logomamaninjashop
Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Мария Пеева

Никой не обича хората, които се взимат твърде сериозно. Но има някои неща, здравето например, за които трябва да сме сериозни, или ще си изиграем лоша шега. Петте ми „открития“ за последните дни. Не е като да съм открила топлата вода, затова го пиша в кавички. Но ви ги напомням. Най-вече на себе си ги напомням. Може да взема и да си ги татуирам даже. На старобългарски, например.

 

1. Когато организмът ти дава сигнали, че иска почивка, дай му я. Иначе ще си я вземе насила, и то така, че да ти се иска да си починеш перманентно. Всичко, което започва с „пре“, просто го избягвайте – не се преработвайте, не се преуморявайте с домакинство, не се пренапрягайте, не преяждайте, препивайте и препушвайте. Всички знаем, че прекаленото не е хубаво, ама защо толкова трудно го прилагаме в личния си живот? През последния месец работих колкото за трите предишни и какво стана накрая? Ами, много просто. Паднах в битката. Но не ме отписвайте, войната не е изгубена. Каква нинджа ще съм, ако толкова лесно се давам.

 

2. Най-доброто място да припаднеш, е на регистратурата на болницата. На бърза ръка те оправят и включват на система. Идваш на себе си, а около теб разни хора в бели и сини престилки много държат да се запознаете и те питат как се казваш, на което отговарям правилно, също и от кой град си – на което винаги се колебая дали да отвърна Пловдив или София, затова изсумтявам нещо неопределено, а на въпроса на колко години съм, направо не мога да се сетя, но не знам защо те го приемат толкова зле, че започват да ме преглеждат и за инфаркт, инсулт и не знам какво. После лекарката казва, че ме е гледала по телевизията и много ме харесва. И аз също я харесвам много, но е някак неудобно да си обсъждаш пишкането с човек, който те е гледал по телевизията, та не знам. (Да сте жива и здрава, доцент Воденичарова, не само ме отремонтирахте, ами и ми звъните да питате как съм. Благодаря!)

 

3. Децата са безценни. Коко вчера обели картофите за вечерята, защото мама е болна. На връх празника си. Преди това ми донесе фреш - много гаден, зелен. Полезен. Децата мислят себе си за безсмъртни, абсолютно уверена съм в това, като гледам какви щуротии вършат. Но дали не мислят и родителите си за безсмъртни? Когато мама или татко са наистина болни, това ужасно ги тревожи. Искат да помагат и да правят неща за нас. Даваме им тази възможност, за да се чувстват съпричастни, но и малко трябва да се отделим от тях, за да си починем. Ужасно е, точно когато те отпусне болката и се унесеш, и някой малък болногледач да нахлуе при теб с врял чай с 20 лъжици захар, да го разлее още на вратата, да си опари пръстчето, да се разпищи… Човек се чуди кое по-напред - дете ли да лекува, чай ли да бърше, кучетата ли да пъди от захарта, или просто да изгони всички от стаята, да си захлупи главата с възглавницата и да заспи.

 

4. Ходете на лекар навреме. Някои неща минават от само себе си, но ако се чувстваш отпаднал, значи нещо сериозно не е наред и няма да стане с чай и витамин С. Всичко започна от една глупава хрема, плюс преумора, плюс стрес, естествено. Удря в слабото място – при мен – бъбреците. Обаче аз – упорито копеле, ще се оправя с чай, как ще се тровя с антибиотици. И не се спирам за миг – абитуриентски, сватби, работа, тичане по задачи… Разбрах, че работата върви на зле, когато зъбите ми взеха да тракат от температура и мислите ми станаха хаотични. Когато най-после се вдигнах да отида на доктор, бях толкова зле, че не можех и да шофирам сама. Това нормално поведение на разумен възрастен човек ли е? Не мисля. Не беше нещо, което да ме сполети изведнъж. Влачих се дни наред преди това. Е, не правете това у дома. Тъпо е. И опасно отгоре.

 

5. Кофти е да не ти се яде, защото си болен и да отслабваш от болест. Предпочитам да съм си здрава и прилично закръглена. Аз съм човек с добър апетит, не прекалявам, но обичам храната и не съм никак претенциозна. Преди обвинявах майка ми, че ме е научила така, защото винаги ме караше да си изяждам всичко в чинията с обяснението, че по света има деца, които нямат какво да ядат. Сякаш ако аз си оближа чинията, това ще им помогне по някакъв начин. Но всъщност майка ми изобщо не е виновна, че имам апетит и не обичам диетите, особено строгите. При все това ми се иска понякога да си върна килограмите и фигурата след второто дете, защото тогава бях идеална. Но да не ти се яде от болест е различно и отвратително. Храната има ужасен вкус в устата ти, повръща ти се от всичко, даже водата преглъщаш насила. Не, не е за мен това. Предпочитам да съм здрава и щастливо дебела.

