Автор: Ина Зарева

Подготвяш бъдещото си дете за гений през целия си съзнателен живот. Четеш, учиш и чакаш да поумнееш. После избираш умен баща. После забременяваш. После започваш да ядеш само храни, които развиват интелекта и талантите. Абонираш се за целия театрален сезон. Слушаш класика и ходиш на изложби. Колкото повече четеш и учиш, толкова повече започваш да забравяш и бавно, но сигурно да затъпяваш. Мозъкът ти изтича – чудесно, значи отива точно там, където трябва – в нероденото ти дете. Нека го вземе целия, ти ще се оправиш все някак. Слагаш римайндери дори на саксиите.

По време на раждането връчваш на акушерката "Сонетите на Шекспир", за да ги чете на глас. В коридора, третият ти братовчед - музикант във Филхармонията, вече трети час ражда Паганини на цигулката си. Та това са първите звуци, които детето ти ще чуе!

И то най-после е в ръцете ти. Пропадаш в бездънните му очи и въздъхваш облекчено. Ето я характерната мътност на погледа, рошавата коса и голямата глава – задължителните признаци на всяка гениалност. Всичко си е струвало! Имаш си стопроцентово генийче!

И се започва.

На 2 рецитира стихове.

На 3 чете.

На 4 пише литературна критика.

На 5 учи четири езика.

На 6 с отегчение тръгва на училище.

Участва във всевъзможни състезания и олимпиади и, разбира се, печели всички отличия. Свикваш с възторга и хвалбите на учителите, но все по-често се замисляш заслужаваш ли го това дете, достоен родител ли си, на ниво ли си му изобщо или трябва спешно да запишеш 7 успоредни магистратури. Живееш в непрекъснат страх да не би светът на даровитото ти чедо да е посредствен и примитивен. Правиш строго разчетена програма, изпълнена с научни, културни и обществени събития, които да разсеят досадата на дните му. Четеш тайно енциклопедии нощем и сутрин го изненадваш с нови термини. То те поглежда снизходително – „и такава те обичам“ - изяжда си сандвича с кълнове, орехи, сьомга, авокадо, и още по-умно отива в скучното училище.

Докато един прекрасен пролетен ден в живота ти не нахлува жената с качулка и сметало на рамото – Математиката.

За първата задача решаваш, че е прекалено елементарна за гений и той не я решава от обида.
За втората -  че е от претоварване
Третата отдаваш на случайността.
Но на 17-ия опит за обяснение защо 9 е по-голямо от 7, вече визуализираш на фалцет:

- Защото, ако аз и ти имаме по 7 бонбона, но баща ти даде още два на мен, моите ще станат 9 и аз ще имам повече от теб.

- Глупости! Тате дава всичките бонбони само на мен!

Следват примери с: таблети (Е, как ще имам 7 таблета и ще се занимавам с някакви си домашни, вместо да си играя?), сладоледи (Кой нормален човек държи 7 сладоледа и чака да станат 9 без да ги изяде, бе мамо?), гълъби (Хахахаха, искам да те видя с 9 гълъба в една ръка!). Накрая фалцетът отчаяно пищи:

– Защото така! Затова! 9 е по-голямо от 7! Разбра ли! Защото така!

И се започва...

Наливат се басейни. Изливат се басейни. Тръгват влакове. Спират влакове. Пътуват автомобили. Връщат се автомобили. Купуват се ябълки. Изяждат се ябълки. Взимат се пари. Дават се пари.

Геният спи стогодишен сън, хърка и все така нищичко не разбира.

С всяка следваща задача се преобразяваш във все по-свиреп белоглав орел – гласът е писък, очите са изцъклени, устата е клюн от повтаряне на едни и същи формули, а ноктите хищно грабват всеки сборник по математика, изпречил се на пътя ти от „Славейков“ до Солун – какво пък, може геният да е на някой древногръцки математик и да не разбира грам български.

Геният се оказва същински незнаен войн, само дето не е никакъв войн, а мръсен дезертьор. Как ли не го примамваш, какво ли не обещаваш – т`ва телефони, компютри, дрехи, бижута, цветове на косата, достойни за бразилски карнавал – нищо!

Плачеш тихо всяка нощ, изпълнена с подозрения, че някой е разменил детето ти. Ами да - няма ги вече онези мътни, умни очи. Вместо тях блуждае празен и прозрачен поглед, който баааавно се спуска към страницата, увива се като питон около задачата и садистично я удушава в невежеството си.

