Автор: Мария Пеева

В детството на всеки от нас има някоя фигура, която го белязва повече от всеки друг. За един е бащата, за друг – майката, може да е брат или сестра. За мен беше баба ми. Тя не бе само моя, делях я с другите й внуци, братовчедите ми, но въпреки това в спомените си виждам само нея, останалите хлапета са някъде встрани, като статисти, а главните действащи лица са две – баба и аз. Разговорите ми с нея, историите й оставиха върху мен толкова силен отпечатък, че винаги се връщам към тях в мислите си, когато имам нужда да заредя отнякъде малко вяра, надежда, любов. Не си я представяйте като някоя весела, бъбрива старица, която ме засипва със забавни случки, стари приказки и народни мъдрости, нищо подобно. Баба беше строга, мълчалива жена, чиито ръце постоянно бяха заети с шетане, поддържане на градината, готвене и месене. Но след като цял ден я преследвах по двора и къщата, и я разпитвах за всичко, което ми дойде на ум, за да получа само някой едносричен отговор, привечер най-после идваше моят час. Баба сядаше да плете и знаех, че когато хване двете куки в ръце, вече е само моя. Настанявах се на малкото старо диванче до нея, хващах кълбото и с обожание се взирах в острото, сбръчкано личице, по което животът беше изписал йероглифите на много тежки дни. И до днес мога да нарисувам всяка любима бръчица и да разкажа историята й. Баба беше човек, който умееше да обича предано, тихо и силно и да вдъхва в отсрещния същата обич. Така и не чух някоя снаха, съседка, роднина някога да каже лоша дума за нея. Дори собствената ми майка, която недолюбваше цялата рода на баща ми, се обезоръжаваше от доброто сърце на баба и веднъж каза за нея, че е „много мъдра жена“. По онова време не знаех какво е „мъдра“ и реших да попитам първоизточника.

- Бабо, ти мъдра ли си? - я попитах.

- Никой не иска да е мъдър. – ми отговори баба. – Но с времето щеш, не щеш, помъдряваш. Освен ако не оглупееш. Това е другият път.

- А защо никой не иска да е мъдър? – вкопчих се в първия отговор. Децата обикновено така правят. За всеки отговор имат нов въпрос.

- Защото мъдростта идва с опита. А опитът обикновено боли.

- Значи да си мъдър значи да те боли?

- Може и така да се каже.

- Но това е ужасно тъжно, бабо. Аз не искам да ме боли.

Баба се засмя.

- В Библията е писано, че никой няма да бъде изпитан повече, отколкото може да понесе.

Библията беше Книгата на баба. Знаеше я цялата наизуст и можеше да я цитира по памет от край до край.

- Ти била ли си изпитана, бабо?

- Да, много пъти.

- И си го понесла, и си станала мъдра, така ли?

Баба въздъхна и остави куките. После бръкна в малкото джобче на роклята си, точно на сърцето и извади снимката на чичо. Тази чернобяла снимка ми беше добре известна. Баба не се разделяше с нея. Слабичко, най-обикновено на вид, усмихнато момченце с къси панталонки и бяла ризка, по-големият брат на татко. Не знам защо го наричам чичо, след като той така и не е пораснал. Завинаги си е останал на 6 годинки, на колкото беше и на снимката, направена малко преди да се зарази с полиомиелит. Детски паралич, го наричаше баба.

- Много ли плака, бабо?

- Не.

- Защо?

- Понякога на човек му се иска да плаче, а не може.

- Това ли е да си мъдър?

- Още си малка да разбереш. – така ми каза моята баба, която иначе ми обясняваше всичко и никога не беше снизходителна към възрастта ми, както често правят големите. И аз замълчах, защото за да проумееш някои неща се иска време.

На този ден – денят на мъдрата София и нейните три дъщери Вяра, Надежда, Любов - винаги си спомням за баба, макар че тя няма имен ден днес. Казваше се Мария, аз нося нейното име.

Но баба беше права, че с годините трупаме опит. Сега освен моите четири момчета, вече си имам и още две стари деца – моите родители. Бавно и полека състоянието им се влошава и усещам как ги губя. И ме е страх. Първо вярвах, че ако открия правилните лекари, те ще изнамерят начин да обърнат процеса. После се надявах, че някой велик учен ще открие лечение в обозримо бъдеще. Но вярата и надеждата полека си отиват.

Само любовта остава. Не знам Библията наизуст като баба, но някъде из Коринтяни имаше един стих, който казва, че от тези трите – вярата, надеждата и любовта, любовта е най-голяма. Мъдрата книга се оказва права, само където никъде не пише колко боли тази любов. Може би се предполага, че всеки, който някога е обичал, вече го знае.

Господи, пази ме от мъдростта. А ако все пак ми е писано да помъдрея, помогни ми да запазя вярата, надеждата и любовта си. Защото мъдростта без тях е твърде тъжна. Както и животът.

Амин.

Великолепната картина е на Джузепе Мани.