И все пак защо е важно да си несериозен? За да може малко да се надсмееш над себе си – всичко минава по-лесно така.

***************** 

- Мамо, ти заразна ли си? – ме пита Алекс.

- Не, но ако искаш да спиш при мен, може и да стана. - лъжа безсрамно, защото последното, което ми трябва в момента е 4-годишна фурия да ми се разхожда по главата цяла нощ. Макар че знае ли човек - клин клин избива.

***************** 

- Мамо, добре ли си? Защо не си вдигаш телефона? – най-големият ми син звъни, когато ме включиха на системи.

- Човек веднъж реши да се надруса и децата му веднага ще го изловят. - насреща Теди ми се смее и ми казва една чудесна новина, която ще ви кажа, ама друг път.

***************** 

- Мамо, след като си болна и няма да готвиш, може ли да поръчаме китайско? – пуберът с доза здравословен егоизъм, „мама може да е болна, но все пак трябва и да се яде“.

- Не, защото баща ви прави най-хубавите салати на света и ще се обиди, че го подценявате. - големият проблем всъщност е, че Пеев мрази да поръчва по интернет, а аз нямам сили да се добера до компютъра.

*****************

- Мамо, искаш ли да спя при теб и ако ти стане лошо да събудя татко, че той спи много дълбоко и няма да усети, ако умираш? – това го изтърсва най-слънчевото ми детенце, което толкова прелива от обич, че понякога може да те задуши с нея. От такава загриженост вече оставам без думи и мога само да смотолевя, че все още не мисля да умирам.

Да, децата определено освежават атмосферата в подобни моменти. През техните очи виждаш колко преходно е всичко, дори и ти самата, макар че си цяла вселена от чувства, идеи, спомени и мечти. Никой не е вечен и те го знаят.

И тази мисъл някак те успокоява.

А пък Пеев както винаги е на ниво, захвърля всичко и тича да ме спасява от лапите на… бъбречната криза. Истински рицар, само където кончето му е черно. С него диалозите са на екзистенциално ниво.

- Мерка, ако си изпиеш сока, ще ти кажа нещо много важно. Ама много!

Недоволно мучене от рошавата купчина в леглото.

- Добре, поне до половината. Много важно нещо! Много искаш да го чуеш!

Рошавата купчина смуче фреш с вкус на тежки метали, който уж бил от портокал и ябълка.

- Обичам те.

- Това ли беше важното нещо? ГАДИНА!

- Е, има ли нещо по-важно от това?

- Не! Ама това го знам! Нещо ново ми кажи! И вземи да се прегледаш, че виж аз как се подредих. Още влачиш тъпата хрема.

- Не ме мисли мен, аз съм мъж.

- Мъж, мъж, ама нали знаеш онази поговорка – на болната жена мъжът й умря.

- Ти сега гледай да се оправиш, че за малко да те изпуснем.

- Споко, няма да се отървеш толкова лесно от мен.

- Изобщо не се притеснявам. Аз съм си дал заявка да сме заедно и в следващия живот.

И ми се смее насреща. Само малко да оздравея и хубаво ще го разсмея и аз.

Мисля да му представя една медсестра Мария с бяла престилка, която знае как се ускорява пулса.

Така де, човек трябва да черпи вдъхновение от всяко преживяване.

 

Ако ви се четат още тъжно-смешни щуротии, вижте и "История с телешки опашки".

 

Автор: Надя Колева

Гневът до скоро кротко си седеше нейде в съзнанието ми и само от време на време се появяваше наяве, когато нещо наистина ме разтърси из основи. Не мълчах. Никога. Споделях с най- близките си, обсъждахме помежду си и се чудехме къде на глас, къде на ум, как е възможно да ни се случват тези абсурди…

Но днес една „добра“ новина ме накара да се замисля наистина сериозно – до кога ще позволяваме да ни се случват такива неща, които не одобряваме, но сме принудени да приемем, защото просто нямаме избор? Въпросната „добра“ новина е, че според „новия член от Кодекса за социално осигуряване (КСО) се дава право на майката (осиновителката) да получава парично обезщетение в размер на 50% от обезщетението за бременност и раждане, ако е решила да се върне по-рано на работа и да не ползва изцяло полагащия й се отпуск.“ (източник – www.economic.bg). Една привидно наистина добра новина за всички майки, които след раждането на своето дете попадат в ситуация, в която буквално се чудят как да „свържат двата края“. Но само привидно. Когато прочетох въпросната новина, гневът в мен се появи отново и този път реших да споделя моите мисли на една майка с всички вас, които ще прочетете тези редове. Замислих се, за кого тази новина всъщност е наистина добра? За майките? Едва ли!

