logomamaninjashop
Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Професии

Ное 24, 2024

Докато пътуваме, си имаме някои любими семейни игри, за да минава по-бързо времето. Една от тях е „професии“. Играта е простичка, но много забавна. Един си намисля професия, всички останали го бомбардират с въпроси, на които се отговаря с „да“ и „не“, докато я открият)

И така Коко (7-годишен по онова време, струва ми се) си намисля професия, а ние почваме с въпросите.

„За мъже ли е само? На открито или в офис? В града или извън“ и така нататък...

След доста въпроси излиза, че професията, намислена от Коко е:

- само за жени,

- работи се извън града, но не на село, а на пътя,

- не се кара кола, нито камион,

- имат униформа, ама не съвсем, но прилича на униформа с къса пола…

 

Посоката, в която върви професията, нещо не ми се нрави, споглеждаме се с таткото, и решавам да взема драстични мерки.

- Коко, предаваме се, коя е тази професия?

- ТУНЕЛИСТКА, бе мамо. (произнася го с ударение на И, като машинописка.)

Аз, вече изумена:

- Тунелистка? За първи път чувам подобна професия! И какво правят тези жени?

- Ама ти не си ли ги виждала, мамо, колко много такива подминахме! Онези момичета, които седят край пътя, на тунелчетата под мостовете и махат на колите, за да им е весело по пътя!

Мисля си за такса „Деца“ и си спомням една случка в заведение, преди петнасейтина години. Седнали сме задушевно на втория етаж в пицерия голяма женска тайфа, има-няма дузина колежки, най-чудесните момичета на света, т.нар. „Клуб Фемина“, пием едни бири, говорим си щуротии, кикотим се и вдигаме врява до Бога. От цялата компания само аз и Муцката имаме деца – моя Теди и нейната Елена, някъде около 7-8-годишни. За да не ни слушат щуротиите, сме ги паркирали на съседна маса, поръчали сме им пица, от ресторанта са им дали флумастерчета и картинки за оцветяване, децата – доволни, ние още повече. При нас веселбата ескалира пропорционално на бирата, а от тяхната скромна масичка точно над стълбите ни вопъл, ни стон. Брей, споглеждаме се с Муцката, рисуват тия деца, та пушек се вдига. Обаче не щеш ли по едно време пристига сервитьорът и с възмутен тон пита, като се обръща към цялата маса: „Прощавайте, ваши ли са тези деца?“ Ние с Муцката мълчим и мирише на тамян, не смеем дори да го погледнем, но той продължава, този път не към цялата маса, а персонално към една мацка от компанията Кики, огън момиче, да не кажа пожар. Не знам защо си нарочи нея, явно не му е било ден. Та вторачва се той в нея и започва: „Защо не си гледате децата? Вие знаете ли, че от половин час замерват с пица всеки, който се качва по стълбите? Първо замеряха само сервитьорите и ние си мълчахме, но сега нападнаха и клиентите. Направихме им забележка един-два-пет-десет пъти, те се извиняват и продължават. Може ли такова нещо, каква майка сте вие?“ Кики го слуша, слуша изумена, поглежда ни, ние с Муцката гузни мълчим, аз изучавам с интерес тавана, тя – пода, само където не си подсвиркваме, никой не поема отговорност. А Кики изведнъж скача на крака и изкрещява с патетично възмущение: „Ама вие защо на мен се карате? Те изобщо не са мои! Не виждате ли, че още съм девствена?“ След което на масата избухва бесен кикот, цвилене и вой, сервитьорът ни оглежда, онемял от разочарование от целокупния женски род, поклаща глава и се оттегля.

Мисълта ми беше, че за тази такса „деца“… Не им се сърдя много. Има резон, не е като да няма.

Забелязали ли сте как всяка година някое мъжко и женско име стават особено актуални?Точно сте си намислили как да се казва детенцето ви, и изведнъж излиза, че поне още две бременни майки, с които завързвате кратко, но ползотворно приятелство пред лекарския кабинет са избрали абсолютното същото име?

Въпреки това аз си карам традиционно с моите юнаци, така и не ми стигна куража да ги кръстя примерно Паоло, Танатос, Спиридон и Дийп Пърпъл. Косьо толкова настояваше Калоян да е Спайдърмен, но семейният съвет го отхвърли с три към едно. Може би по тази причина още първата седмица след раждането му поиска да го разменим за котенце, но така и не успяхме да го върнем.

Както и да е, с тези имена на два пъти ми се случват конфузии. Първият път аз, вече горда майка на трима сина с царствените имена Теодор, Константин и Калоян, и бременна с Александър, прекомерно стабилна физически и лабилна психически, получавам обаждане от непознат номер. Вдигам, насреща дълбок и сериозен мъжки глас заявява: „Мария, аз съм таткото на Калоян.“ Аз се втрещявам, за наносекунда обмислям опциите и твърдо, макар и с треперещ глас отговарям:

- Не... Не е възможно. Иван е таткото на Калоян.

Следва кратко мълчание, наситено с емоции, при което чувам:

- Калоян от класа на Константин, имам предвид. Обаждам се да ви питам за рождения ден…

 

Няма да навлизам в подробности колко се смутих, само ще кажа, че доста време след този разговор не вдигах на непознати номера.

 

Втория гаф, Алекс вече роден, наела съм домашна помощница да даде едно рамо на прахосмукачката. Прибирам се от задачки и тя ми казва със закачлива усмивка:

- Мими, един мъж те търси и ти остави подарък. Каза, че като видиш подаръка и ще се сетиш кой е.

 

Поглеждам и действително се сещам от кого е, защото са вкусни продукти от фирмата на наш съсед и приятел. Засмивам се:

- Ааааа, колко мило, това е от таткото на Алекс!

 

Жената ме поглежда изпитателно и ме смразява с лавина от мълчаливо неодобрение. Чак тогава стоплям как съм прозвучала!

- Приятелят на Коко имах предвид, и той се казва Алекс.

 

Но после върви, обяснявай, че нямаш сестра.

– Мамо, подвърза ли ми тетрадката?

– Да, Коко.

– А може ли да се отваря?

– ???

– Защото аз като я подвържа, не може.

 ……………………………………………………………

„Мамо, нека да не ходя утре на училище! Едната ръка ме боли от писане, а другата – от много време!“

…………………………………………………………….

Коко пише диктовка. „Тук Зорко пази Шаро.“

– Коко, защо „зорко“ е с главна буква?

-Не се ли сещаш, мамо? Зорко е момченцето, което пази Шаро да не избяга.

………………………………………………………………

Коко си записва в читателския дневник първата книжка за лятото – „Приказки“ на Шарл Перо. Има графа, в която трябва да напише нещо за автора и му показвам как да намери инфо в Уикипедия. Коко заглежда портрета на писателя с перуката и отбелязва: „Това сигурно е жена му. Олеле, колко е грозна. Сигурно затова пише все за принцеси.“

……………………………………………………………….

Коко има да допълни изречението: „В….. ври компот от…“ с думички, в които има „дж“.

И какво пише моят малък литератор? „В Кърджали ври компот от джуджета.“

Питам го: Абе, Коко, как ти хрумна това? И отговорът: „Много страшни филми гледам, мамо“.

……………………………………………………………..

„Мамо, искам „препържени“ филийки за закуска. И да ми запазиш буркана от сладкото, че в училище ще правим екскременти с лед.“ :)))

………………………………………………………………

„Мамо, нямам домашно за утре, но ти не се тревожи. Вече съм на осем години и още не съм имал двойка.

Имам си аз една теория, че всяка жена се нуждае от оазис, в който да се оттегли, когато й дойде в повече от деца, мъже и домакинство. Някои жени обичат шопинг, други – джогинг, трети – маникюр, четвърти – бира с приятели, пети – дискотека. На мен ми дай да се оттегля в някое тихо кътче и да си чета кървав трилър. Обяснила съм го даже на момчетата, за да са наясно, че понякога трябва да ме оставят на мир да презаредя. Може да не е всеки ден, но трябва да знам, че имам тази опция – да избягам в оазиса, когато битовизмите почнат да ме задушават.

 

И така, в края на напрегнат ден решавам, че съм заслужила да се свия на дивана със Стивън Кинг, но Вселената не харесва плана ми. Момчетата се връщат от училище, прибирам Алекс от градина и пожарът започва. Сякаш и тримата са решили, че това е

 

ДЕНЯТ, В КОЙТО ЩЕ СКЪСАМЕ НЕРВИТЕ НА МАМА.

 

Първият се бие с втория, третият иска „пачинки“ – палачинки.

Четвърти обръща цял конструктор на пода в току-що подредената стая. Пети разлива чаша сок върху килима. Шести крещи отнякъде, че кучето гони котето, което се е качило на пердето до тавана и не може да слезе. Седмият…

 

КЪДЕ СИ, ИВАНЕ! КОЙ ЩЕ СПАСИ ДАМАТА В БЕДА?

 

Чакай малко, вдигат врява за седмина, но са само трима! Ще оцелея. Тичам презглава да бърша сока, настъпвам част от конструктор, ох, как боли, мразя "Лего", замирисва ми на изгоряла палачинка, хуквам обратно в кухнята, сега пък настъпвам котето, то мячи отчаяно. От хола отново крясъци – момчетата се бият кой да прибира конструктора, този път и Алекс включен в битката, реве неистово, стиснал малки железни юмручета. Опитвам се да го успокоя, а той ми крещи в лицето:

 

КЪДЕ СА „ПАЧИНКИТЕ“! „НАНАГА“, МАМО!

 

Пулсът ми се вдига, кръвта ми нахлува в главата, нервите ми се изопват, готова съм да изръмжа в самозащита и… Сещам се за „оазиса“. Ето това ми трябва сега, за да запазя здравия си разсъдък. Изключвам котлона, тръшвам чинията с палачинки на масата, грабвам си демонстративно книжката и отивам в… тоалетната. Единствената стая вкъщи, която се заключва и в която никой няма да ме притеснява. Оазисът на мама!

8-годишният Коко е на детско парти. Момиченцата танцуват на дансинга, момчетата се бият. Тръгваме си с Коко разреван. В колата му обяснявам надълго и широко как трябва да е по-внимателен, да не се поставя в ситуации, които излизат от контрол и т.н. Той слуша, слуша и накрая ме прекъсва. „Стига, мамо, вече знам.

КОЙТО НЕ ЛЯГА НА ЗЕМЯТА, НЕ ГО НАСТЪПВАТ ПО ГЛАВАТА.“

Децата, колкото и беззащитни и наивни да изглеждат, с времето натрупват собствена мъдрост, която им позволява да оценяват ситуациите и сами да си вадят поука от тях. За жалост не можем да им налеем в главиците предварително този опит, колкото и да ни се ще да ги предпазим. Помислете си за собствените тийнейджърски години и всичките предупреждения на мама и тате, които с огромно удоволствие сте престъпвали. За щастие без последици в повечето случаи. Всеки ден виждам как опитите ми да спася децата си от ситуации, които някога са блъскали мен по главата, остават напразни. Ето ви три примера от собствения ми родителски опит.

  • Най-големият ми син го обират на връщане от дискотека. Познайте дали сега не си отваря очите на четири и не е винаги адекватен за обкръжението си.
  • Вторият, амбициозен математик, преди важно състезание гледа мач до 12 часа и на следващата сутрин допуска елементарни грешки. Познайте дали сега не скача в леглото навреме преди важен ден.
  • Най-малкият пада от люлката, докато прави опит да се люшка „като батко“. Познайте дали сега не се държи здраво с двете малки ръчички.

Познайте сега и дали във всичките случаи не съм ги предупреждавала.

Факт е, че личният опит не може да се замени с никакви инструкции в пет стъпки или доброжелателни съвети. Още по-малко със забрани и наказания. Забраните често имат отрицателен ефект, особено в пубертета – стимулират децата да крият или изопачават истината, да се затворят в себе си и да не споделят. Единственото, което един родител може да направи, е да разговаря с детето си, да споделя личните си преживявания и да му дава възможност да натрупа собствен опит. Както казват старите хора „да се опари“. А когато неминуемо падне и се удари, да го прегърне и да му каже: „Знам колко те боли.“ Не „Нали ти казвах!“. И да му подаде ръка да се изправи и да продължи напред.

Автор: Мария Пеева

Моят Коко е роден джентълмен. Не мога да припиша заслугата на доброто му възпитание. Просто отвътре му идва на това дете. На 4 годинки веднъж ми каза:

– Мамо, много хубаво ми'ишеш на „'омат“.

– На домат ли?

– Не, мамо, на „Аомат“.

1917317 1239267775561 1176649 n

 

Вече по-голям, дъвче риба, най-противното му ядене, и едва преглъща. Поглеждам го аз тъжно, а той ми се усмихва насила:

– Много е вкусно, мамо. Чак ми е жал да го ям.

68152 4659409996979 583717510 n 

Подтичваме към детската градинка да вземем Алекс. Коко напред с тротинетката, с пълна пара, аз се опитвам да го настигна запъхтяна. Коко се обръща и ме изчаква.

– Мамо, ти вземи тротинетката, аз ще тичам.

– Много ми се иска, мамче, но тя е до 50 кг, ще я счупя.

– А ти колко килограма си, мамо?

– 52, – лъжа безсрамно.

Коко ме прегръща утешително.

– Няма нищо, мамо. За възрастта ти изобщо не си дебела.

 

1497964 10202141563314313 8206797 o

 

Такова си ми е детето, все да ти каже добра дума. Момиченцата го обожават, момченцата искат да са му приятели. Защото ей така, по-детински е винаги готов да им помогне и да ги зарадва. Във втори клас харесваше Кари, но се оказа, че тя предпочита Стефчо. Веднъж обаче Кари се разсърдила на Стефчо, а Коко вместо да се възползва от ситуацията, взе, че й написа писмо от името на Стефчо, защото той не знае как. И Кари му прости, а Коко пропусна шанса си. Познайте какво ми каза, когато го попитах защо. "Не мога да го гледам как страда, мамо." Коко - тогава едва на осем годинки. Със сърце на истински рицар и джентълмен.

 75206 4659410516992 2008757327 n

Чудя се обаче доколко е популярно вече да си джентълмен и дали когато Коко порасне, джентълменството ще се цени. Баба ми произнасяше тази дума „джентлемен“ с ударение на последната сричка и огромен респект. Помня как ми каза веднъж, когато четях „Клетниците“: „Жан Валжан е „джентлемен“, нищо че е роден беден и е бил крадец и каторжник. Джентлемен е, защото душата му е благородна.“

Коко10

 

И до днес така определям джентълменството – по благородството на духа, а не скъпия костюм и аристократичния произход. Джентълмените не надуват клаксона на улицата и внимават да не те опръскат с вода, когато карат покрай теб. Задържат ти вратата, когато носиш в една ръка чанта с покупки, а с другата теглиш хлапенце. Стават, за да седне възрастният ти баща в чакалнята на зъболекаря. Помагат на човека срещу тях да запази достойнството си, защото тяхното собствено е достатъчно голямо да не се чувстват застрашени. И всичко това не защото им е толкова важно да ти се харесат, или защото очакват признателност. Те го правят за себе си, за свое собствено удовлетворение. Защото така им диктува благородното и милостиво сърце.  

Как ми се иска да имаше повече джентълмени като моя Коко. Щеше да е много по-лесно да сме дами.

************

Освен че е малък джентълмен, Кокито е и моят лайфхакер. Разказвала съм ви още, че много обича да готви и не си пада по писането на домашни. Освен всичко останало, Коко е и влогър :) Отдолу сложих линк към едно от видеата му в ютуб, които сам монтира, озвучава, сам им мисли сценариите и изобщо са си изцяло негов проект. Може би затова не му остава чак толкова време за математика, за ужас на татко му :)

Oказа се, че моите момчета не знаят какво точно празнуваме на Цветница.

Разказах им следното.

Исус Христос е най-влиятелната личност в историята на човечеството. Не е пълководец, нито фараон, не е измислил нови технологии, не е написал нито една поема или история, не е победил нито една вражеска армия, не е натрупал състояние, не е властвал над нито една империя, държава или град, не е построил пирамида, нито замък, нито дори къща, не е нарисувал картина, нито е композирал симфония. Не е бил математик, не е открил важни физични закони, не е пеел, нито свирил на някакъв инструмент.

И все пак този твърде обикновен на пръв поглед човек вече над 2000 години не губи значението си за човечеството. В негово име хората убиват, дават живота си, водят войни, създават църкви, честват празници, и милиарди се молят на него за избавление и милост.

Сигурно се питате какво има в тази личност, че оставя такъв несравним отпечатък в човешката история?

Той е Божи син.

Наистина ли, мамо?

Няма доказателства, но аз го вярвам. Вярата е нещо много лично. Едно дете може да е възпитано като християнин, да е кръстено и да спазва всички постове, празници и ритуали, без да разбира смисъла им. Което превръща празника в една куха фасада. Прави ритуала по-важен от идеята зад него. Вярата е това, което осмисля всеки празник.

Каква е идеята на Цветница?

Преди над 2000 години, на този прекрасен цветен ден, всъщност Исус е бил много, много тъжен. Защото е влязъл в Йерусалим, посрещнат с палмови клонки и възгласи Осанна, което значи „Слава“ . Но с ясното съзнание, че след броени дни тези, които му се кланят и го величаят, ще го разпънат на кръст. А тези, които го следват като негови ученици, ще го предадат, ще се отрекат от него и ще избягат. Но въпреки това той е продължил да върви към храма, за да изцели още стотици болни и сакати в Божието име. Представете си го така – на този ден Исус поема по финалната права към смъртта и възкресението, за да поведе последната битка за спасението на човечеството. Затова този ден е тъжен, но и много славен. Ако дотогава Исус е могъл да се откаже от тежката си задача, в този ден той прави последната стъпка към края, от която няма връщане назад. За да достигне смисъла на празника до повече хора, в някакъв момент от историята християнската църква го е свързала с празника на цветята. Празникът е един религиозен обичай, но смисъл му придава само нашата вяра.

   Каква е разликата между религия и вяра?

Религията е фасадата, сградата, институцията. Представете си я като вашето училище. Защо човек ходи на училище? За да си запълва времето и да се вижда с приятели? Това също, но най-вече заради знанията. Вярата е знанието. Тя дава смисъл и обяснение на много неща, които не разбираме. Вдъхва ни увереност. Вярата остава с нас през целия ни живот, не само в празници, но и в ежедневието. Тя е нашата лична връзка с Бог, нашето знание, че Той съществува и че ни обича.

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам