logomamaninjashop
Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Мария Пеева

За хиляден път се заклевам, че няма да чета новини.

21.07.2017 г. „Майка уби детето си, повдигат й обвинение.

В Стамболийски 18-годишна майка от ромски произход уби детето си на годинка и 10 месеца. Момиченцето е удушено с чорап, намерено е от клошар, голичко, по памперс, дрехите били наблизо. Делото ще се гледа от Окръжния съд Пловдив. Има и по-малко дете, което отглежда сама."

И какво? Прочитаме, втрисаме се, после си казваме: „Ами, да, те ромите, раждат на 12, после си убиват децата, какво да очакваме от тях, какво можем да направим…“ и подминаваме.

Преди месец посетих детска къща със съвсем малки бебешори, които очакват да бъдат осиновени. Шест хлапенца, едно от тях - ромче. Излиза, че не само ромите си изоставят децата. Не знам какъв е процентът на етноса в България, но нищо чудно онези 6 дечица да се окажат представителна извадка. Прекрасни, съвършени малки бебета. Какво значи ромче, българче, това са глупости. Всички са деца. Родени от майка, изоставени от майка.

А ето това момиченце не е изоставено. Неговата съдба е друга. Родено от майка, убито от майка.

Майките, майките... Какво трябва да преживее едно момиче, една жена, за да си намрази детето? Нека Господ да я съди, аз не смея.

Пак ще кажете ние не сме виновни, ние не правим така. Дали?

Това момиче, тази майка е живяла сред хора, не в гората. Все се е случвало да отиде на лекар с детето, с децата. Все се е случвало да я видят съседи. Нещо е работила, някак се е издържала, срещала е хора. Посещавала е социални служби. Имала е някакви контакти с обществото. Най-малкото е влизала в магазин да си напазарува. Може би е просила, може би е проституирала. Може би някой я е издържал. Не може да е живяла като отшелница сама с две деца, без никой на този свят да отчете съществуването й.

Как не видяхме, че нещо там не е наред, че едно момиченце, едно бебе е в опасност?

Преди години живеехме на квартира много близо до ромски квартал. В поликлиниката личният ни лекар приемаше и доста ромски семейства. Беше чудесен човек, уважавам го безкрайно много и затова няма да спомена нито името му, нито поликлиниката. Веднъж чакахме с детето, когато пристигна разтревожено семейство – майка и баба - с малко бебе. Роми. Бебето с огромна цицина на главата, отпуснато. Влезте преди мен, им казах. След малко дойде и моят ред. Защо ги пусна да те прередят, ме попита лекарят. Е, как, отговорих, беше спешно, детето паднало от леглото, може да има сътресение, притесних се. Той ме погледна странно. Не е паднало от леглото. Бебе не може да се нарани толкова по този начин. Хванал го е баща му и го е блъснал в стената. Не идват за първи път. Изумих се. Е, как е възможно? Не може ли нещо да се направи? Няма какво, отговори лекарят. Те са си такива. И няколко други случая ми разказа. Тръгнах си с горчив вкус в устата.

Наскоро писахме по темата за наказанията. Имаше разпалена дискусия. Признах си, че се е случвало и аз да плесна някой от моите. Възмущавахме се, че в някои държави социалните ще ти вземат детето, ако му удариш шамар. Казахме си как родителят винаги прави нещата за добро. Как никоя майка не мисли лошото на детето си. Че човек има право да реши как да си гледа детето и държавата не бива да се меси. Всичко това предполага обаче отговорно съзнание на родителя. А всички родители ли са отговорни? Ами ако родителят е в депресия, ако е шизофреник, ако е престъпник, ако е психопат, ако просто откачи? Истината е, че ние не вярваме, че може да се помогне на такива деца. Приемаме за даденост, че те са на родителите си и щом не са случили на родители, няма какво да се направи. Съдба. Обръщаме поглед встрани, Господ да ги пази, клетите деца.

Така е. Може би аз и вие не можем да им помогнем. Но има цели институции, които това работят. Крайно време е да приемем, че думата „институция“, „агенция“, „служба“ не означава задължително нещо, което не работи и е само проформа. Не може да търсим отговорност и да обвиняваме тази институция, агенция, служба, ако преди това не й дадем възможност да направи нещо. Иначе ни е лесно да питаме – къде е Закрила на детето, къде са социалните? Ето, вижте, в Германия взимат детето от родители, които го шамаросват, а ние тук взимаме детето, чак след като го удушат. Къде са институциите? Е, къде да са? Там ясновидци не работят. Няма как да си свършат работата, ако никой нищо не им казва. Ако ние – съседи, лекари, учители, случайни минувачи, виждаме неща и извръщаме поглед, защото не е наша работа. И мисля си, по-добре да има сто сигнала, които са неоснователни, отколкото едно убито дете. По-добре съседът да се обади, че съм шамаросала сина си и социалните да дойдат да ме проверят, отколкото всички да си траем и едно дете да си отиде удушено с чорап от собствената си майка.

Отваряйте си очите, хора, и се обаждайте. Не се колебайте. Ако сте лекари и при вас водят деца със странни и необясними рани, подайте сигнал. В „Пирогов“ го правят, там са свикнали. Преди време, когато бях паднала (бременна в пети месец) и си разбих зъбите, мъжът ми ме закара там, а те го изгониха от кабинета и ме разпитаха старателно, докато се увериха, че не съм жертва на насилие. По същия начин процедират и при случаи с деца. Но много лични лекари, много педиатри просто не вярват, че нещо ще се промени, дори да подадат сигнал. Затова си мълчат, не защото са безсърдечни. Нашият личен лекар не беше безсърдечен, той просто не вярваше в институциите. Да, обаче нещата могат да се променят и се променят пред очите ни. Само че и ние трябва да се размърдаме. Не някой да ни спусне промяната отгоре. Същото се отнася и за учителите, за всички, които имат контакт с деца, които виждат нещо странно, нещо притеснително. Нека не обръщаме поглед встрани. Никое дете не е виновно, че не е случило на майка.

Ако видите, че дете има нужда от помощ, ако дори само се съмнявате в това, не се колебайте да сигнализирате. По-добре сто излишни сигнала до институциите, сто напразни проверки, отколкото една жертва. Звънете в полиция, звънете в Закрила на детето, това е нашата отговорност. Защото ние не сме от майките, които убиват.

Оттам нататък отговорността е тяхна.

Горещи линии за помощ и подкрепа на деца и юноши:

НАЦИОНАЛНА ТЕЛЕФОННА ЛИНИЯ ЗА ДЕЦА 116 111

Денонощна гореща телефонна линия за жени, юноши и деца, преживели насилие

02 981 76 86

 

Прочетете още:

То е напаст, която убива 

Райчо, който не стана мой

 

 

История за една българка в Испания, една акушерка и едно огледало

Автор: Веселина Гарчева

Преди много години по телевизията даваха един култов британски сериал “Ало, Ало“. В него имаше една баба, която беше прикована на легло. Когато въпросната баба трябваше да ходи по голяма нужда, се провикваше така, че стените се разтреперваха: “Помощ, ще акам!”

