Следния текст ми прати мой приятел, интелигентен млад човек със семейство, с хубава професия в областта на технологиите. Може да се каже, че е типичен представител на съвременното високотехнологично и отлично образовано поколение, което владее по два-три езика, прави успешна кариера и има възможност да се реализира навсякъде по света. Той е избрал да остане в България, но докато четях, се питах дали България няма да го прогони? Текстът е написан шеговито, но посланията му са сериозни. Каква е ролята на медиите? Да осигуряват кръв и зрелища или да бъдат наблюдател и коректив на обществото? Страхът като средство за контрол и манипулация…

И накрая, но не на последно място. Кога ще им писне на трите милиона индивиди с незатлъстели тела и мозъци?

  Представям ви Леголас.

Как ги подминахме Хамериканците

Тегля си душ и се чудя дали съм достатъчно луд, за да драсна и аз някой ред. Нямам ли си друга по ползотворна работа, че да словоизлиятелствам? Е, явно си нямам …

Дори и да не ви пука, ще ви кажа няколко думи за мен – средно-интелигентен, леко вулгарен (според някои не чак толкова леко), работохолик, луд по душа и неуморен по природа. Не се смятам за първокачествен хейтър, макар че някои хора ме виждат като такъв. Но това май си е модерно в днешни дни, така че няма да се оплаквам. Искрено се надявам да не погледнете от този ъгъл скромния ми текст, за което предварително ви благодаря.

МЪРТВИните – тема, която ме тормози през последните месеци

След дълъг и изморителен ден, някъде около 19 часа, сядам на маса, за да се насладя на семейната вечеря. Момент, в който освен компанията на семейството си, и на бирата, се наслаждавах и на краткото запознаване със ситуацията на родна почва. Кой дядо колко голяма тиква е отгледал, как баба на 100 години върти сама къща с двор и малко стопанство – такива семпли и положителни неща, каращи ме да вкусвам от сладкия въздух на родолюбието.

Докато, за жалост, тази моя идилия бе развалена. Новините се превърнаха в „Мъртвини“. Кръв се лее из ведро. Вместо дини се редят ковчези. Като в облачно небе, някой самотен и напорист лъч успява някак ненадейно, като Ицо Стоичков по тъча, да се прокрадне, но е твърде немощен за да озари отново трапезата ми.

Толкова ли оскотяхме в тази татковина? Толкова ли няма какво друго да покажем на масите, освен трупове и нарко-босове? Уверен съм, че навън се случват милион готини неща всеки ден, но сякаш никой не ги забелязва, сякаш вече виждаме само лошото и пошлото. Това ли сме ние, Българите – хляб и зрелища? Ако искат да ми се сърдят, но това направиха с НОВИНИТЕ – убиха ги! Лично мое мнение! Една вечер реших да заменя емисията от 19, с тази от 20 часа – съжалих. Сякаш гледах новините на Анкара Акбар. Засичах – 18 минути бяха отделени на Фарук Бекташ. Математиката ми беше слабост, а и работата ми в момента изисква всичко да се пропорционира, та като приспаднем времето и спорта – общо около 6 минути – излиза че 75% от новините отделихме на Турция. Евала, машалла, айсиктир. Топ новината бе последвана точно от 16 секунди за постиженията на нашите невръстни математици – поне те пак са спечелили златния медал. Писна ми от Мъртвини. Вече пия бира и гледам как строят дървени къщи. Поне природата и дървото ме успокояват.

Искам да гледам тях – усмихнатите новини. Хляб не ям, а и зрелища не ми трябват. Искам да съм усмихнат, а не да ми набиват в очите колко съм нещастен!

В главата ми се блъскат топчетата от Люлката на Нютон. Едното „пали“ следващото и така до безкрай. Летейки из пословичния патриотизъм и родолюбие установих:

УСПЯХМЕ !!!

Не само ги настигнахме, ами и ги подминахме Хамериканците!

Г-н Колев – дълбок поклон пред светлата Ви памет, но се радвам че вече не сте сред нас. Знам, че сте на най-прекрасното възможно място, защото човек като вас не може, а и няма право да бъде другаде!

