Автор: Мария Пеева

Вчера Коко, моят третокласник, ми сподели: „Знаеш ли, мамо, а пък на един мой приятел са му осиновили нов татко.“

Първо се засмях, но после се замислих. Семействата вече отдавна не представляват статичната и устойчива институция, която някога са били. Рамката е счупена, стандартът е нарушен, но дали институцията е морално остаряла, ненужна и мъртва? Не мисля. Просто се променя, развива и еволюира като обществото ни. Познавам десетки семейства, които са толкова далеч от класическото, че можеш да се изгубиш в лабиринта на сложните им отношения и връзки. Интересното е, че обикновено се спогаждат много добре. Имаме роднинско семейство, в което таткото е с четири брака. Вторият и четвъртият са с една и съща жена, като и двете му дъщери са родени от нея, с разлика една съпруга между тях. Имаме приятелско семейство, в което таткото е с три брака, от всеки има по едно дете, плюс доведените деца на съпругите стават някъде около пет-шест. Отделно има внуче от дъщерята от първия брак, което е по-голямо от последната му дъщеря, макар че тя му се пада леля. Този татко с еднаква любов си гледа и биологичните деца, и доведените, че и внучето. Понякога ходят заедно на почивка и са много мила гледка.

Наш познат наскоро се ожени за жена с две деца и един неприятен тип го попита:
– Няма ли да си имаш свое, вместо да гледаш чуждите?
А той отговори:
– Щом се грижа за тях, са мои.

И е прав, защото времената са различни и от много време насам семейството вече не е тази патриархална и непоклатима институция, която е било преди век. Това, което не се е променило, е нуждата на детето от обич и принадлежност. И нашата собствена нужда от споделяне, подкрепа и любов. Най-добре би било, естествено, ако от първия път улучите човека, с когото ще остареете заедно. Но ако не ви се получи, не се отказвайте да го търсите и да рискувате. Не се притеснявайте дали ще приемат детето ви, дали ще го обикнат като свое. Детето има тази прекрасна природна дарба да вдъхва любов. Може би това е най-ценното умение, с което се ражда и благодарение на което оцелява. Няма мъж, нито жена, които не биха обикнали „чуждото“ дете, стига да имат възможността да поживеят с него.

Както каза моят Иван, когато се разделяхме с кученцата на Чарето, тези проклети малки орки, които ми съсипаха къщата и за които накрая всички ревахме:
– Най-много се привързваш към някого, като почнеш да му чистиш лайната.

Така че, момичета и момчета, пробвайте отново. Не се отказвайте, ако първият опит не е успешен и не губете вяра в семейната институция. Просто вашето семейство ще е малко по-разчупено и интересно.
На всичкото отгоре казват, че понякога вторите бракове са по-успешни от първите. Не знам дали е така, но има логика. Човек очаква по-малко и е готов да даде повече. Защо не?

Детето ви ще приеме новия човек. Защото му идва отвътре да обича и да бъде обичано и даже не му е нужно да полага усилия за това. Защото подсъзнателно иска майка му и баща му да са щастливи, дори и разделени. И накрая, но не на последно място, защото ще получава двойно повече подаръци за Коледа и рождените дни. Кой би устоял на това?
Осиновете си татко.
Или пък мама.