семейство и всичко, което се изисква от вас, е да помолите доктора да я сложи.

Морбили все още не се възприема като сериозна и опасна болест. Повярвайте ми, такава е. По мое мнение, родителите, които отказват да ваксинират децата си, поставят живота на други деца в риск. В Америка, където имунизацията против морбили е задължителна, морбили на практика е изчезнала, подобно на вариолата.

Тук във Великобритания, тъй като много родители не разрешават децата им да бъдат ваксинирани – от инат, невежество или страх, все още имаме стотици хиляди случаи на морбили всяка година. От тях повече от 10 000 ще страдат от някакви усложнения. Поне още 10 000 ще получат възпаление на ушите или белите дробове. Около 20 ще починат.

„Така се случи, че посветих две от книгите ми на Оливия. Първата е „Джеймс и гигантската праскова“, написана докато тя беше все още жива. Втората е „ГДВ“, посветена на паметта й, след като почина от морбили. Ще видите името й в началото и на двете книги.

И аз знам колко щастлива би била тя, ако знаеше, че смъртта й е помогнала да бъде предотвратено заболяването и смъртта на други деца.“

Цялата статия, която предизвика гнева на г-жа Гигова можете да прочетете тук.

Автор: Мария Пеева

Автор: Мария Пеева

Това се случи във времената, когато сменихме 12 квартири за три години и общо-взето живеехме с багажа в кашони, постоянно готови да се пренесем. Бяха особени, трудни години на бандитски престрелки и висене по опашки, но това, което най-много ни тормозеше, беше постоянното скачане на наемите, които се договаряха винаги във валута. За младо семейство без собствено жилище бяха кошмарни времена. И въпреки това си ги спомням с носталгия и усмивка, може би защото бяхме толкова млади и пълни с енергия, а може би защото се задоволявахме с малко и умеехме да се радваме на всичко – дори на керацудата за 3 лв и кренвиршите от женския пазар.

Една от тези квартири се случи да е в някога китно кварталче с фондови жилища, а в малката ни кооперация всички съседи се знаеха от деца, само ние бяхме, така да се каже, новодомци. Между кооперациите имаше градинки с олисели храсти и дръвчета, и останки от детски площадки, а предприемчив съсед беше сложил метална стълба на стената, която водеше право до гарсониерата му, където си беше спретнал кафене. И всяка вечер след работа ние засядахме в потрошената беседка с бутилка бира в ръка, а малчуганът ни се заиграваше със съседските хлапета. Още на втората седмица се бяхме запознали с останалите родители и набързо спретнахме приятна тайфа от млади майки, някои работещи, други все още в майчинство. На втория месец вече бяхме първи приятелки и си ходехме на гости семейно, в деня след заплата по терасите цвърчаха скари, подвиквахме си шеги и закачки, и изобщо навред цареше махленска идилия по-присъща за селце, отколкото за големия град.

Едно семейство обаче се държеше настрани от голямата задружна компания. Имаха дете, девет-десетгодишно момченце, което също като родителите си много не излизаше навън и вместо да тича напред-назад из междублоковите градинки или да гони топката на паркинга, предпочиташе да наблюдава мълчаливо от терасата как нашите деца играят, подпрял остра брадичка на ръката си върху парапета с по-скоро сериозно, отколкото тъжно изражение. Иначе беше хубаво дете, с остър перчем и смугло тясно личице, а очите му бяха някак прекалено големи за физиономията и му придава малко извънземен вид. Тези съседи живееха точно до нас и един-два пъти ми се искаше да звънна у тях и да поканя малкия да си поиграе вкъщи с моето момче, но все не стигах дотам. А после се отказах, защото веднъж, докато пържех картофи, синът ми се прибра тичешком от улицата и се оплака:

- Мамо, мамо, знаеш ли какво стана? Таткото на Илийката, където живее до нас, дойде на площадката и ни каза, че сме малоумници, щото някой му е издрал колата.

Вечерта в беседката обсъдих таткото на Илийката с мамите и се оказа, че цялото семейство е от този не толкова рядко срещан типаж, които си хвърлят боклука през терасата, не плащат входната такса за осветление и все някой за нещо им е виновен.

- С тях не можеш да излезеш наглава. – ми каза Пепа, дългокраката съседка с бухнала конска опашка като от шейсетте и впити дънки, която живееше два етажа над нас. – Ужасни хора са Гошо и Нела. На него всяка втора дума му е псувня, а тя само мълчи и гледа изпод вежди. Миналата година бяхме решили да съберем пари и да организираме на децата от входа малко тържество с балони и почерпки за първи юни, а тя отказа да даде и ни обвини, че сме били мафия, и сме щели да си приберем парите и да я измамим. В очите ми го заяви, представяш ли си? „Мафия! Отвсякъде всеки гледа да те измами! Не ви е срам!“ Ей така ми каза и ми тръшна вратата под носа.

Независимо от това аз събрах делегация от няколко майки на „малоумници“ и отидох да се разправям с въпросния Гошо. Вратата ми отвори Илийката с големите очи, което малко сецна всеобщия ни порив за правосъдие.

