Автор: Валентина Вълчева

„Снощи беше страхотно! Искам още!!!”

Получавам това съобщение в 7:20 сутринта и не, не е от мъжа ми, който вече трети месец е на работа на другия край на страната.

И не, не е това, което вероятно си мислите в момента.

Съобщението е от един приятел, който ми е и нещо като фен. Снощи съм му пратила нещо мое, да чете, и това е начинът да ми каже, че му е харесало. Аз обаче си представям ситуацията, в която мъжът ми, случайно или не, попада на съобщението и не просто трябва да му обясня, а наистина да го убедя, че: „Не, бе, мило. Не е това, което си мислиш. За литература сме си говорили с човека.” И започвам да се смея сама на глас. Гаранция, че още преди да съм си отворила устата, скандалът е изригнал като Везувий. То вярно, че си имаме доверие, ама чак пък толкова се съмнявам, че въпросното доверие е в състояние да издържи.

После обаче се позамислям и си давам сметка, че... всъщност може и да не съм права. След толкова години доверието отдавна е минало на друго ниво. Леко налудничаво, леко старомодно може би и със сигурност леко прекалено, ако питате повечето ни познати. Откъдето и да го погледнете обаче, си иска сериозна предистория, за да стигнете до нивото, в което аз изтърсвам на мъжа ми, че смятам да си подаря една дива ladies night в стриптийз-клуб и той просто ми връчва дебитната си карта, без да проявява грам интерес или притеснение какво ли съм в състояние да свърша. А аз мога много да свърша.

Мога, ама не искам.

Ревността, липсата на доверие (в другия и най-вече в себе си) е проблем – това поне е убеждението, с което оставам, наблюдавайки различни двойки в реалния живот и в интернет пространството. Любопитен феномен, на който не намирам рационално обяснение. Може би защото не съм го изпитвала. Може и да не съм права – може би една умерена доза съмнение би била уместна. Не знам.

Честно казано, не си представям мъжът ми някога да се натъкне на въпросния SMS, ако аз изрично не му го покажа. Да си ровим по джобовете, телефоните, имейлите, профилите в социалните мрежи и историята в браузърите на компютрите е толкова абсурдно и далечно за нас, че ми звучи направо като истории от типа „трети клас, голямото междучасие”. Но ето че това се случва и то удивително често при другите хора!

И въпросът тук е „защо”.

Откъде започва недоверието, за да се стигне до ситуации, в които нещата ескалират до скандали и насилие? От ниското самочувствие? От предишен горчив опит? От тайно съмнение в собствената вярност и лоялност към другия? От страх да не изгубим човека до себе си заради някой по-съвършен от нас? От проблем с осъзнаването на разликата между това да обичаш някого и това да го притежаваш като трофей? От комплекси?

„Ако не ревнуваш, значи не обичаш.”, казват някои в оправдание на горепосочените действия с телефоните и компютрите. „Ако ревнуваш, значи не уважаваш.”, казвам аз (за което са ме наричали „гъска” в очите, но ми е приятелка и това ѝ спести сериозни разходи за зъболекар тогава).

И друг път съм казвала, че винаги когато се връща от курс, когато мине границата, мъжът ми звъни вкъщи, независимо колко е часът:

- Пусни бойлера! Идвам си.

- Защо ми звъниш? Знаеш много добре, че изобщо не го изключвам.

- За двайсет стотинки няма да си разваляме семейството. Ако има някой там, да има време да се изнесе преди да съм пристигнал.

И това – с един такъв акатемично сериозен тон! Ти луд ли си, бе?! Че кой мазохист ще дойде вкъщи при две деца, две котки и доскоро два папагала? То вярно, че за всеки влак си има пътници, ама точно нашият и така си е достатъчно претоварен, за да качвам на него още хора.

Смешно ми е на мен, но като гледам филмите, в които са се вкарали някои хора, започва да ми става страшничко някак. Може пък наистина нещо да не правя както трябва в тоя живот. Може да пропускам някаква емоция, без която връзката ми е непълноценна, а аз да не знам. И като глупачка си плувам в невежество и измамно чувство за семейна идилия, вместо да си създам малко емоции, ровичкайки из личното пространство на мъжа ми. Друго си е малко адреналин, малко трилър в стил „а ла Джо Кенда”... Абе, съспенс някакъв. Драма. Крясъци, обвинения, сцени!... Я в сериалите колко сълзи и сополи се леят, а аз тук... Скука. Скука!!!

Да, знам. Темата не е за шеги и закачки. В шеги и закачки, само миналата година поне три случая на жени, убити от ревнивите си мъже, гръмнаха в медиите. Виола, Катя, Елена и кой знае още колко други знайни и незнайни. Някои – мъртви като тях, други, за щастие, оцелели, трети – все още насред собствения си малък ад. Не само жени – далеч съм от тази мисъл, макар да не си спомням скоро за случай, в който ревнива съпруга е пръснала черепа на мъжа си насред града, пред очите на децата си и на света. Мисля си само. Търся обяснение.

Кога и как привързаността и любовта се превръщат в претенции за собственост и в желание да доминираш над другия?

Да го обсебиш и затвориш в клетка. Да контролираш къде ходи, с кого се вижда, какво прави, какво облича, накъде да гледа или да не гледа, какво и дали изобщо да говори, дали да работи или не...

И когато се случи, кой е моментът, в който трябва да теглиш чертата, за да не се налага после да воюваш за свободата си? Докъде е допустимо да толерираш такива претенции към своята персона (и дали изобщо) и от кой момент трябва да си вземете сбогом, преди колата да се е обърнала? Защото безспорно е разтапящо да видиш как принцът на живота ти е готов да скочи на бой на всеки, който те погледне накриво, но дали е в реда на нещата да му простиш, когато започне да скача и срещу теб, само защото си погледнала „оня кретен” в метрото и си се усмихнала? Кога „тя” е все още сладка, защото се е нацупила, че не си ѝ подарил цвете за половингодишнината от първата ви целувка, и кога става свадлива вещица, подозираща половината свят в нерегламентирани връзки с теб? Длъжен ли си да простиш? Да пропуснеш? Колко пъти? Защо изобщо?

А решението може би е под носа ни. Толкова простичко, че дори древните са го проумели и формулирали (по-специално Конфуций, ако се вярва на Гугъл). „Не прави на другите това, което не искаш да направят на теб!”

Искаш доверие? Имай такова! Нямаш доверие? Не изисквай такова!

Това е накратко моята философия по въпроса. Спестява и нерви, и време. А може би ми спестява и необходимостта да си търся нов мъж.

Препоръчваме ви още: 

За цветята поднесени с юмрук

СМС татко

Как да разпознаем токсичните връзки и да се предпазим от тях

Любовта, която не виждаме