Та преди 5 години и аз бях в подобна ситуация, само дето ми идеше да крещя: “Помощ, ще раждам!

Бях бременна за първи път, общо-взето сама, с мъжа ми, в малкото ни испанско селце. Родата далече, приятелките още момееха, а в интернет да се удавиш от информация, повечето от която ненужна. Не ми оставаше друго, освен да слушам акушерките и да правя, каквото ми казват.

Тук към раждането се подхожда с такова спокойствие, все едно грип си хванала. Когато се потвърди, че съм бременна, личната ми лекарка ме изпрати при акушерката. Отидохме с мъжа ми, и двамата трепетни от радостната новина, очакващи нещо супер специално да се случи. Но не би! Акушерката ми записа данните, претегли ме, изчисли датата на термина и .... каза, че гинекологът ще ме прегледа след 3 месеца. СЛЕД 3 МЕСЕЦА?! А дотогава какво? Аз какво да правя? Ами пий си фолиевата киселина и си бременей.

Защо не отидох на частен лекар, ще попитате. Ами защото един преглед при частен гинеколог струва 120 евро. И защото изобщо не сметнах за необходимо. Тук няма практика да се ходи на частно при даден гинеколог, за да може после той да те изражда. Никой не те пита как искаш да раждаш. Няма и опция за избор на екип, нито за платени услуги. Правиш каквото ти кажат и следваш установения ред.

Тези 3 месеца ми се видяха като 3 години. Единственият добър признак беше, че се скапвах да повръщам и се чувствах като пасажер с постоянна морска болест. Но, както каза акушерката, ако на теб ти е зле, на бебето му е добре. Тъй че стисках зъби и се радвах.

Като се замисля, лекар ме видя 3 пъти за цялата ми бременност. 3 видеозона, на които се установи, че всичко си е в нормата. Предполагам, че ако беше възникнал проблем, щяха да ме следят по-изкъсо. Но тъй като моята бременност си беше абсолютно нормална, не се наложи. Всеки месец ходех при акушерката, която ми мереше кръвното, теглеше ме и опипваше корема. С един уред прослушваше сърдечния ритъм на бебето. Само веднъж не успя да го чуе и ме прати в спешния кабинет, но се оказа, че е било обърнато и апаратът не го е уловил.

Кръвни изледвания също ми правиха 3 пъти, по един на всеки триместър. Така и не ми обясниха какви са и за какво са. Достатъчно е, че лекарят ги вижда и разчита.

Някъде към седмия месец се записах на курс за бременни в местната поликлиника. С цялата си наивност си мислех, че ще ме научат как да държа бебето, как да го къпя и повивам. Да, ама не! Курсът беше организиран изцяло от акушерки и целта му беше да ни подготви за раждането, не за след това. Правехме упражнения, тренирахме дишане, обясняваха ни за кърменето. Но, от моя гледна точка, направиха един монументален гаф. Пуснаха ни видео на естествено раждане. Цяло-целеничко, от-до, без нищо да скрият. В онзи ден се прибрах и заявих на мъжа ми, че тая работа няма да я бъде, аз се отказвам, ТОВА НЕЩО ОТТАМ НЯМА КАК ДА ИЗЛЕЗЕ! Късно, чадо, си се сетила, каза той.

Последният преглед при гинеколог беше в осмия месец. “А след това?”, попитах аз недоумяваща. Ами след това или идваш на термина за запис на тонове, или ще раждаш, рекоха. Аз нали съм една информирана гражданка, изчетох целия интернет за разни там признаци на раждане, първи симптоми. Помня, че трябваше някаква тапа да пада. Брей гледах, гледах, ама тапа не видях.

Затова пък, голяма като товарен кораб, едва си намирах място. Ха на едната страна, ха на другата. А вътре явно тренироки за карате се вихреха, такива къчове ми хвърляше момъкът. Една мисъл ми беше останала в главата: “Извадете го това чудо от мен!

Дойде заветният ден на термина, отплавах аз към болницата, за тонове. Сложиха ми апарата, държаха го половин час, ама пукната контракция не хванаха. “Хайде, моме, към вкъщи, днес няма да е. Ще чакаме още седмица, и пак ще дойдеш на тонове”, каза акушерката. Отплавах аз обратно, леко разочарована. Следобеда поседнах на дивана, после постанах и май нещо там протече. Ама не бях сигурна, и друг път бях тичала в болницата, уж са ми изтекли водите, пък то не било това. Срам, не срам, пак ще се ходи. Мъжът ми погледна подозрително, но смее ли да спори с бременна!

Този път обаче правата бях аз. Само няколко часа след отсъствието на каквито и да е контракции, бях в стаята за дилатация. Нито са ме бръснали, нито са ми правили клизми. Още по време на курса ни обясниха, че това вече не се прави, за да не се стресира родилката. А акушерките са наясно, че с бебето излизат и други неща, част от работата!

Във въпросната стая бяхме аз, мъжът ми и акушерката. Беше към 8 вечерта. “Вечерял ли си?”, попита тя изшашкания ми съпруг. “Не“, изломоти той. “Върви да хапнеш нещо, че те чака дълга нощ”, рече тя. А мен ме върза на едни апарати, които изпращаха информация за тонове и контракции към някаква контролна зала. Така, от разстояние, акушерките наблюдаваха още няколко родилки. Лекар не се появи в нито един момент. Ако всичко е наред, раждането е работа на акушерката. То протича без викане, без нерви, с грижа и разбиране към родилката. И най-вече с уважение.

Не след дълго ми сложиха заветната епидурална упойка. Без пари. Никой в никакъв момент не отвори дума за плащане. Нито за упойката, нито за присъствието на бащата, нито за каквото и да било.

Така изкарахме цялата нощ, аз - упоена, мъжът ми - на един стол. Към 9 сутринта явно имах нужното разкритие, защото ме преместиха в родилна зала. Казаха на таткото да застане зад главата ми. “Хайде да го раждаш, че в 9,30 ми е почивката”, пошегува се акушерката. След още някой напън главичката започна да се показва. “Искаш ли да видиш?”, попита тя мъжа ми. Той пребледнял отказа. “Искаш ли да ти държа огледало, за да можеш да гледаш?“, попита ме другата акушерка. “НЕЕЕ,“ почти изкрещях.