- Татко е на работа, втора смяна. – обясни с неочаквано звънливо гласче малкия. – Сега ще повикам мама.

Нела се появи, в раздърпана блуза и увита с огромен шал въпреки подранилото лято. Обяснихме й как никой не е одраскал стария им вартбург, и че не е редно мъжът й да плаши и обижда хлапетата. А тя ни изслуша смръщено и отсече:

- Нищо подобно. Лъжат като цигани.

Ние една през друга взехме да й обясняваме, но тя дори не ни изслуша:

- Мафия! Всички сте мафия! Наговорили се и дошли да ме тормозят.

Това й бяха думите, след което затвори вратата, като преди това не пропусна да изтегли навътре Илийката, който стоеше със зяпнала уста и само въртеше тези огромни очи да не пропусне кой какво казва.

„Мафията“ се спогледахме и си тръгнахме в недоумение. Гошо се размина със скандала, но и повече не подгони децата, така че за известно време контактите със семейството на Гошо и Нела бяха прекратени. От време на време ги чувах да се разправят за нещо през тънките стени, но в общи линии бяха мълчаливо, намусено и незабележимо семейство.

Настъпи лято, хлапетата заминаха на село или по лагери, съседите един след друг се изнесоха по почивки и кварталът някак изведнъж опустя. Един ден, на излизане от супермаркета, зърнах познатия щръкнал перчем и огромните очи, които бързо се отклониха встрани.

- Илийка! – зарадвах се на малкия. – Искаш ли да дойдеш вкъщи да си поиграете? И Теди скучае.

- Не – отговори лаконично хлапето.

- Хайде, не се притеснявай. Ще кажа на майка ти, че аз съм те поканила.

- Не може. – момчето ме стрелна с поглед и смотолеви нещо.

- Какво каза? Не те разбрах.

- Мама е в болница. Сега аз домакинствам.

Чак тогава се вгледах в него и забелязах, че и той като мен мъкне чанта с покупки в едната ръка и петлитрова бутилка вода в другата, а кльощавите му раменца са се огънали от тежестта.

- Искаш ли да ти помогна?

- Не, аз мога. Всичко мога. – този път очите се впериха в мен някак предизвикателно. „Само посмей да оспориш.“

Мълчаливо повървяхме заедно до входа и нагоре по стълбите до втори етаж.

- Много поздрави на мама, Илийка. – му казах аз на раздяла.

- Добре, ще й кажа. – момчето най-после се усмихна и бръкна в джобчето да извади ключа си. Не знам дали беше от светлината, но ми се стори, че панталонките му са целите на лекета, износени и протъркани.

След седмица някои от съседите се прибраха и вечерта на пейките им разказах за срещата ни с Илийката. Умълчахме се.

- Как се справят тези хора? – по едно време се обади Пепа. – Доколкото знам бащата работи на две смени.

Възложиха ми малка разузнавателна мисия като най-близка съседка, ако не по разположение на духа, то поне по географско разположение.

Малко по-късно въоръжена с чиния домашна баница позвъних на Илийката. Момчето открехна тежката метална врата, подаде глава навън и ме погледна някак стреснато.

- Донесла съм ти баничка – подадох чинията, покрита със синя карирана салфетка. Очите му светнаха и той бързо пусна вратата и протегна две ръце, за да я хване. Използвах мига и най-нахално се шмугнах навътре, а на Илийката не му остана друг избор освен да ме последва.

- Как е майка ти? – попитах.

- Ами… - детето сви рамене - Оперираха я оня ден. В петък ще я изписват.

- А, това е чудесно. Значи трябва да е по-добре.

Илийката само ме погледна и кимна мълчаливо. Погледът му постоянно се стрелкаше към баницата, от която се разнасяше упорито ухание на масло, затова просто дръпнах салфетката от нея, а той седна до масата, остави я пред себе си бързо и впи острите си, малко жълти зъбки в едното парче. Докато се хранеше, се огледах крадешком, все пак бях дошла с мисия. Дори и пишман шпионин като мен нямаше как да пропусне купчината мръсни чинии в мивката, разхвърляните навсякъде по пода дрехи, обувки, вестници и всякакви дреболии от бита, включително стар телефонен указател, четки за дрехи, тиган, отварачка за консерви и дори неотворена кутия блажна боя. В този дом очевидно само домакинята е поддържала реда и последиците от липсата й бяха драматични.

- Не е добре. – заяви Илийката ни в клин, ни в ръкав, след като приключи с първото парче от баницата. Погледнах го въпросително. – Мама никак не е добре.

Сериозните му очи ме гледаха малко под ъгъл. Поколеба се за миг, а после продължи.

