Автор: Йоана Боянова

Нямам ги, ясно е. Ако не се бях запознала рано-рано със съпруга ми, вероятно щях да имам 100 начина как да се изложиш пред мъж.

Била съм на 12 години, много харесвах едно момче, няма да му споменавам името, не го помня, не за друго. Заведе ме в училищния двор, мислех си, че иска да ме целуне. Говорим си, дворът е празен, няма никого, само аз и той, и тишината. Би била страхотна романтична история вероятно, ако не бях пръднала. Такова ехо се чу, че от съседните блокове някой се изсмя. Не ме целуна, надявах се поне да не разкаже на всички останали, уви, грешах. Йоана пръдлата си ми казваха доста време.

На 16 години имах истинска среща с много готино момче, заведе ме в кварталната кръчма. Много ми се пишкаше, обясни ми тоалетната къде е, обаче как се озовах в кухнята на ресторанта - не разбрах! Реших да стискам, отказах се да търся тоалетната. И така, мили хора, щях да бъда целуната пред входа, ако по пътя не се бях напикала. Тичах със скоростта на светлината и пръсках няма да казвам какво. Добре, че после заминах за месец извън София, иначе надали щях да изляза повече от вкъщи!

На 18 години се запознах с мъжа ми. Като видна Перничанка, смятаща, че любовта на мъжа минава през стомаха, бях решена да го спечеля този човек, да се омъжа за него. Решено, ще го поканя на гости. Купила съм бира и сложих да готвя какво? Шкембе!!! Кой мъж не яде шкембе, бе!!! Ще го спечеля с чесън и пот от лютото, ще се наям и ще е мой завинаги!! А сега си го представете, идва той, мирише на гора, влиза у нас, миризмата е на нещо средно между кварталната кръчма и нескопен овен. Сами сме. Сервирам моя вълшебен еликсир. И чакам. Горда чакам... Ох, като му стана лошо от тая супа на моя ми ти човек. Пребледня като платно, как така не яде шкембе, още не мога да си обясня. И миризмата се оказа, че не му понася, та излезнахме. Води ме на заведение, там бутнах пълен пепелник с цигари с връх на земята си и скъсах якето на един стол. Нали съм дама - поръчах си таратор в чаша, шопска салата и още нещо, не помня... А той след ужаса от шкембето ме заби с думите:

- За мен едно тирамису, моля!

Ох, добре, че ме хареса, защото вероятно и 100 начина да не ти се получат нещата с мъж биха били малко за мен.

Прочетете още:

Излагаме се на слънце и не само

Автор: Светлана Павлова - терапевт в програма за наркозависими

Извинявайте, че ви го разказвам това. От вчера се чудя дали има смисъл. Преди няколко месеца момче на 22 години, зависимо от “пико” уби майка си. След като не получават помощ във Варна, жената успява да събере 1000 лв за лечението му и отиват в София. 

Той я уби.

А сега историята се повтаря пред очите ми. 

Случка от вчерашния ден:

Майка води сина си за започване на лечение. Синът е на "пико", неадекватен и агресивен. Отказва лечение. Иска пари от майка си. Жената се страхува да си тръгне - момъкът два пъти е палил апартамента, нападал я е физически… Викаме полиция и Бърза помощ. Идват първо полицаите, не са много наясно за какво са там, но са някак диалогични. Идва и Бърза помощ, от линейката се изсипва една клета жена, която още по-малко знае какво да прави. Обясняваме ситуацията. Момъкът реве. Майката реве. Полицаите изглеждат тъжни и те. Лекарката и тя май се кани да ревне, щото "От психиатрията не ми ги приемат, като ги водя! И ми ги връщат! И знаете ли колко грубо се държат с мен... Не може ли да дойдете с мен да им обясните...".

И отиваме. Момъкът сам се качва в линейката. Ние с майката караме след тях. В приемната седи някаква вкаменелост по шорти и тениска - може да е пазач, може и лекар да е... Пита за какво го караме този момък при тях. Обяснявам. Пак пита ама защо при тях. Ами къде да заведа пациент с остра психоза вследствие на употреба на метамфетамини? На педикюр, на стоматолог?!?! Ама защо не го заведем в метадонова програма!? Ми щото е на метамфетамини, а метадонът е агонист на опиати. Полицаите са се измели междувременно - явно са решили, че не им се ходи до психиатрията. Лекарката от Бърза помощ - и тя. Майката реве. Синът реве. Аз още не рева, но вече съскам. Викат нещо русоляво и невръстно на име Николова. Може и лекар да е. Първото, което прави е да заяви на младежа, че щом не иска да се лекува, не е длъжен. И му тиква декларация за отказ от лечение "Подпиши тук, тук долу! Няма значение какви мотиви ще пишеш. Пиши "Не искам".

