Автор: Пролет Николаевич

Аз съм от онези майки тип пинчер. Лая много, но после подминавам и продължавам нататък. Лая за всичко. За хвърлените дрехи по пода, дивана, леглото, в банята, в гардероба, в шкафовете. За оставените чинии на масата, след закуска, обяд, вечеря и в промеждутъците. Лая за „заслужената“ почивка на съпруга през уикенда, за ежедневните тренировки, за хобитата, за… Боже, откъде го намира това време за всичко? Лая срещу едното дете да си измие ръцете, зъбите, дупето, да се изкъпе, да си прибере играчките, да мълчи, да не мълчи, да не мрънка, да… Много бяха още, но почнах да забравям. Лая и срещу 9-месечния звяр. Ми не го разбирам тоя хайван какво иска, а то почва с отварянето на очите тирадата от нечленоразделни звуци и към 10 вече, след 4 часа търчане и стискане на зъби не издържам. Пинчер съм все пак, крехко създание… само лаенето ми остава.

Лая си аз… лая и рева. Рева и лая. И като минат десет-петнадесет минути в лаене, уморявам се накрая, почна да скимтя и ставам да си свърша всичко, дето лаенето не ги накара, тия мискини, да свършат.

Преди 8 години като забременях с големия звяр, бях 25-годишно елфче. Едно такова усмихнато, щастливо, с розови очи за всичко и всички. И си летях на розовия облак на заблудата, че майчинството е най-готиното нещо на света. Честно…. Мислех си, какво толкова мрънкат всички. Ще се роди бебчо, ще спинка, ще папка, аз ще ходя по разходки в градинките и ще чета книжка, докато мъникът спи. Тате ще помага, ще си поделяме задълженията 50/50 и всичко ще бъде наред. Ахахахахахахахахаха… по-ясно от това не мога да го кажа.

Всичко започна още с кърменето. Аз, като една модерна майка, се подготвях за домашно раждане и да, раждането беше страхотно. Шестчасово, безпроблемно, страхотно раждане на един 4 килограмов малък звяр, без никакви усложнения, разкъсвания и всичко останало. След последвалия ужас в болницата за регистрация на детето и всички останали щуротии, най-накрая се завърнахме победоносно в къщи и аз си казах ето, сега ще го сложа на гърда, ще засуче ангелчето и приказката ще започне.

Започна. То суче, аз рева, бащата крещи в паника. Аз пак виновна, че наследникът гладен. Ами какво да направя, не пускат тия зърна, то и мляко не произвеждат гърдите. И пак, зверчето реве, щото гладно, аз рева вече и от болка, и от обида, и от хормони, и от стрес, и от ужас, бащата крещи и той реве от безсилие и паника. Егати началото. Минаха се няколко дни, взехме адапте. Щем-не щем даваме. Наяде се малкото, заспа, усмихнахме се ние с таткото и една седмица имаше мир. Ама седмицата мина. Дойде понеделник.

След трите часа сън през нощта се събудих към 5:30. Пих кафе, за да си задържа очите отворени и сладко изпуших една цигара на спокойствие. Да пушачка съм и не ме е срам да го кажа. Щом природата ми е дала еластичен перинеум да раждам гиганти без разкъсвания, но не ми даде изпъкнали зърна и гърди дето да произвеждат мляко, ще пуша… и вино ще пия, и валериан ще взимам, ако трябва!

Осаферих се. А после се върнах в леглото и се направих на заспала, когато звярът се събуди. Само че таткото не реагира. Врътна се, зави се през глава и въпреки че беше напълно буден, не мръдна. Не мръднах и аз. Играхме си така десетина минути, докато онова в кошарата не почна да вие. Наакано до ушите и смъртно гладно. Все пак храната не идваше от гърдите ми, можеше и бащата да стане да му направи адаптето. Да, ама не. Станах аз. И докато хранех хайвана в леглото ядосана, тате стана, мина през тоалетната, после през банята, после се облече, взе си ключовете, дойде да ни целуне по челото и тръгна за работа без товар, без угризения и без задължения.

Останах сама в къщи с малкото. Гледах го как сладко си смуче шишето и затваря очи изморено от труда, който полага, за да се нахрани и си мислех, че може би все пак таткото трябва да работи, а аз ще се върна към нормалното си ежедневие след седмица, две. Нали преди десетина дни бях родила все пак. Искаше се малко време да свикна.

Часовете си минаваха. Дните също. Седмиците, месеците. Аз нещо не свиквах със ситуацията. Докато звярът спеше, трябваше да изчистя къщата, щото при една прашинка на пода и свекито ме гледаше на кръв. Трябваше да изпера и да изгладя, щото като ходеше намачкан тате и свекито гледаше мен, пък питаше него „Ти ютия нали имаш, бе Тоше“. Трябваше да сготвя, да направя пюрето на звяра, да стерилизирам шишетата, евентуално да се изкъпя, облека и приготвя сака за излизане. Нормалното ежедневие все ми бягаше някъде по тъча и без да се усетя, започнах да лая.

Прибере се вечер тате, аз почвам с ръмжането – „изморена съм, болят ме краката, боли ме кръста, сгъни си дрехите, поне ги сложи в коша за пране, прибери си масата след хранене, не хвърляй якето на дивана и т.н и т.н“. Ръмжането прерастваше в лай, след време във вой. Но моя тате нещо беше имунизиран. Не чуваше. Правеше си пас душата и все намираше време да разпусне след работа някъде на далече, на някой язовир, река, локва, без рев и вой от дразнители. Съботите и неделите свикнах да съм сама с онова растящо и искащо все повече внимание и грижи зверче.

Понякога, като ми идваше вече много заревавах като бесен ти-рекс и тогава успявахме да отидем дружно за малко на „почивка“. Поне сменях обстановката за два, три дни, но винаги ми излизаше през носа като се върнехме с оправянето на тоновете багаж и всичко останало.

Понякога оставях звяра и на свекито. И винаги, винаги, винаги, винаги мразих понеделниците след това. Едно на ръка задето оставах вкъщи пак сама с целия физически и психологически товар, едно че дребният се дереше на умряло за баба си, щото свекито го глезеше до безобразие. Странно, но с майка ми никога нямах този проблем. Може би защото пред едната имах смелостта да казвам как гледам детето си и държах то да бъде гледано така, макар и за два дни, а доброто ми възпитание не ми позволяваше да вдигна глас пред другата и давах в ръцете й една гумена топка, която тя моделираше както си иска. Може пък и свекито ми го правеше напук… знае ли човек.

Минаха две години и половина. Най-накрая приеха звяра в градина и в следващите шест месеца успях някак си да си върна нормалното, динамично ежедневие, към което бях свикнала преди да забременея. Всяка делнична сутрин се будех като най-щастливия човек на земята. Приготвях зверчето за градина, баща му го караше и после с ослепителна усмивка крачех бодро към работа. РАБОТА!!!! Най-хубавото нещо, което ми се беше случвало от четири години насам. Работих с хъс и щастие. Без нещо, дето да ти реве и мрънка постоянно, без задължения, които трябва да вършиш дори и да умираш, без самотата на една майка, без мъкненето на всичко, от което отрочето има нужда и това, от което няма, без майчинство. То беше свършило и аз се връщах обратно към елфското си начало. Чувствах се и изглеждах страхотно. Вървях с гордо вдигната глава. Усещах погледите на хората около мен и това ме зареждаше.

Минаха две години безметежност. Звяра стана на 5 и всичко около него стана толкова лесно. Яденето, акането, спането, ходенето където и да било. Погледнах мъжа си с онези елфски очи отново и виждах един красив, млад мъж, любвеобвилен и грижовен баща. Защото той наистина се превърна в такъв, в момента, в който сина му стана на 4 и вече му беше интересно с него. Все пак звярът беше научен на хигиенни и хранителни навици, на говор и отговорности и беше лесно да се разбереш с него. Нужно беше само да го забавляваш и да го внедряваш в дейностите си. И мъжът ми го правеше с кеф.

Хубаво ми беше да си оставам сама, да се грижа отново за себе си, да бъда себе си. Но пустият елфски прах ми замъгли зрението и взех, че повярвах в чудеса. Поисках още едно зверче!!! Да ме бият дяволите защо.

Второто се роди преди девет месеца. Още едно 4-килограмово зверче. Малко, красиво, ококорено момиченце. Още в момента, в който този хайван излезе от корема ми, цялата любов на баща й се измести върху нея. Той сякаш ослепя за елфските ми уши и дългата руса коса, която толкова обичаше да гали.

Но майната му на косата и ушите… Историята е написана, за да се повтаря нали? Сега всичко е същото… само че по 2. Не, по 3. Сега отново съм пинчер. Ръмжа, лая и след това отново си върша всичко сама, докъдето ми стигнат силите и нервите. От елфа останаха само ушите. Русото стана бяло. То няма как иначе.

Една-единствена разлика има. Вместо с „мамка му“, сутрин се събуждам с „моля те“. Моля те бе, Боже, моля те. Нека в следващия живот аз да съм мъжът! Моля те!

Защо „безумно писание‘ ли? Така квалифицира моя публикация г-жа Евгения Гигова в статията си „Неваксиниращите не са изроди, а искат сигурност и гаранции“.

Скъпа Евгения,

Както виждате, аз се обръщам към вас с името ви и слагам линк към статията ви, за да може всеки, който желае да я прочете. Най-вече за да се увери дали това, което цитирам, отговаря на това, което сте казали. Вие не ми дадохте това право. Просто изкривихте думите ми, както ви е удобно и никъде не споменахте името ми, нито предложихте връзка към източника, който коментирате. Ето какво написахте вие:

Преди дни излезе текст на майка, озаглавен „Нека да отглеждаме деца, не да ги убиваме!“ В него се визират родителите, които не ваксинират децата си, т.е. предполага се, че те ги убиват (извинявам се, ако не съм схванала правилно посланието.) В текста са използвани още фрази като „смърт по непредпазливост“…

Приемам извинението ви, Евгения. Защото точните ми думи са:

На всички противници на ваксините напомням, че отговорността, която поемат с отказа си, касае не само техните деца, но и всички останали, които не са ваксинирани по медицински причини или защото не са достигнали възрастта за това.

По разбираеми причини няма статистика на децата, които са имунизирани само на документ, за да не им бъде отказан прием в детска градина.Но лекари споделят, че родители им предлагат заплащане, за да вписват в картона ваксини, без да ги поставят. Сами се досещате, че най-вероятно други лекари не споделят, но го правят. Това вече е престъпление, което спокойно може да доведе до убийство по непредпазливост.

Надявам се, че вие не одобрявате фалшифицирането на медицински картони. Невъзможна ли ви се струва ситуация, в която родители на деца,

- неваксинирани по медицински причини,

- деца със слаб имунитет,

- деца с увреждания и хронични заболявания,

- деца в ремисия или деца на родители в ремисия,

- деца, които имат в дома си неваксинирани братя и сестри

- деца на бременни майки,

посещават градина с очакването да са в защитена среда? Да са предпазени от колективния имунитет?

Родителите, които лъжат, че децата им са ваксинирани и лекарите, които вписват ваксини, без да ги поставят, вършат престъпление спрямо всички тези хора. Ако не искат да ваксинират, те просто трябва да го заявят открито. Това е достойното решение.

Всички държави, в които ваксинирането не е задължително и които старателно сте изброили, всъщност имат политика на прием в градини само на ваксинирани деца. Има отделни градини, в които се приемат неваксинирани деца и родителите на останалите са наясно с това и имат правото на избор. Лъжата отнема правото на избор на хора, които една „безобидна“ шарка може да убие. Жалко е, че омаловажавате този факт и дори не сте го споменали в иначе толкова сърцераздирателната си статия, въпреки че той е най-същественият аргумент в моята публикация.

Но нека продължим нататък с вашия разбор. Отново ме цитирате избирателно:

…споменава се, че кафето и шоколадът също имат странични ефекти.

Всъщност това, което казвам, е:

Да, ваксините имат странични ефекти, като всяко лекарство. Дори като билковия чай, или шоколада, или хомеопатията. Всичко има странични ефекти. Вирусите, срещу които слагаме ваксини обаче, имат не само странични ефекти, но и преки. Те осакатяват и убиват.