- Оперирали са я от шия, така каза татко. Баба обеща да дойде да ни готви, обаче си счупи ръката. И сега себе си не може да гледа, камо ли нас. А мама я изписват в петък и ще трябва да лежи и да си почива. Обаче аз с всичко ще се справя сам. Те ще видят. Даже ще боядисам вратата, щото татко една вечер много плака, ама съвсем като бебе, пък уж е голям мъж. И хвърли чинията си по вратата и виж какво грозно леке е станало там. Мама ще помисли, че аз съм го направил, а аз не искам да го издам. Затова съм решил да боядисам. И боята купих дори.

Посегнах да го погаля, но Илийката дръпна глава. После помълчахме още малко, докато накрая въздъхнах и си тръгнах.

На следващия ден майките спретнахме бърз квартален съвет и взехме решение за крути мерки. Надвечер отново звъннах на Илийката, само че този път в чинията имаше курабийки, изпечени от Мадлена от първия етаж, арменка по майчина линия, която твореше невъобразими чудеса в кухнята.

- Знаеш ли – казах на Илийката, докато той хрупаше курабийките, седнал на ръба на стола в мръсната им тясна кухня. – Тази идея с боядисването… много забавно ми звучи. Дали ще имаш нещо против, ако дойда малко да ти помогна, най-вече защото ми е интересно? Знам, че можеш сам, но… Не искам да изпусна веселбата.

- Ами, добре – отговори Илийката с пълна уста. - Аз и без това се канех вече да започвам, защото е сряда, мама я изписват в петък, а татко пак е до два през нощта на работа и няма за кога да го чакам.

- Много ти благодаря – скокнах аз. – Само ще отида да се преоблека и идвам веднага.

Илийката кимна сериозно с глава, а аз изтичах у дома и набързо звъннах на Пепа, която звънна на Мадленката, която повика Анито, която се обади на Жана и всичките пет налични мами от входа след десет минути бяхме пред вратата на Илийката, въоръжени с препарати, мопове, прахосмукачки, метли и лопати, нахлузили гумените ръкавици и здраво привързали коси с ластици. Малкият отвори и зяпна, но преди да обели и дума, ние нахлухме в апартамента като фурии. Битката беше страшна, няма да ви заблуждавам. Но пет перални извъртяха всички мръсни дрехи, а пет чифта ръце лъснаха всяко кътче на бардака, от тоалетната, развила собствен живот, до запушената мивка. Успяхме да измием вратата с някакъв вълшебен турски препарат, който Анито домъкнала от лятната почивка в Турция, та поне с боядисването на вратата се разминахме. Илийката, в интерес на истината, не остана по-назад от нас в търчането из стаите и макар че повече пречеше отколкото помагаше, сърце не ни даде да го изпратим при някое от децата ни. Видно беше колко му се иска всичко да е почистено и оправено за онази кисела и намусена особа, която може за нас да е всякаква, но за него си беше мама.

В един часа благополучно приключихме, последната кофа с боклук беше изхвърлена, последното пране простряно. Илийката си легна в чистите чаршафи с чиста пижама и получи пет целувки за лека нощ. Горкото дете, беше толкова изморено, че дори не направи опит да се отдръпне. Представям си физиономията на Гошо, когато се е върнал претрепан от работа в два и половина и е светнал лампата в коридора. Ех, как ми се иска някой да беше запечатал онзи миг. Ако не беше такъв темерут, може би щях да се осмеля да го попитам. Нищо чудно да се е върнал назад, за да провери дали случайно не е сбъркал апартамента.

Както и да е, в петък Гошо и Илийката докараха Нела от болницата – стопена, все така намусена, но доста по-жълта от обикновено. Пет жени се разпределихме на смени, така че докато не се вдигне на крак, да има кой всеки ден да сготви една супа, да поизчисти, да изпере и изглади. Нела не благодари нито веднъж, но съм сигурна, че един ден дочух тихия й шепот под дебелата завивка. (Макар че беше лято, все й беше студено, та я завивахме почти през глава).

- Мафия… Цяла мафия.

Обърнах се да я погледна и съм сигурна, че долових опашката на една усмивка, която побърза да избяга от срам.

В началото на септември можеше да става, след което възстановяването тръгна много по-бързо и само след седмица вече нямаше нужда от нас.

А още седмица по-късно, както си седяхме в беседката, ние от мамешката мафия, изведнъж вратата на входа се отвори и Нела бавничко ни приближи и приседна мълчаливо при нас, без да каже и дума. Илийката я следваше по петите, но щом тя се настани, полека се отдалечи с ръце в джобовете и клекна при хлапетата, които копаеха дупка за съкровища под едно дръвче.

За миг притихнахме, после някой подхвърли шега, друг я поде и разговорът се възобнови, сякаш нищо особено не е станало, а тя винаги си е седяла там, на крайчеца на пейката, тиха, намусена и вечно недоволна. Но наша.

Автор: Ина Зарева

Неволите и страданията ми започнаха преди много години с една супа, която трябваше да излекува възлюбения ми. Той, за разлика от други мъже, понася стоически всички грипове и неразположения - изолира се някъде и в общи линии чака да му мине. Но аз като едно същинско отроче на д-р Куин Лечителката и д-р Хаус, не пропускам удобен случай да задоволя и майчинския, и франкенщайновия си инстинкт едновременно. И да му покажа, че го обичам, разбира се. И така, освен фанатично спазване на лекарската рецепта до милиграми и секунди, включих и целия арсенал народни лечения, които както и да протичат, винаги започват с топла супа.

