Автор: Яна Пеева

Много неща не очаквах от родителството, но в едно бях абсолютно убедена - няма да слушаме никакви тъпи детски песнички до абсолютно умопомрачение, само за да успокоим бебето. Никакви бели зайченца, никакви тракащи часовници, никакви рачешки моряци. Бях сигурна, че ще пея собствените си любими песни, а Борис ще ме гледа с обожание и няма да има нищо против, че съм абсолютен музикален инвалид. Всичко тръгна чудесно - ден след ден слушахме внимателно подбрани плейлисти и танцувахме с него из хола, а той се заливаше от смях. Даже, за мое изумление и радост, се кискаше и пляскаше с ръчички на System of a Down, Pantera и Queen. В колата пеехме с цяло гърло ABBA, Bon Jovi и Hamilton, а той или спеше, или си гукаше отзад. Както се досещате, бяхме жестоко излъгани - просто малкият музикален терорист все още не се беше събудил.

Последните ни две пътувания бяха под звуците на Lullaby Baby - плейлистът-спасител от Spotify с акустични версии на песни, които така или иначе харесваме. Искам да вметна, че не знам кой го е събирал, но ще съм му благодарна до живот, защото обикновено действа безотказно и приспива Борис за няколко минути, след които с Теди можем да се върнем към припяването в предната част на колата. Затова и когато в петък тръгнахме на път, заедно с кума ни, бяхме сигурни, че няма да има никакъв проблем - все пак имаме ултимативното решение. За наш късмет дори не се наложи да прибягваме до там, защото Борис заспа в секундата, в която излязохме от паркинга на магазина, от който пазарувахме за уикенда. И спа през целия път. Тихичко и спокойно. Това обаче беше последната толкова дълга тишина и спокойствие за следващите три дни.

За съботите

Забравих да кажа, накъде всъщност бяхме тръгнали. Аз, подтикната от абсолютна скука и липса на купон през последните месеци в София, изръчках приятелите ни да отидем на вила за един уикенд. Теди се възпротиви в началото, попита ги няколко пъти дали наистина нямат нищо против, че и бебето ще е с нас, и когато най-накрая се увери, че действително нито един човек няма дори трошичка против (или поне не смее да си признае), най-накрая се нави. И така, намерихме вила, запазихме вила, напазарувахме и тръгнахме. Един уикенд в планината, в нищото, с тумба приятели, хапване, пийване (за некърмещите) и снежец.

В секундата, в която пристигнахме обаче нещата отидоха… ами, по дяволите. На Борис му расте зъб. Няколко зъба, всъщност. Освен това иначе прекрасната вила, която бях избрала, имаше абсолютен дефицит на каквито и да е безопасни пространства, на които можем да го оставим, за да си лази и играе на спокойствие. Също така пристигнахме първи и то доста преди останалите, което значеше, че разполагаме само с три чифта ръце, които могат да поемат малкия наследник. След като си го подавахме известно време - Теодор на мен, аз на Борис 1 (кума ни), той на Теди и така около един час, установихме, че той всъщност не иска да бъде размятан от ръце на ръце. Малко го повозих в раницата, белих картофи, докато той ми дърпа косата, после танцувахме всички дружно на VH1 Classics. Недоволството на Борис обаче бавно, но сигурно се превръщаше в абсолютен гняв. В един момент, момент на слабост, на Теди му светнаха очите и с лукава усмивка се обърна към Любо (сигурно сте объркани - Любо е кумът ни, който всъщност се казва Борис, но поради необясними причини всички го наричаме Любо) и го попита:

- Ти слушал ли си Baby shark?

Любо, естествено, не беше слушал Бейби шарк. По изражението му след първото слушане съдя, че си мечтаеше да може да върне времето назад и някак да предотврати запознанството си с това произведение на изкуството. Уви.

Не знам дали имате деца. И дали децата ви някога са слушали бейби шарк. Дали сте виждали ефекта, който има тази песен - абсолютна тишина и умиление, изписано върху детското личице, което допреди секунди е било раздирано от плач и писъци. Някаква магия ще да е. Магия, която не е успяла да се събере само в една песен, затова и съществуват няколко абсолютно идентични варианта с една единствена разлика - текстът!

Половин годинка Борис!

Следващите два дни бяха белязани от постоянен рев от страна на Борис и постоянно пеене на Бейби шарк от наша страна. Представете си една компания от 25-годишни, които си предават едно бебе, и в един клас пеят - “Ooo, бейби шарк ту ту тутут, ооо бейби шарк, ту ту ту ту ту..” и така до откат. Борис се хихика, а ние пеем ли, пеем и се гледаме сякаш сме напълно побъркани. В крайна сметка детето се смили над нас и двете вечери и дали заради чистия въздух, или заради нечовешките количества боб, които изяждаше, заспиваше като талпа още в 21ч. Аз пък успях да се отдам на пиене на джин с тоник (внимателно съобразено със схемата за количествата и часовете в сайта на Хедра!) и играене на настолни игри. Не спечелих. И не си допих джина. Но пък си изкарахме чудно!

На влизане в София, след два успешни часа път в тишина в резултат на няколко повторения на Бейби шарк, Любо се обърна и с най-сериозното си изражение ме информира, че като се прибере вкъщи, ще направи обширно проучване, защото подозира, че някой успешно ни е програмирал детето (и не само него - само вижте колко гледания има тази песен в youtube!) и само чака удобен момент, за да каже правилната думичка и да завладее света, водейки армия от лазещи бебета и залитащи тодлъри, пардон деца! 

Ако се чудите какво правим в момента - Теди пее на Борис Baby shark, а аз се питам какво престъпление срещу човечеството сме направили в миналите си животи, за да заслужим това. 

Препоръчваме ви още:

Искам си розовата сапунерка 

Плевел и плява