Автор: Валентина Вълчева

Като майка на две деца, при това майка на възраст, в която се предполага, че малко или много съм завършила формирането си като личност, няма как да не взема отношение по въпроса за проблемите и евентуалните решения в детските и учебните заведения. Мразя да съм сериозна, но този път се налага.

Отсега държа да внеса яснота по два показателя: 1) всичко, което ще кажа, е изцяло лично мнение и не очаквам да е споделено от всеки; и 2) била съм и от двете страни на барикадата.

Майка ми е пенсиониран детски учител с над 40 години стаж. Била е и учител, и директор на детска градина. Самата аз, макар и за кратко, съм работила също като детски учител в студентските си години. Все с нещо трябваше да запълвам летните ваканции, тогава ми се стори, че това е по-интересно от кисненето по паркове и градинки. Била съм на деветнадесет. Сега, от позицията на четиридесетгодишна си признавам, че не бих си го причинила отново.

Така че може да се каже, че съм израснала с детската градина покрай работата на майка ми и съм ставала свидетел на ситуации, които не бих повярвала, че са възможни, ако някой ми ги разкаже.

Да уточня само, че в нейния случай става дума за по-малка детска градина в селска община. Тоест групите не са имали проблема с многочислеността, но пък в последните двадесетина години са били преобладаващо, често изцяло запълнени с деца-билингви. Ако терминът нищо не ви говори, двуезични деца. Тоест в конкретния случай деца от ромски произход. И ако в града това не би имало почти никакво значение, то там, на село си е проблем, дори и само поради факта, че някои от тях на практика не говорят български език. Някои от родителите – също. Най-малкото комуникацията в такъв случай съвсем се губи в превода, доколкото превод изобщо има, защото никой от персонала в градината не говори техния език.

Но да приемем, че и това не е непреодолим проблем. Щом се справят вече толкова години, значи са открили някакъв приемлив за всички начин. Проблемите идват от друго място. Случвало ми се е да си имам работа с родители, които се подписваха с Х. Как, за Бога, очаквате подобен човек да е в състояние да даде адекватна оценка на работата на един учител и възпитател в детска градина, ясла или училище? Самият той никога не е бил в подобна институция и не е усетил дори за миг желание да се научи поне да си пише името, а ние очакваме той да дава оценка за работата на учителите? Съжалявам, но това ми се струва неизпълнимо. Да, както вече казах, в градовете може би няма да е съществен проблем, защото там този тип родители са единици или дори напълно липсват, но в селските заведения е. И не го казвам, защото майка ми е (била) в ролята на учителя – казвам го, защото е факт.

Всъщност като цяло няма начин човек, който не е запознат с естеството на дадена професия, да дава адекватни оценки за работата на някой, който за това е учил и го практикува. Съдя от собствената си камбанария, разбира се. Завършила съм „Библиотечно-информационни науки и културна политика“. Работила съм в библиотека. Знам какво е отвътре. Знам какво е да висиш като паяк дни наред в прашни складове и да почистваш така, както и вкъщи те мързи да го направиш. Знам какво е да организираш събития и да се опитваш да водиш нормална комуникация с хора, които живеят не просто на друга планета, а направо в друга вселена. Знам какво е да се опитваш да убедиш подрастващите, че в библиотеката не е чак толкова сухарско и всъщност може дори да е яко. Знам какво е да се бориш да запазиш имиджа и ранга на институцията, в която работиш, когато същите тези имидж и ранг зависят от броя хора, които ще убедиш да дойдат там и да се възползват от услугите ти. Случвало се е обаче дори хора с над средния интелект и с отлично образование, да ми казват в очите: „Ей, златна работа си имаш! По цял ден седиш и си четеш книжки.” И са ми вдигали кръвното, признавам си. Защото няма нищо вярно, но няма как да го знаеш, докато не влезеш ти лично в обувките на другия. И ако си мислите, че ролята на учителя е просто да си изпее урока и с това нещата приключват... Ами в дълбока заблуда сте. Да държите под контрол двайсетина деца, особено онези, които ги тресе здрав пубертет, си е горе-долу равно по сложност с това да жонглираш с една ръка, от която ти липсват два-три пръста. Не всеки го може.

Та по отношение на тази точка от исканията на родителите - не, не съм съгласна да се осъществява и мога да заложа каквото кажете, че ако се приложи, ще е тотална катастрофа за всички ни. Единственият резултат е, че съвсем ще откажете и малкото желаещи да работят като учители.

Но да се върнем на насилието от деца над деца и от преподаватели и персонал над деца! Тук вече нещата са съвсем други.

