Този текст не съм го написала аз, а Кристина, която има три деца и две котки. Тоест, тя ме води с една котка, а аз съм пред нея с едно дете и две кучета. Не знам чий мозък е по-мамешки, обаче аз се разпознах! Ужас!

Навремето мозъкът ми беше напълно функциониращ орган. Беше кръгъл, голям и пълен с пухкаво сиво вещество. Напоследък имам чувството, че изглежда по-скоро като бъркани яйца. Все още е там, само защото физически не е възможно да се премести. Много съм объркана, често забравям неща, които не трябва да забравям (като например кой ден сме или как се казвам). Объркването идва, до някаква степен, от децата ми. Ако някога сте водили разговор с малко дете защо не обича ягоди, при положение че до вчера ги е обожавало, най-вероятно бихте разбрали откъде идва объркването у един родител. 

Въпросите, които

 всяка бъдеща майка си задава

Забравянето и объркването са промени, които настъпват в мозъка още от първата секунда на вашата бременност. Сигурно това ви е било забавно с първото ви дете – „О, колко съм разсеяна, сигурно е заради бременността.“ И всички започват да се смеят. Шест години по-късно обаче, осъзнавате, че децата ви са ви превърнали в кръгъл идиот. И всички започват да плачат.

Не ви ли е познато това, за което говоря? Вероятно се среща и при вас. Наричам го „мамешки мозък“.

Ето ви и списък със симптомите:

1. Наричате едното си дете с името на някое от другите в продължение на часове.

2. Не можете да пазарувате без списък.

3. Губите си ключовете минимум 7 пъти седмично.

4. Не можете да си намерите кафето минимум 7 пъти седмично.

5. Не можете да си спомните телефонния си номер, когато ви го поискат.

6. Прекъсвате изреченията си по средата, защото не помните какво сте искали да кажете.

7. Никога не помните какво сте искали да кажете. Никога!

8. Намирате си ключовете в хладилника.

9. Намирате мляко забравено в килера.

10. Най-после изпивате чашата си с вода 7 часа след като сте я налели.

11. Забравяте защо сте отишли в дадена стая.

12. Нещата, които казвате, нямат смисъл.

13. Обличате дрехите на бебето си на обратно.

14. Не помните дали сте нахранили котката.

15. Всяко растение в дома ви е мъртво. Дори изкуствените.

16. Не си спомняте номера на личната си карта.

17. Не помните какво сте закусвали преди 2 дни.

18. Забравяте, че е трябвало да направите вечеря, а времето за вечеряне е минало преди 40 минути.

19. Бъркате как се пише името ви поне по 4 пъти преди да го уцелите.

20. Когато някой ви попита на колко години са децата ви, го питате коя година сме.

21. Нямате никаква идея от колко години сте женени.

22. Понякога изключвате за дълги периоди от време без видима причина.

23. Губите поне едно от децата си из къщата поне веднъж дневно.

24. Забравяте да нахраните котката.

25. Гледате телефона 10 минути без да осъзнавате, че всъщност говорите по него.

26. Забравяте да приберете храната в хладилника.

27. Излизате от спалнята 45 секунди преди уговорената среща и разбирате, че не сте си сложили панталони.

28. Опитвате се да отключите къщата с ключа за колата.

29. Осъзнавате, че презимето на едното ви дете е същото като на другото чак когато навърши две.

30. Изкрещявате „Уха“ всеки път, когато някой каже нещо позитивно – дори и това да е шефът ви.

Ако ви се случват поне 3 от тези неща най-вероятно имате мамешки мозък. В моя случай положението става прогресивно по-зле с нарастването на бройката на децата. Колкото повече порастват, толкова по-трудно ми е да съм винаги няколко стъпки напред.

Носи се слух, че мамешкият мозък никога не се оправя. Разбира се, доста е смешно, когато намерите лепило в хладилника, защото сте разтребвали непосредствено преди времето за обяд. Не е смешно обаче, когато прегорите вечерята 4 дни подред, защото сте се загледали в телевизора. Да, някога мозъкът ми беше чудесно функциониращ орган. Сега е там, само защото не мога да го преместя.

А знаете ли защо всъщност майките сме толкова разсеяни и уморени? 

Автор: Ина Зарева

Спомням си много ясно деня, в който награбих дузината пръчки, на които висяха ленти от музикални касети и ритуално ги изхвърлих. Бях на 3 и с кариерата ми на художествена гимнастичка бе приключено. Взех точилката на баба си, нанизах на нея пластмасовите кръгове от някаква игра и: „Готово! Вече съм „сампион”, се хваля на баща ми, който не е спрял да повтаря тази дума от няколко часа на хората в телевизора.

Годината е 1980-та. Всички са вторачени в черно-белите си екрани с толкова силно напрегнати от усилие лица, сякаш те самите са в тях, а не батковците с точилка и кръгчета като моите. Внезапно лицата се отпускат и избухват в радост, която до този момент не бях виждала у възрастните. Сякаш изведнъж са станали деца и са им разрешили едновременно да ядат сладолед и да не ходят на училище до края на живота им. Научавам думи като „щанги”, „тежести”, „треньор”, „медал”.

Години по-късно знам, че това е Олимпиадата в Москва, на която България печели най-много медали – 41; 8 златни, 16 сребърни и 17 бронзови. От тях за „батковците с щанги”, които просълзяваха семейството ми са: 2 титли, 4 сребърни и 2 бронзови медала. През следващите години те печелят 12 олимпийски, 57 световни и 64 европейски шампионски титли и имат 450 подобрявания на световни рекорди.

Освен развълнувания си баща, от онези шампионски години запомних и един сериозен мъж с добри очи, който е винаги до силните мъже от състезанията. Привидно изглежда спокоен, но неговите тежести сякаш са върху челото му – екран за всяко вълнение и радост от случващото се.

Треньорът.  

И не какъвто и да е, а „Треньорът на света”, както го нарича президентът на Международната федерация по вдигане на тежести Готфрид Шодел. Така големият Иван Абаджиев от малкия черно-бял екран остави завинаги в мен убеждението, че никоя сила на света не може да се прояви без достатъчно количество доброта. Както и че за всеки много успял човек стои по един треньор с тежести на челото.

Много години по-късно видях на живо тази сплав между сила и доброта, между външно спокойствие и силна вътрешна реактивност към всичко случващото се наоколо. Запознах се с Иван Абаджиев младши, внукът на добрия - силен мъж от малкия екран.

Освен харизмата на неприлично талантливите си родители, той носеше и тази на дядо си, който оказва се, е бил талантлив художник, с двойка по физическо. След много сериозна дилема съдбата решава да рисува картините си с тежести, вместо с четка.

Младият Иван впечатлява не само със стоицизъм, рицарство и благородство, които не се срещат никак често сред хората на днешния ден, но и с изключителна скромност.