Вие направихте ли си труда да прочетете страничните ефекти на нурофена или панадола? Или аспирина? Направете го. Изненада! Страничните ефекти са повече отколкото при ваксините. Преди време момче на 15 години почина от упойка. Дали това ще ви откаже да си сложите упойка, когато ви се наложи хирургична намеса?

Продължавам с откъсите от вашия текст:

Лично мен ме „умили“ обаче тезата, че аутизмът не бил смъртносна болест…

Цитатът отново не е точен. Не казвам, че аутизмът не е смъртоносна болест, а че АУТИЗМЪТ НЕ Е БОЛЕСТ. И като човек, който проявява загриженост към децата с аутизъм, вие би трябвало да го знаете. Също както се предполага, че сте наясно със становището на Световната здравна организация, която категорично отхвърля каквато и да е връзка между ваксините и аутизма.

Но да продължим нататък, защото става все по-интересно, с още един цитат от вашия текст.

Дали според нея родителите на деца с противопоказания за поставяне на ваксини също ги убиват?

Ето поредния въпрос, на който отговарям в статията си, но вие отново удобно сте го пропуснали. А именно:

На всички противници на ваксините напомням, че отговорността, която поемат с отказа си, касае не само техните деца, но и всички останали, които не са ваксинирани по медицински причини или защото не са достигнали възрастта за това.

Продължавам да чета:

Дали самата тя отглежда дете с аутизъм? Обслужва ли всеки ден дете, което не е способно да се грижи за себе си само и как гледа на децата на неговата възраст, които тичат и се смеят? Била ли е в дом на дете, което от 16 години е в инвалидна количка и цялата къща е пригодена за него, за да има условия къде да лежи и да се движи, доколкото му е възможно?

Вие ми задавате обвинителни въпроси, които следва да ме изобличат пред читателите. Само че за какво ме изобличавате? Че съм майка на четири деца, родени без увреждания? Трябва ли да се срамувам от това? Виновни ли са майките, че децата им са родени здрави? Виновни ли са, ако не са?

Не мисля, че да си майка на дете с увреждане е повод за гордост или срам. Нито да си майка на здраво дете е повод за срам или гордост. Със сигурност нито едното не е повод за вина. Майката си е майка, независимо дали има едно или пет деца, дали има дете с увреждане, дали детето й е осиновено, заченато инвитро, родено секцио или естествено, кърмено или не, ваксинирано или не. Всички ние искаме най-доброто за децата си. Дори когато взимаме грешни решения. Така че ако ме разобличавате, че децата ми са здрави – да, признавам се за виновна. Спестено ми е това страдание, но не защото имам някакви заслуги. И затова нито се гордея с този факт, нито се срамувам от него.

И все пак една от причините да са здрави и досега, Евгения, е че са имали късмета да се родят в наши дни, а не преди 100 години, когато една трета от децата не са доживявали училищна възраст. Заради „безобидните детски болести“ и усложненията от тях. Много е лесно в наше време, в общество на ваксинирани родители и висок процент ваксинирани деца, с нивото на съвременната медицина, да обясняваме колко е безсмислено да се слагат ваксини. Ако баба ми беше жива, щях да ви поканя да попитате нея дали ваксините са безсмислени и вредни. Тя нямаше да ви отговори нищо. Щеше да ви покаже снимката на първородния си син, големият брат на баща ми, починал на 6 години от полиомиелит.

Със сигурност ваксините имат странични ефекти. Но ето ви два факта, над които да помислите.

Морбили – риск от странични ефекти от ваксина - 1 на милион

Морбили – риск от тежки усложнения след вирус – 1 на хиляда

Мълния – риск да порази детето ви 1 на 10 000

Знаете ли, че преди ваксината за морбили да се въведе глобално през 1980 година, 2,6 МИЛИОНА души са умирали от морбили всяка година в световен мащаб? Данните са на Световната здравна организация. Ето и линк, за да ги проверите, както направих аз.

Един интересен аргумент, който наскоро ми написа млада майка. Предполагам, знаете какво е БХС – биохимичен скрийнинг. Да кажем, че при биохимичен скрийнинг рискът детето ви да има генетична малформация е 1 към 5000. Подобен риск де факто се приема за нулев. Шансът да се роди дете с тежко увреждане е толкова минимален, толкова нищожен, че никоя майка не би и помислила да направи аборт. А вие насърчавате родителите да рискуват живота и здравето на децата си заради риск 1 към 500 000? Едно към милион? Защото това са рисковете от страничен ефект на ваксините.

Позволете да ви напомня, че благодарение на общодостъпното здравеопазване, ваксините, антибиотиците и научните постижения, човечеството се увеличи от 2 милиарда на 7. Съмнявам се, че дори вие искате да се върнат времената на „естествения подбор“, когато полиомиелит, едра шарка и туберкулоза взимаха стотици хиляди жертви. Затова и си правя труда да ви отговоря. Без нито веднъж да нарека вашия текст „безумно писание“, както вие любезно наричате моя.

Защото независимо какво ми е мнението за него, не намирам за етично да ви обиждам, а още по-малко да изкривявам думите ви. Може би вашият начин е правилният и успешният. И все пак ще се придържам към моя. От чисто човешко уважение към възгледите на отсрещния.

Да, историите на децата, пострадали от ваксини са наистина разтърсващи. За жалост това ги прави много удобни на медиите. Но не защото са обичайното явление, а защото са ужасното изключение. Без толкова опасните ваксини тези истории щяха да са много, много повече и нямаше да са сензации, а обикновени, скучни човешки драми.

Или може би вие сте на мнение, че едно дете, пострадало от ваксина за морбили, щеше да се пребори успешно с морбили? Или дете, увредено от ваксина за полиомиелит, щеше да преодолее самата болест без да бъде осакатено завинаги, ако изобщо оцелее?

Щеше ли да трепери гласът ви, както толкова драматично сте го описали, Евгения? Когато интервюирате майките на деца, увредени или починали от „безобидни детски болести“, както противниците на ваксините обичат да ги наричат? Най-вероятно не, защото щяха да са обичайно явление и вече нямаше да са чак толкова интересни. Естествен подбор, нали точно това искат противниците на ваксините.

Само че същите тези противници в голямата си част са ваксинирани и естественият подбор ги е подминал. Братята и сестрите им не са умрели от коклюш преди да навършат годинка, нито от полиомиелит преди да тръгнат на училище, нито от тетанус преди да навършат пълнолетие. Те не знаят какво е да изгубиш дете от „безобидна детска болест“. Но благодарение на вас вече знаят какво е да се грижиш за дете, увредено от ваксината за нея. Дано се гордеете с тази си кауза. Дано се гордеете с нея и след 20 години, когато неваксинираните деца на ваксинираните родители пораснат и се разболеят от морбили. Надявам се тогава да си спомните за хуманната ви и изобличаваща опасните ваксини кауза, благодарение на която някоя майка се е притеснила достатъчно, за да не ваксинира напълно здравото си дете, което нямаше да бъде увредено от ваксината, защото шансът това да се случи е колкото да го блъсне кола на улицата.

И не забравяйте да интервюирате тази майка. Длъжница сте й.

Скъпи родители,

Дали да ваксинирате или не, обсъдете с педиатъра си. Не слушайте мен, нито Евгения, нито когото и да било в интернет. Ние не взимаме решенията, които касаят здравето и живота на вашето дете. Това можете да направите само вие. И единственият човек, който може да ви помогне и да ви даде правилен съвет, е вашият педиатър. Той познава семейната ви история и следи състоянието на детето. Той го преглежда внимателно и ако се налага, назначава изследвания преди ваксиниране. Негова отговорност е да прецени дали детето е здраво и годно за ваксиниране, ваша отговорност е да му предоставите пълна информация. И каквото и да е решението ви, постъпете достойно и го заявете открито.

На снимката виждате Роалд Дал, любим на децата ми автор. Може би се питате защо избрах точно тази снимка за публикацията?

През 1962 г. дъщерята на Роалд Дал Оливия умира на 7-годишна възраст след усложнения от морбили. Това се случва само една година преди да бъде въведена ваксината срещу тази потенциално смъртоносна шарка. В онези дни от морбили всяка година в САЩ са умирали между 400 и 500 души, а хиляди деца остават сериозно увредени от тежки последици като глухота и умствена изостаналост.

Обезпокоен от засилващото се движение против ваксините, две години преди смъртта си, Роалд Дал пише открито писмо, в което призовава родителите да ваксинират децата си:

„Оливия, най-голямата ми дъщеря, се разболя от морбили на 7-годишна възраст. Заболяването й протичаше нормално, спомням си, че често й четях в леглото и не се притеснявах особено. Една сутрин, вече беше на път да оздравее, седях до леглото й и й показвах как да си направи животинчета от цветни телчета, и когато дойде нейният ред да направи едно сама, забелязах, че пръстите й не слушат мозъка и тя не може да направи нищо.

„Добре ли си?“ – попитах аз.

„Много ми се спи.“ – отговори ми тя.

След час изпадна в безсъзнание. След 12 часа беше мъртва.

Като усложнение след морбили тя беше получила енцефалит и докторите не можеха да направят нищо, за да я спасят. Това беше преди 24 години, но дори сега, ако дете с морбили развие такова смъртоносно усложнение като Оливия, докторите няма да могат да му помогнат.

Родителите днес имат възможност да предотвратят това да се случи с децата им. Те могат да настояват детето им да бъде имунизирано срещу морбили. През 1962 аз не можех да направя това за Оливия, защото не бе открита още надеждна ваксина. Сега такава ваксина е на разположение на всяко семейство и всичко, което се изисква от вас, е да помолите доктора да я сложи.

Морбили все още не се възприема като сериозна и опасна болест. Повярвайте ми, такава е. По мое мнение, родителите, които отказват да ваксинират децата си, поставят живота на други деца в риск. В Америка, където имунизацията против морбили е задължителна, морбили на практика е изчезнала, подобно на вариолата.

Тук във Великобритания, тъй като много родители не разрешават децата им да бъдат ваксинирани – от инат, невежество или страх, все още имаме стотици хиляди случаи на морбили всяка година. От тях повече от 10 000 ще страдат от някакви усложнения. Поне още 10 000 ще получат възпаление на ушите или белите дробове. Около 20 ще починат.

„Така се случи, че посветих две от книгите ми на Оливия. Първата е „Джеймс и гигантската праскова“, написана докато тя беше все още жива. Втората е „ГДВ“, посветена на паметта й, след като почина от морбили. Ще видите името й в началото и на двете книги.

И аз знам колко щастлива би била тя, ако знаеше, че смъртта й е помогнала да бъде предотвратено заболяването и смъртта на други деца.“

Цялата статия, която предизвика гнева на г-жа Гигова можете да прочетете тук.

Автор: Мария Пеева

Автор: Мария Пеева

Това се случи във времената, когато сменихме 12 квартири за три години и общо-взето живеехме с багажа в кашони, постоянно готови да се пренесем. Бяха особени, трудни години на бандитски престрелки и висене по опашки, но това, което най-много ни тормозеше, беше постоянното скачане на наемите, които се договаряха винаги във валута. За младо семейство без собствено жилище бяха кошмарни времена. И въпреки това си ги спомням с носталгия и усмивка, може би защото бяхме толкова млади и пълни с енергия, а може би защото се задоволявахме с малко и умеехме да се радваме на всичко – дори на керацудата за 3 лв и кренвиршите от женския пазар.

Една от тези квартири се случи да е в някога китно кварталче с фондови жилища, а в малката ни кооперация всички съседи се знаеха от деца, само ние бяхме, така да се каже, новодомци. Между кооперациите имаше градинки с олисели храсти и дръвчета, и останки от детски площадки, а предприемчив съсед беше сложил метална стълба на стената, която водеше право до гарсониерата му, където си беше спретнал кафене. И всяка вечер след работа ние засядахме в потрошената беседка с бутилка бира в ръка, а малчуганът ни се заиграваше със съседските хлапета. Още на втората седмица се бяхме запознали с останалите родители и набързо спретнахме приятна тайфа от млади майки, някои работещи, други все още в майчинство. На втория месец вече бяхме първи приятелки и си ходехме на гости семейно, в деня след заплата по терасите цвърчаха скари, подвиквахме си шеги и закачки, и изобщо навред цареше махленска идилия по-присъща за селце, отколкото за големия град.