За майка ми с чиста съвест мога да твърдя, че е привърженик на строгото възпитание. Вкъщи обаче. Като учител и професионалист дори тя, която е обучавана по познатата стара система, включваща методите и на Макаренко като приемливи и допустими, е категорична: Да посегнеш на дете, да го тероризираш както в примерите от изтеклите напоследък записи, Е ПРЕСТЪПЛЕНИЕ! И в подобни случаи мъмренето пред строя не е опция. Дисциплинарно аут. Две мнения няма.

Какво правим обаче в случаите, когато родители си позволяват да посягат на учители? И не, в 90% от случаите няма основателна причина. Аз самата за себе си мога да кажа, че ако някой направи грешката да бездейства, докато пред очите му тормозят децата ми, ще съжалява до гроб, че и поне двайсет години след смъртта си, но... Но! Смея да твърдя за себе си, че съм достатъчно разумен човек и, слава Богу, достатъчно добре възпитан и образован, за да мога да видя разликите. Не бих допуснала да се държа просташки, само защото учителката е отвъртяла на сина ми заслужена двойка или му е писала отсъствие, когато е избягал от час. Не бих търсила сметка, ако го е изгонила от час, защото се е държал невъзможно. И със сигурност не бих го защитила, ако той си позволи да тормози друго дете или не дай си Боже да се гаври с преподавател. Дори напротив – ще съм първата, която ще го накара да съжалява горко. Не е трудно да се сети човек защо, нали? Но за някои родители очевидно е трудно.

Да си родител не е право. Да си родител е привилегия. Детето идва в живота ти, за да те научи на нещо ново, докато ти му предаваш уменията да оцелее и да се развие като личност. И това със сигурност не означава да си му гръб безусловно, дори и когато то очевидно постъпва неправилно и агресивно. Имала съм подобни деца в класа, който водех една година. Деца в трети клас, които неведнъж се опитваха да ми минават с номера: „Ще видиш ти, като кажа на тати!” Винаги съм отговаряла „Кажи му! Но му кажи и защо съм те наказала / писала съм ти слаб или отсъствие! Защото ако не му кажеш ти, ще му кажа аз, когато дойде.” Така и нито един тати не дойде. За сметка на това децата се научиха да не закъсняват и да не очакват да им подарявам оценките, само защото класът е малък и има нужда от всеки един от тях, за да не бъде слят с по-горния.

Признавам си, не знам обаче как бих реагирала, ако се беше случило да се разправям с някой татко-мутра. Във всеки случай не съм от хората, които като ги ударят, ще обърнат и другата буза. Връщам си с по малко отгоре – заради дързостта. И за урок. Може би не е най-правилният подход, не знам. Характер! Честно казано, всеки път, когато чуя за бита учителка, една от първите ми мисли е: „Тая жена мъж няма ли си?” Което вероятно не говори добре за мен. Затова и избрах да не съм учител. Търпеливостта е добродетелта на богове и благородници, а аз очевидно не съм нито едно от двете. Но аз не съм фактор в спора, освен в качеството ми на родител. А като родител си знам и правата, и задълженията. Знам кои граници не бива да прекрачвам. Но има и такива, които тези неща не ги знаят. Може би не е имало от кого да ги научат. Факт е обаче, че те съществуват и че не са в състояние да проумеят естеството на работата на един учител. Как да очаквам от един родител тип „Ти знаеш ли кой съм аз, ма?!” да оцени работата ми адекватно и обективно? Никакъв шанс!

Освен това забелязала съм, че голяма част от родителите имат навик да бъркат двете понятия „възпитание” и „образование”. Дайте да се разберем! Ролята на учителя е да образова. Възпитанието си е изцяло наша отговорност. Родителска. Същото е като когато ревем, че кметът не е оправил порутената детска площадка, която нашите собствени деца са натрошили на трески. Случвало ми се е моето дете да ходи след каките и батковците по парка и да събира хвърлените от тях опаковки от храна и напитки, за да ги хвърли в кофата за боклук. Аз ли съм тъпата, че го уча да е отговорен? Трябва ли да му казвам: „Зарежи, маме! Не виждаш ли, че всички така правят?” Или трябва да очаквам на тези неща да го научи учителката му? Не мисля.