Болните ни амбициите се сбъднаха. Таковахме мамата и на образование, здраве, култура, природа и на държавата. Много сме добри в таковането, от мен да знаете! Май най-много се развихрихме в междуличностните отношения. Лицемерието и агресията взеха превес над същността ни. Невръстното ми дете подсъзнателно го е осъзнало. Днес си направих експеримент – помолих го да се прибере 150 метра по черен път до вкъщи. Аз щях да карам с колата на 5-10 метра отзад, а на края щеше да го посрещне майка му – отказа ми от страх, защото някъде в далечината ръмжеше голям бял лъскав джип.

Засадихме страха. Засадихме американската мечта – зависимостта от великите лидери. Обаче тя май вече не е само крехко малко растение, което с лекота можеш да настъпиш и подминеш. Вече е с размерите на Секвоя и хвърля черните си сенки над нас.

Е, успяхме. Вече официално живеем в страх. Да, и МЪРТВИните също допринасят. Мафията (държавицата) ни също!

Имало РАЙ!

Някак ненадейно се случи. Открих го без да искам. На небето е или поне по-близо до него. Високо в планината намерих луди хора – нек’ви таки’а кат’ мен. Хора, които са се махнали от ниското и низкото, хванали са гората, качили са се над 2000 метра, сякаш за да избягат. В началото се поздравявахме някак неловко, сякаш непознат ти кимва и ти се усмихва в някоя малка квартална уличка. Постепенно с височината умората и потта вземаха превес и отмиваха задръжките. Усмивките ставаха по-широки, думите по-топли, разговорите по-дълги. Над 2500 метра надморска височина се отвориха портите на Рая. Гледки, усмивки и никаква следа от лицемерие. РАЙ! Осъзнах, че една грешна стъпка и малко лош късмет и нямаше да се прибера в къщи. Явно и другите го осъзнаваха, защото само някой да кихне и поне трима предлагат помощта си. Насладих се. Не можеш да си тръгна. Исках още и още да ходя по чукарите. Знаех, че съм луд да ходя на място, на което нямам работа, но се оказа, че имам. Там Секвоята нямаше влияние и виждах ясно слънцето!

Искам пак!

Искам да се наслаждавам на дните, в които бях дете. Бях по цял ден навън. Мама не ме следеше по GPS-а и си нямаше ни най-малка идея, че не стоя в къщи да си пиша чинно домашните, а съм на поне 10 километра от там. Но тя беше спокойна, а аз бях щастлив. Искам това за детето си, ако ще и да се наложи да хвана кола и да изчистя някое мазно петно от лицето на България. Любимата математика казва, че и да сме артисали около 3 милиона сравнително недозатлъстяли и подвижни индивиди, е достатъчно да съберем по 1 на 1000, с не много дебел кол, та да се почва и да се свършва.

Снимките са ми пратени от Леголас. Освен това ме помоли да добавя и възхищението му от майката с петмесечно момченце, което е качила сама на ръце, на връх Вихрен.

Първата история вече е споделена в Будоара. Пристигна написана на английски, което не ме учуди чак толкова, защото от всичките ми 48 хиляди посетители досега (никак не е зле за пет месеца, благодаря ви, читатели и най-много благодаря на всички, които споделят публикациите ми!), около 10 000 са ситуирани извън България. Но повече ме учуди не факта, че е написана на английски, а че е на толкова висок стил! Признавам си, дори си направих труда да пусна пасажи в Гугъл, защото се усъмних, че е преписана отнякъде! Но не е. Дали е истинска история? Лично аз й вярвам. Истинска или не, е забавна. И така, приятно четене!