 

От скоро съм майка и много добре знам какво означава да ти връчат в родилното едно малко същество, което зависи изцяло от теб, за да оцелее! Всички майки много добре знаят за какво говоря. В първите месеци, майката е безценна за своето дете, и то не само, защото кърми, а и защото бебето действително „познава“ само мама! Тази връзка започва още преди да се роди и е особена силна в първите месеци от раждането. А според новия закон, майката вече ще може да се върне на работа още след 135-тия ден от излизането си в майчинство. Всъщност, когато е най- необходима на своето бебе! Новината на пръв поглед звучи добре! Покрай малкото човече има доста разходи и често парите все не достигат… Но това ли е най-правилното решение? Току-що сте станала майка и вече трябва да оставите детето си на някой роднина, защото парите не достигат. Супер! Но за кого?

Наистина се замислих за кого това е правилното решение? За майката? Със сигурност – не! Това време е уникално! И всичките пари на Света няма да ви го върнат, колкото и да ви се иска по- късно, когато осъзнаете, че безвъзвратно сте го загубили. Тогава – за кого? Разбира се, отговорът е повече от ясен – за държавата! За работодателите! Майките се оказват „в тежест“, за „обществото“, те вече не носят приходи на държавата, която всъщност е „принудена“ да ги „издържа“ цели 2 години! О, ужас! Начели сме се на споделени случки на майки, които не смеят да споделят на работодателите си, че за бременни, защото се страхуват, че ще бъдат уволнени. Уж законът ни закриля. Уж! Картинката постепенно започна да се сглобява и гневът ми отстъпва място на желанието ми да бъде чут моят глас! Гласът на една майка! Навярно знаете, че в много западни държави, майчинство или изобщо няма, или е съвсем кратко. Така е, факт! Но там майките получават различен вид подкрепа от държавата, за която тук дори не можем да си мечтаем! Останало ни е само това заветно майчинство – време, в което да бъдем до най-скъпите за нас същества! Време, в което само и единствено майката е най-сигурната за бебето връзка със Света! Време, което е НЕЗАМЕНИМО и БЕЗЦЕННО! А днес се прави една малка, но сигурна крачка към постепенното отнемане на това наше ПРАВО! Честит празник, мили деца! Честит празник, мили родители! Днес празникът е ваш! Общ! Макар и с тази „добра“ новина…

 

Препоръчваме ви и Майките не са втора категория, в която Ана Митева споделя горчивия си опит на дискриминация, затова че е майка. A новината, която провокира този коментар можете да прочетете тук.

Автор: Цветелина Цекова

Нали знаете, че темата за приучаването към гърне е много актуална сред младите майки? Сигурна съм, че ако има майка, открила вълшебната рецепта за безпроблемно приучаване, ще си отнесе Нобелова награда. Аз от своя страна ще стоя на първия ред и ще пускам сълзи, при връчването на наградата, наистина. За мен това все още е Mission impossible. Ще ви разкажа защо...

Моят Тони е на 2 години и 7 месеца и до този момент имам няколко неуспешни опита, завършващи с търкане на подове, пране на дивани и полу-истерични пристъпи. Успокоявах се с това, че не му е дошло времето и си продължавах живота спокойно, с няколко пакета пелени в шкафа. Добре, де... но моето дете е доста едричко и отстрани изглежда като 4-годишно хлапе, със закачливо подаващ се памперс през панталонките. И хората ме гледат наистина странно. Сякаш 30-годишен мъж се разхожда с плюшено мече, сещате ли се? Затова реших да се взема в ръце и да направя последен опит, наистина последен, с пълното уверение, че няма да се откажа, каквото и да ми коства. Ставаме рано сутринта. Махам приятно напълнената нощна пелена и обувам малки гащички на голото дупе. Ръцете ми треперят, толкова е вълнуващо! Детето е в шок. След две минути реве за памперса си, а аз набутвам всички запаси в кофата за боклук със злорада и леко налудничава физиономия:

- Няма вече памперси! Край! Сега ще пишкаш на гърне!

Слагам го на гърнето. Той се държи така, сякаш съм го поставила на нажежен шиш. Няма да стане така. Водя го в тоалетната и обяснявам като полуидиот, че трябва да пишка там: „Пишкай...тук! Чуррр! Тук! Пишшш! Тук! Вода, вода!“ Детето ме гледа с искрено и неподправено притеснение, сякаш се пита къде е отишла майка му и кой му е довел тази, неадекватната, с кървясалите от напрежение очи. Поглежда си атрибута, побутва го няколко пъти, оригва се и пуска водата. Аз се отчайвам и започвам нова лекция, но той се отегчава и отива в хола. Изпикава се пред холната масичка. Не! Няма да се предам. Аз съм майчината версия на Брус Уилис в „Умирай трудно“. Аз съм в „Уринирай трудно“ и няма да се откажа. Той успя, ще успея и аз! (междувременно някой напикава десния ми крак).