Едно семейство обаче се държеше настрани от голямата задружна компания. Имаха дете, девет-десетгодишно момченце, което също като родителите си много не излизаше навън и вместо да тича напред-назад из междублоковите градинки или да гони топката на паркинга, предпочиташе да наблюдава мълчаливо от терасата как нашите деца играят, подпрял остра брадичка на ръката си върху парапета с по-скоро сериозно, отколкото тъжно изражение. Иначе беше хубаво дете, с остър перчем и смугло тясно личице, а очите му бяха някак прекалено големи за физиономията и му придава малко извънземен вид. Тези съседи живееха точно до нас и един-два пъти ми се искаше да звънна у тях и да поканя малкия да си поиграе вкъщи с моето момче, но все не стигах дотам. А после се отказах, защото веднъж, докато пържех картофи, синът ми се прибра тичешком от улицата и се оплака:

- Мамо, мамо, знаеш ли какво стана? Таткото на Илийката, където живее до нас, дойде на площадката и ни каза, че сме малоумници, щото някой му е издрал колата.

Вечерта в беседката обсъдих таткото на Илийката с мамите и се оказа, че цялото семейство е от този не толкова рядко срещан типаж, които си хвърлят боклука през терасата, не плащат входната такса за осветление и все някой за нещо им е виновен.

- С тях не можеш да излезеш наглава. – ми каза Пепа, дългокраката съседка с бухнала конска опашка като от шейсетте и впити дънки, която живееше два етажа над нас. – Ужасни хора са Гошо и Нела. На него всяка втора дума му е псувня, а тя само мълчи и гледа изпод вежди. Миналата година бяхме решили да съберем пари и да организираме на децата от входа малко тържество с балони и почерпки за първи юни, а тя отказа да даде и ни обвини, че сме били мафия, и сме щели да си приберем парите и да я измамим. В очите ми го заяви, представяш ли си? „Мафия! Отвсякъде всеки гледа да те измами! Не ви е срам!“ Ей така ми каза и ми тръшна вратата под носа.

Независимо от това аз събрах делегация от няколко майки на „малоумници“ и отидох да се разправям с въпросния Гошо. Вратата ми отвори Илийката с големите очи, което малко сецна всеобщия ни порив за правосъдие.

- Татко е на работа, втора смяна. – обясни с неочаквано звънливо гласче малкия. – Сега ще повикам мама.

Нела се появи, в раздърпана блуза и увита с огромен шал въпреки подранилото лято. Обяснихме й как никой не е одраскал стария им вартбург, и че не е редно мъжът й да плаши и обижда хлапетата. А тя ни изслуша смръщено и отсече:

- Нищо подобно. Лъжат като цигани.

Ние една през друга взехме да й обясняваме, но тя дори не ни изслуша:

- Мафия! Всички сте мафия! Наговорили се и дошли да ме тормозят.

Това й бяха думите, след което затвори вратата, като преди това не пропусна да изтегли навътре Илийката, който стоеше със зяпнала уста и само въртеше тези огромни очи да не пропусне кой какво казва.

„Мафията“ се спогледахме и си тръгнахме в недоумение. Гошо се размина със скандала, но и повече не подгони децата, така че за известно време контактите със семейството на Гошо и Нела бяха прекратени. От време на време ги чувах да се разправят за нещо през тънките стени, но в общи линии бяха мълчаливо, намусено и незабележимо семейство.

Настъпи лято, хлапетата заминаха на село или по лагери, съседите един след друг се изнесоха по почивки и кварталът някак изведнъж опустя. Един ден, на излизане от супермаркета, зърнах познатия щръкнал перчем и огромните очи, които бързо се отклониха встрани.

- Илийка! – зарадвах се на малкия. – Искаш ли да дойдеш вкъщи да си поиграете? И Теди скучае.

- Не – отговори лаконично хлапето.

- Хайде, не се притеснявай. Ще кажа на майка ти, че аз съм те поканила.

- Не може. – момчето ме стрелна с поглед и смотолеви нещо.

- Какво каза? Не те разбрах.

- Мама е в болница. Сега аз домакинствам.

Чак тогава се вгледах в него и забелязах, че и той като мен мъкне чанта с покупки в едната ръка и петлитрова бутилка вода в другата, а кльощавите му раменца са се огънали от тежестта.

- Искаш ли да ти помогна?

- Не, аз мога. Всичко мога. – този път очите се впериха в мен някак предизвикателно. „Само посмей да оспориш.“

Мълчаливо повървяхме заедно до входа и нагоре по стълбите до втори етаж.

- Много поздрави на мама, Илийка. – му казах аз на раздяла.

- Добре, ще й кажа. – момчето най-после се усмихна и бръкна в джобчето да извади ключа си. Не знам дали беше от светлината, но ми се стори, че панталонките му са целите на лекета, износени и протъркани.

След седмица някои от съседите се прибраха и вечерта на пейките им разказах за срещата ни с Илийката. Умълчахме се.

- Как се справят тези хора? – по едно време се обади Пепа. – Доколкото знам бащата работи на две смени.

Възложиха ми малка разузнавателна мисия като най-близка съседка, ако не по разположение на духа, то поне по географско разположение.

Малко по-късно въоръжена с чиния домашна баница позвъних на Илийката. Момчето открехна тежката метална врата, подаде глава навън и ме погледна някак стреснато.

- Донесла съм ти баничка – подадох чинията, покрита със синя карирана салфетка. Очите му светнаха и той бързо пусна вратата и протегна две ръце, за да я хване. Използвах мига и най-нахално се шмугнах навътре, а на Илийката не му остана друг избор освен да ме последва.

- Как е майка ти? – попитах.

- Ами… - детето сви рамене - Оперираха я оня ден. В петък ще я изписват.

- А, това е чудесно. Значи трябва да е по-добре.

Илийката само ме погледна и кимна мълчаливо. Погледът му постоянно се стрелкаше към баницата, от която се разнасяше упорито ухание на масло, затова просто дръпнах салфетката от нея, а той седна до масата, остави я пред себе си бързо и впи острите си, малко жълти зъбки в едното парче. Докато се хранеше, се огледах крадешком, все пак бях дошла с мисия. Дори и пишман шпионин като мен нямаше как да пропусне купчината мръсни чинии в мивката, разхвърляните навсякъде по пода дрехи, обувки, вестници и всякакви дреболии от бита, включително стар телефонен указател, четки за дрехи, тиган, отварачка за консерви и дори неотворена кутия блажна боя. В този дом очевидно само домакинята е поддържала реда и последиците от липсата й бяха драматични.

- Не е добре. – заяви Илийката ни в клин, ни в ръкав, след като приключи с първото парче от баницата. Погледнах го въпросително. – Мама никак не е добре.

Сериозните му очи ме гледаха малко под ъгъл. Поколеба се за миг, а после продължи.

- Оперирали са я от шия, така каза татко. Баба обеща да дойде да ни готви, обаче си счупи ръката. И сега себе си не може да гледа, камо ли нас. А мама я изписват в петък и ще трябва да лежи и да си почива. Обаче аз с всичко ще се справя сам. Те ще видят. Даже ще боядисам вратата, щото татко една вечер много плака, ама съвсем като бебе, пък уж е голям мъж. И хвърли чинията си по вратата и виж какво грозно леке е станало там. Мама ще помисли, че аз съм го направил, а аз не искам да го издам. Затова съм решил да боядисам. И боята купих дори.

Посегнах да го погаля, но Илийката дръпна глава. После помълчахме още малко, докато накрая въздъхнах и си тръгнах.

На следващия ден майките спретнахме бърз квартален съвет и взехме решение за крути мерки. Надвечер отново звъннах на Илийката, само че този път в чинията имаше курабийки, изпечени от Мадлена от първия етаж, арменка по майчина линия, която твореше невъобразими чудеса в кухнята.

- Знаеш ли – казах на Илийката, докато той хрупаше курабийките, седнал на ръба на стола в мръсната им тясна кухня. – Тази идея с боядисването… много забавно ми звучи. Дали ще имаш нещо против, ако дойда малко да ти помогна, най-вече защото ми е интересно? Знам, че можеш сам, но… Не искам да изпусна веселбата.

- Ами, добре – отговори Илийката с пълна уста. - Аз и без това се канех вече да започвам, защото е сряда, мама я изписват в петък, а татко пак е до два през нощта на работа и няма за кога да го чакам.

- Много ти благодаря – скокнах аз. – Само ще отида да се преоблека и идвам веднага.

Илийката кимна сериозно с глава, а аз изтичах у дома и набързо звъннах на Пепа, която звънна на Мадленката, която повика Анито, която се обади на Жана и всичките пет налични мами от входа след десет минути бяхме пред вратата на Илийката, въоръжени с препарати, мопове, прахосмукачки, метли и лопати, нахлузили гумените ръкавици и здраво привързали коси с ластици. Малкият отвори и зяпна, но преди да обели и дума, ние нахлухме в апартамента като фурии. Битката беше страшна, няма да ви заблуждавам. Но пет перални извъртяха всички мръсни дрехи, а пет чифта ръце лъснаха всяко кътче на бардака, от тоалетната, развила собствен живот, до запушената мивка. Успяхме да измием вратата с някакъв вълшебен турски препарат, който Анито домъкнала от лятната почивка в Турция, та поне с боядисването на вратата се разминахме. Илийката, в интерес на истината, не остана по-назад от нас в търчането из стаите и макар че повече пречеше отколкото помагаше, сърце не ни даде да го изпратим при някое от децата ни. Видно беше колко му се иска всичко да е почистено и оправено за онази кисела и намусена особа, която може за нас да е всякаква, но за него си беше мама.

В един часа благополучно приключихме, последната кофа с боклук беше изхвърлена, последното пране простряно. Илийката си легна в чистите чаршафи с чиста пижама и получи пет целувки за лека нощ. Горкото дете, беше толкова изморено, че дори не направи опит да се отдръпне. Представям си физиономията на Гошо, когато се е върнал претрепан от работа в два и половина и е светнал лампата в коридора. Ех, как ми се иска някой да беше запечатал онзи миг. Ако не беше такъв темерут, може би щях да се осмеля да го попитам. Нищо чудно да се е върнал назад, за да провери дали случайно не е сбъркал апартамента.

Както и да е, в петък Гошо и Илийката докараха Нела от болницата – стопена, все така намусена, но доста по-жълта от обикновено. Пет жени се разпределихме на смени, така че докато не се вдигне на крак, да има кой всеки ден да сготви една супа, да поизчисти, да изпере и изглади. Нела не благодари нито веднъж, но съм сигурна, че един ден дочух тихия й шепот под дебелата завивка. (Макар че беше лято, все й беше студено, та я завивахме почти през глава).

- Мафия… Цяла мафия.

Обърнах се да я погледна и съм сигурна, че долових опашката на една усмивка, която побърза да избяга от срам.

В началото на септември можеше да става, след което възстановяването тръгна много по-бързо и само след седмица вече нямаше нужда от нас.

А още седмица по-късно, както си седяхме в беседката, ние от мамешката мафия, изведнъж вратата на входа се отвори и Нела бавничко ни приближи и приседна мълчаливо при нас, без да каже и дума. Илийката я следваше по петите, но щом тя се настани, полека се отдалечи с ръце в джобовете и клекна при хлапетата, които копаеха дупка за съкровища под едно дръвче.

За миг притихнахме, после някой подхвърли шега, друг я поде и разговорът се възобнови, сякаш нищо особено не е станало, а тя винаги си е седяла там, на крайчеца на пейката, тиха, намусена и вечно недоволна. Но наша.

