Александрина Делова

Из Романс за емиграцията

Молитва Първа

Първата ми работа беше да наглеждам няколко монитора.

Те бяха прикрепени към възрастна жена, която се луташе между живота и смъртта,

а нейните деца се лутаха между нея и баща си, който упорито настояваше да си живее у дома.

Затова за майка си те бяха наели две медицински сестрички от новодошлите,

с единствената цел до нея да има непрекъснато някой, който да следи

дали официалният медицински персонал се отнася с подобаващо уважение и компетентност.

Заплащането беше минимално, но и работа нямаше никаква, освен през няколко минути да се

проверяват цифрите на зелените екранчета. Изчетох една библиотека преди да светне правата

зелена линия и всичките деца на възраст около шейсетте да се изредят да ми стиснат ръка и да ми

благодарят. До ден днешен споменавам в молитвите си тези мили хора, за всеки родител е

похвално да има такива деца, дори когато вече не може да го усети. Или може би точно тогава е

най-важно.

Радистката Кет, или за знанието на майчин език

Децата, тези цветя на живота, които като кукувича прежда са ни хванали здраво и не ни дават да

дишаме – те са такъв лесен начин да се преодолее изначалната изолация на емиграцията. Седи си

човечето мрачно на прозореца и гледа как съседчетата щастливо се плацикат в нещо, което в

други страни и народи би минало за средно голямо корито. В очите на малката самота коритото

расте, пластмасовите му риби са почти истински китове в естествен размер, водният басейн е

горе-долу колкото Средиземно море, макар в него тримата момци и по-голямата сестра на двама

от тях да се побират само на смени. Лято е, по местните понятия е направо жега (там, откъде идва

наблюдателката, това е зимна температура). На хоризонта се появява торта! Със свещи! Има и

шапки, триъгълни шапки-идиотки, които вървят в комплект с едни шумни свирки! А девицата седи

на прозореца на първия етаж насреща! Не забелязва някакво шушукане между съседите на

пожарната стълба, не чува как някой звъни на входната врата и нещо се обяснява с родителите й

на език, който тя още не знае. Но мама глади най-хубавата й рокля, макар че какво ще прави в

тази рокля в басейна, утре ще ходи за бански костюм, а сега може и по шорти, и тортата е

гарантирано кашерна, халална, няма фъстъци, няма орехи, няма глутен, какво всъщност има в тази

торта, та й се струва най-вкусния сладкиш досега? На мама преводът нещо куца, и как няма да

куца, другите мами също си общуват главно с жестове, тъй като общ език всъщност нямат. Добре,

че се явява един татко и на испано-франко-английски радва групата, че пакистанската леля от

третия етаж е била уговорена от истинския квебекуа от втория етаж да не пречи на децата да се

забавляват.

Такива приятелства са най-сигурни. Когато месец по-късно младата дама тръгва на училище, тя

няма никакви проблеми с ескорта – двама кавалери са готови да се бият до кръв с всеки, който

посегне на мълчаливката. Няколко пъти се налага. Совите не са това, което са били, и също така не

са същите емигрантските училища. По-малкото отроче получава първата си тълмаческа работа на

шест свежонавършени лазарника. Единствено нашето от трите българчета в училището всъщност

говорело български така, че новопристигналото нашенче да го разбере и да спре да реве.

Минало е време. Мълчаливката от отсрещния прозорец си е останала мълчаливка, но идеално се

разбира с непрекъснато приказващия ми наследник. Те двамката на връщане от парка вървят

пред мен и майката на мълчаливката. Ние двенките влачим кофички, лопатки и камиончета, и си

разменяме женски клюки на нейния абсолютно прекрасен и моя абсолютно ужасен френски.

Изведнъж двете малки създания драсват, държейки се за ръце. Родителките им стартираме от

висок старт, защото зад ъгъла има булевард, а дребните не се виждат зад паркираните коли.

Двамата беглеци чинно спират до пешеходната пътека да изчакат останалите без дъх мами и

гледат невинно и донякъде неразбиращо. Всъщност, правилно не разбират донякъде. Едната

мама вика на чист български, другата на чист арабски, напълно забравили всичкия френски

политес. А онези двамката, все още държейки се за ръце, свиват еднакво раменца и се

споглеждат, после прихват. Още го правят!

Едно дете не е дете. Особено ако детето е емигрантче и си няма никакви други роднини наблизо.

Затова амбициозните планове за покоряване на страната се отлагат и аз съм на задължителната

инспекция на местната болница месец преди появата на втория наследник. Единични родилни

зали, дежурни екипи, надписи „На раждането могат да присъстват не повече от четирима

възрастни придружители, като за децата е необходимо да имат отделен възрастен придружител!”

Неподправен ужас се изписва на лицето ми при перспективата акушерката да разбутва с лакти

четиримата възрастни и неограничения брой деца, които могат да правят компания на родилката.