Автор: Predator

Превод: Мария Пеева

Темата за катарзиса винаги ме е интересувала. Овладяла съм до съвършенство изкуството да намирам съвсем логични извинения пред себе си. Рядко изпитвам необходимост да пречистя душата си. И все пак, когато попаднах на поканата да се изповядам анонимно, с удоволствие влязох в ролята на набожна католичка, която търси изкупление. Животът придобива съвсем различни оттенъци, когато го облечеш в думи и имам чувството, че ще се опитам да преинача истината, за да я скрия от себе си. Съвсем неволно, разбира се. Прекалено съм самоуверена за нещо различно. След това въведение може би очаквате нещо твърде пикантно. Може би. Аз съм майка, която живее в хубав квартал, с мил, успешен съпруг и идеално дете. Съседките ни са консервативни госпожи, които рядко биха те осъдили (освен в случай че гардеробът ти не е в тон с модните за сезона цветове) и чийто живот кръжи около воденето на децата на частни уроци, спорт и куп дейности, които запълват иначе съвсем непродуктивното им съществуване чрез Нетфликс и геймърство. Малко над 40 съм, да започнем оттук. Преди известно време бях на гости у приятелка, която празнуваше голямата спортна победа на сина си, събитие, което бе отразено в пресата. Той е на 23 години. Сещате се накъде тръгват нещата Докато избирах музика на компютъра й, един от приятелите му седна до мен, сложи ръката си на моята (аз държах мишката) и ме погледна право в очите с думите: „Нека да избера заедно с теб.“ Познат ви е този поглед. Откровеният, дързък поглед, който казва: „Ще те скъсам.“ Прикрит зад лукава усмивка и уважителна дистанция. Престорих се, че не забелязвам и по-късно споменах пред приятелка как МИЛФ културата (МИЛФ – от англ. Mum I’d Like to Fuck – „Мамче, което бих опънал“) създава цяла орда от младежи, които не си знаят мястото. Как не го е срам? Избягвах го до края на вечерта. Очите му обаче не слязоха от мен и той постоянно ме следваше. Безсрамник! Пред съпруга ми! Не е нужно да обяснявам, че не се отказа. Намери ме във фейсбук и продължи, докато се сприятелихме, срещнахме и минахме всички прегради на здравия разум и приличието. Аз го допуснах. Всичко, което сте чели в онези модни романчета, които граничат със софт-порно… не е достатъчно. По-горещо е от най-дивото ви въображение. И все още продължава. Този екшън може да се разказва още поне сто страници, но исках само да отворя вратата, зад която се крие греха и… О, Боже, как обичам да съм грешна!

Благодаря ти, Predator! Очакваме и продължение :))) И все пак, имай си едно наум, защото младежите обичат да споделят победите си. :)))

Снимката е от „Отчаяни съпруги“ – един от топ любимите ми сериали, който превеждах с огромно удоволствие преди време.

Всяка детска приказка започва с един лош Кумчо Вълчо. Нашата започна с един Вълчо, ама Арабаджиев, по-известен като Ветко.

 И ние като другите всяка година имаме дилема:

А) Дали да ходим на море с детето

В) Ако сте отговорили вярно на първия въпрос, то къде?

С) С кого?

Ако сте забелязали на този въпрос жената винаги има готов отговор. Но отказва да го сподели и предлага на мъжа да избере локацията. Не за друго, но той със сигурност ще се издъни и ще падне едно приятно триене на сол. Тъй като мъжът не е вчерашен обаче, започва да чете БГ мама с илюзията, че щом другите жени са харесали локацията, то няма начин и неговата да не си падне по нея.

Речено-сторено – бъркам в БГ мама и започвам да чета форума „Къде прекарах лятната си ваканция“. Еврика, попадам на „Елените“. То не е безкраен плаж, бунгала на пясъка, прекрасна храна, няма коли и децата тичат на воля като пеперуди из безкрайния парк на въпросния Вълчо.

За да не съм капо, зарибявам още двама приятели – изпълнителни директори на доста големи фирми. Цената изглежда солена (272 лв. за стая в бунгало), но кога ли това ни е спирало?

Зер кефът на децата може да има цена.

Месец по-късно и 1600 лв. по-малко вече сме на входа на „Елените“.

Очаква ни първата изненада. Колата се паркира на платен паркинг (10 лева дневно), около два километра от бунгалото. Хубаво, няма да има коли в комплекса, децата ще тичат по безкрайните поляни. Само тия осем куфара как ще ги пренесем.

Комплексът обаче има готов отговор. Специална голф количка търкаля багажите до мястото за настаняване. Малката тайна обаче е, че въпросната голф количка е нещо като булка, преди да й свалиш роклята, изкуствените мигли и повдигащия сутиен. В смисъл – услугата е еднократна и окончателна. Всяко следващо придвижване извън комплекса е малък туристически поход – 5 километра в двете посоки, с дете на гръб и 66 пояса увити около врата.

Настаняваме се към 14 часа и се засилваме към ресторанта. Там ни очаква греда №2 – храна няма. Няма и откъде да купиш, тъй като „сме ол инклузив“, нали разбирате, и затова ресторант няма. Всъщност имало – на около три километра от бунгалото, след баир, голям колкото връх Мусала. Но, гладът не подбира. Изпотени, жадни и гладни стигаме до този кулинарен Граал. Където ни сефтосват с малко „Узо“ за 8 лева и мешана скара за 18 лв.

