Автор: Ина Зарева

Всяка жена рано или късно пропада в бездната му. Колкото и добре да живее, колкото и самоуверена, еманципирана, самодостатъчна, щастлива да е тя, идва денят, в който среща Него. Той е стилен, неустоимо изкусителен и магнетичен. Колкото повече го гледа, толкова по-обсебена е. Дланите ѝ се изпотяват, устните пребледняват, пулсът се ускорява и светът спира да се върти. Иска да е с него, да го докосва, да го обича, да му се врече завинаги и нищо никога да не може да ги раздели. Защото той е единственият! Той и никой друг! Тоалетът на витрината! Предизвикателно проблясва с фините си нишки, намига с изисканите си аксесоари и разгромява всякакви защити – разум, практичност и, разбира се, пин кода на всяка банковата карта.

Дали ще е малка черна рокля, дълга с разкошен шлейф, принт „Версаче“, елегантен костюм или сатен с изящен гол гръб – резултатът винаги е един и се изрича със съответстващото му хриптящо придихание:

Мy precious...

Моята среща с Него също започна с характерните симптоми – пеперуди в стомаха, потни длани и сълзи в очите, които обаче бързо преминаха в кански рев в пробната. Мy precious заседна някъде до коленете ми. Колкото и да му се молех, не помръдваше и милиметър по-нагоре. След неизвестно безвремие от самосъжаление, вселенска мъка и оплакване на целия ми живот от фрикасето в детската градина до сандвича от тази сутрин, избърсах сълзите си, поизгладих приличащото си на целулит достойнство и с последни сили платих дрехата пред смаяните погледи на продавачките.

Заключените шоколадови бонбони „да има за гости“? Сладкото от ягоди на най-високия рафт? Червилото на мама? Първото сутрешно кафе? Последната цигара? Дълго чакана целувка? Нищо, ама нищо не може да се сравни с Него, на закачалка в гардероба, ала по-недостъпен откогато и да било.

Как Цола Ц. отслабна за лятото

Два часа по-късно с лек тремор на левия клепач и с настървението на гладна, ама много гладна лъвица, щурмувах за първи път в живота си кварталния фитнес. Още с влизането се почувствах като вкъщи, ако се бях родила в атомна централа, и вместо с буквар, се бях научила да чета с учебника по атомна физика примерно. Уредите бяха от уродливи по-уродливи. Разглеждах ги предпазливо като французин – гилотина. Не успявах да вложа достатъчно въображение, за да си представя кой орган в кой железен капан се поставя, за да добие лелеяния релеф. Докато обиколя всички, се уморих толкова много, че се строполих на нещо, приличащо на електрически стол, щастлива, че първата ми тренировка вече е приключила. В този миг пред мен изникна весел, пружиниращ от щастие младеж (нали ги знаете тези хора, които са толкова витални, енергични, радостни, дори само затова че дишат, че цялото им същество непрекъснато подскача от кеф), и ме попита:

- Е, какво трябва да отслабва по вас?

- Всичко оттук надолу – казах плахо, като разположих ръце перпендикулярно върху веждите си.

Момчето се усмихна и ме поведе след себе си. През следващия един час исках да умра около 60 пъти; да родя поне още 7 деца; да не се бях раждала никога или поне да се бях родила в Сомалия, за да не ми се налага да изтърпя всички тези уреди за мъчения върху нещастното си тяло. Молех се всичко да свърши и обещавах никога повече да не погледна нито шоколад, нито кифличка. От мен се лееше толкова много пот, че устните ми инстинктивно припяваха „Горчиво вино“.

Не помня как се прибрах и кога съм припаднала върху леглото, но следващата сутрин беше адът! Нито молитви, нито обезболяващи, нито дори парчето черен шоколад, което ми се полагаше, не помогнаха. Болеше ме цялото тяло! Не! Болеше ме тялото на всяка клетка, от която е съставено моето клето тяло. Припомнях си всички познания по анатомия, за да открия дали наистина имам мускули там, и там, и там. Моята безценност на закачалката се беше превърнала в мой враг - осъзнавах, стенейки като ранен войник, на всяка крачка. Войната щеше да е безмилостна.

Последвалите дни пропадаха в черни дупки, наречени „фитнес“ и „диетично меню“. В едната беше злият дух на всички часове по физическо, от които бягах в училище, а в другата – потомците на откъснатите безразборно от мен треви и цветенца, които отмъщаваха за предците си с това, че трябва да ги ям. Толкова бях гладна, че започнах да поглъщам ябълките с кората, семките и дръжките им. После се нахвърлих върху храната на кучето. А после и върху самото куче. Молих се в тези безпаметни гладни вечери да стане чудо и да се събудя в друго тяло. Например това на Кейт Мос. Молих се да спечеля войната и да затворя устата (ципа) на моя високомерен враг. Молех се и заспивах гладна и пребита.

14 трика как да спазваш диетата си

Няколко седмици по-късно: Боже! Та това тяло имало скелет! Винаги съм си мислила, че съм направена от странна месеста сплав, а ето че съм имала и кости. Продължаваме напред! На път към залата за инквизиции, похапвах листа от дърветата. Вечер вадех всяка една храна от хладилника, помирисвах я и я връщах обратно. В магазина правех същото. Влизах с празна количка, помирисвах всичко и излизах пак с празна количка. Хората ме заобикаляха и си мислеха, че съм някой много извратен фетишист. Дори младежът от фитнеса вече ме гледаше подозрително.

Но на война като на война! Толкова време, колкото е нужно. Всички възможни средства и въоръжения са позволени.

И ето идва „Ден Победи“! Отскубвам садистично бавно Мy precious от закачалката, за която се е сраснал. Платът се гърчи в ръцете ми. Копчетата скърцат под пръстите ми, ципът просъсква тихо. Вътре съм! Вътре съм! Вътре съм! Бих крещяла, ако съм просто някой амбициран сперматозоид. Но не! Аз съм богинята на победата и моят враг се върти около кокалестата ми снага напълно победен.

Започвам триумфалната си разходка. Първо до залата с гилотините, за да съобщя тържествено на моя фитнес палач, така де – инструктор, че повече никога няма да се видим. После до магазина, чиято пробна се бе превърнала в Троя. Разбира се, момичетата не ме разпознават, но погледите им се впиват в трофея върху ми.

- Ооо, миналогодишната ни колекция! Но на Вас ви стои като торба! Трябва нещо, което подчертава фигурата ви. Виждате ли малката черна рокля на витрината? - разпознавам пърхането на пеперудите, изтръпването на ръцете и учестяването на пулса - Но за съжаление е един номер по-малък от Вашия.

Не губя и секунда повече. Купувам я и изваждам телефона си:

- Утре продължаваме! – просъсквам в слушалката на фитнес инструктора си, докато фанатично притискам закачалката до сърцето си.

Препоръчваме ви още:

Тортичка за закуска? Защо пък не?

Следпразнична диета на д-р Оз

Суета