Автор: Мария Пеева

Преди да заминем в Лондон, Коко ми подхвърли, че в училище им възложили да напишат съчинение по случка, което прочел на глас, а госпожата му казала непременно да го даде на майка си. Тъй като беше пълна лудница в онзи петъчен предваканционен ден, с всичките му багажи и последни приготовления, така и не успях да прочета съчинението на моя четвъртокласник. Върнахме се точно преди Великден, подхванах прането, яйцата, домашните задължения и пак не ми остана време. Днес Коко си подготвяше уроците и чантата за училище и ми донесе тетрадката.
- Мамо, няма ли да прочетеш съчинението? Госпожата специално каза да ти го дам.
- Извинявай, миличък, съвсем забравих за него. Учителката сигурно много го е харесала.
- Ами сигурно, защото се разплака, като го прочете. Макар че когато някой голям плаче, никога не знам дали е защото нещо му харесва или не. Но мисля, че й хареса. Сега да не се разплачеш и ти!

Разплаках се и аз. Вижте защо.

Картинката

Когато бях малък, баба ме помоли да й нарисувам картинка за спомен. Бях малък и не разбрах защо поиска да го направя. Нарисувах й робот и тя много го хареса. Минаха няколко години и тя се разболя от липса на Б12. Това означаваше, че постепенно ще започне да забравя за всичко. Мама и тате не ни казаха, докато болестта не се прояви. Баба питаше кои са тези деца, а на мен каза “Коко”. Каза ми, че нейната дъщеря Мария не може да дойде в София. Зачудих се защо не помни никой освен мен. Тя ми показа картинката непокътната за няколко години. Разбрах, че и един предмет може да накара всеки да не забравя, а да го прави щастлив.

Едно от нещата, за които съжалявам, но няма как да променя, е, че заради болестта на мама и татко (и двамата са с тежка деменция) малките ми момчета няма да имат хубави спомени с баба си и дядо си. Мъчно ми е, че за разлика от най-големия ми син, те няма да могат да разказват за курабийките на баба, за дядо, който умееше да измайстори всякаква играчка и се хвърляше ентусиазирано в детските игри. Боли ме, че ще ги запомнят объркани, несигурни, забравящи дори мен, единствената им дъщеря. Напоследък вече няколко пъти умишлено не водя децата там, за да им спестя всичко това.
Но това съчинение ме накара да погледна от друга страна на нашата ситуация. Всъщност не е толкова важно, че баба и дядо не са вече здрави и не са същите каквито са били. По един или друг начин децата учат своите житейски уроци от тях и връзката им не е прекъснала. Няма нужда да крия и премълчавам състоянието им и проблемите, с които се сблъскваме. Не е необходимо да се опитвам да предпазвам децата си. Като всичко, което ни се случва, това е част от реалния живот, и колкото и да са малки, децата намират своето обяснение за нещастието и го подреждат в историята на нашето семейство, намират му местенцето и го приемат много по-естествено и спокойно дори от нас, възрастните.
В живота не всичко е радост и усмивки. Има и страдание, и нещастие, и болести, и смърт. Понякога ние с най-добри намерения се опитваме да спестим на децата си всички тъжни неща, докато са достатъчно големи да ги понесат. А може би не трябва. Може би децата ще са по-подготвени за живота, ако го видят такъв какъвто е. Може би тогава няма да се страхуват чак толкова от болестите и нещастията, които рано или късно се случват на всекиго. Може би няма да се страхуват и от смъртта. Всъщност те не се страхуват от нея, докато са много малки.

************

- Ти ще умреш ли, мамо? - ме попита четиригодишният ми син неотдавна. Рано или късно всички деца задават този въпрос.
- Да, Алекс. Всички хора умират.
- Кога?
- Това никой не знае. Обикновено се случва, когато човек остарее.
- Значи първо е ред на баба и дядо, после си ти, татко, Теди, Косьо, Коко и накрая аз?
- Най-вероятно е нещо такова, макар че понякога редът се обърква. Но това не зависи от нас.
- А какво става, когато хората умрат?
- Никой не знае със сигурност. Може би отиват на по-добро място, но никой не се е върнал да разкаже.
- Сигурно е интересно. - заключава Алекс и продължава играта си. Мисля си колко ми се иска и аз да съм смела като него.

************

- Другият уикенд ще отидем да видим баба и дядо. - погалвам Коко и му връщам тетрадката. - Но да знаеш, че баба може вече да е забравила за картинката ти с роботчето.
- Няма нищо. - усмихва ми се Коко. - Ще й нарисувам нова и тя пак ще се радва.

Тук и сега

Автор: Анелия Зарева

Имам десетина дни до 36-ия си рожден ден и Сатурновата дупка ме изсмука от нормалното ми състояние абсолютно неочаквано - месец и половина по-рано, причинявайки ми изненадваща ситуационна депресия, неуместна еуфория и тотален физически срив от рода на лека форма на полиорганна (главно мозъчна) недостатъчност, състояния, с които учените току-що се сблъскват. Или не... Вие ще кажете.
Аз съм жалостива натура по принцип. Мъчно ми е за децата в Африка, липсата на елементарни условия за живот на възрастните хора, жестокото отношение към животните, нелечими заболявания... Обаче взе да ми става странно, като се разплаках на реклама на банка. Сега, или тия яко са надобряли, което силно ме съмнява, или хормоните и Сатурновата дупка са влезли в жесток съюз и подкопават устоите на една иначе лъчезарна жена, която всички описват с фразата "Ти си силна, ще се справиш, нищо не може да те спре" , а съседите като "тая истеричка от петия, как па не млъкна".

След като нисколихвените заеми ме умилиха до краен предел, а рекламата с таксиджията, който вижда доброто навсякъде ми докара оптимизъм до степен да преборя вируса на СПИН, въоръжена само с лош поглед, дойде моментът на прословутите детски тържества за 8-ми март, на които, както каза една дама, предизвикваща у мен симптоми на ранна бременност – скъпите ни дечица „мяукат нещо там“. Ще започна с това, че на първото тържество на първото дете ревах като магаре. От умиление... от мяукането явно. Сега с третото и 637 тържества по-късно, очаквах да има известно вълнение у мен и притеснение у него – глупави хрумки на уморен мозък, които така и не се случиха. Аз стоях там, напъвайки се да възгордея от наследника си, който си дъвчеше ръкава на ризата, докато заприлича на детето, преплувало Марица, за да си покаже знанията и спорадично викаше "Мамооооо, мамоооо бее, тук!", докато се удряше в гърдите като горд наследник на Бай Ганя. „Измяука“ си стихотворението, което, само за информация, от неговата уста звучеше така:

Сицки маки са добри,
Знам це лоси маки няма,
Секи днес сте пудори 
Свез кьотек на мама.

И седна да си чака сладкишите, като всяко дете. Знам, че ще си влача лошата карма, задето не можах да го науча да казва „букет“ вместо „кьотек“, но пък беше забавно. Малко истанбулско неконвенционално, но забавно. Гледах как другите майки подскачат, снимат, викат, правят гримаси, гордо бършат сълзи, подсмърчат... Седях на стола и си мислех само: „Ма не му е лоша ризката, глей, прилича на човек“ и „Тия горкички златни учителки как са ги накарали тия малки гномчета да играят синхронно“. После установих, че съм взела един букет повече и след като детето категорично отказа да подари букет отново, като абсолютно невменяема се приближих до госпожа Костадинова тихо и прошепнах „обичам те“ и й бутнах цветята в ръката. (Мила Гери, ако четеш това, истина е - обичам те от дъното на изстрадалата си душа). Докато се замислях за електрошок като вариант за лекуване на състояния като моето, в което лихвеният процент и бързото одобрение на потребителски кредити ме разплаква, а първото стихотворение на детето ми ме навежда на мисли за конфекция и комбинативни схеми за изнудване на подрастващи , рязко реших, че е време да напуснем тържеството, преди Тервел да вземе да получава загрижени погледи сутрин и въпроси: „Майка ти по-добре ли е вече?“. Купих му сладолед. Дано забрави... всичко!

Състоянието ми се влоши, след като се усетих няколко дни по-късно, че съм завела 12-годишната ми госпожица да си направи още три дупки на ухото, без да обещава поне челно място в олимпиада по квантова физика и/или математика. Верно, детето беше много щастливо , а половин час по-късно аз се чуствах като тъмен субект, включен в метадонова програма, с временна загуба на паметта и рационалната мисъл. Пробвах да замажа със “Да не ти се възпали ухото бе, маме, дай да ги свалим“ , ама то от замазване само мирише, в случая гледа лошо. Примирих се, поне ми е добра ученичка, случила на добър момент, знам , че няма да го оцени, но като жена с богат опит с тийнове, ще намеря как да го употребя правилно.

След няколко дни, влизайки в голяма козметична верига, подминах грозно тоалетните блокчета и промоционалните пакети на препарат за под, и си купи крем против бръчки – 2 броя – дневен и нощен! На излизане се чух тихо да си подвиквам: ТИ ПОБЪРКА ЛИ СЕ МА??? Сега тоалетната не мирише на океан, ама аз лъщя като 20 годишна... Силно състарена 20 годишна.

Ако Сатурн и неговата проклета дупка не ме оставят на мира до 10 дни, ще се случи немислимото – хората ще започнат ме харесват и ще се разхубавя, докато инвестирам на стоковата борса.

Анелия и друг път ви е разсмивала до сълзи. Напомням ви Някога си бях съвсем наред!

Автор: Яна Пеева

Алекса не беше бездомна, когато ни намери, но не беше и СЪСдомна. С Теди бяхме на море, току-що решили, че няма да се връщаме в Англия, в един такъв ваканционен делириум, в който ни се струваше, че можем да направим всичко. Когато се чу с техните и те му казаха, че една от сестрите на Чара си търси нови стопани, малко на шега казахме, че ще я вземем. После два дни го обсъждахме, приятелите ни ни обясняваха, че сме луди да си вземем куче, а Мими и Иван казваха да го мислим още. И все пак я взеха у тях, докато се приберем.

Тук Алекса все още тежи 15 кг и не иска да излиза сама на терасата

Спомените ми от първата ни среща не са кой знае колко ясни - помня само че дълго време обсъждахме четиримата дали ще можем да я гледаме, дали ще се справим, те дали са съгласни, защото все пак живеехме отделно, но в техен апартамент. Помня и че когато всички станаха от масата и останахме само аз и Косьо, се разплаках със сълзи, а може би и с глас, а той изтича нанякъде. Не знам дали плачех, защото бях обикнала кученце, което виждах за първи път. Или защото когато я гледахме до Чарето, изглеждаше малка, тъжна и самотна. Или защото ми беше повече от ясно, че шансът да си я вземем вкъщи клонеше към нулата. Тръгнахме си без нея онази вечер, аз със забит поглед в земята, а Теди с едно такова тъжно безнадеждно изражение. Дори не знаехме, че искаме да си вземем куче преди да я видим, а се чувствахме сякаш това, че няма да е наша, е най-страшното нещо на света.
Слизахме по стълбите, когато вратата се отвори зад нас и Иван ни подаде каишката и торбичката с двете й играчки и малко храна. И това слабичко същество, което сменяше трета къща в рамките на два дни. Малко по-късно осъзнах, че точно Косето е виновен - беше изтичал да каже как плача за нея и да се примоли да ни я дадат, за да не съм тъжна.

Беше импулсивно решение. Беше ни адски трудно. Стана още по-трудно, когато се появиха епилептичните пристъпи. Не за друго - с всеки следващ имахме чувството, че сърцата ни се пръскат от безсилие. Беше трудно, когато осъзнахме, че никога няма да иска да се гушка, че да я погалиш е награда за теб, не за нея. Че изпитва панически страх от коли, от тераси, от думата “чиба”. Не сме най-добрите стопани, не я възпитахме перфектно, не я научихме да не драска стената, понякога все още се изпишква вкъщи и се качва на леглото, въпреки че не даваме. Не можем винаги да ходим където и когато поискаме, не всичките ни приятели искат да ни идват на гости, всичките ни дрехи постоянно са в косми, стените са мръсни, а колата кална. Живеем по график, за да не пропуснем някое хапче, а ветеринарите ни станаха първи, макар и по неволя, приятели (понеже знам, че четете, да си знаете, че сте най-готините <3). Няма и секунда, в която да сме съжалили, че прибрахме слабичкото изплашено Лекси вкъщи. Тя вече не е нито слабичка, нито изплашена, и с всеки ден е все по-обичана. Ние също.

Когато обаче някой ми каже, че иска да си вземе куче, първите ми думи са - недей. После дълго и широко обяснявам колко струва, колко са нервите, колко малко са местата, където можем да ходим заедно и колко много неприятните хора, които бърчат носове. Напомням, че джобовете на всичките ми якета са пълни с найлонови торбички и натрошени лакомства. Че сутрин ставаме в 7, а вечер задължително се разхождаме и затова понякога не можем да излезем с приятели. Че храната е скъпа, имунизациите наложителни, а извънредните лечения направо разоряващи. И че за жалост само с любов не става. И най-вече че кастрацията не е някаква варварска прищявка, а необходима превенция, за да не ни се късат сърцата за хилядите бездомничета по улиците. Не си взимайте куче, ако смятате, че кучетата и децата нямат място заедно, ако килимът/диванът/обувките са ви толкова на сърце, че няма да преживеете разрушаването им, ако половинката ви не го иска също толкова, колкото и вие..

Ако обаче всичко това ви се струва поносимо и изпълнимо - кучетата обичат безусловно и допотопно. И мястото им не е на улицата, а в домовете ни, където има на кого да дадат безкрайната си добрина и обич.

И да ви кажа, няма по-хубаво нещо от това да видиш как измъчената тъжна муцунка бавно се преобразява в изплезен език и махаща опашка. А ако знаете как нямам търпение да виждам как се радват заедно с Борис…

************

Прочетохте ли историята на сестра й Доброто куче Чара? А ето и как кучешката ни фамилия порасна :)

Автор: Яна Пеева

Мама беше добра снаха, докато беше все още женена за татко, смятам, че сега продължава да бъде, въпреки че са разведени вече почти 8 години. Не си спомням някога да е казала нещо лошо за баба ми, да е погледнала накриво, да е измрънкала. Но тя, мама, така или иначе нищо лошо никога не казва, никога не мрънка и не мисля, че е способна да гледа лошо. Баба също винаги се е държала с нея добре, уважавала е мнението й и никога не е правила нищо на своя глава - винаги е било каквото мама каже (като изключим един инцидент с чушки бюрек, но тогава беше, “каквото тати каже”, така че баба е невинна!). По тази причина никога не съм ги разбирала историите за страшни свекърви и проклети снахи. Всички такива двойки в моя живот са си в супер отношения. И до ден-днешен с мама понякога ходим да видим баба ми и прабаба ми по бащина линия и те продължават да си говорят като приятелки, а прабаба ми да я целува по бузите и да й стиска ръката, сякаш й е внучка.

Надявам се аз също да съм такава снаха, защото, честно казано, рядко се замислям как се държа с “второто” ми семейство. Просто не ги мисля тези работи и това си е. Теди (и майка) понякога ми се карат, че се държа като темерут, но аз просто съм си такава.

Да съм темерут винаги, а с тях не, би било чисто и просто лицемерно. Дано не се сърдят!

И въпреки това понякога ми се налага да си припомням, че все пак не ме познават цял живот и някои неща може и да не им харесат чак толкова. Ние с Теди от самото начало бяхме неразделни и живеехме кога при нашите, кога при техните първите девет месеца, преди да заминем за Англия и да си заживеем сами. Сигурно сме били страшно досадни и неприятни. Подозирам също, че вкъщи повече са се дразнели на мен, а у тях повече на него. Такъв е животът, никого не можеш да вбесиш толкова качествено, колкото собственото си семейство. Колкото и да ги обичаме всички, съм изключително благодарна, че имахме късмета и възможността толкова бързо да заживеем сами и да не се пречкаме на никого, както и никой да не ни се пречка на нас. И въпреки това - винаги съм се чувствала като у дома си у тях. И никога не съм се държала все едно съм на гости. Дали с Теди ще вдигнем масата след вечеря или аз ще направя кафето, или ще помогна на Алекс с играчките, или на Коко и на Косьо с домашното, все някак взимаме участие в нещата. Може да съм била много досадна, докато разбера къде стоят всички чинии, чаши и прибори, но какво да се прави… 

Аз не съм конфликтна личност и не ми е било трудно да не се карам със СВЕКИ - то просто не е имало за какво. Е, има ли сме неразбирателства - като аферата със сладкото от ягоди. Сигурно и други търкания е имало през годините, но аз, честно казано, не помня.

Най-важното е, че винаги сме се разбирали като големи хора и никога не сме въвличали Теди в спорове.

Но и нямам 5 прости стъпки за добрите отношения между снаха и свекърва. Би ми се искало да мисля, че след като е отгледала и възпитала човека, когото обичам, няма как да не се харесаме, но явно не е точно така всеки път. Та, аз изкарах късмет с моята и тя изкара късмет с мен. А когато си се поизнервим една на друга (защото несъмнено има и такива случаи), си напомням, че се изнервяме не защото сме снаха и свекърва, а защото сме хора и хората понякога правят така.

Освен това как да се сърдя на някого, който всеки път като дойде вкъщи, ми оправя миялната и ми подрежда тенджерите. Вярно - и двете с мама ги слагат в един и същ грешен шкаф, все едно са се наговорили. Но може пък аз просто да не съм разбрала все още, че там е по-удобно!

ПС: Борис все още не е мазан с мас, осоляван със сол, не са му бутани биберони, потапяни в мед, и не е пил насилствено вода. Може би разказът щеше да е друг, ако се бяха случвали тези неща, но моята свекърва не се бърка в отглеждането, а единствено помага с прегръдки, приспиване и пеене на песнички. А той действително й се усмихва всеки път като го гушне - някаква магия ще да е това! 

Прочетохте ли "Не случи на семейство, Яна"? 

Автор: Мария Пеева

Ние, Пеевите, сме от тези пишман туристи, които не могат да си съставят график от сто забележителности и да ги обиколят всичките, както правят (или поне аз си представям, че правят) истинските, добре организирани и експедитивни туристи. Ето, може би в този миг, в същия този край на света една алтернативна многодетна фамилия, ще ги нарека семейство НеПееви също е на екскурзия и вероятно денят им минава със строг, прецизиран, идеален режим. Нещо от този сорт:

7,30 - ставане и тоалет на три деца и бебе, без никакво мрънкане и разтакаване
8 - излизане от дома и качване на метро, където всички маршрути са предварително уточнени и никой не се губи, нито си завира билета по джобовете и после не може да излезе на Грийн Парк Стейшън
8.30 - бърза обиколка на центъра със снимки на всички деца, усмихнати, в непринудени пози, пред съответните забележителности
9 - хвърляне на бебешкото пъпче (което кучето не е изяло) в Бъкингамския дворец, сутрешен чай с кралицата, кърмене на бебето в парка, докато останалите деца правят утринна ведрина.
10 - първи музей…

(Докато четях тази история на семейството, Косьо, чул-недочул, попита с огромно възмущение: “Това за утре ли е??!?!? Вие сте откачили!”)

Да, сигурно има такова семейство НеПееви, но ние сме просто Пееви и при нас дните минават различно. Първо всички спят кой до когато иска. Пием кафета, закусваме дълго и обилно, децата мачкат бебето и котката на хазяите.

После започваме да правим ПЛАН ЗА ДЕНЯ. Всъщност, обикновено още на предната вечер сме го направили, но на сутринта по някаква причина се решава, че не е достатъчно добър и почваме отначало. По време на този процес успяваме да се скараме, защото всеки има различни приоритети. Коко се бори за “Харъдс”, великият магазин за играчки и не само, където е сниман “Зайчето Питър”. Косьо иска първо да гледа мача на Ливърпул, Теди иска където и да е, но да не е в музей, Алекс иска където и да е, но някой да го носи. Иван е съгласен на всичко, само да не носи Алекс, а ние с Яна и бебе Борис сме единствените без никакви, АМА СЪВСЕМ НИКАКВИ претенции, стига да минем съвсем набързо през два-три-четири магазина за обувки/чанти по пътя, и то не заради друго, а защото има намаления и е грехота просто. (Бебе Борис не държи на магазините, но той върви прикачен към майка си, което ни прави управляващо мнозинство).

Тъй като целият този весел хаос ми е пределно ясен, не настоявам за повече от едно-две събития на ден. Знам си хората, а и самата аз не издържам да обикалям по 12 часа църквите и музеите. Понякога, в онези редки случаи, когато пътуваме само с Иван, дори не правим планове. Просто обикаляме улиците пеш, уважаваме всяко трето кафене и всяка пета кръчма, влизаме спорадично в някоя църква (Иван обича катедрали) или интересна сграда (аз си падам по галерии), или хващаме някой туристически автобус и слизаме където ни хрумне. Така сме намирали възхитителни кътчета и сме попадали на уникални събития, които не влизат в програмите за туристи. Ей така, с обикаляне открихме Саграда Фамилия в Барселона (Иван ме накара да се кача ПЕШ до горе), после не знам как се озовахме в едно необозначено кафе, където всички пушиха трева, докато младеж, който страшно прилича на Исус, свиреше наистина божествено на китара. А в Париж получихме причастие от френския кардинал в Нотрдам и се отрязахме жестоко с водка в руска кръчма в компанията на съвсем непознати и твърде весели братушки. В Лондон също имаме уникална история, в която вечеряхме в някакъв безумно скъп клуб, където първо много се чудеха дали да ни пускат, но изглежда ни взеха за богати руснаци (това ми беше периодът на кожени палта и лъскави бижута) и в крайна сметка ни приеха, а на съседната маса вечеряше Гордън Браун (Иван го позна, да не мислите, че аз мога да запомня който да е политик, хеле пък британски) в компанията на някакъв претенциозен бастун, който върна цели три бутилки вино на препотения, но все така любезно усмихнат сервитьор и накрая за наше изумление два пъти прегледа сметката, преди да благоволи да я плати. С Иван се спогледахме и единодушно отсъдихме, че ей такива дребнави душици са провалили великата британска империя. Но както и да е. В случая сме с децата и не е много добра идея да сме чак толкова спонтанни, защото те всички имат някакви мечти, а ние с Пеев имаме една тайна суперсила, и тя е да сбъдваме детски желания.

И така в съботния ден се спираме на простичка програма - гледане на мач в близката кръчма (Ливърпул победиха!), разходка до Пикадили Съркъс, Ковънт Гардън Маркет и накрая черешката на деня - посещение на “Лайън Кинг”.

“Царят Лъв” в “Лицеум Театър” е възхитителен мюзикъл, който гледахме преди години само двамата с Иван и тогава си обещахме някой ден да доведем и децата. Предния път се озовахме там отново спонтанно, обикаляхме улицата, видяхме сградата, пред нея опашка и просто си взехме билети. Този път съм се подготвила предварително и съм купила билетите по интернет. Докато хапваме в поредната готина кръчма, се зачитам в мейла с билетите и откривам, че задължително трябва да се принтират, не можеш да влезеш с електронния баркод, както сме свикнали в България. Изпадам в ужас, защото първо нямаме време, второ - нямаме принтер. Момчетата виждат променената ми физиономия, налага се да им кажа. Никой не изглежда притеснен. “Мамо, споко, ти ще измислиш нещо”. Как ви звучи това? Ужасно, нали? Питам в кръчмата дали случайно нямат принтер. Сервитьорката, мило момиче, което вече ни е обяснило, че е от Румъния, се притеснява от солидарност, но ми отговаря, че не разполагат с такъв. Логично - за какво им е притрябвал принтер в кръчмата. Излизам навън и питам в близкия хотел, където ми отказват хладнокръвно любезно. Усещам как ме обзема паника. Питам Сири къде най-близо има принтер, а тя ми казва, че не е намерила “принтинг фасилитис”. Може би има, но не работят, все пак е събота късен следобед. Тогава ми проблясва идеята да търся книжарница. Този път Сири намира работеща книжарница само на петстотин метра. Хуквам по улиците и влизам запъхтяна не къде да е, а в “Питър Харингтън”, която се оказва изискана антикварна книжарница с великолепни първи издания, от онези с автограф на автора, единични бройки, само за ценители, и то много богати ценители. Мили боже, тук ще ми откажат също. Срещу мен се изправя типичен британски интелектуалец, с хладен светлосин взор зад очилата, от тези образи, които във филмите се оказват серийни убийци. Сигурна съм, че ще ме отпрати, но в този момент той се обръща към клиентката си, която разлиства някаква ценна книга до него и за мое щастие ме игнорира. Тръгвам към вътрешността на магазина с отчаяна физиономия, а отнякъде изскача едно високо, дългокрако, елегантно младо същество с бяла риза и тъмна пола, руса коса вдигната в изящен кок, добри очи и красива усмивка, по-бяла от ризата, ако това изобщо е възможно, която помръква при тъжния ми вид. “Мога ли да ви помогна?” ме пита прекрасното създание, а аз избъбрям набързо нелепата ситуация. “Ние нямаме такава практика, но ще ви принтирам билетите, разбира се.” Момичето ми подава визитка, за да пратя билета на служебния й мейл и само след броени секунди вече държа ценния лист в ръка. Бъди благословена, прекрасна Полин от “Питър Харингтън”! Иска ми се да я запрегръщам и да крещя от радост, но не смея, защото най-вероятно ще я уволнят, ако го направя. В крайна сметка успяваме да отидем на “Царят лъв”, като по пътя се налага да купим три чадъра, защото изведнъж запрасква един от онези проливни лондонски дъждове, все едно някой е излял кофа от небето. Естествено, момчетата успяват да се скарат няколко пъти за вече-не-помня-какво, естествено Алекс насмалко да го блъсне автобус, докато се дърпа и подскача по тротоара, естествено Косьо сумти, че ще го водим на мюзикъл за деца, но в крайна сметка, в момента, в който завесата пада и шоуто започва, забравяме всички перипетии и караници, защото… Ами просто защото е вълшебно. Излишно е човек да описва такива събития, това трябва да се гледа.

Вечерта се прибираме изтощени, строполясваме се в леглата и заспиваме, пияни от умора, музика и красота. 

Мислех да ви пиша и за Британския музей, който разгледахме в неделя, на връх местния Великден, но ще го оставим за следващия път. А на вас ще дам само един съвет за Лондон. Може и да пропуснете чая с кралицата, но непременно отидете на мюзикъл. Дали ще е "Цар Лъв" или някое от другите блестящи представления в десетките театри, не се лишавайте от това изключително преживяване. И да забравите снимките и сувенирите, емоциите остават!

**********

Прочетохте ли Пееви ще покоряват Европата?

Автор: Мария Пеева

Понякога се оказва, че не само си попаднал в друг град или държава, но си и в друг свят, и нещо повече - в друго семейство. Не, не се шегувам. Сега ще видите какво имам предвид.

Както ви казах - цялата фамилия Пееви без много подготовка, да не кажа спонтанно, се вдигна за пролетната ваканция и замина за Лондон. Всъщност имахме различни планове, но един футболен мач вдъхнови момчетата да ме навият да се откажем от екскурзията с кола до Италия, която бяхме замислили. Футболът е константа в нашето семейство и голяма част от пътуванията и плановете ни се въртят около него. Как допуснах това да се случи, е друга тема.

И така Пееви превзеха самолета (без преувеличение бяхме най-голямата семейна група на летището, дори арабските семейства ни гледаха с респект). Весело беше, шумотевица, деца, кой гладен, на кого му се ака, кой лети за първи път и крещи от радост, бебе на ръце, с една дума в лудницата даже забравих за аерофобията.

Естествено, Ванката не пропусна да ме утеши с крилатата фраза, че и да се случи нещо, поне цялата фамилия ще рестартираме пак заедно. Но най-много се смяха всички, когато позволих на Алекс да пие кока-кола. По принцип не му давам, че се превъзбужда от нея, и децата се учудиха как така съм позволила. А аз си нямах работа, та обясних, че не искам, ако недай си боже нещо се случи, детето да си остане жадно. Момчетата първо много се смяха, а после скокнаха и казаха, че те също имат някои предсмъртни желания, но тъй като ме взеха на подбив, скоропостижно ги отрязах.

След няколко игри на крави и бикове, а после и на морски шах (Косьо ме би 6 на 2 и на двете), кацнахме успешно. И този път наистина ми беше по-спокойно. Нямам обяснение защо, може би се мобилизирах, че бяхме с всички деца, или защото Коко и Алекс летяха за първи път, да не ги стряскам, но не се чувствах както обикновено. Може би ще ми липсва тази аерофобия. Усещането, че възкръсваш всеки път, когато кацнеш, е наистина великолепно.

Натоварихме се в буса и някъде към 7 часа местно време успяхме да пристигнем в къщата, която наех по интернет. Защо къща, а не хотелски апартамент? Откакто семейството ни мина в групата на многодетните, открих, че повечето хотели не правят никакви отстъпки за деца. Ако си с три-четири броя, никога няма достатъчно голям апартамент. Налага се да вземеш отделни стаи или дори апартамент и стая, и в крайна сметка ти излиза през носа, а най-лошото е, че се случва стаите да са в двата края на коридора, че дори и на отделни етажи. Дори когато не са, не може да сте заедно през цялото време. Като се върнете от разходките, всеки се затваря в стаята. Е, макар че понякога си омръзваме, а друг път се караме, ние обичаме да си омръзваме и да се караме всички заедно. Затова винаги, когато има възможност и пътуваме всички, предпочитам да наема голям апартамент или къща. Така всеки си има спалня, но има и общо помещение, в което да се съберем след разходките или да хапнем, ако не ни се излиза вечерта. Пробвате ли веднъж този начин на пътуване, няма как да не ви хареса. И не само защото е по-изгодно.

