Автор: Мария Пеева

Преди време превеждах този великолепен филм “Спотлайт” по действителен случай. През 2002 г. малък журналистически екип в Бостън се заема със скандална тема - случаи на педофилия в Католическата църква. Инциденти, прикривани от години. Нещо, което всички не просто подозират, те го знаят и отвръщат очи. Бостън е град, в който Католическата църква има огромно влияние. Въпреки обществения натиск и реакциите на влиятелни хора, журналистите събраха всички нужни факти и пуснаха материала, с който доказаха, че църквата е прикривала систематични практики на педофилия, в които са замесени десетки, стотици свещеници. Разследването им предизвика толкова широка обществена реакция, че отпуши прикриваните с години мръсни тайни на най-голямата религиозна институция навсякъде по света.

Преди няколко дни материалът на Ронън Фароу, активист, журналист, син на Миа Фароу и Уди Алън, публикуван в “Ню Йоркър”, предизвика подобна сензация и най-вероятно ще промени още една порочна практика - сексуалният тормоз не само в Холивуд, но и по света. За да публикува този материал, са били нужни години проучвания и събиране на доказателства. Включително запис от полицейско разследване. “Ню Йоркър”е сериозно издание и не биха пуснали материал без факти и доказателства. След публикацията, в която се цитират и много жертви, други актриси се осмеляват да проговорят. Светът на Холувид няма да е същият. Може би и светът извън Холивуд. Може би още една порочна практика ще бъде прекратена.

Защо споделям това с вас? Защото това е истински журнализъм. Това е журнализъм, който прави добри неща и променя света. Какво се случи междувременно у нас?

Тази сутрин Дарина Рангелова ми писа. Помните статиите й, които публикувах и при мен - Из групите на София и Какво научих от Майките на София?

Една голяма българска медия просто ги е… харесала. И ги е публикувала, поизкривени и поомачкани, без да сложи линк към източника. Оттам статията се появява и в други медии - като тези на свой ред цитират първата медия като източник, отново не оригиналната статия. Дара е възмутена, защото й се случва за първи път. Ние с нея сме блогъри, не журналисти. Храним някакви илюзии за лоялност, ако щете и за прецизност. Мненията ни са субективни, защото това са лични сайтове. Но пък са искрени и затова имат широк отглас. Редно е когато истинските, професионални журналисти използват наши материали, да цитират откъде са, с линк и източник. Това е добрата практика. И добрите издания го правят. Мои материали можете да прочетете в десетки сериозни български медии - от Капитал, Дневник и Офнюз, до дамски и детски издания - публикувани с мое съгласие, с връзка към оригиналната статия. За разлика от журналистите, блогърите не получават заплащане за труда си. Затова е редно да получат поне кредит.

“Какво да правя? Мога ли да ги съдя?”, ме попита Дара. Тя все още се надява, че нещо може да се промени. Не знам какво да й отговоря. Преди седмица един сайт с 250 000 последователи само във фейсбук, публикува мой материал, даже със снимката ми, не само без линк към оригиналната ми статия, но и без да ме попитат. Опитах се да се свържа с някой в редакцията им и за мое учудване се оказа, че няма никакви контакти за връзка - нито във фейсбук, нито в сайта. Даже опцията им за съобщения е изключена. Сайт-фантом.

И докато това се смята за нормална практика в България, медиите в чужбина ще променят света, а нашите читатели ще разчитат на блогърите, за да прочетат нещо оригинално, откровено и истинско.