Арх. Пенка Станчева, PS-ARCHITECTS

Мамето-нинджа, познатата на всички вас моя приятелка Мария, ме попита преди няколко дни дали няма да й напиша нещо за рубриката ДОМ. Разбира се. И първата история, която й разказвам, е за т.нар. уют. Тази дума е едно от „любимите“ мои термини-клишета в интериорния дизайн. Но има ли някой, който да не иска домът му да е уютен? Едва ли. Все пак задайте си въпроса какво точно имате предвид когато го кажете, дори пробвайте да си запишете вашия отговор преди да продължите да четете. Аз също го направих преди да започна да пиша. Отгоре виждате една визуална зимна версия, която да ни помогне с дефинициите.

Моите първи отговори по темата безспорно са свързани с МАТЕРИАЛИТЕ. Това, което кара често хората да определят едно място като уютно, е наличието на ДЪРВО. Но използването му има своите особености – то уплътнява много силно средата и неговото присъствие трябва да се балансира умело със светлина и лек цвят. Ако таванът е облицован с дърво, това прави още по-притворено пространството. При така широко разпространената у нас „светла“ височина в помещенията от 250 см, това направо е равносилно на ефекта „пещера“. Така че дървото, използвано умело, с мярка, би направило мястото уютно със сигурност. Но употребата му трябва да е премерена.

Вторият отговор на въпроса какво всъщност е „уют“ е – „огън“, „приглушена светлина“, „свещи“ или иначе казано СВЕТЛИНАТА. Тя е ключ към резултата „уют“. Извън камината и свещниците, за които няма да разсъждавам сега, ще обърна внимание на стоящите лампи в помещенията. Чрез тях в определени моменти можете да приглушите основното осветление и да осветите само ъглите на стаите. Така атмосферата става мека и топла.

Вероятно тук е моментът да вметна, че така широко разпространената напоследък мода на „голата крушка“ може и да е ефектна и бюджетна, но със сигурност не е нещо, което аз асоциирам с „уют“.

И още един елемент в рецептата – ТЕКСТИЛЪТ, или с други думи – пердета, килими, декоративни възглавници. Вероятно само слагането на много възглавници няма да реши сам по себе си въпроса, но в една по-цялостна разработка ще добави „щипка сол на гозбата“.

Всичко това са само някои малки насоки в една доста сложна материя, наречена интериорен дизайн, няколко „лесни рецепти“ за това на какво да обърнете внимание.

Всъщност като човек, създавал много домове през годините, съм стигнала до разбирането, че домът е уютен, когато не е нито прекалено празен, нито прекалено пълен. За да можеш да го направиш такъв трябва добре да разчиташ даденостите на пространството и вкусовете на клиентите, да насочваш така процеса, че накрая да остава простор, въздух, но да не е празно. Пространството трябва да ни кара да се чувстваме обгърнати от него, но без да сме затиснати – това е моето разбиране за уют.

Един полезен сайт за майките с малки деца, които искат да се реализират професионално. Идеята е на Силвия Трифонова и тепърва ще помага на много жени. Сайтът се казва Her Startup ( http://herstartup.today, www.facebook.com/herstartup) и е с мисия да свърза, вдъхновява, промотира и дава практични знания и мотивация на предприемчиви български майки, с цел да изградят успешен бранд или да се завърнат отново в офиса - но с много повече заряд, знания и умения.

Her Startup изготвя и списък на компаниите в България, които са “приятелки” на майките с малки деца (mom-friendly на английски) и дават на родителите различни придобивки като например - бонуси, възможност за работа на половин работен ден, възможност за работа от вкъщи определен брой дни в годината, детска градина, др. Ако искате да препоръчате такава компания или да видите кои са споделени до момента, присъединете се към групата им във Facebook. Ако сте такава компания, непременно им пишете, за да се представите.

Кога придобиваш най-голяма смелост да осъществиш мечтите си?