Но че има нещо сбъркано в системата – има. Недопустимо е в нея да продължават да работят хора, които си позволяват да се държат животински с децата. Да, сред малчовците има и проблемни. Моето е от тях. Той е палав и често пъти не се съобразява с нормите и правилата. Вкъщи съм наложила дисциплина по един или друг начин, но в детската градина също трябва да се случи и начините не са един и два. Наказания и поощрения вършат чудеса сред децата. Лесно е. Трябва само малко дипломация и търпение. Играе си с храната на обяд? Отделят го на друга масичка сам да се нахрани и проблемът е решен. Питам го, за да разбера схванал ли е поуката: „Защо те наказаха на отделна маса?” Отговор: „Защото си играх със супата, а това не е хубаво. Госпожата ми разказа за дечица, които нямат супичка за ядене.” Простичко, ефективно, без крясъци, обиди, шамари, истерии, скандали. Ритнал друго детенце, защото се сдърпали за някаква играчка? Довечера си без компютър. Защо? Защото си ритнал Борянка. А Борянка е болно детенце. Болна е и е по-слаба от теб. Тя не може да се защити и ти, като по-силен и по-голям от нея си длъжен да я защитиш – не да я биеш. Не само защото тя е момиче, а ти момче, а защото тя е по-слаба. По-слабият има нужда от защита. На сутринта той отива в детската градина и след задължителното „добро утро” следващата му стъпка е по самоинициатива да отиде до Борянка и да каже: „Извинявай, че те ударих вчера! Повече няма. Аз вече ще те пазя.” Пак без шамари, крясъци и... репортажи от скрита камера по телевизиите в най-гледаното време.

Колкото до идеята за постоянното видеонаблюдение... Мисля, че не просто е добра – задължителна е. За всеобщата сигурност. Работила съм във фирма с такова. Само в тоалетните нямаше камери. И смея да твърдя, че на мен ми беше добре. Имах си едно на ум – някой там ме гледа и може по всяко време да се убеди, че си върша работата както трябва. И той доволен, и аз. Ако възникне спор, записите винаги са последна инстанция. Да, отначало е малко тегаво, чувстваш се като в Биг Брадър, но после разбираш, че това е за доброто на всички. И си мисля, че в детските заведения и училищата би било същото. Първо, учителите ще се стегнат и няма да има ексцесии като вече обнародваните, и второ, децата винаги ще си имат едно на ум. Че своеволията в час се виждат където трябва и винаги могат да се обърнат срещу тях по един или друг начин. За откровена агресия и побои дори няма да споменавам. Единственото, което движи подобни елементи, е именно чувството за безнаказаност. Мисълта, че никой не е видял какво е направил. Винаги може да каже: „Не бях аз, не беше така, той/тя лъже.” Не че съвсем ще изчезнат такива случаи, но вярвам, че чувствително ще намалеят.

Франсис Бейкън го е казал: „Възможността за кражба създава крадци!” Тоест отнеме ли се възможността да ти се разминава, ще внимаваш какво говориш и правиш. Толкова е простичко!

Още по темата за детските градини можете да прочетете в тази статия.

Ето тук е обявен протестът на майките срещу насилието в детски заведения.

Препоръчваме ви и статията защо е важно да отговаряме на детската агресия с любов.

Автор: Валентина Вълчева

Гергьовден е. Повод да си спомним за една местна (северозападна, в частност торлашка) знаменитост от не много близкото вече минало.

Гого Герин бил от оня тип хора, з които се носели не просто истории, а цели легенди още приживе. Представете си човек, съчетал в себе си ума на Хитър Петър, демоничното чувство за хумор на чудомировия Лъжлив Съби и непукизма на хайдутин-ветеран и може да добиете някаква представа що за чудо на природата бил Гого. Природно интелигентен, макар и без възможност да се измъкне от родното си село, той бил от оня тип хора, които или обожаваш от пръв поглед, или ти идва в капка вода да ги удавиш, пак от пръв поглед.

Разказват за него, че веднъж в родното му село неизвестно откъде дошли две жени. Чули, че тука се предлага една специфична услуга – т.нар. биене на парцали. Ако сте под четиридесетгодишни, най-вероятно хал хабер си нямате за какво иде реч. Питайте бабите покрай вас – те ще знаят! Само за сведение: от „битите” парцали – стари непотребни и захабени вече дрехи, чаршафи, покривки и прочие – са се тъкали чудни черги, завивки и разни други полезни неща.

Та пристигнали значи двете лелки с по една кошница с парцали под ръка, пухтят под товара си, но са тръгнали работа да вършат жените. Било време, когато нищо не ставало лесно по селата, някъде към средата на ХХ век. Ама нали чуждо село, непознато, жените се огледали за някой, който да ги упъти. Дето се вика, с питане до Цариград се стига. И ха тук, ха там... било работно време, из селото нямало много народ по улиците. Та по волята на Съдбата ли, на Сатаната ли, попаднали право на пътя на Гого Герин. А той както ги погледнал, така им скроил шапката, дето се вика. Човек без работа, „като коза – все за беля ходи” казваше баба ми за такива.

- Добър ден, човече! Я кажи къде тука бият парцали? – спрели го жените.

Гого даже нямало нужда да се почеса, докато измисли как да ги измайтапи. Поогледал се наоколо, пък посочил една сграда в центъра на селото отсреща.