Следват няколкостотин опита, през 19 минути, повечето от които завършват с безкомпромисно напикани мебели, но нито един с оползотворена тоалетна. Пот се стича по челото ми. Явно нямам подход. Явно не съм в „Умирай трудно“, а в „Мисията невъзможна“. Но не, няма да се откажа! (междувременно гледам към бутилката с розе на най-горния рафт) Денят е минал. Не сме излизали никъде. Цялата къща блести от чистота, сякаш не е пишкано (и не само) навсякъде, а сериен убиец се е развихрил с дърворезачка по-рано и е прикрил следите си. Аз седя на пода, а Антон пикае до мен. Вече нямам сили и парцали. Идва ми на ум да бръкна в кофата за боклук и да извадя изхвърлените по-рано пелени. Той осъзнава тежестта на момента, отива си в стаята и ми носи една пелена, вероятно завряна в някой ъгъл преди време. „Мамо, ето ти памперс.“ Чувствам се победена и унизена. Слагам памперса и си лягам. Детето да се оправя... Явно е по-умен от мен.

Препоръчваме ви Как се прави свирка - само за мами с чисто подсъзнание :) от същия автор. А кога детето е готово за приучване към гърне, може да прочетете тук.

Автор: Пилот, паднал в градината

В заглавието няма правописна грешка :) Моля да не се бърка Мчео с по-известния му братовчед Мечо Пух.

1. Харесва ти – кажи.

2. Не ти харесва – кажи.

3. Някой ти липсва – обади му се.

4. Не разбираш – попитай.

5. Искаш да срещнеш някого – обади му се.

6. Искаш нещо – помоли.

7. Никога не спори.

8. Искаш да бъдеш разбран – обясни.

9. Ако си виновен, признай си и не търси оправдание.

10. Помни, че всеки има своята истина и тя често няма да съвпада с твоята.

11. Не общувай с хора, с които не се чувстваш добре.

12. Най-важното в живота е Любовта, всичко останало е суета.

13. Проблемите на хората се намират само в техните глави.

14. Обкръжаващият тe свят не е нито добър, нито лош – той е такъв, какъвто е.

15. Опитай се да получиш удоволствие от всеки миг.

16. Помни, че животът се живее тук и сега.

17. Помни, че не си длъжен на никого.

18. Помни, че никой не ти е длъжен.

19. Не пести време и пари за удоволствието да опознаваш света.

20. Вярвай в себе си.

21. Вярвай на своите усещания.

22. Ако си в лошо настроение, помисли, че и това ще мине.

23. Живей днес, защото вчера вече го няма, а утре може да не настъпи.

24. Днешният ден е най-добрият.

 

Препоръчваме ви да прочетете и Длъжност "Официален лентяй".

А тук можете да видите Съветите на Фройд за щастлив живот.

Автор: Валентина Вълчева

И така, бременна съм. Все повече съм бременна и все повече наближава моментът за първа среща с бебчо. Естествено, всеки месец съм на консултация, съответно и на ехограф. 3D, 4D – какъвто се сетите. Щото съм на 35, водят ме рискова и съответно се скъсват да ме препращат от изследване на изследване и от лаборатория на лаборатория.

Не помня в кой месец съм била – вероятно някъде около края на четвъртия, – когато най-накрая лекарката, която ми водеше консултациите, обяви, че може да ми каже и какъв пол е бебчо. Евентуално. След доста взиране в хаоса от черно-бели петна обяви. Момиче. 80 % сигурност.

Честно казано, малко ме изненада. Не знам защо, но си бях навила на пръста, че трябва да е момче. Но тя беше упорита – момиче, почти сигурно е. И мислете как ще го кръщавате, че в родилното трябва да знаят как да го запишат, но за всеки случай не купувайте нищо предварително, че то... не се знае! Стават и грешки.

И понеже съм си все в книжките, някак моментално ми изникна оня незабравим пасаж от „Под игото”, в който Рачко Пръдлето философства пред Бойчо Огнянов: „Чиляк защо живей? За една чест и за едно красно име!”

Абе то че е така, така е, ама все пак малко по-внимателно трябва с красните имена.

