Разказах ви за Радост, моята героиня. За Лора, по-щастливата и успяла сестра (дали?), ще ви разкаже Люси Рикспуун. Вече сте чели нейните статии за децата от аутистичния спектър, ранната диагностика на психични проблеми и образованието в САЩ. Сега тя ще ви представи героинята си.

Аз не съм Лора. Лора е жената, която привлича погледите по улицата. Тя е сестрата/братовчедката/приятелката, която изглежда, че успява във всичко, с каквото се захване. Животът на Лора е привидно завиден и достоен за ежедневни статуси и снимки във Фейсбук. Всъщност нищо в живота на Лора не е просто! Тя упорито се мъчи да се измъкне от капана на миналото и да въведе порядък в бъдещето си.

Тя е жената, еднакво привлекателна за мъже и жени, но по различни причини. Мъжете са подвластни на нейния магнетизъм, а жените искат да приличат поне мъничко на нея. Животът на Лора в емиграция не е типичен за повечето български емигранти, но и тя изпитва носталгия в неочаквани моменти, и тя сънува близките си, останали в България.

Може би в Лора ще намерите парченца от себе си, от мечтите си, от тревогите си. Може пък в нея да намерите сестрата, която мечтаете да имате.

Лора

Обожавам времето в Калифорния! Подозирам, че народът се мести тук и плаща безумните цени на всичко само за да се наслаждава на невероятното калифорнийско слънце. Няма нищо като слънчев февруарски ден! Разкошни 19 градуса. Отварям прозореца и вдишвам свежия океански въздух! Безценно! Кой ме би да живея толкова години в Ню Йорк?! Но като изключим зимите, Ню Йорк е страхотен. Има толкова енергия в него, толкова живот. И непрекъснато се променя. Сякаш те държи в безкрайно напрежение, винаги се оказваш някакви си две-три стъпки назад. Помня колко обичах да се шляя безцелно из Бродуей и Таймс скуеър. Можех да наблюдавам минувачите с часове.

Лицата на хората казват много, стига да имаш търпение да спреш и да ги погледнеш. Колко често зад обичайния аксесоар – чаша „Старбъкс“, се крие безпокойството на някого, който не знае какво да прави с ръцете си. Удивителни неща правим с ръцете си, когато сме тревожни. Понякога френетично проверяваме телефоните си, или пък поглаждаме косата си. Друг път крием ръце в джобовете или в ръкавите, премятаме цигара, запалка, или връзка ключове. Ню Йорк ми липсва. Липсва ми усещането, че съществувам в центъра на тази малка, но много специална вселена, в която всичко кипи. Оставих чудесни приятели в Ню Йорк. От тези, които държат мозъка ми буден и винаги успяват да ме разсмеят.

Приятелите са важни в емигрантския ми живот, може би най-важните. Когато си далеч от семейството си, приятелите са семейство. В началото се терзаех дали този или онзи би ми бил приятел в България, после узрях до мисълта, че много хора имат място в живота ми, но местата им са различни. Всеки има нужда от приятел, с когото да изпие чаша вино и да размени душеспасяваща доза клюки за колегите и съседите. Всеки има нужда и от някого, който няма да задава тъпи въпроси, когато му се обади посред нощ с молба за помощ. Имах късмет и случих на добри приятели, те са моето семейство тук. Усещането, че нямаш нито един човек от твоята кръв наоколо, е безумно.

Ако в България останеш без работа, все някой ще ти подаде ръка, няма да останеш без подслон. Тези неща не се оценяват, докато живееш в страната, осъзнават се едва когато си далеч. В България живеем с илюзията, че сме самостоятелни и независими, но всъщност повечето от нас прекарват живота си най-много на 100 километра от родителите и роднините си. В чужбина го няма това усещане за близост. Самотата постепенно става ежедневие. Но пък ако човек има стабилна професия, не се сблъсква с обичайните за България проблеми. Животът в чужбина като цяло е по-логичен и предсказуем, хората изглеждат по-спокойни и създават впечатление за безпроблемност.

Това, че размерът на заплатата ти позволява да влезеш в повечето магазини и да купиш каквото ти е нужно, без много да му мислиш, по света не е лукс, но в България за много хора е. У мен е останал онзи манталитет, че това е привилегия, и не го забравям никога. Благодарна съм, че имам добра професия, не живея в ужас, че ще изгубя работата си и това ще съсипе живота ми. Благодарна съм и за Санта Моника. Животът тук е различен – достатъчно близо до големия град, но и достатъчно далеч. Човек може да отстъпи няколко крачки встрани от убийствения трафик и забързания поток хора и да се потопи в океанския безкрай.

В началото непрекъснато се разхождах по плажа от Санта Моника към Малибу. Можех да прекарам безпаметни часове и километри там. Напоследък все не намирам време. Преглеждам електронната си поща преди работа и намирам писмо от сестра ми. Отдавна не ми беше писала. Радост е с почти три години по-голяма от мен, но понякога тези няколко години изглеждат много повече. Тя е зряла, улегнала, отговорна. Понякога я чувствам повече като втора майка, отколкото като сестра. Животът ѝ в България не е лек. Съпругът ѝ Стефан е добър човек, но в близки взаимоотношения с алкохола. Много ми се иска да го харесвам, но не е лесно. Все опитвам и все не става. Не мога да се отърва от мисълта, че съсипва живота на сестра ми малко по малко, издънка след издънка, скандал след скандал. Винаги, когато го видя неадекватен и жалък, неспособен да изрече и няколко думи, сърцето ми се къса за Радост. Децата им са страхотни, но здравето на сина ѝ никак не е добро. От години го измъчват болести и тя все не може да си поеме дъх.

Дъщеря ѝ Ния пък е тийнейджърка и това носи съответните емоционални приключения. Ния ми пише често, говорим по телефона и по скайп. Аз съм идеалният слушател – безопасен, далечен и добре образован на тема „тийнейджърски неволи“. Предвид ранните години на сестра ми, чак ми е странно, че от нея стана отговорна майка, на моменти дори скучновата и предсказуема. Радост, меко казано, побъркваше родителите ни в пубертета. Отчаяно се бореше за независимост и експериментираше с каквото се изпречи на пътя ѝ. Впускаше се в безкрайни и безплодни дебати с нашите, в които никой не побеждаваше, но пък всички тренираха търпение и издръжливост. Сестра ми се радваше на завидна популярност и притежаваше видимата увереност на човек, който познава себе си и допуска малко неща под кожата си. Години наред аз бях по-известна като „малката сестра на Радост“, отколкото със собственото си име. Но в повечето случаи Радост беше невероятна сестра и титлата не бе неприятна. Сега Радост е учителка на пубертети. Няма как да не е карма. Подозирам, че не една и две от бившите ѝ учителки, с които неуморно се заяждаше, тайно празнуват при мисълта на какъв огън се пече Радост всеки ден. Имаше една учителка по литература, от твърдоглавото поколение, което лесно раздава правосъдие и не е способно да приеме чужда гледна точка. Радост ѝ късаше нервите ежедневно. Сигурно даже четеше допълнително, за да се заяжда качествено. Срещнах въпросната учителка случайно в кварталния магазин в първите учителски години на Радост.

– Сестра ти станала учителка, а?! – едва прикри смеха си тя.

– Да – гордо отвърнах с надеждата да приключим разговора бързо. Ама, не, възможността да злорадства не беше за изпускане предвид скучното ѝ ежедневие на пенсионирана учителка. Прекарах следващите десетина минути в насилено мълчание и очакване на края на душевния ѝ пир. Добре, че ѝ доскуча, тъй като не отговарях на злобните ѝ коментари, та ме остави на мира.

Обожавам сестра си, но осъзнавам, че нейният живот е доста по-различен от моя и моите проблеми са си направо лигавщина в сравнение с нейните. Никога не съм сигурна какво ми е позволено да споделям с Радост и какво – не. Сякаш вървя по тънка нишка и все внимавам да не нараня чувствата ѝ, да не я тревожа излишно, да не я накарам да се чувства нищожна или бедна. Осъзнавам, че никой друг освен теб не може да те накара да се чувстваш така или иначе. Останалите нямат такава власт, но понякога – съзнателно или несъзнателно – човек им я дава.