Аз вече съм извела майката и се качваме в колата, като оставяме момъка да си подпише декларацията.

Надявам се, че като е разбрал, че е сам, без пари и в края на града, е агресирал към тези, които са му пред очите в онзи приемен кабинет. Наистина се надявам! Защото на лекарите им е по-лесно да се измъкнат. На психиатрите също. Както и на полицаите. На обществото също му е по-лесно да се измъкне - майка му да се оправя, щом го е изпуснала...

Да, ама не е баш така, защото утре това момче ще срещне вас на улицата или вашето дете. А повярвайте, не е невъзможно това момче да Е вашето дете.

Крайно време е обществото да разбере, че с употребата на амфетамини и метамфетамини се случва нещо страшно. Тези младежи са рискови за всички, не само за семействата си. И са навсякъде около нас - те шофират по улиците, влизат в заведенията, обикалят по градинките. Когато са психотични, те просто могат да ви убият. Вас, не само майка си. А психиатрията отказва да ги приеме. В болницата пък ги убеждават да подпишат, че отказват лечение, защото така е по-лесно. Осъзнавате ли какво следва? Отново са навън - на улицата.

Крайно време е обществото да разбере, че такива хора трябва да се лекуват. С месеци. В защитена среда. А няма никаква държавна политика и никаква подкрепа нито за тях, нито за семействата им. Не всяко семейство може да си позволи 1000 лв за 9-месечна терапия в рехабилитационна програма. 

Има ли изход? Да, има. Необходима е нова стратегия за лечение на зависими от амфетамини и метамфетамини. След 1996 г. дрогата на младите са амфетамините и пикото, които са евтини и достъпни. Старият протокол за хероинозависими не върши работа за тези младежи. Необходимо е те да бъдат приемани в психиатрия. Необходима е ускорена процедура, сегашната за принудително настаняване отнема три дни и се прилага рядко, само в крайни случаи. Като няма стратегия, няма как да има и стандарти за добра практика, и протокол за лечение и начини за финансиране на това лечение. А след като закриха и Националния център по наркомании, няма и кой да извършва наблюдение и оценка на вече съществуващите програми, кой да обучава специалисти. Тези хора са обречени.

Не знам защо не се разбира, че зависимостта е социално значимо заболяване. Че ако зависимите се лекуват, те няма да извършват престъпления, ще работят, ще плащат данъци и осигуровки, ще имат свои семейства и деца. Семействата им ще работят и няма да заминава всеки лев в грижата за зависимия. А това носи ползи за цялото общество! Много по-скъпо е да ги съдим, да ги държим по затворите и… да ги погребваме.

Моля ви, прочетете непременно Как да говорим с децата си за наркотиците и не избягвайте тази тема.

Вижте и една истинска история за дизайнерската дрога, която доказва, че и майките не сме застраховани.

Прекарайте летните дни с нови книги и запазете време за четене! 

От  2-ри до 11-ти морската столица отново е домакин на най-голямото книжно изложение на открито в България - Алея на книгата акостира във Варна за десета поредна година. Над 50 български издателства и книгоразпространители ще представят хиляди книжни заглавия в пространството от хотел „Черно море“ до Фестивалния и конгресен център, всеки ден от 10:00 до 22:00 ч., съпътствани от богата културна програма на Литературния кът всеки ден от 18:00 до 21:00 ч. 

Официално откриване

• 2-ри август, 18:00 ч., Литературен кът, пешеходната зона на бул. „Сливница“ (в близост до пресечката с ул. „Стефан Караджа“), гр. Варна. 

        „Алея на книгата" е уникален формат, който през последните години се утвърди като най-мащабното пътуващо книжно изложение в България. Началото е положено именно в морската столица през 2010 г. съвместно с Община Варна, като всяка година изложението утвърждава позицията си на любимо културно събитие от летния афиш на града.