Има наистина прелестни български (и не само) имена, но – извинявайте! – историята помни и Марулка Грудкова, Цинцерушка, Салфетка, Табуретка, Гугутка, Грозьо, Африкан, Букетка... че и редица откровено неприлични. Спор няма, неповторими са. А някои са си направо зловещи, например Гроби Гробищарски. Да, реално име. Не знам дали искам да знам какво води родителите при избор на подобно име, но бих платила, за да видя физиономията на служителите, които трябва да го впишат в акта за раждане.

Дали да споменавам разните там Ферхунде, Версачи, Садна, Роналдо...

Аз не бях мислила за това. Все още се опитвах да свикна с мисълта, че няма мърдане – ще имам дете. Не знам защо, но този факт дотогава го възприемах малко като онези истории, дето се случват само на някакви други хора.

Прибрах се аз вкъщи и поставих въпроса на дневен ред пред мъжа ми. Той обаче рече и отсече:

- Няма какво да му мисля. Аз съм от Влашко. Там си има традиция. Каквото сънува майката, това е!

Реших, че просто е начин да ме отсвири, защото не му се занимава.

В следващите няколко месеца нищо не се промени. На всеки преглед ехографът инатливо твърдеше, че чакаме дъщеря, аз също толкова инатливо отказвах да се настроя към мисълта, че ще е момиче.

Сякаш напук на всичко, един сън ми се присъни...

В някакъв влак съм, а до мен стои един лекар и едва ли не сърдито ми набутва в ръцете бяла кърпа и игла с червен конец и ми нарежда:

- Не ми се мотай, а вземи тука да избродираш името на детето, че няма време!

И аз бродирам ли, бродирам, а на кърпата вместо името, което бях избрала вече за дъщеря си, все името Константин излиза. Започвам отначало, притеснена, че не се получава, и пак същото. Константин, та Константин. И от притеснение се събуждам.

На следващия месец пак съм с гадния гел по корема, а консултиращата се блещи в ония петна на екрана, все едно там е обяснението за всички тревоги на човечеството, и пак отсича:

- Момиче ще да е.

Объркана съм.

Прибирам се, споделям дилемата с мъжа ми, той си знае неговото. Каквото сънува майката, това е. Оправяй се, слънце!

Напук на ехографа, онзи сън пак ми се яви. Същата работа. Влакът, докторът, червения конец, Константин...

В един момент вдигнах ръце. Добре. Ако се падне момче, Константин ще е. Ама какво правим, ако ехографа е прав? След доста умуване, просто за всеки случай, се спрях и на едно женско име. Обичам да се подсигурявам двойно.

И ето ме в родилното, бясна, недоспала, уморена, уплашена, с невъобразима прическа, защото ми се наложи да тичам насам посреднощ с мокра коса и вече цяло денонощие се търкалям из отделението, а гребен, разбира се, съм забравила в суматохата... Просват ме на една маса, същата като онези, дето в американските затвори ги използват за смъртоносната инжекция, приготвят ме за секцио, щото онова малкото отказва да излиза вече 13 часа, и докато някакви хора ми забиват игли кой където успее да докопа и ме връзват като за екзекуция, една сестра притичва с някакви документи и пита дали съм решила как ще записвам детето.

Признавам си, съвсем се панирах. Викам си „Тая сега не може ли да почака или допуска вероятност да не се събудя, та да си кръстя детето?” Знаете как е. Бременните са ходещи хормони и удивително често губят връзка с реалността. Набързо й издекламирах двете имена, а тя ме гледа през рамо въпросително.

- На ехографа к`во ти казаха?

- Момиче.

- Колко пъти те гледаха?

- Шест... Не, седем.

- Е, ти тогава...?

Отказва се. Сигурно и по-идиотски неща са й се случвали.

Грабва си документите и изчезва, а аз заспивам като пън преди да си спомня, че ми се реве. Събуждам се сякаш след няколко секунди. Търкалят ме по някакъв коридор. Докторът (същият онзи от съня ми) и шефката му, която ме е оперирала, се хилят над мен и я чувам да казва:

- Честито момченце!

Ти да видиш! Той взе, че верно Константин излезе!

Никога не съм подлагала на съмнение фактът, че това дете си дойде с името. И мога само да съм благодарна, че не си избра някоя от изброените по-горе екзотики. Аз не знам защо си бях навила на пръста Габриел, но... Като е рекъл да е Константин, коя съм аз, че да споря?

 

Препоръчваме ви да прочетете и Кръщението на Коко от същата авторка.

Много забавна статия за имената е Кубрат, Издислав или Скъсана гумичка.

А изглежда не е толкова рядко да се обърка пола на 3Д, защото и мама нинджа чакаше дъщеричка Елена, пък се появи Константин, и то без никакви сънища.

 

Автор Пролет Николаевич

Никой не те предупреждава напълно какво те чака, когато пораснеш. Никой не ти казва цялата истина какво ще се случи, когато имаш семейство. И никой, никой, не ти изяснява цялата картина на промяната, която се случва, когато станеш родител. В частност – майка.

Не ме разбирайте погрешно, промяната в мъжа също е голяма. Но е някак плавна, мудна, отнема време и понякога чак след година-две мъжът напълно осъзнава, че има едно щъкащо навсякъде човече, което му е родна кръв.

Промяната при жената настъпва мигновено. От първата глътка въздух на онова грозновато, сбръчкано и подпухнало чудо, което излиза от корема й. Казват, че бременността подготвя жената да стане бъдеща майка. Пълни глупости! Бременността са едни девет месеца, в които женското тяло не принадлежи на собственика му, а на човека, който расте в нея. Колкото и грозно да звучи, след два успешни опита, аз лично сравнявам бременността с паразитния организъм. Нещо в мен расте, храни се от мен, омаломощава ме, създава ми дискомфорт и ми причинява болка и безсъние… има и хубави моменти, никой не го отрича. Но генерално бременността е изпитание, не подготовка.

Защото няма такова нещо като подготвена майка. Има учебници, книги, курсове, които честно казано, са доста розови, доста глупави и изцяло имагинерни. В момента, в който раждането приключи и прясната майка остане сама с отрочето си, започва всичко, за което никога не си мислила, че може да се случи.

Първо идва безмерната радост, че всичко най-накрая е приключило. Болката е свършила, коремът е празен, можеш да дишаш. Радваш се и да видиш какво си произвела. Това чувство е силно, но трае кратко – от два до три-четири часа. В главата ти се върти желанието да си починеш, да се отпуснеш. Изживяла си едно тежко изпитание и имаш пълното право на почивка. Скоро и адреналинът от изживяното започва да те пуска и започва да те боли я разреза от секциото, я цялата област отдолу – кой както е родил. Става ти некомфортно, трудно, всяко движение причинява болка. Но ти носят вързопа. Бащата и роднините отдавна са си отишли с милото „Почини си сега“ и няма кой да седи до леглото ти и да ти подава чашка със сокче. Ти си на линия. Нали си майката.

За първескините са много тежки тези първи часове с бебето. Много страшни. Страх те е да го хванеш, страх те е да не се задави, страх те е като реве, защото не знаеш защо, страх те е, че ще те е гнус от акото му, че не знаеш как да го измиеш на мивката. Страх те е, че не знаеш как да му сложиш памперса, как да му подадеш зърното, дали се е нахранило, дали няма да се задуши докато спи.

Страх те е от собствените ти мисли, от собствените ти чувства. От това, че не чувстваш онази мигновена привързаност към сбръчкания вързоп в креватчето до леглото ти. Страх те е от всички задължения и отговорности, които поемаш изведнъж, от раз и за цял живот.

Кой те подготвя за такова нещо, Господи? Кой? Майка ти, свекърва ти, баба ти, приятелките – всички те гледат с усмивка на уста и ти говорят мили неща. А ти? Ти се усмихваш служебно и лицемерно, преструваш се, че всичко е розово и когато останеш сама с детето, действителността те наляга. Ти си тази, от която то зависи. Ти си тази, която трябва да го нахрани, приспи, успокои, смени памперса и изкъпе. Ти си тази, която изпитва постродилните болки и която е изморена до смърт, иска да си почине и да поеме дъх, но остава в болницата, сама… с детето си. Гледате се странно, ревеш като се опитва да суче, защото не си си представяла кърменето да боли толкова, Господи, и чакаш момента, в който ще се прибереш в къщи и всичко ще се оправи.

Може би единственото, което се оправя е, че вече не си в болница. Може би и къщата ти ще бъде почистена и излизана от близките ти по случай изписването. Може би… но това трае кратко. В къщи, след голямата суматоха по прибирането на новия човек, ти отново си сама. Мъжът ти отива на работа сутрин с едни ключове в джоба и оставя след себе си две любими същества, които тепърва се опознават. А ти отблизо опознаваш постродилната депресия. Постоянно си на педала, няма сън, няма почивка, няма спокойно майчинство. Има обгрижване, чистене, пране, гладене, готвене и мисли. Мисли за това кога ще свърши всичко.