А тази, която аз щях да направя, бе не само топла, не само лековита, но и самата Вълшебна супа на баба. В нея са всички полезни вещества на света, цялата цветна палитра от зеленчуци и аромати, които не просто си стоят във врящата течност, но и правят любов вътре и от тях се раждат нови аромати, които на свой ред се множат, и накрая цялата тази ода на радостта прегръща всяка клетка на тялото ти, лекува я, целува я, и я оставя влюбена и щастлива завинаги.

И така, спазвайки абсолютно всички пропорции, последователност и съчетания на участниците в този екстаз на сетивата, аз в онзи момент, в малката, студентска квартира, сервирах на бъдещия си съпруг една топла и гола... порнография. Зеленчуците, съставките, подправките и водата се бяха съединили в някаква сплав и нещото в тенджерата можеше да се реже с нож, стига да не те е страх, че е живо и ще започне да бълва от съда, и да мъсти до девето коляно.

Горкият човек, някак не само оцеля тогава и от болестта, и от моите кулинарни престъпления, но и взе че се ожени за мен. Вероятно е решил, че щом мога да създам такава порнография в тенджерата, кои знае на какво съм способна.

И заживяхме мирно и щастливо – той готвеше, аз го вдъхновявах, той готвеше, аз го вдъхновявах. Докато децата не пораснаха и не започнаха да четат, да гледат телевизия и да научават мръсни думи като кекс, сладки, курабии, бухти, кифлички и всякакви други цинизми.

Разбира се, че се опитвах. Разбира се, че се стараех. Взимах рецепти от приятелки, гледах предавания, четях във форуми, нахъсвах се като за мач с Кличко:

– Виж сега - казвах си - две деца си родила, образования имаш, кола караш, сложни работи работиш, не може една шепа тесто да е по-умно от теб и да те надвие.

Оказа се, че има по-лоша степен от блондинка – тестянка и това съм аз. Нещата, които правих изглеждаха като „Майката на Уистлър“ след намесата на Мистър Бийн, а мозъкът ми ставаше все по-кръгъл и по-гладък - точно като тесто.

Коледните ми сладки, например, всеки път се проваляха в различни дисциплини – или на вкус, или на вид, или на изпеченост, или на всичко взето заедно. Една година дори опитах фондан – каквото и да беше това, много малко от него остана върху сладките. Тъкмо го бях изстъргала от стените и приключвахме с последните пломби и ето ти - дошъл Великден.

А, не! Не може повече така! Христос какви страдания е търпял заради мен, аз един козунак да не мога да направя за Него. Каква християнка съм изобщо – самобичувах се и даже се заплаших с обет за мълчание, от което имаше най-голям ефект. И започнах да се подготвям като за докторска степен – събирах и анализирах материали, правих проучвания и анкети, разработвах концепции и стратегии, подготвях се настървено, както за нищо друго досега. Накрая открих и Светия Граал на козунака – не брашното, не маята, не броят яйца и количеството захар, а месенето. И не какво да е месене, а в пералня! Значи увива се тестото хубаво с найлон, пуска се на центрофуга и пералнята върши останалото.

Още първата партида ми донесе академична степен. На никого не казах за тайната си, само победоносно се оттеглих, за да приготвя следващата титла в живота си – ето, свят, доказах се. Не съм тестянка вече. Аз съм умна и способна жена. Ето, Господи – принасям ти в дар тези прекрасни козунаци, нищо че аз ще си ги изям. А Ти направи едно чудо да не ми се лепят никъде, а?

И втората партида плътно, жълто и ароматно тесто влезе в пералнята. Центрофугата въртеше ли въртеше, а аз си мислих колко изключително интелигентна и креативна съм – сега ще си почета книжка, вместо да меся до припадък, а накрая резултатът отново ще е възхитителен.

След 7 минути в пералнята ми, вместо възхитителност се бяха настанили Содом и Гомор. Найлонът се бе скъсал и втасалото тесто преливаше от всяка дупка на барабана като пипала на страшно чудовище – бях сътворила поредното срамно порно в живота си.

През следващите 24 часа изливах всевъзможни препарати в горката машина, пусках я толкова много пъти и на толкова градуси, че заприличваше на кремиковска пещ, стържех, чистих, молих й се, разкайвах се, отново наливах поредния препарат, отново чистих и бършех, молих и се разкайвах. Нищо. От нея се носеше аромат на простреляно, мъртво и разлагащо се тесто, което сякаш ще се съюзи всеки момент с онази тъмна сянка на порно супата от младостта ми и двете ще ме задушат в обятията си като в зловещ хорър филм.

