Автор: Мария Пеева

Тази култова фраза, за жалост, не съм я измислила, нито е от някой виц. Дочута е на детската площадка. Смешна е, но това, което стои зад нея, никак не е за смях.

Наскоро в една група обсъждахме има ли разлики във възпитанието, когато отглеждаш момичета и момчета. Има ли качества, които бихме поощрили у момчето и други, които е полезно да възпитаваме у момичето? Първата ми мисъл беше, че не виждам такива разлики и трудно бих разграничила качествата на приоритетно „мъжки“ или „женски“. Да, традиционно свързваме смелостта с мъжа, но малко ли смели жени има, както и страхливи мъже. Същото се отнася и за самостоятелността, и за отговорността. Нито пък можем да кажем, че подредеността, любовта към уюта и чистотата, е „женско качество“, защото в съвременния брак домакинската работа обикновено се поделя между съпрузите и ако научим сина си, че е „женска работа“ да чисти и подрежда, някой ден жена му никак няма да е доволна. Да не говорим, че ако синът ни се отдели от нас на 19 години, той най-вероятно ще живее години наред сам и ще му се наложи да поддържа домакинството си. Грижовността също не е нито мъжко, нито женско качество. Както момиченцето ще стане майка, така момченцето ще стане баща някой ден, и от тях ще се очаква да са грижовни родители. Така че положителните качества, които насърчаваме, сякаш са еднакви и за двата пола.

Иска ми се обаче да обърнем внимание на две негативни роли, които понякога отреждаме на децата си. Естествено, ние го правим с най-добри намерения, а когато видим крайния ефект, вече е твърде късно. И тъй като дамите са с предимство, започвам от момиченцата.

В тийнейджърските ми години имах приятелка, условно ще я нарека Златина, хубаво русо миньонче, много нежно същество. Гримираше се от много малка, с изключителен финес, майка й я беше научила. Винаги беше облечена с най-модерните парцалки, двете с майка й обикаляха магазинчета и бутици, и макар да не бяха много заможни (майката - разведена, я отглеждаше сама), Злати беше докарана като кукла. Пърхаше с мигли, въртеше закачливо малкото си дупе, момчетата много я харесваха, но тя определено се държеше на положение и си подбираше приятелите внимателно. Веднъж бяхме у тях на гости с няколко приятелки и майка й ни показваше как да си правим косата. Запомнила съм една фраза, която повтори няколко пъти:

- Винаги мъжът трябва да плаща сметката. Вие сте цветята на масата, украшенията, и за него е чест, че може да ви почерпи.

Мен татко ме беше учил, че жената не трябва да очаква мъжът винаги да й плаща сметката и че може да приеме, само ако й е близък приятел или има повод да почерпи, затова тези съвети ми се сториха малко странни. Но когато обърнах внимание на внимателно подбраните приятели на Злати, забелязах, че те всички до един бяха от богати семейства. Тя просто не можеше да хареса момче, което няма възможността да й плаща винаги сметката, да й купува скъпи подаръци и да я глези. Обърнете внимание, че всичко това се случваше в ранните постсоциалистически времена, когато момичетата като Злати бяха изключение. Чалга културата се появи по-късно и наложи образа на „кифлата“, който за жалост стана модел на много млади момичета. И ако сега образа на Злати ви изглежда типичен, за онова време беше изключение. Какво се случи със Злати не е особено интересно. Тя не стана проститутка, нито дама от хайлайфа. Домързя я да учи висше образование, макар че в училище беше отличничка. Омъжи се набързо за момче от богато семейство, но по време на кризата бизнесът им позападна и не можа да се развие отново. Сега тормози съпруга си с натяквания колко е смотан и некадърен и обикаля магазините за втора употреба, за да е марково облечена почти без пари.

Така че в желанието си да култивираме женственост у дъщеря си, трябва да внимаваме да не си възпитаме „кифла“. А това ще се случи, ако я научим, че:

- Най-важното качество на жената е да е красива.

- Ако жената е красива, няма никакво значение, че не е образована или няма други качества.

- Най-много усилия и средства трябва да се полагат за външността, защото това е сериозната дългосрочна инвестиция на жената.

- Мъжът винаги и за всичко е длъжен да плаща, защото твоята единствена функция е да си нежното цвете на ревера му.

- Ако мъжът не е богат, той за нищо не става.

- Освен да е богат, мъжът трябва и да ти позволи да го въртиш на пръста си, иначе пак за нищо не става.

В интерес на истината, не мисля, че някоя майка умишлено би искала да възпита „кифла“. Но ако на момиченцата постоянно им се натрапват за модели съвършени (и не рядко изкуствени) красавици, чиято единствена цел в живота е да си намерят кой да ги осигури материално, не можем да очакваме от тях изведнъж да се разбунтуват, да кандидатстват медицина или астрономия и да постигнат сами някакъв успех в живота, различен от това да си придатък на един богат мъж.