Автор: Ина Зарева

Неволите и страданията ми започнаха преди много години с една супа, която трябваше да излекува възлюбения ми. Той, за разлика от други мъже, понася стоически всички грипове и неразположения - изолира се някъде и в общи линии чака да му мине. Но аз като едно същинско отроче на д-р Куин Лечителката и д-р Хаус, не пропускам удобен случай да задоволя и майчинския, и франкенщайновия си инстинкт едновременно. И да му покажа, че го обичам, разбира се. И така, освен фанатично спазване на лекарската рецепта до милиграми и секунди, включих и целия арсенал народни лечения, които както и да протичат, винаги започват с топла супа.

А тази, която аз щях да направя, бе не само топла, не само лековита, но и самата Вълшебна супа на баба. В нея са всички полезни вещества на света, цялата цветна палитра от зеленчуци и аромати, които не просто си стоят във врящата течност, но и правят любов вътре и от тях се раждат нови аромати, които на свой ред се множат, и накрая цялата тази ода на радостта прегръща всяка клетка на тялото ти, лекува я, целува я, и я оставя влюбена и щастлива завинаги.

И така, спазвайки абсолютно всички пропорции, последователност и съчетания на участниците в този екстаз на сетивата, аз в онзи момент, в малката, студентска квартира, сервирах на бъдещия си съпруг една топла и гола... порнография. Зеленчуците, съставките, подправките и водата се бяха съединили в някаква сплав и нещото в тенджерата можеше да се реже с нож, стига да не те е страх, че е живо и ще започне да бълва от съда, и да мъсти до девето коляно.

Горкият човек, някак не само оцеля тогава и от болестта, и от моите кулинарни престъпления, но и взе че се ожени за мен. Вероятно е решил, че щом мога да създам такава порнография в тенджерата, кои знае на какво съм способна.

И заживяхме мирно и щастливо – той готвеше, аз го вдъхновявах, той готвеше, аз го вдъхновявах. Докато децата не пораснаха и не започнаха да четат, да гледат телевизия и да научават мръсни думи като кекс, сладки, курабии, бухти, кифлички и всякакви други цинизми.

Разбира се, че се опитвах. Разбира се, че се стараех. Взимах рецепти от приятелки, гледах предавания, четях във форуми, нахъсвах се като за мач с Кличко:

– Виж сега - казвах си - две деца си родила, образования имаш, кола караш, сложни работи работиш, не може една шепа тесто да е по-умно от теб и да те надвие.

Оказа се, че има по-лоша степен от блондинка – тестянка и това съм аз. Нещата, които правих изглеждаха като „Майката на Уистлър“ след намесата на Мистър Бийн, а мозъкът ми ставаше все по-кръгъл и по-гладък - точно като тесто.

Коледните ми сладки, например, всеки път се проваляха в различни дисциплини – или на вкус, или на вид, или на изпеченост, или на всичко взето заедно. Една година дори опитах фондан – каквото и да беше това, много малко от него остана върху сладките. Тъкмо го бях изстъргала от стените и приключвахме с последните пломби и ето ти - дошъл Великден.

А, не! Не може повече така! Христос какви страдания е търпял заради мен, аз един козунак да не мога да направя за Него. Каква християнка съм изобщо – самобичувах се и даже се заплаших с обет за мълчание, от което имаше най-голям ефект. И започнах да се подготвям като за докторска степен – събирах и анализирах материали, правих проучвания и анкети, разработвах концепции и стратегии, подготвях се настървено, както за нищо друго досега. Накрая открих и Светия Граал на козунака – не брашното, не маята, не броят яйца и количеството захар, а месенето. И не какво да е месене, а в пералня! Значи увива се тестото хубаво с найлон, пуска се на центрофуга и пералнята върши останалото.

Още първата партида ми донесе академична степен. На никого не казах за тайната си, само победоносно се оттеглих, за да приготвя следващата титла в живота си – ето, свят, доказах се. Не съм тестянка вече. Аз съм умна и способна жена. Ето, Господи – принасям ти в дар тези прекрасни козунаци, нищо че аз ще си ги изям. А Ти направи едно чудо да не ми се лепят никъде, а?

И втората партида плътно, жълто и ароматно тесто влезе в пералнята. Центрофугата въртеше ли въртеше, а аз си мислих колко изключително интелигентна и креативна съм – сега ще си почета книжка, вместо да меся до припадък, а накрая резултатът отново ще е възхитителен.

След 7 минути в пералнята ми, вместо възхитителност се бяха настанили Содом и Гомор. Найлонът се бе скъсал и втасалото тесто преливаше от всяка дупка на барабана като пипала на страшно чудовище – бях сътворила поредното срамно порно в живота си.

През следващите 24 часа изливах всевъзможни препарати в горката машина, пусках я толкова много пъти и на толкова градуси, че заприличваше на кремиковска пещ, стържех, чистих, молих й се, разкайвах се, отново наливах поредния препарат, отново чистих и бършех, молих и се разкайвах. Нищо. От нея се носеше аромат на простреляно, мъртво и разлагащо се тесто, което сякаш ще се съюзи всеки момент с онази тъмна сянка на порно супата от младостта ми и двете ще ме задушат в обятията си като в зловещ хорър филм.

Нямах никакво време за губене при задаващата се пустинна буря от пране преди празниците. Обадих се в сервиза, а на уречния час оставих възлюбения си съпруг да посрещне майсторите под предлог, че имам много важна работа. През последните дни се чувствах като извършила най-тежкия грях на света – не спях, не ядях, не мислих за нищо друго, освен за това как хората идват, виждат вкиснатото тесто в пералнята и започват да си мислят ужасяващи неща за мен и моето домакинстване. Можех и да съм долнопробна порноактриса в готвеното, но за чистота вкъщи бях Страшният съд. А сега те ще решат, че този уред никога не е използван и се е затлачил в тиня, сажди и собствен сос едновременно, а мен ще ме вземат за хипи.

Страданията разпъваха мислите ми, а душата ми се гърчеше в срам и безнадеждност.

Обаждането на съпруга ми ме изтръгна от чистилището:

- За нищо на света да не купуваш повече от този омекотител! Момчетата се хванаха за главата. Никога не бяха виждали подобно нещо – толкова е некачествен, че се е отложил по всички важни части и тръби. Чистеха ги поне час. Знаеш ли колко много беше... И как миришеше.

Спасена съм! Спасена съм! Има Бог и Той обича козунаци!

И пералнята ми е спасена. Работи безупречно, вътрешността й е като нова – върти се, блести и най-важното не мирише на нищо мъртво.

В нея сега е любимият ми червен шал, в който са завити тридесетина бъдещи шедьоври. Ако се съди по постигнатото с чорапите във времето, ще боядисам най-прекрасните Великденски яйца, а после ще патентовам технологията.

Ако на Великден не си изкупя греховете, кога!?!

Получихме това съобщение от пресцентъра на Фондация "За нашите деца". Споделяме го с вас от чиста радост, че нещата се случват. Може да не се случват толкова бързо, колкото ни се иска, но има светлина в тунела.

А най-хубавото е, че всичко това се случва с нашите общи усилия. :)

Ето и съобщението:

Днес започнахме изграждането на комбинирана площадка за игра на деца с увреждания на възраст от 0 до 12 г. Тя е в двора на нашия Център за обществена подкрепа "Св. София" на ул. "Гюешево" 21 в София и е финансирана изцяло от партньорите ни от AbbVie. Площадката и уредите, които ще бъдат монтирани на нея, са изцяло съобразени със специфичните нужди на тези деца. Съоръжението ще стимулира развитието на децата и ще подкрепи родителите им в грижите за тях. 

Дари шанс за семейство с SMS с текст DMS DETSTVO на номер 17 777

24 години фондация „За Нашите Деца“, 24години подкрепа на най-уязвимите деца в България.

С любезната подкрепа на Sofia Airport Center

Автор: д-р Баракова

Когато говоря за нормално раждане и ползите от него, непременно тези родили със секцио се обиждат, а когато спомена колко е болезнено нормалното раждане, веднага някой ще ми пожелае лека операция, защото плаша хората да раждат нормално. Вижте, не е важно как, колко и кога, а само да го правите, защото е прекрасно да си майка!

„Ужасно раждане“ или „УЖАС...Раждане“

Замислих се над един коментар на пациентка, чието раждане съм водила! Аз не помня конкретното раждане - явно по моите критерии не е било от „ ужасните“, защото тези раждания не се забравят..., но за пациентката е било!

Защо се получава това разминаване в усещанията за едно и също събитие, след като целта и желанията и на двете страни са еднакви?

Може би до някъде грешните очаквания и представи на родилките за нормалното раждане, за което сме виновни ние, че не сме подготвяли навреме и до пълно разбиране за същността или пък стоейки от другата страна губим усет за човешкото страдание и болка. Макар че как би могъл човек, когато толкова често на финала на раждането ни умоляват за секцио и въпреки това в интерес на жената трябва да устоим. Въпреки че всеки от нас лекарите знае, че няма гаранция до края, че ще стане по естествен начин!

Сигурна съм, че много от жените ни смятат за садисти, гледайки ежедневно, често пъти безучастно нечовешките мъки на някого и питайки се - защо сега не искат да ми направят секцио, не виждат ли, че страдам и не издържам и не мога повече!!!

Повярвайте не е лесно да убедиш някой истински страдащ, че тези болки, които са най-силните по принцип, които могат да бъдат изпитани, са „хубави".Изглежда вулгарно, ние не се радваме на страданието, а на това, че те водят до желаната цел - раждането на живо и здраво бебе! Точно това е нашата работа- да се намесваме, колкото е възможно по-малко, но когато трябва да го направим, това да е по най-добрия начин - без прекалена агресия, но не и по-малка от необходимата.

Слава Богу, повечето раждания протичат без усложнения, но и едно да се усложни създава огромен стрес за екипа - заложени са два живота, които са безценни, нямаш право на грешки, а усложненията стават за секунди и могат да бъдат фатални и тогава няма прошка - нито от обществото, нито от близките, нито от съвестта ти! За родилките се казва, че са „с единия крак в гроба“, а ние жонглираме ходейки по въже, обезопасяващият колан са нашите умения, познания и до някъде късмет, въпреки че вярвам, че „щастливите случайности се случват на подготвените умове“.

Ето защо нашата професия е изкуство. Нужно е нещо повече от това да прочетеш в интернет как става или да ти го разкаже приятел, трябва да имаш и да даваш душа за това, хората не те разбират не е и нужно, важно е само да ти имат доверие, а ти да се стараеш да си най-добрият! Понякога сме по-остри, може би обиждаме, опитвайки се да мотивираме и хората ни намразват или изпитват ужас от раждането, неразбирайки, че при всяко раждане даваме част от себе си.Няма значение, ако вие си тръгнете живи и здрави с хубаво бебе. Ние сме си свършили работата и сме готови пътят ни да се пресече със следващата родилка.

Защо нормалното раждане е по-добрият начин за раждане?

Дълго мислих как да ви обясня предимствата на нормалното раждане пред секциото. В предишната ми публикация за раждането разяснявам в подробности механизмът, продължителността и същността на този процес, но не и за ползите за плода от естественото раждане. В тази връзка искам да благодаря на д-р Сигридов , който по чудесен начин обяснява това в своя публикация в известно списание. Ето и част от статията:

„Задайте си въпроса, защо раждането при жената е болезнено и трае десетки часове, а не е кратко и спокойно, както например при котката? Това се дължи на факта, че новороденото коте не зависи от околната среда. С излизането си на бял свят, то е завършило голяма част от развитието си. На вашето дете обаче му предстои много по-дълъг път, докато достигне върха на еволюционната пирамида, като основите му се поставят именно по време на раждането. Това е дълъг процес на физиологичнo, метаболитнo и неврологичнo препрограмиране от страна на майката, целящо максималната адаптация на детето за живота извън утробата.

А той е доста по-различен! Вътре е топло, безтегловно, храната постъпва постоянно, без да се налага да се използва стомашно-чревният тракт, няма много сетивни стимули, белият дроб е пълен с вода, а не с въздух, а активно действаща имунна система почти няма. При преминаването през сравнително тесния таз на майката белите дробове се “изцеждат“ от околоплодната течност, която би пречила на дишането. Часове преди това, под контрола на кортикостероидните хормони, отделени от болката и страха, се е формирал сърфактантът, който ще покрие фините алвеоли и ще им попречи да колабират при контакта си с въздуха. Този сигнал от майката към бебето е проучен преди години и се използва при подготовката за живот на преждевременно раждащите се деца и на повечето от вас е познат като т.нар. инжекции за белите дробове.

Разбирането на този механизъм доведе до огромен спад на смъртността при по-рано родените деца. Имунната система също поставя началото на сложното си развитие в родилния канал. Това става, като бебето поглъща млечно-киселите бактерии, които са представители на нормалната вагинална флора, познати още като пробиотици. Тъй като чрез храната ежедневно в тялото ни постъпват множество бактерии и токсини, изграждането на тази първа защитна линия е от жизнено значение.

Какво обаче се случва при оперативното раждане?

Водата от белия дроб се премахва механично с помпа и нерядко бебето се поставя на кислород, докато се адаптира (няма го първото изречение от разговора между майката и плода). Освен това вместо с пробиотици, чревната флора се поселва с наличните болнични бактерии (от въздуха, повърхностите, персонала). Отношение към проблема има и отложеният старт на кърменето все пак първите 24 часа се прекарват в реанимационния блок. Основите на интелекта също се поставят предимно на финалната права, тъй като мозъкът на детето се развива изключително бурно именно в деветия месец, и то с над 2 милиона неврона на ден, като с раждането този процес приключва. Обемът на мозъчната кора (там, където се извършва висшата нервна дейност) в началото на 9-ия месец е все още наполовина спрямо термина.

Добре е да вземете това под внимание при избора на дата, когато секциото е неизбежно. А когато не е, помислете дали искате да си спестите този безмълвен диалог с дългоочакваното от вас дете, все пак следващият ще е след повече от година...“

НОРМАЛНО РАЖДАНЕ

Раждането е дълъг процес. При първораждащи продължава 10-12 часа, а при многораждащи 6-8 ч. Характеризира се с регулярни болезнени маточни контракции, които първоначално са на по-големи интервали 10 мин, след това зачестяват на 7-8, 5-6 и т.н. минути, постепенно стават по-продължителни и по-болезнени, докато накрая станат през една минута, по една минута и са най-силно болезнени (болката е съизмерима с бъбречна криза, панкреатит, жлъчна криза - отличава се по коликообразният характер и периодите на покой, в които нищо не се случва).

В хода на нормално раждане през около 2 часа следват гинекологични прегледи, ако нещо не налага да са по-чести, при които се оценява напредването на раждането (напредване на разширението, консистенцията на маточната шийка, слизането на главата в таза, целостта на околоплодния мехур). Разширението, нормално трябва да напредва със 1 см/час при първораждащи и 1,5 см/час при многораждащи, като до 4 см разширение е по-бавно, а след това една идея по-бързо. Слизането на главата при първескини е със скорост 1 см/час, а при многораждащи до пълно разширение може да се задържи високо в таза - това не е признак, че не напредва. При тези прегледи се назначават медикаменти, с които да се ускори или забави раждането, обезболяващи, спазмолитици и други и се оценява хода или се преоценява начина на раждане.

Във всеки момент на раждането, както в самото начало, така и в средата, при пълно разширение или по време на напъните може да се наложи да се премине към цезарово сечение, както по индикации на плода, на майката или при силно желание на майката, освен ако раждането не е много напреднало и няма никакви други причини - може желанието да не бъде уважено в интерес на раждащата.

За раждането се казва, че знаем кога и как започва, но не кога и как ще завърши.

Когато при прегледа установим пълно разширение (мат.шийка не се палпира и матката и влагалището станат общ канал) и главата е ниско в таза, жената започва да усеща напъни (като при голяма нужда) синхронно с болезнените контракции. Започва втори период на раждането - изгонването на плода. Жената се инструктира на пика на маточната контракция да поема дълбоко въздух, да затваря устата и без да издава звуци или издишва въздуха да се напъва като при тежък запек силно и продължително. Този период продължава до 2 часа при първораждащи средно 30-40 мин и до 30-40 мин при многораждащи средно 10-15мин. След раждането на плода трябва да се отлепи и роди и плацентата. Тя се сепарира след първите 2-3 контракции и се ражда обикновено без затруднения. До 30 минути продължава този период.

С раждането на плацентата приключва раждането и започва следродилния период. Прави се оглед на меките родови пътища, следи се контракцията на матката. Ако има разкъсвания или оперативно разширение на меките родови пъртища, те се възстановяват под венозна или местна анестезия.

Родилката остава под наблюдение в родилна зала 2 часа - следи се общото състояние, хемодинамиката и за кървене от матката; след това се превежда в структура за следродови грижи. В отделението жената може да се храни и приема тонизиращи течности, съблюдава се за скорошно възстановяване на спонтанна микция. В следващите дни се следи за признаци на инфекция, започване на лактацията, инволуцията на матката, възстановяване на дефекацията до 3-ти следродилен ден, хемодинамиката. Кърменето започва няколко часа след раждането. Конците след раждането се свалят на 8-ми ден. Изписването е на 4-ти ден, ако нещо не налага по-дълъг болничен престой.

ЦЕЗАРОВО СЕЧЕНИЕ

Какво представлява?

Оперативно раждане през оперативно направен разрез на предна коремна стена, най-често напречен над пубиса. Извършва се под анестезия, която може да бъде спинална или обща, зависи от спешността, която налага секциото, преценяват се показанията, противопоказанията, желанието на жената, последно решението взема анестезиологът. Секциото продължава средно около 30-40 мин. До 5-та минута се вади бебето, след него плацентата, почиства се матката от кръв и съсиреци и се проверява разширението на маточната шийка. След това се възстановяват тъканите послойно.

Какво следва?

Операцията не е сложна като изпълнение, но крие рисковете както на операцията , така и на бременността и раждането, а също и на анестезията. След операцията жената се превежда в структура за следродови грижи - там се следят жизнените показатели- хемодинамиката, диурезата, правят се обезболяващи средства, медикаменти за поддържане на тонуса на матката, водносолеви и глюкозни разтвори и по преценка други медикаменти. На следвашият ден родилката се раздвижва, сваля се катетъра, ако всичко е наред, ако е възстановена перисталтиката започва да приема течности и да се храни с мляко и течна храна. До третия ден се съблюдава за дефекацията при невъзможност се подпомага. Редовната микция и дефекация са необходимо условие, което подпомага по-бързото прибиране на матката в малкия таз. Кърмата след цезарово сечение обикновено идва по-късно- след трети ден, но бебето се слага на гърдата още на втори, когато жената вече е раздвижена и може да го обслужва. Ранното поставяне на бебето на гърдата стимулира идването на кърмата и подпомага контрахирането на матката и прибирането и в малкия таз. Болничният престой след цезарово сечение е 4 нощувки, на 5-ти ден изписване, ако нещо не налага по-дълъг болничен престой. Свалянето на конците е на 8-ми ден. На 8-ми ден и на 30-ти ден след раждането, било то нормално или секцио трябва да се проведе гинекологичен преглед с ехография, да се проконтолират възстановителните процеси, кръвната картина и урината за отделяне на белтък (някои усложнения на бременността могат да се проявят до 40 дни след раждане и по двата механизма), следи се състоянието на гърдите, дават се съвети за кърменето, хигиената, грижите за детето, оценява се психиката- прави се профилактика на депресивните състояния.

Раждането е преломен момент в живота. Той е колкото естествен и нормален, толкова и крие огромни рискове за живота и здравето на млади, в повечето случаи здрави жени в трудоспособна възраст, и появяването на нов индивид- от друга страна, който също трябва да бъде физически и психически здрав. Ето защо на раждането винаги трябва да се гледа отговорно и с повишено внимание, да се поемат колкото е възможно по-малко рискове, да се прецизира всяко раждане по отделно. Това трябва да направят лекарят, който води женската консултация, този който ще води раждането и бременната жена, на която й предстои раждане. За този момент трябва да се говори от самото начало на бременността и до края, но най-късно в 34-36 г.с.

Раждането минава толкова по-леко, колкото психически и физически жената е по-подготвена за това, което ще й се случва в родилна зала - родилният процес върви по-гладко има по-малко усложнения и персоналът работи спокойно и концентрирано.

Когато няма категорични показания за Цезарово сечение, нормалното раждане винаги е за предпочитане.

То е бавен и труден процес, коства много физически и психически усилия часове наред, но след него родилката усеща себе си като същият човек все едно нищо не се е случило. Няма болка, само умора, може да става за да обслужва себе си и бебето, да се храни, да се къпе и да прави всичко, което желае. Второто и следващо, но не n на брой раждане е по-кратко и обикновено става по-лесно.

Много жени уплашени от мъчителното първо раждане при второ, искат секцио. Затова те трябва да знаят, че веднъж станало едно нормално раждане на термин е добър показател за следващото, че по-скоро ще стане отново нормално. Тазовото дъно е по-отпуснато и е по-малко травматично, разширението на канала става по-бързо и с малко спазмолиза и обезболяване и/или стимулация в подходящ момент, раждането в повечето пъти става без проблем. След секцио болката продължава, каквото и обезболяване да има - не с най-голям интензитет, но все пак болка при напън при кашлица, при движение-месеци. Раздвижването, захранването, махането на уринарния катетър- всичко е по-късно, кърмата идва по-късно, физически силите за грижи по новороденото идват по-късно. Натоварването с медикаменти е по-голямо.

Какви са рисковете?

Както се спомена по-рано в текста - рисковете са както на оперативната интервенция- инфекции, нараняване на съседни органи, кръвозагуба, тромбоемболия; така и на бременността и раждането-атонични кръвотечения, амниотична емболия, прееклампсия и еклампсия, HELLP синдром, инфекции на матката и други; а също и на анестезията - обща или спинална. Решението за секцио трябва да бъде разумно и осъзнато.

Мили майки, вие сте важни и аз вярвам, че в този най-прекрасен момент от живота вие заслужавате да бъдете информирани и да вземете най-правилното решение за вашето раждане. Надявам се тази публикация да е била полезна за вас, да не ви е изплашила, а само да ви е подготвила, за да запомните раждането, който е най-щастливият миг от живота на жената с чувство на гордост и удовлетворение.

Желая ви леко раждане!

Д-р Антоанета Баракова, майка на три деца,

лекар по призвание и преди всичко добър човек

Благоевград, болница „Пулс“

о сме виновни ние, че не сме подготвяли навреме и до пълно разбиране за същността или пък стоейки от другата страна губим усет за човешкото страдание и болка, макар че как би могъл човек, когато толкова често на финала на раждането ни умоляват за секцио и въпреки това в интерес на жената трябва да устоим, въпреки че всеки от нас лекарите знае, че няма гаранция до края, че ще стане по естествен начин! Сигурна съм, че много от жените ни смятат за садисти, гледайки ежедневно, често пъти безучастно нечовешките мъки на някого и питайки се - защо сега не искат да ми направят секцио, не виждат ли, че страдам и не издържам и не мога повече!!! Повярвайте не е лесно да убедиш някой истински страдащ, че тези болки, които са най-силните попринцип, които могат да бъдат изпитани, са „хубави".Изглежда вулгарно, ние не се радваме на страданието, а на това, че те водят до желаната цел-раждането на живо и здраво бебе! Точно това е нашата работа- да се намесваме, колкото е възможно по-малко, но когато трябва да го направим, това да е по най-добрия начин- без прекалена агресия, но не и по-малка от необходимата. Слава Богу, повечето раждания протичат без усложнения, но и едно да се усложни създава огромен стрес за екипа - заложени са два живота, които са безценни, нямаш право на грешки, а усложненията стават за секунди и могат да бъдат фатални и тогава няма прошка - нито от обществото, нито от близките, нито от съвестта ти! За родилките се казва, че са „с единия крак в гроба“, а ние жонглираме ходейки по въже, обезопасяващият колан са нашите умения, познания и до някъде късмет, въпреки че вярвам, че „щастливите случайности се случват на подготвените умове“. Ето защо нашата професия е изкуство.Нужно е нещо повече от това да прочетеш в интернет как става или да ти го разкаже приятел, трябва да имаш и да даваш душа за това, хората не те разбират не е и нужно, важно е само да ти имат доверие, а ти да се стараеш да си най-добрият! Понякога сме по-остри, може би обиждаме, опитвайки се да мотивираме и хората ни намразват или изпитват ужас от раждането, неразбирайки, че при всяко раждане даваме част от себе си.Няма значение, ако вие си тръгнете живи и здрави с хубаво бебе. Ние сме си свършили работата и сме готови пътят ни да се пресече със следващата родилка.

