Цветелина Денкова е красива като бижутата, които създава. 34-годишна шуменка с бакалавърска степен по Международни икономически отношения и специализация по международни финанси. Майка на две хубави деца – син на 10 и дъщеря на 4 години. За интересите си разказва със страст и ентусиазъм.

Интереси имам всякакви! Обожавам предизвикателствата и със страст се самообразовам във всевъзможни сфери! Докато следвах, водех курсове по английски език в един учебен център в града, давах и частни уроци в дома си, така имах шанса да се докосна до учителската професия, много полезен опит. Впоследствие работех като технически преводач, превеждах известен в инженерните среди софтуерен продукт. В процеса на работа през следващите години успях да усъвършенствам комуникативните си умения, да натрупам знания за производствените процеси в леката и хранително-вкусовата промишленост. На всяка заемана позиция влагах максималното, на което съм способна. Научила съм и много уроци.....Най-важният е, че човек трябва да определи приоритетните за него сфери и да концентрира енергията си там! 

Моето семейство, най- вече съпругът ми и децата ми са нещото, за което наистина си заслужава да дам 101% от себе си! Осъзнавайки това, трябваше да помисля какви са алтернативите пред мен и как мога постоянно да бъда близо до хората, които обичам! 

„Имам нужда да създавам красота!“

Идеята за ръчно изработените бижута се появи като следствие от друго мое хоби. Преди малко повече от две години се научих да плета. Оказа се, че съм пълна с идеи и учудващо сръчна. Създадох цяла колекция от шалове и шапки и по съвет на моя приятелка (американка), която беше наистина впечатлена от тях, си отворих онлайн магазин в американския сайт за ръчно изработени артикули etsy. Може би, поради сезонността на стоките и отдалечеността на България от техния пазар, продажбите не потръгнаха. Обаче чувството, че имам нужда да създавам красота се засилваше и тази мисъл не ми даваше мира! Така, в края на лятото на 2016, идеята за бижутата започна все по- осезаемо да се загнездва в съзнанието ми. Те, за разлика от плетивата, бяха всесезонни, вечно търсени от почти всички дами, даваха ми възможност да развихря въображението си отвъд всички граници, които поставя преждата да речем. Започнах да се просвещавам в изкуството на бижутерите - техники, материали, инструментална екипировка, всичко което може да ми потрябва, за да успея да пресъздам фантазиите си. Изчетох и изгледах безброй статии и клипове, проучих възможностите за доставка на инструменти, материали и суровини, опаковки и начини за популяризиране на продукта. Не мога да отрека, че образованието и опитът ми много ми помогнаха.

Исках да създам продукт, който представя мен самата - различна всеки ден, цветна, усмихната, странна, романтична, но и строга и елегантна когато пожелая, многолика жена! За това имам и толкова различни колекции. Името на марката представя мен - Floret означава цветенце, добавих "е" в края, за да се получи Florete=Цвете и така се появи Florete's Jewelry! Логата създадохме двамата със съпруга ми, обожавам ги - шрифта, стила, всичко! 

Любовта към красивото, към цветното, към модата винаги е била в мен! Когато бях малка основното, което правех беше да рисувам, принцесите и моделите на дрехи бяха образите, които най-често пресъздавах на хартия. Исках да уча дизайн, но не успях да убедя баща си, че това е сериозна професия, и че мога да се реализирам добре като такава.

Класическо допълнение или романтичен акцент

Вдъхновявам се от всичко - цветя, ярки цветове, абсурдни и нестандартни комбинации на материали. Харесвам различни стилове дрехи - от класическите, непреходни костюми в черно и бяло, минавайки през всички топли, земни нюанси в бежово, кафяво, маслено зелено и стигайки до цветовете от дъгата, като цикламеното розово ми е особено при сърце. Това е и причината да имам тотално различни колекции, в които всяка жена би могла да намери нещо според своя вкус, независимо на колко години е и в какво настроение е в момента, дали търси класическо допълнение към елегантния си работен тоалет или романтично бижу за ефирната си рокля. 

Някои свои творби първо скицирам, а след това им вдъхвам живот и ги доукрасявам накрая, други създавам директно, всичко зависи от настроението ми през деня и от времето с което разполагам. 

Принцесата и любителят на компютърни игри

Синът ми, типично по момчешки, се вълнува много повече от Xbox-a, PlayStation-a и компютъра си, но дъщеря ми, въпреки че още няма 4 години вече е обсебена, също като мен! Тя си „поръчва", а аз правя и понеже е малка принцеса, вече има и корона в ярко цикламено, с кристали. Това, че работя вкъщи много ми помага в организацията и изпълнението на задълженията, а факта, че стоя до много късно вечер е от съществено значение. Може би не успяваме само да организираме повече разходки навън с децата, но тук определящи са и други обстоятелства. 

Жена извън рамката

Според мен жените твърде дълго са били подценявани и едва последните 20-ина години обществото им предоставя реалната възможност да покажат, че могат да бъдат равноправни и да се конкурират с мъжете в много области, излизайки от рамките, в които са поставяни с векове. Това обаче крие и своите рискове, защото може да доведе до друга крайност и женската красота и нежност да бъдат потиснати в стремежа на жените да покажат, че не стоят по-долу от мъжете. 

Florete's Jewelry – какво предстои

Предстоят много нови дизайни във вече съществуващите колекци и две изцяло нови колекции, от нови изходни суровини и материали, които ще представя следващите месеци. 

Най-важното уточнение

И накрая, но в никакъв случай не на последно място, искам да направя едно много важно уточнение. Мъжът до мен, с когото сме заедно повече от 16 години, изигра ролята на Смелостта и Увереността, които малко не ми достигаха! Той винаги е бил мой коректив и винаги ме е подкрепял безкрайно във всичките ми начинания, с ясната преценка за това дали идеята ми наистина би била успешна! 

Това съм аз - по образование - икономист, по душа – артист. 

Още красиви творби на Цветелина от Florete можете да разгледате на страницата й във фейсбук.

Интервюто взе Янка Петкова.

Да чувстваш:

Грижата, докато облича палтото ти

Дъхът му, докато шепне тайните си

Усмивката, докато му разказваш деня си

Топлината на прегръдката му

Ударите на сърцето му, когато обличаш червената си рокля

Смехът му, докато простираш боядисаното от същата тази рокля бяло пране

Да виждаш:

Как е до теб и в невъзможното

Как трапчинките му са отпечатани върху лицата на децата ви

Как страда, докато ти плачеш

Как умората в погледа му се сблъсква с нежеланието му да я признае

Как въздъхва в косите ти като в утроба

Колко много е до теб и те обича

Да знаеш:

Какво продължава да харесва, обича и мрази

Колко точно са бенките по лицето му

От какво са белезите по тялото му

Как животворно се нуждае от твоята обич

Че е възможно да те обича и сега

Че парфюмът му отдавна се е изпарил, но ти го вдъхваш всеки път, когато се прибираш вкъщи през безмилостно дългото време, откакто той напусна земния ти свят и остави само нея –

Любовта.

И да живееш с нея,

заради нея,

от нея,

въпреки нея,

да живееш...

Ина Зарева

Следната статия е преведена от личния блог на Бърт Фълкс. Прати ми я приятелка, която е въвела План Х в дома си. Ние също го обяснихме на децата си и мисля, че ще е много полезен на всички вас. Особено в светлината на скорошните трагични събития.

Както повечето от вас знаят, всяка седмица прекарвам по час с група млади хора, които се опитват да се борят със зависимости. Да. Млади хора. Става въпрос за тийнейджъри, които са затворени в продължение на поне 6 месеца, за да се научат как да се преборят със зависимостите си. За мен е изключителна чест, че имам възможността да общувам с тези прекрасни млади хора, които са били наранени от свят, който все още изучават. Доста от приятелите ми погребаха децата си заради наркотици. Фактът, че тези деца все още имат шанс ме прави много щастлив.