И тук идва интересното. В много случаи попадаме в къщи, които предимно се дават под наем и са обзаведени много приятно и удобно, но са някак безлични. Но понякога, като например сега в Лондон, се озоваваш в къща, която обитателите са предоставили за две-три седмици, докато самите те са на почивка. И усещането е уникално.

Нашите любезни хазяи ми се сториха малко особени в началото, защото поискаха да се чуем, за да се убедят, че сме lovely. Обадих им се, поговорихме си някакви общи приказки и изведнъж те заявиха, че сме достатъчно lovely, за да ни дадат дома си, докато самите те са на ски ваканция. Помолиха също да се грижим за котката им. Приехме, разбира се. Вече подозирах, че тази къща няма да е като другите, които сме наемали.

И не е. Не само заради котката, която си има специална вратичка, за да излиза в двора и която сутринта ме одраска, докато се опитвах да я среша, но сега докато пиша е седнала на стола до мен, също както прави Фройд у дома.

Не само заради уникалната колекция грамофонни плочи, които възнамерявам да изслушам до края на престоя ни.

Не е само заради уютния и удобен дом в прекрасен, небрежен урбан стил, с високи тавани, огромна библиотека, безброй картини и декорации, и всякакви арт елементи.

Просто за първи път имам чувството, че домакините ни са сред нас. Вече ги опознахме. Майката е елегантна, небрежна, много слаба, фен на здравословното хранене и соул музиката, артистична, малко разхвърляна, любител на финия порцелан със син рисунък, билките и… чесъна (из цялата къща има малки купички с цели глави чесън), с бледи лунички и рошави руси къдрици. Трите момиченца - едната математичка, отговорна, с безброй листчета със записани задачи в стаята, която учи испански. Другата - художничката с плюшения еднометров жираф в стаята и рокличките с воланчета, окачени по стената, обожава Париж. Цялата й стая е с рисунки и снимки на Париж. Бебето на семейството с руси къдри като на майката. Големите сестри я обожават, статите им са целите в нейни снимки… Бащата, който свири на пиано, слуша класика и пече пържоли на чугуненото барбекю в двора. Фин мъж, с остри черти, постоянно с някое хлапе на ръце. И любимата ми снимка - колаж от сватбата им. В центъра се вижда мъж в инвалидна количка, който танцува на дансинга. Изглежда щастлив. Всички изглеждат щастливи.

Няма да видя на живо това семейство, но усещането да споделим дома им е възхитително. Все едно сме влезли в живота им за малко. Толкова са различни от нас и еднакви.

Светът е огромен и в същото време е толкова малък. Харесва ми тук. Чувствам се като у дома си. И тук живеят хора, които се обичат.

А освен това осъзнах какво е липсвало досега в целия ми 45-годишен живот, за да бъде наистина пълен.
Винил.

На тази снимка виждате Коко, който пее "The shape of you" в кръчмата до нас, най-обикновен пъб, (не туристически, а пълен с местни хора), където се озовахме, уморени след полета снощи, за да хапнем набързо. За Коко беше първият полет, първото посещение в Лондон, но това дете няма никакви страхове и опасения, то просто умее да се забавлява и не пропуска миг. Оказа се, че в кръчмата е караоке вечер, Коко мушна набързо един бургер и изскочи на сцената, за радост на всички англичани в кръчмата. Разбира се, като цялата ни фамилия Пееви, той също пее фалшиво, но за сметка на това с апломб. Ще ви кажа само, че го викаха на бис и дойдоха да му стиснат ръката :) Другия път на Уембли, ще снимам и видео. :)))) А за нас приключенията в Лондон тепърва предстоят :) Тук може да видите как завладяхме Виена, Мюнхен и как за малко да направим пожар в Залцбург.

Автор: Яна Пеева

Мими онзи ден ме помоли, като тръгна да оправям багажа на Борис, да споделя какво съм сложила вътре и какво смятам, че е абсолютно задължително за едно такова (София-Лондон за десет дни) пътуване с бебенце на два месеца. Добре, казах, но предупреждавам, че вероятно няма да е най-полезното четиво.

Защо ли? Защото съм изключително неорганизиран и разхвърлян човек. От много малка си оправям сама багажа и не се е случвало да не забравя нещо. Пътувала съм с 10 блузи и 0 гащи, 10 гащи и нула блузи, 5 бански и 0 гащи и 0 блузи. Не си спомням кога за последно съм се сетила да си взема шампоана И балсама (едното винаги успявам да го бутна в някоя от  т о р б и ч к и т е  с неща, за които се сещам, преди Теди да ми заключи вратата под носа), а четки за зъби и паста редовно се купуват като пристигнем. Лекарства за последно съм си слагала в куфара може би в трети клас и то защото някое родителско тяло ги е предложило. Да не ви говоря за чорапите. За сметка на това много обичам да пътувам и винаги съм готова да скоча в колата със или без багаж. Теди много бързо се ориентира в организационните ми способности, но реши, че няма да ми се бърка в процеса и мълчаливо понася безумните комбинации от дрехи, с които се оказва в крайна сметка. Той мрази да събира багаж, така че просто се примирява с каквото аз съм решила да сложа в куфара. Друга забавна подробност, за която може би сте се досетили, е че винаги събирам багажа в последния момент. Тук последният момент значи един час преди уговорения час на тръгване. Това значи, че се е случвало да стана в 6 сутринта, ако ще пътуваме към 8 или пък да не си легна въобще, ако имаме полет през нощта. Просто не ми е кеф иначе и това си е.

Мама нинджа стяга багажа

Твърдо бях решила обаче този път да е различно.

С бебе сме все пак! Трябва да носим всичко необходимо, да сме запасени с памперси, кърпички и достатъчно дрехи, за да можем да го преоблечем, ако си направи редовния номер от три изпишквания на една смяна на памперс (може би е редно да сложа и по една резервна блуза за мен и Теди в ръчния багаж).

Както може би се досещате, голямата чанта е на Борис, малката е на мен и Теди.

За първото ни спане далеч от вкъщи с Борис (общо по-малко от 24 часа) просто му опаковах всички чисти дрехи + две хавлии + пакет памперси + паспорта. Не знам точно какво си мислех, че може да се случи, но исках да съм подготвена. Сега реших да обмисля по-внимателно нещата и да взема само необходимото. И понеже животът с бебе, особено ако ти е първо, в комбинация с две кучета е изключително сюрреалистичен - хем нямаш време да свършиш работа за пет пари, хем в един момент се усещаш, че от 40 минути седиш и гледаш в стената - почнах от рано да се подготвям за подготвянето на багажа. Междувременно, докато си блъсках главата и четях образователни статии в интернет (“Най-добрият списък за опаковане, когато пътуваме с новородено”, “15 неща, които в никакъв случай не трябва да забравяте, защото иначе ще свърши светът”, “13 съвета за успешно пътуване с новородено” и прочее), успях да прочета книга и половина, да направя два козунака и да си оправя маникюра. Багажът обаче продължаваше да е доникъде. Теди продължи да помрънква от време на време, въпреки уверенията ми, че е абсолютно невъзможно да опаковам всичко два дни предварително. Като се усети, че няма да му се получи работата, прехвърли усилията си върху собствения си багаж и си направи този забавен списък. Аз обаче го разконспирирах и кучетата Лекси и Клара няма да ги взема! 

 Списъкът на Теди

И понеже много говорих, а нищо не казах, все пак да спомена и какво е хубаво да не забравяте, когато пътувате с бебе. Освен това Теди ми прочете писаниците и каза: “Нищо образователно не си включила, я веднага да се поправиш!”, та сътворих този

Основен списък с минимален бебешки багаж:

1. бебето
2. храната на бебето (дали ще е АМ, цица или пюрета, плюс нужните за нея аксесоари)
3. паспорта на бебето
4. другия родител на бебето, колкото и да ви ядосва, + прилежащите му документи или пълномощно, ако ви е ядосал толкова, че сте решили да го оставите вкъщи
5. количка, слинг или и двете
6. поне три чифта дрехи и една хавлия
7. нещо, с което да снимате изнервената физиономия на другия родител, както и бебето, на всички нови прекрасни места, на които ще го заведете. Бонус е, че нещото, с което ще снимате, често служи и като устройство за комуникация
8. шишенце за вода, ако бебето пие вода
9. биберон и/или играчка. Ние преживяхме кошмара да забравим биберона на Борис на път за Пловдив, 40-те минути постоянен рев ни стигнаха, за да се запасим с достатъчно биберони, че винаги да има един прибран някъде.
10. памперси поне за един ден (в зависимост от дестинацията може да се наложи и за целия престой) и мокри кърпички
11. пелени - аз ги използвам за подсушаване, завиване, постелване
12. козметика - откакто се появи себорейният дерматит на Борис, не ползваме почти нищо, но винаги си нося в чантата кремче за подсичане, за всеки случай!

Останалите неща, дори и да ги забравите, не са страшни. Или поне аз така мисля.

Аерофобия за начинаещи

Това естествено важи за дестинации, където лесно ще можете да си набавите нещата, които сте забравили или не сте взели. Аз няма да мъкна много памперси, защото ще ги купя оттам, също така ще разполагаме с пералня и сушилня, така че няма да се увличам с дрехите. Ако отивахме обаче на хижа в планината, най-вероятно щях да опаковам цялата покъщнина.

Теди напомня, че е хубаво да не забравяте и помпата за кърма, ако ползвате такава, (и ако имате под ръка баба, която ще гледа бебето, за да отидете вие на мюзикъл). Както и стерилизатор или хапчета за стерилизиране, отново ако използвате такива. Също така ви съветва да държите бебешките неща и документите на две отделни места, за да не загубите нещо важно в ровенето.

Ето, добре че е той, аз не бих се сетила за това! 

Най-важното обаче е да си вземете доброто настроение :) 

И да не се изнервяте, ако половинката ви е неорганизиран темерут като мен, а да се радвате на споделените със семейството моменти.

*************

Прочетохте ли Бебешка аптечка? Не пропускайте и С дете на път.

За първата консултация и как се вади паспорт на бебе, съм ви разказала тук, в историята "С Бобче в общината".

Автор: Мария Пеева

За мен идеална свекърва беше моята баба по бащина линия - свекървата на мама. Разказвала съм ви за нея в Баба Миче и Кафка. Баба беше природно интелигентна жена, но освен това бе и спокойна, овладяна и търпелива. Всъщност мисля, че тя притежаваше дълбока емоционална интелигентност - качество, което по нейното време не се наричаше с този сложен термин, а с простата думичка човечност. През всичките години на детството ми, в които имах щастието да се грижи за мен, а и впоследствие на всичките ни семейни събирания, нито веднъж не я чух да нагруби някого или да каже лоша или критична дума за човек, независимо дали пред него или зад гърба му. Тя не съдеше. Беше дълбоко вярваща и морална, но не си позволи да отсъди по своите високи критерии за друг, освен за самата себе си. Не знам дали има по-висша форма на етичност в отношенията ни с близките и с обществото от това. И може би защото уважаваше всекиго, независимо дали е съгласна с мненията и начина му на живот, и снахите, и децата, и внуците, и правнуците й отвръщаха със същото уважение. Майка ми, която винаги е била доста сприхава и мнителна, и която в определени моменти успяваше да се скара и смрази с други роднини, никога не си позволи да прояви неуважение към баба. Не само това, но си мисля още, че тя искрено я обичаше, така както се обича родна майка. По същия начин я обичаше и другата й снаха, моята леля, която всъщност живееше с баба и се грижеше за нея в последните й дни. И тъй като темата за свекървите отново изскочи на дневен ред в дискусиите ни, бих искала да споделя с вас как си представям добрата свекърва и към какво се стремя в отношенията си с моята снаха. Може би на някого ще се стори трудно и невъзможно, но баба го правеше да изглежда лесно, а аз й вярвам.

И така, какво прави добрата свекърва?

1. Добрата свекърва помага. Това не значи да изостави изцяло личния си живот. Баба например беше дълбоко религиозна и отделяше доста време за църквата, там й бяха приятелките и социалната среда. Занимаваше се сериозно с благотворителност, която в онези времена се изразяваше в грижи за самотната болна съседка. Имаше голямо семейство от братя и сестри, с които се срещаха редовно. Освен това имаше и прекрасна градина със зеленчуци и овошки, които отглеждаше с огромна любов и старание. Не е захвърлила всичко това, за да се грижи само и единствено за внуците. Но пък си спомням отлично как винаги, когато някой от нас имаше нужда от нея, тя оставяше всичко и идваше на помощ. Включително намери време и дотича и за мен, една от многото й внучки, когато синът ми Теди, едва тригодишен, се разболя тежко и не успяхме дни наред да свалим температурата с медикаменти. Тогава майка, милата, изпадна в пълна паника и беше напълно безполезна, по-скоро тежест, защото трябваше да успокоявам и нея. Но баба пристигна и ме научи на онзи стар метод с мокрите чаршафи и оцета, който ни спаси. И не само ми го показа, ами и ме прати да поспя след 48 часа будуване и пое грижите за детето, малко преди да припадна от умора. Мисля, че беше над 80 години по онова време.

2. Добрата свекърва не дели децата си. При все че баба живееше с чичо ми и съпругата му, никога не е проявявала пристрастие към тях и не е делила по някакъв начин другите си деца и семействата им. Напротив, през лятото ни събираше всички внуци и се грижеше еднакво за всички ни. Можех да направя разлика, защото когато ходех на гости при другата ми баба по майчина линия, определено се чувствах някак встрани и бях “чуждото” дете. Такива неща усещат дори малките деца, какво остава за снахите. И както казва една мъдра жена - хората няма да запомнят какво сте им казали и какво сте направили за тях, но завинаги ще запомнят как сте ги накарали да се чувстват. Та затова си мисля, че добрата свекърва трябва да полага особени усилия в това да не дели децата, снахите и внуците си, дори ако някои от тях са й по-мили на сърцето или прекарва повече време с тях.
3. Добрата свекърва не се меси в личния живот на децата и семействата им. Баба никога не взимаше страна, дори в некрасиви ситуации. В живота на всяко семейство има особено тежки моменти, които обаче се налага семейството да реши само. Спомням си, че имаше период, когато някакви разправии обостриха отношенията у дома и напрежението беше ужасно. Баба не взе страна и не се намеси, и нашите в крайна сметка се разбраха. Това, което психолозите сега обясняват ерудирано и обосновано, тя беше научила от суровия живот. В обичайните вътрешносемейни конфликти винаги и двамата имат някаква вина и правилният начин да бъдат разрешени е от тях двамата, а не чрез намесата на родителите им, колкото и да са мъдри и опитни. Всъщност баба даваше много съвети за отглеждането на децата, но преди всичко ги даваше с личен пример и когато й бъдат поискани, а не с празни приказки и тупане в гърдите колко повече знае от неопитните си снахи.
4. Добрата свекърва не критикува и не съди. Баба винаги е умеела да готви по-добре от майка ми, винаги е можела да плете и да прави всякакви домакински чудеса, но не си спомням никога да е изтъкнала това пред мама или да й е направила забележка, че нещо не е както трябва. Няма да забравя една неделя, когато мама реши да разточи кори като баба и разбира се, баницата изобщо не стана същата, което аз не пропуснах да отбележа с детинската си липса на такт. Тогава мама настръхна и се сконфузи, а баба се усмихна и каза, че нейната първа баница изобщо не е ставала за ядене и са я хвърлили на кучето, а първата баница на мама е чудесна и по-нищо не отстъпва на нейната. Впрочем това беше единственият случай, в който съм чула баба да лъже безогледно. :)
5. Добрата свекърва знае кога да си отиде. Баба живееше в една къща с леля и чичо, но си имаше нейно кътче със стая и кухня. Тъй като лятото прекарвах при нея, си спомням, че винаги ми беше чудно защо баба не стои вечер при леля и чичо, ами си ме прибира и отиваме в нейната част, освен ако не играя до късно на двора с братовчедите. Веднъж я попитах защо не вечеряме винаги при чичо и леля, а тя ми каза, че всеки трябва да си има дом и негово място, където може да си почине. Чак когато пораснах, осъзнах, че тя умишлено е оставяла чичо и леля да прекарат вечерта на спокойствие, като семейство, без нейното постоянно присъствие.
6. Добрата свекърва не говори срещу снаха си в нейно отсъствие. Никога не съм чула баба да каже лоша дума за майка ми пред мен или пред татко, или пред приятелка и съседка. Не само това, дори с отношение или поглед не е изразила някога неприязън. Тя не беше човек, който изразява чувствата си много явно и не си спомням да е прегръщала или целувала майка ми, но винаги се държеше към нея с уважение и без никакво снизхождение или нравоучителност, което по-възрастните хора понякога обичат да проявяват и което толкова дразни младите.
Със сигурност може да се добави и още много към този списък. Мисля, че ако можех да питам баба как да бъда добра свекърва, тя щеше съвсем простичко, по нейния си библейски мъдър начин да ми отговори:

Не прави на снаха си това, което не би искала да ти прави твоята свекърва.

Баба почина на 98 години и ми завеща много, а тя беше богата жена. И под “богата” съвсем нямам предвид материално. Винаги ще й бъда благодарна. И не знам дали мога да бъда добра свекърва като нея, но със сигурност не пречи да опитам.

***************

Прочетохте ли това хубаво писмо на една снаха до свекърва й - Майко, разбери ме?

А може би ще ви хареса и историята ми Сватята и аз.