Нямах никакво време за губене при задаващата се пустинна буря от пране преди празниците. Обадих се в сервиза, а на уречния час оставих възлюбения си съпруг да посрещне майсторите под предлог, че имам много важна работа. През последните дни се чувствах като извършила най-тежкия грях на света – не спях, не ядях, не мислих за нищо друго, освен за това как хората идват, виждат вкиснатото тесто в пералнята и започват да си мислят ужасяващи неща за мен и моето домакинстване. Можех и да съм долнопробна порноактриса в готвеното, но за чистота вкъщи бях Страшният съд. А сега те ще решат, че този уред никога не е използван и се е затлачил в тиня, сажди и собствен сос едновременно, а мен ще ме вземат за хипи.

Страданията разпъваха мислите ми, а душата ми се гърчеше в срам и безнадеждност.

Обаждането на съпруга ми ме изтръгна от чистилището:

- За нищо на света да не купуваш повече от този омекотител! Момчетата се хванаха за главата. Никога не бяха виждали подобно нещо – толкова е некачествен, че се е отложил по всички важни части и тръби. Чистеха ги поне час. Знаеш ли колко много беше... И как миришеше.

Спасена съм! Спасена съм! Има Бог и Той обича козунаци!

И пералнята ми е спасена. Работи безупречно, вътрешността й е като нова – върти се, блести и най-важното не мирише на нищо мъртво.

В нея сега е любимият ми червен шал, в който са завити тридесетина бъдещи шедьоври. Ако се съди по постигнатото с чорапите във времето, ще боядисам най-прекрасните Великденски яйца, а после ще патентовам технологията.

Ако на Великден не си изкупя греховете, кога!?!

Получихме това съобщение от пресцентъра на Фондация "За нашите деца". Споделяме го с вас от чиста радост, че нещата се случват. Може да не се случват толкова бързо, колкото ни се иска, но има светлина в тунела.

А най-хубавото е, че всичко това се случва с нашите общи усилия. :)

Ето и съобщението:

Днес започнахме изграждането на комбинирана площадка за игра на деца с увреждания на възраст от 0 до 12 г. Тя е в двора на нашия Център за обществена подкрепа "Св. София" на ул. "Гюешево" 21 в София и е финансирана изцяло от партньорите ни от AbbVie. Площадката и уредите, които ще бъдат монтирани на нея, са изцяло съобразени със специфичните нужди на тези деца. Съоръжението ще стимулира развитието на децата и ще подкрепи родителите им в грижите за тях. 

Дари шанс за семейство с SMS с текст DMS DETSTVO на номер 17 777

24 години фондация „За Нашите Деца“, 24години подкрепа на най-уязвимите деца в България.

С любезната подкрепа на Sofia Airport Center

Автор: д-р Баракова

Когато говоря за нормално раждане и ползите от него, непременно тези родили със секцио се обиждат, а когато спомена колко е болезнено нормалното раждане, веднага някой ще ми пожелае лека операция, защото плаша хората да раждат нормално. Вижте, не е важно как, колко и кога, а само да го правите, защото е прекрасно да си майка!

„Ужасно раждане“ или „УЖАС...Раждане“

Замислих се над един коментар на пациентка, чието раждане съм водила! Аз не помня конкретното раждане - явно по моите критерии не е било от „ ужасните“, защото тези раждания не се забравят..., но за пациентката е било!

Защо се получава това разминаване в усещанията за едно и също събитие, след като целта и желанията и на двете страни са еднакви?

Може би до някъде грешните очаквания и представи на родилките за нормалното раждане, за което сме виновни ние, че не сме подготвяли навреме и до пълно разбиране за същността или пък стоейки от другата страна губим усет за човешкото страдание и болка. Макар че как би могъл човек, когато толкова често на финала на раждането ни умоляват за секцио и въпреки това в интерес на жената трябва да устоим. Въпреки че всеки от нас лекарите знае, че няма гаранция до края, че ще стане по естествен начин!

Сигурна съм, че много от жените ни смятат за садисти, гледайки ежедневно, често пъти безучастно нечовешките мъки на някого и питайки се - защо сега не искат да ми направят секцио, не виждат ли, че страдам и не издържам и не мога повече!!!

Повярвайте не е лесно да убедиш някой истински страдащ, че тези болки, които са най-силните по принцип, които могат да бъдат изпитани, са „хубави".Изглежда вулгарно, ние не се радваме на страданието, а на това, че те водят до желаната цел - раждането на живо и здраво бебе! Точно това е нашата работа- да се намесваме, колкото е възможно по-малко, но когато трябва да го направим, това да е по най-добрия начин - без прекалена агресия, но не и по-малка от необходимата.

Слава Богу, повечето раждания протичат без усложнения, но и едно да се усложни създава огромен стрес за екипа - заложени са два живота, които са безценни, нямаш право на грешки, а усложненията стават за секунди и могат да бъдат фатални и тогава няма прошка - нито от обществото, нито от близките, нито от съвестта ти! За родилките се казва, че са „с единия крак в гроба“, а ние жонглираме ходейки по въже, обезопасяващият колан са нашите умения, познания и до някъде късмет, въпреки че вярвам, че „щастливите случайности се случват на подготвените умове“.

