Автор: Мария Пеева

Още като започвам да пиша тази история, вече ми е ясно, че никой няма да ми повярва. Не знам дали аз самата бих повярвала, ако някой ми разкаже нещо толкова шантаво. Но както знаете, авторите винаги търсят достоверност, така че единственият довод, с който мога да ви убедя е, че ако беше измислена, щеше да звучи далеч по-правдоподобно. Лошото е, че няма и очевидци, които да я потвърдят, освен Иван, който изобщо не е надежден свидетел, защото толкова ме обича, че би застанал зад мен, дори ако изтърся най-голямата щуротия. Както и да е, историята е достатъчно дълга сама по себе си, затова без повече заобикалки, я подхващам. Дали ще повярвате – не знам, но може би ще се позабавлявате.

През далечното лето Господне 199... (винаги съм искала да напиша тези думи), в онези начални преходни времена, когато никой от нас не знаеше къде е, а мнозина и още не са разбрали, младото семейство Пееви реши да си даде апартамента в Пловдив под наем. С този апартамент се бяхме сдобили наследствено, когато старата власт по стар обичай усвои огромната къща с китен двор, пълен с овошки, ягоди и места за криене, на баба ми в пловдивския квартал „Христо Смирненски“ и на нейно място построи правоъгълен сив панелен блок, от който снизходително даде на родителите ми един апартамент. Разбира се, със задължението да се доизплати, защото все пак едно е старомодна къща, макар и масивна, друго е модерен панелен апартамент с отделна баня и тоалетна и цели две тераси, ти да видиш. Родителите ми щастливо го доизплатиха за едно няма и десетина-двайсет години, и на нас с Пеев остана само да си го отремонтираме. За младо семейство на работещи студенти без финансови инжекции беше почти непосилна задача, но с малко заеми, сръчни ръце и приятелска подкрепа апартаментът стана толкова симпатичен, че се превърна в любимо място за срещи на цялата ни пловдивска тайфа, които още разказват как Мимито няма нищо против купоните, стига на сутринта всички да станат и да си почистят. Незабравими мигове сме си прекарали там, в онзи стандартен панелен апартамент, застлан с теракотени плочки, собственоръчно наредени от Иван и баща ми, боядисан пак от тези двама ентусиасти, обзаведен „минималистично“ не защото беше модерно, а защото толкова ни позволяваха средствата. И въпреки това бяхме постигнали уют и може би дори прословутия „дзен“ в онова жилище, най-вероятно защото тези качества на дома идват от обитателите му, а не от етикетите на мебелите.

За жалост не успяхме да му се радваме дълго, защото животът ни отнесе в друга посока и след известно колебание решихме, че вместо да седи празен, не е лоша идея да го дадем под наем. Опаковах малко багаж, а останалите ни вещи заключих в едната спалня и се разтърсихме за наематели. Може би е добре да отбележа тук, че вещите ни не бяха много ценни, но сред тях имаше нещо наистина прекрасно и това беше сватбеният ми порцеланов сервиз, безумно красив и скъп, който струваше може би колкото цялата ни сватба плюс булчинският тоалет и всички останали подаръци, и ми бе подарен от много близки приятели на родителите ми – една от старите пловдивски фамилии, хора с вкус и усет към изтънченото. Та този син порцеланов сервиз с фигурки на кончета и карета, които се носят в неизвестна дестинация в красив галоп, ми беше много на сърце и си го пазех до такава степен, че само аз миех чиниите, не давах на Пеев да ги пипне, да не би с огромните си несръчни лапи да вземе да изпусне някоя фина крехка съдина и да разбие не само нея, но и сърцето ми. Поради споменатата причина сервизът се оказа заключен в спалнята, за да не го разнасяме напред-назад по квартири, с идеята да си го вземем, чак когато се установим някъде трайно.

Междувременно отнякъде се появиха и квартиранти. Не си спомням вече откъде ги изкопахме – по онова време изникваха туристически и квартирни агенции, които се появяваха и изчезваха като гъби на фона на нестабилния пазар, който все още се чудеше дали е социалистически или капиталистически и накъде е тръгнал, точно като кончетата на моя порцеланов сервиз. Квартирантите бяха не какви да е, а индийци. За първи път срещах индийци на живо и добрата ми душа веднага се присети за „Слонът, моя приятел“, при което в мен от пръв поглед бликна топлота и интерес към непознатия народ и раса, които незабавно подложих на разпит за живота в Индия и набързо разбрах, че са будисти, вегани (тогава тази дума все още не беше навлязла) и изключително миролюбиви и разбрани хора. Мъжът беше дребничък, матов, усмихнат до уши, и имаше странно мекичък, леко мазен и пухкав вид, макар и слабоват, а жената беше още по-дребничка, матова и пухкава, не говореше дума английски, камо ли български, и само чуруликаше напевно нещо по децата с такава кръшна интонация, че имах чувството, че всеки миг ще вдигне ръце грациозно и ще изтанцува един бърз индийски танц в стил Боливуд, ей така съвсем между другото. Пеев винаги е бил по-мнителен от мен, но сумата беше добра, така че набързо подписахме договор и си стиснахме ръцете.

Едно от условията на договора беше веднъж месечно да се срещаме в офиса на индиеца, където да ни предава сумата за наема, което сега звучи странно, но по онова време банковите плащания не бяха популярни, а за дебитни и кредитни карти не бяхме чували. Никога няма да забравя как веднъж във въпросния офис попаднах случайно на сцена, която ме изпълни с такова негодувание, че и досега ми е пред очите. Шефът на моя индиец пристигна на някаква проверка, точно когато бях отишла да взема парите и се наложи да изчакам при секретарката в приемната зала, преградена със стъклена врата. С очите си видях как нашето момче, който също беше голям началник, отговаряше за бизнеса им на Балканите, и винаги се е държал с огромно достойнство и самочувствие, коленичи, ама буквално коленичи пред другия индиец, явно по-нагоре в йерархията, и му целуна лъскавите черни обувки. Аз ахнах на глас, а секретарката само се захили и вдигна рамене, явно им беше свикнала на привичките. И досега не мога да проумея как в съвременния свят нормални хора, били те индийци, могат да изискват подобно раболепие и унижение от служителите си. Разбирам да не са излизали от страната си и да не знаят, че има и други обичаи, но това са хора, които обикалят света и са в постоянна връзка със западното общество. Цялата ми вродено либерална душа се изпълни с искрено възмущение от сцената и от сърце ми дожаля за нашия индийски квартирант, принуден да прави такива гадости, за да си храни семейството.

За съжаление добрите ни отношения скоро охладняха, защото съседите започнаха да се оплакват. Оказа се, че нашите квартиранти будисти, в миролюбивото си желание да не причинят зло никому са развъдили безпощадна популация от ситни кафяви хлебарки, която мори целия вход и вече плъзва към съседните. Едно девойче от долния етаж ходеше да им помага в домакинството, но те не й разрешили да използва препарати и нямали нищо против да си съжителстват с животинките, за разлика от останалите обитатели на панелката. Девойчето от долния етаж каза, че апартаментът е в трагично състояние и ако не сме го прежалили съвсем, най-добре да ги помолим да напуснат. И без това замисляхме да го продадем в един момент и без повече да се колебаем, им връчихме предизвестие. След някой и друг месец отлагане те напуснаха, като останаха да ни висят с последния наем и сметките за ток, вода и парно. Преместиха се съвсем наблизо, пак по информация на нашата съседска агентура, която твърдо беше на наша страна в конфликта, не само заради хлебарките, а и защото индийката с чуруликащия глас се оказа много некоректен работодател.

Най-после индийците се изнесоха, а ден-два по-късно ние се върнахме в Пловдив и влязохме за първи път в апартамента. Беше привечер, Пеев отключи, светна лампата и за наш огромен шок видяхме, че стените на коридора са черни и… подвижни. Обзалагам се, че не сте виждали такава ужасяваща картина. Стотици хиляди, може би милиони хлебарки пъплеха навсякъде по пода, стените и дори по тавана. Буквално като в сцена от хорър филм. Аз изпищях и изскочих навън, а Иван смело влезе, като повдигаше внимателно крака, но въпреки това се чуваше хрущене при всяка негова крачка. Нямаше къде да стъпи човек. Предполагам, че не е било точно така, докато са живели там, вероятно гадовете са се криели по тръби, шкафове и тоалетни. Не мога да си представя, че човешко същество може да оцелее при такова стълпотворение от хлебарки, които буквално ти падат по главата от тавана. Още на следващия ден намерихме бригада изтребители, тогава нямаше още частни фирма, пращаха хора от ХЕИ. Дойдоха двама души с предпазни облекла като космонавти, казаха, че такова чудо не са виждали през цялата си кариера и предупредиха, че пръскането ще е яко, по всички шкафове, мебели и техника, и после ще падне голямо чистене и хвърляне. Отидох да отключа и затворената спалня, която заварих отворена. Тогава на дневен ред бяха хлебарките, но впоследствие с ужас открих, че някой ми е тършувал из вещите, а синият сватбен сервиз го няма, както и други дребни неща. Но за това по-късно.

Момчетата напръскаха и тръгнаха да обикалят по съседите, а ние затворихме апартамента за два дни, без проветряване, за да избием къде що има. Когато влязохме отново, целият под беше посипан с шлюпки от семки, които хрускаха по краката ни. Спогледахме се. Тези екстерминатори да не би да са яли слънчоглед из къщи? Не бяха семки, хора. Бяха милиони изсъхнали трупчета на хлебарки – същински хлебарков апокалипсис. Започна се голямото чистене. Слава богу, включи се цяла бригада от наши приятели, та свършихме за два дни, при което изхвърлихме голяма част от покъщината, така че този наем, който бяхме взимали, ни излезе през носа. А най-ужасното беше, че при огледа открих липсата на синия сватбен сервиз. Естествено накарах Иван веднага да звънне на наемателя, който категорично отказа изобщо да са влизали в заключената стая. Тогава се присетих за нашата съседка-агентка и я попитах дали случайно е виждала въпросния сервиз с кончетата. Много ясно, оказа се, че индийката го ползвала редовно, даже веднъж щяла да набие момичето, че счупило една от чиниите. Сърцето ми се сви за чинията, но дума не казах, какво е виновна съседката, че онази крадла ми е ровила в багажа. Иван отново се обади на наемателя и му каза, че знаем, че сервизът е у тях и това е кражба, а освен това ни дължи наем и сметки. Индиецът обеща с обичайния си прелюбезен и лицемерен тон да провери дали жена му СЛУЧАЙНО не се е объркала да го вземе по погрешка. Почти се бях простила с този сервиз, но Пеев ми видя насълзения поглед и изглежда му дойде до гуша, защото се тросна на индиеца, че нямало какво да проверява, ами ние ей сега отиваме до новата им квартира да си вземем сервиза.

Така и направихме. Открихме адреса, който съседката услужливо ни даде (оказа се, че и на нея й дължат една-две заплати) и позвънихме. Отвътре чух чуруликането, което този път звучеше като кресчендо, но жената не благоволи да отвори. В този момент по стълбите се чу трополене и индиеца се появи с двама огромни чичковци бабанки, неговата охрана. Колко да са били чичковци – вероятно на 35-40 години, но на нас – младоците - ни се видяха много големи и страшни мъжаги. Индиецът, вече не толкова любезен, ни се разкрещя, че сме нападнали жена му, която дори не беше отворила вратата до този момент, но като го чу, смело се показа, а в ръцете си държеше моя собствен син сервиз и пискаше нещо неразбираемо, напълно забравила, че е миролюбива будистка и е над материалното. Тук стигаме и до кулминацията на тази история. Индиецът се разкрещя, че това бил НЕИН сервиз и ние нещо сме се объркали, и ей сега той ще разпореди на охраната си да ни пребие, защото сме нападнали жена му и сме искали да я изнасилим. Ние с Ванката направо зяпнахме пред тази нагла лъжа и не знам как щеше да свърши всичко, може би наистина щяхме да стигнем до бой, пък каквото сабя покаже, ако единият охранител, явно по-главният, който не изпускаше нито дума от разговора, не беше избоботил сърдито:

- Абе ей, мръхльо, писна ми от твоите номера. Я да си върнеш сервиза на хората.

Индиецът за миг се спаружи, тотално изумен от предателството на собствените си хора, след което заподскача около тях като накълвана кокошка и започна да заеква, че ще ги уволни всичките, но охранителят се протегна, грабна сервиза от ръцете на квичащата индийка и го връчи на Иван. Как е приключил разговорът не знам, защото побързахме да се изнесем, като дори не успяхме да благодарим на непознатата мутра с благородна душа. Само че историята не свърши дотук.

Бяхме решили да прежалим последния наем и да не се разправяме повече с лудия индиец, но две седмици по-късно получихме неочаквано обаждане, при което той отново с мил и любезен тон, все едно сервизът никога не е съществувал, помоли Иван да се видят и да му плати наема, сметките и някаква компенсация за щетите по жилището.

- Аз не такъв човек, Иван. Аз добър човек, иска мир. Ние деца има, ти дете има. Ние не такива хора. – повтаряше той.

Разбира се, отидохме и си прибрахме парите, след което повече не ги видяхме. Доста се чудехме защо индиецът в крайна сметка е размислил и си е оправил дълговете с нас. Докато съседката ни просветли, че една нощ някой взривил колата на индиеца. По онова време много бизнес отношения се разчистваха по този начин. Жертви нямало и слава богу, но нашият човек явно се е стреснал и е решил, че с балканците шега не бива, та покрай неизвестният бомбаджия и ние си получихме дължимото.

След тази история така и не можах да преодолея неприязънта си към индийците, макар че предполагам между тях има и много читави хора, като във всяка нация.

Може би трябва да гледам пак някой ден „Слонът, моя приятел“.

Сватбеният сервиз впоследствие имаше интересна съдба, разнасяхме го по квартири, доста време го използва снаха ми, след което се затри някъде и бях забравила за него. Но ето че се появи отново, макар и доста понамалял и ми напомни тази история. Ако някой се чуди откъде ми хрумват тези детективски истории, нека знае, че семейство Пееви също е преживяло някои неща, може би не чак като семейство Куман, или пък... кой знае?