Автор: Мария Пеева

Когато навърших 33 години, точно на рождения си ден, в офиса получих разкошна изненада – букет от тъмночервени рози – 33 на брой. Достави ми ги куриер, всички колежки се радваха и охкаха, и ахкаха… Звъннах да благодаря на Ванката и хоп – нова изненада.

- Ама те не са от мен.

Ужасно конфузна ситуация, казвам ви. Първо, мъжът ти се чуди кой е този нахалник, който си е позволил да го изпревари и да те изненада. Второ, мъжът ти се чуди също така защо някой друг би ти пратил тъмночервени рози, каквито винаги той ти подарява с погрешната представа, че това са любимите ти цветя (всъщност обожавам лалета във всички цветове, но нямам сърце да му го кажа след толкова години на тъмночервени рози). Трето, ти самата се чудиш кого си заблудила, че има смисъл да ти подарява тъмночервени рози, каквито се полага да подарява само любим човек.

Е, в крайна сметка се оказа, че са от един много стар и близък приятел, който ми е като роден брат, въпреки редовните ни политически спорове.

Тази история съвсем я бях забравила, но друга, също толкова разкошна, изненада ми я припомни. Върнахме се от почивка тази седмица и се оказа, че имам куп неполучени пратки от всякакви куриери, които пристигнаха накуп и ги сложих всичките в един ъгъл, за да приключа първо с належащите задачи като десет-двайсет перални и прибиране на багаж (както и две спешни срещи, за които скоро ще ви разкажа, защото аз също обичам да изненадвам приятно :). Момчетата междувременно също очакваха някакви си техни неща и взели, че ги разопаковали, без да ме питат. Повечето наистина бяха за тях, но едната пратка с надпис „Вашата месечна доза романтика“ и розова панделка, очевидно не са си припознали, затова ми я оставили на масата. По навик реших, че е от Иван. Може да ви се стори чудно, но той все още ми прави понякога разни романтични жестове. Изобщо със срам мога да си призная, че той е романтикът в нашето семейство. Естествено веднага му звъннах и ситуацията се повтори.

- Ама това не е от мен.

Е, сега вече се изненадах. Момчетата вече бяха хвърлили опаковката от куриера, така че не можех да видя подателя. За миг ми мина през ума подозрението, че вътре може да има някоя умряла котка, или знам ли и аз, нещо, което хората уж пращат на тези, които са ги вбесили. А колкото и да не търся скандали, понякога настъпвам някого по опашката. Но кутията определено не миришеше на умрели котки, а на рози, а освен това бе твърде лека, съвсем не като за труп, затова просто я отворих.

И веднага разбрах от кого е. Преди време една прекрасна дама, редактор в сайта azcheta.com - Преслава Колева - ми беше писала, че ще ми прати романтична книга за мнение, а аз й отговорих, че не съм най-подходящият човек, защото наблягам предимно на трилъри. Но тя настоя и каза, че ще се изненадам. И беше права. Наистина се изненадах много приятно. Защото в романтичната й кутия открих куп съкровища – като пликче с изсушени розови листа, което веднага си намери местенце в скрина ми с бельо и сега всичко в него ухае прекрасно. Разбира се, розовите листенца имат и други приложения, но те са за по-находчивите от мен – някои си правят чай или домашни маски и екстракти. Освен това намерих любимия ми крем за ръце на „Билка“ – с розов аромат (Преслава, да не си правила специално проучване?) Има дори лак за нокти в актуалния розово-телесен цвят и разни други сладки изненади, а най-приятната беше книгата „Любовта е целувка на дама“, която веднага започнах и още днес ще довърша, защото наистина се чете с удоволствие. Чудесна история, романтична, без да е сладникава, изпъстрена с кулинарни изкушения и надничаща в мечтите, които се въртят в главата на всяка жена. А на всичкото отгоре действието се развива в Тоскана. Е, как да не ми хареса?

Така че с благодарност към Преслава за наистина прекрасната изненада, и с надеждата, че Ванката ще прочете тези редове и ще знае с какво искам да ме зарадва другия месец, сърдечно ви препоръчвам Gembox – кутията със съкровища за почитателите на романтичната литература и за любителите на романтичните жестове.

А ако Ванката не го прочете, какво ми пречи да си го поръчам сама, нали? Малко подаръче от мен за мен – тези най ги обичам. А и кой би отказал една романтична изненада?

Повече за Gembox - кутията за романтична литература - можете да прочетете на сайта им, а ето и страничката им във фейсбук.

Едно чудесно младо момиче ми прати това мило и искрено писмо тази седмица. Интересно е, че междувременно ние бяхме подготвили материал за наказанията и колко неефективни са те. Този материал вече можете да прочетете ето тук. Но когато получихме тази история, решихме, че задължително първо трябва да прочетете нея, защото никой не отрича съветите на психолозите, но личните истории са много красноречиви. Благодаря на Деси Валентинова, че сподели с нас своята. Сигурна съм, че родителите й я обожават, а освен това, доколкото съм чувала, най-палавите деца стават много отговорни възрастни.  

*********************************************

Здравейте! Много харесвам вашата страница и нещата, които чета в нея всекидневно. Аз все още не съм майка, но опитът ми като дете със сигурност ще ми помогне за това да бъда родител един ден... Реших да споделя с вас някои от тайните на поведението на онези малки същества, които по думите на майка ми спокойно могат да те докарат до нервен срив. От своя професионален опит като дете, способно да накара лицето на майка си да смени всички цветове на дъгата, ще разкажа няколко кратки ситуации, в които родителите ми вероятно са съжалявали, че просто не са си взели куче.