       „Алея на книгата“ представя българската литературна сцена в цялото ѝ многообразие, срещайки читатели с автори и издатели. Любима част от „Алея на книгата“ е Литературният кът с премиери на книги, срещи с писатели и преводачи, дискусии и детска програма. Част от гостите му тази година са Васил Стефанов - Слона, Герасим Дишлиев, доц. Диана Димитрова, Добри Божилов, Ирина Вълчева, Катерина Хапсали, Моника Желязкова, Петя Кокудева, Петя Миладинова, Светлина Трифонова, гостуват още Владимир Сълов, Велина Минкова, Георги Тенев, Иван Ланджев, Калояна Климентова, Катя Атанасова, Николай Ценков, Петър Денчев, Сава Василев.

Сред акцентите на Културната програма е представянето на алманаха „Докосване до Касталия” 2019, в който са включени творби на 50 млади автора между 8 и 34-годишна възраст, възпитаници на Литературен клуб „Касталия” към Общински детски комплекс.

За малките читатели Културната програма предлага срещи с Петя Александрова и нейната стихосбирка „Как да порасна” с илюстрации от художника Петър Станимиров; с актрисата Петя Миладинова и приказните ѝ гатанки, стимулиращи детското въображение; с „Клевър бук” и техните забавни упражнения по логика и наблюдателност; с преводачката на детската шведска авторка Мария Грипе - Ева Кънева, , която ще потопи малките читатели в атмосферата на нейните романи.

         Достъпът до всички събития в Културната програма на „Алея на книгата“ е свободен. 

Участници в „Алея на книгата” Варна 2019:

Агата-А
АйСиЮ
AMG Publishing
Артлайн Студиос
Асеневци
Атеа
Бард
Букборд
Букохолик
Бяло Братство
Вакон
Дамян Яков
Емас
Ентусиаст
Ера 
Ергон
Жанет 45
Жануа '98
Жар - Жанет Аргирова
Захарий Стоянов 
Изида
Ина
Инле
Инфодар
Кибеа
Клевър Бук
Книжарници „Приятели“
Коала прес 
Колибри
Кръгозор
Лабиринт
Лексикон
Лира Принт
Милениум
Миранда
Община Варна 
Пан 
Парадокс
Персей
Посоки
Про бук
Прес
Прозорец
Просвета
Рива
Сиела
Симетро
Труд
Унискорп
Фют
Хартиен свят
Хелиопол
Хермес
Шамбала

Заповядайте на вълнуваща разходка сред хиляди книги! Очакваме Ви!

Следете събитието във Facebook

Вижте и

Какво ще четем през лятото

Автор: Люси Баровска

Седя си в парка, слушам наоколо групите деца, изведени от околните занимални и си мисля. Прекрасно е, че дори при съвремието на работещи родители, без баби под ръка, децата във ваканция са навън и прекарват деня в игра с други деца. 

Децата и госпожата

Заслушвам се в репликите около себе си: 

„Госпожо, елате да ми видите замъка!“

„Госпожо, Калина ме дърпа.“ 

„Госпожо, може ли да ме люлеете?“ 

А госпожата в този момент разиграва сценарий на викингска битка с други трима и своевременно се провиква към Пепи да си сложи жилетката и към Дани да пие вода. 

Работата на госпожата ми е до болка позната, но не за нея си мисля в момента. А за несамостоятелността на децата. Децата са в ранна училищна възраст, колкото големи, толкова и малки. Това, което обаче вече от години наблюдавам, е едни прекрасни, умни, добре обгрижени и много несамостоятелни деца. Те имат нужда от партньор в играта си, от арбитър на споровете, дори от някой, който да ги подсети да пият вода, когато са жадни.

Когато ние бяхме деца

Неволно правя паралел с времето, когато ние бяхме на тяхната възраст. Може и да е имало някакви възрастни наоколо, надничащи от балконите, които да следят от време на време играта да не става твърде опасна. Но колективът ни беше детски. Сами си измисляхме игрите, нямахме нужда някой да ни ги подава. Градската чешмичка беше под ръка и периодично си правехме разходки, за да пием вода. Конфликти възникваха – карахме се, биехме се, не си говорехме, но в повечето случаи си изграждахме сами йерархията, правилата и междуличностните отношения. 