Милата медицинска сестричка регистрира това като недоволство от видяното и започва да се

извинява: „О, вие в Европа вероятно сте свикнала на къде по-голям комфорт, разбирам ви, но

нашата болница по план догодина ще я ремонтират, ще бъде страхотно, следващото като дойдете

да го раждате при нас, ще ви хвръкне шапката!” Стискам здраво зъби и само кимам, защото съм

преброила шест различни вида ръкавици – по една кутия от всеки, а пред очите ми е

Пловдивската Държавна Болница, където мила медицинска сестричка завива еднократни

ръкавички в марля за стерилизация. Разбира се, ние в Европа на какво ли не сме свикнали, дете

мило, само не ме карай да ти разказвам, че вероятно ще започнеш да заекваш. Няма да ти трябва

много, само цитати от писмото на завеждащия гинекологията, който пише на началника на

снабдяването защо офталмологичните конци, които са били изпратени, не стават. Нищо, че са

били откъснати от сърцето на офталмолога, на гинеколога му трябват откъснати от червата на

котка. А нетравматичните игли само на тази сервитьорска масичка биха предизвикали буен

възторг на цяло отделение. Разбира се, всичко това е защото пак е август и аз просто нямам

шапка, която да хвръкне.

Минало е много време. В семейството на мълчаливката се очаква попълнение. Ние сме още

пресни от опита и отговаряме на всякакви въпроси. Обаче. Винаги има едно обаче. Мълчаливката

е също едно дете на родители, които нямат никакви други роднини наблизо. Баща й е начетен,

интелигентен човек, който прекрасно оценява възможностите си да прекара със съпругата си

часовете непосредствено преди и по време на раждането. Просто няма да стане. Добре, казвам,

аз ще отида с нея, нашият татко ще пази двете наши и едното ваше у дома, ти пред вратата на

родилната зала за всеки случай, ние двечките вътре. Става. Две фалшиви тревоги, вече дори

директорът ми е нащрек и знае, че ако звънят за мен лично, вероятно имам около три минути да

сдам поста. За късмет майката природа решава, че тайнствата е добре да са през нощта и ние се

явяваме в болницата по късна доба. Докторката я няма. Тя е на поклонение, защото по непонятна

причина тези неща се правят също късно вечерта. Пристига както си е в жалейните дрехи и

протяга на дружката ми ябълка, донесена направо от почерпушката за покойника. Да се подкрепи

жената, нали ще ражда! Седмица и нещо преди това тази същата жена е отказала да обсъжда

сделка за покупка на къща, защото къщата, да, правилно, гледа към гробището. А тук гробищна

ябълчица и се тика в лицето! Правя лъвски скок иззад леглото и грабвам запретния плод, ето, ще

го сложа тук, на нощното шкафче, може би за след малко, тя току-що яде, да не й стане тежко.

Дружката ми внимателно проследява отиващата си докторка, аз се измъквам по следите й и

метвам ябълката в кофата отвън. Връщам се, бърша шкафчето.

Работата върви към раждане, докторката все още спи на долния етаж. Аз съм минала от вежливо

настояване към преки заплахи спрямо дежурния стажант на етажа. Пести си силите, сладка моя, и

дишай, аз мога да пустосвам за двете ни на двата местни езика. Пръстите ми са вече сини и не ги

чувствам, но със сигурност чувствам как докторката я очакват неприятности. Най-накрая

ескулапката идва и тъкмо навреме да поеме малката красавица. Искате ли да отрежете пъпната

връв? Не, госпожо, благодаря ви, това е ваша работа. Докторката завива младата дама в една

пелена и ми я връчва, вероятно е някакъв инстинкт за самосъхранение, но краткотраен. Дайте ми

човечето! Няма да ви я дам, вие се занимавайте с майка й! У докторката вторично сработва

инстинктът за самосъхранение, все пак аз съм с една глава по-висока. Боже, каква прелест, точно

копие на баща си, защо се мъчи толкова с нея, подкачам майка й, докато нагласяваме малкото

човече да започне да закусва. Докторката приключва и се изнася. Аз излизам, за да влезе таткото

при двете си прелести. Слагам си сакото и търгвам за вкъщи пеша малко да ми се изветри всичко

от главата. Нашият татко ми отваря сънен и се вторачва в мен.

- Ти така ли ходи през града?

- Защо? - проследявам погледа му. Стерилната ми бяла блуза е на петна от кръв и слуз.

Нищо чудно, че ранните минувачи се стряскаха по пътя.

Вече е светло, събуждаме новоизпечената какичка и отивам да я водя да види сестра си. Малката

е още по-прекрасна, отколкото си я спомням. Баща им клати глава и казва, не можеш да си

представиш какво изживях: отвън чувах само как жена ми се моли на Аллаха, а ти се разправяш да

доведат доктор и нещо казваш на български. Имаш късмет, казвам му, че не знаеш какво казвах

на български. И докторката има късмет, че жена ти ме държеше за ръка.

- А как се казва сестра ми?

Този въпрос вече сме го отработили, мила моя, вашите родители бяха избрали за нея едно

прекрасно име, изпълнено с множество значения и благословии, а освен това съдържащо поне

три звука, несъществуващи нито в английския, нито във френския, и изписващо се с около един

пълен ред букви. Сестра ти нямаше да може да го напише сама до трети клас, а вероятността

учителките й да го запомнят и да го произнесат беше някъде около температурата на замръзване

на водата. Ако твоите родители бяха християни, аз щях да й бъда кръстница на малката сладурана,

а така дълго и усърдно пледирах за нещо кратичко, простичко, ясничко и на трите езика, с които

ще започне живота си. Сега тази прелест носи име от три букви и три звука, също изпълнено с

множество значения и благословии, и една повече – всеки пък когато попълва формуляр, ще се

сеща за мен и колко много я е обичала дори преди да я познава жената, която първа я е носила на

ръце. А на галено на сладураната може пак да си й викаме онова дългото име, особено ако играе

на жмичка, може да дотича от четвъртия етаж, да мине през училищния двор и да се заплюе

преди този, който търси, да може да го каже! Хайде сега да вървим на училище, да оставим

родителите ти да дремнат на смени, нощта беше дълга.

Минали са още много години. Сестрата на мълчаливката е училищен шампион по правопис.

Вероятно онова дългото име ще може да ми го издиктува отзад напред по букви. Мълчаливката

усвоява професия. Говорителка. В телевизията. Ще се наложи да си купя телевизор.

Откъса от "Романс за емиграцията" публикуваме със съгласието на Александрина Делова. Снимката е от интернет. Александрина открих съвсем случайно, покрай историята за Норвежката Мария и българската Мария. Не знам как не съм попаднала на нейните текстове преди. Моя загуба и ваша! Ще наваксаме.

Момичетата от града ви канят на деветото издание на Mish Mash Fest – Spring Edition. Очаква ви един шарен, усмихнат и пролетен празник на оригиналните идеи, талантливите хора и добрия вкус. Над 40 щанда с вдъхновяващи творения!

Пролетното издание на Mish Mash Fest е в подкрепа на The Refugee Project/ Проект Бежанци с благотворителен щанд. Повече за каузата, за която ще бъдат дарени събраните средства, можете да намерите тук. Mish Mash Fest ще се проведе на 11 и 12 март, в Център за култура и дебат "Червената къща", в столицата.

Въпрос от родител: Детето ми се страхува от лекарите. Още на входа на поликлиниката изпада в паника и е невъзможно да го успокоя, нищо не помага, никакви уговорки. Как да му помогна да се справи със страха си?

Нека сме реалисти - децата, които обичат лекари, са описани в Червената книга. Напълно обяснимо е. Да погледнем на нещата от тяхната невръстна гледна точка. Лекарите са хората, които те докосват без разрешение, понякога ти причиняват болка, нарушават границите ти. Освен това обичат да командват: „вдигни си блузката, дишай, не дишай, отвори уста, изкашляй се“ и т.н. На всичко отгоре, родителите, които трябва да те защитят от тези „страшилища“ ги слушат, изпълняват техните „заповеди“, имат тревожни лица, дори им позволяват да ти правят инжекции и други неприятни процедури. Вероятно така изглежда прегледa в очите на малкия човек. Как можем да му помогнем да се справи със страха си от „хората в бяло“?

Първо, ще трябва да се избавим от собствените си страхове и притеснения.

Знаем, че в поликлиниката ще трябва да преживеем поредната истерия, детето ще крещи, ще тича из цялата поликлиника и всеки срещнат ще ви пита: „Чие е това дете? Защо така реве?“. Детето „чува“ този наш „вътрешен“ разговор. Усеща тревогата ни и неговата собствена тревога нараства успоредно с нашата. Попива като гъба емоционалното ни състояние.

Второ, ще трябва отрано да го подготвим за „похода“ в поликлиниката, обяснявайки му всяка дума, всяка стъпка, която предстои: „Сега ние ще отидем в поликлиниката. Ти не обичаш лекарите, но трябва да те прегледат. Нашата лекарка ще те прослуша със слушалката, ще ни каже какво да правим по-нататък.“ или „Ние отиваме в поликлиниката, ще се качим на втория етаж, ще почукаме на вратата на кабинета, ще влезем в него. Аз ще бъда с теб, ще те гушна, ще се държим за ръка, докато лекарят те преглежда.“

Колкото по-подробен и по-спокоен е разказът ни за предстоящите процедури, толкова по-уверено ще бъде детето.

