Мария Пеева
Главен редактор
Автор: Мария Пеева
Напоследък писахме много за сексуалните хищници в мрежата и какво можем да направим, за да предпазим децата си от тях. Можете да видите всички статии по темата в края на този текст и ви ги препоръчвам, защото са изключително важни. Един въпрос обаче остана висящ в коментарите. Пристъпвам към него с ясното съзнание за деликатността му. Ще споделя своето мнение като настояща майка, която трепери за сигурността на децата си и някогашна дъщеря, която ревностно пазеше личното си пространство от свръхпротективните си и строги родители.
Имат ли децата право на лично „виртуално“ пространство?
Искам да си представите, че вашата 12-годишна дъщеря излиза навън, да речем на разходка в мола, като всички хлапета на нейната възраст. Към нея се приближава 40-годишен непознат мъж и й казва: „Коте, много си сладко. Искаш ли да сме приятели?“ Как ще реагира дъщеря ви? Обзалагам се, че ще си плюе на петите или дори ще потърси охраната. Как реагира обаче същото това добре възпитано дете, ако 40-годишен непознат я заговори със същите думи в някоя социална мрежа? Дали ще го блокира на мига? Може би. Но в повечето случаи не, защото „виртуално“ може да се пофлиртува и всички го правят, и тя всеки един момент може да преустанови контакта и има усещането за контрол над ситуацията.
Само че то е лъжливо. Деца стават жертви на тормоз, агресия и сексуално насилие и в мрежата. Деца се самоубиват или убиват заради неща, които им се случват виртуално. Мрежата не е безопасно място и ние не я контролираме.
Нека си представим и друга ситуация. Вашата дъщеря би ли се съблякла пред всички в училище по гащички и сутиен? Най-вероятно не. Само че когато на 14-15 години се влюби в някой съученик и станат гаджета, тя най-вероятно ще му прати своя снимка по бельо. Или без, зависи доколко е разкрепостена. Децата го правят. И момичета, и момчета. А фактически то е същото като да се разсъблечеш пред цял свят, защото не знаеш у кого ще попаднат утре тези снимки и как ще се разпространят.
Сега нека се поставим и от другата страна. Нека ние сме децата. Аз съм момиче на 15 години, имам си гадже и след като се разделим в 10 часа, бързам да се прибера, да седна на компютъра и отново да съм с моето момче и да си продължим разговора в чата. Навремето го правехме по телефона, сега децата ни го правят на компютъра. Как бих се почувствала, ако майка ми наднича? Как бих се почувствала, ако неговата майка чете през рамото му колко ми е хубаво да го усещам притиснат до мен и как нямам търпение утре отново да сме заедно и да се целуваме на пейката в парка, например. Или да правим други неща. Не, това не е място, където една майка има право да наднича.
Ясно е, че въпросът има много аспекти и не може да се отсече с лека ръка, че децата нямат право на „лично виртуално пространство“ в името на безопасността им, нито пък че „никой няма право да наднича във виртуалния свят на децата, дори и заради сигурността им“. И двете крайни гледни точки са неприемливи. Трябва да потърсим някакъв баланс. Представете си, че детето ви вече е достатъчно голямо да излиза само на улицата. Защото това е мрежата - една виртуална "улица", на която децата ни излизат сами и откриват света. Срещат се с приятели, намират всякакви интересни находки, играят, научават нови и забавни умения. Но на улицата има и опасности. И докато не сме сигурни, че децата ни знаят как да се предпазят от тях, се налага да сме наоколо. Не да им дишаме във врата и да сме досадните майки-орлици, от които се налага да крият всички интересни неща. А да им подадем ръка, ако се спънат и да изгоним съмнителния тип, който наднича зад ъгъла. Не забравяйте - търсим баланс. Ако прекалим, бързо ще се научат да ни "заобикалят". Ако неглижираме, ги поставяме в опасност. Ще се опитам да обобщя как работи това на практика у нас. Надявам се да намерите нещо полезно в опита ми.
1. Аз ти вярвам, ти ми вярваш. Баланс на доверието.
Децата ни знаят от съвсем малки, че каквото и да направят, в каквато и каша да се забъркат, могат да споделят с нас всичко и ние ще ги подкрепим. Може да има последици, но няма нищо непростимо и винаги сме готови да ги изслушаме. Могат да ми кажат ВСИЧКО. Буквално всичко. И обикновено го правят. Това е много важен момент от възпитанието, който е основата на всичко останало. Ако детето знае, че няма да го осъдите, няма и да крие от вас. В повечето ситуации, в които едно хлапе става жертва на сексуален хищник, всичко тръгва с изнудване, заплахи и срам, че родителите ще разберат. Ако детето няма този страх при малкото „провинение“, няма да затъва все повече и повече. Научете децата си, че могат да ви споделят всичко и не ги съдете. Ако разберете, че са правили секс, не изпадайте в ужас, а поговорете за безопасността. Ако научите, че са пушили трева, не се шокирайте, а поговорете за опасностите от това и докъде може да доведе. Ако ги хванете, че бягат от училище, разберете причината. Не ги лъжете и не ги заплашвайте. Не преувеличавайте опасностите, там където ги няма или са минимални, защото децата всичко разбират в един момент. И ако сте ги излъгали за едно, няма да ви вярват и за всичко останало. Не се карайте с тях, слушайте ги. Не ги съдете, разбирайте ги и се поставяйте на тяхно място. Иначе няма как да им помогнете. След една определена възраст само разговорите работят, иначе просто ги губите. Дори когато се наложи да ги накажете или да им отнемете някоя привилегия, нека стане с разговор и с обяснения защо го правите, не с критики и осъждане. Доверието е първата и най-важна стъпка, за да се погрижите за безопасността на детето си. Доверието, а не безсмислените ограничения и постоянното надничане в личното пространство. Знам всички пароли на моите деца. Никога не съм ги използвала. Това е мярка за крайни ситуации и освен това признак за доверие. "Давам ти паролата ми, защото знам, че няма да я използваш, освен ако наистина не е жизненоважно".
2. Всичко е позволено, ако не е опасно за живота или вредно за здравето. Баланс на правилата.
Правилата – без тях не може, но и не бива да се прекалява. Затова също много съм писала, но ще го кажа пак. Децата трябва да имат правила, които да спазват. Те обичат да има правила, но обичат и да се пробват да ги нарушават. Съобразете ги с възрастта им и със средата, и отново търсете баланса. Аз отраснах в семейство с прекалено строги правила и по тази причина ги нарушавах и тайно, и явно, и постоянно, като се поставях в много по-рискови ситуации от момичета, отраснали в семейства с по-рехава дисциплина. По тази причина в моя дом правилото е едно – Всичко е позволено, стига да не е вредно за здравето или да не застрашава живота. Все пак аз отглеждам момчета, не момичета, така че може би моето правило няма да работи добре във вашето семейство. При мен засега действа безотказно. Моите деца нямат вечерен час. Едното ми момче е на 14 години. Излиза с приятели, които познавам, и всички са свестни, нормални хлапета, с присъщото за възрастта поведение. Обикалят напред-назад из центъра, ходят на кино, говорят си, ядат пица. Първия път, когато излезе сам, ме попита кога трябва да се прибере. Отговорих му с въпрос: „Ти би ли останал навън, когато приятелите ти си тръгнат?“ „Не, много ясно.“ „Значи се прибираш, когато всички си тръгнат.“ Така бяхме и с по-големия му брат. Може да прочетете статията Планът Х – за случаи, в които самостоятелно излизащо дете се почувства застрашено.