Малко след това се роди синът ни, 3200 грама и 50 см любов. С изваждането го сложиха на гърдите ми. Целунах го, пуснах една сълза, таткото също се разчувства. През това време едната акушерка ме шиеше, а другата ни се любуваше. “Не знам какво да правя с него”, почти проплаках. “Дай, аз знам”, рече тя. Взе го, изми го, измери го и го пови.

Върнаха ми го на гърдите и ни качиха заедно в стаята, където останахме 3 дена. В нито един момент не останах сама, постоянно с мен имаше близък човек, денем и нощем. Всички приятели и роднини имаха свободен достъп до нас по всяко време. Никой не изпадна в паника, че влизат с дрехи и обувки отвън, че пипат или взимат бебето на ръце.

Изписаха ни една събота. Взехме си пакетчето любов и без излишни дандании се прибрахме вкъщи. Така завърши моето испанско раждане и започна нашето най-хубаво приключение.

 

Ще ви е интересно да прочетете и Женските тайни, които научаваме твърде късно.

За раждането в Англия може да прочетете тук.

Веселина ни разказва още за живота в Испания в тези две истории - Как от гражданка станах селянка и На 4 месеца на ясла, на 3 годинки - на училище.

А ако се питате, защо все пак си причиняваме всичко това с бременността и раждането, вместо просто да си гледаме живота - вижте Отговора на вселената :)

Нещата могат да се случват така и в България - вижте прекрасните снимки на водно раждане, дело на Ивелина Чолакова, и интервютата ни с акушерки, които вярват, че раждането може да е приятно като зачеването.

 

Ако обичате книгите, сто процента сте попадали на ревютата на това момиче. Милена Ташева е книжен блогър в “Аз чета” (най-големия сайт за книги и четене в България) от 2006 и маркетинг мениджър в издателство "Софтпрес" от 2014. Ако я питате кой е предпочитаният й жанр, ще ви отговори, че е разхвърляна във вкусовете си читателка в търсене на перфектната книга, която има суперсилата да открива най-подходящата книга за всекиго. Ето нейните препоръки за тийн книги, които ще ни помогнат да обсъдим някои важни и деликатни теми с децата си.

 

Да намериш верния тон и път към разговора с тийнейджъри невинаги е толкова лесно, но е от решаващо значение, особено когато става дума за сериозни житейски теми и избори.

Джон Грийн, един от най-обичаните автори на тийн романи, по време на речта си на срещата в Давос през 2016 каза: “...искрено вярвам, че ако слушаме младите хора, без да сме снизходителни към тях, посредник в общуването няма да ни е необходим. Няма такова нещо като „език на милениалите“ и всеки, който твърди обратното, се опитва да ни измами”.

 

Вярвам, че подобен разговор може да се случи лесно и безболезнено през книгите. Четенето на young adult (или тийн) литература първо е приятно занимание. Някои от най-популярните съвременни заглавия принадлежат към тази категория. Но освен приятната част, те помагат на тийнейджърите да открият път към изразяване на емоциите си, а на родителите - възможност да надникнат през очите на децата си към съвременния свят, да осъзнаят разликата в поколенията и новите решения и проблеми, с които един съвременен тийн трябва да се справя всеки ден.

Подбрала съм пет тийн книги, за които сме писали в “Аз чета” и които ще ви помогнат да започнете разговор за нещата от живота със своя тийнейджър. Пък и възможността да обсъждате книги на масата за вечеря е доста по-добра от обсъждането на контролни или телевизионни риалити шоута.

 

1. “Бухтичка” от Джули Мърфи

Много читатели първосигнално отхвърлят книгата, защото героинята е с наднормено тегло и невинаги е мила и симпатична. Ехо, никой в реалния живот не е винаги мил и симаптичен! Джули Мърфи облича в думи страховете на всеки тийн - не само по-пълничките, но и на тези с фино телосложение, криви зъби или различен цвят на кожата. Неслучайно на корицата пише “Тази книга е за всеки, който някога се е чувствал не на място в кожата си.” Не е лесно да си различен, но с добри приятели и малко самоувереност можеш да постигнеш много. И най-важното - да се научиш да се приемаш, за да започнеш и да се обичаш един ден.

 

2. “Отровни думи” от Майте Каранса

Темите тук отразяват една страна в човешките отношения, която бива потулвана поради сериозността си - насилието над децата. Книгата е полезна и заради способността й да покаже на тийнейджърите, които се бунтуват силно срещу всеки родителски съвет, как да търсят правата си, за да не изпадат в критични ситуации без възможност за изход.

 

3. “13 причини защо” от Джей Ашър

“13 прични защо” е многократно обсъждана книга, а откакто Netflix направи сериал по нея, дискусиите избухнаха с нова сила. Някои читатели я намират за тревожно предупреждение, други искат да я забранят, защото “дава лош пример” и подстрекава към самоубийство. Джей Ашър пише за проблеми като тормоз в училище, депресия, отхвърляне, самота. Целта на романа е да накара читателите да се замислят за действията си и последиците от тях върху околните. Ако сте родител и сте на ръба да отхвърлите книгите, разнищващи нещата от живота, като напълно неподходящи за вашия тийнейджър, помислете пак! Ролята на детско-юношеската литература е да дава отговори и да обяснява света, не да казва онова, което вие смятате за подходящо.

 

4. “Вината в нашите звезди” от Джон Грийн

“Вината в нашите звезди” е книгата, която за днешните деца е това, което “Хари Потър” беше за моето поколение - различна, важна, значима. Абсолютно задължителна. Джон Грийн пише за смъртта, но и за жаждата за живот. Пише за загубата на любими приятели, но и за създаването на спомени и пълноценното изживяване на мига. За справянето с мъката и продължаването напред. Знам, че като родители ви се иска да пощадите и предпазите децата си. Но повече ще им помогнете, ако им дадете инструментите за справяне със страшните моменти в живота. Много от тях ще намерите в книгите.

 

5. “Спасяването на Франческа” - Мелина Маркета

Депресията е заболяване, което белязва не само страдащия от нея, но и близките му. „Спасяването на Франческа“ е роман, който печели читателя със своята откровеност и смелост да говори за безсилието на човека, за проблемите, които възрастните не знаят как да разрешат, и за мъката, която е многолика, и затова ни е трудно да я разпознаем, щом я видим у другия.

 

Още няколко полезни четива за родители: 

7 хубави тийн книги за лятната ваканция

Какво трябва да знаем за young adult книгите

Смъртта и книгите – прекалено мрачна ли е тийн литературата?

 

А препоръки за по-малките можете да прочетете тук:

10-те права на малкия читател

Книгите, които децата ни ще обикнат

 

Автор: Ина Зарева

Св. Пророк Илия се почита в цели три религии – християнство, юдаизъм, ислям, като светец, извършил много чудеса – предизвикал дъжд след продължителна суша, разделил водите на река Йордан, възкресил мъртвец и пр. У нас, обаче е известен предимно със страховитите си стихии и морето – смята се, че на този ден жертвите му са най-много. Морето ги поглъща и отнася, така както небето е отнесло св. Илия с огнена колесница. Трябвало много да се страхуваме от пророка - да не работим на този ден, да не плуваме, да му принесем нещо, за да не предизвикаме гнева му.