Автор: Мария Пеева

10-месечно бебе почина от морбили вчера в Пловдив. Детето не е било имунизирано, защото няма 13 месеца. При достатъчно високо ниво на колективен имунитет това нямаше да се случи.

На всички противници на ваксините напомням, че отговорността, която поемат с отказа си, касае не само техните деца, но и всички останали, които не са ваксинирани по медицински причини или защото не са достигнали възрастта за това.

По разбираеми причини няма статистика на децата, които са имунизирани само на документ, за да не им бъде отказан прием в детска градина. Но лекари споделят, че родители им предлагат заплащане, за да вписват в картона ваксини, без да ги поставят. Сами се досещате, че най-вероятно други лекари не споделят, но го правят. Това вече е престъпление, което спокойно може да доведе до убийство по непредпазливост.

След като родителите на починалото дете се оплакаха от недостатъчно лекарско внимание, в антиваксърските групи се появиха теории на конспирацията, че лекарите в Пловдив умишлено са оставили детето да умре, за назидание на противниците на ваксините. Подобно обвинение е толкова грозно и отвратително, че даже няма нужда от коментар. Сигналът за лекарска небрежност със сигурност ще бъде проверен, но преди да сочим с пръст и да обвиняваме, е добре да си спомним, че морбили е вирус, който убива. При предишната епидемия 2009-2010 година имаше 25 смъртни случаи.

Всички аргументи отдавна са сложени на масата. Можете да прочетете статията на д-р Раф „Скъпи родители, лъжат ви“, в която има поне 30 линка към научни изследвания. Да, ваксините имат странични ефекти, като всяко лекарство. Дори като билковия чай, или шоколада, или хомеопатията. Всичко има странични ефекти. Вирусите, срещу които слагаме ваксини обаче, имат не само странични ефекти, но и преки. Те осакатяват и убиват.

И ако вие сте готови да рискувате живота на собственото си дете, то какво право имате да рискувате живота на останалите? Ако отказвате да сложите ваксина, поне не лъжете, че сте го направили. Имайте доблестта да отстоявате себе си открито и честно.

Ето какво си мисля. Вие явно не се доверявате на лекарите, които ви казват да се ваксинирате. В такъв случай, следващия път, като се разболеете, изобщо не отивайте на лекар. Лекувайте се с урина. Заболял ви зъб? Гаргара с ракия. Апендиксът ви бил възпален? Билков чай! Изобщо забравете за медицината, щом не вярвате в нея и без това. Вместо да отказват прием на неваксинираните деца в градинка, може просто да откажат на вас прием в болница. Струва ми се напълно справедливо и логично.

И знаете ли какво? Моите деца са ваксинирани. Дори лекарят да ми беше казал, че има риск от аутизъм, пак щях да ги ваксинирам. Защото аутизмът не убива, аутизмът дори не е болест. Морбили, коклюш, паротит, туберкулоза… тези болести убиват.

А на родителите на деца с аутизъм, които обвиняват ваксините, ще кажа – не се измъчвайте от ужасната вина, че сте сложили на детето си инжекция, която го е превърнала в нещо различно. Вие не сте отговорни, че детето ви е с аутизъм. Ваксините не са отговорни, че детето ви е с аутизъм. Никой не е виновен за това. Детето ви е родено с аутизъм, също както други деца се раждат синеоки, левичари или със синдром на Даун. Помогнете му да бъде най-добрата възможна версия на себе си и да си намери правилното място на този свят. Не си съсипвайте живота в битки за фалшиви каузи. Колкото по-рано го осъзнаете и приемете, толкова повече ще можете да направите за детето си. И за всички наши деца.

Това е нашата мисия като родители. Да отглеждаме деца, не да ги убиваме.

И не се извинявам, че съм по-рязка от обичайно. Има случаи, които го изискват.

С малки съкращения публикуваме разказа на Хедър Кърн Ланиър, публикуван във Вела. В момента Хедър работи по книга за родителството, от която е този откъс.

Когато бях бременна, се опитвах да създам супер-бебе. Дори не осъзнавах, че го правя. Уж отдавна се бях отказала от теориите, че тялото може да бъде перфектно. Но като погледна назад, целите ми изглеждат ясни. Изяждах по 100 грама протеини на ден. Тъпчех се с всевъзможни добавки без живак. Спрях да употребявам пшеница поради причини, които не помня. Държах телефона си далеч от корема, за да не увредя моето супер-бебе с електромагнитни вълни. Не ползвах микровълнова. Пазарувах само от био-магазини, купувах само органична храна. Понякога ми излизаше над 300$ на седмица. Не позволявах дори парченце ГМО храна да ме доближи. Говорих на моето супер-бебе, за да съм сигурна, че ще се чувства обичано и подкрепяно. Не исках да знам пола на бебето, за да не го обременявам с полови предразсъдъци. Спях само от лявата си страна, защото бях чела, че това е най-добре за бебето и за кръвообращението. През последните месеци не се отпусках на дивана, защото бях чула, че тази позиция може да се отрази зле на бебето. Вместо това винаги стоях наведена напред с лакти върху разтворените ми колене.

Накрая се приготвях изключително старателно за раждане без упойка. В последните месеци на бременността приключвах всеки изпълнен с болка в бедрата ден като си слагах слушалките, затварях си очите и слушах „Хипнобебетата“ – програма за естествено раждане, която ме напътстваше посредством самохипноза.

Бебето ми ще се рода здраво и в правилното време – казваше гласът на жената, докато аз се отпусках и заспивах. Тялото ми е създадено да може да роди лесно и безпроблемно. Очаквам с голямо щастие момента на раждането. Бебето ми се развива нормално, здраво и силно. Тези думи трябваше да се отпечатат в подсъзнанието ми. Обградена съм с балон на спокойствие през цялото време. Мога да се съсредоточа върху това, всичко да мине добре.

След 36 часа раждане, последните 5 от които можеха да се опишат като апокалипсис, успях да избутам бебето си в топлата вода във ваната на болницата. Акушерката вдигна нещо кърваво и хлъзгаво над мен. Без очилата ми супер-бебето изглеждаше като бобено зърно.

„Какво малко фъстъче“ – изписка акушерката. Това беше най-милото нещо, което който и да е лекар би казал за новороденото ми бебе.

Изведнъж тона й се промени – „Срежете пъпната връв“ – изкряска тя.

„Но ние искаме да изчакаме, докато…“ –каза съпругът ми. Срязването на пъпната връв веднага може да лиши супер-бебето от важни хранителни вещества.

„Срежете я веднага!“ – нареди акушерката.

Съпругът ми сряза пъпната връв и акушерката отнесе бобеното зрънце.

Преместиха ме на легло, за да мога да изкарам плацентата от мен. Една сестра седна до мен. Попитах я – „Добре ли е бебето ми?“

Тя не ми отговори нищо.

Няколко минути по-късно фъстъкът най-после беше при мен. „Добре е“ – каза акушерката. „Просто е дребничка“.

Най-накрая детето, което бях създала стоеше пред мен, продукт на органична храна, хипноза и яйца от свободни кокошки. Главичката й беше не по-голяма от грейпфрут – събираше се на дланта на ръката ми. Черните й оченца се взираха в мен – уплашени и объркани. Съпругът ми се сви до мен и я гледаше в захлас.

Кръстихме я Фиона. Тежеше 2.15 килограма. Това явно бе притеснителен размер за новородено. През следващите 24 часа всеки доктор, които влизаше в стаята ме питаше – „Защо това бебе е толкова малко?“

„Тоновете са добри“ – каза със съмнение педиатърът, докато вдигаше бебето, за да прегледа телцето й и сви рамене.

Твърде изтощена от 36 часа естествено лесно и комфортно раждане без упойка не се притесних твърде много.

Съсредоточих се върху това всичко да мине добре…

Бебето ми се развива нормално, здраво и силно…

Когато дойде новата смяна, една медицинска сестра, която не ме беше видяла как изкарвам човешкото същество от вагината си без упойка, ми зададе въпрос, който почувствах като шамар: „Взимали ли сте наркотици по време на бременността?“

Не, сестра – исках да й отговоря – Ядях само суперхрани и правех рейки, слушах полезна музика и мислех позитивно. Правех всичко, за да се роди супер-бебе.

В този момент осъзнах, че явно не бях създала супер-бебе. Като погледна 5 години назад, това явно е било добър провал. Най-добрият от многото ми провали до сега.

Като дете често ми се случваше да лежа по гръб през нощта и да се притеснявам, че вентилаторът над мен ще падне и ще ме нареже. Споделих страховете си с майка ми и доведеният ми баща. Мислех, че те ще ме уверят, че това няма как да стане, че болтовете са направени от някакъв материал А и че самият вентилатор е захванат с някаква джаджа Б, която може да издържи тегло В. Вместо това те се спогледаха и майка ми ми каза – „Ако вярваш в нещо твърде много, може и да го накараш да се случи“.

Доведеният ми баща просто кимна. Той беше хиропрактик, а майка ми му беше асистентка. Десетилетия преди книгата „Тайната“ на Ронда Бърн да излезе и 19 милиона души да си я купят, родителите ми изповядваха тази философия, че мислите могат да създават. Можеш да получиш всичко, което искаш, като мислиш позитивно. Ако не го получаваш, явно не контролираш достатъчно добре мислите си.

Когато един близък роднина се разболя, се консултирахме с малката синя книжка на Луис Хей – „Излекувай тялото си: Менталните Причини за Болестите и Метафизичните Начини да ги Преодолеем.“   „И добрите неща, и болестите в нашият живот, са резултат на мислите и опита ни.“ – пише Хей. На снимки, Хей има гъста бяла коса, сресана назад. Изглежда като Сибил Шепърд в „Moonlightning”. „Знаем“ – казва тя, „че зад всяко нещо, което ни се случва, стои определен модел на мислене, който го предизвиква и поддържа.“ Голямата част на книгата е списък от болести подредени по азбучен ред. Можете да откриете абсолютно всичко – от хемороиди до СПИН и за всяка болест има потенциална емоция, която я е предизвикала.

Астма – Задушена любов. Невъзможност да дишаш. Чувство на задушаване. Сдържане на плач.

Сраснал нокът – Тревожност и несигурност какъв трябва да е следващият ви ход.

Родителите ми вярваха във връзката между ума и тялото и понякога несъзнателно ме виняха, че съм се разболяла. Например, веднъж хванах синузит. Синузит – раздразнение от близък човек. На кога бях ядосана? Друг път хванах бронхит и трябваше да си взема седмица почивка от тренировки. Дробове: Умението да посрещаш живота. Депресия: Тъга. Чувството, че живота няма смисъл. Какво не ми беше наред? В депресия ли бях?

Сега ми е лесно да се шегувам, но тогава асоциациите понякога ми се струваха страшни. В първата ми седмица в университет се влюбих в едно момче. Беше първата ми целувка, мислех си, че той ще е първото ми гадже. След това го видях да целува друго момиче седмица по-късно. Реакцията ми беше да стоя до късно и да спя твърде малко. Няколко седмици по-късно бях с много висока температура, а сливиците ми бяха с размерите на топка за голф.

Мононуклеоза: Гняв породен от липса на любов и оценяване.Да спре да ти пука за самия себе си.

Четях това легнала в същото легло, в което се страхувах от вентилатора, който от негативната енергия на мислите ми ще се стовари върху мен. Разбира се, мононуклеозата се получава от вируса на Епщайн – Бар, малко нещо, около 150 нанометра, съставено от двойно преплетено ДНК с около 85 гена. Но според Хей, ако имаш мононуклеоза, това не е заради съществуването на този вирус в тялото ти. Породено е от различни емоции, които позволяват на вируса да оцелее.