Преглъщаме и плащаме. Нали е еднократно.

Засилваме се към плажа, където казват, алкохолът бил без пари.

И е така. Само дето алкохол е доста силна дума за това, което ни продават. Асортиментът на трите барчета включва мастика, мента, водка и съмнителна пикня, която наричат бира.

Общото между трите високоалкохолни напитки е, че се наливат от три бидона и нямат марка. Вкусът е близък с изключение на мастиката, към която очевидно е прибавен анасон.

Младежът ми предлага да ми налее в три!!! двулитрови бутилки, за да не съм се разхождал до бара. Услужлив, един вид. След кратка дегустация установявам, че за пиене става само ментата. На другия ден няма да съм на същото мнение, но още не го знам.

Пясъкът е пълен с камъни, на което едното дете успява да си изкълчи крака, а другото да си спука замъка. В резултат на това и двете реват, та се късат.

Няма каки по цици, то всъщност няма никакви каки, а само заблудени семейства с деца.

Вечерта започва с неочаквано откритие. Има бар. Един на брой, в който можеш да си купиш алкохол, различен от сурогатите по алеята. Лошата новина, която ще разберем по-късно – барът работи до 10 и точно в този час гасят лампите. Само дето не пускат химна, за да изгонят последните, като в кръчмите по социализма.

Но…спри сърце, часът е само 6 следобед, има джин и времето сякаш е спряло.

Изведнъж барът се опразва. Време е за храна. Поведени от колективния дух, ставаме и ние.

Храненето тук прилича на някъв дивашки ритуал. Заведението предлага четири манджи, а особеното е, че те не се променят през цялото лято.

За по-чувствителните стомаси има една малка скара. Пред нея обаче се вие опашка от около 100 души. Ако нямате нерви, то изборът е манджата. Очевидно вкусовите качества търпят подобрение, защото всички масово си взимат една, словом една, чиния и в нея смесват от четирите подозрителни субстанции. За разкошотия отгоре се слагат домати, сирене и люти чушки, които както е известно оправят всякъв вкус. Алкохол няма, освен една розова субстанция, на която й викат червено вино, разбирай вода с оцветител.

Но….имаме купони за ресторант „А ла карт“ и не се боим да ги използваме.

Питаме на рецепцията, където любезно ни обясняват, че трябва да се запишем предварително. Речено, сторено.

На следващия ден сме във фоайето на основния хотел. По средата стои една маса, а на нея учтив младеж. Изчакваме съвестно стотина руснаци и иде нашият ред.

– Вие от коя стая сте?

– А с кого сте?

– А трите му имена какви са?

– На колко е години?

– Кога се настанихте?

На четвъртия въпрос единият от моите приятели предлага да му изпрати CV, за да не се мъчи да пише. Не се приема.

– Къде искате да вечеряте? – пита младежът. В барбекю – ресторанта, отговаряме в хор.

– Ееее, точно там не може. Много наплив, обяснява приятелски момъкът и предлага да посетим въпросното заведение от 14 до 16 часа.

– Ми тогава децата спят.

– Е, тъкмо ще се позабавлявате (намига тарикатски) – Значи мога да ви уредя в ресторант „Созопол“ от 19 часа, ама приемете го като приятелска услуга, казва разпоредителят.

„Созопол“, „Созопол“, казваме ние примирено.

И това не се приема.

– Ама утре.

– Утре, утре, кимаме с глава.

Решаваме, че няма да ходим на ресторант, но ще хвърлим децата в детския кът. Има такива, разбира се. Дори два. Но….работят от 2 до 4 следобед. На въпроса „Защо“, ни се отговаря с отработен жест – тогава работят аниматорите. Ама децата спят? Ми да си спят.

Вечерта решаваме да разпуснем по мъжки. Жените ще гледат децата, ние ще видим как е дискотеката. Пием по две в платения бар, гасим лампите, заедно с бармана и се отправяме към….детския клуб, който вечер работи като дансинг. Защо е така, лъсва на влизане. Ами целият бар е в плочки, а столовете са класическа тръбна мебел в стил Дупница от началото на 90-те. Вероятно защото по-лесно се чисти след руснаците, които са 90 на сто от всички посетители.