Трето, вкъщи можем да проиграем ситуациите с посещението при лекаря.

Можем да „заведем“ плюшеното мече на доктор. Да разиграем преглед с играчки от медицинския комплект. Или нека детето поеме ролята на родителя, а ние да се превъплътим в уплашеното от лекаря дете. Можем да се тръшкаме, да ревем сърцераздирателно и да се търкаляме по земята, а „родителят“ да се опита да ни успокои. Така детето има възможност да види реакциите си отстрани и да оцени собствените ни усилия да наложим спокойствие, изпълнявайки функцията на родител.

Четвърто, в ситуация, в която е невъзможно детето да бъде успокоено, можем просто да го прегърнем силно и кажем: „Знам, че те е страх, но аз съм с теб и всичко ще бъде наред".

Пето - нека винаги има награда. В някои кабинети педиатрите предлагат близалка на всяко прегледано дете. Ако вашият лекар не го прави, можете вие да му я дадете след прегледа.

Янка Петкова

Вероятно подозирате, че в едно голямо семейство няма как да има и злоядо дете. И в повечето случаи е така. У нас например кексът често е преполовен преди изобщо да стигне до масата. За последното кюфте винаги има поне трима желаещи. Руската салата приготвям в огромна купа, тип войнишка бака, и въпреки това изчезва на момента, в който я сервирам. И въпреки това третият ми син се оказа… злояд.

Какво означава злоядо дете? Дете, което е физически здраво, енергично, весело, и въпреки това постоянно отказва да се храни, упорито избягва плодове или зеленчуци, мръщи се на храната, сяда на масата с неудоволствие и бърза да избяга, разбутва залците из чинията, само за да изглежда, че се е нахранило, а всъщност храната е почти недокосната. В по-тежките случаи тайно хвърля под масата парченца на кучетата или дори си ги натъпква в джоба. Да, не преувеличавам. Всичко това ни се е случвало.

Ако и вашето дете е злоядо – независимо дали е на периоди или постоянно, може би опитът ми ще ви е полезен. Ето какво направих.

Най-напред пуснах изследвания на Коко. Исках да съм сигурна, че всичко е наред със здравето му и капризниченето не се дължи на някакъв по-сериозен проблем. Децата отказват да се хранят, ако ги боли гърло, нослето им е запушено или имат афти. Изобщо, когато са болни, те губят апетит и тогава трябва да обърнем внимание най-напред на лечението и да съобразим храненето с него. При Коко слава богу се оказа, че няма страничен проблем, изследванията си бяха нормални.

Изчетох един куп статии на педиатри, диетолози и всякакви корифеи на детското хранене, от които разбрах две напълно противоречиви обяснения:

- майката е виновна, когато детето е злоядо, защото отказът да се храни е вид протест и отстояване на себе си.

- да си злояд е генетично обусловено и родителите нямат никаква вина.

Реших, че след като детето е здраво, всъщност няма нужда да търся обяснения защо е злоядо и минах направо на практическата част – какво мога да направя, за да се храни с апетит. Следващите мерки са приложени на практика у дома и работят, съветвам ви да пробвате някои от тях или всички. Не очаквайте резултатите незабавно, но такива ще има, гарантирам ви.

1. Сервирайте храната заедно и поканете всички да седнат заедно. След което не повтаряйте многократно на детето да се храни. Дори просто да седи на масата, без да опита нито един залък, стиснете зъби и му се усмихнете. Не се правете на маймуна, не му обяснявайте да изяде поне една лъжичка за мама, татко, баба, дядо и съседката от третия етаж, не гледайте тъжно. Оставете го на мира. Кой ял, ял.

2. Не предлагайте нищо различно от това, което сте сервирали на всички (тук говорим за захранено дете). Детето не бива да се чувства специално, само защото проявява инат. Нека на масата винаги има салата, основно, хляб, мляко (у нас предпочитаме кисело), плодове. Да яде това, което му се иска в момента, но не по-различно от останалите. Ако единият ден изяде само една ябълка, а на другия само малко мляко, не проявявайте притеснение. Както казах – кой ял, ял.

3. Ако детето е на подходяща възраст, включете го и в приготвянето на храната. Коко яде с удоволствие филийки, които сам е препекъл, салата, която сам е подредил в чинията, сирене, което сам е нарязал, особено пък ако сме го направили във формички, които са интересни (кашкавалът се реже идеално с формички за сладки, пробвайте). Ако му дам да бели картофи, после изяжда двойно повече от обичайното. Не само ще се сдобиете с помощник, но и ще му се отвори апетит.

4. Забранете похапването между основните хранения. При нас това беше сериозен проблем. В един шкаф, макар и на високо винаги държах лакомства и Коко редовно си придърпваше стола и се катереше тайно да си вземе нещо. Как да вечеря с апетит, след като час преди това е излапал три шоколадови бонбона?

5. Децата не обичат да сядат на масата, ако това прекъсва играта им. Още една причина да ги повикаме малко по-рано от самата вечеря, за да помагат за сервирането. В началото ще има протести, не се давайте.

6. Злоядите деца по принцип не обичат нови ястия. Въпреки това, ако му готвите САМО това, което обича, в един момент ще му омръзне и ще откаже и него. Затова упорито предлагайте и нови неща. След като пет пъти е отказвал фрикасе, на шестия ще реши да опита.

7. Отново най-важното правило – не настоявайте. Нека детето знае, че то решава дали да яде или не. Масата е сервирана с негова помощ, всички сте седнали заедно, разговаряте, смеете се. То е на трапезата, ако иска яде, ако не иска – никой не го принуждава, важното е да е с вас, защото компанията му ви е приятна и го обичате. Така трябва да се чувства.

И ще завърша с една мисъл, която безкрайно много ме успокои и ми вдъхна кураж да преодолея себе си и да оставя Коко да яде толкова, колкото иска, без да го насилвам.

Досега в историята няма случай здраво дете, пред което редовно се сервира храна, да умре или да се разболее от глад.

Мария Пеева

Дара живее в Канада със съпруга и трите си деца. В блога си разказва лични истории за майчинството и родителството в България и Канада. И въобще за новите си впечатления за живота в Канада. Определено често ще ни гостува :) Първо, защото пише забавно, второ, защото ни разкрива един по-различен свят, и трето - защото засяга най-важните теми за всяка майка - в България, Канада и навсякъде по света.

Напоследък много се говори и пише за образованието. И има защо, разбира се. Всички са на мнение, че днешните родители нямат ценности и така възпитават децата си. Всичко идвало от домашното възпитание. Учителите не са възпитатели. Също толкова често се чува, как едно време образованието било супер, как всички уважавали учителите, обучението било на ниво, имало ценности и нямало агресия. Колкото повече попадам на такива мнения, толкова повече недоумението ми прераства в бяс.

Чудя се къде съм учила аз. Само аз ли смятам, че системата още тогава си беше пълна кретения. Не знам за кое “ едно време“ говорят, но по мое време училището си беше също толкова гадно както и сега и възпитаваше отвсякъде главно в страх и подчинение.

Ще ви кажа някои от моите спомени от това така хубаво образование и спомените на Теди само от преди 2 години.

От първи клас си спомням стоенето с лице към стената с вдигнати ръце. Още тогава ми направи впечатление, че изобщо не е нужно ти да си направил белята, за да се озовеш там.

Някъде по натам имах учител по математика, който ни биеше с дървена показалка по пръстите на ръцете, когато не знаехме. Непрекъснато ме караше да рецитирам таблицата за умножение и аз винаги се запъвах на едно и също място. Следваше бой по пръстите. Отказах да я науча. И днес не мога да я изрецитирам без да се запъна на същото място. Същият учител като изпитваше някой на дъската, му удряше главата в дъската, ако сгреши задачата. Дърпанията на ушите си беше май част от програмата.

Разбира се, намразих и учителя и математиката. Всички бяхме научени, че каквото каже учителя, това е. Така че никой нито се оплакваше, нито споделяше на родителите си.

С порастването, физическото насилие намаляваше, за сметка на вербалното. Учителите ни обиждаха на поразия. Беше си нещо нормално. И никой от учениците не е отговарял на учител. Защото ги уважавахме, пардон страхувахме се. А пък в междучасията какво ставаше, леле мале. Обикновено всеки клас си имаше тартор, който раздаваше правосъдие. Пардон, тормозеше по-слабите. Имаше и банди, имаше агресия между децата колкото искаш. Но не се казваше по телевизията.

Харесвах биологията и химията. В седми клас се записах и на кръжок по тези два предмета. Мислех в бъдеще да кандидатствам с тези предмети. Много бързо се отписах от кръжоците. Другарката Бурова и другарката Николова бяха най-ужасните хора, които съм виждала. Другарката Николова заставаше на 5 см от лицето ти и с изцъклен поглед започваше да крещи обиди. Крещеше обиди на всички и постоянно. Дисциплината в този час беше феноменална, никой не смееше да мръдне. При Бурова беше подобно. Аз бях чувствително дете и всяка обида ме докарваше до плач.Изпитването на дъската беше цяло изтезание. Ако тази другарка знаеше думата достойнство, то целта и е била да го смаже.

Ненавиждах тези учителки и сега ги ненавиждам. Дано са живи и го прочетат. Имаше и добри учители-педагози, които  харесвахме и уважавахме, но беше достатъчно да имаш един такъв, който да ти вгорчи живота. А задължително имаше.

Винаги, винаги, където и да съм учила, в класа се обособяваха три групи. Едната група бяха любимците на учителите. Беше очевидно кои са, те нямаха никакви проблеми и чудесно се обучиха в подмазвачество. Друга група бяха нарочените за некадърни от учителите, може не от всички, но един учител да те нарочи или просто да не те харесва ти е достатъчно. Тогава, този ученик, ако ще да изрецитира целия учебник няма шанс да получи повече от 3. Другата група бяха някъде по средата, лавирайки така, че да не попаднат в групата на нарочените. Мразя периода си в училище. Нищо съществено не научих. Научих само, че нищо не е справедливо. Никой не се интересуваше от нас като личности, има си калъп и това е. Нима сега е друго?

Моят бунт срещу тормоза беше, че просто спирах да уча и да влизам при съответния учител. Аз бях спокойно и отговорно дете и това беше моят начин. Естествено, останах на поправителен и това промени тотално намеренията ми за учене в бъдеще. Иначе бях добра ученичка и на родителите ми не се е налагало да ме контролират.

Други се бунтуваха като се бият, палеха дневници, чупеха се прозорци на училището. Всеки се справяше както може. Класната никога не се поинтересува, защо не влизам в точно определени часове. Родителите ми бяха уведомени чак в края на годината.

Да, може някой да е преминал безпроблемно и без травми през образователната система, но тогава сигурно е бил от любимците.

Ами днешните арогантни родители на какво са продукт. Не са ли тогавашната перфектна система? И ето ги последиците.Не ми казвайте, че учителите нямат вина, няма да повярвам.

Мислех, че нещата вече са се променили в училище. Да, вече не бият с пръчка. Но всичко друго си е почти същото. Обидите си хвърчат, но вече двупосочно. Днешните деца не си мълчат като нас.

Сина ми също сме го възпитавали, че учителят е авторитет. Като беше в 8 клас, дълго време не му обръщахме внимание, като ни казваше, че учителката по математика не го харесва. Носеше все тройки. Убеждавахме го, че си въобразява, просто не полага достатъчно усилия.  Баща му му висеше на главата да учи повече, записа го на уроци, но никаква промяна. На класното за срока имаше тройка. На детето му писна. Снимал класното на свой съученик, който имал петица и дал на баща си да ги сравни. До този момент никога не сме се бъркали в решението на учителите за оценките на сина ни, защото не смятаме, че е редно. Този път баща му отишъл с двете класни да разговаря с учителката и тройта магически се превърнала в петица. Объркала се нещо.

Когато разбраха, че Теди ще учи в Канада, учителката му по английски започна да го заплашва, че нямало да му разпише нещо си и няма да може да се запише в училище в Канада.  Теди притеснен ми се обади да пита дали е вярно. Естествено, тук никой не се интересува от подписа на някаква учителка по английски. Вероятно и тя самата го знае. Отново виждам образование чрез подчинение и страх. И до кога така? Според Теди, половината от учителите, които са му преподавали до сега, изобщо не могат да преподават материала подходящо, а по-лошото е, че и не ги интересува. Беше поискал консултация от една учителка, а тя му казала, че си е негов проблем, че не е разбрал.

Това,че някои учители обиждат ученици на тъпанари и малоумници се възприема съвсем нормално. И какво да направят децата? Това виждат в училище. Най-големият шок за Теди, когато тръгна на училище в Канада беше, че учителите се отнасят човешки с него.

Извинявайте, ама не е нормално едно дете да се впечатлява от добро отношение в училище.

Обикновено сме скептични, когато става дума за изследване на мъже или жени учени, насочени към собствения им пол. Някак изначално ни се струва предопределено констатациите да са субективни. Затова обратният пример винаги привлича интереса ни. Такъв е случаят с изследването на Джон Готман, професор по психология от Вашингтонския университет, което доказват, че най-честата причина за раздяла на двойките е ниският емоционален интелект на мъжа.

Готман оглавява група учени от Вашингтонския университет, които провеждат дългосрочни изследвания върху взаимоотношенията на 130 двойки, наблюдавайки ги в продължение на 6 години от началото на връзката им. Изводът – двойките, в които мъжът е съпричастен на преживяванията на жената са по-устойчиви.

Един елементарен пример.

Семейство Тя и Той. На думи мъжът е съгласен, че равенството – е залог за дълга и щастлива връзка, но действията му доказват обратното:

Той: Ще ходя с приятели на риболов. Тръгваме тази вечер.

Тя: Но нали утре пристига моята приятелка с децата си. Ти обеща да ми помогнеш с подготовката. Забрави ли? Не можеш ли да тръгнеш утре вечер? Той: Ти си забравила, че съм на риболов. Не мога да тръгна утре. Потегляме след няколко часа.