1. 5 годишна - Започвам аз да плача, защото искам "Ъ". На никого, включително на мен, не е известно какво представлява въпросното "Ъ". 6 часа и 2 шамара по-късно става ясно, че просто ми е твърде скучно.

2. 5 годишна - Взимам ножицата с мисълта да си направя прическа като на комшията, да го наречем "Гошо", който е с тогавашната страшно модерна мъжка прическа на черти. При този ми вид ще кажа само, че това е единствения път, в който съм виждала баща си да плаче...

3. 7 годишна - Късно вечерта е, а на мен страшно ми се яде бой. Тъй като по неясни причини в този ден никой не ме наби, започнах да търся начини. Естествено при молбата "мамо, може ли да ме набиеш". Майка ми просто се изсмя. Реших, че това няма да помогне. Затова малкият ми мозък имаше по-добра идея... Десетина счупени чаши и около двайсет яйца по килима след въпросното прозрение, аз все пак гордо достигнах своята цел.

Вероятно, ако имате деца, вече знаете колко настоятелни могат да бъдат. Аз със сигурност не защитавам подобен тип възпитание, но за себе си мога да кажа, че бях от онзи процент деца, които никой не включва в статистиката. Онзи един, два или повече... За които шамарите бяха крайно решение за запазване на минусовия процент нерви останали на родителите ми. Разберете децата си, понякога те чистосърдечно искат да бъдат напляскани, но разбира се, вие може да опитате и нещо друго. При мен опитваха с години, но докато открият върховното решение на това как да превъзпитат унищожителната си дъщеря, тя се превърна в мен. Доста кротка на фона на детството си тийнейджърка.

Някои неща просто идват сами...

*********************************************

Деси, само ще ти кажа накрая, че моят Алекс е същият като теб, както вече разказах в Моето трудно дете. Все едно чета за него. Много се надявам да го израсте и той :) А на вас може би ще ви е интересно да прочетете и Децата - тези малки цветя на злото. Очаквайте още утре и материала, който сме подготвили за наказанията. :)

Автор: Рени Маринова

Чиле я нарича Баба Чума.
Срам ме е малко, защото и аз имам пръст в това с името.
Тя е бабата от седмия етаж, този под нас.
Когато преди три месеца със сина ми се нанесохме в апартамента, тя се появи на вратата още първата вечер и ми се скара здраво, че Чиле тропа върху главата й. Аз се извиних искрено и здравата насолих Момчил, който тържествено обеща да не рита топка в хола.

След седмица обаче бабето отново позвъни на вратата и възмутено ме попита дали съзнавам, че живея в София, където трябва да се съобразявам с останалите хора. Леко ми писна /Чиле не беше тропал поне от два дни/ и отвърнах, че да, съзнавам го напълно, защото никъде на друго място няма такива злобни бабки, дето са забравили, че и те някога са били деца. 
Тя стисна гневно устни и ми каза, че ще се оплаче на домоуправителя и ще пише на сина си да дойде да се разправи с мен и въобще и изобщо нещата тръгнаха на зле.
Аз я посъветвах направо да звънне в полицията, да дойдат да арестуват най-сетне това дете и да й олекне на душата, че и на моята също. 
Тя се обърна и тръгна да слиза надолу по стълбите към нейния апартамент. Видях, че е стара, много стара. Косата - бяла, силно опъната назад, а единият крак явно я боли, защото по лицето й се изписва болка всеки път, когато стъпи на него. Инстинктивно тръгнах по нея и дори протегнах ръка, но бабето така ме изгледа, че се отказах от всякакъв вид доброта.

Домоуправителят дойде, разбира се, обясни ми, че тя си е такава, странна е малко, но не е лош човек, и ако може детето да не тропа в часовете за почивка, макар че, видиш ли, той има две деца на тази възраст и знае отлично как стоят нещата, и че ме разбира напълно, и така нататък и прочее.
След това виждахме бабата през балкона. Тя излиза точно когато и ние с Чилко, и така гледаме заедно залеза – тя на своята тераса, ние с Чиле над нея.
Веднъж я срещнахме и на входа, Чиле се изкиска срещу нея и побягна, а аз полузасрамено й задържах вратата да влезе. Пожелах й „Хубав ден”, но тя не отвърна и на мен ми мина засрамването.
Днес се прибирахме с Чиле от магазина, и я видяхме да крета пред нас.
- Ауу, баба Чума е пред нас, мамо! – информира ме Момчил и аз веднага му изшътках да млъкне.

Подминавахме я, когато чух: - Извинете, госпожо, може ли да поспрете малко?
Обърнах се към нея леко настръхнала, очаквайки следващата забележка за поведението на сина си, но тя се приближи и тихо помоли да поседнем за малко на пейката.
Реших, че й е лошо и я попитах дори, но тя отрече, каза че се чувства добре и искала само да поговорим.
Отпратих Момчил към люлката, но той гледаше като треснат, та се наложи почти да го избутам по посока площадката.
Седнахме на пейката – тя въздъхна, а аз се подготвих за отбрана.
- Снощи ви чух да четете на сина си – започна бабето, а аз я погледнах въпросително.
- Не съм ви подслушвала – сопна ми се тя - вие просто четяхте високо. Екзюпери. 
Кимнах с глава – така си беше.
- Искам да ви кажа, госпожо – продължи тя, - че ефектът ще е обратен.
Смирено помолих да ми обясни какво има предвид и бабето поясни:
- Френският ви е ужасен! Аз ви чух! Клетото дете. Така няма да го спечелите за този език.