- Те тука е. Направо влизайте, работи денонощно!

Жените нарамили пак кошниците с парцалите и се заклатушкали натам, а Гого вместо да се покрие някъде, за да си спести сигурното проклетосване после, останал отвън търпеливо да чака, доволен, че е забъркал още един майтап.

Влизат значи жените в сградата и стоварват кошниците вътре, а там... двама сащисани милиционери мигат шашнато и се чудят какво става и какви са тия двете.

- Какво правите тука, бе? – сетил се единият да пита по някое време.

- Ами ето! Парцали носим. Казаха ни, че тука биете парцали, та сме дошли.

Спогледали се милиционерчетата, па взели нещо да стоплят.

- Кой ви го каза това на вас?

- Ей оня там човек, дето стои отвън.

И посочили Гого през прозореца.

Милиционерите били отдавна тук, та си познавали стоката. Сетили се, че оня хайлазин просто си е намерил още две жертви, които да прати за зелен хайвер. Не за полза някаква – от проклетия, дето отвътре си му идвала. Та хванали униформените двете лелки, натовари ги обратно с кошниците и им обяснили как ги е прекарал Гого, пък ги изпратили да си ходят поживо-поздраво.

Излезли булките, а отвън Гого ги чакал. Че като го подбрали те!

- Абе, човек, не е ли те срам, бе? Да се подиграваш така с хората! Що ни излъга? Какво сме ти сторили, та ни изпрати там?

- Що да съм ви излъгал, бе, жени?

- Ами нали те питахме къде бият парцали? Нали така? А ти къде ни прати? При милицията.

Гого свил рамене с физиономията на младенец и рекъл чистосърдечно:

- Е, моите парцали там ги бият. За вашите не знам.

И си тръгнал, подсмихвайки се.

Автор: Ина Зарева

Преди няколко години, в едно столично училище, шестокласници се бяха гаврили с първолаче. Случилото се бе отразено във всички медии. Хората коментираха разпалено - прехвърляха се отговорности, отправяха се обвинения, предлагаха се строги мерки и наказания. Сред коментарите имаше един, който пазя и до днес и цитирам дословно:

„През 1996 г. дъщеря ми се разболя от коварна болест - сарком на бедрото. След хиляди мъки бе оперирана в Германия, като беше протезирано бедрото с тазобедрената става. Удоволствието ми струваше много. Тогава детето беше в 1 клас. Една година след това тя бе отново в 1 клас, защото пропусна годината. Куцаше силно - половината й краче беше от метал. Тогава се появиха лайненцата - всеки ден тормоз и бездействие от страна на всички. Дойде моментът, в който я спънаха и протезата се счупи - всичко отиде по дяволите - пари вече нямах, съдействие от никого, детето остана... с един крак... Просто пребих говедото, заедно с баща му... Дадоха ми 7 години. Излежах ги. Сега детето е все още в инвалиден стол и е дете на престъпник.”

То започва от пясъчника.

Николай удря Мишо, за да му вземе играчката. Мишо удря Николай, за да си я вземе обратно.

В яслата, лелята удря Мишо, защото се е изцапал. Майка му го шляпва вкъщи, защото се е разплакал. Баща му удря по масата. Мишо отива и удря котката.

Мишо расте с убеждението, че всичко може да получи с удряне – хубавата раница, модерните маратонки, вкусния сандвич.

Бащата на Мишо вдига рамене пред учителката и отсича, че детето му се е отбранявало. Те първи започнали. Мишо ликува – баща му го защитава, значи и се гордее с него.

Силните момчета не хленчат. Те атакуват. Той трябва да е силен поне колкото баща си.

Удря.

Всеки ден.

За нещо.

Вечер му се иска някой да гушне и него, така както вижда да утешават жертвите му – приятелите им, учителите, родителите. „Силните момчета нямат нужда от лиготии”, чува да казва баща му. Майка му е още на работа. Мишо се свива на топка в леглото и му е много, много студено.

Колкото по-студено му е вечер, толкова по-силен е на другия ден. Не му трябват страхливци, които да го отбягват. Не му трябва и класната, с нейната вечна загриженост – „Кажи ми, Мишо, какво се случва? Разкажи ми, ще ти помогна.”

Е как ще му помогне тая, „дето цялата й заплатата е колкото кецовете ти“ – думите на бащата кънтят в съзнанието му – „телефонът й е като на баба ти, а тя ще ти преподава света. Да не й обръщаш внимание – ако ти се кара, да се разправя с мен. Завижда и те набеждава за всичко. Що не се оплаква от другите – щото са смотльовци, овце някакви. Умните деца са буйни и се отстояват!“ – продължаваше родителят.

Искаше да накаже учителката си за това й лицемерие – излъга, че й пука за него, а всъщност е искала да го направи лузър като останалите.

След часовете се сби с Николай. Удряше го разярено, а учителката се опитваше с все сили да го изтръгне от боя. Прибра се с подута буза:

- Николай ме нападна, а госпожата удари мен – излъга баща си.

След минути бяха в учителската стая, баща му размахваше пистолета си и крещеше на всички, бутна класната в стената. Мишо гледаше как и най-строгите му учители са вцепенени и отново ликуваше – „Така им се пада!“

Класната му напусна. Него го изключиха.

„Тя е виновна. С нейната вечна загриженост. Да ме беше оставила на спокойствие и двамата щяхме да сме в училище” – мислеше си, докато вървеше безцелно. Яростта го изгаряше. Нямаше я вече властта, с която да сплаши по-малките и да си го изкара на някого. Докато обикаляше улиците, попадна на агитка на противниковия отбор – само как ги мрази тези лузъри! В джоба си напипа подаръка от баща му – сгъваем нож от дамаска стомана. Разтвори го и го стисна здраво в ръката си. Сам е. Могат да му скочат. Едно от момчетата го бутна леко, докато се разминаваха. Мишо извади ножа си и удари. После удари отново. И после пак.

То започва от пясъчника, но не свършва в пясъка.

То се просмуква, изтича, разпростира като радиация. Някои увреди са мигновени, други се проявяват във времето, носят се из поколенията, дебнат из гените.

То е лесно, достъпно, примамливо, обещаващо, съблазнително.

То отваря врати и затваря съвести.

То намира оправдания и се крие зад големи цели.

То е глад, който няма засищане.

То е власт във властта.

То е болест, която поразява всички органи.

То е зараза, която се разпростира навсякъде.

То превръща нормалните хора в насилници, а насилниците в убийци.

То прави от децата инвалиди, а от бащите - престъпници.

То е усещането за безнаказаност.

Автор: Весела Алексиева

Аз започвам борба! Борба срещу твърде остарелия модел на възпитание в яслите и отношението на персонала към децата. Не може възпитателки да подстрекават децата към насилие, да ги обиждат и крещят истерично. Както казва сина ми: "Мамо, не искам да ходя там, защото леличките се карат на децата, че мърдат". Не може да се държат с тях грубо и нечовешки - пак цитат:"Аз пишках, папках и поисках водичка и тя не ми даде" - с чувство за безнаказаност, защото знаят, че все още не могат да говорят. Да, но моят говори много и обяснява всичко с подробности, а на тази възраст децата все още не могат да лъжат. Не искам да си представям какво се случва с децата, които не говорят - всички сме чували, че се отварят прозорци през зимата, за да настиват и да не посещават яслата, че не им се дава вода, за да не пишкат много, че се наказват, като се затварят и изолират сами в отделна стая.

Започвам борба за промяна на начина за адаптация при постъпване в ясла - не може синът ми на 2г. 6м., който при постъпването си в яслата се разделя с мен с усмивка, дава ми целувка и ми казва съвсем спокойно, без да плаче "Чао", да бъде дърпан от служителката, сякаш е затворник и отива на екзекуция. Сещате се какво доверие той изгражда за това място - в "белите" държави родител придружава детето за няколко часа при опознаване на новото място и хора.

Прилагаме Берлинския адаптационен модел с позволението на Асоциацията за родителски кооперативи.

Провокирана съм да започна тази борба от личен опит, от случващото се напоследък и от репортажа на "Господари на ефира". Споделям с вас, защото смятам, че е крайно време да сме единни и съпричастни, да спрем да мълчим и да започнем да се борим за промяна и нормално отношение към децата ни. Нека спрем със страха, че ако проговорим, това ще се отрази върху отношението към тях, та то и без това е отвратително, но ако мълчим със сигурност ще продължи да е такова. Ще сезирам всички възможни институции, които биха могли да направят промяната възможна с искане: 1. Поставяне на камери за наблюдение и 2. Промяна на адаптационния модел. Приканвам и всички вас да го направите. Нека ги залеем с писма. Може да започнем със сигнали до Омбудсмана - в сайта има възможност за подаване на жалби и сигнали онлайн.

Не слагам всички кадри от тази професия под общ знаменател, напротив, дълбоко уважавам професионализма и търпението на тези, които обичат професията си и я работят с удоволствие.

Информация за Националния протест против насилието може да намерите тук.

Препоръчваме ви и статията  "Майката на Иван".

Автор: Валентина Вълчева

Наскоро прочетох някъде, че „единственият начин да се справиш с децата е да им покажеш, че си по-голям психопат от тях”. Честно казано, за пръв път усетих, че май не съм сама. С други думи, за да научиш децата на нещо, необходимо е да слезеш на тяхното ниво (или да се издигнеш до него - въпрос на гледна точка). За мен няма проблем като цяло - винаги съм гледала на себе си като на човек с неизживяно детство. Нямам проблем с това да се вдетинявам, макар че понякога докарвам до бяс мъжа ми.

Длъжна съм да призная, че дори и след две деца изобщо не съм сигурна, че съм на верен път в опитите си да направя хора от тях, а за разбирателство е твърде рано да говоря, големият е на четири, а малкият още няма и годинка. Но открих, че се налага едновременно да възпитавам и децата, и баба и дядо.

Когато се роди първият син, на излизане от родилното някак спонтанно от устата ми излезе един въпрос, който доста ме тревожеше през последните дни:

- И сега кой ще носи отговорност за това дете?

Отговорът на майка ми беше повече от отрезвяващ:

- Който има деца, да си ги гледа! Ние с баща ти само ще помагаме.

Тогава дори не подозирах какъв късмет имам, че не бяха решили да се включат твърде активно в грижата за престолонаследника.

Да уточня, че мама е била 40 и малко отгоре години детски учител и директор на детска градина. Което ще рече, че професионалните деформации са сериозни и забележими. Така например тя просто не е в състояние да води разговор, който да не докарва по децибели луд скандал. Също така, колкото и да се старае (а тя се старае ужасно - повярвайте ми), не успява да устои на изкушението да се пробва поне от време на време с намеци от рода на: „Не че се бъркам, ама според мен трябва да направиш еди-какво-си.” (което в превод означава „Направи го!”) И малко по-директните от рода на „Това дете не е яло!”, нищо че детето току-що е омело две солидни парчета домашна баница. Дори няма да споменавам не много далечното минало, в което се е случвало да ми звънне вечер по телефона, за да ми напомни да отида до тоалетната преди да си легна.

Но общо-взето с това се изчерпват опитите ѝ да изземва ролята ми по отношение на наследниците. С течение на времето осъзнах, че като цяло съм облагодетелствана с баби и дядовци, които нямат много желание да се бъркат. И въпреки това понякога се налага да защитавам границите си с повече или по-малко военна сила.

Всъщност оказа се, че най-сериозният ни проблем в общото възпитание на децата е да накарам бабата и дядото да внимават с езика. С годините те сякаш все повече откриваха съмнителното очарование на дивия северозападен диалект, което като цяло е симпатично, докато не чуеш детето си да изтърси нещо от рода на „Я че си одим дома пеши.” И започваш да се чудиш какви ли ги ръси в детската градина. Всъщност, в детската градина далеч не само диалектът ни е проблем, но за „лошите думички” вината е обща. Едно време, докато работех в библиотека, дотолкова бях добила навик да внимавам, че даже на стелажите се извинявах, ако се блъсна в някой от тях. Само че после напуснах и възпитанието ми отиде по дяволите. Няма как да си кривя душата, и аз имам вина за някои нежелани придобивки в речника на престолонаследник №1.

Давам си сметка, че много родители нямат моя късмет. От друга страна всички онези баби и дядовци, които не знаят кога да спрат, също имат късмет, че дъщерите и синовете им не са проклети като мен и не палят от първо ритане. Достатъчно ми е, че трябва по цял ден да споря с децата си, та да понеса безропотно да споря и с родителите си. Откъде такова търпение? Режа на място и нищо не спестявам.

Защото бабите и дядовците понякога трябва да бъдат възпитавани наравно с внуците, ако искате да ви е мирна главата. Съгласна съм - огромен разход на нерви е. Но трябва да имате ясно очертани граници, които да пазите по-зорко отколкото триглавото псе Цербер охранява портите на ада. Не за друго, а защото ако пускате някой твърде често и надълбоко да навлиза в личната ви територия, именно ще отприщите същински ад. Не ви трябва! Вярно, понякога на човек му се иска да прехвърли поне за ден задълженията и отговорностите по децата на някой друг и да си вземе почивка от ролята на родител, но... Спомнете си историята на Ричард Лъвското сърце и коварния му брат Джон. Сложите ли короната на чужда глава дори временно, не знаете после какви жертви и усилия ще ви струва да си я върнете. Нищо, че по право ви принадлежи.

Преди време обсъждах проблема с правилното възпитание на децата с една приятелка. Тогава тя ми каза нещо, което не бях осъзнавала дотогава:

- Просто трябва да си гледаме децата като чужди.

Знаете тази поговорка - „много баби - хилаво бебе“. Майка ми например ужасно страдаше от факта, че не ѝ позволявам да храни вече тригодишния ми син, че не ѝ позволявам да го облича, да тича след него от люлка на люлка в парковете, и прочие. Трудно я приучих да гледа на него като на самостоятелна единица. „На теб не ти пука за това дете!” казва ми понякога, вбесена, че съм ѝ изсъскала за пореден път да остави детето на мира. Всъщност пука ми твърде много. Осъзнавам, че мое задължение е да го направя самостоятелен мъж, който да не се страхува да взема решения след двайсет години, а не като Буридановото магаре да стои и да чупи пръсти до второ пришествие всеки път, когато се наложи да прави избор, и да чака мама/баба да реши вместо него.

Мисля си, че това бяха най-трудните ни моменти за преодоляване и като цяло срещнах добро разбиране, най-вече защото съм проклет инат. Вероятно на фона на някои чужди, моите са бели кахъри. А вие? Превъзпитахте ли бабите?

***********

Препоръчваме ви още: 

Въпросите, които всяка бъдеща майка си задава

Чуждите деца ме вбесяват!

Продължаваме с темата за летни почивки. Интересът към Неа Ираклица беше голям, сега ще ви представим Палио.

Палио или Paleo Tsifliki  е курортно селище, известно като вилна зона на Кавала, което се намира на 6 км от града. На 152 км е от КПП Кулата, 97 км от КПП Илинден и 131 км от КПП Маказа. Там притежават вили и къщи предимно заможните гърци от района и го ползват за релаксираща почивка. Това е най-зеленото и спокойно място от близките курорти. В Палио няма пешеходна алея за разходки, къщите са построени по начупената плажна ивица и са се разраствали към хълма над Палио, който открива невероятна гледка. Там има няколко заведения, магазини тип бакалии, заредени с основни продукти, а големите супермаркети са в Кавала или Ираклица, която е на 2-3 км. Има също аптека, фурна, бензиностанция. Интересното в Гърция е, че често в магазините не се продава хляб, той и други тестени изделия се предлагат във фурните, които работят от рано сутринта до около 14 часа. В Палио няма нощни барове.

Цените на горивата към 02 май 2017 г., обявени към съответното министерство са - за област Кавала бензин средна цена1.50 евро, дизел около 1.30 евро, газ около 0.86 евро. Метан станции в района няма. Могат да се проверяват в този сайт.

До преди няколко години в Палио не беше развит толкова чуждестранния туризъм, затова има малко хотели. Тъй като интересът всяка година се засилва, вече могат да се намерят много частни вили и къщи, предлагащи простор, удобство и зелени градини. Повечето от тях не са строени с цел туризъм, но гърците все повече предоставят вилите си под наем. 

В Палио има няколко плажа - част от тях са с плажни барове, предлагащи шезлонги и чадъри, но има и такива. Чадърите и шезлонгите се ползват срещу консумация от заведението, с цени около 2.5-3 евро за кафе, фрапе или безалкохолно. Всички плажове са отличени със Син флаг за екологично чиста вода. Най-известният плаж е Навагос, където има и хубаво заведение за хранене. Плажът е пясъчен и плитък, с кристална вода. Друг плаж е Гластрес, намира се в началото на Палио. Бийч барове са Коста Вита и Кикабу. Около скалите може да има морски таралежи. Аква обувките предпазват от тях, предлагат се в специализираните магазини, не са скъпи, за предпочитане е да не са силиконови, защото бодлите ги пробиват.Ако настъпите морски таралеж, трябва да излезете от водата и да се опитате да извадите бодлите, които са видими. Те са чупливи и е възможно да остане част от тях. Принципно организмът ги разгражда, но ако имате неудобство е хубаво да се потърси лекар. Най-близката болница е в Кавала. Можете да я ползвате с Европейска здравна карта, която покрива медицински услуги в чужбина и се издава безплатно в офисите на банка ДСК, вижте къде тук. Всички застрахователни компании също предлагат здравни пакети за екскурзии в чужбина, не са скъпи, правят се индивидуално според параметрите, които зададете.

На 2 км. се намира Multiplex Batis, с частен плаж, много зеленина, заведения, два басейна, единият, от които детски. Има вход 2 евро на човек. Плажът там е каменист в началото, но има чували с пясък, по които да се влезе в морето. Към него има също и къмпинг Тера, разположен на 33 дка. площ.Наблизо се намира Toska beach, къмпинг с бунгала на плажа. Известна таверна е То Филараки - Το φιλαράκι, която се намира близо до бензиностанцията и предлага традиционни ястия, основно риба, калмари, октопод. Калмарите са предимно пържени или печени и обезателно трябва да се опитат. Октоподът е с пипала и се приготвя по няколко начина - варен на салата, печен на скара или сушен на слънце и стоплен на скара. Миди има само когато е сезон, като се приготвят саганаки -с червен сос, на пара или миди с ориз. Рибата е спрямо сезона, почти винаги прясна. 

Известните плажове на Амолофи са на 10 км. Лесно се стига до тях, трафикът в района рядко е натоварен, по-големи задръствания стават на входа на Кавала. 

Една от най-значимите исторически забележителности в района е древния град Филипи. Намира се на около 20 км в посока Драма. Град от ерата на Филип Македонски, баща на Александър Велики, където съществува древен театър, изцяло запазен, и на който през летния сезон се правят концерти и театрални постановки. Много интересна възможност е в наши дни да се посети концерт втеатър на повече от 2300 години. Там ще намерите и музей с археологически находки от онези древни времена.

Кавала е интересен град за разходка съвсем наблизо. Паркирането в центъра е трудно, но покрай морето е възможно, има платени паркинги за около 2 евро. Ако видите син знак, на който пише -κάρτα-, трябва да се закупи талон от павилионите за цигари, да се отбележе престоя и да се постави на стъклото на колата.

На граничните пунктове се преминава със задграничен паспорт или лична карта. Децата трябва да имат паспорт. Желателно е да се носи копие от акта за раждане, ако родителите са с различни фамилии. При пътуване само с един родител, трябва декларация от другия. Важат същите закони за столчета за кола, колани, разговори по мобилни устройства. Сумата в брой без задължение да се декларира е до 10 хиляди евро. Цигари - до 800 броя, до 10 литра спиртни напитки.

Палио е прекрасно място за спокойна, морска почивка. Непременно разгледайте галерията ни със снимки.

Благодарим на Антоанета Георгиева за подробната информация. Ако имате допълнителни въпроси, може да ги зададете на страницата й във фейсбук. 

Божидар е племенник на мои приятели - Виктория и Деян Арнаудови. Божидар има голямо и обичливо семейство, което се бори с всичките си сили за живота му. Нека им помогнем, защото времето е малко и сами няма да се справят.

Виктория се обръща към нас с призив за помощ:

Нашият племенник Божидар има тумор в гръбначния стълб и нямаме никакво време.

На 21.03 Боби беше опериран неуспешно в София и трябва по спешност да посети болница в Турция, за да могат да му помогнат наистина.

Туморът расте много бързо. На 10.05 е назначена операция в Турция, парите трябва да са събрани до 8.05.

Лекарите от „Аджабадем“ Турция дават добра прогноза. Имаме само шест дни. Нека опитаме.

Всичката документация можете да видите на страничката на Божидар във фейсбук.

Хора, помогнете им. Няма време за ДМС, процедурата изисква повече дни, отколкото има пред Божидар.

Има вече дарителски сметки на името на детето. 33 000 долара са много, но 10, 20, 30 лв. не са чак толкова.

Който може, както може. И моля ви, споделете.

Благодарим на всички, които ни пишат денонощно, звънят ни и не ни оставят време за отчаяние!

Прилагаме в галерията и снимки на банковите сметки, които успяхме да открием днес, както и документите за диагнозата и прегледите в Турция.

Дарителската сметка в лева е

BG87UNCR70001522942057 Божидар Тихомиров Кръстев.

Ние вярваме в чудеса и се надяваме нашият прекрасен племенник отново да бъде усмихнат и игрив, както преди!

Благодарим ви, добри хора!

Ето и новата информация за лечението на Боби, публикувана от семейството му на страничката им във фейсбук:

Тъй като от Фонда за лечение на деца взеха решение да ни откажат финансиране след първата неуспешна операция в България - Свети Иван Рилски София, ние благодарение на вашата помощ и подкрепа успяхме да я направим в Аджъбадем Турция - туморът беше отстранен но хистологията показа че е от 4 степен GBM - много бързо развиващ се.

Бяхме длъжни да ви информираме за ситуацията в момента и да изкажем нашата дълбока признателност към Вас.
Отново се обръщаме с огромна молба към Вас, ще ни трябва помощта Ви  за събиране на остатъка на сумата за първия етап от лечението. Вече има и DMS.
Това са сметките :
Bg87 UNCR 7000 1522 9420 57 в лева
Bg11 UNCR 7000 1522 9420 67 в евро
УниКредит Булбанк: UNCRBGSF код
Божидар Тихомиров Кръстев
DMS BOBCHO на номер 17 777

Последна информация за Божидарчо. Битката продължава.

Божидар проведе лечението, препоръчано от турските специалисти, но след направения в началото на август контролен преглед се установява, че туморните клетки са стопирани, но не са намалели. Родителите решават да потърсят второ мнение от Университетска клиника Ди Наваро в Испания и оттам им предлагат комбинирано лечение – имунотерапия и химиотерапия.

На 10.08. Божидар е приет в клиниката и лечението е започнато веднага. Стойността на пълния курс имунотерапия, химиотерапия и рехабилитация е 54 695 евро.