Съвременният живот

Сега животът ни е по-различен. Съсредоточени сме върху сигурността на децата. Върху забавленията и интересите им. И върху това тяхната игра да е спокойна и организирана, за да не пречи на нашата работа като възрастни.

Къде е мястото на децата?

Регулатор на отношенията

Край децата ни вечно има по някой възрастен, който наблюдава играта им и я прекъсва в мига, в който тя потенциално може да създаде опасност. От една страна е чудесно, от друга обаче с години наблюдавам как нарушаваме естествената регулация на отношенията между децата. Едно дете дразни другото, пробва до къде може да стигне. Вместо обаче да получи съответния отпор, там се намесва възрастният с мъдрите слова, а дразнителят често стига до извода, че най-лошото, което може да му се случи в резултат на неговите предизвикателни действия, е да бъде мъмрен. Пострадалият просто потиска емоциите си. Конфликтът не е разрешен, а само поставен под контрола на възрастен.

Несамостоятелно учене

Работя с деца. С много умни и схватливи деца, които обаче често са изключително несамостоятелни в процеса на учене. Задавам задача, те почервеняват, блокират (или пък избиват на форма на агресивна реакция) и отказват да се справят с нея. Казвам – добре, нека я направим заедно. Детето започва, аз казвам само „да“ след него и се оказва, че може да се справи без нито един грешен отговор, ако има кой да утвърждава след него. И без нито един верен, ако няма.

Несамостоятелно забавление

Всеки луд с номера си – аз от години се запъвам и като организирам рождени дни на децата си, не викам аниматори. Не защото ми свидят парите. Или пък защото децата не се забавляват с тях. Беше ми направило впечатление на един рожден ден с около 6-7-годишни деца как в момента, в който аниматорът спре дейностите, децата застиваха и не знаеха какво да правят. Тогава се замислих до каква степен сме превзели детските дейности с родителския си контрол. Всеки ден са на училище, после на занималня, после на допълнителни дейности, навсякъде под контрола на учител. Дори когато са на рожден ден, не ги оставяме сами да измислят забавленията си, а пак под нечий контрол.

Самостоятелността и опасността

Някой би казал – да, ама като ги оставиш сами, те се пребиват. И да, така е. Като учител, ако оставя децата без контрол и за пет минути, започват битки, скубания, дращения. На нашите партита се е стигало до падане в езеро, до разкървавени носове и до спешно посещение на Пирогов. Мда, много нагледно доказателство какво се случва, ако не поставиш играта под контрол.

Добре обаче – питам се аз – как ще се научат тези деца да се справят с проблемите, докато ние предотвратяваме възникването на проблем още в зародиш? Как ще се научат да се пазят, когато ние сме обезопасили всичко около тях? Как ще се научат да общуват, когато сме разперили криле като орлици над тях и следим всяка тяхна дума? Как ще се научат да взимат самостоятелни решения, докато ние направляваме живота им? 

Питам и отговор не чакам.

Прочетете още:

Ваканцията - урок по самостоятелност 

Сам вкъщи 

Въпросите, чиито отговори трябва да знае всяко дете

Автор: Светлана Божилова

Едно време, по соца (късен соц, де, на новото 20 съм все още!), майка ми винаги пушеше Малборо. Хората - Средец, наща – Малборо. С червен лак и гривни до лактите - „Щото, маме, както се представиш, така ще те приемат!“ Мама имаше гаджета. Баща ми почина толкова рано, че не съм сигурна спомените ми реални ли са или разказани. Та никое от тия гаджета не идваше с шише гроздова или бонбони „Амфора“. Идваха с Малборо и бутилка Джони. Имаше един, дет работи в чужбината, ама другите отде са ги взимали, какво им е коствало, не знам!

Аз, разбира се, като див пубер, станах точно наобратно. Купувах си евтинджоси от „Пасажа“, даже имах дънково яке с каракул от Битака. Битака, мили момичета, е една поляна над гробищата, дето се продаваше всичко. От пружинки за химикалки (ох, то па и т‘ва не знаете к‘во е...), през тенджери и дрехи, та до чаркове за трактори. Абе, нещо като Мол, ма на открито, а пробната представлява ромка със забрадка, която ти увива около кръста одеало, ако пробваш дънки или го вдига пред гърдите, ако пробваш тениска или „сютюен“. Аз тогава сютюен не ползвах, не че и сега имам кой знае каква нужда, ама пък имах чудни ламбадки! Така, изгубих младите читатели вече с тия чуждици... И минаха годииини, остарях и аз със вас... Добре, де, вече се е*авам.