По-ококорена никога не съм била. Наистина, снощи се опитах да упражня малко френски, а и да послуша Чиле историята за звездното момче в оригиналното й звучене. Хабер си нямах, че съм имала публика.
- Произношението ви е грубо, госпожо – продължи мило моята събеседница. - Звуците ви са прекалено отворени… Хайде, кажете ми нещо!
Толкова бях стресната, че подкарах първото , което ми дойде на ум: 
Je suis allé au marché aux oiseaux 
Et j’ai acheté des oiseaux 
Pour toi mon amour….
Бабето ме изгледа толкова страдалчески , че спрях на момента.
- Ли – а – зон! Ли – а – зон! Чували ли сте за него? – попита ме тя с въздишка
Отговорих й, че съм чувала.
- А защо не го използвате тогава? - ужасено изписка тя. - И защо е това широко „О”? Приберете устните, за Бога! Произнесете го меко, меко... особено, когато рецитирате Превер!

Нищо не отговорих. Седях до нея и се опитвах да проумея целия абсурд на ситуацията – аз и моят довчерашен кошмар, настанени една до друга на пейката обсъждаме клетия ми френски!
Вече ме избиваше на истеричен смях, когато чух тихичко да продължава стиха:
Et puis je suis allé au marché aux esclaves
Et je t’ai cherchée
Mais je ne t’ai pas trouvée
mon amour.
И абсурдът придоби друг цвят, в по-топъл десен. На пейката в сив столичен квартал една възрастна жена хранеше сетивата ми с музиката на думите. Това е френският, който обичам, който ме лекува и който не владея. Никога не бях чувала стиховете на Превер да звучат толкова песенно, толкова нежно, толкова по френски...
- Аз ще тръгвам, госпожо - рече ми тя, измъквайки ме от мига безвремие – но ако желаете, бих могла утре да дойда у вас, след 17 часа и ще ви помогна с френския. Казвам се София, София Младенова. Бях учител във Френския лицей. Трийсет и три години. Удобно ли ви е утре? След 17?

Можех само да кимна.

Препоръчваме ви още:

Балканска сватба

За хората, които се счупват 

Денят, в който пораснах

Автор: Валентина Вълчева

А вие гледате ли „Биг Брадър”?

Извинете! Разбира се, че не.

Стандартно този разговор протича така. Оказва се, че никой не гледа „Биг Брадър” и подобните му, но някак все те са с най-висок рейтинг и гледаемост. Малко като в оня разказ на великолепния Чудомир – „Не съм от тия”.

И аз не съм. Но сеирджията в мен от време на време надделява, та зададе ли се поредната публична излагация (стига да не е моята), мятам по едно оче на екрана. Попадам на новина, че европейката с най-голям силиконов бюст щяла да вземе участие и да размята въпросното силиконово чудо из Нови хан срещу скромните 60 бона. Чашка Z, ако ви интересува. Аз мисля да пропусна – видях снимка на госпожата, дори така изглежда болезнено. Не съм сигурна, че ще успея да проследя участието ѝ без да се сдобия поне с тройна дискова херния.

От друга страна – 60 бона... Не знам. По груби сметки тия пари не могат да ѝ покрият дори разходите само за единия имплант. Ще извадят късмет, ако я навият за толкова.

Не исках да задавам подобен въпрос, но отвътре ми напира. Дали пък нямаше да бъде по-човешко и по-нормално тези 60 бона да бъдат дадени за благотворителна кауза? За лечението на болно дете например. Да, бе, вярно – не са мои, че да ги разпределям. То чужди пари най-лесно се харчат. Но продължавам да си го мисля. Мисля си, че ако мога да си позволя ежегодно да хвърлям грешни пари, за да накарам да развеят силикон насам някакви „известни с това, че са известни”, от кумова срама поне бих дала нещичко и за онези, за които като чуеш, само стискаш палци и се молиш да не те стига съдбата им. Само преди няколко дни в социалните мрежи една майка се помоли за живота на детето си, болно от ужасна болест. Любопитно ми е дали някой от екипа на предаването, за миг поне, ей така, си е помислил същото? Че май нещо някъде ни е сбъркано. Че май приоритетите ни са тотално деградирали. Ще дадете хиляди на някаква изкрякала кифла, за да се позабавлявате с психичното ѝ отклонение, но не и за да спасите едно дете? Май наистина ми има нещо.

И не са само сценаристите и продуцентите на въпросното шоу. Ами ние? Ние, с SMS-четата? Имам предложение за всички вас/нас. Хайде този път вместо да пълним касичката на Брадъра, всеки път, когато ни засърбят пръстчетата да изгърмим поредните 1,20, да го направим на някой DMS-номер. Ще ли се получи? Брадърът на седмица събира по стотици хиляди SMS-а. Дали само за седмица с това темпо няма да съберем парите, необходими на онова мило ангелче Кристиян, за да го измъкнем от нерадостната му съдба? Или за Александър? Рая? Или за някое друго като тях. Защото те не са изключение в болката си. Или да спасим нечия майка, нечий брат...

Струва си да се замислим, нали? Дори и с цената на възможността „Биг Брадър” да отчете потресаващ финансов провал този път и повече никога да не го видим на екран.

Иначе – да се върнем на „Биг Брадър” – надсловът на подготвяния сезон 2017 бил „Силиконът е кух, ние не”. (Дали?) Значи... ако изцепките на Нед и Гроши от не помня кой сезон са ви се видели дъното, вероятно тази година ще останете изненадани колко още надолу имало. Аз още тогава подозирах, че може още, ама чак сега ще видим дали съм познала.