Вече толкова добре владееш продължителното крещене, че молиш онзи трети братовчед - цигуларят, да те уреди на прослушване във Филхармонията и да докажеш на чедото си, че нищо не е невъзможно на този свят.

- Дреме ми дали ще пееш или не. Аз пак имам двойка. – е отговорът на житейските ти напъни.

Гледаш се дълго в огледалото – ти си зрял и уравновесен човек. Можеш да не крещиш и да не изпадаш в истерии. Можеш да бъдеш съвършено спокоен. Броиш бавно и равномерно до десет. Започваш отново да четеш задачата с глас на тибетски монах, жестикулирайки на всеки детайл:

- В едно стадо има 28 носорога. Нали запомни - 28, колкото двойчици имаш вече, миличкото ми.

- Някои от тях имат 1 рог. – със забит в челото показалец визуализираш обекта.

- А други-два рога.  - и двата показалеца са забити в челото.

- Броят на всички рогове е 41 – колкото температура вдигна мама на последното домашно, нали слънчице!

- Пита се, колко са носорозите с 1 рог – отново пръст в челото и закачливо клатеща се глава на наркотизиран белоглав орел.

Погледът насреща трепва. Минава сянка. Още една! Да, това е мисъл! Духът на гения отново е тук. Не бил никакъв грък, ами е африкански вожд, щом само носорог успя да го събуди. Те африканците са добри по математика, как иначе ще имат толкова геометрия по телата си.  Духът раздвижва клепачите, осенява лицето, размърдва устните. От тях излиза ясен, силен и категоричен глас:

- Как може такива глупости, бе мамо!

Урааа! Ето го твоето дете! Разбрало е условието! И не само, че го е разбрало, но дори го намира за обидно лесно! Върна се генийчето, наспа се и се върна с бодри сили!

Очите се пълнят с дъжда на надеждата и упованието, целият си един слух и очакваш заветния отговор:

- Рогът на носорозите не излиза от челото, а от носа им. Защо ми сочиш погрешно и ми объркваш задачата. Как да я реша сега?!

Духът на гения се изпарява с гърлен смях, саркастично маха за сбогом и те оставя с невежеството на цялото африканско племе.

Сигурно е заради онези две чаши вино, които изпи през петия месец. Или заради заглавията на жълтите вестници, които веднъж видя на спирката. Или защото така и не успя да прочетеш „Въвеждане в аритметиката“ на Никомах Геразски. Каквато и да е причината, колкото и да се самообвиняваш, вече нищо не може да се направи. Нищо! Поне докато злокобните силуети на изпитите не се зададат в далечината.

Ако Математиката е жената с качулка и сметало на рамото, то Матурата е нейната зла и отмъстителна сестра.

Учителката, която препоръчаха, беше известна като Нинджата на Математиката – нямаше дете, което да не бе успяла да превърне в правнук на Айнщайн. Какви методи прилагаше, учениците мълчаха, но след три урока при нея, те пишеха дори и в чатовете си само с числа и без никакви букви.

След  година и седем месеца уроци, генийчето победоносно каза:

- Видя ли, доказано е – имам вроден дефицит на математическо мислене!

Учителката отрони само, че много съжалява, че за първи път й се случва подобно нещо, и ако това „нещо“ успее изобщо някога да завърши каквато и да било гимназия, да подпише писмена декларация, че никога, и по никакъв повод, няма да работи с цифри и изчисления за благото на целия свят. А тя отива на дълга почивка и повече никога няма да преподава.

Геният все пак беше пошетал из литературата, която спаси цялото положение с кандидатстването и класирането в заветната паралелка, в която да се чувства у дома си, а не да гони носорози по улиците и да им брои рогата.

След няколко месеца спокоен и уравновесен като в реклама на течен шоколад живот, телефонът отново включва филма на ужасите:

- Мамо, обаждам ти се да ти кажа, че реших задачите от домашното на брат си! Представяш ли си?!? Да, да, знам, че той е в първи клас. Но и той нищичко не разбира и му обяснявам вече два часа. Чувствам се точно като теб, мамо! Но това е толкова хубаво, а ти защо плачеш?! 

Как да помогнете на гения да издържи матурите можете да прочетете тук, а всичко, което трябва да знаете за тези изпити, ще намерите в тази статия