Второто официално продължение на приказките на А. А. Милн излиза на български тази събота

Издадени за пръв път през 1926 г., приключенията на Мечо Пух се радват на невероятен успех от първата си публикация до ден днешен с над 50 милиона продадени копия в световен мащаб. Популярността на Мечо Пух води до превода на първото издание на над 50 езика, а самото мече редовно оглавява класациите за най-обичан детски герой на всички времена.

„Най-доброто мече в цял свят“ е второто официално продължение на „Мечо Пух“ след „Завръщане в Голямата гора“ на Дейвид Бенедиктъс от 2009 г. и представлява колекция от четири разказа, обхващащи сезоните в годината – есен, зима, пролет и лято. Историята проследява Мечо Пух и неговите приятели в редица приключения в Голямата гора, докато любимите герои се сблъскват с митични създания, мистериозни нови приятели и врагове, както и един необикновен сос…

Запазвайки вечния чар на Голямата гора и брилянтните герои, диалози и хумор от книгите на А. А. Милн, „Най-доброто мече в цял свят“ ще припомни на любителите на Мечо Пух защо обичат оригиналните истории, като същевременно ще представи класическия герой на новото поколение читатели.

„Най-доброто мече в цял свят“ е написана от Пол Брайт, Кейт Сондърс, Брайън Сибли и Джийн Уилис и илюстрована в стила на Ъ. Х. Шепард от Марк Бърджес. Книгата ще бъде на пазара от събота, 25 февруари.

Колекцията от великолепни снимки, изложена в Клуба на фоторепортера в столицата, показва историята на Любомир Еленков, когото вече познаваме като Любчо – детето с множество увреждания, което не спира да се бори и мечтае. По думите на авторката: „През призмата на личната драма, историята се опитва да постави акцент върху два социални проблема на българското общество, нерешени от години:

1. Капанът на социалната периферията в която съществуват децата с увреждания.

2. Пътно-транспортните произшествия и липсата на адекватни наказания на отговорните за тях.

Първата изложба с фотоисторията на Любчо печели приза в категория „Документални истории и фотоесета от България“ 2016, както и специалната награда за хуманистична фотография, учредена за първи път през тази година на името на Шаварш Артин. Тя бе показана за първи през месец декември 2016 г. в Централния Военен клуб – София, където бе организирана и проведена благотворителната изложба за Любчо. В резултат на кампанията преди и по време на изложбата и масовата подкрепа и интерес, бяха събрани 183 167, 38 лева дарения. Втората изложба „Тяхната борба“ ще продължи до 5-и март.

Срещнах се днес с една стара приятелка, не сме се виждали от студентските години. Намерихме се отново случайно, във фейсбук, в една група за филми или книги, не помня точно. Нямаше да я позная, тя е с нова, непозната фамилия, от години живее в Норвегия. Но моята фамилия си е все същата, та тя ме откри. И след двайсет години се видяхме, на наша земя, даже на жълтите павета, и успяхме да изпием едно кафе на живо и да си полафим, вместо да си чатим.

Мария се казва, като мен. Омъжена за норвежец, свестен човек, интелигентен, намерили се в България. Имат един син с красиво, но труднопроизносимо норвежко име. Толкова знаех за личния й живот. Във фейсбук комуникацията винаги е някак накъсана, избирателна, посегнеш, напишеш нещо, пък после го изтриеш. На живо е друго – виждаш очите на човека. Виждаш усмивката му, не емотикон. Защото усмивката може да е присмехулна, може да е горчива, може да е тъжна или лъчезарна – още не са измислили толкова нюанси на усмихнатите личица. И когато човек седне срещу теб, само от тая усмивка разбираш повече отколкото от десет поста в социалната мрежа.

Поговорихме си надълго и нашироко, смяхме се, прегръщахме се, даже селфита си правихме. Кой знае кога ще успеем пак да се видим, макар че си обещахме да не е след двайсет години.