А той има много за гордеене. Не само защото е част от богатото си на дарби и доблест семейство, но и защото е изключително талантлив режисьор, който умее да повдигне всички видими и невидими пластове, за да извади най-скритото и съкровеното.

Иван е завършил „Кино и телевизия” в НБУ и „Журналистика и медии” в СУ „Св. Климент Охридски“, а в момента следва трета магистратура „Дигитални изкуства”в НХА.

Не е изненада, че богатата душевност и любопитството към света, подплатени със солидно образование създават филми, които вълнуват и се помнят дълго време:

„Живот в мазето“ - драматична история за един човек, принуден не само да се справя с физическото си оцеляване, но и да продължава да търси смисъл в живота си.

„Спомени в тишината” - филм за вариететния режисьор Димитър Досев и неговия живот в Дома за ветерани на културата.

„Даровете на влъхвите” - късометражен филм по едноименния разказ на О. Хенри, отличен с: Награда за солидарност FEVOSS - Сан Гио Верона Видео Фестивал, Италия, 2014 и Специална награда на прогресивен филм за реалността - ProFire Short Film Festival, Шотландия, 2013.

Днес режисьорът Иван Абаджиев е насочил изцяло таланта си към тежката атлетика на киното – документалистиката - и успехите вече го догонват. Големият проект, който му предстои е филм за знаменития му съименник, с материали снимани и трупани през годините.

Остава ни да се надяваме, че веруюто на дядо му: „На успелите завиждат, на талантливите вредят, на гениалните отмъщават” няма да застигне и него по шампионския път, който е поел.

И да отдадем заслужена почит на Треньора на света.

Често заболяване ли е атопичният дерматит?

В детската дерматология атопичният дерматит или т.нар. ендогенна екзема е едно от най-често срещаните възпалителни заболявания на кожата. Това е неприятно, понякога и стресиращо състояние, което е много разпространено в глобален мащаб. Засегнати са около 2-5% от възрастните, а 10-20% от пациентите са деца или бебета. При повечето от тях (90%) заболяването се проявява преди да навършат 5 години. Напоследък се наблюдава увеличаване на честотата, като най-засегнати са децата в ранна детска възраст. Болестта е с хроничен ход, показва тенденция за повторна поява на проблемите по кожата след първия пристъп и протича с периоди на обостряне и затихване. Само по себе си, обаче, заболяването не оказва сериозно въздействие върху общото здраве на човека.

На каква възраст се проявява?

Атопичният дерматит се развива през детските години, като в до 50% от случаите започва през първата година от живота. До 80% от пациентите с атопичен дерматит с течение на времето развиват алергичен ринит или астма. При по-голямата част от наблюдаваните пациенти заболяването има склонност за спонтанно подобрение и затихване в периода между 3-та и 7-та година, както и във възрастта около пубертета. При 1/4 от случаите обаче атопичния дерматит персистира и след 25-годишна възраст, като кожните промени стават ограничени по крайниците и шията и са съпроводени със значително по-малко субективни оплаквания. Смята се, че ранната възраст на появата на кожните промени, интензивният сърбеж, съчетаването на кожните промени с други атопични симптоми като астма и сенна хрема, както и честите инфекции са сред симтптомите, които определят по-тежкото протичане на заболяването, както и склонността към задържане в по-късна възраст. Сред белезите, които определят по-лекото протичане на атопичния дерматит и редките усложнения са късно начало на поява и ограничеността на кожните промени, сезонната им зависимост.

Какво е атопичен дерматит?

Атопичният дерматит е генетично обусловено заболяване и е най-рано проявяващият се компонент на атопичните симптоми при хората. Освен болестни промени по кожата се включват изяви от страна на дихателната, храносмилателната и нервната системи, проявяващи се в бронхиална астма, алергичен ринит (сенна хрема), запек, главоболие и характерна промяна в емоционалните реакции на засегнатия индивид-това са едни по-дразними и чувствителни деца.Тук е мястото да споменем,че ролята на родителите е изключително важна при тях- те не трябва да им се карат и наказват за буйното поведение,а да намерят правилния подход за отвличане на вниманието и овладяване на пристъпите на нервност.

Обикновено атопичният дерматит протича в две фази. По време на спокойната фаза кожата е много суха, раздразнена, лющи се и е необходимо да се хидратира всеки ден. Острите фази с възпаление са по-болезнени и често е необходимо да се използват медикаменти, които да успокоят възпалената кожа и да намалят сърбежа.

Най-честите места, на които се появява атопичният дерматит при бебетата е лицето, скалпа (особено върху бузите), както и по тялото (лакти и колена).

При децата, които развиват заболяването след бебешката възраст, обривът често започва по тялото - върху сгъвките на лактите и колената. Често срещано явление са младите пациенти с атопична кожа по врата, китките, глезените и/или сгъвките между бедрата и краката.

Атопичният дерматит се влошава при чесане, тъй като ноктите нарушават кожната бариера, което улеснява проникването на бактерии, причиняващи възпаление. Бебетата често търкат своята кожа в завивките или други повърхности, за да облекчат сърбежа. Сърбежът при всички възрасти може да стане толкова непоносим, че да попречи на съня. Тъй като заболяването е стресиращо за детето, родителите могат да се почувстват безпомощни да му помогнат, което да стресира и тях. Добрите новини са, че ефикасното третиране, както и добрата грижа за кожата могат да облекчат дискомфорта до голяма степен.

Има ли наследствен фактор?

Факторите, които водят до възникване на атопичен дерматит, не са напълно изяснени. Безспорен е наследственият фактор, който определя по-високия риск от поява на атопичен дерматит при деца, чиито родители страдат от заболяването или имат сенна хрема или бронхиална астма.

Генетичните промени определят имунологични дефекти и непълноценно образуване на липиди в роговия слой на кожата, което води до подчертана сухота и неефективна хидратация. От своя страна те определят улесненото проникване на множество външни дразнители (алергени) между раздалечените повърхности на клетките, които провокират засилената реактивност на кожата и появата на обриви по повърхността й. Такива алергени могат да бъдат някои контактни фактори като сапуни, разтворители, вълнени дрехи, парфюми и др., въздушните алергени, навлизащи в организма при дишане, като домашни акари, полен и др., както и някои храни - яйца, мляко, ягоди, шоколад, риба, миди, фъстъци и др.-които при една нормална кожа не биха предизвикали такива прояви.

Кожата на пациентите с атопичен дерматит е поселена от множество бактерии, които могат да обострят протичането на заболяването, като това може да настъпи и под влияние на други кожни или системни възпалителни заболявания.

Рискови фактори за проява

   1. Детето живее в развита държава (или град), където замърсяването е по-голямо или живее на място със студен климат. Любопитно е, че деца от Ямайка, които живеят в Лондон, са два пъти по-предразположени към атопичен дерматит в сравнение с живеещите в Ямайка.