Да ви кажа честно, не знаех, че Филип Киркоров и Ала Пугачова имат толкова песни. И ако от българския химн се отървахме, нещата не стоят така с руския, който чухме точно в 12 часа, преди заведението да затвори. Естествено, алкохол не се продава, а се разлива от бидоните на корем.

Но, млъкни сърце. Туй наше вечно утре, утре, както е писал Шекспир, наближава и ресторант „Созопол“ чука на вратата.

Менюто на ресторант „Созопол“ е нещо като луксозен френски ресторант. В смисъл – предлага две ястия – шопска салата и мешана скара. Приготвени предварително и в частност предния ден. Има и вино. Едно. От винпром „Карнобат“, но пък на цената 30 лева шишето.

Има и узо. Пак на 8 лева малкото.

Но пък има….Има и площадка, на която да тичат децата. От първокачествен мрамор с около 60 остри ръба и стълби.

Първата жертва е Борис, който успява да падне на устната си, да я разбие и да залее с кръв заведението. Отнасям го на ръце до бунгалото, но вече няма и купон. Изяли сме го и „А ла карт“ повече не ни се полага.

Няколко думи за хигиената. Още на влизане в комплекса прави впечатление, че обслужвашият персонал е с доста тъмен тен на кожата. Илюзията, че са почернели от слънцето, се разнася още на третия ден, в който боклукът ни стои пред вратата. Хората от гетото, не че сме расисти, го подминават като малка гара. На въпроса ми към едната клета женица дали няма да го изхърли, ми се обяснява, че това се прави веднъж седмично.

Пак толкова се сменят и чаршафите.

Навици, смееш ли да критикуваш.

На третия ден стоим тъжно пред бунгалото. Детето с уста като Майк Тайсън подмята камъни, които си е събрало от плажа. Налял съм си два литра мента, а моите приятели са допринесли с два литра мастика. Гладни сме, но добре, че благоверната се е сетила да вземе една тенджера домати от столовата. Умница!

То е забранено да се изнася, ама тя ги скри в плажната чанта.

Та стоим си тъжно и се питаме: Нали в детската приказка има Ловец.

Защо не се сетихме да вземем по една пушка, пък да му турим края на тоя ол инклузив подобаващо?

Автор: Ловеца

Ако сте на морска вълна, можете да прочетете и как най-добре се почива на море с деца, както и за циците и царевиците на плажа.

Снимката е от интернет

Тя не е свикнала да говори „на ушенце“, а в съдебната зала. И най-маститите прокурори се стряскат, когато тропне с изваяното си краче на 10-сантиметров ток в съдебната зала. Тя винаги знае какво да каже, как да го каже и последната дума е нейната. Представям ви Светла, която излиза „на светло“. :)

Здравейте, аз съм Светла и съм истинска J)) И да пиша под псевдоним, всички ще ме познаете по стила и историите ми… така че няма да се хабя да си измислям друго име J

Когато Мими ми каза:”Светле, то и ти ще пишеш в блога, ама още не знаеш!”, се засмях…ама ето и първата история, за която и досега като се сетим с колегите, се смеем:

Звъни ми приятел адвокат:”Светле, спешна нужда от теб, имаме една чуждестранна фирма, чийто бивш управител ни изнудва, че ако не му дадем една баснословна сума пари, ще изнесе конфиденциална информация! Ама изнудването е елегантно, не го обвързва директно с парите!”. Идва денят на срещата с адвокатите на „изнудвача” и аз звъня на колегата:”Абе, я кажи на мен каква ми е задачата на тази среща, да преговарям ли, какво?” Колегата:

– Да ги уплашиш!

Хахаахах, ужас J). Аз:”Само това ли, добре, ама няма да ми се бъркаш!”. Колегата:”Няма, няма, аз ще си мълча, щото този си е взел адвокат един мой приятел от университета и не върви да се карам с него.”.

Отивам аз делово облечена на срещата с тъмносиня рокля два пръста над коляното, въоръжена с най-милата си и благовидна усмивка. Влизам в приемната /колегата ми приятел закъснява/ и там адвокатите на „изнудвача” – двама костюмирани зализани мъже, които скачат и се представят любезно. И в този момент единият от тях направи грешката да ме улесни в изпълнението на задачата ми, хахаах…огледа ме отгоре до долу като особено се зазяпа в краката ми, широко се усмихна и седна като Петел на масата. Аз се усмихнах благовидно и мълчаливо изчаках колегата.

Влади дойде и започна срещата дружелюбно със спомени от студентските години. Сложих ледената физиономия и:”Аз време нямам много, да преминем по същество, какво искате?”. Петелът се постресна от промяната, но мило започна да обяснява претенциите на клиента си. Насметох го с железен тон, че са изнудвачи… ставаха три пъти да си ходят, препотиха се десет пъти. Колегата ми играеше доброто ченге:”Чакайте, бе, чакайте, къде тръгвате, ще се разберем!”. Петелът не знаеше на кой свят се намира, откъде му е дошло и само гледаше безпомощно Влади, който реши по едно време да им даде надежда:”Ще помислим!”. Аз го пресякох /нали ми беше разрешил, аххаах/:”Тук аз решавам, няма нищо за мислене, ако ще настоявате на безумните си искания – срещата е приключена и ще се видим в прокуратурата!”. Петелът съвсем се срина и с тъжен поглед промърмори:

– А в началото изглеждахте толкова красива, мила и добра! J))))))

Та срещата мина супер успешно според колегата, хахаха. А Петелът – вероятно друг път ще има едно наум, когато му се усмихват на делова среща девойки…не винаги това значи сексуална покана J))))

Всички си имаме забавни и сочни истории, които с удоволствие разказваме на ушенце, почерпени с чаша вино и леко изчервени. Истории, които половинките ни може би не знаят, а децата ни със сигурност не бихме искали да научат (те също, между другото). Ситуации, на които се подсмихваме тайно, но ако се осмелим да ги разкажем публично, ще трябва да се самоубием. Чувала съм десетки такива от моите приятелки. Самата аз съм разказала няколко такива в блога, но при мен автоцензурата е много по-хлабава. В БУДОАР всички вие имате възможност да споделите своите пикантерии съвсем анонимно, да се посмеете зад кулисите и да видите реакциите на читателите. Уверявам ви, че забавата за вас ще е не по-малка отколкото за тях.

Тук ще си позволя да споделя думите на една прекрасна дама, която всеки ден ми праща по един виц, ей така, за добро настроение. Ето какво ми каза тя, когато онзи ден й благодарих, че ме е разсмяла в особено неприятен момент.

 „Обичам да нося радост на хората, много съм емпатична. Добре, че мъжът ми ми направи три деца, да ме ангажира. Иначе нищо чудно да бях станала к***а.“

 Момичета и момчета, ако и вие сте емпатични и искате да зарадвате много хора, без да стигате до крайности, можете да го направите в БУДОАР. Ето къде ще намерите формуляр, в който напълно анонимно ще ми пратите своята пикантна история. Можете да изпратите текста по Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите..

Обещавам да публикувам всички интересни материали, стига да не засягат трети лица. Тоест, ако ми напишете как сте хванали мъжа си да играе на „прескочи кобила“ с оная тъпа кифла Симона от Люлин 7, бл.716, вх. Г ет.19, ап.5, дето иначе ходи с Пешо Смока, и ЕГН-то й е 9407………, няма как да пусна материала, ако ще да е попикаващо смешен.  Естествено, не са добре дошли и безмислени вулгарни излияния, чиято единствена идея е някой да докаже, че знае как се пише мъжки полов член с три букви по два начина. Честно казано, не очаквам такива от моите читатели. За всичко останало, заповядайте. БУДОАРЪТ е отворен за Вас. 

Автор: Ловеца

 Малко след Голямото Съединение със Северна Гърция у нас се случи едно мъничко съединение.

За да го отбележим подобаващо, българските телевизии ни поднесоха три важни новини:

Един интересен разказ за зората на онлайн срещите освен че ме върна 15-20 години назад, предизвика любопитството ми и ме накара да потърся малко статистика за съвременните онлайн запознанства. За България не успях да открия данни, но намерих за САЩ. А в това глобално село, което обитаваме, дали разликата ще е огромна? Ето и фактите. Дръжте се да не паднете.

През 2005 г. само 10 процента от младежите 18-24 г. са търсили запознанство онлайн.

Днес този процент е нараснал тройно. Интересното е, че процентът на онлайн запознанствата за възрастова група 55-64 г. също е нараснал – двойно при това. Е, за любовта няма възраст, но ето че и поколението, което не е отраснало с технологиите, вече е склонно да им довери интимния си живот.

И ето нещо, което вече наистина ме изуми. 5 процента от американците, които имат брак или съвместно съжителство споделят, че са намерили половинката си онлайн. И то не от случайно запознанство през общи приятели в социалните мрежи, а с помощта на платформа за онлайн срещи. Няма лошо, важното е хората да се намират. Не всеки има щастието да срещне половинката си при пътно произшествие, като двама наши приятели, които се влюбиха, след като се блъснаха на светофара. Сега имат прекрасно семейство и никога не съм ги чувала да се карат. Явно каквото имат да си казват, са си го разменили на първата среща.

А за онлайн запознанствата – май не е чак толкова чудно. Знаете колко много хора се притесняват да не бъдат отблъснати. Може би е по-лесно да приемеш отказ онлайн, отколкото да поканиш някое момиче/момче на среща и то да ти откаже в очите. Но все пак позволете на мама нинджа да ви даде един съвет. Изчакайте да навършите поне 18 за онлайн запознанствата. Преди това наблягайте на реалните.  Защото в интернет не се знае кой е срещу теб – дали е на твоята възраст или е набор на баща ти, нито дори дали е мъж или жена.

Ето и разказа на Дубони, която не е стигнала до брак, но пък е изпитала тръпката на сляпа среща с виртуален познат.

Автор: Дубони

Годината е някъде в края на 90-те. Бях на около 13-14. Дете! Много по-невинно от днешните деца. И все пак…

Беше зората на Интернет в България. Всички се връзвахме чрез телефонни модеми и тези от нас, които все още не бяха преминали на цифров телефон, а ползваха аналогова линия, все едно имаха шестица от тотото. Под масата, или по-точно под чиновете, се предаваха бележки с логин и парола за нечий чужд акаунт, най-вероятно откраднат, но на кой ли му пукаше! Нали щеше да ти даде тъй желания достъп до  mIRC!  Да получиш подобна ценна информация от момче беше повече от букет рози! Да успееше да изпревариш някой от десетките ползватели на същия краден акаунт и да се закачиш на клонката, си беше плод на няколкочасово нон-стоп набиране. Все още пазя спомена за онзи пронизителен, нечовешки звук, когато твоят модем успее да достигне до този на интернет доставчика. Разговор между полубожества! Ура!

С бързината на опитна машинописка бързах да се ‘логна’ в чата. С опитно око минавах през юзър-листата да видя кои от обичайните ми събеседници са онлайн.

В началото за повечето ми съученици интернет завесата беше спусната. Някои дори нямаха компютри у дома, а какво си говорим за интернет и чат. Но в осми клас аз вече бях натрупала опит. Бях натрупала и доста часове онлайн, предимно нощем, изцъклила очи пред яркия екран в тъмната стая. Тракайки на изтритата от писане клавиатура, но безпогрешно натискайки винаги правилните клавиши. Дори на сън знаех коя буква къде се намира, и все още знам. Сега си давам сметка, че това си е било класически пример за пристрастяване, но тогава родителите ми си имаха своите си проблеми, а аз бях отлична ученичка. Т.е. никой не смяташе, че правя нещо нередно, а какво остава за идеята, че е опасно. Та нали аз си седя у дома, на топло и сигурно, къде да я срещна тази опасност.

Та от толкова седене пред компютъра имах и вече доста онлайн приятели. Повече от тях напълно непознати. Живеещи незнайно къде. Изглеждайки незнайно как. Всеки разговор с непознат започваше с дежурното „“zdr a/s/l pls““ (от zdravei age/sex/location  please). В повечето случаи си измислях самоличност. Бях ту на 15, ту на 18, от Варна, София, Димитровград и Полски тръмбеш. Веднъж руса, веднъж черноока …. но никога обвързана. Говорех си празни приказки с непознати, понякога дори до ранни зори. Случвало ми се е тихомълком  и на косъм да се размина с баща ми, който ставаше в 5 за работа. Лягах за час и бързах за училище да разкажа с кого съм се запознала нощеска. Цифрови фотоапарати все още нямаше, та за да имаш снимка на компютъра, трябваше да разполагаш със скенер, което също беше лукс. Та в повечето случаи как изглежда събеседника ти си беше чиста проба плод на собствената ти фантазия. Естествено всеки ти се искаше да изглежда като Брат Пит или Браян Адамс!

Та така, странствайки из онлайн чатовете веднъж, един зимен следобед, убивайки скуката, се запознах с някакъв младеж, живеещ в моя град. Изведнъж ме обзе приключенски дух! Какво пък ако се срещна с него! Проблемът беше, че  като една примерна осмокласничка, разбира се, имах вечерен час, а излизанията ‘по тъмно’ бяха единствено с придружител – сестра ми, три години по-голяма от мен. Единственият шанс да осъществя плановете си беше да вербувам сестра ми да излезем заедно. За мой късмет тя също скучаеше. Примамих я да си чатим заедно с Младежа. Казахме му, че сме две сестри и че искаме да се запознаем на живо. Той остана очарован! Веднага намери за компания негов приятел и не след дълго срещата беше уговорена. Облечени, кикотещи се и изпълнени с нетърпение за предстоящото приключение със сестра ми набързо излязохме от вкъщи. По пътя обаче ни обзе съмнение. Ами ако не приличат на Брад Пит и брат му? Какво правим? Трябваше ни резервен план и то бързо! Решихме, че ще изиграем  сценка. Уж ще се обадим вкъщи да кажем, че ще закъснеем и уж майка ни ще ни се скара и ще ни нахока да се прибираме веднага, защото видиш ли, баба е дошла за вечеря и ни чака!

И така, с още по-лека крачка и развети дълги коси от зимния вятър се отправихме към мястото на срещата. Там обаче ни чакаше изненада! Ние, разбира се, се бяхме представили за по-големи, което визуално беше издържано. Но и Младежът и неговият приятел се бяха представили за не това, което са. Отидохме на среща с уж 18-годишни момчета, а ни чакаха двама мъже, може би около 24-25 години. На всичкото отгоре, и за наше щастие, на външен вид изглеждаха ужасно! Още помня, че бяха с черни кожени якета, така модерни по онова време. Усмихнахме се, запознахме се, от благоприличие. Започнахме уж да обсъждаме къде ще пием кафе и те предложиха да отидем с тяхната кола, колко удобно, имаха кола, в някакво квартално кафене. Спогледахме се със сестра ми и без дори и дума да си кажем, дори намигване не се наложи, бързо изкарахме резервния план. „О, кафене в квартала, супер, само минута да се обадим у дома, че ще закъснеем“. Изтичахме до телефона, а младежите услужливо дори ни дадоха 50 стотинки да се обадим (телефоните все още бяха от ония металните, с шайба и стотинка). Сестра ми изигра ролята си брилянтно! Младежите предложиха да ни закарат, а ние свенливо отказахме и се качихме на първият възможен автобус, макар да живеехме само на две преки от мястото на срещата. Слязохме на следващата спирка и кикотейки се, си отидохме двете да пием кафе.

И дотам беше със срещите с непознати! След това успях да я накарам да излезем на още една такава сляпа среща, но с въпросното момче си чатехме близо година преди това , а и му бях виждала снимка. От тази среща излезе едно добро приятелство, както и от още много други запознанства из мрежата. Но винаги ще си спoмням къде през смях, къде със свито сърце за онази най-първа среща, от която по чудо се измъкнахме без последствия.

Сега като майка се ужасявам от мисълта, че моята дъщеря може да бъде подведена по подобен начин. Минала по този път, знам колко опасен може да бъде интернет и днешните социални мрежи. Досущ като в мрежа дори и най-опитния потребител може да се оплете. Затова аз лично много говоря с децата, разказвам им истински истории, дори и тази, и се опитвам да ги предупредя за какво да внимават. Надявам се, докато достигнат възрастта да ползват без надзор мрежата, да съм успяла да им предам поне част от моя личен виртуален опит . А до тогава ще ги държа колкото може по-далеч!

Автор: Юлита Гърбева

Живеехме на втория етаж във фамилната къща на прадядо ми. Едно голямо семейство, почти като дядовата ръкавичка, едно голямо сърце туптящо в тухлената си обвивка и точно там се родиха най-милите ми и скъпи детски спомени. Импровизираното ни апартаментче беше изключително малко, не повече от 30 кв.м., но то ще си остане най-уютното място за моята детска душа. Та, там, всичко беше малко, сътворено от ръцете на татко и дядо, за да се побере, всичко имаше своето място и ред.