Когато разбереш, че всъщност нямаш никакво време за губене.

Обичам да пътувам с метро. В пиков час – не, разбира се, но през уикендите е толкова спокойно и полупразно. Сядам на ъглово място, тиха и невидима, и наблюдавам хората около мен. Не чета книга, не се вторачвам в телефона, просто се оглеждам и колекционирам. В метрото всеки се чувства сам и незабележим и можеш да прочетеш толкова много истории.

Възрастната женица с яркото червило отсреща. Палтото й е захабено, но от дебела, качествена вълнена материя. От 80-те, майка ми имаше навремето палтенце с такава кройка от „Валентина“. Сигурно още й топли. На сбръчканата шия се мъдри фишу с лъскави нишки, вързано умело на кипра фльонга. На краката ортопедични обувки подават обли връхчета под вълнен панталон с ръб. Сигурно глезените й се подуват и не може да носи ботуши дори в снега. Жената стиска здраво черна чанта с две дръжки и розово найлоново пликче, пълно с евтини лакомства, от типа, който децата си купуват от училищната лафка въпреки забраната на родителите – зрънчовци, вафли и смучещи бонбони. Ясно, отива на гости при внучетата. Вперила е поглед право пред себе си и е стиснала здраво тънките начервени устни. Усмивка няма нито в очите, нито на устата. Подозирам, че е от онези баби, които обичат да правят забележки, да оглеждат преценяващо и да дават поучителни примери от личния си живот. Вече й е късно да се научи да е мила. Домъчнява ми за нея. Смъртта е достатъчно студена, та да прекара човек и живота си в хлад.

На следващата спирка се качва младеж. Хубаво тъмнооко момче с високо чело, късо подстриган перчем и гладко обръснато скулесто лице. Носи дънки и тъмно яке. Дънките са изчистена стандартна кройка, леко изпънати по бедрата, не смъкнати, без кръпки и декорации. Под якето се подава тъмносин пуловер и якичка на риза. Якичката е подгъната накриво и веднага ми се набива в очите. Направо ми идва да се пресегна и да я наглася, но разбира се, не го правя. Младежът очевидно живее сам, си мисля. Никое момиче, никоя майка не би го пуснала да излезе от къщи с така подвита яка. Сяда на моята тройна редичка, по диагонал срещу бабата, и тръска спортен сак в краката си. Вероятно отива на фитнес или плуване, има широките плещи и самоувереността на редовно трениращ човек. Вади телефона си, с привичен жест плъзга пръст по екрана и потъва.

След три спирки ще слизам. Вагонът е все така празен – само аз, възрастната дама и младежът. В този момент вратата се отваря и влиза невъобразимо красиво момиче. Не от кифленския тип, а от онези естествените красавици, които изпълват с възхищение и мъже, и жени. Екзотична красота, малко широки скули, плътни вежди с естествена извивка, вълнисти черни къдрици и леко мургаво лице, на което още по-ярко се открояват зелени очи с пронизващ поглед. За такива очи, мисля си, преди няколко века биха изгорили горкото момиче като вещица. Старицата свива устни още повече. Младостта и красотата не понасят добре на всекиго. Момичето сяда точно срещу младежа и кръстосва две стройни крачета в тесни дънки и високи ботуши. Поглежда го с видим интерес, нашето момче определено хваща окото. Но той продължава да си зяпа телефона, леко приведен напред. Идва ми да го сръчкам. Какво толкова му гледаш на този телефон, виж каква хубавица седи срещу теб. Следващата спирка наближава, старицата става и се отправя към вратата, но розовото найлоново пликче се закача в нещо, може би в кокалестите й пръсти, и цялото му съдържание се разпилява по пода. Женицата изписква нещо и се опитва да се сгъне и да събере покупките преди да се затворят вратите, но младежът я изпреварва, хвърля телефона си на седалката между нас, с бърз жест събира всичко в голямата си ръка, натъпква го в ръцете й, хваща я под ръка и й помага да излезе точно навреме. Старицата се обръща да му благодари, но вратите вече се затварят, а момчето се връща на мястото си обратно и пак хваща телефона. Момичето вече го гледа с неприкрито възхищение. „Вдигни очи, глупчо“, си мисля. Насочвам цялата си мисловна енергия към него, опитвам се да подам телепатичен сигнал. Не работи. Покашлям, въртя се неловко на мястото си. Виждам как една тръпка е на път да угасне, още преди да се е родила. Виждам нежна женска ръка, която наглася изкривената яка под пуловера и погалва гладката буза. Виждам красиви дечица със зелени очи и високи интелигентни челца, които никога няма да видят белия свят. Кипя от вътрешно негодувание, а ето че и моята спирка идва.