Ролята на подобни поверия е да изведат отговорността далеч от нас. Така вината автоматично отива върху свирепия светия, който си иска курбана. Истината, обаче е, че свирепи богове и светии няма. Има свирепи хора, без чувство за отговорност, без уважение към природа, богове, живот.

Синът ми тази година ме нарече „страхлива майка“. Почувствах се ужасно. По-добре да ме беше нарекъл лоша, строга, невъзможна... Но страхлива?! Аз, дето навремето какви чудеса от храброст правих... Навремето, но не сега. Сега ме е страх.

Страх ме е от големи вълни и не позволявам забавления с тях. Преди години едно момиче се удави пред очите на десетки хора, които просто го гледали, притеснявали се, пушили, но толкоз. Нищо не можело да се направи. Сигурно е било така. Макар един спасител да беше казал в последствие, че ако всички този хора бяха завързали по нещо от себе си – колан, кърпа, дреха и бяха направили въже, което да подхвърлят към момичето, щели са да го спасят. Но сигурно не им е било възможно. Макар, че тези дни едно семейство бе спасено от удавяне във Флорида от 80 непознати. Хората чули виковете за помощ, организирали се, хванали се за ръце и направили жива верига. Сред тях имало и такива, които не можели да плуват. Но сигурно в нашия случай с момичето това не е било възможно. Страх ме е да допусна другото.

Страх ме е от „геройствата” да шофираш пил, дрогиран. Страх ме е от деца на по 18 години, които не са нито физически, нито психически готови да управляват огромните возила, които някой им е пъхнал в ръцете.

Страх ме е от смели бащи, които учат синовете си на мъжество във водите на разбушувало се море, при червен флаг и при опънати нерви на спасителите.

Страх ме е от пияни шофьори, които возят ученици в разпадащи се автобуси, на зелени училища, които имат за цел основно да закърпят бюджета на треторазрядни хотели, и които най-често приключват в инфекциозно отделение.

Страх ме е от басейни без охрана, без обезопасителни решетки, заради които се случиха ужасяващи инциденти напоследък.

Страх ме е от желанието за бърза, еднодневна печалба без мисъл и отговорност за останалите и за утре.

Страх ме е от свободно разхождащите се хора с множество присъди, като бомба със закъснител – едва когато избухне, се сещаме какво е можело и трябвало да се направи.

Страх ме е от необезопасени строежи, от които падат плоскости върху главата на дете.

Страх ме е от „мъже”, които пребиват бременни жени по магистралите и деца пред дискотеките.

Страх ме от съдържанието на храните в магазина или по-скоро от липсата на съдържание.

Страх ме е да се разболея и остарея, защото старите и болните хора не ги искат никъде у нас.

Страх ме е, че липсата на контрол и отговорност в тази държава се обяснява със суеверия и поверия.

Страх ме е, че все повече хора на всички нива не си вършат работата.

Страх ме е, че вместо да направим жива верига срещу бедствията – били те природни или обществени, ние пристъпваме от крак на крак, пушим и ги наблюдаваме отдалеч.

Ако свети пророк Илия беше спасител на морето – да разделя водата и да възкресява починали, сигурно нямаше да бъда толкова страхлива майка. Ако и можеше да се мултиплицира във всички институции - да управлява стихиите, да съживява мъртвото чувство за отговорност, да въздава справедливост, то тогава щях да бъда дори много, много смела. Но живея в държава, в която хората, които трябва да носят отговорност плакнат вината си в морето, за да я прехвърлят към богове и светии. Живея в държава, която с всеки изминал ден ме превръща във все по-страхлива майка.

Днес е Илинден. Не влизайте в морето, ако има големи вълни. И не само днес.

И не се страхувайте от свети Илия, страхувайте се само от нечия несвършена работа.

Препоръчваме ви и Страховете на майките.

 

 

 

Автор: Мария Пеева

Бебетата се появяват на бял свят привидно абсолютно безпомощни, но всъщност изобщо не е така. От първия миг, в който напуснат топлото си безопасно местенце, те разполагат с най-силното оръжие – майчината любов. Нещо повече, те са толкова сладки и мили, че разтапят сърцата дори на съвсем непознати хора. А какво изпитва таткото? Татковците не са много по приказките, но погледът им казва всичко. Почуда, възхищение, потрес, преклонение, обожание. Погледът им говори, както и треперещите, несигурни ръце, които се протягат да гушнат малкото късче живот. И най-коравите мъжаги се ужасяват от едно бебе. „Господи, само да не го нараня! Толкова е крехко, толкова е нежно, толкова е истинско!“ Чудото на живота, малко човече от плът и кръв. Нашето лично завещание за вечността.

Бебетата могат само да размахват безпомощно ръчички и крачета, но въпреки това бързо си разчистват място под слънцето. И в най-малкото жилище, и в най-бедната колиба за тях ще бъде отделено най-чистото, топло и уютно кътче. Татковците и майките си намират втора и трета работа, теглят заеми и купуват жилища, правят чудеса от храброст и постигат невъзможното, за да осигурят по-добър живот на малкото същество. Никога не се предават. Защото битката вече не е само за тях самите и за собствените им удобства, а за бъдещето на детето им. И никога не очакват нищо в замяна. Бебетата са най-скъпата и най-невъзвращаемата ни инвестиция. От първия миг знаем, че всички усилия, всичкият труд, всички средства, които влагаме в тях в продължение на дълги години, са дарени доброволно и нямаме никакви очаквания да се върнат при нас под каквато и да е форма. От първия им дъх ние инвестираме в тяхното щастие и така е устроен светът. Нашето щастие е невъзможно без тяхното и това ги прави великата сила, която управлява живота ни.

Бебетата са най-добрите ни учители. Една приятелка веднъж ми каза. „Страхувам се, че няма да съм добра майка. Аз съм такава егоистка. Дали ще го обичам това дете? Дали ще мога да се пречупя и да мисля за друг човек толкова много, колкото мисля за себе си?“ Месец след като малкото й момиченце се роди, отидох да я видя. Тя, която винаги е била най-суетният човек на света, ме посрещна без маникюр, без грим, с клин и тениска, под която бяха избили петна от кърмата, чорлава, изтощена и безумно щастлива и горда. „Ела да видиш как сладко спи. Цяла нощ имаше колики и не мигнах, не успях даже да си взема душ. Ще я наглеждаш ли да се пооправя? Страх ме е да не се събуди и да плаче самичка.“ Къде изчезна егоистката? Умря. Роди се мама.