Наскоро зададох на децата един прост въпрос: „На колко от вас им се е случвало да попаднат в ситуация, която ви се струва неправилна и опасна, но не са направили нищо по въпроса, защото не сте виждали възможен изход?“

Всяко едно дете в стаята вдигна ръка. Всяко едно!

Ако трябва да съм напълно искрен – разбирам ги. Въпреки че вече съм над 40, все още си спомням онзи тийнейджър, затворен в непредсказуемите течения на света. Много пъти се е случвало секса, наркотиците и алкохола да се намесят в живота ми. На твърде ранна възраст, когато не знаех как мога да се откъсна от това, без да изгубя всичките си приятели. Все още помня първата бира, която изпих. Бях на гости на приятел, още в средно училище. Не ми хареса, но се почувствах принуден. От гледната ми точка на възрастен, това ми се струва смешно. Тогава обаче беше сериозно. "Обществен натиск" е често използван термин за нещо безгласно, но много реално. Със сигурност не можех да се обадя на родителите ми и да ги помоля да ми помогнат – все пак правех нещо лошо. Много по-лесно ми беше да пия алкохол, въпреки че не исках, вместо да изтърпявам наказания, скандали, разпити и потенциалната загуба на свободата ми.

План Х

За да се справяме със ситуации подобни на тази, въведохме „План Х“ в нашето семейство. Това е доста простичък, но силен метод, които децата ни винаги могат да използват. Работи по следния начин:

Да кажем, че най-малкият ми син, Дани, е на купон или на гости у приятели. Ако му се стори, че се случва нещо нередно, или се почувства неудобно, но не смее просто да стане и да си тръгне, за да не му се подиграват, трябва да изпрати СМС с текст „Х“ до мен, майка му, брат му или сестра му.

Този, които получи съобщението, трябва да разиграе кратка сцена. Обажда се на Дани и провежда следния разговор:

-Ало, татко?

-Дани, случи се нещо и трябва да те взема веднага!

-Какво е станало?

-Не мога да ти обясня сега. След 5 минути съм при теб да те взема.

Дани казва на приятелите си, че нещо се е случило у дома и трябва веднага да си тръгне.

Накратко, Дани знае, че винаги има изход и че върху него няма никакъв натиск да прави неща, които не иска. Има свободата да е защитен, докато продължава да расте и да се учи как да се оправя сам.

Това е един от най-добрите ни родителски похвати, който му дава сигурност и увереност да се справи с един свят, които има тенденцията да мачка и подчинява младите.

Има един много важен елемент от плана Х. След като взема Дани, той знае, че може да ми разкаже каквото иска. Ако няма желание да говори, не го разпитвам. Той взима решението. Планът Х включва споразумението, че няма да има разпити и че няма да го съдя, каквото и да е станало. Това понякога е трудно за родителите (признайте си – всички искаме да знаем какво става с детето ни). Повярвайте ми, ако следвате това правило, не само че винаги ще можете да помогнете на детето си, ами и ще изградите много силно доверие между вас и децата ви.

Едно изключение от това правило е, че ако Дани знае, че ако някой е в опасност, той има моралното задължение да говори с нас, за да го защити, без значение какво би му коствало това. Това е урокът, на който се опитваме да научим децата ни – трябва да защитаваме тези, които не могат да се защитят сами. Изключвайки това, той не е задължен да ни разказва каквото и да било.

Много родители се оплакват от ролята, която технологиите играят в живота ни. Мразя да виждам семейства, излезли на вечеря, които просто стоят заровили поглед в смартфоните си. Полудявам, когато някое от децата ми, ми пише СМС от съседната стая. За съжаление, смартфоните са факт и тъй като няма как да ги забраните напълно, е добре поне да им намерите приложение, с което да можете да помагате на децата си.

Силно ви препоръчвам да създадете някаква форма на нашия План Х и във вашия дом. Ако уважавате споразумението, децата ви ще са ви благодарни за това. Нещо толкова просто като това може да предпази детето ви от 6 месеца в комуна или от нещо много по-лошо.

Автор: Бърт Фълкс 

Едва ли някой се съмнява, че дефилето в епичната кинонощ е просто марш на добре облечени актриси. В продължение на няколко часа мощната модна индустрия е на нокти, защото от оценката на критиците зависи имиджът на брандовете. Затова нерядко дизайнерите губят чувство за реалност и създават „опасно скъпи“ произведения на изкуството. Кои са те?

Дженифър Лоурънс, Christian Dior Haute Couture, 4 милиона долара

Незабравима беше нежно-розовата рокля-бюстие с пищна пола, с която актрисата се появи на връчването на наградите през 2013 година. Тоалетът бе предоставен от модна къща Диор, с която през същата година звездата започва сътрудничество. Дженифър изглеждаше като оживяла от филмите на Дисни принцеса. И макар, че както вече писахме актрисата се оплете в полите си по стълбите към наградата, това даде необикновен ракурс на роклята, спечели още няколко рекламни минути за марката. И понеже, когато става дума за жени логиката е непридвидима, след инцидента цената на роклята скочи до 4 милиона долара. До момента този рекорд не е подобрен, а по-подозрителните вече започваме да си мислим, че падането никак не е било случайно.

Никол Кидман, Christian Dior Haute Couture, 2 милиона долара

През 1997 година най-бляскавата звезда на червения килим беше Никол Кидман. Тогава тя дори не е номинирана, а просто придружава мъжа си Том Круз, който е сред претендентите за наградата. За важната вечер Кидман избира ярка рокля с лодка деколте с богата бродерия и още по-дръзко избродиран гръб. Роклята предизвиква фурор, защото дотогава били предпочитани по-сдържаните концепции. Важен детайл: дизайнът на роклята е дело на скандалния Джон Галиано, който по онова време е новият креативен директор на бранда. След дефилето на Кидман, Галиано се превръща в любим дизайнер на звездите.

Кейт Бланшет, Armani Privé, 200 хиляди долара

Armani Privé — е любим бранд на Кейт Бланшет, на когото тя остава вярна на червения килим, така беше и през миналата година. Един от най-ярките и скъпи тоалети на Кейт е от 2007 година, когато актрисата избра да носи рокля-ризница, обшита с камъни Сваровски на едното рамо. „Флуидната“ рокля е толкова необикновена, че привлича с блясъка и преливащите си цветове всички фотографи на церемонията. В нея Кейт прилича по-скоро на приказно, отколкото на живо същество.

Елизабет Тейлър, Edith Head, 167 хиляди долара

Небесно-синята рокля от шифон е тоалетът на актрисата за връчването на Оскар-ите през 1970 година. Това е един от емблематичните тоалети в историята на наградите. Погледите, разбира се са приковани към щедрото деколте на актрисата, където блести колие с 69-каратов диамант. Бижуто е подарък от съпруга й по онова време Ричард Бъртън, известен с това, че щедро и методично попълва колекцията от скъпоценности на любимата жена. Каква е била първоначалната цена на роклята историята вече не помни, но по време на търг през 1999 година е била купена за 167 хиляди долара.

Одри Хепбърн, Givenchy, 131 хиляди долара

В тази рокля Одри получава своя Оскар през 1954 година, за ролята си във филма „Римска ваканция“. Тоалетът бил обявен за най-добрият в историята на наградите от списание Time. На него има посветена и специална страница в англоезичната Уикипедия. Дантелената рокля с цвят на слонова кост на практика е идентична с тази, с която актрисата се появява във финалната сцена на филма. И този легендарен тоалет е продаден на търг през 2011 година. За цената вече се сещате.

Кейт Уинслет, Valentino, 100 хиляди долара

На червения килим на наградите Оскар през 2007 година една от най-номинираните за наградата актриси Кейт Уинслет блести в рокля на Валентино с цвят на мента. Драпираната горна част, шлейфът, който се спуска от едното рамо до земята и безупречният силует на актрисата бяха признати от модните критици за една от най-изисканите „новини“ на наградите. Цената на роклята и досега й позволява да шества в класациите на най-скъпите тоалети за всички оскарови времена.

Джесика Бийл, Chanel Couture, 100 хиляди долара

Това е роклята, за която критиците не са единодушни. Едни я смятат за великолепно попадение, за други е твърде скучна. Някои наричат роклята-бюстие на Шанел, обшита с пайети и перли, за откровено неинтересна, а други са на мнение, че съпругата на Джъстин Тимбърлейк е изглеждала безупречно.

Шарлиз Терон, Dior Couture, 100 хиляди долара

Роклята на Шарлиз Терон за наградите Оскар през 2013 година е създадена при строго спазване на условието на актрисата, бордюрът на бюстието да е обшит с кристали. Искрящо белият тоалет с раздвижена долна част позволи на актрисата да оглави класацията за най-стилно присъствие на червения килим. Към роклята актрисата беше избрала бижута на обща стойност 4 милиона долара.

Кейт Бланшет, Armani Privé, 100 хиляди долара

Отново Кейт Бланшет и отново Армани. Този тоалет с телесен цвят от полупрозрачна тъкан актрисата демонстрира през 2014 година, когато получава втория си Оскар за ролята във филма „Син жасмин“. Тоалетът бе допълван от масивни обеци и гривни.

Ан Хатауей, Valentino, 80 хиляди долара

През 2011 година Ан Хатауей е водеща на церемонията и сменя няколко тоалета, но най-запомняща се оказва червената рокля с голи рамене на Валентино, с волани по полата. Червеното е цветът на брюнетката, а силуетът е толкова оригинален, че модните критици единодушно определят тоалета като един от най-удачните в историята на наградите. Скъпата рокля е „гарнирана“ с бижута на Tiffany & Co с рекордната цена – 10 милиона долара.

Можем ли да предположим с какво ще ни изненадат актрисите тази година?

По материали от интернет - Янка Петкова
 

Второто официално продължение на приказките на А. А. Милн излиза на български тази събота

Издадени за пръв път през 1926 г., приключенията на Мечо Пух се радват на невероятен успех от първата си публикация до ден днешен с над 50 милиона продадени копия в световен мащаб. Популярността на Мечо Пух води до превода на първото издание на над 50 езика, а самото мече редовно оглавява класациите за най-обичан детски герой на всички времена.

„Най-доброто мече в цял свят“ е второто официално продължение на „Мечо Пух“ след „Завръщане в Голямата гора“ на Дейвид Бенедиктъс от 2009 г. и представлява колекция от четири разказа, обхващащи сезоните в годината – есен, зима, пролет и лято. Историята проследява Мечо Пух и неговите приятели в редица приключения в Голямата гора, докато любимите герои се сблъскват с митични създания, мистериозни нови приятели и врагове, както и един необикновен сос…

Запазвайки вечния чар на Голямата гора и брилянтните герои, диалози и хумор от книгите на А. А. Милн, „Най-доброто мече в цял свят“ ще припомни на любителите на Мечо Пух защо обичат оригиналните истории, като същевременно ще представи класическия герой на новото поколение читатели.

„Най-доброто мече в цял свят“ е написана от Пол Брайт, Кейт Сондърс, Брайън Сибли и Джийн Уилис и илюстрована в стила на Ъ. Х. Шепард от Марк Бърджес. Книгата ще бъде на пазара от събота, 25 февруари.

Колекцията от великолепни снимки, изложена в Клуба на фоторепортера в столицата, показва историята на Любомир Еленков, когото вече познаваме като Любчо – детето с множество увреждания, което не спира да се бори и мечтае. По думите на авторката: „През призмата на личната драма, историята се опитва да постави акцент върху два социални проблема на българското общество, нерешени от години:

1. Капанът на социалната периферията в която съществуват децата с увреждания.

2. Пътно-транспортните произшествия и липсата на адекватни наказания на отговорните за тях.

Първата изложба с фотоисторията на Любчо печели приза в категория „Документални истории и фотоесета от България“ 2016, както и специалната награда за хуманистична фотография, учредена за първи път през тази година на името на Шаварш Артин. Тя бе показана за първи през месец декември 2016 г. в Централния Военен клуб – София, където бе организирана и проведена благотворителната изложба за Любчо. В резултат на кампанията преди и по време на изложбата и масовата подкрепа и интерес, бяха събрани 183 167, 38 лева дарения. Втората изложба „Тяхната борба“ ще продължи до 5-и март.

Срещнах се днес с една стара приятелка, не сме се виждали от студентските години. Намерихме се отново случайно, във фейсбук, в една група за филми или книги, не помня точно. Нямаше да я позная, тя е с нова, непозната фамилия, от години живее в Норвегия. Но моята фамилия си е все същата, та тя ме откри. И след двайсет години се видяхме, на наша земя, даже на жълтите павета, и успяхме да изпием едно кафе на живо и да си полафим, вместо да си чатим.

Мария се казва, като мен. Омъжена за норвежец, свестен човек, интелигентен, намерили се в България. Имат един син с красиво, но труднопроизносимо норвежко име. Толкова знаех за личния й живот. Във фейсбук комуникацията винаги е някак накъсана, избирателна, посегнеш, напишеш нещо, пък после го изтриеш. На живо е друго – виждаш очите на човека. Виждаш усмивката му, не емотикон. Защото усмивката може да е присмехулна, може да е горчива, може да е тъжна или лъчезарна – още не са измислили толкова нюанси на усмихнатите личица. И когато човек седне срещу теб, само от тая усмивка разбираш повече отколкото от десет поста в социалната мрежа.

Поговорихме си надълго и нашироко, смяхме се, прегръщахме се, даже селфита си правихме. Кой знае кога ще успеем пак да се видим, макар че си обещахме да не е след двайсет години.

Прекрасно е да се видиш със стара приятелка и да осъзнаеш, че и двете не сте се променили ни най-малко и все още има за какво да се посмеете. Но не това исках да ви кажа.

Пиша този текст, защото осъзнах, че никога не бих могла да живея където и да е извън България. Осъзнах го, докато Мария ми разказваше за чистото им и подредено селце, за модерното училище, за интересната си работа, за спокойствието и стриктното спазване на законите, за това как няма бездомни кучета и дори няма откъде да си осиновиш, та трябва да си дойдеш до България. Всичко им е хубаво, уредено, мирно, никой не удря детето, нито жена си, такива прояви се наказват строго. Всеки си почиства след кучето, иначе – глоба. Шофьорите постоянно си дават предимство и всеки е учтив с другия. Изобщо – чудна държава, закони, ясни правила, демокрация, социален модел.

А в същото време клиниките са пълни с хора, които се лекуват от зависимости и са на първо място по разводи в Европа. 50 процента от всички бракове завършвали с развод, ми казва Мери.

- Защо така? – питам.

- Ами, хората не си говорят. Даже и като се развеждат. Не могат дори да се скарат както трябва. Просто си мълчат, всеки си прибира багажа, подписват документите и кой откъде е.

– Кажи честно.

– Сериозно, никой с никого не разговаря истински. Ето, с колегите сядаме на кафе всеки божи ден и за 12 години не разбрах нищо за когото и да е от тях. Какво обича, какво го трогва, какво го дразни, влюбен ли е, измъчва ли го нещо. Като стена са. Само общи приказки, и то толкова общи, че все едно слушаш прогнозата за времето. И не стига това, ами ако ти се опиташ да разкриеш нещо за себе си, се стряскат и съвсем се затварят като миди. Не искат да се чувстват задължени да отговорят на откровеността ти.

- Боже, аз нямаше да оцелея там и ден. – възкликвам.

- Ами, то човек свиква. Чак ти става странно, ако някой те заговори. Решаваш, че иска нещо от теб. Да седнеш на кръчма с приятели, да се смеете шумно, да си говорите щуротии – няма такова нещо. Там хората са на крайности. Или са тихи, затворени, пуритани. Или са от тези, алкохолните туристи, които пълнят фериботите всеки уикенд заради евтиния алкохол. Няма средно положение. Но дори пияниците са примерни граждани от понеделник до петък, а от петък вечерта до неделя – запой. После изтрезняване и в понеделник пак на работа. Не пийват, защото е част от забавлението, а за да се напият. Пиенето им не е споделено удоволствие като при нас, ами такова едно – индивидуално и затворено. И да, има много предимства животът там. Спокойствие, стандарт, уреденост. Само дето купонът го няма, тръпката я няма. Знам ли, може би едното изключва другото.

Цял ден ми се върти в главата този разговор. Вечерта на кучкарника виждаме приятелско семейство. Съвсем спонтанно ги каним у нас – от рождения ден на Теди е останал пълен хладилник с три вида салати, кюфтета и мезета. Сядаме кой на ракийка, кой на вино или бира. Децата подскачат напред-назад с кучетата. Едното шамаросва другото, карат се. Някой бута чаша, почистваме. Смеем се. После спорим малко за политика. После си клюкарим за общи приятели. Пак се смеем. Някой се оплаква от работата, друг от кредитите. Трети разказва виц. После всички почваме да се прозяваме и към 12 часа гостите си тръгват, защото домакините ще си лягат.

Докато прибирам масата, отново си спомням за Мария, която вижда съседите си веднъж годишно на барбекю и която не прескача кучешки акита по улицата, но няма с кого да седне и да изпие една бира в китното им, чисто селце, където даже и кръчма няма. И не й липсва толкова кръчмата, колкото сладките приказки в нея.

Имаме си много трески за дялане. Откъдето и да ни подхванеш – корупция, невежество, насилие, бедност. От бездомните кучета по мръсните софийски улици до порутените къщи в пустеещите села, проблеми колкото искаш. Но поне си говорим. И физиономиите ни не са лицемерно разтегнати в усмивка. Може да сме кисели, мрънкащи, недоволни, черногледи, даже зли понякога. Обаче сме истински. И когато се усмихваме, не е само от добро възпитание.

Не знам накъде ще поемат децата ми. Ако се разпилеят по света, ще пътувам напред-назад. И без да се разпилеят, пак ще пътувам, ще разглеждам с широко отворени очи и ще попивам впечатления. Но винаги ще се връщам у дома, при моите си хора.

Не знам за вас, но аз така мисля. С емотикони не се живее.

И накрая си мисля за десетките ми приятели и роднини, за стотиците хиляди българи, дето ги разпъдихме по всички краища на света. Дано са намерили хората си и мястото си. Пък ако не са, да вземат да се върнат. Ще седнем, ще хапнем и пийнем каквото има, ще се наговорим, ще се посмеем и ще си поплачем, може и да се напсуваме, но накрая ще си простим. Защото все сме си наши.

Пък кучешките акита ще ги почистим, колко му е.

Мария Пеева

ПС. Със сигурност има много българи, които са щастливи и осъществени в новата си среда, както и моята норвежка Мария, и целта на тази история не е да ги изкарам потънали в някаква постоянна носталгия по българското. Това си е моето виждане и усещане, с което не ангажирам никого, нито го убеждавам да се прибира обратно. Просто разликата между културите не понася еднакво добре на всички. Важното е да се чувства човек добре там, където е. И да знае, че да се върнеш в родината си, не означава непременно да се върнеш назад.