Феноменът „Биг Брадър” е един от най-любопитните и показателни за народопсихологията според мен. Ако искате да разберете кое е в състояние да обедини масите у нас, това е. Нито цени на тока, нито пребити старци, нито прегазени деца, нито тормозени котенца... Президентът бил обединител на нацията? Да, бе. Да. „Биг Брадър” президент! Пък тогава ще видим шоу и рейтинг. В световен мащаб при това.

Помните ли онзи римски поет Ювенал, който за пръв път изрекъл крилатата фраза „Хляб и зрелища”? Преди да проверя в Уикипедията, и аз мислех, че го е казал император Комод. Което само потвърждава, че не сме мръднали кой знае колко от времената на Древен Рим. И тогава, и сега сеирът си е бил основна обединителна сила. Докато има зрелища, народът си наляга парцалите. Даже и без хляб.

Знаете ли какво си мисля? Мисля си, че времето на „Биг Брадър” е идеалното, ако искаш никой да не те забелязва какви ги вършиш. Нищо, че официално никой не го гледа това нещо, щото ни е под достойнството и интелекта, видиш ли. Кеф ти да сменяш правителство, кеф ти да вдигаш безобразно цени, кеф ти да нарушаваш де що има писани и неписани човешки и божии закони... Това е моментът! Което неволно ме кара да се заиграя с мисълта какво ли ще се случи, ако „Биг Брадър” внезапно стане социално ориентиран и вдигне електората си на крак срещу системата. Дали ще надскочи резултатите на Слави Трифонов например? И неговото шоу май никой не го гледа, ама всички знаят какво става там.

Преди време гледах един клип, в който доста пищна дама се пусна по време на мач на стадиона само по... природа, ако мога така да го кажа. От кръста нагоре. Дърпаше мъжете, питайки ги за запалка. И какво мислите стана? Познахте. Нито един не забеляза въпросната природа, дето им се развяваше под носовете. Същото става и у нас, когато дойде моментът за „Биг Брадър”. Никой нищо не вижда, ако ще да му избоде очите. Пък сега, ако наистина наблъскат в Къщата само силикон, съвсем ще ослепеем до финала. Не заради пълнежа в цици, дупета, устни и не знам къде още, а колкото да се убедим, че прави сме били – тия силиконови куклета са си кухи лейки и това е.

Та някак си така се получиха нещата, че никой не гледа „Биг Брадър”, но всички говорят за него. Нищо че, както казах, ни е под достойнството и интелекта.

Всъщност за достойнството не знам, ама като гледам успеха, на който всеки сезон се радва, баш си ни е на интелекта. А докато нещо не се промени, изтормозените родители на болни деца ще могат да разчитат за внимание единствено през рекламните паузи, ако по това време не тече поредната сапунка на другия канал.

А, да. Държавата. Къде е държавата ли? Ами... гледа „Биг Брадър”.

Държавата, това сме ние. Чували сте го, нали?

Препоръчваме ви още:

1984 - новият невидим враг

Търсенето на работа като приключенски екшън 

Умора на съчувствието 

Да помогнем на Божидар

Автор: Зенон Саркисян

07.07.2017г. Ринго Стар става на 77. За мен е най-щастливият музикант на планетата. Посреща рождения си ден вече като Прадядо Ринго Стар. Много стар и Стар.

От 13 октомври 2017 е отново на турне с неговия бенд -All Starr Band. Откриват в Planet Hollywood Resort & Casino в Лас Вегас. Който е наблизо, да намине. :)

Групата за турнето е готова и както винаги достатъчно велика. Todd Rundgren, Utopia - акустична китара и какво ли още не. Gregg Rolie, кийбордист на Santana и Journey. Steve Lukather, китара, вокал, Тото  Richard Page, певец и басист на Mr. Mister  Warren Ham, саксофон  Gregg Bissonette, ударни, барабанист на David Lee Roth, Joe Satriani, Steve Vai, Electric Light Orchestra. Всички пеят и правят парчета не само на Бийтълс, но и на своите групи. Пеят, не се щадят. Нещо като нашите „Фондацията“, „Легендите“ и т.н.

Всъщност в парчето на Бийтълс "When I'm 64", писано когато са били на 26, съвсем неправилно са си представяли тази възраст. Като хора без коси и без много пари, които си прекопават градинката, а жената плете пуловер край камината. Едва ли могат да си позволят почивка на остров Уайт. Очаквали са да имат по трима внуци. Ринго има 4 внуци и един правнук.

Правнукът му Стоун, роден през авг. 2016, един ден може би ще разбере колко недостижим по отношение на щастието е бил прадядо му Ричард Старки. Дай Боже всекиму такова щастие.

Децата на Бийтълс

Пол има четири деца - Мери, Джеймс, Стела и Беатрис (бел.ред. Хедър също е негова осиновена дъщеря от Линда). Ринго има три - Зак, Джейсън и Лий. Джон има две - Джулиан и Шон, а Джордж едно дете - Дани. Най-възрастен е Джулиан на 53, а Беатрис е на 14.

Момичетата са дизайнери и фотографи. Момчетата - музиканти-мултиинструменталисти, композитори и фотографи. Имат си някои предимства, като това, че още на 9, бащата ти подарява един Фендер Стратокастер. Или пък на 8, приятелят на баща ти, барабанистът на Ху, ти подарява един комплект барабани. Дори и без да подозираш, че след години ще си барабанистът на Ху.

Пол е дядо ва 8 внучета. Едната му дъщеря от Линда е Стела Маккартни, топ дизайнер в световната модна индустрия. Може би Линда е най-известното дете на Пол. За мен тя е най-успешното дете от всички потомци на легендарната ливърпулска четворка. Има своя модна линия и четири деца, с които живее в Лондон. Може би е интересен фактът, че сър Пол е изпращал и четирите си деца от първия си брак в държавни училища. За да са по-близко до живота. За да не бъдат като цветя в саксии. Стела Маккартни преди години нарекла баща си Пол скръндза, защото я изпратил в обществено училище. Може би тя дължи успеха си точно на това, че е възпитана да се бори сама в живота.

Докато синът на Ленън от Йоко е пълна противоположност на това мислене. Той е единственото дете на Бийтълс, родено в САЩ. Шон (41г. ) е учил в най-престижните частни училища в Япония, Швейцария и Ню Йорк. Завършил е Le Rosey в Швейцария, смятан за най-скъпия колеж в света. Таксата там е 80 000 британски лири на година. Наричат го училището на кралете. Не мисля обаче, че Шон е станал по-добър музикант от брат си Джулиан Ленън (53г. ). Първият син на Джон от Синтия. Джулиан практически е израснал без баща. Определено повече го харесвам от Шон. Харесвам и сина на Пол, Джеймс, като музикант повече от Шон. Шон за мен си е пример за мамино синче. А Йоко Оно, която в момента е на 84, определено е пример относно кондиция, цели и жизненост. Продължава всяка година да издава някакъв нов проект. За съжаление двамата сина на Ленън, съвсем нямат близки отношения.

Другата страна на славата е тъмната - наркотиците и зависимостите, които понякога продължават с години и напълно разбиват личността. В сянката на своите родители, те са неуверени, срамежливи и бягащи от камерите. Джеймс Маккартни например започва кариера доста късно, на 30. Всички искат да видят поколението на Бийтълс. Невинаги обаче можеш да задминеш родителите си, особено когато са участвали в създаването на Музиката на Земята! "Трудно е да се живее до Бийтълс", признава Джеймс. Той написва първото си парче на 17. На 20 загубва майка си Линда, покосена от рак. Следват десет изгубени години по клиники и наркотици. Пол Маккартни през 2007 претърпява ангиопластики на две от сърдечните клапи. Синът му категорично осъзнава, че е време рязко да спре с наркотиците и алкохола. Джеймс иска да бъде все по-често до баща си. Свири на китара и барабани в два от неговите солови албума, през 1997 и 2001. После пробва да прави участия под псевдонима "Светлина (Лайт)". Дебютният сингъл "Angel" на Джеймс Маккартни излиза, когато е на 32. Външно Сър Пол не се съмнява в сина си, но дали е така и вътрешно...

"Стремя се да давам най-доброто, което мога. Музиката е в мен. Нямам голям избор. Хората могат да слушат някоя от моите песни заради моята известна фамилия, но ако музиката ми не е добра, те няма да се мотат дълго наоколо.", казва Джеймс.

Ринго има двама сина: Зак Старки, 51г. барабанист, асоциира се с брит бандата Оуейсис и Ху. Зак свири и с баща си в неговата All-Starr Band. Ринго има внучка Тейша и правнук. Другият син на Ринго е Джейсън, също барабанист, който има три деца. Джейсън Стар най-добре изразява какво е да си дете на известна личност.

"Да бъдеш син на Ринго Стар е най-голямото бреме в живота ми. Това е тотална болка. "

Дани Харисън (38г.). Преди да навърши 30 години е обявен от “Таймс” за най-богатия музикант на тези години. На 29 е наследил заедно с майка си 320 милиона долара от баща си. Дани наскоро сподели "Продължавам да се изненадвам от музиката на баща ми". След смъртта на баща си, Дани активно издирва и издава соловите проекти на баща си, включително сборни дискографии. И той сега е сам след развода си през 2016.

"Бийтълс" е вътрешна светлина. Бийтълс винаги ще свети. Особено когато ни е притъмняло.

В корените на парчето "Stand by Me " е един спиричуъл - "Остани до мен, татко". Джулиан Ленън прави кавър на това парче. Сигурно често зове в мислите си баща си, но още по-вероятно майка си Синтия, която почина през 2015 на 75 г. С нея имат много силна привързаност. Баща му ги напуска, когато е на 5. Майка му е била човекът до него през целия му живот. Ленън младши през месец април стана на 54. Джулиан има страхова невроза от брака и до ден-днешен. Два пъти се е сгодявал и двата пъти несполучливо. Сега той живее сам близо до Монако.

Единственото сигурно е, че Бийтълс децата винаги ще имат готови слушатели сред феновете на бащите си. Пресметливите продуценти със сигурност вече кроят някакъв дует на Джеймс Маккартни и Джулиан Ленън, нещо като J2, които външно толкова много приличат на бащите си! Също като Джеймс Маккартни и Дани Харисън. Напомнят на бащите не само визуално, но и като музициране. Дани има същата стилистика на китарата като тази на баща си. Може би не е далеч времето в което ще видим Джеймс, Джулиан, Дани и Зак или другия син на Ринго Стар в Бийтълс Риборн.

Въпреки, че пилоните, които са заложили техните татковци трудно биха били достигнати.

Твърде трудно!

Много известни личности ясно осъзнават, че всъщност завещават на своите деца прекалено голямо бреме, което повече вреди, отколкото им помага. Затова доста известни родители са решили да не оставят на децата си милионите изкарани от тях, а да ги дадат за благотворителност. Сред тях са Бил Гейтс: "Децата ми не трябва да очакват да наследят 80-те ми милиарда долара." Саймън Кауъл: „Не вярвам в идеята, че парите трябва да се предават по наследство.” Стинг: "Парите ще им висят като гюлле на врата“. Робърт Максуел още като са били малки синовете му, им е казвал: "Не трябва да очаквате да получите $2.2 милиарда наследство" и т.н.

Когато Джулиан Ленън навърши 50, преди 4 години, си е задал въпроса "Докъде ни докара течението на годините?" "Та аз съм живял вече 10 години повече от баща ми."

А това което е оставил баща му на 40, ще е завинаги в историята на Земята.

Казват, че гените се предават през поколение. Може би точно внуците или правнуците ще се докоснат повече до своите известни дядовци. Ще оставят и свои следи.

Родители, бъдете търпеливи. Вашите внуци ще приличат на вас. :-)

Ще завърша с едно откровение на Йоко Оно. Нейният текст към парчето "Ад в рая", което ремиксира миналата година. Писано е преди 32 години. Актуално и сега:

"Недостатъчно квалифицирани за любов,

свръх-квалифицирани за живота,

държим главите си в тинята,

мислим, че сме най-главните.

Хипнотизирани от митологията,

Хипнотизирани от идеологията,

Антагонизирани от реалността,

Обезобразени от умопомрачението,

Безчувствени от обществото,

Санитизирани от политиката,

Застрашени от лудостта."

Препоръчваме ви още от същия автор:

Трите гатанки на принцеса Турандот 

Не е само мъжки свят

Автор: Мария Пеева

Как го правят идеалните майки? Как успяват да станат рано, да вдигнат децата, да ги нахранят, намажат от петите до ушите със слънцезащитен лосион, да приготвят купчината багаж за плажа и в 9 вече да са заели позиции. А в 11 да потеглят обратно към сенките, далеч от опасното слънце, децата умиротворени и щастливи от два часа игра във водата.

Всяка година на първата вечер след пристигането събирам цялата фамилия и обяснявам как ще се случат нещата този път. Всички ще ставаме в осем, ще се оправяме пъргаво, и в девет вече ще сме готови за плаж. Най-късно в 12 ще обядваме, а после – почивка у дома на сянка, сън, четене на книги и кротки игри. В 18 часа вечеря, разходка, в 22 лягане, за да станем навреме на следващия ден и така до края на почивката.

Какво се случва на практика?

В осем алармата ми звъни, давам си минутка да се разсъня и се събуждам в девет. Всички останали още спят. Тихичко се измъквам до плажа, който е само на две минути и се топвам за малко във водата, а после се връщам и дори ми остава време да си изпия кафето на спокойствие. Решавам, че ще го правя всяка сутрин, нека това е моята морска целувка. Дори и майките имат нужда от някоя минутка тихо щастие сами със себе си.

Къщичката, която сме наели, е много приятна. Под нас минава основната артерия на градчето, която се вие успоредно на брега и води до всички плажове. От нея ни дели огромна празна поляна. Предполагам, че до година-две и там ще изникнат симпатични вилички като нашата. До нас вече има няколко такива. Съвсем нови са, от онзи тип, които се правят специално за отдаване под наем, всяка с отделен вход и дори малко басейнче, на което децата много се радват. Изведнъж забелязвам до оградата ни пикап, пълен с дини. Стига де! Нали няма да отворят сергията точно тук? Оказва се, че двама мургави младежи доставят дини и пъпеши на гърците от съседната вила. Веднага се нареждам и аз, и закуската е осигурена. Вече мога да събудя домочадието. Мургавите младежи не се появяват повече до края на почивката и хазяинът ни осведомява, че най-вероятно дините са били крадени. На вкус не им личи. Но така или иначе хлапетата се събуждат гладни всяка сутрин, затова за закуска намирам малка пекарна в центъра на Неа Ираклица, през която минавам след сутрешната ми "морска целувка" и купувам баница, досущ като българската. Обясняват ми, че е гръцка, както твърдят и за кафето, което ние наричаме турско. Аз им казвам, че тази баница я измисли баба ми и си е съвсем българска, а те ми се усмихват и ме гледат малко изпод вежди. Не знам дали са ме разбрали. Английски говорят най-вече младите. За сметка на това навсякъде има и менюта на български. Друго, което ме впечатлява е, че всички ресторантчета са семейни и масово децата работят. Момчетата от пекарната например са на възрастта на моите и колкото пъти вляза, метат, бършат прах или тичат напред-назад с банички и кроасани. Повечето ресторанти впрочем правят доставки до адрес, след като веднъж сте отишли лично там. Попадаме дори на рибен магазин, в който могат да ви изпекат рибата, прясно уловена от морето.

