Автор: Мария Пеева

Когато има жертва, винаги има и агресор. И той не е станал такъв изведнъж, за няколко секунди. Има предистория, има път, който е изминат, за да се стигне до там, откъдето няма връщане назад. И по този път е имало десетки, стотици отклонения, които водят до друг, по-добър изход. Отклонения като спорт, за да се изразходва излишната енергия. Психологическа помощ, адекватна родителска и учителска намеса. Алармиране на класа, че подобно поведение не бива да се толерира. Решения има много, стига да не си затваряме очите. Когато такива решения не се потърсят, плащаме скъпо. Цената на безразличието е твърде висока. 

Следният текст написах по подобен повод - агресия в училище. Споделям го с апел към родителите да се вгледат в децата си. И ако има и най-малките сигнали, че детето е склонно към агресия или е жертва на такава, да действат навреме. Обръщам се и към учителите, които виждат подобни прояви и са склонни да ги подминат като детински игри. Към случайните свидетели, които не си правят труда да се намесят. Защото проблемът съществува много преди да се стигне до страшните последици. 

Цяло село е нужно да се отгледа едно дете. Цяло село е нужно и за да се убие. 

Естествената реакция на всеки родител е да защити детето си. Точно затова е напълно разбираемо отрицанието, с което бихме посрещнали всеки намек, че точно нашето дете е насилникът в дадена ситуация. Не бива да се пренебрегва и фактът, че децата, били те участници или само свидетели, не винаги казват истината, понякога от страх, друг път от съпричастност или просто за да се харесат на някого. В последния случай на насилие, който ми споделиха, всички деца от класа, дори жертвите твърдят, че искат да са приятели с насилника. 

Съвсем логична реакция. Децата търсят одобрението на по-силния от чист инстинкт за самосъхранение. Означава ли това, че трябва да ги оставим да се оправят сами в едно малко общество на насилие и безропотно подчинение, подобно на „Повелителят на мухите“? Не, разбира се. Тук е необходима намесата на учители и родители. Но първото, което трябва да се направи, е да се разграничат жертвите от насилниците. И да се помогне на родителите да приемат факта, че детето им е агресор. Защото ако те не са убедени, че детето им има проблем, по никакъв начин няма да съдействат за решаването му.

И така, приемаме, че сте получили сигнал от училище или от съседи, че детето ви е замесено в акт на агресия. Първо и най-важно, подходете към въпроса колкото можете по-хладнокръвно. Ако допуснете емоциите да вземат връх, няма никакъв шанс да прецените трезво какво точно се е случило. А бъдете сигурни, че ще има поне три различни версии на историята, най-вероятно и повече. Дори ако мнозинството деца сочат един виновник, все пак има шанс той да е невинен и да се прикрива истинският виновник, поради гореописаните причини – страх, съучастие, желание да се харесат. Затова не бързайте да осъждате когото и да било, а се върнете назад. Ето няколко основни белези, по които в повечето случаи можете да различите дали детето ви е жертвата или насилника.

Жертвата:

– Има ниско мнение за себе си

– Затворено дете, страни от връстниците си

– Има малко или почти никакви приятели

– Определят го като странно или аутсайдер

– При всяка възможност пропуска училище

– Често е тъжно, изпада в лошо настроение

– Възможно е да говори за самоубийство

– Избягва купони и събирания на връстниците си

– Често боледува или се оплаква от болки 

5 неща, които не е добре да правите,

ако детето ви е жертва на тормоз

Насилникът:

– Има високо самочувствие

– Обикновено е физически силен или при момичетата – чаровна и популярна

– Има социално влияние и всички го харесват

– Обикновено изисква подчинение

– Лесно се ядосва

– Не приема авторитети и трудно пасва в група

– Може да е бил в позиция на жертва преди

– Не проявява емпатия и съчувствие

– Склонен е да действа спонтанно и необмислено

– Обикновено връстниците му го приемат като лидер

Дори ако всичко показва, че детето ви се проявява като насилник, първоначалната ви реакция пак ще бъде да го защитите и оправдаете. И както вече писах по-горе, в това няма нищо странно и неестествено. Всеки родител, независимо дали е на насилник или на жертва, е склонен да предпазва детето си на всяка цена. В случая обаче, ако наистина искате да го предпазите, ще се наложи да вземете някои сериозни мерки. Агресивното поведение в училище може да ви изглежда безобидно, особено ако вашето дете не е потърпевшият, но вероятно ще има изключително опасни и неприятни последици за бъдещето му. 

Ето какви мерки могат да вземат родителите от най-ранна възраст, за да не възпитават у децата си склонност към агресия или съответно да им помогнат да я преодолеят.

1.  Поощрявайте съчувствието и емпатията у децата си, учете ги да са емоционално интелигентни. Това се прави от най-ранна възраст. Когато ги боли, ги прегърнете. Когато вас ви боли, споделете с тях и поискайте те да ви прегърнат. Помагайте им да изразяват и споделят чувствата си. Наблягайте на болката, която живите същества изпитват и ги учете как трябва да избягваме да им причиняваме неприятни усещания
2. Ако случайно попаднете на сцена на насилие в новини или филм, обяснете му колко е грозно и болезнено да се причинява това на други хора. Ако детето ви посяга да удря вас или други деца, спрете го и му обяснете: „Представи си, ако някой удари теб така, колко ще ти е неприятно и ще те заболи.“ Това също се практикува от най-ранна възраст.
3. Ако детето ви вече се е проявило като агресор, обяснете му еднозначно, че няма да толерирате такова поведение. Водете с него редовни разговори по темата, без да изпадате в прекалени емоции, спокойно и хладнокръвно, но без никакво колебание.
4. Не поощрявайте пристъпи на гняв и нервни изблици. Не отговаряйте на виковете с повишаване на тон. Колкото по-тихо говорите, толкова повече ще ви чуват. Поставяйте условията си тихо, но твърдо и ги повтаряйте често. Колкото по-малко гняв и възмущение проявите, толкова повече ще запомни думите ви. Никога не му казвайте, че сте разочарован от него, че ви е съсипал живота или че не го обичате. Такива фрази могат да обидят и наранят детето ви, но не и да му помогнат да излезе от ситуацията. Можете да му кажете, че сте изненадан от поведението му и не очаквате да се повтори никога повече.
5. Когато детето ви започне да полага усилия и промени поведението си, винаги го хвалете и поощрявайте. Нека знае, че вие цените добрите му качества.
6. Не му слагайте етикети: хулиган, побойник, лъжец или каквото и да е. Нека разговорът винаги протича в тази насока: Знам, че ти си добро дете, но постъпката ти е грозна и неправилна и аз не мога да толерирам подобно поведение, колкото и да те обичам.
7. Запишете детето на някакъв интензивен спорт. Спортът дисциплинира и канализира енергията по много позитивен начин.
8. Настоявайте детето ви да чете книги всеки ден. Подбирайте интересни за възрастта му, но и такива, които учат да защитаваш по-слабия, да взимаш страната на доброто, да си себеотрицателен и добронамерен. После ги обсъждайте заедно.
9. Можете да говорите с родителите на другите деца, за да ги помолите да ви окажат съдействие и да дадат шанс на детето ви да преодолее проблема си. Поискайте от класната помощ, която да се изразява в нулева толерантност към нови актове на агресия, но в същото време и в избягване на етикети на непоправимо дете или побойник върху детето ви.
10. Ако чувствате, че проблемът се задълбочава и рецидивира, непременно потърсете професионална помощ. Голям процент от децата, склонни към агресия, рано или късно попадат в опасни ситуации. Не чакайте това да се случи.

Надявам се никога да не попадаме в такива ситуации – родител на жертва или родител на насилник. Но никой не е застрахован и някои го разбират по най-тежкия начин. Вземете мерки навреме, не си затваряйте очите и не забравяйте най-важното. Правилният въпрос не е: Къде сбърках! Правилният въпрос е: Какво мога да направя, за да реша проблема?

И остава един висящ въпрос - Какво правим в случаите, когато родителят отказва или е неспособен да се пребори с агресията на детето си? 

Препоръчвам ви и статията Как да си отгледаме жертва

Забелязали ли сте как, докато са малки, децата ни обичат да споделят с нас? Информират ни надълго и широко за паячето, което е полазило пейката, за Тошко, който им е взел количката в детската градина, за г-жа Попова, която не ги е пуснала до тоалетна по време на час и за още стотици ежедневни истории, които са ги впечатлили. Понякога ги изслушвате с интерес, друг път вие самите сте потънали в собствените си проблеми на „големите“ и леко ги игнорирате, трети път, дори ги прекъсвате, защото гледате нещо важно по новините или разговаряте с друг възрастен.

Всички го правим, не го приемайте като упрек. Пределно ясно е, че няма как във всеки един миг от живота ни цялото ни внимание да е концентрирано върху децата. Нито е необходимо, нито е здравословно – и за тях, и за нас.

 Но какво се случва в един момент, когато навлязат в пубертета? Те млъкват. Може да ви разкажат за новия модел телефон, който искат или за някой филм, от който са се впечатлили, но все по-рядко и все по-избирателно споделят какво се случва в живота им. Разбирате от фейсбук, че имат нови приятели. Само по откъслечни намеци и изчервяване долавяте, че има някаква тръпка в живота им, може би дори са влюбени. А какво се случва със сексуалността им, която е в пиков растеж точно в този момент, можете само да гадаете. Това вече е тема табу.

Този текст е провокиран от една история, която достигна до мен миналата седмица и я разказах в блога, но я свалих на десетата минута по изрична молба на жената, споделила я с мен. Макар че се вслушах в желанието й да я залича от виртуалното пространство, тя до такава степен продължава да ме измъчва, че не мога да пиша за нищо друго, докато не изкарам наяве мислите и емоциите си по повод въпросната случка. Не става дума за нещо чак толкова необикновено, вулгарно, извратено или престъпно, а за обичаен период на израстването, който неправилната реакция на учители, родители и деца, може да направи изключително болезнен и травмиращ.

Почти във всеки клас има период, когато момчетата, вече навлезли в пубертета, гонят момичетата и ги закачат. Понякога закачките стават доста груби и вулгарни физически. Случва се момчетата да налитат по същия начин и на други момчета. Спомнете си собствения си шести-седми клас и подобни ситуации ще ви изникнат незабавно в главата. Сега си помислете дали някога сте ги споделяли с родителите си. Дали ви е хрумвало да се оплачете на учител? Вероятно не. Факт е, че в повечето случаи децата се справят с агресора сами, удрят го, съпротивляват се, крещят, докато се отърват от него. Понякога го разкарват с помощта на по-голям брат или приятел. Понякога самият агресор надраства бързо този си период и после си спомня за него с неудобство. Но при всички положения за жертвите тези моменти са неприятни, унизителни и оставят у тях горчив вкус, който те бързат да натикат някъде по-дълбоко в спомените си, за да го забравят и изтрият напълно. В някои случаи, слава богу не толкова чести, положението може да излезе от контрол. В историята, за която стана дума по-горе, пострадалото дете отказва да ходи на училище, което е индикация за сериозна травма. В друга подобна ситуация, отново в софийско училище, по-големият брат на жертвата пребива насилника и накрая го наказват. Но дори и без такива крайности, не е редно да оставим децата си да се справят сами с този проблем, след като само преди няколко години сме им връзвали връзките на обувките и сме им бърсали нослетата, докато не се научат да го правят сами. Нормално е да сме до тях и сега, в този по-особен период на растежа. И да сме до тях, не само за да следим успеха им в училище, дали редовно ходят на спорт и се хранят правилно. А за да сме сигурни, че ще израснат като щастливи възрастни хора със сексуална култура. Защото това, което най-много ме възмути, беше не постъпката на малкия насилник, а реакцията на класната, която изобщо не успя да подходи адекватно към проблема, и на родителите, които приеха ситуация на насилие с изрази от сорта на „И ние сме правили така“, „Те сега растат“. И дори: „Моята дъщеря не е виновна, нея не са я опипвали.“ ?!?!?!?!?!

Ето какво можем да направим, за да помогнем на децата си.

Говорете с тях за секса без да проявявате излишно притеснение и неловкост. Ако на вас ви е неудобно да разговаряте по тези теми, те ще ги приемат като срамни, и никога няма да споделят с вас евентуалните проблеми и въпроси, които имат. Добре е момчетата да знаят какво се случва не само с техните тела през пубертета, но и с тези на момичетата. И обратно. Нека да не мислят, че „цикъл“, „ерекция“, „пенис“ и „вагина“ са мръсни думи.

Обяснявайте им, повтаряйте им редовно, докато не им стане мантра, че тялото им принадлежи само на тях и никой няма право да го докосва без тяхно съгласие. Пояснете, че става дума за всички части на тялото им. Тук отново ще си проличи, ако вие самите се стеснявате и това стеснение ще се прехвърли и върху тях. Кажете им, че ако някой, дори да е най-популярният им съученик, докосва тялото им без тяхно позволение или ги тормози и унижава, те не са виновни за това, и няма защо да се срамуват да потърсят помощ от вас, от учители или от друг възрастен, който е наблизо. Научете ги да се защитават и да държат на достойнството си.

Обяснете им колко е нормално и естествено да познават тялото си, че няма нищо лошо в това да го изучават и разглеждат. Няма никаква причина да се срамуват от него, нито да си намират недостатъци. Важно е да са наясно още от съвсем малки, че това, което виждат на снимки в интернет не отговаря съвсем на реалността. Не пропускайте да им го обясните, ако не искате 18-годишната ви дъщеря да пожелае силикон или липосукция за абитуриентския си бал.

Изисквайте от класните ръководители да канят медицинско лице или училищен психолог редовно в часа на класния и да разговарят за сексуалното здраве. Това по принцип е заложено и в програмата, но често се омаловажава. Помолете класната да обърне специално внимание на сексуалните закачки между децата и да им обясни много ясно и еднозначно, че да посягаш към интимните части на друго дете е недопустимо и няма да се толерира. Ако вече има подобен проблем, поискайте да се свика родителска среща и приканете всички родители да разговарят открито с децата си на тези теми.

И накрая, не пропускайте да обясните на децата си, че те самите също нямат право да докосват тялото на други хора без тяхно желание. В крайна сметка там, където има жертва, има и насилник. И той също има родители, които обикновено са безкрайно изненадани и не могат да повярват, че тяхното дете е способно на такива неща.

Веднъж обсъждахме подобна тема с познато семейство и таткото каза:

– О, ние сме много напред с материала. Той отдавна гледа порно филми и с всичко е наясно.

В първия момент буквално онемях от изумление. После се опитах да му обясня, че порно филмите най-малкото ще оставят у 12-годишния му син твърде нереалистични очаквания за… всевъзможни неща. После се замислих, че всеки път, когато се опитаме да избегнем или отложим разговор с детето си по сходна тема, ние реално правим същото като тази татко. Оставяме го да задоволи любопитството си от интернет или от улицата, за да си спестим някои неловки моменти.

Затова забравете, че има теми табу и говорете. Не оставяйте детето ви да се информира за един от най-важните аспекти на живота от порно филми. Очаквайте въпросите и им отговаряйте изчерпателно. Насочвайте разговора към темите, които смятате, че са неудобни и детето може би умишлено ги избягва. Научете го, че може да се обръща към вас винаги и по всякакви поводи и вие никога няма да го обвините или унизите. А ако се случи детето ви да е обект на насилие, физическо или вербално, не си мълчете и не туширайте проблема, а заемете ясна позиция и го защитете. Нека посланието ви е ясно. Не е виновна жертвата, а насилникът. Той трябва да се срамува.

Агресията в българското училище се превръща във все по-сериозен проблем. Доскоро много родители и дори учители я приемаха като нормален етап от израстването на детето, който развива социалните му умения и го прави „по-кораво“ и готово за света на възрастните. Но докато физическата агресия обикновено се забелязва по-лесно, то вербалната често остава извън полезрението на възрастните.

Психолозите обаче са на мнение, че тя далеч не е по-безобидна от физическата. Вербалната агресия изолира жертвата от връстниците й, предизвиква стрес, който намаля способността на детето да придобива нови умения и знания, намаля самочувствието му, пречи му да развие потенциала си, да създава успешни приятелства и може да има тежки последици за бъдещето му. Ще споделя с вас какво прочетох за опита на американските училищни психолози в регистрирането на вербална агресия и справянето с проблема.

Според психолозите агресията в училище може да бъде явна и скрита. Явната се изразява във физически тормоз, спъване, бутане, удряне, взимане на лични вещи, а вербално – в псуване, крещене, дразнене и заплашване. Скритата агресия цели да нарани жертвата без видима конфронтация – тя се изразява в разпространяване на слухове, настройване на другите деца срещу детето, подигравателни бележки и статуси в социалните мрежи.