3. Правилото „къде и с кого“ – реално и виртуално. Баланс на намесата ни в личния му живот.
Единственото ми условие, когато децата вече излизат сами, е винаги да знам къде се намират, с кого са там, и да ми вдигат телефона, ако ги потърся. Същото това условие „къде и с кого“ се прилага и виртуално. Не желая да чета чатовете на сина ми, но трябва да знам С КОГО си чати и КОИ са приятелите му, дали ги познава в реалния живот и откъде. Ако си чати в разни игри с хора от цял свят, не е позволено да им дава лична информация, дори да са много cool. Ако я искат и го подпитват, значи изобщо не са cool, ами направо са cringy. Има сайтове, които са опасни и там не се влиза. Това и батко му го обяснява, така че имам известна подкрепа. С малките се надявам да е още по-лесно. Примерът на големите винаги е от полза. Личният пример също. Ако сте правили някоя щуротия и сте се разминали на косъм, разкажете я на децата си. „И мама е правила глупости“ е това, което ще накара децата ви да споделят с вас, когато някога нарушат правилата и се почувстват застрашени от това. Не бива децата да ни мислят за прекалено идеални, защото тогава се страхуват да не ни разочароват. Същото се случва, ако и ние ги мислим за твърде съвършени. Очакванията на родителя към детето са много задължаващи. Понякога те предпочитат да премълчат нещо, отколкото да слязат от пиедестала, на който сме ги издигнали. „Моето дете никога не би направило нещо подобно“ е една от най-опасните реплики, които съм чувала. Ако детето ви все пак направи „нещо подобно“, то никога няма да посмее да сподели с вас, защото повече ще се тревожи да не ви разочарова, отколкото от ужасните последици, ако премълчи.
4. С възрастта все повече граници ще отпадат. Баланс на свободата и отговорността.
Възрастта и чувството за отговорност са в пряка връзка. Да не забравяме обаче, че децата се развиват много различно и имат различно усещане за отговорност и самосъхранение. Някои деца са много зрели на 14 години, а други на 16 все още правят купища глупости. Обяснете на детето си, че с възрастта свободата расте и границите падат, но само ако расте и чувството за отговорност. Така или иначе възрастта е ключова и за отговора на детето към вашето навлизане в личното му пространство. Попитайте 10-годишното си дете дали има против да му надникнете в чата и то най-вероятно ще ви каже, че няма проблем, даже ще му е забавно да види реакцията ви на смешките, които си говорят с приятелите му. Пробвайте същото с 15-годишното си хлапе. Ще ви отреже на секундата и с право. И ако разговорите му са с негови приятели, не бих ви посъветвала да надничате. Напомням ви правилото „къде и с кого“. Но децата трябва да знаят следното. Да се грижиш за сигурността си също е вид отговорност – отговорност към собствения живот. Можете да им обясните, че колкото са по-отговорни, толкова по-малко ще им дишате във врата. Колкото повече глупости правят, толкова по-близо ще сте до тях, за да ги предпазвате. Дайте им пример с малките деца. Когато детето се научи да не бърка в контакта, може да остане самичко в стаята. Когато се научи да не се катери по прозореца, прозорецът може да остане отворен. Преди това е опасно, макар че бебето не го осъзнава и просто му е интересно. Обяснете на порасналото си хлапе, че ситуацията с интернет е същата. Няма да следите какви сайтове посещава, когато сте сигурни, че знае къде е опасно за него. Няма да го разпитвате за приятелите му, когато сте сигурни, че се е научило да ги подбира. Гледайте да не му досадите с лекции, защото в един момент те просто изключват и вече не ви чуват. Пробвайте успоредното говорене, този модел общо-взето работи добре.
Изобщо личната свобода, била тя и виртуална, върви с определени отговорности и познаване на света, което се случва стъпка по стъпка. И при всяка стъпка детето трябва да знае, че вие сте на една крачка зад него, готови да го подкрепите, ако се спъне. Само че не ме разбирайте грешно. Това не означава да го държите за ръка през цялото време, защото тогава никога няма да проходи само. Веднъж един близък приятел ми каза следното за дъщеря си, добро момиче, отличничка, която се забърка в изключително неприятна и опасна ситуация, когато за първи път в живота си отиде на дискотека в 11 клас.
„Нашите деца са прекалено възпитани и обгрижени. Едно момиче, израснало на улицата, никога нямаше да се подлъже като моята дъщеря, защото още на 14 години е опитало алкохол и е повръщало в кварталната градинка, докато се научи колко да пие. Уличните деца от малки влизат в ситуации и трупат опит и знаят как да се пазят. Нашите деца са гледани в саксия и сега се оказва, че за тях светът е много по-страшен, макар че са вече големи.“
Означава ли това, че трябва да оставим децата си „на виртуалната улица“, за да придобият по трудния начин уменията да оцеляват?
Не, не мисля. Улицата е джунгла – някои оцеляват, други не. Готови ли сме да поемем този риск с нашите деца? Лично аз не съм. Означава ли обаче, че трябва изобщо да не им позволяваме достъп до социалните мрежи? Според мен - не, защото ще изпаднем в другата крайност. Това е тяхна среда, в която поддържат приятелствата и контактите си, в която се изявяват и доказват пред връстниците си. Кога са достатъчно големи? Преценете сами и задръжте максимално, но не дотолкова, че детето да се почувства изолирано и изостанало от приятелите си. Вече знаете - търсим баланса между "уличното дете" и "цветето в саксия". Бягаме от крайностите. Предпазваме ги от наистина опасните ситуации, но им позволяваме да натрупат известен опит и да направят своите грешки, дори и понякога да са болезнени. Част от този опит ще се натрупа и благодарение на това лично виртуално пространство, в което те ще се срещат с приятелите си, ще влизат „във връзка“, а после отново ще са „необвързани“, ще си пращат емотикончета и ще разговарят със странни съкращения, ще слагат любовни обяснения или тежки обвинения по стените си, и изобщо ще преживяват всичко виртуално, но със съвсем реални чувства. А ние ще наблюдаваме отстрани и няма да реагираме, лайкваме и коментираме, защото това е техният виртуален свят и техните условия. Такива са времената, в които живеем. Ще се намесваме само когато в картината влезе непознат и потенциално опасен обект. Също както оставяме най-малките да лудуват на детската площадка и ги защитаваме само при нужда.
Знаете ли, мисля си, че нашите деца може би ще са много по-добри „виртуални“ родители, отколкото сме ние сега. Просто защото са родени и отраснали в този нов и различен свят на технологии, в който се чувстват съвсем в свои води, докато ние все още бавно и тромаво се учим да плуваме покрай тях и с тях, и междувременно някак да ги опазим от акулите. Важното е, че успяваме, макар и с цената на няколко бели косъма и някой друг неврон. Но иначе пък родителството щеше да е толкова скучно и предвидимо занимание, нали?
Вижте и тези материали по темата:
Детето е в мрежата? А ние къде сме?
Как превръщат децата ни в сексуални играчки?
Отваряй си очите, моето момиче!
Автор: Ина Зарева
Първа фаза – начални признаци
Гледа се филм/клип/сериал с възлюбения ни по седемдесет пъти на ден. Преброяват се бенките му, научава се и майчиното му мляко, посредством Гугъл (обаче за училищния проект не може да открием нищо в този тъп интернет); отбелязва се рождения му ден до този на членовете на семейството, издълбава се името му с пергел върху чисто новото бюро от Икеа. Надава се крясък, който напуква чашите и убива нервните клетки – намерили сме профилите му в Twitter, Facebook и Instagram. „Да му пиша?!?! Ти добре ли си? Само ще си го гледам“. След седмици денонощно съзерцание и разучаване на всичките му навици, следва нов разрушителен крясък – „Има си гадже, представяш ли си?!?!“
Втора фаза – отчетливи симптоми
Всеки ден преди часовете, след часовете, по време на часовете се обхожда траекторията, по която се движи субект с рус перчем, трапчинки и мега яки слушалки на ушите. Постепенно научаваме кой клас е, първото му име и – нов разгромяващ къщата крясък – той ни приема поканата във фейс. „Да му пиша?!?!? Ти добре ли си? Само ще си го гледам“. Този път крясъкът причинява напукване по дължина на цялата сграда – той е писал пръв и то не какво да е писане, а истинско любовно обяснение в рамките на три букви: „здр“. Следва драматична и безсънна нощ: „Да му отговоря ли, кога да му отговоря, как да му отговоря, колко бавно да напиша моето „здр“, за да разбере с колко чувство съм го написала, с или без емотикон, ами ако реши, че е лигаво, ами ако не ми пише никога повече...“
Трета фаза – маниакалност
Телефонът се превръща във въздух, вода, храна, живот и смърт. Чати се денонощно с още по-мега якия пич от горния клас. Израженията на лицето често преливат от лека до много напреднала фаза на идиотизъм. През нощта екранът проблясва ритмично като фар в открито море, а денем тийнейджърката развива синдром на Котард, защото от 5 сутринта не й е писал, а само е сийнал. „Как да го питам като се видим днес? Та ние в училище не си говорим, не се поздравяваме, не се поглеждаме дори. За какво ни месинджър иначе?“
Четвърта фаза – оздравителен процес
Внезапно се появява жив, строен и дори симпатичен образ. И то не виртуален, а напълно реален. Тя му носи суитчъра и оставя бележки в джобовете му, той й купува любимите желирани бонбони. Но най-хубавото от всичко е, че безкрайните чатове са минало. Екранът не свети нито тайно вечер, нито денем по време на учене, обяд, разговори, дишане и изобщо по време на всичко. Оказва се, защото той е маниакално обсебен от всички възможни компютърни игри. Играе тайно нощем у тях и съвсем явно денем в часовете. Когато я погледне, вместо влюбен поглед, тя вижда кървясали, мътни очи. Щастието приключва с последното минато ниво.
Следват други реални образи, които бързо отплават в далечината като лодки в Черно море и никакъв фар не може да ги върне обратно – един не обичал да чете, друг слушал омразен стил музика, трети не слушал музика, четвърти бил егати музиката, пети се обявил за хомосексуален, за да е по-феймъс от останалите и т.н., и т.н.
Всяка нова любов се записва на нова страница в голям, тежък тефтер с издълбан на корицата надпис: „Официалното мото в живота ми е: следвай себе си, мечтите си и никога не се предавай. Резервното: К`вот такова“. Когато любовта отплава по реда си, съответните страници се късат и изхвърлят ритуално.
Пета фаза – безнадеждност
Крясъкът събужда дори глухата съседка от първия етаж. Възлюбеният от филма/клипа/сериала от първата фаза се е разделил с гаджето си. „Как какво от това?! Не виждаш ли, че имам повече шансове с него, отколкото с всеки друг. Не ми пречи на щастието, ако обичаш!“
Тийнейджърският тефтер е останал съвсем по корици, а аз нежно забърсвам праха от поредния си изписан том, който тежи колкото предишните.
Утешителното е, че вече никога няма да бъда тийн.
Останалите психопатии са лечими.
**************************
Прочетете още:
Оцеляване сред тийнейджъри - кафе, кафе и пак кафе
Житие и страдание на тийнейджърския гардероб
Автор: Траяна Кайракова
До всички читатели
Благодаря на няколко, които ме нарекоха злобно, гадно, обсебващо, лошо, авторитарно, незнаещо, неможещо и т.н. майчище, което хич не е трябвало да ражда, след като прочетоха разказа „До моя син“. Ценя Вашата критика, веднагически я приемам като градивна и конструктивна!
Ако някой от всички читатели е негативен, песимист, няма чувство за хумор и не знае що е метафора, епифора, мезофора, художествена измислица и разни други сложни думи, Вашето място не е тук. Недейте да четете и да се ядосвате, че съвсем ще Ви падна в очите.
На останалите 2 896 543/ извинете, не помня бройката/, които се посмяха къде на истини, къде на измислици, пожелавам приятно гледане, пардон четене!
До дъщеря ми
Друго си е женско да родиш ей, дручко си е. Кеф ти панделки да му вържеш, кеф ти ластички, че фустички, роклички, обички. Пък за брат ти едни тиранти и един каскет, дето още на излизане от магазина го загуби, и толкоз. Такова дете беше ти че още в корема ми ме пожали в тая жега и 15 дена по-рано излезе. Гласът ти не се чуваше. Комшийката се чудила родила ли съм или съм умряла от тоз голям корем. Спиш, ядеш, спиш, ядеш и така си караш и до днес. Сега и в два часа след пладня не мога да те раздигна. Търси си работа следобед, че иначе още на първия ден ще те уволнят, хич няма да чакат втория.
До шести клас гласът ти не чухме, напреки дума не си ни казала. Какво дете беше ей, какво дете! Като те удари после тоз ми ти пубертет, че още те държи, нищо че вече мина 18 години. Жива оса стана! Още като си отвореше очите и се чудеше кого да ужилиш. Не се минаваше край тебе. Какви бяха тез хормони, какво бе туй чудо? Дано и с брат ти не е тъй, че втори път няма да оживея.
Пък с брат ти какво не беше. Как оцеляхте, че и ний покрай вас, още ми е мътна. То бой ли не беше, то хапане, викане и каквото се сетиш. Двете легла детски потрошихте и пак не спряхте. Жива да не бях, ама пуста душа добруджанска корава излезе. То вярно, че в една стая 18 години се тъпчете, ама прабаба ти/ на свекърва ми свекърва й, Господи, помилуй/ още е жива, кара стоте и бая годинки още ще откара, сякаш кол ще забива на тая земя и Лили Иванова ще разминава. Ама да е жива и здрава, щото като гледам, един ден тя ще ви гледа децата. Помниш ли как ме молеше да го глътна обратно брат ти, че да спрете да се биете? Не стават тъй тез работи, майка. Ще родиш и сама ще разбереш. Само не знам каквато си ми гнуслива, като се подриска туй ми ти бебе, как ще му сменяш памперсите. Оправна си, ще я измислиш. Най-много с една щипка да си защипваш носа временно, ама станеш ли майка, ще ти мине гнусливостта, да знаеш.
Четири години пиано учи, комшиите раздига, като заблъскаш по тез клавиши. Викам си музикално дете излезе, с музикална култура. Десет години пя, конкурси печели, пък стана, каквато стана. Отде измислиха пуста й чалга и забрави и Моцарт, и Чайковски, и Котешкия марш барабар. Отиде ти и културата, и всичкото. Аз се надявах Шакира и онез дето пеят „Пасито-Масито“ да задминеш, пък тебе към Азис те влече и Пепа Синята прашка. Божкееее, какво доживях. Ама здрава да си! Пианото ти го пазя и редовно му бърша праха. Знам ли кога ще потрябва. Пък и може да им мине модата на тез, дето полуголи само се кълчат и вият, пък като ти харесва, не ти се меся. Ний тез работи не ги разбираме, още я караме на танго и валс.
Татуировки и пършинги ли им викат не си прави, мама. Ще остарееш, ще увиснеш, че тогаз да те питам тези картинки как ще замазваш и тез дупки от обици как ще ги пълниш.
Няма да се кифлейш, майка, щото не се знае какъв козунак ще станеш, като родиш. Дано не мязаш на мене, че след двамата с брат ви само по поръчка дрехи си шия.
Отличничка си, хубава си, затуй гледай умната, майче. Да не хукнеш да се жениш веднагически, да народиш свят деца и сетне да ми ревеш, че образование нямаш.
Към чужбина си се засилила да учиш. Няма лошо, майка. Намери си едно свястно момче, ама сякаш да не е чужбинец. Ще заминеш на хиляди километри, отиде се не видя, ама ти си знаеш. Пък може и от село да е. Цял живот здравословно ще се храните, нали е модерно сега.
Не чакай принца на бял кон, че обикновено идва само конят, но в някои случаи и туй става. Дано на тебе баш не принц, ами крал се падне Ако искаш да срещнеш перфектния мъж, трябва да го родиш! Друг вариант няма.
Добър мъж си избери, че хората са казали: “Както очи гледали, тъй сетне плакали“. Ще го въртиш, ама кротката и с чалъм. Те всичките са еднакви. Както казва майка ми, демек баба ти, всички са като гъби. Сама се сещай какво значи, да не засегна някой си ми ти мъж, че и аз син имам. Тъй ще го извъртиш, инак ще го прикоткаш, че пак каквото искаш да стане, пък той да си мисли, че сам го е измислил и решил какво да е. Мъж, дето се вика, от кръста надолу да те знай. Нагоре след шията няма смисъл. Туй от мойта баба го знам. Права е била, да знаеш. Хубаво ме слушай какво ти говоря, че ти накъдето отиваш, аз оттам се връщам. Ядоса ли се мъжът ти, няма да му придиряш. Ще вика, ще вика, пък ще му мине. Той да се ядосва, пък ти си свиркай. Ама да не се изтървеш пред него да свирнеш! Сакън! Там вече лошо ще стане. След пет минути ще му мине и ще си търси яденето и дистанционното. И пак ти казвам – не се коси, щото ще ти мине.
Ти да не мислиш, че баща ти е лесен? Два метра човек, като викне, стъклата дрънчат и прането само съхне. Двайсет години се водим, че и кътните му зъби знам и преди да си отвори устата какво ще каже. Първите години и аз си свирках, пък сега на ум кючек вече играя билям и мир има вкъщи. Остави туй, ами колкото одъртява, по серт и по бетер става. Да знаеш сигурно изкуфява.
Готвачка засега няма да станеш, да знаеш. Едни яйца ще опържиш, ама по-сложни манджи като боб и супа хич не помисляй да правиш. Един боб на баща си беше сготвила, че лъжицата права стоеше в него и половин пакет брашно беше останал от целия. В „Куке смайле“ на Кремена, мойта дружка от Бургас, рецепта за супа топчета си видяла. Три литра вода, лук, моркови, фиде, топчета, сол, черен пипер, кервиз. Тъй си е и аз я четох сетне. То всичкото хубаво, ама трите литра вода си ги хакнала в двулитровата ми тенджера, че не знам как не е гръмнала печката. Оттървахме се само с един изгорял котлон. Карай, другите ще ползвам, не ги мисли. Топчета бяха като кюфтаци по чирпански, ама пък вкусни бяха. Само кервиз не си разбрала какво е. Добре, че не си го сбъркала с корниз, че от него да нарежеш вътре, баща ти щеше да ни убие един по една, нали знаеш как мрази пердета да сваля и окачва. Ако чакаме на него, на тапети ще замязат. Направо ще й забележа на жената да обяснява по-подробно, че и някой друг къщата ще си запали от незнание. Отдолу да си напарви графа с непознати думи и да извежда, и превежда кое какво е. Хубаво написала жената дас е готви с кеф и удоволствие. Не знам след туй мазало кеф ли ти е било, ама ний с кеф ядохме, че вкусно беше! Като станеш домакиня, щеш не щеш ще проготвиш, освен ако не вземеш някой Мастър шеф.
И чистачка няма да станеш, майка. Аз ти звъня, да ти кажа, че от море си ида на другия ден, барем поочистиш, пък ти ми викаш : „Що да чистя, като ти си идеш?“. Няма и да ти трябва. Баба ми все викаше да не се престараваме в чистенето, щото министри у нас няма да идват.
По те виждам като адвокатка или пиарка, журналистка. Трака ти тракачката, сто в секунда ги мелиш. Тъй ще извъртиш нещата, че ще пееш и ще работиш.Математичка няма да станеш, че голям зор ти дава тъз пуста наука. Жива майчичка. Ма ти не се кахъри. В МОЛ-а да можеш сметката да си направиш като за начало ти стига.
Не си мисли, че брат ти обичам повече от тебе. Не се трови с такива кахъри. Шест години повече от него съм те гледала и обичала. Дано и ти майка да станеш и не две, а три деца да имаш и тогава аз да те питам кое обичаш повече.
Знаеш ли какво е казвала баба ми на двете си дъщери, дето все се сърдели коя повече обича? „ Ха сега си разперете едната ръка. Отрежете си двата пръста и ми кажете кой повече ви боли“. И двамата сте ми деца, и двамата сте ми мили, майче. Пък брат ти, колкото е наказван, че шило в торба не стои, и сама знаеш. Отзел си е от наказания доживот. Той, като се ожени, я вдигне телефон, я с крак пристъпи. Тъй са орисани мъжките – до двайсет години ги гледа майка им, сетне жена им. Жена завърти ли му главата, ще забрави къде ни е вратата.
А ти и да се омъжиш, все към майка ще те тегли. Тъй сме устроени ние, майче, тъй и ще си отидем. „Майка да имаш, ама майка да не си...“ Ще разбереш, деца като имаш.
Златното момиче си ми ти, дъще, от сърцето си съм те късала. Света да сложат в краката ми, за друга няма да те сменя.Един ден ще си отида, ама ти пак няма да си сама. Да знаеш, че отгоре ще те гледам и по майчински ще те закрилям...
Обичам те!
Мама
********************
Прочетохте ли До сина ми?
Може би ще ви харесат още:
Страстната седмица на една греховна домакиня
На мама, която винаги мисли за другите преди себе си
Автор: Мария Пеева
Като повечето мъже, които не продават кокаин и поръчкови убийства, и Пеев обича да си разказва за работата. Под секрет ще ви призная, че в повечето случаи ми е толкова безинтересно, че още на второто изречение ме губи и мисълта ми хуква по своите си пътеки. Със сигурност нямаше да е така, ако бяха истории за трафик на бели робини, но човекът просто си е избрал професия, с която семейството му спи спокойно, и слава богу. Понякога обаче се случва някоя от историите му да ме удари по челото и тази е една от тях. Мисля, че ще ви е интересна.
Преди известно време от фирмата пуснали обява. „Търси се работник за склад“. Отзовало се младо момче, донесло купчинката документи в "Личен състав", само че един от тях липсвал. Девойката от „Личен състав“, истинска красавица, която сигурно и да съобщи на някого, че е уволнен, няма да й се разсърди, звъннала на Пеев и всъщност оттук започва забавното.
Оказва се, че липсващият документ е не друг, а свидетелството за съдимост. Младежът, година по-малък от моя Теди, в момента бил в „Личен състав“ и на въпроса на Пеев защо няма такъв документ, най-откровено си признал:
- Не мога да предоставя свидетелство за съдимост, защото съм съден и няма да ми издадат.
- Дори да сте съден - му обяснил търпеливо моят човек – пак се вади свидетелство за съдимост. Няма значение съден или не, ще ви издадат такова, само че в него няма да пише „неосъждан“, а други неща. Вземете го и го донесете към останалите документи.
На следващия ден момчето дошло, оставило документа и си тръгнало. От „Личен състав“ го занесли на Пеев. Осъждан два пъти. Първия път условно, в дванайсети клас. Завършва училище. Втория път ефективно година по-късно. За разпространение на хероин, малки количества.
Иван прегледал папката с документи на това хлапе, година по-малко от сина ни. От крайните квартали, среден успех в училище. Правилните хора са го надушили. Знаете как работи тази проста система. Децата първо се зарибяват, а после почват да продават по малко, за да изкарат пари за своята доза. Всички сме гледали „Трейнспотинг“, че и продължението. Някои сме го и превеждали. Обречени момчета и момичета, които потъват надолу и гадното е, че дори когато поискат да се измъкнат, обществото ги натиска още и още. Бягаме от тях като прокажени. Дърпаме се от тях на улицата, не ги взимаме на работа. Преди време във фирмата, за която работех, уволниха хлапе, защото имало хепатит С и бил бивш наркоман. Тогава административен директор беше едно мнително бивше ченге от ДС. Младежът просто нямаше шанс. За разлика от това хлапе - то попадна на работодател, който вижда малко по-далеч от пъпа си.
Повикаха го на интервю.
Тази сутрин Иван ми се обади и буквално чух усмивката в гласа му.
- Сещаш ли се за момчето, което кандидатстваше за склада? Онова, от затвора?
- Естествено, че се сещам.
- Говорих с него. Исках да го видя що за човек е. Хлапак. Погледът му бистър, такъв един ведър, изпълнен с надежда. Изобщо не вярвал, че ще се обадим отново. Казах му, че го назначаваме. А той... толкова се учуди, че чак не успя да се зарадва.
- Защо?
- Не очаквал, че ще го извикам изобщо на интервю, камо ли да го назнача. Никой не му давал втори шанс. А аз му казах друго. Казах, че съм искал да го видя, за да се уверя, че той самият си е дал втори шанс. Защото не е толкова важно дали аз ще му дам втори шанс, а дали той самият е решил да се измъкне от това минало, дето го тегли назад. Щом е решил за себе си, щом сам си е дал втори шанс, оттам нататък нещата ще му се подредят. А знаеш ли какво ми отговори? „Веднага ви разбрах, че сте различен“.
Разказва ми ги Пеев тези неща, а аз седя на телефона и рева с глас. Рева не за това непознато момче, което ще си стъпи на краката, ще си вади хляба и всичко с него ще е наред. За себе си рева и за невероятния си късмет да улуча точно този мъж, различния. Различен, не защото има свръхинтересна професия или защото е най-силният и най-красивият, (може би дори не е най-умният, макар че бих спорила по този въпрос). Различен, защото вижда неща, които другите не виждат. Вижда потенциала, душата, волята да се пребориш. Тези неща, за които няма категория в CV-то.
Най-обикновена случка, нали? Сигурно всеки ден някъде около нас един човек дава втори шанс на друг, не защото му е приятел, не защото го обича, не защото му е близък или дори познат, а просто защото е човек.
Сигурно всеки ден някъде около нас един човек дава втори шанс и на себе си.
Толкова ми се иска да е така.
*******************
Ето ви още няколко обикновени случки от нашия живот:
Сънят с момичето с жълтия бански
Автор: Ина Зарева
Сипкав въздух, свежа лимонада и приятно кафене, потънало в зеленина. Най-сигурното спасение след дълъг работен ден в офиса. Решена съм да разчистя максимално мислите си и бавно рея поглед наоколо, вместо да го забивам в поредния екран. На съседната маса се води доста оживен разговор на дразнещо висок тон. Невъзможно е да го игнорираш, долитащите думи връхлитат като малки, остри камъчета. Осъзнавам, че това е по-скоро монолог на жена и тук-там се долавят включвания на тихо момичешко гласче.
Камъчетата се забиват все по-трайно в мозъка ми. Та това е интервю за работа! Жената обяснява надълго и широко какви ще са задълженията и отговорностите, какво ще е работното време, какво трябва да прави и какво не. Запознава я с „тънкостите” на работата - как да прикрие информацията, така че да не отблъсне клиентите, как да ги „зариби”, за да използват само техните услуги. Някак между тирадата от информация успява да попита момичето дали има опит в тази сфера, но по-важно - дали може да работи и малко повече от уговорените часове. И още нещо – ще има семинар, на който е задължително да присъства, за да се обучи. Той се провежда в два поредни дни в град, отдалечен на почти 200 км. Добре е момичето да може да си намери някакви приятели или роднини, при които да отседне, за да не се харчи излишно за хотели. Нито дума за договор, осигуровки, заплащане.
Искам да се обърна и да кажа на това дете да бяга далече от въпросната „фирма” без офис, провеждаща интервютата по кафенета и обучения на разноски на служителите си.
Изведнъж си спомням за всички подобни „мечтани работни” места, с които съм се сблъсквала. За работенето до 10 вечерта, в събота, неделя и то без никаква компенсация и каквато и да била сигурност. Само аз и моят идеализъм, че така допринасям за фирмата и „те” ще все някога ще го оценят. „Те” никога не го оценяват, и фирмата никога не бива достатъчно добре, че да започне да се разплаща подобаващо.
Спомням си и за некоректно и обидно отношение от шефове и колеги.
За смешното или липсващо заплащане, липса на договори и осигуровки.
За пълното разминаване между първоначално описаното естество на работа и реалните задължения впоследствие.
И колкото повече си спомнях, толкова повече се спирах да се обърна и да кажа на момичето каквото мисля. Защото пък всичко това ме е накарало да оценя истински добрите работни места. Там, където те слушат и чуват, ценят и уважават. Където твоето развитие се отразява пряко на развитието на компанията и обратното е в пълна сила. Където колегите ти стават семейство, а шефовете – доверени приятели. Където се чувстваш себе си, на мястото си и правиш всичко по силите си за тази работа. Работа, която не чувстваш като работа.
Няма как да оцениш това, ако не си се опарил на другото. И все пак има граници, които не бива да се преминават в името на собственото лично и професионално достойнство. А достойнството в професията се изгражда така:
- Учете, учете, учете! Колкото и добър да сте в професията си, ако спрете да учите и да се развивате тя спира да бъде професия и става занаят.
- Имайте реална представа за себе си в контекста на сферата, в която работите. Ако е необходимо още да се усъвършенствате – направете го. Ако имате достатъчно експертност и опит – покажете ги.
- Проучете релевантното заплащане за конкретната професия и го поискайте. Или поне разберете конкретните и ясни критерии за достигането му. Не се сравнявайте с други сфери и заплащания. Не ви изглежда честно хора с две магистърски степени, два езика и години опит да получават една трета от заплатата на 20-годишен компютърен специалист, дори незапочнал още висшето си образование? Чудесно – зарежете всичко и започнете да работите това, което и той.
- Не се извинявайте, не се чувствайте неудобно или недостатъчно компетентна заради скорошното или няколкото поредни майчинства. Повярвайте, ще се справите с всичко много по-добре от повечето хора в офиса. Жаждата за работа и лично усъвършенстване, заедно с последователността, организираността и дисциплината, които всяко майчинство ви носи, са в състояние да постигнат чудеса.
- Не се отчайвайте! Ако сте пропуснали изкачването на няколко професионални стъпала или условията, развитието и заплащането в сектора, в който сте работили преди вече не ви удовлетворяват – действайте! Наваксайте пропуснатото или отворете чисто нова страница в кариерата си.
- Никога не е късно! В динамиката на света и при възможностите на Интернет винаги има време за нов език, магистратура, умение и пр.
- Няма по-добро време от настоящето да разгърнете и развиете талантите си. Много хобита са се превърнали в стабилни, доходоносни професии.
Ако вече имате своята работа – мечта, но все пак има нещо, което ви притеснява, ето кои са знаците, че може би това не е вашата мечта:
- Нямате сигурност относно договор, заплащане, осигуровки, отпуски
- Нямате нормални условия за работа
- Не работите това, за което реално сте кандидатствали и то без вашето съгласие
- Работите извънредно и това не се компенсира
- През последната година няма никакво развитие в статута, отговорностите и заплащането ви
- Не се зачитат личният ви живот, време и пространство
- Не се чуват или се омаловажават идеите и предложенията ви
- Работата ви не се оценява подобаващо
- Имате сериозни, дълбоки конфликти на работното си място или някой упражнява някакъв вид тормоз над вас
- Демотивирани сте и нямате желание да ходите на работа
Ако дори едно от изброените се отнася до работата ви в момента, значи е време да направите най-важната инвестиция – тази в себе си и да продължите напред.
Вероятно много от вас ще възразят колко е трудно да реализираме себе си в свят, в който мъжете са предпочитани и по-добре заплатени служители от жените, а жените трябва да се извиняват за майчинството си, да работят, докато отглеждат децата си, да се чувстват като престъпници за всеки болничен, да се доказват непрекъснато, да изглеждат безупречно, и разбира се, сами да са си виновни за сексуалния тормоз, а кредитите и заемите допълнително ги вкопчват в каквато и да е работа и не позволяват изобщо да се огледат наоколо.
Имам новина – вие сте най-ценното във фирмата ви. Вие - с вашите идеи, умения, опит и мечти. Не се поддавайте на манипулациите на обществото, шефа или колегите. Оценете добре дали този, за когото работите, ви заслужава. Ако да – работете двойно повече. Ако не – спрете, намерете се, усъвършенствайте се, правете това, което обичате и тогава ще работите прекрасни неща за прекрасни хора, които ви се доверяват дотолкова, че ви плащат всеки месец, дори без дори да имат данните от личната ви карта. Но това е друга една хубава история.
Допивам лимонадата си, а съседната маса вече е много по-тиха. Работодателката е приключила с интервюто и си е тръгнала, а момичето говори приглушено с някого по телефона:
- Знам, че ми трябва какъвто и да е опит, но тази работа не ми вдъхва доверие. Ще търся нещо друго – долитат думите му.
Усмихвам се, оставям мислите си сред зеленините на сгушеното кафене и тръгвам с бързи крачки. Тази вечер ще поработя и вкъщи.
Прочетете още:
Търсенето на работа като приключенски екшън
Автор: Траяна Кайракова
„Сине, сине, ти си ангел мой...“ Тъй пееха едно време. Ангелите ми излязоха, майка, додето ти решиш да излезеш. Не стига, че зарита и заблъска още от третия месец в корема ми, ами и десет дена след термина се чудеше колко още да останеш вътре. Ходех като Моби Дик, ама не бях във вода, а от мене хвърчеше вода. Все пак изчака да станат 41 градуса навънка, че тогава да се закучиш да излизаш. Добре, че ти няма да изпиташ това, че мъжкият праг на поносимост е бая нисък. След почти десет месеца бременност, раждането ми се видя като песента“ ... и се моля на всички богове – уволнение!“, считай раждане. Началник ще е тоз юнак – вика акушерката, гледай как си е подложил ръката под бузката. Чудя се аз що не бързаш да излизаш, пък то ти си се намествал като голям шеф.
Че като ревна, до втори клас не спря. Не ставай певец, майка. В таз фалшива тоналност, дето я подкара, няма и с уста свястна мелодия да докараш.
И лекар не ставай. Три години по три пъти пневмонии те халосваха все на хубав ден. Ха се е задал празник и аз с тебе в болница. Чантата, памперсите и телевизорът все до вратата строени, че без детско филмче мира нямаше. Тъй ревеше, че и храна не искаше никоя сестра да ни донесе, че да не оглушее. Добре, че после намерихме една хомеопатка, дето за една година те опатка, и прибрахме телевизора на мястото му. Пък сетне какво не беше. За една седмица седем пъти в бърза помощ ходихме. Глава ли не пука, крак ли не изкълчва, восък в окото си навря, падна от мивката и като индийка с точка ходи две недели между очите, умириса ни душите със салмонела, ечемик си докара от толкоз пулене в телевизора и накрая един зъб собственоръчно си изби.
Тъй ни беше докарал, че баща ти, преди да си дойде, звънеше да пита да прибира ли колата в гаража, или да чака да те кара в спешното. От болници си си отзел. В тях да влезеш само децата ти, като се раждат, и то на изписването. Да гледаш как точно се раждат, не вярвам да ти хареса. Най-много да припаднеш, че слабичък тий келя.
И фармацевт няма да стане от тебе, майка. Не ги разбираш тия работи. Помниш ли кога те заболя коремът и ти изписаха свещички за дупето? Тъй пищя, че събра махлата, щото реши, че са за рожден ден и ще ти ги запаля отзад. Сетне ме пита може ли вече да пръцкаш, щото сестра ти ти казала, че а си пръцнал, а си гръмнал.
Молех се да проговориш, пък сетне се кръстех да млъкнеш. Все ми обясняваше колко съм ужасна. Питах те що тъй мислиш, пък ти ми предложи да поживея малко със себе си, тогава съм щяла да разбера. Още не съм разбрала, ама баща ти сигурно знае.
От ритането в мене, сетне и вкъщи, разбрах, че футбол те влече. Не ставай футболист, мама, освен ако не удариш един трансфер в Барселона, че и аз рано да се пенсионирам, и ти да си уреден доживот. По-добре шах научи. Хем няма да си контузен, хем на стол ще си почиваш, пък и мозъкът ти паяжина няма да хване. Като искаш, пак ритай за здраве.
И татуировки не си прави, майка. Дето се чудеше оня ден как ли ще изглеждаш с тях, баща ти каза, че преди туй ще те насини, да знаеш как ще изглеждаш след тях.
Свястна жена си намери, сине. Не я гледай на хубост. Те хубавите ябълки свинете ги ядат. Ти не си от таз порода. Да може да готви, гащите да ти изпере и децата ти да гледа. Ще свикне, че още я караш като в детската градинка – хапваш, спинкаш и все за нещо мрънкаш. С чиста съвест ще те предам. Чаши и чинии можеш да чупиш, на компютъра да седиш денонощно, книги от четене не късаш, глух си , ако не ти отърва. С нищо няма да й пречиш. Хубавец си, хитър си, тарикат си. Без много зор се оправяш. Тъй не разбрах без четене как оценките си изкарваше. Ако четеше, досега в Космоса да си полетял.
Ама и космонавт не ставай. Като се ожениш, ще ме забравиш, пък отлетиш ли там горе, хич и няма да ми се обадиш. Няма да ти се сърдя, да знаеш. Ограничавай си обажданията, че оназ сметка в пети клас от 600 лева, дето ми я навъртя, още ми е заседнала на гръцмуля.
И учител не ставай, сине. Като те знам как учиш, най-много да объркаш децата с нещо. Не слушай, че постоянно вдигали учителските заплати. Като вземат данъка, даже по-малка става, ама нали трябва да имат бабите пред блока за какво да клюкарят. Нали виждаш аз как съм прокопсала от туй пусто училище. Ама напук ще живея до 100 години, пък сетне, колкото Господ дал. И да не забравя – ако един от нас с баща ти умре, аз ще ти гледам децата, не бой се.
Хубава професия си избери, майка. Много зор да не си даваш, да не се препотяваш, че бърже изстиваш. Не знам каква ще е, ама ако е за много пари, да уредиш и баща си, че с неговата митничарска заплата сме заникъде. И тя взе да не стига.
Хич нищо да не направиш от туй, дето ти заръчвам, едно запомни, сине, - човек стани и човечен бъди.Тъй все човеци ще срещаш и добро ще правиш.
Като умра един ден, не идвай да ме наглеждаш и преливаш, че да не харчиш гориво. Гледай си жената и децата. Помниш ли онуй първото писмо, дето исках да ми напишеш, че да спреш да ревеш, като те оставих сам за десет дни на село? „Мамо, може ли да е пълно с мъка и любов?“
Да знаеш, че отгоре и аз ще те гледам с мъка и любов, майка. И да искаш от майчината любов няма да избягаш!
Обичам те!
Мама
Искате ли още от Траяна? Защото тя има и писмо До дъщеря ми!
Непременно да прочетете за коледните им подаръци Апъл и бокс.
И други смехории от Траяна:
Автор: Мария Пеева
Някой ден ще имам внучка и тя няма да се казва Мария.
Снаха ми ще избере името. Снаха ми е прекрасно момиче, умно, добро, емоционално и красиво младо същество. Всеки път, когато се усмихне на Теди, виждам себе си в нея. И я разбирам. Не иска нечия съдба, нечия чужда карма да се влее в живота на бебето чрез името на толкова близък човек. Не иска малкото човече да се роди с несвое име и да сбъдва несвои очаквания. С майка й, която също носи хубаво българско име, се шегуваме по този повод и измисляме заедно имена, съдържащи и двете ни буквички. Бъдещата майка се усмихва отегчено. Нейно право е и тя ще реши името. Вярвам в това. 9 месеца носиш едно дете под сърцето си и му предоставяш цялото си тяло, което то обитава и променя според нуждите си. После години наред инвестираш всичките си усилия и любов в него с ясното съзнание, че един ден то ще порасне и ще ти заяви неумолимо: Това е моят живот и ти нямаш право да решаваш вместо мен. Знам, че снаха ми ще чуе тези думи, както съм ги чувала и аз. Няколко пъти. Затова и вярвам, че поне името на детето е избор на майката и на никого другиго. Тя не може да реши дали детето ще е момче или момиче, дали очите му ще са тъмни или светли, дали ще обича математиката или футбола. Заслужава поне името да бъде неин избор.
Не искам снаха ми да кръсти детето Мария, само за да ме направи щастлива или да зарадва сина ми. Аз я обичам и без това. И детето ще обичам, дори да се казва Алирия (Теди го измисли), макар че ми звучи като Алергия или Марипоза (Пеперуда на испански – с това име се шегувахме със сватята Петя, че съдържа М и П). Ще я обичам тази внучка някой ден, и ако името е производно на Мария като кръшното Мариела, силното Мариета, нежното Миа, звучното Мариана. Ще я обичам, ако е някоя изискана Ана-Мария или нещо съвсем различно – Лилия, Бианка, Лола, Мадлена, Кремена, Ния и всичко, което съм чувала децата да споменават – кога на шега, кога на сериозно.
Моята баба, майка на баща ми, се казваше Мария. Мама е искала да ме кръсти Миглена заради дългите ми мигли или Десислава, на баба Славка, която много обичаше. Но е избрала Мария заради традицията. Но не защото нося името й, най-много бих искала да приличам на баба Миче. Нищо че съдбата й беше тежка. Разказвала съм ви за нея в Баба Миче и Кафка. Исках да приличам на нея, защото беше силна и духовна жена, която пред нищо не се предава и никога не се оплаква. Но приличам на нея само донякъде – в обичта към малките деца, в търпението и разбирането, в умението да разказва семейните истории бавно и сладкодумно, докато ръцете й неуморно наплитат поредното топло елече за поредното внуче или съседско детенце. А иначе от дядо, нейният развейпрах съпруг, когото рано погреба и почти не помня освен от семейните легенди, съм взела сините очи и широката усмивка, както и склонността да приема живота малко лековато, сякаш е голяма шега. От другата ми баба по майчина линия, кипра и нагиздена жена, зеленоока, с извити вежди и нацупени устенца, на всичкото отгоре и изкусна домакиня, съм наследила старомодната женственост, това демодирано умение да си нежна и привидно слаба, и да очароваш един мъж дотолкова, че да не вижда друга освен теб (ех, опасна жена беше баба – само като направи онези ми ти пеперуди с миглите и като изтъни гласеца „Ангеле“ и дядо се разтапяше. До последно я носеше на ръце и имаше очи само за нея. Представете си колко си е личало, щом малко момиченце като мен се е впечатлило). А от другия дядо какво ли съм наследила? Не и търговския нюх. Но май чувството за хумор е от него, той много обичаше да се шегува и все си правеше майтап с нас, сюрията внучета. Тежък търговец, лежал в затвора след девети, на стари години, беше запазил самочувствието и усмивката, че дори и трудолюбието си. Все нещичко съм грабнала и оттам. Никой не взе името му, а беше хубаво, добро и благо име - Ангел. Но с име, или без, от всекиго съм изтеглила по някоя пъстра нишка от спомени, черти и качества и съм ги оплела в нова шевица и нова съдба. Дали е по-добра, по-красива, по-весела или по-тъжна от техните? Не знам, но си е моя. И името си нося като свое, аз съм Мария, различна от баба Мария, за добро или зло.
А малкото човече, което ще се появи един ден…
Тя няма да се казва Мария и ще има своя съдба.
Но със сигурност ще вземе от мен много повече от едно име. Може да е усмивката, може да са очите, може да е любовта към историите или дарбата за езици, може да са просто малките нежни пръстчета на краката или здравите зъби.
А може и нищо да не вземе. Тогава ще й дам само обич. И това ми стига.
*************
Наложи се да допълня тази история :) Може да видите продължението... Иван ще да е.
Автор: Ина Зарева
Когато Мария била на три годинки, родителите й я завели в храма: "Поставена на първото стъпало, малката Мария сама изкачила петнадесетте стъпала до входа на храма." Същите тези родители – Йоаким и Ана, които според преданията, са я чакали над 20 години. Не са я носили или държали за ръце, не са стъпвали зад гърба й, не са й викали на всяка крачка „Внимавай да не паднеш!“. Оставили са я. Но и не съвсем в началото и на земята, а точно на първото стъпало. И тя е поела нагоре, сама и смела към живота си напред. Сигурно така се възпитават майки на богове и се създават светици.
Дали като родители успяваме да уцелим всеки път първото стъпало във възпитанието на децата си? Предпочитаме ли да ги носим на ръце до самия връх, или пък ги оставяме съвсем долу? Не ги ли гледаме от високия си пиедестал и не ги ли влачим бясно нагоре, докъдето сме решили ние? Имаме ли достатъчно търпение и кураж да наблюдаваме, без да се намесваме, преодоляването на препятствия и покоряването на висоти, както са направили родителите на Мария? Не е много сигурно. Но със сигурност всеки път, когато децата ни са имали сериозни страдания и изпитания, почти всички ние сме се обръщали към същата тази Мария.
Дали тя е била съвършена майка? Вероятно, за да я изберат за майка на Бог. Или пък не съвсем, щом е изгубила малкия Иисус за цели три дни. Друг път, съвсем по майчински, така както ние караме синовете си да изхвърлят боклука, му е казала да се погрижи за хората на онази сватба, на която Той превърнал водата във вино.
Може би малкият Иисус като всяко дете е копнеел да има божествени сили и да сътворява чудеса, с които да радва майка си. Може би са имали съвсем нормални отношения между майка и син и само едно смътно, майчинско чувство я е преследвало през цялото време. Същото чувство, което всяка майка неизменно получава, заедно с току-що роденото си дете – за дебнещото разпятие по пътя към съвършенството.
А може би така е само с жените, носещи името Мария. Може би само те имат тази харизма, която ги прави любими, желани, твърди, упорити, постоянни, каквото е и значението на самото име в превод от древноеврейското Мириам (Miriam).
Човек, каквото и да прави, неизменно среща поне една Мария в живота си, за която и без да има богословски познания, е убеден, че не е каквато и да е жена. Тя винаги се помни. Дали те е родила, или те е учила, обичала, възпитавала, сприятелявала със себе си, дали ти е рисувала, пяла, разказвала, или просто е оцветила живота ти с харизмата си – не е важно как, а че си я срещнал.
Тя може да е светица или царица.
Тя може да е химик или психолог.
Тя може да е млада революционерка, вдъхновила самия Вазов.
Тя може да е 15-годишно момиче, което успява да спаси човешки живот,
Тя може да е 85-годишна математичка, която огласява София със звъна на 12-те камбани от големия храм.
Тя може да е творец и да реди думите, както никой друг – може да ги сплита на плитки, да ги украсява с панделки, после да ги разрошва и да започва всичко отначало.
Тя може да е настръхващо талантлива, нахъсващо успяваща, наситено прелестна.
Може да е прекрасна приятелка, възхитителна жена, отдадена майка.
Може да е баба с ореол от брашно и младенец от тесто в ръцете си.
Може да е малко, нежно момиченце с пеперуда на челото.
Тя може да е всичко, нали е Мария!
И ние можем. Стига да започваме всичко от първото стъпало, да следваме нашето собствено темпо и размах, да не бързаме да се качваме на ескалатора...
И да имаме поне една Мария за пример и поне една молба към Богородица.
- Най-популярни
- Най-нови