Напук на добрите ми намерения, влизаме в обичайния режим и чак в 11,30 благополучно стигаме до плажа. Нещо, което ми харесва на плажовете в Амолофи - всеки бийч бар е инвестирал в огромен паркинг с навеси за колите. Нито веднъж нямаме проблем с паркирането, а на връщане колата е хладна още преди да включиш климатика, така че седалките не парят под дупетата на децата. Наистина не знам как тези хора си избиват инвестицията, след като не взимат такси за паркиране, такси за чадъри, такси за шезлонги, а цените на бара не са забележимо по-високи от българските. Явно идеята им не е да станат богати за един сезон и после да щракат с пръсти до края на живота си. Или пък не им се налага да пълнят твърде много джобове нагоре по веригата, и печалбата им е реална. Каквато и да е причината, за туриста е добре. Не всеки турист от нашето семейство обаче е доволен. Тийнейджърът Косьо се оплаква, че няма приятели, докато най-после се намираме със семейството на негов съученик и младежът се успокоява. 9-годишният Коко има други проблеми. Хленчи, че няма да влиза във водата, защото имало морски таралежи. Морски таралежи има само в менюто на ресторантчето до нас, но батко му мило го е предупредил, че има и в морето, а на всичкото отгоре ядат деца, и сега Коко не иска да влиза. На втория ден и това отминава и единственият проблем с тази блага душа до края на почивката, е когато веднъж изчезва за 20 минути от родителското око и се оказва, че е плувал чак зад шамандурата, която на въпросния плаж е доста далеч. Впрочем на нито един от плажовете не виждам спасител. Явно няма такава практика. Не се ли давят тези хора? Алекс е доволен от първия до последен миг и няма оплаквания от таралежи, липса на приятели или дефицит на сладолед. Колкото е по-малък човек, толкова по-лесно е да го направиш щастлив. Единственото, за което протестира е, че не му даваме да пие бира, нито коктейли, даже и фрапе, и в колата не се слуша „уокенуол“, а гръцка музика (все пак редно е да попием малко местна култура).

За седем дни обикаляме няколко различни бийч бара в околността на Неа Ираклица, Неа Перамос, Амолофи и всички са един от друг по-хубави. Единственият ден, в който има повече хора, е неделя, която очевидно е денят за плаж на местните хора или по-скоро на гърците от Драма и Кавала. Иска ми се и нашите плажове да изглеждат така. Чиста вода, безплатни чадъри и шезлонги, ако си поръчаш нещо. Фрапе и минерална вода – 3-4 евро. Ако децата не искат нищо, никой не ги гони от чадъра. Сервитьорката се оказва българка. Искам някой да ми обясни защо българските сервитьори в България не са любезни колкото българските сервитьори в чужбина. Миналата година, при положение, че плащахме шезлонги и чадъри, сервитьорката ни премести два пъти, докато й удовлетворим изискванията.

Вечер обикаляме таверни и ресторанти из цялата околност. Приятели ни показват тайни местенца, до които туристът трудно достига. Като например един прекрасен ресторант в планинско селце с непроизносимо име, до което джипиесът иска да ни прекара по черен път и дори през гробище. Или друг, извън всякакво населено място, който от пътя изглежда съвсем непривлекателно, но когато влезеш, се озоваваш на маса с бяла покривка, кацнала на самия скат над морето. Още нещо, което ме впечатлява. Цените в Гърция са еднакви. Независимо дали ядеш в капанчето на плажа, в кръчма в градчето или в луксозен ресторант, сметката винаги е една и съща. Няма двойни и тройни разлики както е при нас – в зависимост от класа на заведението. Освен това гърците не очакват бакшиш. Връщат рестото до стотинка и често закръглят в полза на клиента. Ако държите да им оставите бакшиш, няма да го върнат, но не им е практика да си го търсят. Може би сте свикнали да им оставяте по навик, но пробвайте следващия път и сами ще се убедите, че никой не ви гледа накриво и не си мисли, че сте стиснати. Сервитьорите със сигурност се компенсират за доброто обслужване, но това го плаща заведението, а не клиента. Освен това задължително ще получите комплимент – дали ще са плодове или сладолед, или някакви вкусни техни десертчета (пак от типа на турските сладкиши), накрая винаги има почерпка от заведението, а още със сядането на масата ви носят хляба и водата. Сервитьорите, както и всички останали, са спокойни, усмихнати, любезни, няма припряност и недоволство. Чувстваш се като желан гост и ти го показват с всеки жест, без да са нелепо сервилни или услужливо досадни.

В северна Гърция, оказва се, има голяма българска диаспора. Заможни и не толкова заможни българи са си купили вилички и апартаменти. Цените варират, разбира се, но за 70 000 евро може да си намериш прилично местенце, което да посещаваш или да даваш под наем. Селцата са много приятни, много автентични, не ги е помел онзи дух на туризма, който превръща живописните улички в сергии с китайски боклуци, а къщичките в бетонови чудовища. Подминаваме великолепни парцели с лозя и маслини само на 50-100 метра от плажа. Тези места в България отдавна щяха да са усвоени, изсечени, превърнати в скучни хотели, които изливат помията си в чистата вода. Но макар че и в Гърция се шири корупция, явно не са изгубили усета си за красота и баланс, и дори бизнесът спазва някакви естетични (а може би дори етични) правила. Освен това отношението към българите е добро, въпреки или може би заради историята. Доста млади хора завършват университет в България, както и нашия хазяин Стефанос, приятен младеж с многобройни татуси и пиърсинги, който ни навестява на два пъти да ни донесе праскови и дискретно да се увери, че момчетата не са съборили къщата.

Почивката минава твърде бързо, но така или иначе седем дни е много малко време, особено когато се чувстваш щастлив. Единодушно решаваме на следващата година да останем поне месец.

На последната вечер не ни се излиза. Сядаме с големия син и снахата да играем карти, както винаги ние с Иван срещу тях двамата. Смеем се, пием мента, вечерта изведнъж става прохладна и за първи път от цяла седмица се налага да си наметнем някоя връхна дреха. Хлапетата са около нас, Алекс с количките си, Коко рисува, Косьо играе някаква игра, съвсем като у дома. Осъзнавам, че изобщо не ми трябват луксозни курорти, нито далечни дестинации, за да си отдъхна истински. Достатъчно ми е малко слънце, чисто море, добра храна и най-вече да съм с хората, които обичам.