Проблемът е, че повечето деца – жертва на вербална агресия, се срамуват да споделят този проблем с родителите и учителите си. Ето няколко признака, които разкриват, че детето ви е жертва на вербална агресия:

• Детето се страхува да отиде и да се прибере от училище
• Сънува кошмари или има разстройство на съня
• Успехът му в училище се понижава
• Ходи на училище без желание
• Често губи личните си вещи
• Започва да взима тайно пари
• Връща се прекалено гладно от училище
• Често губи джобните си
• Започва да се напикава в леглото
• Отказва да обясни промените в поведението си или занижения си успех
• Често плаче
• Обяснява поведението си с невъзможни причини
• Често го боли глава или корем преди училище

Какво може да направи родителя:

• Научете детето си да избягва деца, които го тормозят и обиждат. Обяснете му, че да обърне гръб и да си тръгне, не показва слабост, а напротив – че е силно. Няма как да те тормозят, ако не присъстваш.
• Създавайте самочувствие у детето, като често го хвалите, обръщате му внимание, напомняте му за силните му страни и го насърчавате да участва в социални дейности, където няма хулигани и децата са наблюдавани от възрастен – спортни дейности, кръжоци и т.н.
• Помогнете на детето да разбере защо е обект на тормоз. Обяснете му, че повечето хулигани са нещастни, объркани, несигурни, самите те са жертва на вербална агресия, и то често в собствения си дом и компенсират като тормозят някого.
• Окуражете детето да потърси съдействие от учители и училищен психолог.
• Научете детето как да разговаря с тези, които го нападат вербално. Може да им каже например: Аз пък се харесвам. Какво мислиш ти за мен, няма значение.“ „Обиждаш ме, само защото съм по-добър от теб във футбола, по математика, и т.н.“
• Давайте пример на детето си, като избягвате филми с насилие, не сте вербално агресивни и решавате проблемите дипломатично и с комуникативни умения.
• Обсъждайте примерни ситуации с детето си, варианти за решаването й, както и резервни планове.
• Научете детето си да казва „Стига.“ на хулиганите със самоуверен и спокоен тон. Други фрази, които понякога помагат са: „Излагаш себе си с това поведение, а не мен.“, „Вече не си забавен.“, „Не съм съгласен да ми говорят по този начин“. „Какво постигаш, като обиждаш другите?“ 
• Научете детето да обръща гръб и да напуска ситуацията или да игнорира дразненето. Ако трябва, дори разиграйте ролеви игри, в които то е хулиганът, вие жертвата и обратно.
• Защитете детето си. Ако проблемите продължават, срещнете се с други родители, учители, училищен психолог, дори поискайте родителска среща.

Вербалната агресия не е проблем само в училищата, среща се и в детската градина, на детската площадка, в парка. Дори ако децата ни не са жертви или агресори, не бива да я оставяме безнаказана и да допускаме да се превърне в стандартно поведение.

Източник: публикации на професор Дейвид Райтман и Мануела Вила от Националната асоциация на училищните психолози в САЩ

Когато забременях с Теди, имаше голям риск бременността да не е „успешна“, както тактично се изрази докторът. Така че дните ми преминаваха в две основни фази – денем повръщах, нощем се молех детето да се роди живо и здраво. Всъщност затова и го нарекохме Теодор. Бях си дала дума – ако всичко е наред, детето ще носи име, което означава „дарен от бога“.

Е, детето се роди живо и здраво. Но ние, мамите, сме вечно ненаситни. Първо казваме: Ох, само да е здравичко. После започваме: Ако може и да е красиво, пухкаво бебе. След което: Много ми се иска да е умничко… Да е интелигентно и възпитано… Да го приемат в хубаво училище… Все повече и повече искаме от тези деца, и те все повече се стараят да сбъднат мечтите ни.

И в един момент изглежда, че почти са ги сбъднали. Вече са преминали досадните детски настинки и болести, излизат сами да играят навън, помагат в домакинството и изобщо се оформят като едни чудесни самостоятелни хлапета, които не ти висят на врата постоянно, а ти малко си отдъхваш. И тогава идва ПУБЕРТЕТЪТ!

Прокрадва се някак неусетно, като крадец. Първо младежът започва да се дразни без причина на всяка твоя дума. После започва да ти се зъби. Някой ден ти тръшва вратата. Идва моментът, когато не дава да му влизаш в стаята, да му пипаш телефона, компютъра и личните вещи. Не желае да му избираш дрехи. Отказва да идва на семейни събирания и почивки. Всеки нормален разговор между вас е на една искра от скандал. В един момент започваш да се ужасяваш, че „ще изпуснеш детето“ и няма да завърши училище, ще тръгне по лош път, ще избяга от къщи и никога повече няма да го видиш!

И се връщаш на изходната точка. Вече няма значение дали е умен, красив, ученолюбив и възпитан. Вече молитвата е само една. „Да е жив и здрав, Господи.“

Изобщо не преувеличавам. С Теди минахме през кошмарни периоди в пубертета. На всичкото отгоре той е от „добрите“ деца. Честно казано, като си спомням своя пубертет, мисля, че майка ми е преживяла много повече от мен. Но така или иначе, имаше моменти, когато с Иван се споглеждахме и си казвахме:

Това дете ни мрази и когато порасне, няма да иска да ни види. Ние сме ужасни родители!

КЪДЕ БЪРКАМЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ?

Сега вече знам отговора. Във възпитанието – НИКЪДЕ. В очакванията – НАВСЯКЪДЕ. Какво имам предвид?

Не е проблемът, че имате изисквания към детето си и настоявате да спазва определени правила. Проблемът е, че очаквате да ги приема и изпълнява… както досега.

Естествено, че ще настоявате да ходи редовно на училище. Но не очаквайте да не се опитва да бяга от час. Ако го хванете, че клинчи, пробвайте да санкционирате финансово. При нас работеше. А и това ще го подготви за „света на възрастните“, в който ако не ходиш на работа, нямаш заплата.

Естествено, че сте против да носи само черни дрехи. Или да се гримира, татуира, да си пробие носа или каквото е актуално тези дни.  Не очаквайте, че няма да го направи без да ви пита и да ви постави пред свършен факт.

Естествено, че ще се опитвате да водите разговори с него и да му обяснявате ценностите си. Но не очаквайте той да ги разбере. Не и на този етап. (Макар че след години ще се изненадате колко много му е останало в главата).

Естествено, че няма да му давате големи суми за джобни. И не очаквайте да е благодарен за това, което му давате. Ако имате възможност, поощрявайте го да работи и сам да си изкарва пари.

Естествено, че ще искате най-добрата среда за детето си. Но не очаквайте всичките му приятели и гаджета да са ви по вкуса. Тук е много важно да не се месите грубо, защото може да се получи обратен ефект. Всякакви забележки по адрес на приятелите, се приемат много тежко, като лична обида.

Естествено, че няма да го пуснете на дискотека на 15 години, нищо че „всички ходят“. Но не очаквайте, че няма да ви излъже и да отиде тайно, докато вие си мислите, че спи у някой приятел.

Естествено, че ще сте против вредните субстанции. Но не очаквайте да не прояви любопитство към тях. Просто бъдете подготвени психически, за да реагирате адекватно. Тази тема ми е много важна и скоро ще пиша отделно по нея.

Моят принцип беше следният.

Ако не е вредно за здравето и опасно за живота, значи е позволено.

По тази логика преценявах какво да приемам без много протести и какво да отказвам категорично… поне докато мога.

Пубертетът е възраст на бунтарство и самоопределяне. Ако не им дадем шанс да се „наиграят“ на тези години, после ще търсят себе си до големи. И я се намерят, я не. В седми клас Теди пожела да си изруси косата, така беше модерно по онова време. За ужас на Пеев, му позволих. Точно една седмица ходи изрусен, децата почнаха да му викат „Азис“, и по собствена воля отиде и се обръсна нула номер. В дванайсети клас ходеше с една огромна рошава четина. Пак си мълчах. Преди бала сам отиде на фризьор и се върна неузнаваемо подстриган, красив и пораснал.

Сега виждам пубертетът като война, в която хлапетата се опитват да разширят границите на позволеното, а родителите се опитват да ги запазят, в името на безопасността и щастието на детето. От самото начало трябва да сме наясно, че битката ни е изгубена. Те ще си извоюват свободата. Но от нас зависи дали победата ще е безкръвна.

Представете си как детето вижда ситуацията. То израства и дрехите му умаляват. А ние се опитваме да му нахлузим тесните дрешки, защото все още го виждаме като бебче. Но то расте все повече и повече, и вече има чувството, че се задушава. Мислите ли, че му е леко?

Остава ни само едно – да наблюдаваме детето и внимателно да отпускаме границите. Нека си извоюва свободата бавно и постепенно, за да свикне с нея и да поеме отговорността, която я съпътства. Бъдете готови да изгубите десетки битки. По-важното е накрая да спечелите войната.

А моят Теди… Теди отдавна излезе от пубертета, работи, учи, живее отделно. Сега отново идва с нас на почивки, заедно с приятелката си. Отново ни целува и прегръща. Водим дълги и нормални разговори, бистрим политика, книги, филми, дори музика, за бога! Понякога спорим. Смеем се заедно. Играем карти. Помага ни за братята си, разхожда и нашето куче, заедно с неговото. Някой ден ще се радвам и на внучета. Ами, обичаме се, какво да ви кажа. Всичките ни страхове, че ще ни намрази и ще избяга завинаги от нас, се оказаха неоправдани.

А пубертетът има поне една хубава страна. Може да ви се стори безкраен, но всъщност е един съвсем кратък период. Какво са 5-6 години… на фона на вечността?

Мен ме чакат още три.

На следните три израза отдавна съм наложила вето у дома. И макар че съм го наложила, пак се случва да го престъпвам и после винаги съжалявам.

И така първият забранен израз е: „Казвах ли ти аз?“. Колкото и да им обясняваме на децата какво НЕ трябва да правят, за да не пострадат, те пак ще го правят отново и отново. Човек се учи най-добре от личния си опит и системата „проба-грешка“ е ефективна не само при децата. Когато им натякваме, че са сгрешили и им напомняме, че сме ги предупреждавали, вместо да им помогнем да си вземат поука, ние просто установяваме превъзходство. Доказваме им собствената си мъдрост, вместо да ги поощрим да осмислят личните изводи, които биха могли да си извадят от конкретната ситуация.

Децата се дразнят от постоянното утвърждаване на родителския авторитет. Ние по подразбиране сме позиционирани над тях в семейната йерархия и не е необходимо да им го напомняме постоянно. Реакцията, която помага в конкретния случай, е да изразим съпричастност към разочарованието и болката им. Ако детето е много малко и се съмнявате, че само ще успее да си направи правилния извод, можете да кажете: „Може би следващия път е добре да опиташ по друг начин, например така…“

Вторият забранен израз: „Виж брат си, приятеля, съседа, съученика.“ Децата нямат нужда да бъдат сравнявани с когото и да било. Ако батко им се справя добре с математиката, това не значи, че и на тях ще им се удава толкова лесно. Ако съседчето ходи с удоволствие на пиано, това не значи, че и тях трябва да ги влече. Действително примерът на околните може да действа много стимулиращо за едно дете. Но също така може да бъде и изключително демотивиращ, ако то чувства, че трябва да положи прекомерно големи усилия за нещо, което на другите се случва с такава лекота. Има значителен риск да изгуби самочувствието не само във въпросната сфера, а и в областите, в които има дарба. Това, което се опитвам да практикувам с моите деца, е да открия какво ги влече и да ги поощрявам да се развиват там. Единствените сравнения, които си позволявам, е със собствените им постижения от предишен период. Например математикът ми се представя слабо на дадено състезание. Вместо: „Виж колко добре се е представил Дани от вашия клас.“, бих могла да кажа: „Миналата година на това състезание имаше максимален брой точки. Ако искаш догодина да се представиш по-добре, може би трябва да залягаш повече над задачите.“ А много често дори това е излишно, защото детето обикновено преживява неуспехите си достатъчно и не е нужно да му се натяква.  

 И третият израз „Забранявам ти!“ Изобщо го забравете с децата в пубертета. Даже и с по-малките не работи добре. Неслучайно е казано, че забраненият плод е най-сладък. Не мога да се сетя за НИТО ЕДНА забрана, която да е била спазена от моите деца, за каквото и да било – като почнем от цигарите, които баткото пропуши на 16 години и стигнем до бъркането в контакта, което Алекс пробва веднага след като проходи. „Забранявам ти“ не работи при малките, защото те не разбират опасността, заради която им е наложена забраната. Така че там трябва просто да обезопасите и да сведете рисковете до минимум. При големите не работи, защото природата изисква от тях да опитват нови неща, да са любопитни и търсещи, да нарушават границите. Това, което можете да опитате, е да обяснявате рисковете и последиците колкото може по-нагледно. Понякога се получава, понякога не. Преди време например Коко не трябваше да яде шоколад. Пробвах да му забраня, но както вече казах – не се получи.  Хванах го как тайничко се катери до шкафа със „сладостите“ и си крадва по някое лакомство. Затова измислих следното. Намерих в интернет една ужасяваща снимка на детенце с огромни пъпки по лицето и му я показах. Обясних му, че ако продължава тайно да яде шоколад, ще изглежда ето по този начин. Ами, това вече проработи. Честно казано, в случая предпочетох риска да намрази шоколада завинаги пред това да получи алергичен пристъп.

Психолозите съветват, а и личният опит ми доказва, че при всички случаи разговорите вършат много повече работа отколкото назиданията. Децата имат свое достойнство и ако искаме да ни уважават и да се вслушват в нашия опит, трябва да го зачитаме.

Мария Пеева

Винаги съм се чудила как е възможно да съществуват деца, които от най-крехка бебешка възраст оставяш в детското креватче, изкъпани, нахранени, кротки като малки ангелчета, и те затварят очички и заспиват. И не само заспиват, ами се събуждат чак на сутринта, в съвсем приличен час. Ако вашето детенце е от този рядко срещан модел, изобщо не четете нататък

Ето как започна моята история с нощното събуждане, с номер 1 преди 22 години. Тогава беше ЗАДЪЛЖИТЕЛНО да се спазва режим на бебето. Баби и докторици застанаха срещу мен и обявиха, че бебето трябва да се гледа „по доктор Спок“. Връчи ми се една книга с инструкции и ми биде изготвен строг режим с кърмене през три часа, спане от-до, ранно захранване по месеци, и най-вече никакво прекаляване с гушкането, че много лесно ще се разглези.

Търпях до втория месец и взех нещата в свои ръце. Как е възможно да оставиш детето си да реве в другата стая безпомощно и изтерзано цели 20 МИНУТИ, за да се изтощи и заспи, зачервено, изоставено и нещастно, докато сърцето ти се къса, кърмата ти се стича по нощницата, а ти стискаш зъби геройски, защото така било правилно? Къде е логиката  да друсаш детето, докато ръцете ти омалеят, вместо да го гушнеш при теб на спалнята, да го накърмиш и всички мирно да потънат в сладък сън? Добре че съм вироглава и своеволна. Събрах кураж, най-възпитано теглих една майна на всички, и зарязах и режими, и правила. Кърмех детето винаги когато поиска, понякога и няколко пъти нощем, докато спеше гушнато при нас. Пей, сърце.

Оттам нататък, с номер 2, 3 и 4 изобщо не съм пробвала режими за хранене, спане и ранно отделяне. Когато детето е гладно, яде. Когато се умори, спи. Вечер се гушка между нас, а ако се събуди и изплаче, го кърмя и той пак си заспива. Понякога изобщо не се и събуждах, докато кърмя. В просъница усещах малката главичка да се гуши в мен и да си намира „цоцето“. По тази проста схема момчетата се отбиха между година и две, и започнаха да спят сами някъде към три. Алекс още спи при нас, но и неговото време идва. Тоест нашето.

На всички мамчета бих дала следния съвет. Слушайте сърцето си. Майчиният инстинкт е най-великата сила. Неслучайно когато бебето ревне, кърмата ви потича. Тялото ви откликва на неговата нужда, не му противоречете. Когато се разплаче през нощта, просто го вземете при вас, гушнете го и го нахранете. То ще се засити, затопли и успокои, а вие ще се наспите.

И няколко практични насоки:

• Не бързайте да отбивате бебето, особено ако е по-емоционално. Отбиването няма да прекрати нощното събуждане, само ще ви затрудни живота. Много по-лесно се гледа бебе на кърма, отколкото на адаптирано мляко. Представете си кое е по-удобно за вас – да станете, да приготвите мляко и да му държите шишето, докато клюмате за сън, или просто да го сложите на гърдата и да заспите отново.

• Не се страхувайте, че ще „смачкате“ бебето. Това може да се случи, само ако сте пияна. А по мои наблюдения кърмачките не злоупотребяват с алкохола.

• Напълно нормално е бебето да иска да го кърмите често, когато има колики. Това го успокоява. Кърмата се смила лесно и може да се дава на поискване. С адаптираното мляко не е така. Там се налага да си спазвате режима, за да не се претоварва стомахчето и не можете да давате мляко през половин или един час, както е с кърмата.

• Някои дечица искат нощно млечно хранене до година и половина, две. Пробвайте да дадете вода, ако детето е над годинка. Ако плаче, не настоявайте. Накърмете го или му дайте адаптирано мляко, ако е отбито. В никакъв случай не разреждайте адаптираното мляко в различна от указаната пропорция. Това е изключително опасно за бебето!

• Някои мами пробват да предложат сок вместо нощно хранене. Кърмата или адаптираното мляко са далеч по-добър вариант от сок. Сокче можете да давате денем след годинка, или след 10 месеца, в зависимост от препоръките на педиатъра ви и готовността на детето.

• Добър вариант е да имате бебешко легло в спалнята, в което да оставяте детето, когато е спокойно и спи дълбоко. Но не се колебайте да го вземете при вас, когато ви покаже, че има нужда. В интерес на истината, с четвъртото ни дете, Алекс изобщо не ползвах бебешкото креватче и накрая просто го разглобихме и прибрахме, за да не заема място.

• Има периоди, когато детето плаче, въпреки че е накърмено и гушнато при вас. Причината може да са колики, зъби, запушено носле или просто детето да е твърде изморено и напрегнато, за да заспи. В този случай се налага да го подържите на ръце, докато се успокои. Можете да му пеете, да го подрусвате, да го вземете на ръце и да седнете на люлеещ се стол. В периодите на колики и зъбчета Алекс, последното ми бебе, държеше да подтичвам с особена, почти танцова стъпка от единия край на спалнята до другия и да тананикам, докато се успокои. Слава богу, тези етапи не продължават прекалено дълго. Задължително помолете съпруга си да се включи, когато ви дотежи. Препоръчвам ви да се разберете предварително как ще редувате „дежурствата“, вместо да го събудите без предупреждение в 3 през нощта с пищящо бебе на ръце. (Мъжете имат уникалната способност да спят, докато бебето реве, за разлика от нас).

• Задължително намирайте време да си починете през деня. Дори двайсетминутна дрямка е достатъчна да ви ободри и да ви даде сили за нови подвизи. По-добре да се наспите и да сте бодра за бебето, отколкото да изчистите и подредите цялата къща, а вечерта да нямате сили да си стоите на краката.

И последно. Колкото и да ви е тежко, колкото и да сте изтощена, едно е сигурно. Нощното събуждане преминава някъде около втората година. Затова горе главата, мамчета! Ще ни бъде!

Все повече родители се интересуват от образователните методи на Мария Монтесори. В България има няколко детски градини и училища, които работят по тази система. Наскоро четох, че в Пловдив ще бъде въведена масово в детските заведения и учителите ще бъдат специално обучени да я прилагат. Но не всяко дете има достъп до такива училища и градини, а и не всеки родител е склонен да се довери на обучение, което радикално се различава от стандартното.

Моите деца не са посещавали такава градина, занималня или училище, но у дома от години сме въвели някои елементарни принципи от нея, които съм заимствала и адаптирала към нашето семейство. Убедена съм, че те развиват потенциала на децата, затова ги споделям и с вас. Надявам се да намерите нещо полезно за себе си.

1. Уважение към детето. Веднъж баща ми, възмутен, че тригодишният Косьо отговаря толкова много, ми каза: „Трябва да го пречупите, той постоянно се налага.“ За тяхното поколение вероятно това е нормално разбиране, но аз настръхнах. За мен най-ужасното, което може да причини един родител на детето си е да го „пречупи“. Всяко дете си има характер, някои са по-кротки и съзерцателни, други по-шумни и буйни. В крайна сметка, и ние, възрастните, не сме идеални и не винаги се владеем. Личният пример възпитава много по-добре от всякакви наказания. Детето, възпитавано в атмосфера на уважение, се съобразява с околните, свиква да ги изслушва, да разсъждава, да взима самостоятелни решения и да поема отговорност за тях.

2. Абсорбиращият ум. Идеята е, че малкото дете се учи от околния свят, също както учи майчиния си език – умът му директно го „попива“ без да е необходимо някой да му преподава граматика и фонетични правила. На практика това означава да дадеш на детето възможност да учи в движение от околния свят чрез сетивата си. Детето първо наблюдава родителите, братята и сестрите си, после взима участие в разговорите и дейностите на семейството, включва се от малко в домакинските задължения и забавления, предоставят му се възможности да трупа опит, да посещава интересни и различни места, да слуша музика, да разглежда и опознава света, изкуството и природата. Когато поотрасне и се научи да чете, не го ограничавам само до детска литература, а му давам възможност да избира сам книгите си. Ще се изненадате колко сложни книги успяват да разберат малките читатели и колко се обогатява речника и общата им култура.

3. Чувствителните периоди – според Монтесори някъде до 6-годишна възраст детето преминава през периоди на сензитивност към определени умения. В този период детето лесно усвоява въпросното умение и ако бъде лишено от тази възможност, после трябва да го изучава допълнително с много повече усилия. Уменията, които детето усвоява в този период са език, ред, сетивност, двигателни и социални умения. Родителят трябва просто да наблюдава интересите на детето и да ги стимулира. Пример – 3-годишният Алекс проявява желание да си сгъва сам дрехите, да се облича сам, да си прибира играчките. Много ясно, че е по-лесно и бързо за мама да го направи вместо него. Но изпуснете ли момента, до 8-годишен ще му връзвате връзките на обувките. От нас се иска единствено да следим какво умение е готово да усвои детето и да му дадем зелена улица. Когато иска да се храни само, да му дадем лъжичката, независимо, че ще изцапа всичко. Когато иска да се облича само, да му позволим, нищо, че може да падне. Алекс сега е на етап да ми помага да сервирам масата. Постоянно разлива супа и изпуска прибори, но аз също толкова упорито се усмихвам през зъби и му подавам чисти.

4. Околната среда – трябва да е ведра, чиста и приятна обстановка, съобразена с децата. Независимо дали разполагаме с голямо жилище или малък апартамент, можем да осигурим на детето подходяща обстановка за занимания у дома. Много добре би било ако мебелите са съобразени и с детските размери и нужди. Моите деца например открай време предпочитат да играят около нас и вместо да си седят в детската, обикновено всички са при нас в хола. По тази причина съм сложила мек килим и голяма много ниска холна маса, която е удобна за рисуване и сглобяване, без остри ръбове и дори има удобни чекмедженца, в които да се прибират недовършените проекти. Важно е материалите за работа да са на достъпно място, и подредени по лесен начин, за да има възможност детето да ги вади и прибира само. За децата е лесно, когато са цветово разпределени – всяко дете си има кутии в нужната големина и в отделен цвят да си прибира играчките. За мое учудване, децата наистина лесно се научават да го правят и подреждат с удоволствие. Освен това децата не бива да са затрупани с ненужни играчки, защото това пречи на концентрацията им. Ако играчките са ви в повече, можете да вадите и прибирате периодично някои от тях. Играчки, които преценявате, че не са подходящи за детето ви, по-добре да дарите на домове или нуждаещи се. Изключително добри идеи за прилагането на Монтесори у дома намирам във фейсбук групата У дома по метода на Мария Монтесори.

5. Автообразование. Децата усвояват много познания при самостоятелни игри и занимания, без постоянен родителски контрол. Тук е важно да се отбележи, че въпросните занимания трябва да са безопасни и да се извършват под наблюдение, но без детето да има усещането, че постоянно някой го командва и контролира. Без постоянен родителски надзор не означава, че ще връча на детето да нанизва копчета на връвчица и ще отида да пия кафе у съседката, а че ще го оставя да работи самостоятелно, без да поправям постоянно грешките му, но ще съм някъде наоколо, за да помогна, когато ме повика. Друг важен момент е, че детето трябва да има възможност да се съсредоточи в заниманието си и да разполага с достатъчно време да довърши това, което започнало. Ако види резултата от труда си, то е доволно и спокойно. Ако го прекъснем, преди да е приключило играта си, почва да нервничи. Днес, например, най-после се показа малко слънце и аз набързо изпратих Алекс и татко им навън, като за целта се наложи Алекс да си остави замъка недовършен. За първи път го видях да излиза с такова неудоволствие и сърдит. После естествено започна ритането на топка с татко и лошото настроение отмина, но като цяло децата не обичат да бъдат прекъсвани. За различните възрастови групи има всевъзможни образователни играчки и игри, които развиват креативността и познанието за света. Теди(като малък), Косьо и Алекс обожават конструктори от всякакви разновидности – дървени, меки, Лего и други. Коко харесва много и играчките за моделиране и рисуване, „творене“, както го нарича, както и игрите, свързани с опознаване на природата. Преди месец поръчах за него и за Алекс интересни кутии от Знайко-Занимайко, от които научихме много неща. Ще се радвам, ако споделите в линкове под публикацията интересни материали, които предлагате за занимания на децата си. Като страстен читател, държа особено много на четенето като метод за автообразование. Опитвам се да предложа на момчетата си богат избор от четива, да им осигуря спокойствие и достатъчно време за четене в натоварената програма.

Старая се да възпитавам момчетата в дух на самостоятелност, критично мислене и толерантност. Въпреки че и четиримата са толкова различни по характер и интереси, мога и съм длъжна да ги възпитам като добри и балансирани хора, които умеят да отстояват себе си, но и да уважават другите. Хора, които ще реализират потенциала си и ще изградят достойно бъдеще за човечеството. От сърце го желая на всичките ни деца.

Всички деца проявяват желание да правят неща като нас, възрастните. Много е важно да уловим момента, когато интересът им към домакинските задължения е най-интензивен и да ги включим в разнообразни задачи според възможностите им.

Разбира се, много по-лесно и бързо е ние сами да си свършим работата. Но в крайна сметка така първо не им даваме шанс да се чувстват полезни и пораснали. И второ, губим ценни помощници. Наблюдавайте внимателно детето си и когато забележите, че е готово да помага, не му отказвайте. Давам ви пример – 2-годишно дете вади всичко от шкафа с бельо и го разхвърля по пода. Това означава, че можете да го поканите да ви помогне да пренесе дрехите за пране от коша до пералнята, а после да ги прехвърли от пералнята в сушилнята или легена за простиране. Алекс на 3 годинки редовно сервира и отсервира масата за вечеря. Да, в началото ми чупеше някоя чиния, но какво толкова? А когато за първи път я нареди, вместо салфетки беше поставил парченца тоалетна хартия  Така че изненади ще има, и то невинаги приятни, но крайният ефект е много добър. Разбира се, с израстването задълженията от по-ранната възраст не отпадат, просто към тях се добавят и нови. И освен това конкретните задачи не е задължително да се възлагат винаги на детето. Според заетостта на членовете в семейството всичко се разпределя, така че никой да не мързелува, нито пък да е прекалено натоварен.

За табличката използвах публикации от американски блогове, като промених някои задължения. Всичко, което е описано, моите момчета го правят. Дайте възможност и на вашите деца да бъдат активни партньори в домакинството. Ето табличката, а ако решите да я разпечатате, може да си я свалите ето оттук.