Много е страшно, когато си имал очаквания. От онзи тип очаквания, че отговорностите ще са споделени. Някак логично ти се струва – все пак детето не е само твое. Но скоро те връхлита онази грозна истина, че, О, Боже – ти си майката. Ти си тази, която е длъжна да прави всичко, защото си родена за това, нали? Бащата също носи отговорност, но тя е толкова различна от твоята. Мозъците са различни, мислите, вината. Винаги съм я мразила тая вина, която се намести в моя дом от момента, в който се прибрахме в къщи. Чувствах се виновна за всичко – за това, че съм постоянно изморена, че ме дразни всичко, което трябва да върша, че не изпитвам онова умилително чувство към детето, което би трябвало да изпитвам. Вина, че искам да се отърва поне за малко и да поблея в някоя точка, в пълна тишина и бездействие. Вина, че когато някоя от бабите го поеме, аз съм го изоставила и не съм до него. Вина, че завиждам на мъжа си за доброто му настроение, когато тръгва на работа и когато се връща. Вина, че изпитвам дълг към всичко…

Странен е женският мозък. Превключва за миг и остава така завинаги. След няколко месеца съжителство с бебето, осъзнах твърде категорично, че до края на живота си никога повече няма да бъда сама в мислите си. И се разревах. Тежко и дълго ревах. Защото си помислих за бъдещето и ме хвана страх. Как ще вися по нощите да се притеснявам къде е. Ще следя зорко с кого комуникира и какви ги върши. Дали е добре, дали се оправя…

Въобще, първата година от живота на една първескиня с детето й е голяма трагикомедия. Жената прилича на сомнамбул с обърната усмивка, вечно изморена, ядосана и сприхава. В тази една година се научават много истини за това какъв човек си ти и тези около теб. Разбираш кой става и кой не. И странно, разбираш, че някои жени са повече майки от други. Като твоята майка – която сякаш не е забравила майчинството толкова лесно или пък просто се притеснява за детето си и гледа да помага повече и повече. А свекърва ти сякаш е заличила тази част от живота си и не че не помага, но просто го прави някак отгоре-отгоре. Гледа те странно когато се появиш на вратата разчорлена, мръсна и с дупки под очите. Сякаш си нямала време поне да се изкъпеш… защо ли?

И не, с годините не става по-лесно. Или поне до петата година, когато детето вече може да се оправя само за повечето неща. Но ако дойде второто през този период, живота на жената се утежнява по две, че и по повече. Бавно и сигурно осъзнаваш, че вече нямаш нищо свое – лично пространство, желания, мечти, мисли. Разбираш, че ти си на разположение винаги и по всяко време. И ако кажеш „мама е в отпуск за 5 минути“, настойчивостта на шефовете се умножава по 100. Задълженията ти започват от рано сутринта и продължават до късно-късно през нощта. На другия ден се повтарят, на следващия пак, и на по-следващия, и на по-следващия, и така нататък.

Понякога ставаш сутрин и се чудиш да останеш ли, или да избягаш. Ей така, за малко. Да видиш дали ще се справят без теб, да глътнеш малко свеж въздух. После размисляш и оставаш. И продължаваш. И осъзнаваш, че си станала егати коравото копеле. Можеш всичко, по много. Да даваш любов, да работиш, да поддържаш всичко в къщи, да жонглираш със задължения и болести, с проблеми и задънени улици. Да бъдеш майка. Както и твойта майка също…

 

Препоръчваме ви да прочетете 22 признания на една недоспала мама. Може би ще ви е интересен разказът на Пролет за раждането й в домашни условия. А ако се чудите защо мама е изморена, ето тук има интересна информация за вас.

 

 

 

 

Автор: Люси Рикспуун

Помните ли ранните години на демокрацията, когато телевизиите бяха пълни с безкрайните реклами на продуктите на хоум шопинг нетуърк? Та един от тези продукти се казваше „мултифункционален комбинож“. Четейки статията за спестените пари от жената зад мивката, забелязах, че има доста пропуснати функции на този субект, „жената зад мивката“. Ето някои от тях. По обясними причини цените отсъстват в някои функции:

1.        Благодарение дори на съществуването на „жената зад мивката“ майка Ви, баба Ви, леля Ви, стринка Ви и останалите Ви любящи роднини вече не Ви питат кога ще се жените и не Ви обясняват, че ергенлъкът е голяма работа само до време. Ще се съгласите – ценообразуването по темата не е лесно.

2.        Благодарение на децата, с които „жената зад мивката“ Ви е дарила, вече съседите, роднините и колегите Ви вече не шушукат зад гърба Ви, че сте темерут или смотаняк. Което няма цена...

3.        Когато шефът Ви не дооцени способностите Ви или повиши нек‘ъв си Пешо, на кого тичате да Ви подбутне егото нагоре? (Забележка: Ако тичате при мама, това е друг проблем и изисква отделна изчерпателна статия!) Естествено, че при „жената зад мивката“, понеже част от задълженията й са да Ви разбира и подкрепя безотказно, дори когато отвътре я напушва смях! Пък и да не сте луд да харчите пари за психотерапия! Тя е за слабаци! (Или поне така казва Жорето от 5тия етаж! А Жорето ги разбира тия неща!) Само ще отбележим, че цената на психотерапия за 45 минути (клиничен час) би трябвало да бъде взета предвид!