Прекрасно е да се видиш със стара приятелка и да осъзнаеш, че и двете не сте се променили ни най-малко и все още има за какво да се посмеете. Но не това исках да ви кажа.

Пиша този текст, защото осъзнах, че никога не бих могла да живея където и да е извън България. Осъзнах го, докато Мария ми разказваше за чистото им и подредено селце, за модерното училище, за интересната си работа, за спокойствието и стриктното спазване на законите, за това как няма бездомни кучета и дори няма откъде да си осиновиш, та трябва да си дойдеш до България. Всичко им е хубаво, уредено, мирно, никой не удря детето, нито жена си, такива прояви се наказват строго. Всеки си почиства след кучето, иначе – глоба. Шофьорите постоянно си дават предимство и всеки е учтив с другия. Изобщо – чудна държава, закони, ясни правила, демокрация, социален модел.

А в същото време клиниките са пълни с хора, които се лекуват от зависимости и са на първо място по разводи в Европа. 50 процента от всички бракове завършвали с развод, ми казва Мери.

- Защо така? – питам.

- Ами, хората не си говорят. Даже и като се развеждат. Не могат дори да се скарат както трябва. Просто си мълчат, всеки си прибира багажа, подписват документите и кой откъде е.

– Кажи честно.

– Сериозно, никой с никого не разговаря истински. Ето, с колегите сядаме на кафе всеки божи ден и за 12 години не разбрах нищо за когото и да е от тях. Какво обича, какво го трогва, какво го дразни, влюбен ли е, измъчва ли го нещо. Като стена са. Само общи приказки, и то толкова общи, че все едно слушаш прогнозата за времето. И не стига това, ами ако ти се опиташ да разкриеш нещо за себе си, се стряскат и съвсем се затварят като миди. Не искат да се чувстват задължени да отговорят на откровеността ти.

- Боже, аз нямаше да оцелея там и ден. – възкликвам.

- Ами, то човек свиква. Чак ти става странно, ако някой те заговори. Решаваш, че иска нещо от теб. Да седнеш на кръчма с приятели, да се смеете шумно, да си говорите щуротии – няма такова нещо. Там хората са на крайности. Или са тихи, затворени, пуритани. Или са от тези, алкохолните туристи, които пълнят фериботите всеки уикенд заради евтиния алкохол. Няма средно положение. Но дори пияниците са примерни граждани от понеделник до петък, а от петък вечерта до неделя – запой. После изтрезняване и в понеделник пак на работа. Не пийват, защото е част от забавлението, а за да се напият. Пиенето им не е споделено удоволствие като при нас, ами такова едно – индивидуално и затворено. И да, има много предимства животът там. Спокойствие, стандарт, уреденост. Само дето купонът го няма, тръпката я няма. Знам ли, може би едното изключва другото.

Цял ден ми се върти в главата този разговор. Вечерта на кучкарника виждаме приятелско семейство. Съвсем спонтанно ги каним у нас – от рождения ден на Теди е останал пълен хладилник с три вида салати, кюфтета и мезета. Сядаме кой на ракийка, кой на вино или бира. Децата подскачат напред-назад с кучетата. Едното шамаросва другото, карат се. Някой бута чаша, почистваме. Смеем се. После спорим малко за политика. После си клюкарим за общи приятели. Пак се смеем. Някой се оплаква от работата, друг от кредитите. Трети разказва виц. После всички почваме да се прозяваме и към 12 часа гостите си тръгват, защото домакините ще си лягат.

Докато прибирам масата, отново си спомням за Мария, която вижда съседите си веднъж годишно на барбекю и която не прескача кучешки акита по улицата, но няма с кого да седне и да изпие една бира в китното им, чисто селце, където даже и кръчма няма. И не й липсва толкова кръчмата, колкото сладките приказки в нея.

Имаме си много трески за дялане. Откъдето и да ни подхванеш – корупция, невежество, насилие, бедност. От бездомните кучета по мръсните софийски улици до порутените къщи в пустеещите села, проблеми колкото искаш. Но поне си говорим. И физиономиите ни не са лицемерно разтегнати в усмивка. Може да сме кисели, мрънкащи, недоволни, черногледи, даже зли понякога. Обаче сме истински. И когато се усмихваме, не е само от добро възпитание.

Не знам накъде ще поемат децата ми. Ако се разпилеят по света, ще пътувам напред-назад. И без да се разпилеят, пак ще пътувам, ще разглеждам с широко отворени очи и ще попивам впечатления. Но винаги ще се връщам у дома, при моите си хора.

Не знам за вас, но аз така мисля. С емотикони не се живее.

И накрая си мисля за десетките ми приятели и роднини, за стотиците хиляди българи, дето ги разпъдихме по всички краища на света. Дано са намерили хората си и мястото си. Пък ако не са, да вземат да се върнат. Ще седнем, ще хапнем и пийнем каквото има, ще се наговорим, ще се посмеем и ще си поплачем, може и да се напсуваме, но накрая ще си простим. Защото все сме си наши.

Пък кучешките акита ще ги почистим, колко му е.

Мария Пеева

ПС. Със сигурност има много българи, които са щастливи и осъществени в новата си среда, както и моята норвежка Мария, и целта на тази история не е да ги изкарам потънали в някаква постоянна носталгия по българското. Това си е моето виждане и усещане, с което не ангажирам никого, нито го убеждавам да се прибира обратно. Просто разликата между културите не понася еднакво добре на всички. Важното е да се чувства човек добре там, където е. И да знае, че да се върнеш в родината си, не означава непременно да се върнеш назад.  

Защо сме лоши майки ли? Защото така. Понякога правим неща, които могат да разтърсят из дъно ранимата детска душа. Въображението ни е безсилно да предвиди всички ситуации, в които можем да се окажем виновни и недобри хора. Точно такива моменти споделят в социалните мрежи родители. Предлагаме ви компилация от забавни „драматични“ ситуации от ежедневието, в които родителят е по-черен от дявола.

„Виновна съм, защото баща й закъсня и не можахме да отидем в зоопарка.“

„Тя не иска да яде, но плаче всеки път, когато посегна да си взема зрънце.“

„Виновна съм, защото маратонките на брат му са твърде големи и не се задържат на крака му.“

„Току-що разбра, че рожденият ден на дядо му не е и негов рожден ден.“

„Нахраних ги…“

„Аз съм лош човек, защото ръцете ми са заети, не мога да пренеса детето си по стълбите и ще му се наложи да се качи само.“

„Разрева се с глас, защото се оказа, че връзките за маратонки, които й бяха поръчани от Амазон, не пристигнаха точно, когато тя се прибра от училище.“

„Аз съм най-лошата майка, защото забраних на детето да играе с айпада си, преди да си е написало домашните.“

Татковците... явно и те не са стока.

„Бясна е, понеже не й дадох да скубе брадата ми.“

„Синът ми плаче, защото току-що разбра, че не може да ми бъде внук.“

Но майките, най-вече майките са лошите.

„Голяма трагедия – счупи се рибената пръчица. Виновна съм.“

„Дадох й четката, черпака, но не и нож, с който да си нареже ягодите.“

„Не му позволих да изхвърли ключовете ми в кофата за боклук.“

„Духнах върху овесената й каша, за да изстине по-бързо.“

„Не й разреших да си мие ръцете в тоалетната чиния и да плюе сок по капака.“

А понякога и двамата родителите са просто нетърпими!

„Ние сме лоши родители, защото не позволяваме на детето си да се хвърли в реката."

Мисля си обаче, че въпреки всичко, което ни чуват ушите, може би не сме чак толкова лоши майки. Ако наистина бяхме, децата щяха да се крият в някое ъгълче на къщата и гласчето им нямаше да се чува. Така че спокойно. Бъдете си "лоши майки и татковци" и окото ви да не мига. Ето и една снимка от личния ми архив, когато съм "лошата майка на Коко", защото не му позволих да яде шоколад преди обяда. За късмет се случи точно на коледната ни фотосесия, но пък... Кой друг си има коледни снимки с разплакано дете, а?

Буболинката обича да експериментира - и не само с торти. Ето какво ни разказва в страхотния си блог, който освен със сладкарски шедьоври, е изпълнен и с толкова много любов и красота, че само чувството й за хумор го спасява от презахаросване. :) Четете и пробвайте.

Ще ви разкажа за един експеримент, който си направих с децата – моите, четирима на брой. Звучи страховито, но уверявам ви, не е. Както пишат в края на филмите - „нито едно животно не е пострадало по време на снимките“ (в случая дете по време на експеримента). Експериментът бе по-скоро забавен и ме накара да се замисля. Споделям го с вас, защото и вие може да го направите. Трябват ви само деца – собствени и малко попораснали, лист хартия и нещо за писане.

А сега малко предисловие.

Откакто се помня, най-голямата ми мечта беше да стана майка. В мига, в който забременях, мечтата беше изместена от амбиция – да бъда най-добрата майка. Или ако не най-добрата, то поне да се класирам в топ 10.

За да реализирам амбицията си, в чисто физически аспект си поставих доста цели:

• да осигуря на потомците си напращели от кърма гърди (естествено възможно най-хранителната, еко, био, имуностимулираща, несекваща и коликонеобразуваща кърма)

• да сменям памперс, независимо от консистенцията на съдържимото в него, за норматив (с 5 секунди по-бързо отколкото най-елитните войници разглобяват и сглобяват калашник)

• да се правя на маймуна по всяко време и на всяко място с цел поддържане благоприятен емоционален статус на децата

• да приспивам три часа без аз да заспя или истерясам

• да не спя изобщо в продължение на две седмици и да продължавам да изглеждам като майката, а не като бащата на децата (чисто визуално имам предвид)

• да върша всичко с една ръка, докато в другата държа дете – най-голям зор видях с първото дете докато се науча да беля картофи и да се обличам без да го изпусна нито веднъж (в последствие, с появата на следващите деца, тази манипулация стана с повишена трудност – и да внимавам да не прегазя другите деца, които междувременно ми се мотаят в краката или се търкалят по земята)

• да придобия качествените характеристики на силикона, за да издържам на температури от – 25 до + 40 градуса по Целзий с цел да не пропусна нито една разходка навън с наследниците, независимо от метеорологичните условия – разходките каляват, а никоя уважаваща себе си майка не иска кекави наследници

• и още, и още цели, но да не ви занимавам излишно с глупости

  Под секрет ще ви кажа, че единствената цел, която не успях да постигна, бе да пробвам пюрето от риба. Добрите майки винаги дегустират предварително бебешката храната. Аз, обаче, не успях. Само от миризмата ми се повдигаше и така и не се престраших да го близна. Никога!!! Разчитам на съвестта на производителите пюретата им да са били напълно годни за консумация. А ако не, това обяснява евентуалните проблеми, които децата ми биха могли да имат в здравословен, физически и емоционален план. Защото, както вече се убедихте, моите грижи към тях винаги са били безупречни. Следователно – аз вина не бих могла да имам.

  И ако в чисто физически аспект целите ми бяха доста, то по отношение на емоционалното и психическо развитие на децата си бях поставила една единствена цел – да ги науча да си споделят с мен. Вярвам, че ако децата имат възможността и потребността да споделят с родителите си, то връзката „родител – дете“ няма как да бъде прекъсната. А колко е важна тя, смятам няма какво да ви обяснявам.

  Но за да се научат да споделят без страх, притеснения и задръжки, децата трябва да имат пълно доверие към родителя. А как се изгражда това доверие – като родителят също споделя с децата си и говори открито с тях по всички теми.

  Ето защо никога не съм крила от децата какво правя и как се чувствам, както и никога не сме имали теми табу – каквото са ме питали, отговаряла съм. Разбира се, винаги съм се съобразявала със съответната възраст и темперамент на детето. Е, случвало се е и да се дъня. Помня как на една от първите ни разходки из квартала след раждането на четвъртия ми син, третият, който точно беше навършил 6 години, ме попита: „И как точно го роди бебето?“ Почнах да обяснявам за дупчицата, която всяко момиченце и жена имат и как бебето излиза оттам. Син номер втори, който също беше с нас и отдавна бе навършил 10 години, спря на сред улицата и тотално потресен възкликна „Ама какви са тия ужасии?!?!? Раждането не е ли да ти разпорят корема и оттам да изскочи бебето???“ (не е като да не сме му чели Червената шапчица и Вълкът и седемте козлета). След което заяви, че ще повърне. Номер трети го погледна съчувствено и каза „Съжалявам, но на мен ми е интересно. Продължавай, мамо! А ти внимавай да не си оповръщаш гуменките!“

  Увлякох се с предисловия. Да си дойда на думата – за експеримента. Само да се върна до по-миналата неделя. Късно вечерта осъзнах, че от сутринта започва нова седмица, през която отново децата ще огладняват, а аз съответно ще трябва да посрещна тези им първични потребности. Затова отидох в детската стая и ги помолих всеки да напише на листче три манджи, които иска да му сготвя през идната седмица. Не знам защо под „манджи“ разбират пържени картофи и макарони, но както и да е. И за да си го направя не само лесно, но и забавно, добавих „А под списъка всеки да ми се подмаже подобаващо! Който се справи най-добре, първо неговите желания ще изпълня.“

  Списъци с манджи имаше, обаче подмазвания – не. Нито едно!!!! Разстроих се. Полюбопитствах що така нищо не са написали. Нямало смисъл. Така и така съм щяла да сготвя всичко, какво да се хабят напразно. И по-важното – не били такива хора (демек подмазвачи).

  Тая неделя, пак късно вечерта, отново посетих детската стая, докато момчетата си сменяха чаршафите на леглата. „Знаете ли какво искам от вас?“ попитах ги аз. „Оф, не! Пак ли списъци с манджи ше пишем?“ изсумтяха те.

  Не! Този път идеята ми беше друга. Да ми споделят най-чистосърдечно какво мислят за мен. Споделяне!!! Като не искат да ми кажат нещо мило и мазно, може би пък ще искат да ми кажат нещо критично. Спечелих вниманието и интереса им – да не повярва човек. Чак се притесних. Дори тайничко си помислих „Дали не сбърках? Колко ли са ми насъбрали???“

  Ето ги и правилата на играта. С по няколко думи всеки трябваше да ме опише – все едно описва на приятел каква е майка му. Предложих им само един да пише, та да не се притесняват, че ще позная по почерка кой какво е написал. Не се притеснявали. Директно ми казаха аз да пиша. Дали съм успяла до такава степен със СПОДЕЛЯНЕТО и грам не се притесняват от мен или просто са невероятни мързели????

  И ето какво записах – дословно и по реда, по който момчетата ми диктуваха.

1. Новаторка

2. Тартор на групата

3. Винаги добричка

4. Човек на изкуството

5. Човек, на когото можеш да се довериш

6. Майка

7. И баща, но в редки случаи

8. Притичва се на помощ

9. Любознателна

10. Героиня, имайки предвид, че трябва да се справя с Давид

11. Смее се истерично

12. Може би луда

13. Забавна

14. С добра памет

15. Готина

16. Търпелива

17. Грижовна

18. Защитава ни

19. Учи ни на разни неща

20. Многознайка

21. Любопитна

22. Мама е Люба Златкова

    Това, последното, бе единственото, което каза най-малкият – в момента е на 3.5 години. Явно го счете за най-обобщаващо. Пък братята му го счетоха за перфектния финал.

    Това е. Всичко на всичко 22 неща. Първоначално си помислих, че са малко. На опита ми да измъкна още нещо, децата категорично ме отрязаха „Предостатъчно са!“

    Най-любимо ми е номер 2 – Тартор на групата. Най ме озадачи номер 1 – Новаторка. Понечих да ми обяснят, но пак ме отрязаха „Са ако ще трябва и да се обясняваме, извиняваме, оправдаваме...“ Пък и леглата трябвало да си оправят. Излязох от стаята. Най-малкият подтичкваше след мен да го гуФна. След малко се върнах да питам и за номер 14 – с добра памет, дали е положително или отрицателно качество. Най-големият играеше на фифата, номер втори гледаше някакъв филм на компа, номер трети риташе топка. Изобщо не успях да привлека вниманието им.

    А леглата си стояха все така неоправени. Пък аз имах един списък в главата си, над който втори ден разсъждавам и едно дете в ръцете си.

Още от Буболинката - Люба Златкова - можете да прочетете тук.

Ако някой още не е разбрал, двете щури момичета от "Майко мила" най-после издават книгата, която всички очакваме! И не само това, ами са спретнали и специален ИВЕНТ, на който ще я представят. На 23.02, в 18,30 ч. можете да ги видите на живо във Виваком Артхол на Генерал Йосиф Гурко 4, София, и не само ще ви разсмеят и ще ви дадат автограф, ами може и да ви разцелуват! Не обещавам, ама знае ли човек кога ще му излезе късметът? Аз мисля да се пробвам. :)

Ако обаче съдбата ви попречи да отидете, можете да се посмеете с тях освен на сайта им, и с книгата "Да оцелееш като родител", в която са събрани все действителните истории на цяла орда мами - смешни, страшни и вълнуващи - суровия живот, нищо повече. Тази книга трябва да влезе в задължителната литература, честно :) Вижте защо!

Откъс от "Кой спал – спал. Мама полудя!"
Автор: Красимира Хаджииванова

Етап "повредата е във вашия телевизор"

Стартира някъде от петия месец нататък, когато започнах да заспивам, докато храня бебето. Сядах в леглото, поглеждах с мътен поглед часовника, отбелязвах на глас – за сведение на паяка на тавана – "пак е 3:15", облягах се на стената и следващото, което помня, е, че часовникът вече показва 5 часа, аз съм вдървена като престоял труп, а главата ми е увиснала напред и малко ѝ остава да се откърши и да се търкулне под леглото. Вратът ми започна да скърца отчетливо и се наложи да спя с възглавница за пътуване до себе си – като се събудя през нощта, да ми е пред очите и да се сетя да си я надяна на шията.

Започнах да забравям кой как се казва, а също и имената на разни неща като влак, хляб, асансьор, кашкавал, радио, пъпеш и много други. За да не мълча като пълен тъпанар, заменях липсващите думи с многозначителното "ЪЪЪЪ АААА ЪЪЪЪ???" и въпросителен жест с ръка, на който околните, от неудобство да ме гледат как се мъча, откликваха и започваха да се надпреварват да отгатват. Когато ми се наложеше да водя разговор с хора извън най-близкото си обкръжение, репетирах предварително.

Добър ден, аз съм дошла съм за кога ще мога да МНОГО ви благодаря, довиждане!

И на излизане гледах да не се блъскам във вратата.

Няколко пъти ми се случи на улицата да ме срещат хора, които очевидно ме познават. Мисля, че и аз ги познавах, но нито помнех кои са, нито откъде са. Здравей, как си, как е детето, олеле, какъв е сладък, целият на баща си (добреее, начи познават и бащата!!), и така нататък, сещате се, а аз се чувствах адски неловко, защото бях СИГУРНА, че и преди съм ги срещала, може би дори сме били заедно на море, планина или дискотека, но, да пукна, ако се сещам кои са и как се казват. Всеки път успявах да се измъкна, без да се изпусна, че страдам от амнезия, а един път дори се сетих с кого съм говорила три месеца по-късно, когато с човека се озовахме в едни и същи хотел и компания.

Развих проблем с алкохола. В смисъл че като изгълточех две-три глътки бира, се замайвах като след три големи водки. След една такава необмислена следобедна бира се наложи да се подпирам на количката, за да се прибера до вкъщи, без да припадна в някой пясъчник.

Често прибирах същата онази кафеварка в хладилника, кутията с кафето – при вилиците, а сушилнята се задръсти зловещо от хартиените кърпички, които нонстоп забравях във ВСИЧКИ джобове на дрехите си. На шестия месец, когато машината вече виеше като парен локомотив, мъжът ми просто я отваряше, а отвътре, заедно с дрехите, се изсипваха хиляди миниатюрни парченца изсушена хартия и той сломено започваше да си пощи чорапите.

Споменът ми от този период е една сценка, която се разигра в къщата до нас. Тя приютяваше нелегални имигранти и понеже беше лято, върволицата беше безкрайна и денонощна. В поредната юлска нощ, в която будувах, чух крясъци и надникнах зад завесите. Едрата руса хазяйка на бардака висеше до кръста през прозореца на първия етаж и млатеше с РОЗОВА джапанка по главата двама имигранти, които се опитваха да се катерят по стената. Няма да се качвате бе, пляяяяс с джапанка по главата, махай се оттук, пляяяяс с джапанка по главата, изчезвайте и двамата, ПЛЯЯЯЯС.

Господи, казах си, аз поне си имам легло – може и да не мога да спя в него, но го имам и никой не ме бие с джапанка по главата. Всичко друго ще се оправи.

Днес ми е от онези най-специални дни за всяка майка - рождените дни на децата ни. В които ти е хубаво и мило, но и малко тъжно. И докато тичаш по задачи, пазаруваш, готвиш и подреждаш за гостите довечера, разни спомени изникват неканени и ту те усмихват, ту те просълзяват. Ех, как порастват тези деца, и ние с тях.

Сутринта се присетих за една трогателна случка. Като се роди Теди преди 23 години, бяха едни оскъдни и объркани времена. Аз - в Окръжна болница Пловдив след двуседмичен престой с преносено бебе, Теди упорито магаренце си беше още отпреди да види белия свят, всичко си прави със собствен темп, не обича да му се дава зор. Слагаха ме на системи, какво ли не ми правиха, не ще и не ще. Накрая докторът каза - до утре ако не тръгне - секцио. И аз като се притесних... Пък една акушерка ми каза: Момиче, сега изкачи няколко пъти стълбите на Окръжна и ще почнат контракции. Цяла нощ стълби изкачвах с всичките си 90 килца. Най-после Теди реши да излиза, но не успях да се чуя с татко му да го повикам. Някъде по обяд се появи моето синеоко и красиво бебе, а аз още не съм си чула мъжа, защото няма мобилни телефони. Знам, че акушерката е звъннала на майка ми на домашния, но сърцето ми се свива дали Иван вече е разбрал, ще дойде ли да ме види, как ще ме погледне, как ще се зарадва, как ще му трепне сърцето, всички тези неща, които всяка майчица знае. Привечер вече съм се отчаяла, че никакъв го няма и ще заключат болницата и няма да успея да го видя и той да си види бебето. И точно съм гушнала бебето и се чудя кой да попитам как се кърми, когато вратата на стаята се отваря и нахлува Пеев, облечен в сватбения костюм и един преогромен букет рози, пребледнял като платно от вълнение и чак няма глас. А той милият дебнал кога санитарките ще отключат, за да ни внасят храната за вечеря и се шмугнал тайно след тях. Защото естествено при родилките никого не допускат. Аз изписках, хвърлих му се в ръцете с бебето, в този момент отнякъде изскочи бясна санитарка с черпак в ръка и хукна към него. Той само се ухили, връчи ми розите (които после дадох на санитарката, разбира се, цветя в родилно не са разрешени) и избяга. След малко се измъкнах отново с бебето и успяхме да се видим за пет минути през заключената стъклена врата на родилното. Помня как опрях бебешката ръчичка на стъклото и колко беше мъничка спрямо дланта на Иван. Сега е по-голяма от неговата. Такива работи...

Честит рожден ден, Теди! Обичам те!

Семейна двойка. Знаят си номерата до втръсване, но въпреки всичко, от време на време, успяват да се изненадат, предимно – неприятно. Ето една история от скучното им битие.

В един наистина слънчев ден на жената от това семейство й се налага да излезе, да вземе интервю. Мъжът всеотдайно й предлага да я откара до мястото на срещата. Поблазнена от благоприятната перспектива, жената се съгласява веднага, без да помисли с какво ще запълва времето си той, докато я чака да си зададе въпросите. Но съдбата си знае работата – в близост до мястото на срещата има мол. Ще кажете – откога молът е притегателно място за мъжа? Ще ви отговоря – откакто има магазини на мобилни оператори в него.

Пристигат, жената се сбогува с половинката и с нетърпение се отправя за срещата, която (по всичко личи) ще е интересна и дълга. Запознава се с другата жена, харесват се и потъват в много приятен разговор. След час и повече жената, притеснена, че половинката е вече безпределно отегчена от обиколки в мола, се сбогува със събеседничката си и звъни, за да дойдат да я приберат. Противно на очакванията, мъжът не е готов (!?) Колкото и странно да й звучи,, тъй като молът наистина е на 2 минути пеш, жената се отправя към търговския обект. Следва второ позвъняване с искане на конкретни координати, от което става ясно, че съпругът е базиран в магазин на мобилен оператор. Не може да не ви е направило впечатление, че това е единственото място, което приковава иначе отегчения от покупки мъж. Отивате и го заварвате в съкровен разговор с търговеца, който току-що, специално и персонално, е изровил от най-дълбокия, почти таен резерв, едни отстъпки, които е предложил само на него и никой друг. Небивала щедрост, която мъжът няма как да подмине с безразличие. Интернетът – нечовешки бърз, най-широколентовият, който могат да ви видят очите. Безплатните минути – комунизъм в действие, плюс карта памет, протектори и всякакви други съоръжения към НОВИЯ ви телефон за без пари. Жената с подобни манипулации не можеш да я хванеш – какво е това 4 G – облича ли се, обува ли се или пък има специален аромат? Може ли да се носи така, че всички да го видят? И после какво значат – безплатните минути – когато тя е в състояние да говори не минути, а часове? Леко изнервеното й присъствие нарушава хармонията между двамата мобилни съзаклятници. Те се споглеждат и разбират, че са разкрити по-рано от планираното. Липсвало е времето за предигра, така да се каже, което може да направи по-малко болезнена новината за новата ненавременна покупка. Но и двамата, почти в едни глас, започват да обясняват изключителното попадение с тази оферта – безплатен телефон, светкавичен интернет и т.н…. и всичко това само срещу 10-12 лева месечно повече. Жената не успява да възрази на железните аргументи, струва й се че има нещо нередно в „безплатната“ оферта, но среща погледа на мъжа, който сякаш говори: „Нищо не разбираш от техника и оферти!“. Почти съжалява, че търговецът никога няма да разбере какви колосални скандали е в състояние да организира. От друга страна – защо да нарушава установилата се между мъжете дружба – те вече си говорят на „ти“, разменят си телефони, за да се чуят при следваща БЕЗПЛАТНА оферта, изобщо станали са си толкова близки, колкото жената и нейната събеседничка до преди час. Следват финални уточнения по плана, инструкции за работа с новия телефон и раздяла с неудоволствие. Казах ви за мъжката дружба.

На тръгване жената се оглежда и забелязва, че е единствената в магазина, но пък след мъжа й се редят други събратя, които явно си уплътняват времето, докато жените им вземат някъде интервю. По пътя към къщи, типично по женски, съпругата се интересува от цвета на телефона – разбира се, графит, мечтата на мъжа, който в последните години „износва“ белите телефони на дамите в семейството. Толкова е доволен, че сърце не й дава да го сдъвче за извънплановата покупка. А той щастливо превключва скорост и пророкува: „Нов телефон – нов късмет“.

Жената тази поговорка не я е чувала, но виждайки радостта на мъжа от новата му джаджа, решава да се върже.

Янка Петкова