2. Пол. Жените са по-предразположени към атопичен дерматит отколкото мъжете.

3. Майката е родила в късна възраст. Има доказателства, че ако майката роди в по-късна възраст, увеличава риска детето да развие атопичен дерматит

4. Ако родителите страдат от сенна хрема или астма, децата им могат да развият атопичен дерматит.

5. Определени храни, напитки и материи могат да предизвикат или да повлияят на атопичната кожа. Например:

- Материи като вълна и найлон, които могат да раздразнят кожата и да предизвикат потене - обличайте децата си в памучни широки дрехи.

- Алергии към храни, предимно към млечни продукти, ядки и миди (консултирайте се с лекар преди да премахнете нещо от хранителния режим на детето си!)

   6. Алергии към домашни кърлежи, прах или полени.

   7. Почистващи детергенти (особено в праховете за пране и омекотителите)

   8. Пасивно пушене.

   9.Сух въздух - внимавайте с климатиците!Освен разнасянето на много замърсители,те изсушават и въздуха. Включвайте овлажнител в стаята с детето, проветрявайте редовно или просто слагайте мокри кърпи върху радиатора.

До преди няколко години всички дерматолози препоръчваха кортикостероидни кремове, което накара много родители да се обърнат към алтернативно лечение. Какви са вредните ефекти от кортикостероидите?

По време на острите фази, освен емолиенти, е необходима и интензивна грижа - локални медикаменти. Обикновено те съдържат леки кортикостероиди като хидрокортизон.

Хидрокортизонът е познат като ефикасно и бързодействащо средство, което облекчава сърбежа през острите фази. Все пак кортикостероидите са хормони,които се произвеждат в нашия организъм и те са естествен подпомагащ лечебен фактор при атопичния дерматит в доста случаи. Въпреки това много родители се чувстват некомфортно да го използват върху детската кожа. Но той има своето място в лечението, особено когато е предписан подходящият крем в съответната дозировка за точен период с последващо излизане от режима на приложение. Действително продължителната употреба може да има негативни ефекти като леко изтъняване на кожата и разширяване на кръвоносните съдове. Също така той започва да губи от ефикасността си и не може да се прилага върху по-големи участъци от кожата. Затова не трябва да се прилага безразборно и да се компрометира мястото му в лечебната схема, а задължително под контрол на лекаря.

Какво ще посъветвате родителите на деца с атопичен дерматит?

За родителите е много стресиращо да гледат как детето им страда, но въпреки че няма дефинитивно лечение на атопичния дерматит, редовното и последователно третиране може да предпази от влошаване на състоянието на кожата, да я успокои - облекчавайки болката и сърбежа - да намали емоционалния стрес, да предпази от инфекции и от изтъняване.

При къпането трябва да се използват много меки измивни средства, най-често по типа на душ олио.

рН на измивните продукти трябва да съответства на това на кожата – т.е. да бъде между 4.5 и 6.

Водата не трябва да бъде прекалено гореща, защото ще усили сърбежа. Препоръчва се къпането да е с по-хладка вода и да не трае повече от 5 минути, за да се избегне кожната дехидратация.

Европейските експерти препоръчват къпането при тези деца да не е повече от 3 пъти седмично, но честотата на къпане не е чак толкова важна и основно зависи от сезона и географската ширина. Много по-важен е следващият етап – нанасянето на емолиенти поне два пъти дневно. Те се прилагат върху кожата веднага след приключване на банята за да я хидратират и да възстановят междуклетъчните липиди. Най-точното време за нанасяне на емолиента е когато кожата още е леко влажна.Подходящи са средства, които имат в състава си алое барбадензис, уреа, глицерин, витамин Е, различни растителни съставки. Използването на емолиенти подобрява сухотата на кожата и потиска сърбежа. Емолиентите трябва да се използват непрекъснато, за да предотвратят рецидивите на заболяването. Удачно е при избора на емолиент да се посъветвате с дерматолог. Той ще предложи различни средства в зависимост от състоянието на кожата, като добрите емолиенти не само възстановяват водно-липидния състав, но и стимулират укрепването на епидермалната бариера и повлияват положително кожния микробиом (микроорганизмите на повърхността на кожата).Подсушаването трябва да е с мека кърпа и трябва да се избягва грубото изтриване на тялото.

С какво може да се заменят кортикостероидните кремове? Какво изписвате вие на вашите пациенти?

Има един нов препарат на природна основа, Dexem за лечение на екземи и кожни възпаления.

Съдържа aloe barbadensis, както и нова патентована съставка - биоактивен бактериален блокер, която действа в няколко посоки:овладява възпалението като потиска патогенните микроорганизми - атакува Staphylococcus aureus и не позволява заселването на вредните бактерии върху кожата,стимулира локалния имунитет на кожата - за разлика от кортикостероидите, които го потискат и постепенно възстановява нарушената й бариерна функция, възстановява воднолипидния баланс на кожата, стимулира оздравителния процес, прави кожата по-устойчива и намалява риска от рецидив.

Облекчението на симптомите - сърбеж, дразнене, суха и зачервена кожа - настъпва след първите апликации. Продължителната употреба прави кожата по-здрава и устойчива и постепенно разрежда периодите на обостряне.Трябва да се знае,че при по-тежките случаи е необходимо да се започне с локален кортикостероид за няколко дни и след това да се продължи с биокрем Dexem за овладяване и превенция на симптоматиката при атопичен дерматит в дългосрочен план. Препаратът е дълготрайна поддържаща терапия за децата без странични ефекти и носи спокойствие на родителите в грижата за тях.

Има го под формата на крем (60 мл) и пяна (100 мл), като пяната съдържа допълнителна съставка – Centella asiatica, която подпомага процеса на заздравяване на нарушената кожна повърхност чрез стимулиране на колагеновия синтез. Пяната се препоръчва при по-големи кожни участъци за по-бърз ефект. Прилага се по няколко пъти дневно до облекчаване на симптомите, след което апликациите могат да се сведат до 1-2 пъти на ден за стабилизиране на състоянието.

Но винаги се консултирайте редовно с вашия дерматолог - различните фази на атопичния дерматит изискват различен подход. Не го сменяйте - той най-добре знае историята на вашето дете и спецификата на кожата му. Доверете му се!

Д-р Мариела Хитова е член на Българския Лекарски Съюз(БЛС), Българското Дерматологично Дружество(БДД), УС на Дружеството по микология, Дружеството по козметична дерматология, Европейската Академия по Дерматология и Венерология, (EADV), Международната Академия по козметична дерматология (IACD), Meждународната Асоциация на лекарите практикуващи anti-aging медицина(IAPAM), Американската Асоциация по ППБ(ASTDA), Европейското дружество по козметична и естетична  дерматология(ESCAD), Свeтовната Асоциация по anti-aging медицина (WOSAAM),  Европейското дружество за нокътни заболявания(ENS).

Майката, която ни написа това писмо, помоли да остане анонимна. Уважаваме молбата й.

Огледайте се и вижте дали не познавате майката на Иван - на площадката, в яслата, в детската градина, в училище. Тя има гражданска позиция, задава въпроси, всячески се опитва да помогне на детето си да развие пълния си потенциал. Обикновено казват за нея, че е „оная с претенциите“, “агресивна е“, „с нея не може да се говори“. Дали?!

Иван е по-различен. Ако го видите в магазина, веднага укорително ще погледнете майка му и ще си помислите „ Що за възпитание?“ Иван се тръшка на пода, защото не му е добре да чака на опашката, за да плати майка му. Тя е търпелива, гледа Иван с безусловна любов, а останалите от опашката се чудят, защо не го е набила вече. Сякаш боя ще реши всичките му проблеми.

Когато Иван тръгна на ясла и сестрата каза, че той вероятно е с аутизъм, майката едва не припадна. Ама не от думата аутизъм, тя не е страшна. Страшно е да даваш диагнози, без да си квалифициран. Имала била наблюдения, дългогодишен стаж и видите ли тези две причини, дават правото на медицинската сестра да срине родител, ей така с едно изречение. Майката на Иван не успя да се срине. Беше подготвена за този нелеп удар. Всъщност тя е подготвена за всичко вече.

И в градината не искат Иван. Той вече е етикиран - „дете със специални образователни потребности“. Системата не може да се справи с него. Децата в групите са число, клонящо към безкрайност. И всички деца страдат. Няма индивидуален подход, няма персонал, няма разбиране! Майката на Иван го спря от градина.

Уважаеми законотворци, хубаво сте я измислили Наредбата за приобщаващо образование, ама сме края на март, пари за децата със СОП, НЯМА! Кога ще има? Къде е онзи помощник на учителя за деца със СОП, когото обещахте? Има ли някъде такъв? Питам, че ми се иска да го пипна това митично същество, да ми се материализира и да видя надежда в него. Надежда за майките на Иванчовци, за учителите на Иванчовци, надежда за промяна, надежда за Иван!

Уважаеми учители и директори, децата със СОП са различни, толкова колкото и всички деца в норма са различни. Имате ли по-емоционално дете в групата/класа, по-срамежливо дете, дете с изявени дарби? ДА! Освен Иванчо, тези деца също имат нужда от ПРИОБЩАВАНЕ и вие го знаете! Искайте намаляване на броя на децата в групите/класовете, искайте помощен персонал. Да, вие имате нужда от помощ, точно колкото Иван! Не е срамно да кажете, че не се справяте! И да искате, не можете да се справите САМИ. Натоварено ви е, знам! Не издържате, знам! Потърсете помощ!

Уважаеми родители, имащи „нормални“ деца, бъдете подкрепа на майките на Иванчовци. Не ги обвинявайте, че искат децата им да растат заедно с вашите. Вашите деца ще помогнат на Иван да расте нормално! И дано никога не разберете, от първо лице, през какво преминава майката на Иван! Тежко е…

Уважаеми родители, непризнаващи за проблемите на децата си. Разбирам Ви! Не искате децата ви да бъдат етикирани. Майката на Иван най-много страда, че е разкрила, че детето й има проблем. НО! Разберете, че ако Вие не помогнете на децата си, няма кой да го направи! Не и в днешната действителност.

Уважаемо общество, толерантността към различието ние я създаваме. Толерантни възрастни утре, означава днешните деца да бъдат възпитавани към приемане и зачитане на различието. Трудно е, знам, но не е невъзможно. Десетки години лицата с увреждане бяха крити, все едно не съществуват. Изненада! Съществуват! Огледайте се! Имайте мнение, отстоявайте позициите си, не бъдете стадо!

Бъдещето на децата е в нашите ръце - учители, родители, институции. Няма как изведнъж да се промени всичко, но ако ние не искаме промяна, тя няма как да дойде сама! Образователната ни система е стара и неработеща. Да я разработим в правилната посока. За нашето бъдеще. За децата ни!

*Текстът е написан за майките. Майките на Боби, Тони, Маги, Ели, Теди, Мати, Пепи, Яна, Мая, Криси, Гери, Светла, Андрей, Мишето...

Списъкът е безкраен! Както и мъките им в борбата с образователната система на европейска България!

Това е ПРИЗИВ! Призив да се самосезирате. Където има дете със етикет „СОП“- има проблем.

#Президент

#МОН

#Омбудсман

#РУО

#ДАЗД

#Регионаленцентързаподкрепанапроцесанаприобщаващообразование

#Организациизащитаващиправатанадецата

Препоръчваме ви да прочетете Аутизмът не е присъда и Майките, които са тук.

Автор: Яна Пеева

„Стереотипите и сексизма ограничават потенциалния растеж и развитие.“

Аз не съм диамант. Не съм и цвете. Не съм и крайпътен камък. Аз съм си аз - с хубавото ми и с лошото ми. Защото имам и от двете. Искам хората да се държат с мен, както съм заслужила. Защото иначе не е честно. Нито спрямо мен, нито спрямо тях. Ако нараня някого или не съм достатъчно добра в нещо, искам да го знам. За да мога да се поправя. За да мога да се движа напред. За да мога да продължа да се уча. Искам човекът до мен да знае, че може да ми каже - “Яна, това не ми харесва, имам нужда от това, може ли да направим това?”. Не искам да стоя на пиедестал. Нито да поставям него на такъв. Така че, не, не съм диамант. Аз съм топло, променливо човешко същество, с чувства и желания, и мечти, и изисквания. Както всеки друг. И за щастие, благодарение на жените (и мъже) преди мен, имам право на избор. Мога да работя, каквото ми се отдава, каквото обичам. Мога да се оженя по любов. Мога да имам деца, мога да нямам деца. И нито едно от тези неща не ме прави по-”женска” или “неженска”. Имам право на избор. И това е най-прекрасното на света.

Така че, мили дами, жени, диаманти, цветя, каквито искате да бъдете, каквито вярвате, че сте, вие нямате право да ми го отнемате това право на избор. И ще си го отстоявам цял живот. Защото то няма общо с вас. Можем да бъдем всякакви. Живеем във време на безумни възможности. Но не сме еднакви, и не би трябвало да бъдем. Вашите желания, не са желанията на всички. Вашите предпочитания, не са предпочитанията на 3 милиарда и половина жени на света. Моите също не са.

Уважавайте се. Всички сме чували фрази от сорта “толкова са грозни жените, които псуват”, “толкова са непривлекателни жените, които се искат да са самостоятелни”. Не искам да ви казвам къде точно да ги поставите тези фрази, защото не е прилично. Не само за жена, а като цяло. Единствените жени, които не харесвам по начало, са тези, които не подкрепят другите жени. Не сме змии. Не си забиваме ножове в гърба за спорта. Не сме клюкарки, скандалджийки, не сплетничим. Това не са женски характеристики - човешки са. Спрете да поставяте всичко, което се приема за женско, като по-ниско. Подкрепяйте се. Ако не харесвате някого, не го харесвате, заради него, а не заради “половите му характеристики”. Ако приятелката ви има кариера, а вие си стоите вкъщи и гледате 3 деца, пускате по 2 перални на ден, готвите за 5 човека и успявате да сте адекватни - вие също работите. Не си прекарвате времето в “нищоправене”. Но това не ви прави по-жена от нея. И двете заслужавате внимание, подкрепа и уважение. Това са неща, които всички хора заслужават. Така че изборът си е ваш и никой не е виновен за него.

Не бъдете сексисти. Не обяснявайте на сина си, че не е мъжко да плаче. Или че не е мъжко да си играе с детския кухненски комплект. Или с кукличките. Няма мъже готвачи ли? Или дизайнери? Или просто такива, които обичат да се приберат след работа и да сготвят на себе си и половинката нещо вкусно. Дори и да не развият любов към някое от тези неща, не ги оставяйте да растат, вярвайки, че кухнята е женска територия и за тях би било срамно да влязат там. Не им разделяйте книжките на момичешки и момчешки, защото някой ден ще се подиграят на някого, чиито родители не са били толкова тесногръди. Обграждайте ги с любов, но ги учете да уважават всеки човек, без значение колко им е лесно да го разберат. Имаме право да бъдем себе си. Дръжте се с тях като с малки хора, а не като с малки мъже или малки жени. Това е единственият начин да се научат и те да се държат с другите като с хора, а не като с подразделения. Научете ги да бъдат по-добри от вас, дори и да не изберат същия път като вашия. Защото иначе ще страдат.

И сега малко наука. Има две основни теории за пола. Не това, което ни е в гащите, а това, което ни е в главата. Дечицата започват да разбират що е то пол към двегодишна възраст, а до 3г. могат да определят своя собствен. (Martin & Ruble, 2004)

1. Lawrence Kohlberg - въвежда теорията, че полът e концепция, която се научава. Според него когнитивните възприятия на децата за пола влияят на действията им.

2. Втората теория е за пола като социална конструкция. В момента, в който децата се самоопределят като момчеце/момиченце те започват автоматично да се насочват към нещата, които обществото определя като приемливи за съотвения пол.

Ако вие не набивате в главата на детенцето си неща от сорта “момчетата играят компютърни игри, момичетата четат книжки”, “момиченцата са по-старателни, момчетата са много мърляви”, “кухненският комплект е за момичета, кубчетата са за момчета”, те няма как да го научат сами. Ще си играят с нещата, които са им интересни, без да се притесняват, че ако посегнат към нещо, предназначено за другия пол, ще са ненормални и ще им се подиграват.

Децата виждат всичко, попиват всичко, чуват всичко. Може и да си мислите, че сте най-либералните широкоскроени модерни родители на света, но ако детето ви си мисли, че бихте имали против да играе с дечица от другия пол или с играчки, които не са в правилния цвят, шансът е, че вината е у вас.

И като за край - позволете им да имат еднакви възможности. Не им казвайте какво е “истински мъж” или “истинска жена”, не обяснявайте на момченцата, които са по-чувствителни, че са женчовци, а на момичетата, които обичат да спортуват, не мрънкат и са по-самостоятелни, че са “мъжки момичета”. Как после момчето ви да уважава жените, като сте го обиждали с това, че е “женчо”? Как би могла една обидна дума да се превърне нещо хубаво? Няма как.

Тази статия е отговор на статията на руската психоложка Олга Валяева, която вчера публикувахме. Според нея момиченцата са диамант и трябва само да се хвалят, а момченцата е редно да се поощряват, само когато имат заслуги. Характерно за руските психолози е половото разделение във възпитанието.

Автор: Мария Пеева

Детски рожден ден не много отдавна. Докато хлапетата играят в клуба, родителите сме се разположили в близкото заведение, бъбрим за децата и училищата, отпиваме от студените питиета и се опознаваме. Групата е доста смесена, защото освен съучениците, присъства и тайфата от квартала, както и компанията от приятелски семейства и роднини. От изучаването на езици, разговорът се завърта към следването в чужбина, предпочитаните университети, къде таксите са високи, къде се живее по-добре и изведнъж една майка заявява:

- Ама то скоро няма да има Европейски съюз, така че не се знае дали децата ни изобщо ще могат да учат в чужбина, когато пораснат.

На което друга майка отговаря:

- И по-добре. България само губи от този Европейски съюз. Те, англичаните, не са вчерашни.

- Французите и те ще се махнат. - добавя трета.

- Чакайте, чакайте малко. Защо мислите, че губим от Европейския съюз?

- Е, как? Ние плащаме милиарди за членство, вместо да ги инвестираме за България. Уж ни финансират, пък всъщност ние тях финансираме.

Гледам я жената, интелигентна на вид, децата й учат в елитни училища, знаят по няколко езика...

- Но вие нали сте наясно, че получаваме много повече средства от еврофондовете от това, което плащаме като вноска за членство? Може да се каже, че бедните държави са повече бенефициенти, а богатите - най-вече донори.

- Ами, не знам, аз чета други неща.

- Къде ги четете?

- В интернет, много ясно. Не помня точно къде, но много интересно беше обяснено.

Единият от гостите, икономист, се захвана да обяснява на дамата на дълго и широко с точни цифри защо сме "на далавера" от Европейския съюз, а аз се замислих за тези фалшиви новини, които толкова обсъждаме напоследък и колко време е нужно, за да се научат хората да ги отсяват от истинските. И най-вече дали изобщо е възможно. Медиите и социалните мрежи бълват ежедневно фалшива информация. Всеки може да напише каквото си поиска и ако то звучи достатъчно шокиращо, се разпространява мълниеносно до стотици хиляди. Както казва Тери Пратчет в "Истината": "Двама-трима младежи, които си човъркат нещо в работилница, могат да променят подредбата на света". В същото време неманипулираната информация стига до много по-малко хора, защото обикновено не е достатъчно скандална и плашеща. Хората просто обичат да четат и да разпространяват най-вече провокативни статии. Виждам го дори по една бутикова медия като мама нинджа, която може да се похвали с изключително интелигентна аудитория. Заглавието ви прикова веднага, нали така? Дали щяхте да прочетете статията, ако се казваше "Случка от рожден ден"?

Реших да споделя с вас няколко простички правила за отсяване на фалшивите новини, които следвам. Не съм ги измислила аз, нямам такива претенции. Може да се каже, че те са "Божиите заповеди" на критично мислещия човек.

1. Първо четете, после споделяйте. Не бързайте да споделите нещо, само защото заглавието звучи атрактивно. Повечето фалшиви новини ви печелят точно със заглавието си.

2. Проверявайте източника. Ако в статията няма ЛИНК към източника, а не просто да е упоменат, има голям шанс да ви подведат. Случи ми се наскоро с една уж медицинска статия, в която бяха цитирани източници без линк. Направих си труда да издиря единия и се оказа, че цитатите са манипулирани.

3. Проверете дали стара информация не се представя като нова. Преди време доста мои приятели споделиха история за трафик на деца за органи в Пакистан с шокиращи снимки. Проверих снимките, оказа се, че са истински. Само че на жертви на газова атака в Сирия преди няколко години. Сайтът просто гонеше трафик с фалшива информация. За тези от вас, които не знаят - в Гугъл има опция за търсене по изображение.

4. Избягвайте предубедени сайтове. Напълно нормално е всеки да си има убеждения и мнения. Лошото е, че много сайтове претендират да са непредубедени и се представят като такива и вие приемате мнението им като обективно, докато всъщност то не е.

5. Доверявайте се на доказани новинарски сайтове. Аз лично проверявам всичко в големите медии, които доказано не злоупотребяват. Ако нещо не е излязло в BBC, CNN, Guardian, си имам едно наум. От българските новинарски сайтове следя Оффнюз, Дневник и Капитал, Медиапул, България он еър. Те не са политически ангажирани и се борят за обективност. Има и други читави медии, разбира се, просто аз съм си харесала тези, човек не може да чете всичко. Националните телевизии също не биха си позволили да представят невярна информация. Дори да има шокиращи и скандални новини, те поне ще са проверени.

6. Проверявайте всичко, което ви притеснява в Гугъл. За научни статии търсете научни източници с линкове. За шокиращи и притеснителни статии (примерно скандала с лютеницата), търсете мнение на експерти.

7. И накрая, но не на последно място. Търсете добрите новини и избягвайте лошите. Има неща, за които човек не може да затвори очи, наистина. Но когато не го касаят лично и не може да помогне, може би е по-добре да си ги спести.

Толкова от мен за фалшивите новини. На 30 март има дискусия по този въпрос, писахме за нея наскоро. Ще се проведе във философски факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, зала 305, от 18 часа. Ако имате възможност и интерес, посетете я. Аз мисля да отида.

Автор: Ина Зарева

- Какичко, какичко, виж, аз плувам! Виж, какичко! Плувам!

Трябва ми доста време, за да разбера, че се обръща към мен. Не са ме наричали „какичка” от миналия век. Момчето е около десетинагодишно. Стройното му тяло се извисява в скок над вълните, а след това изведнъж пада настрани, за миг потъва, а после изскача отново и следва неизменният и пълен с възторг вик:

- Какичко, видя лиии? Плувам! Аз плувам!

Вече нямам никакво съмнение, че очаква точно моето одобрение и отвръщам също толкова възторжено:

- Браво на теб! Ти плуваш!

Добрите му очи, кацнали като две кафяви, палави мечета на кръглото личице, се изпълват със слънце. Започва все по-старателно да ми показва „плуването си”, вдъхновен от всяка моя похвала. Оглеждам се за някой родител или близък, който е до него, но изглежда момчето е влязло само на плиткото. Вече е направило над 30 скока на всяка страна. Неуморно, искрящо от радост, неподправено, всемогъщо детенце на 3, в тяло на 10.

Шумът на плажа заглушава този на вълните. Закачлив смях, злочест детски плач, изчерпателен асортимент на смугли продавачи, последни музикални хитове – водовъртежът от звуци и стонове се е плиснал по целия бряг. Хората пълнят шепи, очи, души със заобикалящото ги. Събират слънце и море, колкото фибри имат по телата си.

Излизам от водата, за да взема топка за неизменните водни игри. Мокрият пясък рязко се сменя с въглени под стъпалата ми. Бързам да се върна в приятната хладина на вълните, но в този миг съзирам майката, вперила притеснен поглед в безстрашния си плувец. Грижата й не е типичната като на всички останали майки. Тя е остра и мъчителна. Лицето й е твърдо и непоколебимо като скала, а красивите му черти са се вкаменили в едно единствено изражение - тревожност. Наблюдава хората, приближаващи сина й, готова всеки миг да скочи и да го защити. Тя не е на плажа, не е в този град, не е на тази земя. Тя е само и единствено в детето си – в израженията, в мислите, в емоциите, които е свикнала да разчита още преди да са се проявили. Говори с някого до себе си, но очите й не изпускат щастливото момче. Тя е там с него, около него, в него. Бризът понася част от думите й до мен:

Да не пречи там… Да не пречи на хората… Дали да го извикам… Толкова е щастлив… Да не пречи само…

Веселякът ме забелязва отдалеч. Махва на майка си, но после бързо се обръща към мен:

- Какичко, виж! Аз плувам! Виж, какичко!

Следват нови скокове и потъвания, след които личицето му е още по-ликуващо.

Хвърлям топката към децата си, а аз оставам още малко до този несекващ извор на радост и чистота:

- Аз плувам, какичкооо! Видя ли? Видя ли!

Една по-млада от мен жена се опитва да си проправи път навътре в морето. Минава покрай нас и нов залп вода и радост избухва точно върху нея.

- Безобразие! – възмутено отсича дамата.

Малкото-голямо момче рязко спира представлението си. Лицето му придобива сериозно и уплашено изражение, добрите му очи леко потъмняват, докато сканират като рентген жената, след което внезапно възвръща сладкия водопад от щастие и с най-възторжения и невинен глас й казва:

- Бабичко мръсна, виж аз плувам! Виж, бабичко мръсна, плувам!

Жената се ококорва, изсумтява нещо и бързо се отдалечава от нас. Едва сдържам смеха си. Момчето продължава ликуващия си танц с водата, аз поглеждам майка му, която ни е доближила, усетила с цялото си същество, че нещо се случва. Усмихвам й се и тя се връща обратно.

Идва ми да я прегърна и да й кажа:

- На никого не пречи твоето прекрасно момче! То цялото е едно сърце, което тупти извън тялото и мозъка, които нещо са се поразминали някъде във времето и сега се догонват, но не могат да попречат на пулсациите му. На любовта му. На радостта, която ще го пази, защото не той пречи, а на него му пречат да бъде дете, туптящо от щастие. Но той знае как да се справи с всичко, защото притежава затрогваща сплав от интелигентност, сърдечност, хумор и интуиция, каквото и да показват медицинските стандарти за развитието му.

Много неща искам да кажа на тази майка с вкаменено от тревога лице, но в този момент едно дете започва да стъпква с настървено озлобление пясъчния замък на сина ми. Майка му го държи за ръка с безизразно изражение и рее поглед някъде, докато то отчаяно се опитва да привлече вниманието й, за да бъде и тя тук с него.

Синът ми избухва в плач, а малкото-голямо момче ме изпреварва и го приютява в прегръдката си. После тъжно и объркано ме поглежда и пита:

- Какичко, какичко, той защо плаче? Защо плаче? Нали мама е тук.

Автор: Мария Пеева

Преди десетина години взех едно от най-правилните решения в живота си – да остана да работя вкъщи, за да намаля стреса от ежедневното тичане до офиса и да отделям повече време на децата си, които по онова време вече бяха на път да станат три, а после се увеличиха и на четири. Признавам, че в началото ми беше трудно да се организирам, разсейвах се и губех много време, след което се налагаше да си довършвам работата през нощта. Работата на преводача винаги е свързана със срокове и нерядко се случват и спешни поръчки, които са по-добре платени и не са за изпускане. Веднъж съпругът ми каза, че изглежда сякаш сега работя повече, отколкото по времето, когато съм била в офис. Един ден седнах и си записах точно какво правя и защо се случва така, че времето сякаш ми се изплъзва между пръстите, и то при положение, че не губя часове в пътуване до офиса. Оказа се, че най-много време „губя“ в домакински задължения, които преди съм вършила вечер между другото, и в „разсейване“ с децата.

Предполагам, че както майките, които работят вкъщи, така и тези, които са в офис, се сблъскват с подобен проблем. Същото се отнася и за жените в майчинство, които се опитват да намерят малко време за себе си, да прочетат нещо или да изкарат някакво онлайн обучение. Наскоро една майка ми писа с молба да обърна специално внимание на тази тема. При нея проблемът е, че детенцето й боледува често. Тя има възможност да отсъства от офиса и да работи вкъщи, но хлапето буквално не я оставя на мира да проведе дори един телефонен разговор или да си отговори на мейлите. В същото време няма как да наеме бавачка за седмица, няма баба под ръка и понякога се налага да го прати на градина не съвсем оздравяло, което води до ново заболяване и кръгът отново се завърта.

Реших да споделя с вас някои дребни хитрости, които ми помагат да работя вкъщи, когато децата са наоколо, във ваканция или болни, и как да ги ангажирам, когато се наложи да ги водя с мен по задачи.

Децата искат внимание и го заслужават, няма две мнения. Но също така не може цялото внимание на майката да е съсредоточено върху тях по цял ден, по простата причина, че дори да не работи вкъщи, пак има куп домакински задължения за вършене, налага се да се отиде на лекар, да се чака на опашка за преглед или в банка, да се платят разни такси, да се напазарува. Факт е, че майката върши по няколко неща едновременно, но това създава и не малък стрес. Затова първото, на което трябва да научим децата си, е, че през деня има време, в което мама не се занимава с тях и не е на тяхно разположение. Ето какво правя аз.

1. Планиране на деня. Установих, че ако реша да си свърша работата между другото, когато детето ме остави на мира, никога не ми се получава и се налага да седна, чак след като всички вечер заспят. Дори за нощна птица като мен, с времето това става изтощително, особено когато на следващия ден се налага да станеш в седем сутринта, за да изпратиш по-големите ученици. Затова винаги правя план на деня, около който структурирам и детската програма. Макар че моите вече са големи и ходят на градинка/училище, имам практика, когато се разболее някой от тях, да го оставя вкъщи поне два-три дни, след като е оздравял, за да се укрепи имунитета му. Реално това значи, че се случва четиригодишният ми Алекс да стои по десет дни вкъщи, а междувременно аз имам да превеждам, да пиша и да подготвям материали. Всичко това отнема минимум три-четири часа на ден. Правя си график, в който използвам времето между изпращането на големите момчета на училище и неговото събуждане, и около час от активното му време преди обяд, както и следобедния му сън. Самият факт, че съм го написала черно на бяло, някак улеснява следването му и не ми дава възможност да се разсейвам. Освен това впечатлява децата, като им го покажете и заявите сериозно: Ето, тук е написано, че сега е време за самостоятелни игри. Което ни води и до втора точка.

2. Самостоятелни занимания. Както и друг път съм писала, дори и малкото дете може да бъде приучено да се занимава самостоятелно. Не само за да ви остане малко време, но и защото за него е полезно. Ако не искате до седми клас да пишете с него домашни и да висите на главата му, защото то не успява да се съсредоточи, от съвсем мъничко го учете да се занимава без да ви търси постоянно. Има подходящи самостоятелни игри за всяка възраст. Игрите по Монтесори успешно развиват концентрацията при малките деца. Към тях добавям рисуването, залепването на стикери, подреждането на играчки, реденето на пъзели, конструирането. Алекс, например, обожава да подрежда колички на малката холна масичка до мен, докато аз съм на компютъра. Случва се да не ме потърси половин час, докато си пренарежда колите по цвят, големина или някакъв негов принцип. Друга игра, която обича, е да сглобява конструктори. Миналото лято лекувахме някаква упорита стомашна инфекция цели три седмици и открихме една забавна игра, която всеки ден ми „печелеше“ поне час – давах му леген с вода и кърпа и той миеше наред всички колички и играчки, след което ги подсушаваше. После, разбира се, се преобличахме, и се налагаше да мия пода, но пък детето беше доволно, както и аз. Коко на неговата възраст обичаше да рисува, да моделира, да нанизва копчета и мъниста на връвчица. Косьо харесваше екшън фигури и разиграваше цели филми с роботи и супер герои, в които той играеше всички роли. Пробвайте различни самостоятелни занимания, докато намерите това, което най-много допада на детето ви. След това надграждайте. Ако първо му е интересно да лепи стикери, след време му дайте да прави апликации с тиксо, после и сам да изрязва фигурки и да ги залепва. Ако обича конструктори, не му давайте всички налични конструктори, а само един. Ако изгуби интерес, добавете друг, съвместим и пак надграждайте. Предлагайте самостоятелните игри една по една, не всички накуп, защото децата се объркват. Ако им стоварите на масата конструктор, моливи, листове и пластилин, най-вероятно няма да захванат нищо за повече от пет минути и накрая ще имате една купчина разхвърляни игри и едно скучаещо дете. Ако им дадете една игра, шансът да задържи интереса им е много по-голям. За по-големите деца най-доброто самостоятелно занимание е четенето. Моите знаят, че през ваканцията задължително всеки ден следобед имат време за четене. Тук обаче има един важен момент, на който трябва да обърнете внимание. За да има детето желание да играе самостоятелно, трябва преди това да е получило нужното внимание от вас. Ако то чувства, че не сте му отделили достатъчно време, изобщо няма да ви остави на мира. Затова първо винаги си поигравам малко с него, след което му казвам, че сега е време мама да работи, а той да играе сам. Показвам графика, часовника и обяснявам кога ще приключа. На децата им харесва да са наясно с вашата програма, така се съобразяват с нея с много по-голямо желание и дори се чувстват съпричастни.

3. Телевизор, технологични игри. Не съм от крайните родители, които напълно отхвърлят присъствието на технологиите в живота на детето. Според мен във времето, в което живеем, ако изобщо им откажем достъп до телевизия и технологии, ще ги превърнем в аутсайдери. Всичките им приятели ще обсъждат някоя игра или филм, а те няма да знаят за какво става дума. Телевизията може да ви осигури малко време, но е много важно да се съобразите с възрастта на детето. За дете на две годинки не позволявам повече от петнайсет минути два-три пъти на ден. Имайте предвид, че ако пуснете телевизора още със събуждането му, после то ще иска да гледа през целия ден и може дори да се разстрои. Малкото дете не разбира защо прекаленото гледане на телевизия е вредно за него и да му спрете филмчето, е все едно да му вземете десерта от устата, преди да го е изял. Затова избирам предаване в час, след който съм планирала нещо интересно, например разходка. За по-големите деца предпочитам да пусна някое смислено филмче. Телевизията не бива да е целодневен фон, на който се прави всичко останало. Точно преди лягане също не е препоръчителна, защото действа възбуждащо и после детето по-трудно заспива. Същото се отнася за игрите на смартфон или айпад. Тези джаджи вършат идеална работа, докато сте навън и примерно чакате за преглед при доктора. Времето минава неусетно и децата не нервничат. А вкъщи, докато гледат телевизия, можете да си проведете важните разговори, да свършите някоя домакинска работа или просто да изпиете едно кафе на спокойствие и да си отдъхнете. Няма нищо срамно в това, и мама е човек. Важното е да не изпуснете контрола и детето да седи пред екрана твърде много време, защото тогава ефектът е обратен – не само, че е вредно за него, но и се изнервя и става още по-трудно да си свършите другата работа.

4. Включвайте го в домакинската работа. И най-малките деца обожават да правят нещо заедно с вас. Вместо да се чудите какво да им измислите, за да можете да домакинствате на спокойствие, намерете начин да ги включите и да се чувстват полезни. Ако готвите, сложете ги до вас и им дайте да „режат“ зеленчуци със затъпено детско ножче, да мачкат картофче за пюре, да бъркат яйца, да мият плодове. Ако чистите, дайте им парцал да бършат прах. Ако сортирате чисто пране, дайте им да сгъват дрешки. Те могат да подреждат масата (Алекс веднъж беше сложил тоалетна хартия вместо салфетки), да я прибират, да подреждат играчките заедно с вас. Могат да се включат в оправянето на леглата като опънат завивката или наредят възглавниците, в слагането на мръсни дрехи в пералнята и почти във всяка домакинска работа, която не включва употребата на опасни препарати или уреди. Не казвам, че после няма да се наложи да довършите започнатото от тях, но поне ще сте им осигурили интересно занимание и ще сте сложили началото на един добър навик. Ако детето има по-големи братя или сестри, насърчавайте ги да си играят заедно, но внимавайте да не прекалявате, защото опитът ми показва, че гледането на по-малките от по-големите невинаги работи успешно. Когато Алекс беше бебе, обожаваше да гледа как батковците му играят на нещо и ги наблюдаваше продължително, докато си лежеше на шезлонгчето. Като порасна, стана малко по-сложно, защото започна да им взима играчките и да им пречи. Сега са на етап, в който интересите са различни и когато помоля някои от батковците да го наглежда, знам, че просто ще му пуснат телевизора, затова предпочитам да им възлагам само воденето и взимането на градина. Не е малко.

5. Когато ви се наложи да водите с вас детето в банка, на лекар, на някоя среща, в учреждение или изобщо на места, свързани с присъствието на много хора и чакане, винаги има напрежение. Първо, овладейте собствените си нерви, защото децата усещат притеснението на мама и стават дори по-палави и шумни от обичайното. Второ, спомнете си, че всички тези хора, които подозирате, че ви гледат критично, най-вероятно също имат деца и са напълно наясно, че хлапетата понякога вдигат шум и не е толкова лесно да ги укротиш. Ето какво си нося винаги в подобни случаи:

• Вода
• Нещо за хапване според възрастта на детето - банан, солети, обикновени бисквити (Коко веднъж ни развали коледната фотосесия, защото внезапно огладня и нямах нищо под ръка, а уж не беше чак толкова малко дете. Оттогава винаги имам "залъгалки")
• За най-малкия освен любимата за момента играчка, задължително нося и малко пликче с някои позабравени играчки, които да пусна в употреба, ако любимата омръзне.
• Молив и лист, или книжка със стикери или картинки
• Мокри кърпички (забелязали ли сте как децата винаги решават, че им се ходи до тоалетна на обществени места? Полудявам, когато натоварена със сто неща, изведнъж чуя тази реплика: "Мамо, ака ми се.")

Както виждате, не са някакви големи предмети и всичко се побира в дамската ми чанта. Любимата играчка обикновено е в раничка на гърба на детето и то много важно я изкарва и прибира по няколко пъти. Когато му омръзне, вадим забравените играчки и ги добавяме към нея, с което печелим още десетина минутки. После идва ред на рисуването или книжката. Ако нищо от тези не помогне и детето започне да нервничи и да вдига повече от обичайния шум, давам телефона си. Никога не оставям децата "за малко" при рецепционистката или при някоя непозната майка, леля, баба, докато вляза в лекарския кабинет или ако се наложи да отидем до тоалетна с най-малкия. Не съветвам и вас да го правите. Първо защото децата се притесняват от непознати, второ защото човекът най-вероятно е добронамерен, но ако детето избяга или се изгуби, отговорността е изцяло ваша, както и целия ужас и притеснение, докато го откриете. Ако сте с бебе, проверете дали мястото, което трябва да посетите, има достъп за колички. Ако няма, носете го в кенгуру, за да не ви се налага да качвате количка по стълбите сама. В случай че имате час при лекар или зъболекар, кенгуруто не ви върши работа, защото ще трябва да оставите някъде бебето, докато ви прегледат. За щастие в клиниките винаги има асансьор, така че спокойно можете да отидете с количка. Ако пък чакате на опашка в някое учреждение и ви се стори, че децата са на път да се изморят или изнервят твърде много, помолете да ви отстъпят ред. Хората невинаги се сещат сами, което не значи, че ще ви откажат, ако ги помолите. Ако все пак ви откажат, просто оставете детето да вдига шум до бога, да тича около тях и да им бърка в чантите. Заслужили са си го :)

Последното, разбира се, беше шега. Не отричам обаче, че понякога ми се иска да го направя. :)

Толкова от мен по темата. Очаквам от вас идеи и коментари. Винаги има какво да научим едни от други.