Истината е, че бебетата прекрояват света ни. И това е колкото плашещо, толкова и прекрасно. Никога нищо вече няма да е същото, животът е различен, мама е различна, татко е различен, светът е различен. Защото се е родил нов човек. До вчера го е нямало, днес вече е тук и ще остане. Ще расте, ще опознава мама и ще я променя, ще опознава татко и ще го променя. Ще опознава света и ще го променя. Ще създаде своя собствена микровселена от чувства, отношения и спомени, бавно и полека ще се вплете в сложната тъкан на универсалния килим и ще изтегли безброй нишки в него, които ще достигнат до видими и невидими хора и измерения. Също като малко божество, сътворено от двама, но принадлежащо само на себе си.

Никога няма да създадем нещо по-съвършено. Никога няма да обичаме по-силно. Никога няма да изпитаме по-чисто щастие. Никога няма да намерим по-истински смисъл. Бебето е единственият отговор на нашия въпрос към Вселената, който някога ще получим. А най-прекрасното е, че от мига, в който се роди, четем този отговор всеки божи ден, написан в сияйните му очи, в малката ръчичка, която толкова точно приляга в нашата, в меката косичка, която гъделичка брадичката ни, когато го гушнем, в топлото телце, отпуснато в ръцете ни, когато заспива. Ще го четем и много години напред, до последния ни миг, в усмивката на порасналите си деца, в очите на техните деца, в прахта, която остава подире им, когато продължат напред по пътя си, а ние останем. И този отговор е толкова простичък и ясен.

Обичай.

*****************************

 

 

Може би ще ви хареса и Естествено като живота и смъртта

Разгледайте тази галерия с прекрасни снимки на водно раждане 

 

Днес писах за враждата между братята и се сетих за една знакова история, която ми доказа колко пъти решението е под носа ни, но не го виждаме. Ще почна малко по-отдалеч.
Теди, най-големият ми син, ме обвинява в култ към личността, защото у дома е пълно с чаши с лицата на момчетата, снимки по стените, канави, албуми, тениски с физиономиите им и всякакви аксесоари с техните личица. Не знам дали е култ или просто обичам да пазарувам онлайн, но така или иначе често поръчвам сувенири от този род, каквито има всякакви - от пъзели до ключодържатели. Случвало се е дори на рожден ден да подарим на всички гости чашка с лика на рожденика и всички много им се радват. Много ми е забавно, когато отида на гости у някое приятелско семейство и те измъкнат отнякъде чаша с физиономията на моето дете :) Явно наистина малко прекалявам с "култа към личността", но знаете как е - за всяка майка нейното маймунче си е най-прекрасно.
 
Както и да е, в поредния си изблик на боготворене на децата, поръчах възглавнички с физиономиите им, като идеята ми беше да ги наредя красиво на холното диванче и всички да ахкат, като ги видят. Е, наредих ги, порадвах им се и с нетърпение зачаках момчетата да се върнат от училище и да им ги покажа. Косьо и Коко се прибраха скарани, както често се случва, и когато се опитах да ги разсея с тези сладки възглавнички, вместо да им се възхитят, познайте какво направиха?
 
Коко седна върху възглавницата с физиономията на Косьо и каза: На ти сега! След което Косьо седна върху тази на Коко и даже заподскача върху нея. От подскачане обаче взе, че пръцна шумно право върху новичката красива възглавничка с русата муцунка на Коко. Коко първо се възмути, но после идеята много му се хареса, и той побърза да върне "жеста" и хубавичко да напръцка възглавничката с лика на брат си. Пред изумения ми поглед настана голямо скачане върху възглавниците и здраво пръцкане, но най-важното е, че момчетата се разсмяха и караницата се размина. Е, после доста време намирисваше, но мирът винаги има цена.
 
Малко по-късно се върна и Теди, на когото веднага беше обяснено основното предназначение на възглавничките, което от този ден нататък до самия им край, (сдъвкани от Чара), беше само едно - възглавнички за пръцкане. Впоследствие осъзнах, че съвсем неволно сме приложили на практика преноса на гнева, който много психолози практикуват - като предложат на детето да нарисува или да покаже какво иска да направи с обекта на гнева си - брат, сестра, ново бебе в семейството и така нататък. А в Япония стигат още по-далеч - в някои компании има специални кукли с физиономията на началника, които служителите могат здраво да нашамарят, докато им мине яда. Е, семейство Пееви пък си имаше възглавнички за пръцкане.
 
И да ви кажа, доста нерви ми бяха спестени. Може би е добра идея да поръчам отново такива. Мисля да поръчам и една с моята физиономия, както и с тази на Иван. В крайна сметка, и ние не сме идеални родители. Със сигурност понякога заслужаваме да ни попръцкат малко на физиономията. Последната оцеляла възглавничка беше на Теди, можете да я видите на снимката, на дивана. Доскоро се търкаляше наоколо, мислех да я подаря на Яна, снаха ми, но Цезар я изяде навреме.
 
Може би ще ви хареса и тази история - Доброто куче Чара.

В моето семейство далеч не цари идеална хармония, ред и тишина. Старая се винаги да обръщам на шега пакостите на момчетата и обикновено успявам да се посмея с тях, вместо да се впрягам. Белите, които правят ежедневно и ежечасно, експериментите на третокласника, които винаги завършват със счупени чаши и странни субстанции по тавана, творенията на малкия Алекс по мебелите и стените, хаоса в стаята на пубертета, забележките от училище или каквито и да е провинения от този сорт – всичко това някак го преглъщам. Всъщност единствените ситуации, които истински ме напрягат, е когато братята се карат помежду си. Като се замисля, случаите, в които изобщо имаме някакви пререкания с баща им, пак са свързани с децата и обикновено всичко започва точно оттам – първо двама или трима (понякога и четирима, ако Теди се включи, нищо че е толкова голям) се сдърпват, след което ние се намесваме, и накрая всеки с всекиго е скаран и атмосферата вкъщи е ужасно нагнетена. Тъй като нито аз, нито баща им делим децата по някакъв начин, нямаме си любимци, стараем се да получават еднакво внимание, подаръци и грижи, се улових, че обвинявам момчетата за тази ревност и постоянна битка, която се води между тях по повод и без повод. Пробваме различни стратегии – на намеса, на ненамеса, на омаловажаване на проблема или на фокусиране върху него, на дълги разговори или на вето върху спорната тема, на сдобряване или на изчакване. Понякога проблемът се решава бързо, друг път продължава часове наред, но при всички положения след няколко дни конфликтът се повтаря – момчетата отново намират за какво да се счепкат и пак са във вражда. Аз нямам братя и сестри и всичко това ми се виждаше много неестествено в началото, но мъжът ми, който е отраснал в постоянна битка с по-големия си брат, ме успокои, че и при него е било така в детството. Въпреки това ми се иска да не хабим толкова нерви заради враждата между децата и не съм се отказала да търся по-трайно решение.

Точно затова се нахвърлих веднага на новата книга на Адел Фабер и Илейн Мазлиш „Братя и сестри без вражди“. Преди няколко години си купих друга тяхна книга „Как да говорим така, че детето да слуша и да го слушаме така, че да говори“. Тя ми стана настолна книга във възпитанието на момчетата. Да, написана е като за американци – има дори странички в стил комикс, с примерни диалози (които впрочем са едно към едно с действителността), но съветите, които двете авторки дават в нея, работят и са толкова лесно приложими, че неволно си задавах въпроса „Как не съм се сетила сама“. По същия начин погълнах „Братя и сестри без вражди“ и започнах да прилагам на практика съветите в нея. Искам да споделя с вас един откъс, който ми помогна да разбера защо тази враждебност и дори злоба между братята и сестрите е съвсем естествена и не бива да ги обвиняваме за нея. Дискусията е от група за родителска подкрепа, в която задават следните въпроси на участниците: 

Представете си как съпругът ви един ден слага ръка на рамото ви и казва: „Скъпа, толкова те обичам и мисля, че си толкова страхотна, че реших да си взема още една жена точно като теб.“

Вашата реакция:...........................................................................

Когато новата жена най-сетне се появява, вие забелязвате, че тя е доста млада и сладка. Когато тримата сте навън, хората любезно поздравяват вас, но после веднага се обръщат към нея: „О, не е ли сладка! Здравей, слънчице... толкова си миличка!“ После се обръ­щат към вас: „Харесва ли ви новата съпруга?“

Вашата реакция:...........................................................................

Новата жена има нужда от дрехи. Вашият съпруг отваря гар­дероба ви, вади няколко ваши пуловера и панталона и казва, че понеже сте напълнели малко, дрехите ви стоят доста впити, а на нея ѝ прилягат чудесно.

Вашата реакция:...........................................................................

Новата жена съзрява много бързо. Тя поумнява и става все по-способна с всеки изминал ден. Един ден, докато се опитвате да се оправите с новия компютър, който съпругът ви ви е подарил, но­вата жена се втурва в стаята и казва: „Дай на мен! Аз знам как.“

Вашата реакция:...........................................................................

Когато ѝ казвате, че не може да пипа компютъра ви, тя разпла­кана отива при съпруга ви. След малко двамата се връщат. Нейно­то лице още е мокро от сълзи, ръката му е на рамото ѝ. Той казва: „Какво щеше да ти стане, ако ѝ беше дала малко? Защо не можеш да споделяш?“

Вашата реакция:...........................................................................

Един ден заварвате съпруга си с новата жена в леглото, той я гъ­деличка, а тя се смее. Внезапно телефонът иззвънява и той го вди­га. Оказва се, че трябва да излезе, защото е спешно. Обличайки се, той казва, че трябва да останете у дома, да се грижите за новата съпруга и да следите тя да е добре.

Вашата реакция:...........................................................................

Не мислите ли, че реакциите ви не са много въодушевени? Хо­рата от групата признаха, че иззад уважението и външната циви­лизованост се прокрадва дребнавост, жестокост, злоба, мисли за отмъщение, тормоз и убийство. Дори и онези, които смятаха себе си за стабилни и уравновесени, с изненада откриха колко ядосани и заплашени биха се почувствали от самото присъствие на „дру­гия“.

– Едно нещо ме притеснява – рече една жена. – Упражнението предполага, че първородното дете се чувства по този начин, а у дома бебето се чувства ядосано и заплашено. То е само на година и половина, но напада брат си, без той да го е провокирал. Снощи например се промъкна, докато той гледаше телевизия, и в гръб го удари с маракасите си по главата. А тази сутрин си пиеше спокой­но шишето в леглото до мен, но когато той дойде също да се гушне от другата страна, тя така го избута, че той падна от леглото.

Започна дълга дискусия относно чувствата на по-малкото дете. Още няколко родители споделиха, че имат по-малки деца, кои­то непрекъснато провокират по-големите от самото си раждане. Други пък говориха за по-малки деца, които боготворят по-голе­мите си братя и сестри, но получават от тях обиди и насилие и се чувстват отхвърлени. Един родител сподели, че най-малкото му дете се чувства объркано и обезкуражено, защото не може да нас­тигне големите.

Един баща, който изглеждаше раздразнен от хода, по който пое дискусията, каза:

– Честно казано мисля, че прекалено се въртим около тия чув­ства. Знам, че всички сме се озовали тук, заради прекаления емо­ционализъм у дома. Но когато се прибера след дълъг работен у дома и трите момичета си крещят едно на друго, а майка им – и на трите и всички се втурват да ми се оплакват, изобщо не ме интере­сува кой какво чувства и защо. Просто искам всичко това да спре.

– Разбирам раздразнението и нетърпението ви – казах. – Но точно тук е иронията. Преди да затворим вратата пред тези емо­ции и да изхвърлим ключа, трябва да ги извадим на светло и да се отнесем към тях с уважение.

Той си седна, гледайки ме намръщено.

– Знам колко терзаещо може да бъде да слушаш как едно дете излива гнева си върху друго. Но ако забраним изразяването на този гняв, има опасност той да премине под повърхността и да приеме други форми, на физически симптоми или емоционални проблеми например.

Сега мъжът ме гледаше скептично.

– Нека видим какво става с нас като пораснали, когато отрица­телните чувства не са разрешени. Нека за момент се върнем към примера с новата съпруга/съпруг. Предполагам...

– Аз имам проблем с това – прекъсна ме един мъж. – В крайна сметка в Америка да имаш втора съпруга не е прието. Дори е не­законно. Докато е нормално и законно родителите да имат повече от едно дете.

– Определено – съгласих се. – Но нека за целите на упражне­нието да си кажем, че представите за това кое е прието се про­менят и че вторият брак е одобрен от закона. Да кажем, че има дефицит на мъже или жени, затова законодателството е одобрило представител на застрашеният пол да си взема по двама съпрузи или съпруги.

– Добре – рече той недоволно. – Да продължаваме.

– Какво ви спира – вметна една жена. – Та нали вие сте застра­шеният пол.

Изчаках смехът да стихне.

– И така, минала е година откак новата съпруга или съпруг жи­веят у вас. Вместо да свикнете с това присъствие, нещата се влоша­ват. Понякога се питате всичко ли е наред с вас. Седите си тъжни и обидени на края на леглото, когато вашият партньор влиза в стаята. Преди да успеете да се спрете, вече сте започнали: „Не ис­кам този човек повече в къщата си. Той ме прави много нещастен. Защо не можем да се отървем от него?“

Вашият партньор реагира по няколко различни начина. Отбе­лязвайте вашата реакция всеки път.

1. „Та това е безсмислица. Това е нелепо. Нямаш причини да се чувстваш така.“

Вашата реакция:...........................................................................

2. „Много се ядосвам, като говориш така. Щом така се чувст­ваш, моля ти се поне ми спести реакциите си, не искам да ги чувам.“

Вашата реакция:...........................................................................

3. „Не ме поставяй в положение да правя невъзможни неща. Знаеш, че не можем да останем само двамата. Ние сме семей­ство.“

Вашата реакция:...........................................................................

4. „Трябва ли да си толкова негативно настроен/настроена през цялото време. Трябва да намериш начин да се разби­раш с нея/него, а не всеки път да тичаш при мен за най-мал­кото нещо.“

Вашата реакция:...........................................................................

5. „Не се ожених повторно заради себе си. Ти си самотна/са­мотен понякога и исках да си имаш компания.“

Вашата реакция:...........................................................................

6. „Стига, мила/мили. Престани. Какво общо имат моите чув­ства към теб с някого другиго? В сърцето ми има достатъчно любов и за двете ви (и за двама ви).“

Вашата реакция:...........................................................................

Групата отново се изненадана от реакциите си. Някои казаха, че биха се чувствали глупаво, виновни, допуснали грешка, луди, победени, безсилни, изоставени.

Други казаха: „Истинското ми аз е неприемливо“, „Сигурно съм лош човек“, „Ще трябва да се преструвам, че се примирявам със ситуацията, за да задържа малкото любов, която е останала за мен“, „Нямам с кого да говоря, никой не го е грижа за мен“.

Но чувството, което порази всички беше изгарящото желание да причинят болка, независимо на каква цена. Те искаха да навре­дят на новодошлия, да го наранят физически. Нямаше значение, че и те ще пострадат или ще предизвикат гнева на съпруга си. Би си струвало, ако успеят да злепоставят натрапника в очите на парт­ньора си. Нещо повече, те искаха да наранят и него, да го накажат за това, че ги е направил толкова нещастни.

Докато обсъждахме какво предизвиква тази „прекалена“ реак­ция, решихме, че в нея няма нищо необичайно. Нормална практи­ка е да реагираш на нечии „неразумни“ емоции с отричане, логика, съвет или увещаване.

Когато попитах групата, какво биха искали да направят партньо­рите им, те отговориха в злокобен унисон: „Да се избави от нея/него“, последван от някои разумни доводи, дошли впоследствие.

– Ако съпругът ми се избави от нея, само защото го моля, ще се стресна. Това ще значи, че някой ден и с мен може да постъпи така.

– Моят съпруг ще трябва да ми каже, че ме обича най-много и че тя не значи нищо за него.

– Отначало може и да се хвана на това, но после ще се запитам дали и на нея казва същото.

Имаше кратка пауза и после:

– Искам да имам свободата да кажа всякакви гадни, критични и неприятни неща за новата жена – независимо дали са верни, или не – и той нито веднъж да не я защити или да ме постави на място­то ми, или да се ядоса.

Или да си гледа часовника.

– Или да си пусне телевизия.

– За мен главното ще е той да разбира как се чувствам.

Стори ми се, че повечето отговори идват от жените в групата. Дали не беше, защото аз давах повече примери с „нова съпруга“, вместо с „нов съпруг“? Или пък се дължеше на това, че жените по-лесно изразяват чувствата си пред хора, отколкото го правят мъжете?

Този път се обърнах към мъжете. Вашите „съпруги“ току-що описаха нуждите си. Ще ви помоля да отговорите на тези нужди. Как ще отговорите на жена си, когато тя каже: „Не искам тази жена в къщата си. Тя ме прави нещастна. Защо не се отървеш от нея?“

Мъжете ме изгледаха изумено.

– Какво ще направите, за да усети жена ви, че разбирате чув­ствата ѝ? – преформулирах въпроса.

Сега някои ме погледнаха притеснено. Най-накрая една смела душа се престраши:

– Не знаех, че се чувстваш толкова зле – осмели се той.

Друг мъж също събра смелост:

– Нямах представа, че чувствата ти са толкова силни.

– Не подозирах колко тежка е за теб тази ситуация – обади се трети.

Сега говорех на жените:

– А какво бихте казали вие на съпруга си, за да го уверите, че разбирате чувствата му към новия ви съпруг?

– Сигурно сега, когато той е тук през цялото време, е много тежко за теб – обади се един глас.

– Имаш колкото време поискаш, за да ми разкажеш какво те притеснява – каза друга.

И накрая:

– Искам да знам как се чувстваш... защото чувствата ти са мно­го важни за мен.

Чу се въздишка. Няколко души ръкопляскаха. Явно бяха харе­сали това, което чуха току-що.

Обърнах се към бащата, който не искаше да се занимава с „емо­ционализма“:

– Какво мислите?

Той се усмихна разкаяно.

– Предполагам, че това е вашият заобиколен начин да ни каже­те, че трябва така да постъпим и с децата си, а не да ги караме на млъкнат.

Кимнах.

– Дори като възрастни, които само се преструват, виждаме колко е утешително да имаме някой, пред когото да излеем даже негативните ни чувства. Децата не са по-различни. Те имат нуж­да да могат да изразят чувствата и желанията си по отношения на другите деца. Даже и неприятните желания.

– Да, но възрастните имат самоконтрол – обади се същият чо­век. – Ако дадете на детето зелена светлина да изрази тези чувства, опасенията ми са, че те ще започнат действено да ги изразяват.

– Има разлика между това да разрешим чувствата и да разре­шим действията – отвърнах.

– Позволяваме на децата да изразят всичките си чувства. Не им позволяваме да нараняват никого. На­шата работа е да им покажем как да изразят гнева си, без да причи­няват щети комуто и да било.

Извадих материалите, които бях подготвила за тази сесия.

– На тези страници с комикси – казах и им ги подадох. – Ще видите как тези теории могат да се въведат в практиката с малки и по-големи деца и с тийнейджъри.

Вместо да отхвърляте негативните чувства спрямо братята или сестрите, дайте им правото да бъдат изказани.

 братя3

Прекарахме остатъка от заниманието, разглеждайки комикси­те. Обсъждахме уменията и разисквахме как да ги прилагаме.

– Може би следващия път, когато синът ми се оплаче, че баба му прекарва много време с бебето, трябва да му кажа нещо като: „Иска ти се да ти обръща повече внимание, нали?“

– Следващия път, когато Лори се опита да удари брат си, ще ѝ кажа да вложи силата в гласа, а не в ръцете си.

Всички се занимаваха как да приложат тези нови умения във взривоопасните ситуации в дома си.

По едно време забелязах, че някои хора вече добиват уморен вид. Това беше ясен сигнал, че трябва да спрем. Докато си съби­рахме нещата, имаше размяна на леки закачки:

– Кой може да запомни толкова много неща?

– Зле ми е. Казвал съм всички неща, които не бива да се казват.

– Много ми дойде. Няма ли да е по-лесно да пратя децата вед­нъж седмично на терапевт?

– Веднъж седмично? С моите деца терапевтът ще трябва да се нанесе у дома!

Седях и слушах. Доста е объркващо да си по средата – знаеш какво не е наред, но не си докрай сигурен, че ще успееш да го по­правиш. Нищо чудно, че бяха толкова разтревожени.

 

Но понеже самата аз „съм била в тази ситуация“, знаех, че обър­кването им ще отмине. С малко време, практика и тук-там някоя сполука, скоро щяха да разберат, че тези умения са им по силите. Може би още не го знаеха, но вече бяха започнали да ги придоби­ват.

 

******************

 

Покрай тази статия се сетих за една забавна семейна история - Култ към личността.

Може би ще ви е интересно да прочетете и Да се научим да ги слушаме и Мамо, може ли да го сменим за кученце? 

 

Автор: Мария Пеева

Признавам си, че не следя този сериал от самото начало. Изпуснах цели три сезона и щях да подмина и останалите, когато веднъж големият ми син Теодор се върна за ваканцията от Англия и ми цитира някаква реплика, а аз го погледнах с недоумение. Той разбра, че не съм в час и направо се изуми.

- Е, как може точно ти, филмовият преводач, да не си го гледала? Та това е най-великият сериал на всички времена.

Бяха почивни дни, зима, нямахме никакви планове за пътуване и решихме да си пуснем един, най-много два епизода, за да видим за какво става дума все пак.

И се зарибихме жестоко. В продължение на месец слагахме момчетата да спят, гушках бебето и с мъжа ми гледахме до 3-4 през нощта по няколко епизода, докато не свършиха всички. Горкият Алекс е откърмен с кървави битки, вълчища, отсечени глави и непозволени страсти. Как после да очаквам от него да е кротко и послушно детенце? След като изгледахме всичко налично с баща му, брояхме месеците за новия сезон, за следващия и сега с нетърпение чакаме седми сезон, който ни бяха обещали за април, но се отложи за юли. Първи епизод вече излезе и днес цял ден едва се сдържам, защото искам да го гледаме заедно тази вечер.

Няма да ви разказвам за какво става дума, защото феновете знаят, а на тези, които не са го гледали, ще им е много по-интересно да открият сами. Ще ви кажа само защо у дома толкова обичаме този сериал.

Първо – макар и да разказва за фантастичен свят, с измислена история, несъществуващи герои, зверове и събития, всъщност има толкова много алюзии с нашата реалност и с нашата история, че чак тръпки те побиват. Религия, политика, корупция, войни, бедствия, социални отношения – всичко от нашата действителност си има своя аналог в „Игра на тронове“.

Второ – героите са истински. Съвсем истински хора – с адекватните човешки реакции, чувства, съмнения, терзания. Разкриват се постепенно, променят се, някои стават по-добри, други по-лоши, борят се със себе си и с обстоятелствата, влюбват се, мразят се, помагат си или се унижават по един прекрасно убедителен начин. Подборът на актьорите е блестящ. Гледала съм много от тях в други филми и никъде не са ми толкова достоверни, колкото в тази фентъзи драма.

Трето – усещам в него едно малко старомодно и много трогателно усещане за морал, което ми се губи в доста съвременни филми и сериали. Там сякаш не смеят да натрапват каквато и да е гледна точка. Нека зрителят сам реши има ли позиция, има ли изобщо право на позиция. В „Игра на тронове“ има морал. Има отвратителни злодеи, разбира се, и обикновено разбираш защо са злодеи, имат си своите основания и предистория, но създателите на филма не те притискат да им простиш. Понякога те се променят, друг път си остават злодеи и биват наказани за това. Малко или много на всички ни се иска и в реалния живот да става така. Доброто да побеждава. Мисля си, че ако човечеството някога изгуби вярата си, че доброто в крайна сметка ще победи, най-вероятно това ще е първата истинска крачка към края. Какво ни остава тогава?

Четвърто – сложни и заплетени отношения между домовете (фамилиите - претенденти за трона и техните поддръжници), които винаги са логични. Не оставам с усещането, че съм излъгана, всичко, което се случва, по някакъв начин е обосновано. В някои иначе добри филми и сериали просто се приема за даденост, че някои фамилии/герои са лоши, други са добри. Тук не е така. Защо един дом е лоялен към друг или защо го предава, всичко е навързано, което придава автентичност на цялата история. Подобно усещане за глобална достоверност има и във вселената на Тери Пратчет, само че там чувството за хумор е водещо, докато тук сякаш е чувството за справедливост. Зрителят ужасно иска доброто да възтържествува и всичко да си дойде на мястото по един или друг начин, а в същото време няколко от отделните домове заслужават победа в играта на тронове, макар че са в противоречие. И цялата тази интрига е ужасно заплетена, а има поне десет различни начина да се разплете. Как да не тръпнеш в очакване?

Няма нужда да споменавам, че сериалът е високобюджетен и впечатляващо пищен, красив и богат визуално. Няма да споменавам още, че заради него се зарових в английската история и научих неща, за които нямах никаква представа. Повечето фенове стигат и до такива крайности.

Знаете ли, че според едно пазарно проучване, търсенето на хъски и други близки до вълка породи нараства благодарение точно на този сериал? Ето ви още една причина да харесвам „Игра на тронове“. Вълчищата, които пазят децата на Старк, ужасно ми напомнят по нрав за моите зверчета.

А репликата, заради която започнах да гледам филма, Теди ми написа на плик, в който ми върна малка сума, която му бях заела. Думите бяха „A Peev always pays his debts”.

Оказа се, че това е девизът на дома Ланистър – Ланистър винаги плащат дълговете си.

Е, всъщност аз харесвам повече дома Старк, макар че техният девиз е „Зимата иде“. Смисълът му обаче е не само буквален, а и преносен – когато целият свят тръпне в ужас пред бедата, която се задава, Старк са достатъчно смели, подготвени и силни да я посрещнат.

Накрая и аз ще ви кажа като синът ми. Гледайте поне един епизод. И непременно да споделите после дали се зарибихте като мен, коя ви е любимата фамилия/дом и какъв финал очаквате.

Приятно гледане!

Впрочем книгата също ще ви хареса. :) Поредицата на Джордж Р.Р Мартин се казва "Песен за огън и лед", а "Игра на тронове" е първата от петте публикувани досега книги (общо трябва да са седем), но става заглавие на целия сериал.

 

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам