Автор: Мария Караиванова

Отдавна работя в сферата на образованието и преподавам английски на деца и възрастни. Преподавам е силно казано, защото ако трябва да съм честна, по-често забавлявам учащите и им помагам да си мислят, че учат. С децата това винаги става с игри. С възрастните – пак с игри. След около 20 години преподаване смело мога да заявя, че на никого не му е до учене, когато дойде в час по английски (винаги съм работила в частни школи за чужди езици): децата искат да играят, защото обикновено идват след училище или детска градина, а възрастните искат да участват в ролеви игри, защото идват след работа. Таблици, спрежения, учене на думи и граматика – забравете, не работят в края на работния или детско-градинския ден. Единственото, което държи мозъка все още буден, са игрите и приказките. И всичко е доста забавно или поне беше до преди около година, когато навлязох в частното училищно образование.

От скоро съм и майка. Като всяка друга, съм загрижена за отрочето си и искам то да расте здраво, умно и щастливо. Давам му свобода на действие, осигурявам му опции и – да си призная – занимавам си се с него доста, професионално изкривяване, съжалявам. Като съвременна майка обменям опит в мрежата и следя някои форуми на майчински теми. Често в тях попадам на оплаквания от учителки в детската градина или училище, а в коментарите – на сипещи се закани за саморазправа и негодувание срещу некомпетентността и безсърдечието на набедени педагожки. Признавам си, понякога ги приемам лично. А понякога негодувам срещу самите майки. Аз съм от двете страни на бариерата и затова смело признавам, че често негодувам срещу потресаващата родителска некомпетентност, вероятно проявявана от същите тези индивиди, които твърдят, че дават всичко за детето си и дори ще раздадат по някой юмрук на заслужила учителка. Ето защо:

1. Митко е ученик във втори клас в частно училище. В междучасието той напада с викове своя съученичка, която скача по възглавници, струпани в един ъгъл в коридора. Учителката го спира с въпроса “Защо така крещиш срещу нея?”, а той отговаря, че 10 минути е подреждал възглавниците, чиито ред съученичката му сега разваля. “Ти каза ли й, че си ги подредил? Помоли ли я да не скача върху тях?”, пита учителка спокойно. Митко в този момент изкрещява “Не може да се говори с жени! Те не разбират от дума!”. При тези изрази моята колежка изпраща всички деца наоколо в стаята и остава за 3 минути насаме с Митко, защото й светва, че това са думи на възрастен. “Ти къде го чу това?”, пита тя, като прикляка срещу детето, за да може нейните очи да са на нивото на неговите. Той избухва в сълзи, отпуска се целия в нейните прегръдки и започва да ридае: “Те всяка вечер си крещят в кухнята! Не издържам вече! Казвал съм им хиляди пъти да престанат, но те продължават!”. Кои са тези, които си крещят в кухнята, познайте вие. В клас Митко е дете, което не желае да участва в дискусии, затворен е, има проблеми със социализацията. Седи на последния чин, а зад него има стена, но въпреки това на моменти той рязко се обръща, сякаш някой го е потупал по рамото. Разсеян е, не е блестящ ученик. Може би учителката не е добра? Не, гарантирам ви, преподава му една от най-добрите в София.

2. Борко е ученик в първи клас. Днес му раздаваме тест по английски – външно оценяване. Борко отказва да направи теста. Прави сцена в клас пред всички деца, категорично заявява, че няма да прави тест, започва да си удря главата в чина. Какво си мислите, че прави учителката – заявява, че в такъв случай ще му пише двойка? Не, нашите учителки не са от тези. Тя сяда до него, прегръща го и му казва: “Ок, ето виж, махам теста, няма да го правиш. Спокойно! Няма проблем”. Борко вдига глава, изненадан от реакцията й. Казва й: “Не искам да разочаровам татко, ако се проваля с тоя тест”. Учителката му казва, че един тест не е толкова важен за татко и Борко решава да го направи. Оказва се, че той е единственото дете в класа, който прави теста без грешка! След часа моята колежка споделя случая с класната на Борко. Класната обяснява: “Той е добър и по другите предмети, но вкъщи му се карат за всяка грешка. Родителите са с много високи изисквания и го подценяват. Мерките за дисциплина са доста сериозни, а родителите му са много заети и нямат достатъчно време да прекарват с него.”

3. Михаела е много симпатична, но много изнервена второкласничка. Тя е винаги под стрес дали е разбрала домашното. Ако не разбере какво е то, започва да плаче. Защо ли? Защото от понеделник до петък тя е на училище от 8 до 5, но затова пък в събота и неделя майка й седи с нея по цял ден и пишат домашни, след уроците по музика, театър и какво-там-още-беше-забравих-да-ме-простите. Чертаят таблици, пишат спрежения, видите ли, защото госпожите в училище са го избегнали, понеже е твърде отегчително за децата. Затова пък мама ще навакса със скуката и демотивацията през уикенда – точно когато детето трябва да отдъхне и да поиграе. Мама обаче е амбицозна съдийка, която след около 10 години планира да пласира дъщеря си на пазара на труда и затова детето трябва да се превърне в конкурентен продукт за този пазар.

4. Таня е жизнено пълничко момиченце на 5 години, което от тази година е ученичка при нас. На родителската среща идва татко й: огромен мъж с дебел гердан. Гледа начумерено и казва с половин уста, че е бил на косъм да се разочарова от нас, защото дъщеря му десега не била казвала нищо на английски, но съвсем наскоро го поправила два пъти с много точно произношение, с което ние като езиков център, сме отървали отписването й от нашите групи. Ура! Тя ще остане до края на годината! Но татко й, оказва се, диша във врата на малкото момиченце. По думи на техни познати, той следи много внимателно с кого играе тя на детската площадка, кой какво й казва, и ревнувал дори от 5-годишни момченца. За него Таня никога не е виновната в конфликтна ситуация и никога досега не е бил доволен от образователните институции, които тя е посещавала. Не искам да мисля какво бъдеще очаква малката весела Таня, когато я приемат в първи клас.

5. Алекс е втори клас и му помагаме с домашните. Майка му е мила жена, но доста властна. Решила е, че той трябва да учи в математическата гимназия и затова от сега още го подготвя с математиката. А Алекс какво е решил? Нищо. Мама вече е решила вместо него. Мислите ли, че го е питала? Не, разбира се, как се обсъжда толкова важен въпрос с дете на 8 години...На Алекс обаче хич не му е до математика. Изобщо дори не му харесва. Няма мисъл за нея – като види две числа в задачата, просто ги събира или изважда, без изобщо да помисли за условието. И колкото повече наближава краят на учебната година, толкова по-апатичен става Алекс – и не само към математиката, а към всичко! Сякаш нарочно отказва да възприема нови думи по английски, граматиката по български, правописа... Не му се прави нищо, дори не му се играе. В началото на годината той беше доста будно дете, участваше в дискусии, правеше сценарии за пиеси и после ги разиграваше... Сега иска просто да го оставим. И ние го оставяме от време на време, за да си поеме въздух, но единственото, което той прави в такива моменти е да гледа в точка.

6. Иван е трети клас. По настояване на майка му, го преместихме в група по английски с по-високо ниво. Майката твърдеше, че синът й постига чудеса, щом бъде предизвикан. Групата, в която ние като преподаватели по английски го бяхме класирали, нея не я устройваше, нищо, че детето се чувстваше комфортно. Дали Иван постига чудеса в по-високото ниво, преценете сами: там се говори само на английски. Другите деца имат добро ниво и участват в дискусии, задават въпроси, пишат и четат сравнително бързо. Иван млъкна изцяло. Той не разбираше за какво говорим. Бързаше да препише всичко, което учителката пишеше на дъската и започна да пише в тетрадката си по диагонал. На тестовете винаги имаше най-ниската оценка. Никога не се осмели да отговори на зададен от учителката въпрос. Детето се сви и тотално промени характера си: в първата група с по-ниско ниво, той беше уверен, дори палав на моменти; в новата той стана свит, неуверен, боязлив, шепнеше едва-едва, когато искаше да каже нещо. Трябваха ни 2 месеца + посещение в клас, за да убедим майката, че детето й не е за тази група и че единствено можем да му навредим, ако слушаме нейните настоявания.

Това не са единствените случаи, които мога да цитирам от моята практика. За щастие има и много положителни примери. Като учител с 20-годишен стаж мога категорично да заявя, че децата, които имат свободата да развиват това, което на тях им харесва, процъфтяват в живота. Когато родителите им се вслушват в желанията им и им позволят да следват страстите си – ето тогава се получава истинския успех. Ако обаче родителят следва плановете, които той е скроил за своето дете, резултатът понякога е катастрофален. Много пъти ми се е искало да изкрещя в родителските лица да слушат децата си, а не да настояват децата да слушат тях. Понякога дори съм се карала с родители, които всъщност не си дават сметка, че се борим за една и съща кауза – за да намерим най-доброто за детето.

Тази вечер в един от родителските форуми сума ти майки се възмущаваха от учителки в детска градина с думите “не знаят ли колко е крехка психиката на децата?!” Искам да уверя всяка една от тези възмутени майки, че и в учителските среди има много от нас, които си задават същия въпрос за родителите. И се чудя чия „мутра“ бих могла аз да отида и да разбия в ролята си на разярен учител, когато насреща си видя психически осакатено дете? Какво може да накара съвременния родител да се отърси от прекомерните амбиции и от визията за детето като продукт? Какво може да го накара да разбере, че не домашните са най-важното нещо от първи клас нататък и че любовта, подкрепата и прегръдката могат да подготвят детето за живота нататък много по-добре от строгата дисциплина и следенето за високи оценки? Кое би могло да покаже на родителите, че не ежегодните сертификати от стандартизирани тестове ще направят от хлапака конкурентен бизнесмен в бъдеще, а развиването на креативната мисъл?

Вече 20 години работя с деца и се справям доста добре, но сега вече се налага да поработя и с родителите им…

Препоръчваме ви и статията ни за родителите нарциси.