Та, след като влудявах майка ми с всевъзможни парцали, вече 15 години щафетата е предадена на мъжа ми. Подозирам, че всеки бял косъм му е от „Глей к‘ва яка рокля, а само за 17 лева!“ И така по 10 пъти на месец. Споко, той има много косми! Обаче, както винаги се оказва, накрая все излиза едно НО. Аз може и да съм с рокля за 17, ама я нося кат за 170! Щот „круша с крила няма“ и съм бягала с 200 от това „червено боро“, ама в обратната посока. И се оказва, че е адски важно да я вдигаш гордо тая глава. Без значение дали си с гривни или с ла*на до лактите. Дядо, мир на душата му, като идваше у нас и децата се кискаха: „На дядо ти като вали, капе ли му в носа?“ Тоя дядо беше баща на мама, нали, логично! За добро или лошо, ние сме си такива. Всичките! Така си крачим нагоре с главата и да се спънем, изтупваме се и пак гордо напред.

Ей го, преди време, както си троша количката по разбитите улици, щот тротоари у наше село просто няма, изведнъж ме присвива яко! Ама, ще пукна. Заковавам се и сядам на първия бордюр, дет ми се изпречва на пътя, че да „го затисна“. Хубуу, ма нали това лято ни е зима, та бордюра леден. Лед под дупето, лед се стича и по челото ми. Мълниеносно преценявам, че с тая количка до къщи няма да стигна. Ок, ще стигна, но после ще трябва да се местим в друг квартал, град, държава, бе най-добре на друга планета. Пред мен – къщи, зад мен – следствието, по диагонал – едно доста странно барче-кафене. Леко мутренско такова. Крясвам на детето „дръж се, мами“ и политам със стиснати бузи (сещате се, че не тия на лицето) по диагонал. Връхлитам, а очите ми вече изкочили от орбитите.

- Тоалетна? Къде е тоалетната?

Собственика, нещо средно между Маджо и Кубрат Пулев, толкова се е шашнал, че само посочва зад бара. С еленски скок набутвам себе си, стиснатите бузи и детето с все количката. Слава на Бог, Аалах и Буда, музиката отвън дъни толкова яко, че дори и аз не чувам какво се случва. А се случва и то, ооооо, мнооого се случва. Айде сега, не се правете на Бриджит Бардо, всички сте го минали това барем веднъж. Тия еднорози, дет акат дъга, нали... нема нужда! Старателно прикривам всички следи, та чак Хорейшо би завидял! Вадя си тестерчето „Narciso Rodriguez“ от чантата и го изпразвам във въздуха. Тоя Нарцисио едва ли е предполагал какво ще му се случи. И сега, мислите, че съм излязла с наведена глава и съм се изнизала срамно?! В никакъв случай! Аз съм дъщеря на майка си и внучка на дядо си! С най-широка усмивка, на забавен каданс, но все пак с доста отривисто затваряне на вратата на тоалетната зад мен, излизам иззад бара, сядам на една от масите навън, кръстосвам крака (вече мога), обръщам се към слисания Маджо Пулев и изпявам:

- Едно мартини с 2 маслинки, моля! И водичка за детето.

Ако пушех, сигурно щях да запаля и едно червено боро. Щот в тоя живот, както се представиш, така ще те приемат!

Прочетете още:

Друго си е да си туриш капелата 

Автор: Иво Иванов

Знаете ли, че когато човек тръгне за едно място, а пък вземе, че се озове на съвсем друго, колелото на провидението се разджурква и го среща с особени чешити, които иначе никога няма да срещне по утъпканите коловози на ежедневието. В това е чарът на всяко пътуване – не знаеш къде ще се озовеш, кого ще срещнеш и какво ще научиш. И даже не е необходимо да бродиш из джунглите на Амазонка, достатъчно е да кривнеш от пътя за Петрохан. 

Действието на тази история се развива миналия септември. Бяме тръгнали на разходка до Лопушанския манастир, който е малко встрани от пътя за Годеч. Всъщност ние въобще не бяхме тръгнали за там, а за детски рожден ден с пикник на поляна близо до София, но той прилючи по-рано и планът се промени в движение. Абе, ако трябва да бъдем точни, ние и за Лопушанския манастир не бяхме тръгнали, а за едно крайпътно заведение, където обядвахме обилно с приятели. С мен обаче човек никога не знае къде ще се озове накрая и една невинна разходка в парка може неусетно да прерасне в планински поход. Може да се каже, че съм много гъвкав по отношение на предварителните планове, макар че това ми прекрасно според мен качество ужасно изнервя жена ми, защото тя обича да е подготвена - най-малкото да е облечена и обута подходящо за случая и да има шест ката дрехи за преобличане за децата (ако се намокрят, ако ни застигне буря, торнадо, снежна виелица, цунами и т.н. – просто за всеки случай). Такива са жените. 

Ние не, че пък чак толкоз копнеехме да го видим тоя Лопушански манастир, де - не сме някакви пилигрими, дето отмятат по списък манастир след манастир. Просто се разхождаме и хоп – табела за манастир – я да вземем да идем да го видим, така и така ни е наблизо. Все пак е хубаво човек да има някаква цел, а не да се шляе безцелно из гори и полета като някакъв безделник.

За информация, Лопушанският манастир е затворен и е на доизживяване, попът се е пенсионирал, останал е само един отшелник с дълга бяла брада да гледа манастирските кози и да храни кучетата и котките с млякото от козите, щото той мляко не пие, нали. Излезе да види защо лаят кучетата и се заприказвахме. Тоя мъж груб такъв, суров, подивял и страшен на вид, а и гласът му гърми и трещи, щото отдавна не е разговарял с хора и е ръждясал като стари панти на отдавна неотваряна врата. С една дума, на пръв поглед е доста плашещ. Малките котенца обаче търчат подир него с вирнати опашки и му се умилкват в краката. 17 котки! Като взе да да ги гушка тоя човек, да ги гали с огромните си костеливи пръсти, да им говори с неподозирана любов и нежност, а гласът му внезапно доби неочаквана мекота – тотално се преобрази пред очите ни. Много му се искаше да си похортува още с нас, защото рядко срещал хора и определено се зарадва на присъствието ни. Изпроводи ни чак до пътеката и котенцата и те след него в шпалир.

Връщаме се ние обратно в селото, а на пътя – каруца с магаре. Като го зърнах това магаре, изпитах непреодолимо желание да се запозная с него и да го погаля – ми така де, човек не среща магарета всеки ден! Имам предвид, истински магарета. Иначе магарешки инати и всякакви магарии – под път и над път. Вижте го само какви тъжни, умни и красиви очи има тоя Марко Марковски. А ако знаете ушите му колко са плюшени на пипане! Стопанинът му ухае на шльокавица от 100 метра и погледът му е малко така разфокусиран и една идея по-бляскав, но иначе се държи здраво на краката си. Сигурно е празнувал Съединението. Корав балканджия е, видно е, но като заговори за магарето, с една обич говори - като за скъп приятел и другар. И притеснен ни споделя, че кучето му, дето се мотае дружелюбно в краката ни, вече е чукнало 16 години и сутрин понякога не искало да яде. Натъжи се, гушна кучето го и го почеса по коремчето. По тия места хората не си гушкат кучетата, ама ей на – и тук изненада. 

Снимай го мойто магаре, вика, и го метни у фейсбука. Ето, метам го и зад Фейсбука, белким се прочуе това магаре.

Разделяме се по живо по здраво с магарето, кучето и стопанина им и по-надолу що да видим - в един разграден двор вързано теленце със сърце на челото и плаче жално за майка си. По принцип не влизам така в хорските дворове, ама това теленце искаше някой да го успокои. Кой, ако не аз? Подадох ръка да го погаля по муцунката, а то ми засмука целите пръсти. И се бута в мене тоя мъник и се гушка като бебе. После ръцете ми дълго миришеха на мляко. 

Как да опиша на градски хора колко е хубаво да галиш теленце, козленце, агънце, абе всякакво животинче, как да им споделя, че харесвам миризмата на обор – нали ще ми се смеят! Аз никога не съм имал село и като дете много страдах от тази несправедливост. Затова когато се случеше да отидем на гости на далечни роднини от село, се затичвах като отвързан да видя първо какви домашни животни имат и не можеха да ме отлепят с часове от кошари, обори, кокошарници, зайчарници, а като се приберях вкъщи препълнен с впечатления, рисувах цели менажерии.

На другия ден вечерта отпътуваме за Пирин. Ще спим в любимото Добринище и оттам се спускаме към Гърция. Няма да ви описвам прохладата на пиринската вечер, свежия планински въздух, щурците, звездите и тази любима миризма на обор, за която стана дума. На другия ден е Малка Богородица. Ставаме рано сутринта и отиваме на черква с жена ми заедно с местните баби да запалим по една свещичка за здраве. В двора на църквата като нацъфтели ония ми ти цветя, красота! Абе друго си е когато населеното място се казва Добринеща, а не Злокучене - друга карма предпоставя някакси. Нещо в тази свежа празнична сутрин предвещаваше, че имат да ни се случват добри неща тоя ден.   

Събуждаме децата и закусваме стабилно. Домакинята ни е напържила мекички, извадила е домашно сирене, домашно сладко, мед и е напълнила кана с истинско мляко. Бобо не го харесва, свикнал е с вкуса на купешкото. Будала! 

Днес ще се разходим из планината, ама ей така, небрежно и лежерно, без конкретни цели и посоки. Едно куче изникна незнайно откъде в гората и се лепна за нас, прави ни компания няколко часа и изчезна също така внезапно както се беше появило. Това не ни се случва за първи път и аз имам своя теория за тези внезапни „спътници“. Според мен това са ангели-хранители. Беше доволно грозно и пършиво псе, но пък кой е казал, че ангелите-хранители са непременно красавци? 

По пътя ни има спиращи дъха гледки. Вървяхме, вървяхме и накрая стигнахме – разбира се, без да сме го планирали - до хижа „Мочарата“. Ама вече сме премалели от глад всичките и по-младите планинари са ужасно кисели, задето сме ги обрекли на такива нечовешки мъки и страдания в планината - часове наред без интернет, без таблет и смартфон, а на всичкото отгоре и без храна! Както казах, по принцип планът беше само да се поразходим лежерно и не бяхме взели нищо сериозно за хапване – солетите и бисквитите свършиха и глад мореше добитъка.

Когато зърнахме силуета на хижата между боровете, все едно зърнахме оазис в пустинята. Хижата отдавна не е виждала ремонт, ама като казвам отдавна, имам предвид мнооого отдавна – може би откакто е построена. Всичко е вехто, очукано, запуснато. Наоколо има бунгала – и те изглеждат призрачно и потискащо. Изобщо няма вид на действаща хижа и почвам малко да се притеснявам къде сме попаднали. На един пън пред хижата е седнал на припек един чичо, скръстил е ръце и ни гледа изпитателно изпод вежди докато приближаваме – вероятно е хижарят. Погледът му е всичко друго, но не и дружелюбен. Поздравявам и питам дали се намира нещо за хапване. Смутолеви нещо, не го разбрах от първия път. Нямало да ни остави гладни, всичко имало. 

След кратък разпит, при който се налага да му вадя думите с ченгел от устата, се оказа, че ‚всичкото‘ е курбан чорба и едно шкембе. Можело и кюфтенца нещо, скаричка. Питам за цени и кога се плаща. Почеса се зад тила и цените ги закръгли на око и по памет, а за плащането ми вика – „Спокойно бе, човек. Ще си платиш. Па и да не платиш, ако немаш пари, голема работа. Здраве да е!“ Мега cool го раздава тоя темерут.

Поръчвам курбан чорбата, шкембето и кюфтета и се надявам горе-долу да стават за ядене, но не храня големи надежди. Не сме някакви префърцунени, но не бихме обядвали точно на такова място. Нямахме избор обаче. Сядаме отвън на дървени пейки и маса и вече приготвям пледоария за децата - как трябва да ядат, каквото донесат, щото друго няма. Не е моментът да проявяват капризи баш сега.

Ето ти го чичото пристига с един поднос, забърсва масата с лакът и мята отгоре чиста карирана покривка. Хлябът е в красива плетена тарелка с панделка, супите – в гледжосани шарени паници. Мигаме на парцали.

Опитваме с недоверие с лъжицата, гримасата на погнуса е а-ха на лицата ни, обаче изненадите нямат край - всичко е изключително вкусно! Че сме зверски огладнели от чистия въздух, огладнели сме, но тоя хижар направо ни скри шапката с готварските си умения! Такава разкошна курбан чорба в никой ресторант не могат да сготвят, гарантирам! Омитаме всичко за нула време, не остава ни трошичка, ни капчица на дъното на паниците. Кюфтетата и те изключително вкусни, направо да си оближеш пръстите. 
Стигаме накрая до плащането и човекът вика:

- Курбан чорбата е от мен, днеска е празник, направил съм я за Малка Богородица, нема да я плащате. 

- Е хубава работа, ние таман три чорби омаахме. Не може така! 

-  Не, и дума да не става, чорбата е от мен! 

Другите неща ги сметна наум и въпреки че съм ужасен математик, сметката определено беше в негов ущърб. Оставих му тлъст бакшиш, той не искаше да го вземе, разправяхме се известно време, накрая склони. Седна до нас на масата, полафихме си, обсъдихме международното положение и ония овълчени алчни банскалии и си тръгнахме сити и доволни.

Този ден през цялото време се канеше да завали, някъде над връх Безбог тъмня и гърмя, но не ни намокри и капка дъжд докато вървяхме в планината. Слязохме долу при лифта, седнахме да пием кафе в едно заведение и буквално след като влязохме, се изсипа пороен дъжд, който само две минути преди това ако беше завалял, щяхме да станем вир-вода. 
Айде после ми разправяйте как онова дръгливо куче не е ангел-хранител и как курбан чорбата за Малка Богородица, освен че беше много вкусна, не е и чудодейна! 

И не само това - дъждът спря така внезапно както заваля, изгря слънце и на небето се появи супер ярка двойна дъга! Убеден съм, че тая дъга изгря специално за нас. Тя беше знак. Може би някой искаше да ни каже, НЕ – да ни подчертае двойно, че не бива да съдим за хората само по външния им вид. Че зад грубата и сурова външност и зад темерутестия характер може да тупти златно сърце. Че и в най-мизерната и затънтена хижа могат да ти сервират такава вкусна манджа, че да си оближеш паницата. И даже да не ти вземат пари за нея. Че добротата е като онези семена на цветя, които упорито никнат където най-малко очакваш – дори между плочките и напукания асфалт на градската джунгла. Че е хубаво е да срещаш различни хора и да говориш с тях, защото от всеки има какво да научиш. И да им помагаш или пък да се оставиш да ти помогнат – все неща, които май сме позабравили в градската джунгла. И че когато си с деца, не трябва да тръгваш никъде без храна! А също и когато си без деца...

Прочетете още:

По следите на добрата бира: Братислава и Прага

Лазурният бряг - провансалски чар и ултра лукс

Очите на Бога 

Ирландия - земята на Старките 

Автор: Елена Конова

Попаднах на една статия, в която пишеше, че след 40-тата година в жената започват потресаващи промени. Бръчки и паласки, увиснала кожа, но най-вече на 40 започва менопаузата с всичките ѝ ужаси и до 50-те е довършила, дъвкала, мачкала 10 години и накрая изплюла. Чета и си викам кошмар, кошмар, шок, шок, как ще го живеем тоз живот, докато не се сетих на колко съм и че вече трябва да съм в края на този ад от изпотяване и неволно напикаване.

Авторът се беше изказал и за мъжете в тази тежка възраст. И изведнъж разбирам, че те в друг свят живеят и имат инструмент - пушка, с който стрелят по сърнички, тоест, радват се на живота и си купонясват.

Да ме пита човек как стигнах до тази статия, че сега да съм ядосана. Чак станах права, ритах си чехълчето с пух из стаята и се чудих как да се добера до автора и да го удуша със сатенените връзки на сатененото ми халатче.

Много се изнервям на тема дискриминация по възраст. Още когато бях на двайсет, ме подлудяваха епитети - каки, лели, баби. В цивилизования свят на жените след 60 години им казват дами, госпожи. При нас "баба" задължително. Баба Пенка, пишат, скочила с парашут. Баба, ама друг път. Смел човек, ентусиаст е тя.