Връзката със сестра ми винаги е била много важна и продължава да е, дори сега, на хиляди километри, и не бих рискувала да я разруша. Затова активно цензурирам разговорите и писмата до нея. В първите години на емиграция всяка дума, изречена от Радост, ми напомняше колко много ми липсва тя и миналото, достатъчно удобно, но недостатъчно перспективно. С годините болката намаля и започнах да оценявам другата страна – че имам сестра, която винаги ме е обичала и подкрепяла, макар и далеч. Дори на моменти образът ѝ придобиваше нереални очертания в главата ми. Странно е, когато някой означава толкова много за теб, а не можеш да го видиш. Носталгията е чудновато нещо. Появява се на неочаквани места и се буди от незначителни дреболии – аромати, звуци, някоя позната песен, дори езика, на който сестра ми пише, и изразите, които свързвам само и единствено с нея. В началото ми отнемаше часове да се възстановя след поредната вълна носталгия. Помня как веднъж ароматът на печени чушки от една сръбска кръчма ме извади от равновесие за няколко дни. Нещо толкова дребно ме накара да се усъмня в решението да емигрирам. Осъзнавам колко глупаво звучи, но отдалеч положителните спомени обикновено изблъскват неприятните и родината придобива дълбоко романтичен ореол. С годините приятелствата започнаха да избледняват и добиха тривиален вид благодарение на социалните мрежи, но връзката със сестра ми и до днес е неизменно заредена с носталгия. Радост ми липсва във всеки миг от деня. В началото често се питах какво би казала Радост, какво би направила Радост на мое място. Когато ѝ го признах веднъж по телефона, умря от смях. Така и не разбрах защо. 

От: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

До: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Мила моя Радост! Дори звучи страхотно! Колко отдавна не съм го изписвала. Благодаря, че мислиш как ще реагирам на съобщение по фейсбук. Странно е, но звукът на съобщенията посред нощ сякаш кънти тревожно. Същият звук, но веднага скачам. Никога не ми минава през ума, че някой ми пише или се обажда по това време, понеже е станало нещо хубаво.

Знам, че е трудно, но не го приемай лично това с мама. Паметта ѝ не е вече същата. Не иска да те нарани, толкова те обича. Винаги те е обичала. Чух я веднъж да казва, че ако някой ден се разболее, теб иска до себе си. „Лора ще отлети нанякъде, знам си я аз. Светът ѝ е тесен. Радост винаги ще бъде около мен“ – така казваше. Може и да не умее да показва колко те обича, но това е болестта, не е мама. Вие двете имате нужда една от друга, много неща имате да си кажете. Много спомени имате заедно, много нишки ви свързват. Ния е умно дете, знае какво иска. Напомня ми на теб на тази възраст. Като че мисълта ѝ върви няколко обиколки пред другите. Оценките и училището явно не са толкова важни за нея, както и твоите не бяха важни за теб някога. А мама и тате все трепереха преди контролните и изпитите ти. Понякога се ядосвах, че от мен не се интересуваха толкова. Мислех си дали нещо ще се промени, ако и моите оценки висят на тънка копринена нишка. Дали щяха да преживяват и моите успехи различно? На моменти имах чувството, че не съществувам за тях. Един ден реших да слушам внимателно дали ще произнесат името ми поне веднъж. Не. Не го направиха. Нито веднъж. Тогава си помислих, че за тях вероятно няма значение дали ме има, или ме няма. Но никога не се осмелих да им го кажа. Сигурно защото се страхувах, че може да потвърдят опасенията ми.

Тревожа се за Тони, Радост! Все ми се струва, че мога да направя нещо за него, но не знам какво. Радвам се, че лечението работи. Това дете заслужава шанс. За баща им... какво да ти кажа. Ти си знаеш какво преживяваш с него, какво ви сближава и дели. Винаги съм се чудила на връзката ви. Прилича ми малко на влакче на ужасите, има страхотни и страховити моменти. Не я разбирам. Аз не бих могла да живея в такава връзка, или по-скоро не искам, защото ми се струва, че е ежедневно изпитание.

При мен нищо ново. Пациенти и още пациенти. Ще ми се да намеря нещо, което да ме кара да се чувствам щастлива, да ме заинтригува, да ме плени. Но нищо на хоризонта. Животът ми може да се преразкаже чрез хронологията на пациентите. Помниш ли декември? О, да, тогава бяха онези хлапета с депресията. Уф, как я борихме тази депресия! Ужас! Но това е всичко, което мога да ти кажа за миналия декември. Друго няма. Скучно ми е, а не толерирам добре скуката. Като се почувствам така, знам, че е време за промяна. Монотонното ежедневие не е за мен. Склонна съм да върша глупости, когато дните ми започнат да се сливат. Примерно днес поръчах по интернет умопомрачителна рокля, която много добре знам, че няма къде да облека, но това не ме спря. Виждаш ли?! Прегръщам те!

Лора