Тоест, вината е твоя. Твърде болна, за да ходя на лекции, стоях 6 седмици в леглото, ужасно засрамена.

Почувствай светлината около тялото ти – все едно си в пашкул или в ореол от светлина. – Хипнобебета

Ако отворим книгата на Хей на буквата „Р“ можем да открием информация за рака – дълбока болка, дълготраен яд. Ще намерим информация и за кистите – завръщане на стара болка. Можем да прочетем и за много други – кашляне, крампи и тн.

Няма да открием нищо обаче за хромозомна делеция.

16 години след като се излекувах от мононуклеозата, имах 3 месечно бебе, което тежеше едва 3.17 килограма. На един преглед, педиатърът забеляза, че Фиона има странен сърдечен ритъм, широко отворени очи и странен начин на хранене. Фиона, както казаха, не се справяше добре. Ако трябва да съм напълно честна, да накарам Фиона да суче, беше истински кошмар. Тя крещеше при вида на зърното с горящи очи, подобни на окото, което ужасява хобитите на Толкин. Три месеца след като родих все още използвах силиконови „накрайници за зърна“ – конусовиден уред за мъчения, предназначен за родилки, които имат проблеми с кърменето. „Това не е нормално“ – каза докторът.

Педиатърът започна да подозира някакъв синдром. Прати ни на кръвни тестове.

Когато резултатите пристигнаха, седнах на компютъра късно през нощта и написах думите Синдром на Волф – Хиршхорн. Ужасяваща картинки излезе на екрана ми.

34% смъртност в първите две години..

Интелектуални проблеми от леки до тежки..

Повечето пациенти не успяват да се научат да говорят …

Причината за смъртта обикновено е сърдечен проблем, пневмония, инфекция или гърч...

Гърчове се наблюдават при 90% до 100% от пациентите…

Някои от пациентите успяват да се научат да ходят…

Около 30% от децата успяват да се научат да се хранят сами…

10% от пациентите успяват да контролират ходенето до тоалетна през деня…

Синдромът влияе на много органи на тялото…

Няма лечение…

Когато отделих погледа си от екрана вече не стоях на сиво канапе от „Икеа“ в хола си в Охайо. Горе беше долу, дясно беше ляво. Нямах земя под краката си. Падах. Носих се в тъмнината.

Ако жените не спазват тези правила, рискуват не само да увредят здравето на детето си, но и това на следващите поколения. Списъкът с възможни резултати е голям – от когнитивни деформации до внезапна смърт и душевни болести. – „Планиране за Супер-Бебе“ – Селия Дод, The Independent

Тялото може да се поправи. Може да стане перфектно. Ако не е перфектно, вината е изцяло твоя. Промени мисленето си. Работи върху емоциите си. Взимай си витамините и се поправи. Така бях отгледана.

Бях на 32, когато Фиона се роди. Някои от принципите за връзката между ума и тялото се бяха размили, отчасти защото, когато бях на 20, доведеният ми баща се разболя от рак – меланома с размерите на юмрук в ръката му – и методите за лечение посредством позитивно мислене не го излекуваха. Един натуропат му каза, че ако иска да оздравее, трябва да прости на майка ми. Изглеждаше много смутен, когато я погледна и й каза „Но, мила, аз вече съм ти простил.“ Диагностицираха го през май и почина през октомври. Със смъртта му загубих баща си, хиропрактора си и героя си. Също така загубих и религията, в която вече не виждах смисъл. Телата ни не са колички с дистанционно управление, които можем да управляваме с бутони и ръчки с умовете си. Опитите да ги оформим с мислите и диетите си са просто глупав начин да се пазим от болката.

Но 12 години по–късно, животът, който растеше в мен, ме върна към това мислене. Вярата, че бях изцяло отговорно за благосъстоянието си.

Подозирам, че старите ми разбирания се завърнаха заради бременността. Още от момента, в които видим двете чертички върху теста за бременност, ние, жените, биваме съветвани за всеки един избор, който правим. Колко трябва да се упражняваме – „Твърде малко не е ефективно, твърде много може да е опасно“, как трябва да стоим – „Опитайте се да не стоите на едно място дълго време, защото може да е опасно за гърба ви“, какво трябва да избягваме – „кофеин , деликатесно месо, ибупрофен, алкохол, хот-дог, месо от акула, риба меч, тесто за бисквити, бри, прясно изцеден портокалов сок…“ , как трябва да ядем в ресторант – „поръчайте си зелена салата с дресинг“, как трябва да ядем в италиански ресторант - „избягвайте хлебни ястия“, как трябва в японски ресторант – „ ако много ви се яде темпура, вземете малко от чинията на партньора си“, как трябва да пътуваме – „трябва ви позволение от доктор, преди да пътувате“, дали трябва да правим секс – „правенето на любов е добра физически подготовка за раждането“ , дали трябва да учим плода – „някои проучвания показват, че е възможно да стимулирате плода, по време на бременността, с цел да създадете супер-бебе“, как трябва да се чувстваме – „опитайте се да сте спокойна, много от проблемите идват вследствие на стреса“.

Докато бях бременна с Фиона, гледах колко много се стараят майките около мен да имат перфектна бременност. По време на едно пътуване до Калифорния бях отседнала в апартамента на едни приятели – женена двойка – докато бяха извън града. Когато влязох в дома им видях бележка на масата – „Моля, събувай се преди да влезеш вътре. Металите , които са навън, са вредни за развитието на мозъка на бебето“. Друга позната тичаше нагоре надолу по стълбите след всяко хранене, защото беше диагностицирана с диабет и докторите и бяха казали, че може да избегне инсулина, ако се упражнява по 20 минути след всяко храна. Същата тази жена беше загубила баща си няколко месеца по–рано и майка й твърдеше, че диабетът е вследствие на мъката. „Убиваш бебето!“ – казваше майка й.

Изглеждаше ми сякаш в момента в който разбере, че е бременна, една жена трябва да се превърне в храм на абсолютната безопасност. Чувствам вътрешен мир и спокойствие. Тази култура загатва, че трябва да станем носители на живот, който няма да почувства истинското усещане на живота – болката. Ще родя лесно, удобно и без усложнения. Трябва да избягваме всичко, което никога не бихме могли да предотвратим. Аз контролирам чувствата си и те са спокойни, сигурни и необезпокоени. Опитваме се да спрем растящото в нас тяло да има това, което всички тела имат – слаби места, процеп, през който страданието влиза.

Седмица след седмица, със съпруга ми и с малкото ни бебе ходехме до центъра на Синсинати в детската болница. Първо се срещнахме с млад, червенокос генетик. Той ни показа снимка на хромозомите. Увеличени 1000 пъти те изглеждаха като счупени парчета от спагети. Разбрах, че на дъщеря ни й липсва горната част на четвъртата спагета. Разбрах също и че това парченце е липсвало или в сперматозоида или в яйцеклетката, от която е зачената. Нямало го е при зачеването й. Нямало го е и преди зората на нейното създаване. Нямало го е преди ензимите и сметките за органична храна. Изначално го е нямало.

„Не си могла да направиш нищо“, ми каза той. „Синдромът би могъл да се появи независимо от културата.“ Едновременно съм объркана и скептична. Наистина ли? Трудно ми е да му повярвам.

Генетикът препоръча серия от тестове, за да определим дали тялото на детето ми би се справило с ежедневните неща. Ще може ли да чува? Да вижда? Да преглъща?

„Преглъщането е сложен процес“, обясни ми той. Искаше да знае дали дъщеря ми диша. Или умира бавно, защото не може да преглътне собствената си слюнка. Ако не, шансовете й значително се увеличаваха.

Няколко седмици по-късно млад доктор извади тънка черна тръбичка, която приличаше на връзка за обувки. Вкара я в носа на четиримесечното ми бебе, надолу в гърлото й, а тя почервена и започна да пищи. В края на тръбичката имаше камера, а телевизорът в стаята ни показваше дихателните пътища на дъщеря ми – мокра, пулсираща червена планета.

Докторът ми каза да се опитам да я кърмя. Държах малкото й телце до гърдите си, докато се мяташе, и се опитвах да я накарам да суче. Когато най-накрая успях, тялото й се отпусна. Засука. Докторът и сестрите се обърнаха към телевизора. Усещах топлината на детето си до себе си. Не виждах каквото виждаха доктора и сестрите – млякото, което минаваше през хранопровода й, а не през дихателните пътища.

„Изглежда добре!“, доволно каза младият доктор.

Докато карахме през Синсинати този ден, се любувах на хората по тротоарите, запленена от способността им да ходят и да преглъщат едновременно, да живеят пълноценно без да се задушават от собствената си слюнка.

По-дълбоко, много по-дълбоко. – Хипнобебета.

Назначихме ехокардиография, за да определим сериозността на сърдечния й шум (слаб); офтамология, за да проверим за аномалии в очите й (нямаше); 30-минутен EEG преглед, за да разберем дали мозъчните й вълни са в норма (не съвсем); оценка на развитието й, за да видим дали е забавено (да). Направихме ултразвук на бъбреците й, за да видим дали са добре (не бяха) и два прегледа, за да разберем дали функционират добре (да). По време на един от тези прегледи притиснах лицето си към тялото й и запях детски песнички, докато сестрата безуспешно се опитваше да вземе проба от уретрата й. „Просто.. не.. мога..“ Лицето на бебето ми стана ярко червено и аз, жена, която обича да угажда, да се движи по течението, казах на сестрата да спре - „Доведете някой друг.“

През тези месеци на тестове си купих книгата When Things Fall Apart (Когато нещата се разпадат) на Pema Chödrön, защото се чувствах сякаш наистина всичко се разпада. Носех я със себе си в болницата. Думите й бяха обратното на Луиз Хей. Съветваше да не се уверяваме.

Не „Чувствам се в безопасност“. Вместо това: Няма постоянни решения. Нещата се оправят, а после се разпадат.

Не „уверена съм, спокойна съм, в покой съм, имам контрол“. Вместо това: Не знаем нищо и това е хубаво. Нека си позволим да сме невежи.

До 8-месечна възраст Фиона обикна пляскането с ръце. На 9 месеца претърпя първия си сериозен епилептичен пристъп. На 11 месеца успя да се обърне сама. На 1 годинка тежеше 5 килограма и половина. През тази първа година синдромът й се оказа едновременно животопроменящ и по някакъв странен начин – почти добре. Новото нормално. Здравословните й проблеми бяха под контрол. Проблемът се оказа, че съм аз: аз исках да е различна. Ежедневно се молех за невъзможното – да обърна света и да намеря липсващата част от четвъртия й хромозом. Представях си я заровена сред отломки и реликви в древна пясъчна дюна.

Да оставим надеждата е уверение. Началото на началото. – Pema Chödrön

Месец след първия й рожден ден, съпругът ми и аз заведохме Фиона на конференция за хора със същия синдром. Имаше деца с проходилки, имаше и деца, които тичаха около нас. Възрастни хора в инвалидни количка и възрастни хора, които клечаха наоколо. Хора, които се хранеха сами и такива, които приемаха храната през тръбичка. Нямах никаква представа към коя група ще принадлежи дъщеря ми. Тя все още не можеше да седи сама, хранеше се от шише и изглеждаше като повечето тримесечни бебета. На снимките от конференцията съпругът ми я държи като бебе. Черните й очи са станали сини, а тя се протяга към брадата му с отворена длан. Там, в този „Шератон“ в Индиана, сред шепа деца на нейната възраст, които също изглеждаха като бебета, тя беше точно на място.

Тогава осъзнах нещо ужасно: винаги съм привилегировала „нормалните“ хора.

Детето ми ще се роди перфектно.

Фокусирам се върху това, че всичко ще е наред.

С нелепата ми вяра, че съзнанието контролира тялото. Вярвах, че уврежданията могат да се избегнат по някакъв начин. Вярвах, че бих могла да контролирам тялото си, защото не исках да повярвам в истината: тялото е крехко, ефимерно. Не го бях разбрала за себе си. Не го бях разбрала и за родителите си. Не виждах как сляпата ни вяра във витамините и уверенията, и биологичното всъщност е страх, опит да контролираме неконтролируемото. Смятах, че съм морална, добра. Създавах СуперЧовек. Какво лошо има в това?

Но там, на конференцията, сред тези различни хора – 13-килограмовата тийнейджърка с лъскава червена коса, която си играеше с мъниста в инвалидната си количка; жената, която не говореше, а носеше устройство за комуникация на врата си и хващаше непознатите за ръка; мъжът, който гледаше към тавана, но въпреки това някак успяваше да се закача с по-малката си сестра – сред връстниците на дъщеря ми, осъзнах колко точно желанието ми за СуперБебе е било ужасно, наистина ужасно.

Повтаряйте си (на глас, ако има как), “Искам да се освободя от това в съзнанието ми, което създаде моето състояние“ – Луиз Хей.

Проблемът е следният. Ако вярвате в това, че можем да контролираме какво се случва с тялото си, че болестите могат да се избегнат, значи ви остава само едно ужасно заключение: всъщност вярвате, че хората с физически недостатъци сами са виновни за състоянието си.

Това хвърляне на вина се вижда и в Библията. Защо е сляп този човек?, питат учениците на Иисус. Той ли е съгрешил или родителите му? Модерното ми разбиране за връзката тяло/съзнание беше просто поредният начин да прогоня страховете си. Безсилието не е добре дошло тук. Смъртността също. Просто поредният начин да прехвърля собствените си страхове върху някого. Ако си болен, можеш да се излекуваш сам. Ако не можеш, сам си си виновен. Сега осъзнавам, че това е просто псевдо-спиритуална евгеника.

Толкова съм свикнала да обвинявам себе си за всичко, че не можех да спра и тогава. През втората годинка на Фиона продължавах да вярвам, че съм се провалила. Може би трябваше да изчакам още месец преди да убедя мъжа ми да се опитаме за бебе. Може би ако бяхме изчакали, Фиона нямаше да има синдрома. Може би като съм сложила възглавница под кръста си, съм помогнала на грешните сперматозоиди да стигнат до яйцеклетката. Всичко това беше безсмислено, защото водеше до заключението, че тогава бих имала дете, което не само няма този синдром, но и не е Фиона. А аз исках дъщеря си.

На конференцията съпругът ми и аз имахме възможността да разговаряме с Ейми Калхун, един от докторите там. „Как става това?“ , надявах се не просто на обяснение за изчезването на хромозомите. Надявах се да ми помогне да спра да обвинявам себе си.

„Хромозомите не се предават изцяло.“, обясни ми тя. Седеше на хотелското легло, докато аз и Джъстин се бяхме разположили на удобните столове. Мъжът ми държеше Фиона до гърдите си.

Д-р Калхун обясни, че за да се отдели хромозомът на човек от хромозомите на предците му, клетките претърпяват танц наречен мейоза. Хромозомните двойки се свързват. Д-р Калхун вдигна двата си показалеца, допря ги един до друг и ги уви като змии. Хромозомите се заплитат. Остават заедно. И после, в биологична лудост, се късат.

„Вече разбирате, нали?“, ни попита Д-р Калхун с широко отворени очи.

Кимнах. Всеки път, когато се разделят, има риск нещо да се загуби, или нещо да се добави. Бях шокирана. Всяко човешко същество беше резултат на този безумен процес? Истинско чудо е, че повечето сме симетрични създания.

Д-р Калхун обясни, че процесът е изключително важен, защото гарантира различие. Така всеки човек е 100% уникален. Така някои от нас имат имунитет срещу смъртоносни болести, някои от нас са високи, ниски, бавни, бързи, добри с числа, алергични към пшеница, не говорят, много са социални. Биологията иска да сме различни.

Все още виждам двата показалеца на д-р Калхун да се заплитат и разплитат. Тогава ми хрумна друга идея: може би идеята не е да сме перфектни. Може би болестите са незаменима част от нашия живот. Може би крехкостта е положена в самите основи на съществуването ни. Може би тя също е сила. През призмата на науката, генетичното състояние на дете ми беше продукт на уникалността, как бих могла да съм разстроена от това?

Онази вечер танцувах на жива музика с подобните на дъщеря ми, потна на дансинга, държах ръцете на жена няколко сантиметра по-ниска от мен, жена, която не говореше, но имаше усещане за ритъм.

Нека ви разкажа за дъщеря си. Днес, на пет години, Фиона също обича да танцува. Обича реге, Елмо и сандвичи с шунка. Обожава шапки, има дънкова бейзболна шапка, ски шапка с пингвин, шапка на готвач, камуфлажна шапка, барета с малинови пайети и сламено болеро. От около година е 9 килограма и може да изяде половин бучка сирене наведнъж. Обича да оцветява и може да убеди всекиго да си вкара моливи в носа.

Научи се да ходи сама преди година. Може да произнесе пет думи, които всеки би разбрал (здравей, мама и шунка), още около 20 на езика на глухонемите и има iPad пълен с думи, които се учи да използва. В момента предпочита съществителните. Раница. Баба. Зеле. Храни се с вилица и лъжица. Ходи на детска градина и се учи заедно с връстниците си. Два пъти по-дребна е от тях. Има нужда от постоянна помощ. Досега е имала половин дузина пристъпи, всеки от които е бил лесно укротим, но и всеки от които ми е напомнял колко е крехка, колко лесно бих могла да я загубя. Обича да ме засрамва като поздравява напълно непознати. Не знам дали някога ще се научи да смята. Не знам какво още не знам. Знам само, че ми разби сърцето и го събра отново по-голямо, от колкото някога съм си представяла, че би могло да бъде.

Какво би се случило, ако всички създадем СуперБебета? Ще създадем ли СуперРаса? Тълпи от СуперХора толкова умни, мъдри и силни, толкова здрави, че никога не биха се разболяли от рак? (Но биха могли да намерят лек за него, естествено.) До 15 години биха учили учителите си. Ще разбият всички рекорди. Ще премахнат всички вредни химикали или ще направят всички химикали безвредни. Ще печелят, всички до един, престижни награди в сферите си, разбивайки всякакви статистики. Никога няма да са отритнати. Няма да се депресират. Няма да плачат, а ако плачат, ще е екзистенциален плач на удовлетвореност. През ваканциите ще се събират около огъня, седнали върху гумени топли, и ще си разказват истории за предишните поколения, които не са били СуперХора, а Нормални. В тези отминали времена, Нормалните Хора страдали от автоимунни заболявания и хронични болки. Разбивали са сърцата им, не са постигали мечтите си. Изпитвали са нещо, което СуперХората познават само от историческите книги: страдание.

Искаме СуперРаса, защото искам да се отървем от всичко, което ни ужасява. Искаме СуперХора, за да променим това, което сме: хора. Но на супер хората би им липсвала онази „пукнатина навсякъде“, през която, както е казал Ленърд Коен, „влиза светлината“. Има нещо в страданието ни, от което имаме нужда. Знаем го от векове, показваме го в историите, които разказваме. Буда се отказва от палата си и медитира под дърво една седмица. Исус казва „да“ на кръста. Болката ни е пътят напред. Дайте ми вашите изморени, вашите бедни, вашата смазана тълпа., казва медната дама с факлата. Когато вървим с болката си, понякога излизаме от другата страна свободни от това, от което сме искали да се освободим.

Страданието е част от живота. – Pema Chödrön

Боим се от недъзите и се опитваме да ги скрием. Има доказателства вътре в нас, както и в обществото.

Жените около мен бързат да забременеят до определена възраст, защото иначе рискуват да им се роди дете с хромозомни аномалии. Чувам по радиото как известен автор казва, че омразата и гнева причиняват рак. Деца с ампутирани крайници се превръщат в събирателни образи и събираме пари, за да предотвратим съществуването на тела като техните. „Не се притеснявай“, ми казва педиатърът след като преглежда второто ми дете, „Светкавицата не удря два пъти на едно място.“ Нека поясня, дъщеря ми е светкавицата в случая. „Как ти се случи това?“ питат тези с ампутирани крайници, слепите, всекиго с различно тяло. Биха ви казали: Звучи сякаш ме питат „Какво да направя, за да не се случи и на мен?“. Когато бях в училище, децата в инвалидни колички бяха в отделна част на сградата. Ние, нормалните, никога не ги виждахме. Холивудските истории често свързват самоубийствените мисли с парализираните хора (Me Before You), въпреки факта, че по-голямата част от хората с гръбначни наранявания имат добро качество на живот.

Това поведение спрямо недъзите е толкова ясно изразено, че Питър Сингър от Принстън си запазва работата, въпреки че твърди, че децата родени с някаква инвалидност етично могат да бъдат убити преди определена възраст. Дори бебетата с хемофилия. Защо? Защото, казва той, те страдат и причиняват страдание. Щастието ни би било по-голямо, ако децата с инвалидност се убиват.

На кого му хрумна, че бихме могли да сме щастливи, без да сме били нещастни? – Pema Chödrön

Прекарвам последните часове преди раждането на Фиона на задната седалка на кола. Въпреки че курсовете ми по само-хипноза са ме научили да затворя очите си, да си представя, че съм упоена, че не чувствам болка, през тези последни часове бях разкъсана от болка. Гърчех се. Ревях. Чувствах се предадена от болката. За първи път през живота си не исках да съм в собственото си тяло. Разбирах защо хората казват, че болката ги кара да искат да „се катерят по стените“. Исках да се покатеря по стените на тялото си, стените на Форда, стените на небето и да изчезна в стратосферата.

Но после, в последния час, болката намаля. В болницата влязох в топлата вана и родих бебето, което щеше да ме промени завинаги.

Може би това е добър начин да започне нов живот: знанието, че понякога живота ще те докара до ръба. А ти ще се справиш.

Така че, вдъхващата ти увереност жена би могла честно да прошепне на ухото ти: Няма да е лесно, няма да е приятно, но ще бъде, както и ти.

Тази вечер дребното ми 5-годишно лежи по корем върху мен. Докато дреме, аз я галя по гърба. Започнах от врата, после усетих издатина на гръбнака й. Ръката ми слезе надолу. Там леко се изви, наляво, после надясно. Сколиозата. Причинена е от асиметричните прешлени. Извивката е сериозна. Определено трябва да се оперира, но чакаме, за да може дъщеря ми да порасне, да стане по-силна.

Ръцете на доведения ми баща бяха големи, силни и интуитивни. Когато е бил в училище за хиропрактика, учителят му е сложил един единствен косъм под хартия, а баща ми е трябвало да го намери. Научил се е да използва ръцете си като очи, да вижда гръбначните стълбове на пациентите си през кожата. Само с докосване усещаше къде прешлените имат нужда от наместване. Седеше с отворена уста, ухо към гръбнака, сякаш му говори, а после го наместваше.

Но никога нямаше да успее да намести гръбнака на дъщеря ми.

Дори след като приех липсващата част от четвъртия хромозом, забавянето в развитието й, пристъпите, това колко е дребничка, ми беше трудно да приема гръбнака й. През първите две години не исках да я къпя, защото виждах змийското изкривяване под кожата й. Притеснявах се, че ще стане толкова зле, че ще я прекърши на две. Притеснявах се от това колко е крехка. Притеснявах се по същия неконтролируем начин, по който се притеснявах като дете, че вентилаторът ще се отскубне и ще ме нареже.

Светът е ужасяващо място. Справяме се с него, мислейки си, че можем да го контролираме. А когато не успяваме, когато не се подчинява на желанията ни, търсим какво или кого да обвиним. Или се предаваме.

Днес, няколко години по-късно, мога да къпя дъщеря си. Мога да гледам изкривяването. Виждам как променя стойката й, позицията на бедрата й. Виждам го като криволичеща река на гърба й. И мога, както направих тази вечер, да го докосна. Усещам изкривяванията и разминаванията също толкова внимателно, колкото би го направил баща ми. Но не се опитвам да променя нищо. Напротив, оставям тези неперфектни прешлени да променят мен.

Препоръчваме ви и Отговорът на вселената.