Ето защо нашата професия е изкуство. Нужно е нещо повече от това да прочетеш в интернет как става или да ти го разкаже приятел, трябва да имаш и да даваш душа за това, хората не те разбират не е и нужно, важно е само да ти имат доверие, а ти да се стараеш да си най-добрият! Понякога сме по-остри, може би обиждаме, опитвайки се да мотивираме и хората ни намразват или изпитват ужас от раждането, неразбирайки, че при всяко раждане даваме част от себе си.Няма значение, ако вие си тръгнете живи и здрави с хубаво бебе. Ние сме си свършили работата и сме готови пътят ни да се пресече със следващата родилка.

Защо нормалното раждане е по-добрият начин за раждане?

Дълго мислих как да ви обясня предимствата на нормалното раждане пред секциото. В предишната ми публикация за раждането разяснявам в подробности механизмът, продължителността и същността на този процес, но не и за ползите за плода от естественото раждане. В тази връзка искам да благодаря на д-р Сигридов , който по чудесен начин обяснява това в своя публикация в известно списание. Ето и част от статията:

„Задайте си въпроса, защо раждането при жената е болезнено и трае десетки часове, а не е кратко и спокойно, както например при котката? Това се дължи на факта, че новороденото коте не зависи от околната среда. С излизането си на бял свят, то е завършило голяма част от развитието си. На вашето дете обаче му предстои много по-дълъг път, докато достигне върха на еволюционната пирамида, като основите му се поставят именно по време на раждането. Това е дълъг процес на физиологичнo, метаболитнo и неврологичнo препрограмиране от страна на майката, целящо максималната адаптация на детето за живота извън утробата.

А той е доста по-различен! Вътре е топло, безтегловно, храната постъпва постоянно, без да се налага да се използва стомашно-чревният тракт, няма много сетивни стимули, белият дроб е пълен с вода, а не с въздух, а активно действаща имунна система почти няма. При преминаването през сравнително тесния таз на майката белите дробове се “изцеждат“ от околоплодната течност, която би пречила на дишането. Часове преди това, под контрола на кортикостероидните хормони, отделени от болката и страха, се е формирал сърфактантът, който ще покрие фините алвеоли и ще им попречи да колабират при контакта си с въздуха. Този сигнал от майката към бебето е проучен преди години и се използва при подготовката за живот на преждевременно раждащите се деца и на повечето от вас е познат като т.нар. инжекции за белите дробове.

Разбирането на този механизъм доведе до огромен спад на смъртността при по-рано родените деца. Имунната система също поставя началото на сложното си развитие в родилния канал. Това става, като бебето поглъща млечно-киселите бактерии, които са представители на нормалната вагинална флора, познати още като пробиотици. Тъй като чрез храната ежедневно в тялото ни постъпват множество бактерии и токсини, изграждането на тази първа защитна линия е от жизнено значение.

Какво обаче се случва при оперативното раждане?

Водата от белия дроб се премахва механично с помпа и нерядко бебето се поставя на кислород, докато се адаптира (няма го първото изречение от разговора между майката и плода). Освен това вместо с пробиотици, чревната флора се поселва с наличните болнични бактерии (от въздуха, повърхностите, персонала). Отношение към проблема има и отложеният старт на кърменето все пак първите 24 часа се прекарват в реанимационния блок. Основите на интелекта също се поставят предимно на финалната права, тъй като мозъкът на детето се развива изключително бурно именно в деветия месец, и то с над 2 милиона неврона на ден, като с раждането този процес приключва. Обемът на мозъчната кора (там, където се извършва висшата нервна дейност) в началото на 9-ия месец е все още наполовина спрямо термина.

Добре е да вземете това под внимание при избора на дата, когато секциото е неизбежно. А когато не е, помислете дали искате да си спестите този безмълвен диалог с дългоочакваното от вас дете, все пак следващият ще е след повече от година...“

НОРМАЛНО РАЖДАНЕ

Раждането е дълъг процес. При първораждащи продължава 10-12 часа, а при многораждащи 6-8 ч. Характеризира се с регулярни болезнени маточни контракции, които първоначално са на по-големи интервали 10 мин, след това зачестяват на 7-8, 5-6 и т.н. минути, постепенно стават по-продължителни и по-болезнени, докато накрая станат през една минута, по една минута и са най-силно болезнени (болката е съизмерима с бъбречна криза, панкреатит, жлъчна криза - отличава се по коликообразният характер и периодите на покой, в които нищо не се случва).

В хода на нормално раждане през около 2 часа следват гинекологични прегледи, ако нещо не налага да са по-чести, при които се оценява напредването на раждането (напредване на разширението, консистенцията на маточната шийка, слизането на главата в таза, целостта на околоплодния мехур). Разширението, нормално трябва да напредва със 1 см/час при първораждащи и 1,5 см/час при многораждащи, като до 4 см разширение е по-бавно, а след това една идея по-бързо. Слизането на главата при първескини е със скорост 1 см/час, а при многораждащи до пълно разширение може да се задържи високо в таза - това не е признак, че не напредва. При тези прегледи се назначават медикаменти, с които да се ускори или забави раждането, обезболяващи, спазмолитици и други и се оценява хода или се преоценява начина на раждане.

Във всеки момент на раждането, както в самото начало, така и в средата, при пълно разширение или по време на напъните може да се наложи да се премине към цезарово сечение, както по индикации на плода, на майката или при силно желание на майката, освен ако раждането не е много напреднало и няма никакви други причини - може желанието да не бъде уважено в интерес на раждащата.

За раждането се казва, че знаем кога и как започва, но не кога и как ще завърши.

Когато при прегледа установим пълно разширение (мат.шийка не се палпира и матката и влагалището станат общ канал) и главата е ниско в таза, жената започва да усеща напъни (като при голяма нужда) синхронно с болезнените контракции. Започва втори период на раждането - изгонването на плода. Жената се инструктира на пика на маточната контракция да поема дълбоко въздух, да затваря устата и без да издава звуци или издишва въздуха да се напъва като при тежък запек силно и продължително. Този период продължава до 2 часа при първораждащи средно 30-40 мин и до 30-40 мин при многораждащи средно 10-15мин. След раждането на плода трябва да се отлепи и роди и плацентата. Тя се сепарира след първите 2-3 контракции и се ражда обикновено без затруднения. До 30 минути продължава този период.

С раждането на плацентата приключва раждането и започва следродилния период. Прави се оглед на меките родови пътища, следи се контракцията на матката. Ако има разкъсвания или оперативно разширение на меките родови пъртища, те се възстановяват под венозна или местна анестезия.

Родилката остава под наблюдение в родилна зала 2 часа - следи се общото състояние, хемодинамиката и за кървене от матката; след това се превежда в структура за следродови грижи. В отделението жената може да се храни и приема тонизиращи течности, съблюдава се за скорошно възстановяване на спонтанна микция. В следващите дни се следи за признаци на инфекция, започване на лактацията, инволуцията на матката, възстановяване на дефекацията до 3-ти следродилен ден, хемодинамиката. Кърменето започва няколко часа след раждането. Конците след раждането се свалят на 8-ми ден. Изписването е на 4-ти ден, ако нещо не налага по-дълъг болничен престой.

ЦЕЗАРОВО СЕЧЕНИЕ

Какво представлява?

Оперативно раждане през оперативно направен разрез на предна коремна стена, най-често напречен над пубиса. Извършва се под анестезия, която може да бъде спинална или обща, зависи от спешността, която налага секциото, преценяват се показанията, противопоказанията, желанието на жената, последно решението взема анестезиологът. Секциото продължава средно около 30-40 мин. До 5-та минута се вади бебето, след него плацентата, почиства се матката от кръв и съсиреци и се проверява разширението на маточната шийка. След това се възстановяват тъканите послойно.

Какво следва?

Операцията не е сложна като изпълнение, но крие рисковете както на операцията , така и на бременността и раждането, а също и на анестезията. След операцията жената се превежда в структура за следродови грижи - там се следят жизнените показатели- хемодинамиката, диурезата, правят се обезболяващи средства, медикаменти за поддържане на тонуса на матката, водносолеви и глюкозни разтвори и по преценка други медикаменти. На следвашият ден родилката се раздвижва, сваля се катетъра, ако всичко е наред, ако е възстановена перисталтиката започва да приема течности и да се храни с мляко и течна храна. До третия ден се съблюдава за дефекацията при невъзможност се подпомага. Редовната микция и дефекация са необходимо условие, което подпомага по-бързото прибиране на матката в малкия таз. Кърмата след цезарово сечение обикновено идва по-късно- след трети ден, но бебето се слага на гърдата още на втори, когато жената вече е раздвижена и може да го обслужва. Ранното поставяне на бебето на гърдата стимулира идването на кърмата и подпомага контрахирането на матката и прибирането и в малкия таз. Болничният престой след цезарово сечение е 4 нощувки, на 5-ти ден изписване, ако нещо не налага по-дълъг болничен престой. Свалянето на конците е на 8-ми ден. На 8-ми ден и на 30-ти ден след раждането, било то нормално или секцио трябва да се проведе гинекологичен преглед с ехография, да се проконтолират възстановителните процеси, кръвната картина и урината за отделяне на белтък (някои усложнения на бременността могат да се проявят до 40 дни след раждане и по двата механизма), следи се състоянието на гърдите, дават се съвети за кърменето, хигиената, грижите за детето, оценява се психиката- прави се профилактика на депресивните състояния.

Раждането е преломен момент в живота. Той е колкото естествен и нормален, толкова и крие огромни рискове за живота и здравето на млади, в повечето случаи здрави жени в трудоспособна възраст, и появяването на нов индивид- от друга страна, който също трябва да бъде физически и психически здрав. Ето защо на раждането винаги трябва да се гледа отговорно и с повишено внимание, да се поемат колкото е възможно по-малко рискове, да се прецизира всяко раждане по отделно. Това трябва да направят лекарят, който води женската консултация, този който ще води раждането и бременната жена, на която й предстои раждане. За този момент трябва да се говори от самото начало на бременността и до края, но най-късно в 34-36 г.с.

Раждането минава толкова по-леко, колкото психически и физически жената е по-подготвена за това, което ще й се случва в родилна зала - родилният процес върви по-гладко има по-малко усложнения и персоналът работи спокойно и концентрирано.

Когато няма категорични показания за Цезарово сечение, нормалното раждане винаги е за предпочитане.

То е бавен и труден процес, коства много физически и психически усилия часове наред, но след него родилката усеща себе си като същият човек все едно нищо не се е случило. Няма болка, само умора, може да става за да обслужва себе си и бебето, да се храни, да се къпе и да прави всичко, което желае. Второто и следващо, но не n на брой раждане е по-кратко и обикновено става по-лесно.

Много жени уплашени от мъчителното първо раждане при второ, искат секцио. Затова те трябва да знаят, че веднъж станало едно нормално раждане на термин е добър показател за следващото, че по-скоро ще стане отново нормално. Тазовото дъно е по-отпуснато и е по-малко травматично, разширението на канала става по-бързо и с малко спазмолиза и обезболяване и/или стимулация в подходящ момент, раждането в повечето пъти става без проблем. След секцио болката продължава, каквото и обезболяване да има - не с най-голям интензитет, но все пак болка при напън при кашлица, при движение-месеци. Раздвижването, захранването, махането на уринарния катетър- всичко е по-късно, кърмата идва по-късно, физически силите за грижи по новороденото идват по-късно. Натоварването с медикаменти е по-голямо.

Какви са рисковете?

Както се спомена по-рано в текста - рисковете са както на оперативната интервенция- инфекции, нараняване на съседни органи, кръвозагуба, тромбоемболия; така и на бременността и раждането-атонични кръвотечения, амниотична емболия, прееклампсия и еклампсия, HELLP синдром, инфекции на матката и други; а също и на анестезията - обща или спинална. Решението за секцио трябва да бъде разумно и осъзнато.

Мили майки, вие сте важни и аз вярвам, че в този най-прекрасен момент от живота вие заслужавате да бъдете информирани и да вземете най-правилното решение за вашето раждане. Надявам се тази публикация да е била полезна за вас, да не ви е изплашила, а само да ви е подготвила, за да запомните раждането, който е най-щастливият миг от живота на жената с чувство на гордост и удовлетворение.

Желая ви леко раждане!

Д-р Антоанета Баракова, майка на три деца,

лекар по призвание и преди всичко добър човек

Благоевград, болница „Пулс“

о сме виновни ние, че не сме подготвяли навреме и до пълно разбиране за същността или пък стоейки от другата страна губим усет за човешкото страдание и болка, макар че как би могъл човек, когато толкова често на финала на раждането ни умоляват за секцио и въпреки това в интерес на жената трябва да устоим, въпреки че всеки от нас лекарите знае, че няма гаранция до края, че ще стане по естествен начин! Сигурна съм, че много от жените ни смятат за садисти, гледайки ежедневно, често пъти безучастно нечовешките мъки на някого и питайки се - защо сега не искат да ми направят секцио, не виждат ли, че страдам и не издържам и не мога повече!!! Повярвайте не е лесно да убедиш някой истински страдащ, че тези болки, които са най-силните попринцип, които могат да бъдат изпитани, са „хубави".Изглежда вулгарно, ние не се радваме на страданието, а на това, че те водят до желаната цел-раждането на живо и здраво бебе! Точно това е нашата работа- да се намесваме, колкото е възможно по-малко, но когато трябва да го направим, това да е по най-добрия начин- без прекалена агресия, но не и по-малка от необходимата. Слава Богу, повечето раждания протичат без усложнения, но и едно да се усложни създава огромен стрес за екипа - заложени са два живота, които са безценни, нямаш право на грешки, а усложненията стават за секунди и могат да бъдат фатални и тогава няма прошка - нито от обществото, нито от близките, нито от съвестта ти! За родилките се казва, че са „с единия крак в гроба“, а ние жонглираме ходейки по въже, обезопасяващият колан са нашите умения, познания и до някъде късмет, въпреки че вярвам, че „щастливите случайности се случват на подготвените умове“. Ето защо нашата професия е изкуство.Нужно е нещо повече от това да прочетеш в интернет как става или да ти го разкаже приятел, трябва да имаш и да даваш душа за това, хората не те разбират не е и нужно, важно е само да ти имат доверие, а ти да се стараеш да си най-добрият! Понякога сме по-остри, може би обиждаме, опитвайки се да мотивираме и хората ни намразват или изпитват ужас от раждането, неразбирайки, че при всяко раждане даваме част от себе си.Няма значение, ако вие си тръгнете живи и здрави с хубаво бебе. Ние сме си свършили работата и сме готови пътят ни да се пресече със следващата родилка.