Прочетохте ли Защо вече никой не ни идва на гости?

Още морски истории може да прочетете тук и тук.

Автор: Ина Зарева

Пролог

Вие сте психически здрав и уравновесен човек. Имате стабилна и хармонична връзка с партньора и децата си. Знаете как да изразите собственото си мнение, без да засегнете чувствата на любимите ви хора. Комуникацията вкъщи се основава на взаимно уважение, компромиси и толерантност.

Забравете всичко това с изваждането на първия куфар.

Първо действие

Съдържанието на гардероба се изсипва на пода. Оглежда се щателно с опитното око на хирург, който с отчаяно поклащане на глава, сваля ръкавиците си и казва:

- Тук нищо не може да се направи. Затваряйте.

Следва тур по магазините със скоростта на Юсеин Болт, за да се набави всичко животоспасяващо.

Второ действие

Закупеното в края на първо действие се трансплантира в терминалния гардероб и интервенцията започва от самото начало.

В хода на операцията се оказва, че миналогодишната колекция е по-подходяща от закупената току-що, затова е немислимо да не се вземат и двете. Предвиждат се дрехи за апокалипсис, за деня преди апокалипсиса и за отпразнуването на апокалипсиса на следващата вечер. Пълна екипировка за планина (нищо, че сме на море, може да минем през някой връх), водолазен костюм (нищо, че сме на планина, може да има езеро), няколко вечерни тоалета (където и да сме, ще има поне една галавечеря, нали!), съответния брой обувки, шапки и аксесоари към тях.

С това приключва пълненето на три от куфарите. Следва четвърти за козметика (нали си представяте какво причинява един апокалипсис на косата и какво количество парфюм поглъща за минута време), петият е за лекарства (предстоят ни ухапвания от отровни медузи, усойни змии, маларийни комари, катерения на хилядници, гмуркания в дълбини, ветрове, слънца, пясъчни бури, обикновени бури, пътувания, прилошавания, слънчасвания, измръзвания и не на последно място обяд в Китен).

За бебето – количка, кошарка, гърне, корито, шишета, стерилизатор, активна гимнастика, неактивна гимнастика, любими играчки – 17 бр., нелюбими играчки, с които да заменяме любимите – 37бр. Дрехи – 2 куфара – един с тези, които му стават в момента и втори – с тези, които ще му станат след 5 дни – нали знаете колко бързо растат децата в днешно време.

За каката – кукли 14 бр., книжки – 20 бр., други играчки – 32бр., дрехи - 2 куфара.

За таткото – един брой бански, два чифта къси панталони, 4 тениски, шепа бельо, парфюм.

За цялото семейство (ако майката не поеме спасителната чаша кафе сутрин, се съсипва живота на цялото семейство) - кафемашина с достатъчни дози кафе за преди, по време и след апокалипсиса (няма да го проспим, я!)

Трето действие

Куфарите + количката, кошарката, коритото и гърнето се събират идеално в малко, спретнато ремарке. Колата нямала такова?!? Ние на почивка ли отиваме или ще караме градско? Вената върху челото на таткото тупти в синхрон с аварийките, които са пуснати, докато малката уличка пред блока е блокирана в опити да се натовари 7/8 части от апартамента. Не влиза. Дори половината не влиза. Таткото е вдигнал по два куфара във всяка ръка, един държи със зъби, а с крак се опитва да натика останалите в дъното на багажника, с надеждата да се отвори черна дупка и да погълне всичко. Бебето е седнало в коритото, насред тротоара и гребе от близката локва. Каката пищи в истерия, че не може да остави нито една от 14-те си кукли, все едно те да оставят бебето в локвата. Майката си спомня с умиление как я сваляше един шофьор на Зил и колко огромна беше каросерията му. На Зил-а, не на сваляча.

Около колата са се събрали шофьорите на колите, задръстили вече цялата улица и всички се мъчат да помогнат – компютърен специалист се опитва да архивира багажа; фитнес гуру – да го изтласка; месар – да го транжира, а от някаква лимузина бракоразводен адвокат небрежно си подава визитката.

Багажът, останал извън колата, се разпределя между приятели и роднини, пътуващи в същата посока.

Семейството, набутано в колата, се разпределя между куфарите, така че на всяка седалка има по човек и половина и куфар и половина.

Психичната уравновесеност и хармоничната комуникация, които някога са кръжали около семейството, вече са се вселили в колата, която прави всичко по металните си сили, да не се разпадне на първата дупка.

Мълчанието е стегнало пасажерите като въздух в маршрутка през август.

Бащата си представя как ходи пеша по безкрайни брегове, преметнал въдица през рамо и нито молекула багаж.

Майката се насилва до посиняване да си спомни името на шофьора на Зил.

Каката преброява отново и отново куклите си и тихо им шепне, че нищо и никога няма да ги раздели.

Бебето е захапало нечий палец и блажено си припомня колко просторно му е било в утробата на мама.

Епилог

В хотела успоредно с тях пристига и арабско семейство. Ще останат само 3 дни, защото децата им ги чакат вкъщи. Куфарите на съпругата са точно 72.

През цялата почивка нашата майка се опитва да преброи колко нюанса черно могат да се поберат в 72 куфара, сънува камиони и арабски принцове и не проговаря нито дума на съпруга си. 

На връщане багажът е двойно повече – е с какво хубаво ще я запомним тази почивка, ако не с пазаруването?!?

Препоръчваме ви още:

Страстната седмица на една греховна домакиня

Не мога повече 

22 признания на една недоспала мама