Тя е ядосана. Нарича го егоист и изхвърча от стаята. Той е потиснат, налива си чаша питие и включва спортния канал. Жената се връща, за да поговорят, но мъжът я игнорира. Тя се разплаква от безсилие. Мъжът казва, че има работа в гаража и излиза. Завеса. Подобни ситуации са препълнени със взаимни обвинения, затова е сложно да бъде открита истинската причина за конфликта. Но е очевидно, че мъжът не иска да направи компромис.

Реакцията му доказва, че той всъщност въобще не чува аргументите на жената. Вместо това заема отбранителна позиция и изказва своите претенции – как е могла да забрави плановете му. Контраобвинението е защитно поведение, неуважение, игнориране – сигнали за това, че мъжът не е склонен към отстъпки. Това е типично за пола поведение. Разбира се, за да е щастлива една връзка и двамата трябва да работят за нея. Повечето жени правят това. Те може да се сърдят, да проявяват неуважение към решенията на мъжа понякога, но му позволяват да влияе на решенията им, съобразяват се с мнението и чувствата му. Мъжете обаче рядко отговарят със същото. Резултатите от споменатото проучване показват, че вероятността от раздяла на двойката, в която мъжът не е готов да „дели властта“ с жената нараства до 81%.

Нежеланието да отстъпиш

В ежедневието на двойката могат да се чуят оплаквания, изблици на гняв, взаимни обвинения. Но ако двамата не се опитат да изгладят конфликта, а само го разгарят отговаряйки на негативността с негативност, връзката е застрашена. Готман подчертава, че 65% от мъжете задълбочават конфликта по време на скандал.

Различни още в детството

Всичко започва в детството, колкото и банално да ни се струва това. Когато играят, момченцата са концентрирани върху победата, не се вълнуват особено от преживяванията на другите. Ако един си удари коляното например останалите не обръщат особено внимание на инцидента. При всички случаи играта продължава. За момичетата емоциите са главен приоритет. Ако едно каже: „Няма да играя с вас!“, играта спира. Възобновяват я само след като се разберат помежду си. Момичешките игри са по-добра школа за семеен живот, от момчешките.

Разбра се, има жени, които трудно се ориентират в социалните нюанси и има мъже, които имат чувствителност за преживяванията на другите. Но средно само 35% от мъжете са надарени с развит емоционален интелект.

Последствията за семейството

Мъжете, които имат дефицит на емоционален интелект, не правят компромиси. Страхуват се да не загубят „властта“. В резултат жените също отказват да проявяват разбиране.

Мъжът с развит емоционален интелект уважава чувствата на жената, защото цени и уважава нея самата. Когато жената има нужда да поговорят, той „изключва телевизора“ и слуша нея. Избира „нас“ вместо „себе си“. Учи се да разбира вътрешния свят на жена си, възхищава й се и показва уважението си. Неговото удовлетворение от житейските и сексуални отношения е по-високо, от това на мъжа с нисък емоционален интелект. Той е и по-добър баща, защото не крие чувствата си и може да научи децата да уважават собствените си и чуждите емоции.

Жена му е силно привързана към него. Тя го търси и когато е разстроена и когато е радостна или когато е сексуално възбудена.

Може ли емоционалният интелект да се развие впоследствие, ако не е наличен?

Ако мъжът е с подобен дефицит, не забелязва симптомите на криза във връзката или не ги смята за проблем. Затова, ако искате да му въздействате успешно, не бива да упражнявате натиск. Можете да подходите по друг начин: -

- Говорете за емоциите си: „аз съм разстроена“, „толкова се радвам“, „това ме обижда“. -

-  Забелязвайте и отбелязвайте неговите емоции: „ти си разстроен за нещо“, „изглеждаш доволен“, „толкова се зарадва, когато….“.

- Привличайте вниманието на мъжа към емоциите на околните: „видя ли колко се зарадва майка ти на подаръка“ или „приятелят ти беше сърдит за нещо“. - Не се притеснявайте да изразявате свободно своите чувства. Плачете, ако ви се плаче, смейте се на глас, ако така ви се иска.

Така, с малки стъпки, мъжът ще се учи от вас. Емоциите са важна част от живота ни. За съжаление не винаги им отделяме нужното внимание, но това все пак е поправимо.

Вероятно всеки, който познава Йовка Христова има някаква вълнена история с нея. Моята, оказва се, е започнала преди години. По онова време с дъщеря ми ходехме в Студио „Шмиргела“ да мачкаме глина. Там прекарвахме два наистина много приятни часа, седнали върху огромните възглавници артистично разхвърлени из студиото. Изработвахме разни неща „в екип“ с девойчето, на фона на тиха музика, докато из въздуха се носеше аромат на домашно печени бисквити. Това беше време само за нас двете, борехме се с глината, и си говорехме някакви женски неща. По време на едно посещение около Коледа имаше благотворителна разпродажба на изделия, правени от деца с увреждания. Едно от нещата, които си купихме беше ароматно топче, облечено във вълна. Това топче дълго време лежеше под възглавницата на моето момиченце. Не си спомням какво се случи с него, но след години можах да се видя с жената, която работи с децата от онази изложба и така написах точката на тази вълнена история.

За Йовка

Две неща веднага ти правят впечатление, когато срещнеш Йовка – широката усмивка и широката прегръдка. Прегръдката предшества дори запознанството. Отваря ръце, абсолютно невъоръжена, без каквото и да било „едно наум“ и те приема, дори преди да те е познала. После те завежда в една пъстра стая, пълна със всякакви малки чудесии – от ароматни топчета вълна до възглавничка с бродирани стихове, отваря бурканче с парченца черен шоколад и едва тогава разговорът започва.

 С терапиите, които впоследствие намират много привърженици сред родители на деца с проблеми, започва да се занимава принудена от обстоятелствата. Второто й дете – Йоана е с аутизъм. Йовка казва, че когато веднъж вече си ставал родител лесно можеш да усетиш, ако нещо не е наред. Затова отрано си дава сметка, че детенцето й вероятно има проблем, тъй като отказва да бъде гушкано, обръща гръб на околните, не желае да му четат приказки, появяват се и проблеми с говора. На три години Йоана е диагностицирана.

„След подобна диагноза родителят започва да чете почти денонощно и да търси терапиите, които може да си позволи. Най-доброто според възможностите. В началото много се занимавах с нея. Според изследване около 60 % от аутистите не говорят. И аз си казах: „щом няма да говориш, трябва да те науча да четеш и пишеш, защото трябва да имам някаква комуникация с теб.“ Нещата, които сега предлагам в методиката за родители, съм изпитала в своя опит, защото трябваше да открия начин да помогна на детето си да учи. Използвах игрова форма. Трудно започна да произнася думи, обръщаше сричките, сега може да произнесе безгрешно изречение от 3-4 думи. Има добро социално поведение. Много обича да майсторим заедно, опитва се да тъче, показах й как може да сглобява клипчета на компютъра. Започна да ходи на танци, защото това е нещото, което много обича да прави. Междувременно през годините работех доброволно с деца от Шесто помощно училище, пробвах различни приложни техники и осъзнах, че това което знам и мога, няма как да предам лично на всеки, но една книга може да помогне на родителите и терапевтите.“

За книгата

Така се заражда идеята за „Вълнени истории“. В нея има многоцветни проекти с вълна. Обособени са в три раздела – за деца, начинаещи и експерти. Първоначалната идея е към всеки проект да има и по един разказ, защото създаването на нещо за някого винаги е свързано с история. Но тъй като обемът става твърде голям, се налага да се вместят в определени страници. Книгата се случва бавно, помагат много приятели, някои от тях са споделили историята си в нея. „Вълнени истории“ ще бъде представена на 5-и март в „Цветна надежда“ ,но вече може да бъде закупена от онлайн магазина.

Това е книга с мисия. С продажбите от нея Йовка иска да довърши трудово-терапевтичния център, който отдавна мечтае да види осъществен. Планира в него да се занимават около 50 деца, да има местенце и за родителите, които придружават, да стане място, където тийнейджърите с увреждания да могат да общуват сравнително самостоятелно: „Има прекрасни деца, които чакат да намерят своето място. Деца на мои познати, които през годините съм обучавала. Те са разкошни и имат нужда от подкрепа, за да създават и да творят. Всяко детенце е впечатлено от нещо различно. Повечето обичат вълната, защото е мека, обичат да играят със сапунена вода. Всичко е в игрова форма – при някои деца трудно се отпускат мускулите на пръстчетата. Те полагат усилия, за да се включат в игра. Някои деца с аутизъм не обичат да пипат мокро, но в процеса на обработка на вълната, когато работим със сапунена вода се престрашават, така развиват сетивността на пръстчетата. Подобрява се и концентрацията, защото правят нещо, което много харесват. Нали това е целта - да откриеш нещо, което толкова много ти харесва да правиш, че след това да го работиш.

Най-малките почитатели на терапевтичните занимания на Йовка са на 2,5 години, а най-големите - 19 години. Родителите също правят свои сбирки – използват възможността, докато творят нещо с ръцете си, да си поговорят за ежедневните неща, да споделят планове или просто да се разсеят в приятна компания. Всички те са привлечени от някоя вълнена история. Една от най-вълнуващите е на сляпо момиченце, което докосвайки вълната, възкликва „Виждам цветовете! Много са красиви!“ Изобщо, Йовка Христова е уютна жена, с която деца и възрастни се чувстват като у дома си. Неслучайно е сред вдъхновяващите хора в класацията „40 до 40“ . Тук можете да гледате и видеото, с което Йовка представя проекта си.

Автор: Янка Петкова