Стигнахме и до момченцата. Струва ми се, че най-неприятното, което можем да причиним на едно момченце, е да го превърнем в „мамино синче“. Момченцето от заглавието на статията определено ще се превърне в такова, след като майка му се притеснява повече да не вземе да се изпоти, а не че удря момиченцето с пръчка. Ние, мъжките майки, трябва много отрано да осъзнаем, че колкото и да си обичаме синовете, колкото и да са скъпи на сърцето ни, един ден в живота им ще се появи жена, която те ще обичат повече от нас. И вместо да ги оплитаме в безкрайни мрежи от глезене, угаждане и обгрижване, целта ни трябва да е да им даваме все повече самостоятелност, все повече въздух, за да порастват и да изграждат независим характер. Ясно е, че винаги ще ги обичаме повече от всичко на света. Но в никакъв случай не бива да го очакваме от тях, камо ли да го поощряваме. Искам само за момент да си представите, че собственият ви съпруг е „мамино синче“. Ще сте щастлива ли с него? Ще ви е приятно ли, ако майка му се меси във всичките ви решения? Ако мисли за нея, преди да се сети за вас? Ако цени нейното мнение повече от вашето? Преди години мой далечен роднина се раздели с жена си, а майка му ми каза назидателно:

- Знаех си от начало, че тя не е за него. Хич не му трябваше да се жени.

Замълчах си, за да не обидя възрастната жена, но истината е, че точно тя от самото начало беше постоянно присъствие в брака им, непрестанно демонстрираше пред снахата колко повече синът й обича и уважава майка си отколкото жена си, изискваше постоянно внимание, отрупваше момичето със забележки относно домакинската работа и не си намери мира, докато не раздели младото семейство. Той така и не се ожени повторно и все още живее с майка си, която впрочем е много чаровна и мила жена, като изключим, че е обсебваща майка. Разбира се, не е казано, че човек може да е щастлив, само ако се ожени, но той няма никакъв личен живот, нито дори приятелска среда. Не казвам, че вината е само на майка му, очевидно и той е доста слабохарактерен човек, но и нейният принос е значителен. А най-интересното е, че обяснението винаги е:

- Ами, той не извади късмет с първата жена, и то нали знаеш, човек като се опари веднъж...

Там вече е късно да се помогне, но за себе си съм направила нужните изводи. Позволявам си да ги препоръчам и на другите мъжки майки.

Ако искате да си отгледате „мамино синче“, вързано за полата ви, което никога няма да има щастлива връзка и собствен живот:

- Обгрижвайте сина си прекомерно и го лишете от всякаква самостоятелност.

- Научете го, че мама винаги ще бъде най-важната жена в живота му.

- Критикувайте пред него всички момичета, по които забележите, че се заплесва.

- При всеки повод обяснявайте, че никоя жена няма да го обича колкото майка му.

- Научете го, че жената е преди всичко майка на мъжа и трябва постоянно да се грижи за нуждите му.

- Научете го да се допитва до вас за всяко свое решение.

Ако успеете да направите всичко това, гаранция – синът ви ще си остане само ваш до края на живота си. Единствено малко притеснение, което би могло да помрачи щастието ви, е въпросът, кой ще го завива, когато някой ден си отидете?

Препоръчвам ви да прочетете и тази статия за възпитанието - Как да си отгледаме жертва.

Автор: Ина Зарева

Знаете ли къде живеят най-тъжните деца на света? Те живеят в Таджикистан. Там празнуването на рожден ден е забранено. Формулировката в закона е следната: „День рождения отмечается добровольно только в семейном кругу”.

Никакви детски центрове; никакви градински партита; никакви банди деца, обсипани с пуканки в киносалоните; никакви торти, балони и клоуни в детските градини и училищата. Нищо. Семейството тихо отбелязва, че нещо се мотаеш на този свят и толкова. Другото е наказуемо. Наказуемо!

Не съм празнувала от години рождения си ден. Ми студено ми е, ми болна съм, ми много галимации, много разходи, ми то приятелите ми са се разпръснали по целия свят, ми то на детето нали е скоро, ми то аз вече остарях и няма за кога да празнувам, ми то какво пък има толкова да се празнува. Когато близките ми подарят мечтано от мен нещо, започвам да се притеснявам какво им е коствало, колко струва, къде да го сложа. Вместо просто да благодаря. И още по-просто – да се зарадвам. Вместо просто да го живея този живот.

Вяра и приятелките й са около 90-те. Имат си клуб „Понеделник“, който се провежда в кварталния магазин-кафе всяка седмица. Ако някоя от тях не се чувства добре и не може да стигне до клубното място, то клубът отива при нея. Носят й топъл и дишащ хляб, който може да разказва истории до последната си коричка, шепа дребни сладки, хубаво кафе и местния вестник. Разказват една през друга, прекъсват се, подсещат се за имена и събития, поправят се взаимно за важни факти, така че калейдоскопът за изминалата седмица да е максимално пълноцветен. После се разотиват, с прораснали бастуни между сухите си пръсти, с все още неизговорените приказки, с наричанията какво да донесат следващия път, с бавни, но показващи на света, че ги има, крачки.

На юбилея на една от тях, поканихме популярен от близкото минало певец. Хонорарът, който човекът поиска беше засрамващо малък. Решихме, че се е пошегувал и няма да дойде. Той не само дойде, но дойде с целия си блясък и достойнство, все едно е поне на Евровизия. Изпълни пространството със себе си, обля всички с енергията си и пя така, сякаш вече е спечелил приза. Вяра и приятелките й сияеха. Схванатите им гърбове се изправиха, ръцете им се опънаха, а бастуните лежаха захвърлени наоколо. Лицата им се подмладяваха все повече след всяка песен, страните им червенееха, бръчките се превръщаха в симпатични трапчинки. А очите им!!! Очите им бяха като 15-годишни ученички, избягали от час, за да гледат на живо музикалния си идол. Изпълнителят, заразен от чара на фенките си, запя с все повече жар и видимо удоволствие.

„По-младите“ с изумление наблюдавахме как се вихри и разраства един истински купон и се мъчихме да си спомним кога за последно самите ние сме купонясвали. Деветдесетгодишните момичета стояха пред нас - красиви, щастливи, живи и енергични много повече от някои 19-годишни, уморени от живота, красавици.

Тогава осъзнах: Рождените дни са задължителни за празнуване, така както и животът е задължителен за живеене. С тях отбелязваш и припомняш на целия свят – тук съм, има ме, радвам се за това и искам всички да се радвате с мен. От пищността на детските партита до лежерността на пристъпилите в средната възраст – рождените дни са неизменна част от житейската визитка на всеки от нас.

Но след 40 празнуването на рожден ден е важно и абсолютно задължително точно толкова, колкото профилактичните прегледи, предпазния колан и нощния крем. Те заявяват: не само, че още съм тук, но и изобщо не ми пука за кой поред път отбелязвам това. Гостите след 40 са много повече от тези на 4, възрастта им варира от 0 до 100, което гарантира един истински, щур купон. Децата вече са пораснали и единственият повод да има балони вкъщи сте самите вие. Животът е един голям, пъстър балон, който вие държите в ръцете си, а не подскачате след него. Можете да го стискате до скърцане. Можете да го пуснете и да се наслаждавате на полета му. Можете и да го спукате от живеене този живот. Можете да правите каквото поискате!

Животът е хубав! Той е добър към вас. Защото не живеете в Таджикистан. Остава само да се възползвате.

Автор: Надя Костова

Из Пътеписите на душата ми

През каквото и да минеш,

колкото и опит да събереш,

на каквото и да се научиш,

колкото и чувства да преминат през теб,

колкото и пожари да те опустошат,

колкото и дъждове да те измият,

колкото и любови да те съживят,

колкото и любови да те убият -

временно е.

Ако имаш дар да сътвориш нещо -

сътвори го.

Създай музика, напиши стих,

разкажи филм, нарисувай красота,

изпей чувства, изкачи връх,

вкарай в кадър залези, изгреви и стихии...

Пак е временно,

но това са твоите трохи по пътя -

ако някога поискаш да се (пре)откриеш...

Ако някой поиска да те (пре)открие...

Наздраве - за трохите по пътя!

Автор: Юлита Гърбева

Беше само на 6 години, малко, слабо момиченце, с кестенява непокорна коса, която не можеше да се събере в плитка или опашка и будни, сияещи очи.

Много пъти бе идвало в голямата сграда, баба работеше там и това бе неговият дворец – голямото фоайе на читалището ухаеше на история, библиотеката го приласкаваше и там можеше да се загуби, да избяга в един друг, вълшебен свят. Малката къдрокоска обичаше книгите. Тъкмо се научи да чете и вече бе завинаги влюбена в тях. Библиотеката бе светът на чудесата, само една книга и можеше да отидеш, където си поискаш, да се пренесеш в джунглата, в пустинята или хилядолетия назад във времето. До библиотеката се извиваше красивото стълбище към киносалонът.

Празен, той изглеждаше страшен, но грейнеха ли прожекторите сцената, сцената беше онова, което като магнит я теглеше всеки път...

В дългият коридор се чуваше красивият глас на пианото, неуверена цигулка или равният глас на учителя по живопис. Там, в дъното беше Залата за танци – огромна в детските очи, а всъщност съвсем прилична по размер.

Там, момиченцето влезе тихо, страхливо, почти на пръсти. Беше пълно с гимназистки, онези големите, които бяха забравили трепета на начинаещия... Изрядната репетиционна униформа, цвичките, всичко беше ново, чакащо да му вдъхнат живот музиката и танца.

Екзерсисът – кончета, косички, пръсти-пета, все едно летеше, толкова трепет влагаше в своя ексерсис. Забеляза я – хореографът на групата я забеляза, в паузата я извика и я сложи напред, там, при напредналите. “Браво, чудесно се справяш”. Сърцето й литна, толкова важно бе това признание. Усмивката й грееше, което най-много докосна сърцето на старата жена. Стара, всъщност тя не беше стара, но се чувстваше така..Твърде рано се раздели с жизнеността и безгрижието на младостта и сега нейната радост бе внучката й. Това будно и любопитно дете попиваше всеки миг от делника, все едно беше чудо, а за нея – то бе чудото. Когато видя колко е отдадена на танците, й поръча носия. Истинска – с гайтани и пайети, с дантела и сърмена бродерия. Малката къдрокоска цяла нощ гледа омагьосана отблясъците на лъскавите нишки и си представяше как танцува под прожектори, онези, които я плашеха.

Танцува, но само веднъж. Никога нямаше да забрави трепета на детското си сърчице, когато музиката засвири и хорото се люшна, като безкрайност...

После дойде училище, новите задължения не се вместваха в графика на репетициите и учителката й отсече – или ученичка, или танцьорка...Глупави и млади бяха нейните родители, а баба й нищичко не успя да направи. Има време за танци, й казваха и тя повярва. Може би и липсваше амбиция, не знам...После дойдоха други неща и добри, и лоши, изпрати и баба в последния й път и прибра носията. Дойдоха други времена, други интереси и занимания, някак забрави за танците и прожекторите...

Те обаче не я забравиха и често я викаха, като магично заклинание, както пълна луна вика самодивата, така и танците я викаха – когато застяга сватба, когато празнуваше величието на майчинството, танцът я викаше... и този повик надделя над грижите, делниците, липсата на време. И тя се върна в залата. Отново прекрачи прага с трепет и мъничко страх, за кратко, после дойде удоволствието, енергията в хванатите ръце, любовта, магията на хорото, безкрайността. Музиката я съживяваше всеки път, всеки път я понасяше към онова време, когато беше на шест и когато нямаше липси в сърцето й. Вече нямаше какво да я спре, защото разбра – танцът я правеше жива...

Ако тази нежна история ви трогна, можете да прочетете още от прекрасните текстове на Юлита.

Скъпи приятели,

Каним ви на 01 април от 11:30 часа в ресторант "Бонитас".

"Лайънс клуб София Диамант" със съдействието на издателство "Кръгозор" и популярната съвременна писателка Юлия Спиридонова, номинирана за най-голямата световна награда за детска литература "Астрид Линдгрен", ви очакват на "Матине с книжка и рисунка". Поканени са и талантливите млади музиканти от 4 и 5 клас на музикалното училище "Любомир Пипков".

Ще ви представим две прекрасни книжки на любимата ни Юлка:

„БЪДИ МИ ПРИЯТЕЛ“ И „КАКВА МАГИЯ КРИЕ СЕ В СНЕГА“ – приключенията на едно жабче, което търси приятели. Приказки за приятелството, за обичта и надеждата, за безкрайната мъдрост на природата. Приказка за малки и големи, но най-вече приказка, която големите могат да прочетат на малките. :)

И накрая, но не на последно място - Мама Нинджа ще е там с малките нинджета. Елате да се запознаем :)

Когато родих първия ми син, бях само на 20 години. От днешната ми гледна точка - още детенце. Но няма да ви заблуждавам - чувствах се поласкана, когато непознати ме питаха дали това е братчето ми. И малко смутена, но също така поласкана, когато Теди порасна, а приятелите му го питаха дали това е гаджето му. С него винаги съм се чувствала млада, красива, самоуверена. И фактът, че бях най-младата майка на родителските срещи и рождените дни ми беше приятен.

Втория си син Косьо родих на 30 години, а когато стана първокласник, се оказа, че повечето майки на съучениците му са на моя възраст. Сближихме се бързо, срещахме се всяка сутрин на кафе да обсъдим набързо разни глобални проблеми, като храната в стола, новата учителка, майката на агресивното момченце от съседния клас и, разбира се, къде има намаление на маркови дрешки. Бяхме чудесна компания от хубави, поддържани жени, със сходни интереси и на близка възраст. Много от тези приятелства поддържам и до днес, макар че отдавна сменихме училището.

Коко родих на 35. Когато беше на 3 годинки, ме попита колко съм голяма, а пък аз взех, че се пошегувах, че съм на 25. Може би защото на такава възраст бяха много от мамите в детската му градинка. :) Известно време поддържах заблудата в него, докато той не се научи да смята и не ми каза веднъж:

- Мамо, първо няма как да си на 25 няколко години подред. Второ, ако си на 25, значи си родила Теди на 5.

Много се смях тогава. А после му обясних, че жената има право да е на толкова години на колкото иска да бъде.

Пък той въздъхна и отсече:

- Много е нечестно. Не стига, че и косите ви не стават бели като на бащите, ами и сами си избирате на колко години сте.

Най-малкият ми син, Алекс, родих на 40. Наскоро навърши 4 годинки. Онзи ден ми каза:

- Мамо, ти си най-умната от красивите майки.

Татко му се разсмя и цяла вечер ме майтапеше с възможните тълкувания на този комплимент. Млъкна, чак когато му казах, че той е най-красивият от умните татковци.

Истината е, че за моите момчета ще съм най-красивата майка, дори и когато стана сбръчкана старица. И това ме радва. Мога да бъда себе си и да се харесвам с всичките си несъвършенства.

Мили момичета, искам да ви кажа, че красотата - това сте вие! Не се притеснявайте от години, килца, бръчици или стрии. Красотата е в очите, усмивката и преди всичко в любовта на скъпите ни хора :)

Каня ви да споделите миг, в който се чувствате красиви с нас! Публикувайте снимка в Инстаграм с хаштаг #МоятаКрасотаТоваСъмАз и #MomichetataOtGrada. Има чудесни награди, осигурени от Dove. А утре очаквайте и Мама Нинджа в Момичетата от града :)

Или как се печели от системни убийства на кучета

Това интервю съдържа зловещи факти. Не го препоръчваме за чувствителни хора или деца.

Представете се с няколко думи.

Казвам се Марта Георгиева. Вече 15 години работя в доброволчески организации за защита на природата и животните. Преди година и половина бях избрана мажоритарно за общински съветник в София с голяма подкрепа. Спечелих я с ангажимента си на първо място да се боря за хуманност в обществото ни. Макар да съм първият политик в България, който се появи с куче на плакат, моята кауза не е свързана само със защита на животните – убедена съм, че противопоставянето на жестокостта и възпитанието в уважение към живота допринасят за изграждане на по-добра обществена среда за нас и за децата ни. В това виждам и смисъла от политиката въобще. Мои каузи, за които съм влизала в много битки в общинския съвет, са: опазването на градските паркове от безразборна сеч, възстановяване на достъпа до Витоша и съхранявaне на природата й, запазване на зеленината в градинките и междублоковите пространства, безопасни детски площадки и тротоари.

Наскоро благодарение на вас се разкриха зловещи злоупотреби на Екоравновесие с 5000 кучета. Имаше и репортажи по националните медии, вдигна се много шум. Отдавна се говори по проблема с бездомните кучета. Защо точно вие го приехте толкова лично и се ангажирахте с тази неблагодарна кауза?

Каузата е неблагодарна, защото нарочно се налага заблудата, че съществува противоречие между добруването на кучета и благоденствието на хората. Всъщност и хората, които обичат кучета и хората, които се страхуват от тях и те им пречат по различни причини, не искат да има бездомни животни. Те трябва да знаят, че враг на техния интерес са единствено общините и държавните органи, които правят всичко възможно бездомните кучета да НЕ изчезнат. Тези институции правят всичко възможно да НЕ решат проблема, защото бездомните кучета са начин да се източват пари. Репортажът, който споменахте, цели да покаже точно това - че милиони левове общински средства се усвояват от общинското „Екоравновесие“ всяка година. Там, обаче, не отчитат и крият от обществото какво правят с тези пари - в собствените им документи липсват данни за над 5000 кучета - те са влезли в Екоравновесие, няма данни да са излезли от там, но не могат да бъдат намерени и в така наречените общински „приюти“. Усвояват се десетки милиони без да е овладяна популацията и така се гарантира финасиране до безкрай – година след година, мандат след мандат. Получава се така, че безсмисленото страдание на животните в приютите и по улиците не само, че не носи полза на обществото - то се използва, за да се отклоняват средства, които биха могли да отидат за други общественополезни дейности. Но от облагородяване на детски площадки, зелени площи, ремонт и изграждане на тротоари и пр. не би могло да се злоупотребява толкова безконтролно, колкото от безмълвните кучета.

Много хора призовават бездомните кучета да бъдат изтребени до крак. Каква е правилната политика? Защо когато една популация бъде избита, всъщност това води до размножаване на нова? Защо правилната политика е да се кастрират, чипират и връщат обратно?

Хората трябва да знаят, че бездомните кучета бяха изтребвани до крак дълги години – в София по времето на Софиянски се умъртвяваха по 100 кучета на ден – с лопати в заградените дворове на общинското предприятие или както дойде. И пак бяха изхарчени милиони левове за неясно какво, а кучетата в крайна сметка станаха даже повече. Това е известен обратен ефект, изпитан в много страни и точно затова Световната здравна организация (която се произнася в интерес на здравето на хората) излиза с предписание, че убийството на кучета не е средство за контрол на популацията (както и прибиранет им в приюти). Това е така, защото броят на кучетата в една среда се определя от наличието на храна, вода и подслон. Когато ти унищожиш кучетата на определена територия, но не си спрял новия приток от дворни животни, кучета в рискови квартали и изхвърлени или безконтролно развъдени домашни, първоначалният брой животни много бързо се възстановява. Това е много добре известно и на нашите управници, има даже и становище на Българската академия на науките, но те нарочно не предприемат никакви действия по контрол на причината за възникването на бездомните кучета- новия приток. Когато действаш само върху следствието и оставяш причината, си гарантираш съществуването на проблем и съответно финансиране за „решаването“ му. До безкрай!

Кучето достига полова зрялост на 6-8 месечна възраст, ражда всеки 6 месеца, средно от 5 до 8 кученца. След 6 месеца половината от тези кучета раждат и те между 5 и 8. Само от няколко кучета, популацията може да нарастне неимоверно. Когато кастрираш и ваксинираш едно куче и го върнеш обратно първо – то не е агресивно поради разгонване, доминиране или пазене на малките, второ- не ражда и с това се спестяват поколения от стотици кучета и трето - не допуска други животни на територията си. Кучето е ваксинирано, с ясен здравен статус, познато на хората от района, контролирано и докато си отиде от естествена смърт, органите имат няколко години да спрат новия приток като осъществят контрол на домашните кучета.

Как в крайна сметка ще бъде решен проблема с Екоравновесие? Ще има ли последици? Кой е виновен да се стигне до прикриването на хиляди убийства?

Очаквам да има последици, разследването на националната медия продължава. Аз съм сигнализирала прокуратурата и омбудсмана на Републиката и няма да се откажа, а ще доведа битката докрай. Със сигурност, контролните органи от Българската агенция по безопасност на храните прикриват закононарушенията на Столична община. Аз съм убедена и работя общинското предприятие „Екоравновесие“ да бъде закрито. То дава около 100 000 лв. на месец само за заплати ( директор, зам. директор и т.н.). Ако приютите се стопанисват от неправителствени организации за защита на животните в публично частно партньорство с общините, ще има само няколко работника и парите ще отиват по предназначение за кучетата. Последните ще бъдат много по-малко - само нуждаещите се от грижа и неспособни да живеят самостоятелно. Общините нямат работа да правят приюти, тъй като с приютите, както казах по-горе, не се намалява популацията. Те имат задачата да изпълнят задълженията си по контрола на домашните кучета и новия приток.

Защитени ли са в България правата на бездомните животни? А на домашните любимци? Защо в България се смята за напълно допустимо да вземеш куче и после да го пуснеш на улицата? Това не е ли престъпление?

Според българското законодателство изоставянето на животно е жестокост, която се наказва. Само че липсват механизми за контрол и прилагане на тези законови регламенти. Проблемът е, че в нашите закони животните се приемат за „вещи“, „притежания“ и това окуражава разбирането, че с твоята собственост, можеш да правиш, каквото пожелаеш. Иначе, законът не е лош (аз съм участвала в създаването, както на Закона за защита на животните, така и в инициативите за инкриминирането на жестокостта към животните в Наказателния кодекс), но не се спазва. Абсурдно е, но органите, които са призвани да отговарят за хуманното отношение към животните, са най-големите, системни убийци и мъчители на животни. Това са общините, които незаконно убиват хиляди кучета и Българската агенция по безопасност на храните. Практиката на БАБХ да умъртвява безмилостно е вече позната – скорошен е случая с евтаназираните 4 спасени от доброволци преди това коне. Още по-гротескно е, че общините нарушават закона, защото същата тази агенция, която е държавният контролен орган, не им налага да го спазват. Това е изключително опасно, защото по този начин институциите изграждат общество, в което не само Законът, но самият Живот не е ценност. Последствията от това са заливащото ни отвякъде насилие, включително към беззащитни хора, към деца, между деца...

Какво ще кажете на всички граждани, които се притесняват от бездомните кучета? Имаше доста случаи с хвърляне на отрова, които изпълниха с възмущение както кучкарите като мен, така и майките на малки деца. Как се процедира в Европа с хората, които си позволяват да хвърлят отрова на обществени места?

Ще им кажа, че и мен ме притесняват бездомните кучета. Не искам да има бездомници. Ще им кажа да притискат и самите те отговорните власти да решат проблема според предписанията на СЗО, така както е направено в държавите, в които няма бездомни кучета. Но да бъдат толерантни - да не искат безсмислени убийства, с които наказват не само кучетата, но и себе си. Защото с малко толерантност кучетата могат да изчезнат за 5 години (чрез кастрация, връщане по места и контрол над домашните), а с убийства - това никога няма да се случи.

Много повече ме притеснява отровата. Страх ме е и съм отвратена от извергите, които не само убиват кучета, но и поставят в риск живота на децата. Тези случаи са ярко доказателство как сляпата жестокост, която застрашава животните, застрашава и хората. Затова всички трябва да сме безкомпромисни към жестокостта!

Ето и подробностите, които споделя Марта Георгиева:

През последните месеци сигурно на много приятели се е случвало да ме питат: "Какво правиш?" и да чуят в отговор "Броя кучета!"  И така, сметката показа, че 5032 кучета липсват от публичните отчети на общинското предприятие "Екоравновесие" за последните 4 години - има данни, че са влезли, но няма данни да са излезли от него. В резултат 2 пъти повече кучета липсват, отколкото заварваме живи на място в общинските "приюти". Столична община, притисната от Марин Николов, потвърждава тези числа до последната цифра (няма как и да е другояче, защото данните, които ползваме, са техните официални такива). Признават, че прикриват умрелите и не дават отчет за върнатите през 2016 година. В последствие (без да е публично и официално) го уведомяват, че от липсващите над 2500 са умрели и евтаназирани, а 3000 са върнати по места само през 2016 година (интересно, ако от около 4000 заловени - 3000 са върнати, защо смятат, че работейки с 2 млн. лева общински пари, не са длъжни да отчитат най-голямото перо в дейността си). Само че, когато разследващият екип иска данните разбити по месеци, се оказва, че отказват да дадат умрелите, защото имало досъдебно производство, а данните за върнатите, разбити по месеци, не съвпадат с общото число...Даже няма значение с колко точно се разминават, защото разликата между сбора и разбивката показва, че просто са се опитали да напаснат данните, но е с толкова кучета, колкото са пределни за един нормален приют (157). През 2013 година, от която започва нашата проверка, бездомните кучета са преброени и са 6 635. За тези 4 години досега през "Екоравновесие" са минали 18 278 кучета, а при последното преброяване кучетата на улицата са 4 000, а в "приютите" - 1500. А знаете ли колко пари са изхарчени - 6 648 097 млн. лева. За да НЕ се намали популацията грам, даже като имате предвид, че осиновените са 2625, дори е увеличена, но за да се унищожат толкова много животни и да се усвоят толкова много пари. И това без да броим "строежа" на 30 клетки и няколко фургона за 3 млн. лв., за които строителният предприемач Boyan Pavlov свидетелства, че са колкото за построяването на огромна, луксозна сграда.

Снимката е от личния архив на Марта.

Тук можете да прочетете статия за отравянето на кучета и каква жалба се подава в подобни случаи.

Можете да гледате разследването на Марин Николов в предаването на Нова телевизия ето тук.

В рубрика "Кариери" ни гостува още една многодетна мама - Десислава Калоянова, майка на трима сина и една космата дъщеря (сбъднала мечтата за момиченце), и рекламен мениджър на "Моето бебе и аз", което, и преди съм ви казвала, ми е любимо детско списание от години. Мисля, че ще ви е интересно да прочетете историята на една от дамите, участващи в създаването на това разкошно издание за деца, която не е спряла да работи от 15-годишна и е отгледала трима вече пораснали сина. Косматата дъщеря е порода лабрадор и се казва Сара.

По образование съм икономист – счетоводител, но така и не започнах работа в тази сфера, въпреки че учех с голямо желание и се справях отлично. Наученото в Търговско-банковата гимназия изключително много ми помага и до днес в работата. Занимавам се с печатна реклама почти от 20 години. Работя от 15-годишна, въпреки несъгласието на родителите ми. В началото исках да работя, за да задоволявам капризите си за скъпи дрехи и обувки, на които майка ми не искаше да отговори :) Занимавах се основно с търговия на дрехи и обувки, това беше моята стихия. Успявах да продам и най-залежалата стока.

Когато се роди големият ми син, започнах работа в първия голям бебешки магазин на територията на София. Клиентите ми се доверяваха, защото вече имах опит с раждането и отглеждането на бебето. Пазаруваха с удоволствие и се вслушваха в съветите ми. След няколко години реших, че е време да отворим собствен магазин с майка ми и сестра ми. Намерих помещение и стартирахме с малка сума пари и стока на консигнация. Предлагахме всичко необходимо от изписването на бебето до 5-годишна възраст. Всеки ден се срещах с бъдещи майки, споделях трепета по очакването им, обсъждахме бременността, раждането и гледането на бебето. Бързо се сприятелявах с редовните ни клиенти, а работата ми носеше голямо удовлетворение.

Когато ми предложиха да стана рекламен специалист бях ужасена (реклами почти нямаше, освен в големите вестници и телевизиите, никой не знаеше какво прави, всичко се учеше в движение на принципа „проба-грешка“). Звучеше ми като най-гадната работа на света, от друга страна за мен това беше предизвикателство. Вече знаех всичко за търговията, можех да управлявам магазин и общо взето нямаше накъде повече да се развивам. Приех с доза притеснение и страх. Бързо се ориентирах в новата работа и скоро установих, че и в това ме бива :) ! В зората на рекламата всичко се случваше „на живо“. Никой не ползваше интернет, мобилните телефони бяха рядкост, а банките се ползваха само в краен случай. Всичко се плащаше „кеш“. Разнасях пари в брой из целия град. За всяко нещо се налагаше да ходя лично при клиента. Това отнемаше часове, особено ако трябва да стигнеш от Младост до Овча Купел или Илиянци, да не говорим че имах клиенти и в селата около София. До клиентите в страната също се пътуваше всеки месец. Но пък ми беше забавно. Правех си график и го следвах стриктно. Няколко месеца по-късно вече бях мениджър на екип и отговарях за цялото издание. Тогава забременях с втория ни син, очаквахме го почти година, а той избра точно момента, в който ме повишиха :) . Както казваше бившата ми работодателка "Аз мислех, че ще правиш кариера, а ти …" . Но всъщност децата не попречиха на кариерата ми, напротив даваха ми смисъл и желание да работя повече, да бъда по-добра във всяко едно отношение, да се усъвършенствам, да постигам невъзможното. Научиха ме на търпение и толерантност.

Когато родих, не исках да спирам да работя, а и не можех да оставя клиентите си, които бяха свикнали с мен и не желаеха да работят с друг. В деня на изписването отидох с бебето до офиса, за да координирам нещата и да си взема работата за вкъщи. Спрях големия от градина да не страда, горкичкия :), и обикалях с децата из цяла София, за да си свърша работата (без кола, основно с маршрутки и градски транспорт). Върнах се в офиса, когато средният ми син навърши година. Наех детегледачка, поради липса на други алтернативи. Постоянно се тревожех, не исках да се разделям с бебето, но обичах работата си и държах на нея. Всяка майка, която прави кариера, ще ме разбере. Не е лесно с две дини под една мишница, но някак намерих баланса.

Няколко месеца по-късно научих, че съм бременна отново. Бях безумно щастлива. Времената се променят бързо и вече знаех, че мога да работя и вкъщи, а децата ми щяха да бъдат с мен. Когато се върнах отново в офиса, нещата се бяха променили драстично – вече имаше интернет, мобилни телефони и мейли. Цялата работа беше значително улеснена. Децата ходеха на училище и градина. Когато бяха болни, обаче ставаше сложно. Случвало се е много пъти да ходя на работа с някое от децата, защото е вдигнало температура или има астматичен пристъп, а аз имам важна среща, която не мога да отложа. Въпреки това се справях повече от добре. Напредвах и в кариерата, отглеждах и децата си. 14 години прекарах в списание „9 месеца“ (първото печатно издание за бременност и майчинство), там научих всичко за рекламата и пиара. Посещавах различни курсове, които да ми осигурят желаната квалификация. Смятах, че ще се пенсионирам там, но уви. Главната редакторка и собственик на списанието реши да се раздели с него, а с нея си тръгнах и аз. Заедно бяхме постигнали всичко от самото начало и сякаш беше редно да си тръгнем заедно. За щастие името ми беше известно в тези среди и преди да напусна „9 месеца“ получих няколко предложения за работа. От пет години работя като рекламен мениджър в списание „Моето бебе и аз“. Освен с реклама, се занимавам и с комуникационните канали на списанието. Работата ми носи невероятно удовлетворение. Имам възможност да разговарям с настоящи и бъдещи родители (макар и не лично) благодарение на социалните мрежи. Родителите на малки деца носят различен заряд. Те излъчват неописуема радост, която с течение на годините се забравя. Всяка сутрин получавам порция слънчеви усмивки от малки човечета на мейла и в страницата на списание „Моето бебе и аз“ във фейсбук. Моите деца вече са големи, все още да имат нужда от мен, но и сами се справят доста добре. Сега отдавам свободното си време на четене и писане. Обичам да пиша за свое собствено удоволствие. Писането ме разтоварва. Аз съм прагматичен човек, но и доста емоционален. Понякога ми е невъзможно да се справя с бурята от емоции, които ме заливат. Когато ми е трудно да изразя нещо на глас или се опасявам, че няма да се изразя по най-правилния начин, пиша. Написаното звучи много по-красиво, а и винаги можеш да изтриеш или да поправиш нещо :)