– Иване, стори ми се, че пак виждам чорапи, хвърлени на пода.

– Мерче, имаш дежаву.

И ме майтапи, на всичкото отгоре! Представям си цветно как е полегнал на дивана, загледан в мача и с единия крак лениво е изул другия, после е повторил процедурата и безгрижно е захвърлил чорапите (тъмносини и видимо носени) на бялото ми пухкаво холно килимче.

Нямам никакво обяснение как след двайсет и кусур години брак не се научи този човек, че мястото на мръсните чорапи е само едно – в пералнята. Не на пода, не под дивана, не дискретно подпъхнати зад кухненската врата,не вспалнята,на метър от възглавницата ми,нито вобувките. Представете си времето, което съм отделила да хвърлям неговите чорапи в пералнята. Да сложим по 30 секунди на ден,( и това без да броя миенето на ръце след контакта с тези бацилоносители), 365 дни в годината, 23 години. 251 850 секунди от живота ми! Това са цели 69 часа! 69 часа от живота ми, които не съм прекарала в четене на книга, гледане на филми, разходки, шопинг или приказки с приятелки на кафе и други работи! Този човек, този мой мъж и баща на децата ми, без никакви угризения е затрил цели 69 часа от моя живот!

И това не е всичко! Научи и момчетата да го правят! Питам се дали не им е казал някога, тайно от мен, в онези „мъжки“ разговори, до които майките нямат достъп:

Вижте сега, каквото и да ви казва майка ви, един истински мъж никога, НИКОГА не си хвърля чорапите в пералнята. Това е изконно женско задължение, също като свалянето на капака на тоалетната чиния. Ако поддадете веднъж, предавате целия мъжки род.

Не, не вярвам да им го е казал. (Макар че семенцето на съмнението е посято). Но личният пример къде е? Един баща трябва да дава личен пример във всичко! Какво ме ползва мен, че ги е научил да уважават жените,да са трудолюбиви, да отстояват себе си, да са мъжкари, какво? Щом едни чорапи не хвърлят където трябва! Започвам да си мисля, че това е психично заболяване,чорапофилия. Своеобразен фетишизъм. Нечисто влечение към мръсните чорапи с типичната им уютна миризма на свое. Вътрешна необходимост да усещаш присъствието им близо до себе си. Може би им вдъхва сигурност. Принадлежност. Чувство за превъзходство над нас, горките женици, обречени всеки ден да хващат гнусливо с два пръста свидетелството на мъжката наглост и да го носят сам-сами до пералнята! И не само е психично заболяване, ами на всичкото отгоре се предава и по наследство, само по мъжка линия! Слава Богу, ще кажат някои, но да питат мен!

Имам си обаче малка утеха в океана на моята горест. Чарето се появи вкъщи и без думи разбра на какво съм подложена от години. Може да е кучка, но разбира от женска солидарност. Незабавно и самоотвержено поведе битка с мръсните чорапи. Първо само ги късаше. Видя, че не помага и започна да ги заравя в градината. Те обаче се изхитриха и се научиха някак да се добират обратно до килима. Тя не се предаде и щом смени млечните зъби, започна да ги подлага на тотално унищожение. Тя ще ги научи мъжете вкъщи! Може да не стане бързо, но всяка велика кауза иска време.

А с котарака Фройд сме започнали битка на друг фронт. Неприбраните обувки в коридора.