4.        Ах... А кого търсите, когато настинете?! Ако мама вече не Ви е намерила сама, понеже си Ви знае! От „жената зад мивката“ се очаква да Ви съчувства и компенсира всячески за дълбоките Ви страдания, причинени от убийствената 37.3 градуса температура и мъчителната хрема. (Тази същата жена, дето е родила децата Ви!) Като се замисля, тази „функция“ също е трудна за оценяване, понеже желаещите да я вършат не са много.

Смятам, схванахте основната мисъл, та няма смисъл да продължавам... Комисията по ценообразуването да се вземе в ръце и да се самосезира!

Можете да прочетете и отговора на още една "жена зад мивката" - "ОбъркАл си сметките, пич". 

Публикуваме отговорите, защото са забавни и смислени, но също така и с напомняне, че текстът за цената на жената е написан с чувство за хумор и изобщо не цели да я изкара слугиня. Много често зад мивката има мъж или дете, и това е напълно нормално.

Семейството е безценно и приносът на мъжете и жените не се мери с пари, а с чувството на обич и принадлежност, което остава у партньора.

 

Ина Зарева отговаря на статията на Ники Тодоров Колко пестим от жената зад мивката: Точно 2112 лв!

 

Жената вкъщи ти излиза изгодно? Мислиш ли?

Примерен месечен бюджет, режим „Силно икономичен, екзестенциалум базикум“

  1. Маникюр – 50-100лв. Колкото по-скучен живот предлагате на жена си, толкова повече ноктите й ще приличат на древнокитайска живопис. Последният път в салона беше дошла майка с малкото си бебе. Толкова се трогнахме от жертвата, която тази жена правеше единствено и само за вас, за да докара огненочервения ви любим цвят, че и служителки, и клиентки се изредихме да го дундуркаме и успокояваме това бебе, и май го и кърмихме последователно.

  2. Фризьор – 100-200лв. Ми да не сте въздишали по омбрето на Джесика Алба. Превръщането на една истинска прабългарка в холивудска медна девойка струва скъпо. Много скъпо. Но понеже фризьорката ни е приятелка, ни взима наполовина.

  3. Фитнес, сауна, масаж – 200 – 300 лв. Има ли смисъл изобщо да го коментираме? Нали не искате жена ви да прилича на прегърбена, стокилограмова старица, и то със запушени пори???

  4. Козметик, козметични процедури, козметични продукти – тук дори няма да се пробвам с прогнозни суми. Всичко зависи от Майката Природа и д-р Енчев.

  5. Дрехи, обувки, бельо, аксесоари – 500 – 1000лв., ако хванем зелената вълна на намаленията. Точно тук най-много ви спестяваме пари, защото сме в състояние да купим една рокля за 500 вместо за 1500 лв. Но какво ли изобщо съм седнала да ви обяснявам?! Кога ли сте разбирали нашите жертви!

  6. Обучителни курсове – 300лв. Е, как за какво ми е този китайски? Новини не следите ли?

  7. Стайлинг на дом, деца и съпруг – 2000 лв. Какво, да не би да искаш да бъдеш до детето си на Първи юни с миналогодишния „Andrews“?!?!

  8. Социални контакти, социална ангажираност – 500лв. Не мога да не даря няколко смс-а за гейпарада (да не би да съм хомофоб), и после да не изпия едно „Копи Лувак“ с колегата гей (да не би да съм тесногръда)!

  9. Таксита и/или ремонт на колата – 200 – 500 лв. Ми вие мъжете така карате, аз какво съм виновна, че ми засичате пътя на всеки трети светофар, докато кротко се гримирам.

  10. Психоанализа – 200 – 500 лв. В зависимост колко труден е животът с вас, бившите ви и майка ви.

    Обща сума: 4050 - 5400 лв. (в сумата не са включени разходите около Майката природа а.к.а д-р Енчев)

    Какво казвате? Че всичко това не го правим за вас, а за себе си?!? Ха! Да ви оставим да духнете със съседката, прегърнали целия й силикон и лапнали екстеншъните й (или обратно беше), и после да давате хем двойно повече на нея, (щото за нея „пестеливост“ и „фригидност“ са синоними), хем и издръжка на нас?

    Е, няма благодарност и това е!

 

Тук можете да видите статията на Николай Тодоров за жената зад мивката, а ако вече ви е дошло до гуша от нас, клетите ви съпруги, прочетете как да се разведеш с жена си в 10 стъпки.

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам