Автор: Мария Пеева

Как го правят идеалните майки? Как успяват да станат рано, да вдигнат децата, да ги нахранят, намажат от петите до ушите със слънцезащитен лосион, да приготвят купчината багаж за плажа и в 9 вече да са заели позиции. А в 11 да потеглят обратно към сенките, далеч от опасното слънце, децата умиротворени и щастливи от два часа игра във водата.

Всяка година на първата вечер след пристигането събирам цялата фамилия и обяснявам как ще се случат нещата този път. Всички ще ставаме в осем, ще се оправяме пъргаво, и в девет вече ще сме готови за плаж. Най-късно в 12 ще обядваме, а после – почивка у дома на сянка, сън, четене на книги и кротки игри. В 18 часа вечеря, разходка, в 22 лягане, за да станем навреме на следващия ден и така до края на почивката.

Какво се случва на практика?

В осем алармата ми звъни, давам си минутка да се разсъня и се събуждам в девет. Всички останали още спят. Тихичко се измъквам до плажа, който е само на две минути и се топвам за малко във водата, а после се връщам и дори ми остава време да си изпия кафето на спокойствие. Решавам, че ще го правя всяка сутрин, нека това е моята морска целувка. Дори и майките имат нужда от някоя минутка тихо щастие сами със себе си.

Къщичката, която сме наели, е много приятна. Под нас минава основната артерия на градчето, която се вие успоредно на брега и води до всички плажове. От нея ни дели огромна празна поляна. Предполагам, че до година-две и там ще изникнат симпатични вилички като нашата. До нас вече има няколко такива. Съвсем нови са, от онзи тип, които се правят специално за отдаване под наем, всяка с отделен вход и дори малко басейнче, на което децата много се радват. Изведнъж забелязвам до оградата ни пикап, пълен с дини. Стига де! Нали няма да отворят сергията точно тук? Оказва се, че двама мургави младежи доставят дини и пъпеши на гърците от съседната вила. Веднага се нареждам и аз, и закуската е осигурена. Вече мога да събудя домочадието. Мургавите младежи не се появяват повече до края на почивката и хазяинът ни осведомява, че най-вероятно дините са били крадени. На вкус не им личи. Но така или иначе хлапетата се събуждат гладни всяка сутрин, затова за закуска намирам малка пекарна в центъра на Неа Ираклица, през която минавам след сутрешната ми "морска целувка" и купувам баница, досущ като българската. Обясняват ми, че е гръцка, както твърдят и за кафето, което ние наричаме турско. Аз им казвам, че тази баница я измисли баба ми и си е съвсем българска, а те ми се усмихват и ме гледат малко изпод вежди. Не знам дали са ме разбрали. Английски говорят най-вече младите. За сметка на това навсякъде има и менюта на български. Друго, което ме впечатлява е, че всички ресторантчета са семейни и масово децата работят. Момчетата от пекарната например са на възрастта на моите и колкото пъти вляза, метат, бършат прах или тичат напред-назад с банички и кроасани. Повечето ресторанти впрочем правят доставки до адрес, след като веднъж сте отишли лично там. Попадаме дори на рибен магазин, в който могат да ви изпекат рибата, прясно уловена от морето.

Напук на добрите ми намерения, влизаме в обичайния режим и чак в 11,30 благополучно стигаме до плажа. Нещо, което ми харесва на плажовете в Амолофи - всеки бийч бар е инвестирал в огромен паркинг с навеси за колите. Нито веднъж нямаме проблем с паркирането, а на връщане колата е хладна още преди да включиш климатика, така че седалките не парят под дупетата на децата. Наистина не знам как тези хора си избиват инвестицията, след като не взимат такси за паркиране, такси за чадъри, такси за шезлонги, а цените на бара не са забележимо по-високи от българските. Явно идеята им не е да станат богати за един сезон и после да щракат с пръсти до края на живота си. Или пък не им се налага да пълнят твърде много джобове нагоре по веригата, и печалбата им е реална. Каквато и да е причината, за туриста е добре. Не всеки турист от нашето семейство обаче е доволен. Тийнейджърът Косьо се оплаква, че няма приятели, докато най-после се намираме със семейството на негов съученик и младежът се успокоява. 9-годишният Коко има други проблеми. Хленчи, че няма да влиза във водата, защото имало морски таралежи. Морски таралежи има само в менюто на ресторантчето до нас, но батко му мило го е предупредил, че има и в морето, а на всичкото отгоре ядат деца, и сега Коко не иска да влиза. На втория ден и това отминава и единственият проблем с тази блага душа до края на почивката, е когато веднъж изчезва за 20 минути от родителското око и се оказва, че е плувал чак зад шамандурата, която на въпросния плаж е доста далеч. Впрочем на нито един от плажовете не виждам спасител. Явно няма такава практика. Не се ли давят тези хора? Алекс е доволен от първия до последен миг и няма оплаквания от таралежи, липса на приятели или дефицит на сладолед. Колкото е по-малък човек, толкова по-лесно е да го направиш щастлив. Единственото, за което протестира е, че не му даваме да пие бира, нито коктейли, даже и фрапе, и в колата не се слуша „уокенуол“, а гръцка музика (все пак редно е да попием малко местна култура).

За седем дни обикаляме няколко различни бийч бара в околността на Неа Ираклица, Неа Перамос, Амолофи и всички са един от друг по-хубави. Единственият ден, в който има повече хора, е неделя, която очевидно е денят за плаж на местните хора или по-скоро на гърците от Драма и Кавала. Иска ми се и нашите плажове да изглеждат така. Чиста вода, безплатни чадъри и шезлонги, ако си поръчаш нещо. Фрапе и минерална вода – 3-4 евро. Ако децата не искат нищо, никой не ги гони от чадъра. Сервитьорката се оказва българка. Искам някой да ми обясни защо българските сервитьори в България не са любезни колкото българските сервитьори в чужбина. Миналата година, при положение, че плащахме шезлонги и чадъри, сервитьорката ни премести два пъти, докато й удовлетворим изискванията.

Вечер обикаляме таверни и ресторанти из цялата околност. Приятели ни показват тайни местенца, до които туристът трудно достига. Като например един прекрасен ресторант в планинско селце с непроизносимо име, до което джипиесът иска да ни прекара по черен път и дори през гробище. Или друг, извън всякакво населено място, който от пътя изглежда съвсем непривлекателно, но когато влезеш, се озоваваш на маса с бяла покривка, кацнала на самия скат над морето. Още нещо, което ме впечатлява. Цените в Гърция са еднакви. Независимо дали ядеш в капанчето на плажа, в кръчма в градчето или в луксозен ресторант, сметката винаги е една и съща. Няма двойни и тройни разлики както е при нас – в зависимост от класа на заведението. Освен това гърците не очакват бакшиш. Връщат рестото до стотинка и често закръглят в полза на клиента. Ако държите да им оставите бакшиш, няма да го върнат, но не им е практика да си го търсят. Може би сте свикнали да им оставяте по навик, но пробвайте следващия път и сами ще се убедите, че никой не ви гледа накриво и не си мисли, че сте стиснати. Сервитьорите със сигурност се компенсират за доброто обслужване, но това го плаща заведението, а не клиента. Освен това задължително ще получите комплимент – дали ще са плодове или сладолед, или някакви вкусни техни десертчета (пак от типа на турските сладкиши), накрая винаги има почерпка от заведението, а още със сядането на масата ви носят хляба и водата. Сервитьорите, както и всички останали, са спокойни, усмихнати, любезни, няма припряност и недоволство. Чувстваш се като желан гост и ти го показват с всеки жест, без да са нелепо сервилни или услужливо досадни.

В северна Гърция, оказва се, има голяма българска диаспора. Заможни и не толкова заможни българи са си купили вилички и апартаменти. Цените варират, разбира се, но за 70 000 евро може да си намериш прилично местенце, което да посещаваш или да даваш под наем. Селцата са много приятни, много автентични, не ги е помел онзи дух на туризма, който превръща живописните улички в сергии с китайски боклуци, а къщичките в бетонови чудовища. Подминаваме великолепни парцели с лозя и маслини само на 50-100 метра от плажа. Тези места в България отдавна щяха да са усвоени, изсечени, превърнати в скучни хотели, които изливат помията си в чистата вода. Но макар че и в Гърция се шири корупция, явно не са изгубили усета си за красота и баланс, и дори бизнесът спазва някакви естетични (а може би дори етични) правила. Освен това отношението към българите е добро, въпреки или може би заради историята. Доста млади хора завършват университет в България, както и нашия хазяин Стефанос, приятен младеж с многобройни татуси и пиърсинги, който ни навестява на два пъти да ни донесе праскови и дискретно да се увери, че момчетата не са съборили къщата.

Почивката минава твърде бързо, но така или иначе седем дни е много малко време, особено когато се чувстваш щастлив. Единодушно решаваме на следващата година да останем поне месец.

На последната вечер не ни се излиза. Сядаме с големия син и снахата да играем карти, както винаги ние с Иван срещу тях двамата. Смеем се, пием мента, вечерта изведнъж става прохладна и за първи път от цяла седмица се налага да си наметнем някоя връхна дреха. Хлапетата са около нас, Алекс с количките си, Коко рисува, Косьо играе някаква игра, съвсем като у дома. Осъзнавам, че изобщо не ми трябват луксозни курорти, нито далечни дестинации, за да си отдъхна истински. Достатъчно ми е малко слънце, чисто море, добра храна и най-вече да съм с хората, които обичам.

Прочетохте ли Защо вече никой не ни идва на гости?

Още морски истории може да прочетете тук и тук.