Скачам импулсивно и си изпускам чантата на земята. Жестът е абсолютно несръчен и изкуствен и в никой филм нямаше да мине за достоверен, но тези двамата са толкова погълнати – тя от него, той от телефона - че не забелязват самото изпускане, а само разпилените по земята тефтерчета, кърпички, червила, портмоне. Момчето реагира по абсолютно същия начин, хвърля телефона на седалката до него и бързо се навежда да събере всичко от пода. В този миг, в тази наносекунда правя нещо, което никога не бих помислила. Грабвам телефона му от седалката и го пъхвам в джоба си. Той се обръща и ми подава събраните от пода дреболии, аз ги грабвам, усмихвам се неловко и изхвърчам навън миг преди вратата да затвори. Сърцето ми направо ще изскочи от вълнение. Боже, затова ли крадат хората?

Обръщам се и за миг погледът ми се кръстосва с този на момичето. „Сестро, сега е твоят момент. Ако ви е писано, ще бъде.“, си мисля. Виждам как младежът се изправя и започва да се оглежда смутено. Тя вдига глава към него и сякаш понечва да му каже нещо. Влакът се отдалечава, завесата пада.

Тръгвам към изхода на метрото с толкова широка усмивка, че отстрани сигурно изглеждам като напушена. Не ми пука. И без това няма никого. На изхода се спирам за миг и се навеждам над прозорчето на касата.

- Прощавайте. - казвам със сериозен тон, макар че усмивката все още играе на ъгълчетата на устата ми. – Намерих един телефон.

Финалът, естествено, е въображаем. В последния миг надделя споменът за баба ми, която ни е строила петима невръстни братовчедчета и ни боцка розовите длани с голямата губерка, задето сме обрали черешата на съседа. Така че моралистите могат да са спокойни. Няма нарушени закони. А трябваше, трябваше...

Мария Пеева

На теб,

дето дойде сякаш от нищото и успя да повдигнеш брадичката ми, 

за да ми видиш очите, когато не можех сама да вдигна глава,

дето отметна нежно онзи мой така дразнещ кичур и каза, 

че е като посребрена трева и ухае,

дето кротко избърса изпоцапаното ми от прах, 

безпътица, безсъница и някакъв дъжд лице,

дето ми даваше въздух всеки път, 

когато отново отказвах да дишам,

дето ме вдигаше на ръце, 

когато падах защото отказвах да ходя,

дето чуваше всеки мой писък, 

когато мълчах най-дълбоко,

дето просветваше при всеки тънък лъч 

на възможна усмивка в очите ми,

дето събираше прашинките от опустошения ми смях 

и един ден ми го дари - леко нащърбен, но мой,

дето успя да върнеш от пътя душата ми и я убеди, 

че си струвам връщането,

дето събуждаше сетивата ми едно по едно, търпеливо, 

и се радваше тихо на всяко потрепване,

дето чуваш всичко, което не ти казвам, 

онемяла от страх, че може би само сънувам...

На теб не мога да подаря почти нищо, 

освен каквото остана от мен.

Всичкото и до края.

Знам, че е малко, но толкова имам.

И е твое.

Това е.

Надя Костова

Пътеписите на душата ми
 

Чудесен старт за национален ансамбъл девойки в състав Мария Спасова, Галатея Герова, Биляна Писова, Биляна Везирска и Бояна Гелова! Заслужена победа на момичетата! Да са здрави, да продължат да се борят и да ни зарадват на Европейското първенство в Унгария през май месец!

През последните дни се появиха предупреждения за една опасно зарибяваща тийнейджърска игра в интернет – наричат я Синия кит. Играта наподобява „Саймън каза“ или „Руска рулетка“ и принципът е следният – след като се присъединиш, гуру или ментор ти поставят разни предизвикателства, които трябва да изпълниш, снимаш и качиш в мрежата. Задачите стават все по-опасни и според руски сайтове са довели до десетки самоубийства. Тези, които искат да се откажат, биват подложени на виртуален тормоз, обиждани и заплашвани.

Дали тази информация е вярна или подвеждаща, все още е рано да се каже, няма потвърждение от достоверни източници. Но лично аз смятам да поговоря с моите хлапета и ви съветвам да направите същото. Играта в голяма степен ми напомня секта, която манипулира детето, отделя го от реалния свят, от семейството и приятелите, и му създава измислена реалност, в която представите за добро и зло са объркани и волята му е подчинена изцяло на „гуруто“. Някои деца са по-податливи на подобен контрол от други. Сектата, или в случая, Играта ги кара да се чувстват харесвани, приети, интересни, запълва потребността им от разбиране и съпричастие. Притеснително е, че интернет дава достъп на подобни манипулации до много повече деца, докато едно време сектите разчитаха предимно на личен контакт за зарибяване.

Какво можем да направим?

Поговорете с децата си непременно за манипулацията, за намесата в личното пространство и контрола. Уверете ги, че каквото и да направят, каквото и да ги притеснява, винаги могат да го споделят с вас. Разговаряйте с тях по-често и на всякакви теми. Няма „ранна“ възраст за темата за насилието и кибер хулиганството, то може да се случи на всякаква. И накрая нещо, което може да ви прозвучи алогично, но ви уверявам, че е проверено. Не им спестявайте зловещите истини за света. Децата, които растат „в саксия“, уверени, че всеки им мисли доброто и няма лоши хора, много по-лесно стават жертва на тормоз и манипулация. Разбира се, не е нужно да са страхливи и мнителни, но трябва да знаят, че не всеки, който се държи мило с тях, непременно е добронамерен. Другото, което трябва да знаят, е че могат да споделят с вас всичко, абсолютно всичко, дори грешките си, и вие няма да ги съдите или критикувате. Обикновено децата, които стават жертва на подобни престъпления, не са споделили навреме с родителите си, защото се страхуват, че ще бъдат смъмрени или наказани.

Ще приключа с разказа, който ни прати Нина Неделчева-Георгиева за преживяването си в секта преди много години. Слава богу, при нея финалът е щастлив.

Когато учиш чужд език с кеф, много те влече да си говориш с хора, на които им е роден… И аз така – учех английски и ми беше мерак да говоря с ЖИВ англичанин… И ми се случи в девети клас. Връщам се от училище първа смяна, по заобиколния път до спирката… И чувам – АНГЛИЙСКА реч… Супер! Заслушвам се – момче и момиче – на около 20 години – питат къде имало книжарница! Ама чакайте, защо питате другите – АЗ съм Вашият човек!

Запознахме се. Той се казваше Матю и беше кокни от Лондон. Тя испанка – Бегония. Чудна картинка бяха – той бял и русоляв, тя смугла и чернокоса… Та заведох ги до най-близката книжарница… За благодарност, ме поканиха на гости, там където живеят със свои приятели в централната част на града…

Ама естествено, още повече хора да си говорим на английски! И без това не се разбирам особено нито със съучениците, с родителите още по-малко. Естествено, че отидох. Черпиха ме чай! И си говорихме. Като типична тийнейджърка, комплексирана от наднормено тегло и не само… нещастни влюбваници и т.н. От приказка на приказка ми станаха един вид много близки дружки… После ме поканиха в събота ли беше или в неделя на сутрешна служба… Те вярвали в Исус. И там отидох, колко му е… Е, пяха песни, говориха, че Бог е Любов…

Минаха няколко седмици и аз поне 2-3 пъти седмично ходих там и пиехме ЧАЙ!

Превърнаха се в единствените ми приятели. Положението с досадните родители и роднини ставаше все по-нетърпимо. Откъде накъде ще ме питат какви са тези хора и ще ми се бъркат… Започнах да се упражнявам да пея онези песни – как Исус ни обича и ще ни спаси… Но като не знам как да пея, единствено прегракнах… Нищо.

Накрая, нашите предприеха крути мерки и ми ЗАБРАНИХА да ходя там повече. Ужасни хора! Никаква толерантност! Оплаках се на моите единствени и вечни приятели. Те казаха, че ще си дадем срок от 40 дни! Колко Библейско, а? И ако след 40 дни моята любов към Исус и към тях надделее, да ида пак. Ако не – значи съм ги лъгала вече колко време.

Е, останах си вкъщи. Изпаднах в униние и самота, но с всеки ден имах все по-малко желание да ходя там. Чак наскоро се сетих, че може да има връзка с ОНЗИ ЧАЙ!

Та, „ужасните ми родители“, със съдействието на класната, ме терапираха доколкото можаха, така че да се върна към нормалния за една тийнейджърка живот. НО! Можеше да не се усетят навреме… Или пък да пренебрегнат проблема. Защото сега се сещам, че там освен чужденци и доста семейства – междурасови, което не е лошо по принцип, но пък твърде често срещано беше в тази общност… имаше и девойки, и младежи на моите крехки години, от други градове в страната… Неясно как тръгнали сами с нашите ПРИЯТЕЛИ! Които са единствените, които ни разбират…

Не мисля, че има много за спор тук – един се пали по спорт, друг по вяра, трети по нещо друго… НО, говорете с децата си! Обръщайте внимание на сигналите… Надявам се този тип тайни общества да бъдат елиминирани. Сега действат по-прикрито, но пък на Панаира на книгата ми се привидяха доста щандове с подобна литература – в най-луксозни издания.

Кръстих се в православен храм на 15 години – малко след като си стъпих на крака – по мое желание и настояване. В днешно време не съм практикуваща християнка, по-скоро вярвам във вярата, надеждата и любовта.

По онова време е било чай, приятелство и химни, сега са адреналинови приключения и виртуална популярност, но целта е една и съща. Контрол над крехката детска психика. И съответно реакцията ни може да е само една – разговори, информиране, а ако се наложи психологическа помощ и дори забрана и прекратяване на опасните контакти. Докато детето не осъзнае, че е било манипулирано и не е достатъчно зряло да различава рисковете. В такива ситуации имаме само два приоритета - да опазим децата си и да ги научим да се пазят сами.

Безброй часове, усилия и средства са посветени на това какво прави мъжете и жените толкова различни в отношенията и любовта си. Отговорът, който ще изведем от описаното по-долу е съвсем простичък и безплатен: мъжът се калява още в утробата, жената – докато щедро раздава шамари:

Брат и сестра, родени в едно и също семейство от един и същи ДНК материал, дишали един и същи въздух, яли една и съща храна, расли при една и съща родителска адекватност (или липсата на такава).

Сестрата в периода от 3-7:

Още от първия миг в детската градина избира момчето на живота си и започва да го шляпва по врата по време на всеки обяд, докато той кротичко си сърба супата. За да не става много подозрително, обаче, шамарите следват вратовете и на всички останали момчета. И така ден след ден - заплюваме нашето момче със сочен задвратник, а после и останалите, да не би нашето да разбере, че е избрано.

Веднъж, докато се извинявах за поредните пламнали вратове на децата, от тях се отдели един чаровник, очевидно не изял достатъчно шамари, пардон супи, който ми се усмихна с най-слънчевата усмивка на света, въздъхна тежко и каза:

- Много е хубава Вашата дъщеря. Аз много я харесвам.

Въздъхнах на свой ред и отговорих:

- Знам, миличък, но нищо не мога да направя.

През последните десет години не спирам да натяквам за това момче всеки път, когато със същата тази хубава дъщеря ядем сладолед, гледаме „Моите дъждовни дни“, плачем и страдаме за поредния дългокос/късокос/вманиачен в телефона/игрите/себе си/ немислещ изобщо/егоистичен/нахален/защоизобщоенатазиземя пубер:

- Ако едно време беше шамаросвала само истински обичащия те смелчага (`щото да изпънеш 5-годишни гърди пред майката на любимата и да си изрецитираш чувствата е по-силно и от годежен пръстен, направен буквално или преносно със собствения ти бъбрек), сега щеше да имаш най-дългогодишната и пълноценна връзка от всичките си съученички. А не да давим в сладоледени пиршества всички тези мнителности, критерии, очаквания и възжелания, които никой дотук не успя да пребори.

Мило момче с прекрасна усмивка, дано не си станал като гореизброените пубери, дано си запазил слънчевостта си и си с все така смело изпъчени гърди. Ако пък се разпознаеш и все още мечтаеш за шамарите на дъщеря ми, моля те свържи се с мен. Ужасно огромно количество сладолед изядох през последните години. Искам да мина на диета.

Братът в периода от 3 до 7:

Една вечер ни предостави подробен отчет кои момичета го харесват, а пък той само едно, което не му обръща никакво внимание. Откога чаках този миг!

Как беше онази приказка – ако искаш да срещнеш идеалния мъж, трябва да си го родиш! Разбира се, че си го бях родила! На 4 вече знаеше, че обръщението към всяка непозната жена е „дама“ (мамо, тази дама, защо нарича „мЛъсна свиня“ чичкото шофьор), че на дамите се целува ръка (но не и на Ема от другата група, защото не си мие ръцете), че им се отваря врата (ама те ме избутват) и т.н., и т.н. Нужни бяха само някакви леки щрихи, които да усъвършенстват най-галантния, възпитан и чувствен мъж на планетата. Като операция „първо цвете“. Избрахме го много грижливо, скрихме го внимателно в раницата, изрепетирахме всичко по няколко пъти. Вечерта младият джентълмен се прибра засрамен, обиден и гневен на нашия брилянтен план. Всичко вървяло чудесно, до момента, в който момичето взело цветето от ръката на сина ми, смачкало го и го изхвърлило в коша пред погледа на всички. Ние с баща му все още не знаехме какво да кажем, когато малкият мъж тръсна перчем и отсече:

- Работата е ясна. Тя не ме заслужава. Утре ще оправя всичко.

На другия ден ни посрещна с ново греещо момиче за ръка, и когато и неговата майка дойде, двамата ни погледнаха и изрецитираха в един глас:

- Ние ще се женим! И не се смейте, защото това е напълно сериозно!

До вечерта двамата с баща му бяхме осведомени, че трябва да се закупи замък за новото семейство и да бъде червен, защото това е любимият й цвят, да има футболно игрище за него и басейн за нея, защото тя не ходи на футбол, а на плуване, хора! И така месец след месец водените за ръка момичета се сменяха непрекъснато. Замъкът неизменно оставаше, променяха се само цветовете и спортните му атракции.

Днес със седемгодишния чаровник наблюдаваме как 15-годишната му сестра си взима довиждане с момчето, което най-после й хареса от детската градина насам. Той е толкова мил, толкова галантен, толкова внимателен, че ми идва да прегърна майка му и да й благодаря със сълзи на очи. Синът ми ги гледа и въздъхва с тон на 70-годишен ветеран:

- Ех, кога порасна толкова нашето момиче!

А малко по-късно, когато вече сме вкъщи, поглежда сестра си право в очите и със същия ветерански и загрижен глас казва:

- Слушай, како, аз съм имал много жени. С повечето се разделих, но така се наложи. Можеш да разчиташ на мен за всякакви съвети. Аз ще ти помагам.

Мили бъдещи снахи (явно е, че ще сте много), приемете искрените ми извинения. Впрегнах всичката си женска солидарност и направих каквото можах, но мъжете просто се раждат мъже.

Автор: Ина Зарева

Тази година подаръците за носителите на наградата Оскар ще са по-малко екстравагантни. Причината е скандалът, който предизвикаха миналогодишните „поощрения“. Тогава Академията за филмово изкуство и наука потърси по съдебен път опровержение срещу обвиненията, че има отношение към избора на подаръци. Припомняме, че звездите бяха сюрпризирани със секс играчки, изпарител за пушене на канабис и туристически преходи в Израел.

Както отбелязват западните издания, през последните 16 години презентационните комплекти са били с доста „странно съдържание“, а цената на един такъв набор през миналата година достигна 232 хиляди долара. При това, подаръци получават всички 25 наградени в различните категории.

След постигнато споразумение между кино академиците и компанията отговаряща за подаръците Distinctive Assets, цената на един такъв комплект вече ще гравитира около 100 хиляди долара.

Какво ще получат тазгодишните носители Оскар?

Тридневна почивка в ранчото Lost Coast

Това е най-скъпата изненада. Почивката в Калифорнийското ранчо струва 22 хиляди долара.

Спа уикенд в Golden Door Spa

Единичната цена на тази глезотийка възлиза на 8 850 долара.

Три нощувки в Grand Hotel Excelsior Vittoria

Цената на удоволствието е 5 000 долара. Такъв подарък наградените получиха и миналата година.

10-дневен курс с известен треньор

Поддържащите топ форма звезди със сигурност ще оценят ваучера за 10 урока с нашумелия треньор на звездите Алексис Селецки. Един час занимания под негов надзор се оценява между 100 и 155 долара.

Охранителна и автоматизирана система за управление на дома Oomi

Това е стартов комплект за охрана и електронно управление на дома, в който влизат и смарт осветление и оборудване на паник стая. Начална цена - около 599 долара.

14-каратова златна гривна от Yoga Jewelz

Кой би се отказал от подобен подарък? Със сигурност не и главните герои на най-очакваната нощ за света на киното.

Чанта от jules k.

Една дизайнерска чанта никога не е излишна. Тази година брандът jules k. с готовност предостави своите изделия за подаръчният комплект. Цената на една чанта е на стойност около 400 долара.

Вапорайзер

Електронният изпарител за пушене на всякакви треви е на стойност 249 долара. Той присъстваше сред подаръците и миналата година и предизвика доста спорове.

Вагинален тренажор Еlvie за упражненията на Кегел

Секс играчките отстъпиха на не по-малко екстравагантен уред. Тренажорът Elvie струва 200 долара и приложението му е да укрепва на мускулите на тазовото дъно по метода на Кегел. Според производителите той осигурява „чудесна профилактика на пикочо-половата система“.

Масажно килимче против целулит Sweet Cheeks

Само 30 минути дневно използване на вълшебното килимче за 99 долара елиминира всякакъв целулит, твърдят авторите му.

Разбира се, това съвсем не е всичко, просто „представителна извадка“ от подаръчните комплекти за тазгодишните носители на наградите Оскар.

Материалът подготви Янка Петкова.