logomamaninjashop
Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Валентина Вълчева

 

А вие гледате ли „Биг Брадър”?

Извинете! Разбира се, че не.

Стандартно този разговор протича така. Оказва се, че никой не гледа „Биг Брадър” и подобните му, но някак все те са с най-висок рейтинг и гледаемост. Малко като в оня разказ на великолепния Чудомир – „Не съм от тия”.

И аз не съм. Но сеирджията в мен от време на време надделява, та зададе ли се поредната публична излагация (стига да не е моята), мятам по едно оче на екрана. Попадам на новина, че европейката с най-голям силиконов бюст щяла да вземе участие и да размята въпросното силиконово чудо из Нови хан срещу скромните 60 бона. Чашка Z, ако ви интересува. Аз мисля да пропусна – видях снимка на госпожата, дори така изглежда болезнено. Не съм сигурна, че ще успея да проследя участието ѝ без да се сдобия поне с тройна дискова херния.

От друга страна – 60 бона... Не знам. По груби сметки тия пари не могат да ѝ покрият дори разходите само за единия имплант. Ще извадят късмет, ако я навият за толкова.

Не исках да задавам подобен въпрос, но отвътре ми напира. Дали пък нямаше да бъде по-човешко и по-нормално тези 60 бона да бъдат дадени за благотворителна кауза? За лечението на болно дете например. Да, бе, вярно – не са мои, че да ги разпределям. То чужди пари най-лесно се харчат. Но продължавам да си го мисля. Мисля си, че ако мога да си позволя ежегодно да хвърлям грешни пари, за да накарам да развеят силикон насам някакви „известни с това, че са известни”, от кумова срама поне бих дала нещичко и за онези, за които като чуеш, само стискаш палци и се молиш да не те стига съдбата им. Само преди няколко дни в социалните мрежи една майка се помоли за живота на детето си, болно от ужасна болест. Любопитно ми е дали някой от екипа на предаването, за миг поне, ей така, си е помислил същото? Че май нещо някъде ни е сбъркано. Че май приоритетите ни са тотално деградирали. Ще дадете хиляди на някаква изкрякала кифла, за да се позабавлявате с психичното ѝ отклонение, но не и за да спасите едно дете? Май наистина ми има нещо.

И не са само сценаристите и продуцентите на въпросното шоу. Ами ние? Ние, с SMS-четата? Имам предложение за всички вас/нас. Хайде този път вместо да пълним касичката на Брадъра, всеки път, когато ни засърбят пръстчетата да изгърмим поредните 1,20, да го направим на някой DMS-номер. Ще ли се получи? Брадърът на седмица събира по стотици хиляди SMS-а. Дали само за седмица с това темпо няма да съберем парите, необходими на онова мило ангелче Кристиян, за да го измъкнем от нерадостната му съдба? Или за Александър? Рая? Или за някое друго като тях. Защото те не са изключение в болката си. Или да спасим нечия майка, нечий брат...

 

Струва си да се замислим, нали? Дори и с цената на възможността „Биг Брадър” да отчете потресаващ финансов провал този път и повече никога да не го видим на екран.

Иначе – да се върнем на „Биг Брадър” – надсловът на подготвяния сезон 2017 бил „Силиконът е кух, ние не”. (Дали?) Значи... ако изцепките на Нед и Гроши от не помня кой сезон са ви се видели дъното, вероятно тази година ще останете изненадани колко още надолу имало. Аз още тогава подозирах, че може още, ама чак сега ще видим дали съм познала.

Феноменът „Биг Брадър” е един от най-любопитните и показателни за народопсихологията според мен. Ако искате да разберете кое е в състояние да обедини масите у нас, това е. Нито цени на тока, нито пребити старци, нито прегазени деца, нито тормозени котенца... Президентът бил обединител на нацията? Да, бе. Да. „Биг Брадър” президент! Пък тогава ще видим шоу и рейтинг. В световен мащаб при това.

Помните ли онзи римски поет Ювенал, който за пръв път изрекъл крилатата фраза „Хляб и зрелища”? Преди да проверя в Уикипедията, и аз мислех, че го е казал император Комод. Което само потвърждава, че не сме мръднали кой знае колко от времената на Древен Рим. И тогава, и сега сеирът си е бил основна обединителна сила. Докато има зрелища, народът си наляга парцалите. Даже и без хляб.

Знаете ли какво си мисля? Мисля си, че времето на „Биг Брадър” е идеалното, ако искаш никой да не те забелязва какви ги вършиш. Нищо, че официално никой не го гледа това нещо, щото ни е под достойнството и интелекта, видиш ли. Кеф ти да сменяш правителство, кеф ти да вдигаш безобразно цени, кеф ти да нарушаваш де що има писани и неписани човешки и божии закони... Това е моментът! Което неволно ме кара да се заиграя с мисълта какво ли ще се случи, ако „Биг Брадър” внезапно стане социално ориентиран и вдигне електората си на крак срещу системата. Дали ще надскочи резултатите на Слави Трифонов например? И неговото шоу май никой не го гледа, ама всички знаят какво става там.

Преди време гледах един клип, в който доста пищна дама се пусна по време на мач на стадиона само по... природа, ако мога така да го кажа. От кръста нагоре. Дърпаше мъжете, питайки ги за запалка. И какво мислите стана? Познахте. Нито един не забеляза въпросната природа, дето им се развяваше под носовете. Същото става и у нас, когато дойде моментът за „Биг Брадър”. Никой нищо не вижда, ако ще да му избоде очите. Пък сега, ако наистина наблъскат в Къщата само силикон, съвсем ще ослепеем до финала. Не заради пълнежа в цици, дупета, устни и не знам къде още, а колкото да се убедим, че прави сме били – тия силиконови куклета са си кухи лейки и това е.

Та някак си така се получиха нещата, че никой не гледа „Биг Брадър”, но всички говорят за него. Нищо че, както казах, ни е под достойнството и интелекта.

Всъщност за достойнството не знам, ама като гледам успеха, на който всеки сезон се радва, баш си ни е на интелекта. А докато нещо не се промени, изтормозените родители на болни деца ще могат да разчитат за внимание единствено през рекламните паузи, ако по това време не тече поредната сапунка на другия канал.

А, да. Държавата. Къде е държавата ли? Ами... гледа „Биг Брадър”.

Държавата, това сме ние. Чували сте го, нали?

 

 

Препоръчваме ви още:

1984 - новият невидим враг

Търсенето на работа като приключенски екшън 

Умора на съчувствието 

Да помогнем на Божидар

Автор: Зенон Саркисян

07.07.2017г. Ринго Стар става на 77. За мен е най-щастливият музикант на планетата. Посреща рождения си ден вече като Прадядо Ринго Стар. Много стар и Стар.

От 13 октомври 2017 е отново на турне с неговия бенд -All Starr Band. Откриват в Planet Hollywood Resort & Casino в Лас Вегас. Който е наблизо, да намине. :)

Групата за турнето е готова и както винаги достатъчно велика. Todd Rundgren, Utopia - акустична китара и какво ли още не. Gregg Rolie, кийбордист на Santana и Journey. Steve Lukather, китара, вокал, Тото  Richard Page, певец и басист на Mr. Mister  Warren Ham, саксофон  Gregg Bissonette, ударни, барабанист на David Lee Roth, Joe Satriani, Steve Vai, Electric Light Orchestra. Всички пеят и правят парчета не само на Бийтълс, но и на своите групи. Пеят, не се щадят. Нещо като нашите „Фондацията“, „Легендите“ и т.н.

 

Всъщност в парчето на Бийтълс "When I'm 64", писано когато са били на 26, съвсем неправилно са си представяли тази възраст. Като хора без коси и без много пари, които си прекопават градинката, а жената плете пуловер край камината. Едва ли могат да си позволят почивка на остров Уайт. Очаквали са да имат по трима внуци. Ринго има 4 внуци и един правнук.

Правнукът му Стоун, роден през авг. 2016, един ден може би ще разбере колко недостижим по отношение на щастието е бил прадядо му Ричард Старки. Дай Боже всекиму такова щастие.

 

Децата на Бийтълс

 

Пол има четири деца - Мери, Джеймс, Стела и Беатрис (бел.ред. Хедър също е негова осиновена дъщеря от Линда). Ринго има три - Зак, Джейсън и Лий. Джон има две - Джулиан и Шон, а Джордж едно дете - Дани. Най-възрастен е Джулиан на 53, а Беатрис е на 14.

Момичетата са дизайнери и фотографи. Момчетата - музиканти-мултиинструменталисти, композитори и фотографи. Имат си някои предимства, като това, че още на 9, бащата ти подарява един Фендер Стратокастер. Или пък на 8, приятелят на баща ти, барабанистът на Ху, ти подарява един комплект барабани. Дори и без да подозираш, че след години ще си барабанистът на Ху.

Пол е дядо ва 8 внучета. Едната му дъщеря от Линда е Стела Маккартни, топ дизайнер в световната модна индустрия. Може би Линда е най-известното дете на Пол. За мен тя е най-успешното дете от всички потомци на легендарната ливърпулска четворка. Има своя модна линия и четири деца, с които живее в Лондон. Може би е интересен фактът, че сър Пол е изпращал и четирите си деца от първия си брак в държавни училища. За да са по-близко до живота. За да не бъдат като цветя в саксии. Стела Маккартни преди години нарекла баща си Пол скръндза, защото я изпратил в обществено училище. Може би тя дължи успеха си точно на това, че е възпитана да се бори сама в живота.

Докато синът на Ленън от Йоко е пълна противоположност на това мислене. Той е единственото дете на Бийтълс, родено в САЩ. Шон (41г. ) е учил в най-престижните частни училища в Япония, Швейцария и Ню Йорк. Завършил е Le Rosey в Швейцария, смятан за най-скъпия колеж в света. Таксата там е 80 000 британски лири на година. Наричат го училището на кралете. Не мисля обаче, че Шон е станал по-добър музикант от брат си Джулиан Ленън (53г. ). Първият син на Джон от Синтия. Джулиан практически е израснал без баща. Определено повече го харесвам от Шон. Харесвам и сина на Пол, Джеймс, като музикант повече от Шон. Шон за мен си е пример за мамино синче. А Йоко Оно, която в момента е на 84, определено е пример относно кондиция, цели и жизненост. Продължава всяка година да издава някакъв нов проект. За съжаление двамата сина на Ленън, съвсем нямат близки отношения.

 

Другата страна на славата е тъмната - наркотиците и зависимостите, които понякога продължават с години и напълно разбиват личността. В сянката на своите родители, те са неуверени, срамежливи и бягащи от камерите. Джеймс Маккартни например започва кариера доста късно, на 30. Всички искат да видят поколението на Бийтълс. Невинаги обаче можеш да задминеш родителите си, особено когато са участвали в създаването на Музиката на Земята! "Трудно е да се живее до Бийтълс", признава Джеймс. Той написва първото си парче на 17. На 20 загубва майка си Линда, покосена от рак. Следват десет изгубени години по клиники и наркотици. Пол Маккартни през 2007 претърпява ангиопластики на две от сърдечните клапи. Синът му категорично осъзнава, че е време рязко да спре с наркотиците и алкохола. Джеймс иска да бъде все по-често до баща си. Свири на китара и барабани в два от неговите солови албума, през 1997 и 2001. После пробва да прави участия под псевдонима "Светлина (Лайт)". Дебютният сингъл "Angel" на Джеймс Маккартни излиза, когато е на 32. Външно Сър Пол не се съмнява в сина си, но дали е така и вътрешно...

 

"Стремя се да давам най-доброто, което мога. Музиката е в мен. Нямам голям избор. Хората могат да слушат някоя от моите песни заради моята известна фамилия, но ако музиката ми не е добра, те няма да се мотат дълго наоколо.", казва Джеймс.

 

Ринго има двама сина: Зак Старки, 51г. барабанист, асоциира се с брит бандата Оуейсис и Ху. Зак свири и с баща си в неговата All-Starr Band. Ринго има внучка Тейша и правнук. Другият син на Ринго е Джейсън, също барабанист, който има три деца. Джейсън Стар най-добре изразява какво е да си дете на известна личност.

 

"Да бъдеш син на Ринго Стар е най-голямото бреме в живота ми. Това е тотална болка. "

 

Дани Харисън (38г.). Преди да навърши 30 години е обявен от “Таймс” за най-богатия музикант на тези години. На 29 е наследил заедно с майка си 320 милиона долара от баща си. Дани наскоро сподели "Продължавам да се изненадвам от музиката на баща ми". След смъртта на баща си, Дани активно издирва и издава соловите проекти на баща си, включително сборни дискографии. И той сега е сам след развода си през 2016.

 

"Бийтълс" е вътрешна светлина. Бийтълс винаги ще свети. Особено когато ни е притъмняло.

 

В корените на парчето "Stand by Me " е един спиричуъл - "Остани до мен, татко". Джулиан Ленън прави кавър на това парче. Сигурно често зове в мислите си баща си, но още по-вероятно майка си Синтия, която почина през 2015 на 75 г. С нея имат много силна привързаност. Баща му ги напуска, когато е на 5. Майка му е била човекът до него през целия му живот. Ленън младши през месец април стана на 54. Джулиан има страхова невроза от брака и до ден-днешен. Два пъти се е сгодявал и двата пъти несполучливо. Сега той живее сам близо до Монако.

 

Единственото сигурно е, че Бийтълс децата винаги ще имат готови слушатели сред феновете на бащите си. Пресметливите продуценти със сигурност вече кроят някакъв дует на Джеймс Маккартни и Джулиан Ленън, нещо като J2, които външно толкова много приличат на бащите си! Също като Джеймс Маккартни и Дани Харисън. Напомнят на бащите не само визуално, но и като музициране. Дани има същата стилистика на китарата като тази на баща си. Може би не е далеч времето в което ще видим Джеймс, Джулиан, Дани и Зак или другия син на Ринго Стар в Бийтълс Риборн.

Въпреки, че пилоните, които са заложили техните татковци трудно биха били достигнати.

Твърде трудно!

 

Много известни личности ясно осъзнават, че всъщност завещават на своите деца прекалено голямо бреме, което повече вреди, отколкото им помага. Затова доста известни родители са решили да не оставят на децата си милионите изкарани от тях, а да ги дадат за благотворителност. Сред тях са Бил Гейтс: "Децата ми не трябва да очакват да наследят 80-те ми милиарда долара." Саймън Кауъл: „Не вярвам в идеята, че парите трябва да се предават по наследство.” Стинг: "Парите ще им висят като гюлле на врата“. Робърт Максуел още като са били малки синовете му, им е казвал: "Не трябва да очаквате да получите $2.2 милиарда наследство" и т.н.

 

Когато Джулиан Ленън навърши 50, преди 4 години, си е задал въпроса "Докъде ни докара течението на годините?" "Та аз съм живял вече 10 години повече от баща ми."

А това което е оставил баща му на 40, ще е завинаги в историята на Земята.

 

Казват, че гените се предават през поколение. Може би точно внуците или правнуците ще се докоснат повече до своите известни дядовци. Ще оставят и свои следи.

Родители, бъдете търпеливи. Вашите внуци ще приличат на вас. :-)

 

Ще завърша с едно откровение на Йоко Оно. Нейният текст към парчето "Ад в рая", което ремиксира миналата година. Писано е преди 32 години. Актуално и сега:

"Недостатъчно квалифицирани за любов,

свръх-квалифицирани за живота,

държим главите си в тинята,

мислим, че сме най-главните.

Хипнотизирани от митологията,

Хипнотизирани от идеологията,

Антагонизирани от реалността,

Обезобразени от умопомрачението,

Безчувствени от обществото,

Санитизирани от политиката,

Застрашени от лудостта."

 

Препоръчваме ви още от същия автор:

Трите гатанки на принцеса Турандот 

Не е само мъжки свят

 

Автор: Мария Пеева

 

Как го правят идеалните майки? Как успяват да станат рано, да вдигнат децата, да ги нахранят, намажат от петите до ушите със слънцезащитен лосион, да приготвят купчината багаж за плажа и в 9 вече да са заели позиции. А в 11 да потеглят обратно към сенките, далеч от опасното слънце, децата умиротворени и щастливи от два часа игра във водата.

Всяка година на първата вечер след пристигането събирам цялата фамилия и обяснявам как ще се случат нещата този път. Всички ще ставаме в осем, ще се оправяме пъргаво, и в девет вече ще сме готови за плаж. Най-късно в 12 ще обядваме, а после – почивка у дома на сянка, сън, четене на книги и кротки игри. В 18 часа вечеря, разходка, в 22 лягане, за да станем навреме на следващия ден и така до края на почивката.

Какво се случва на практика?

В осем алармата ми звъни, давам си минутка да се разсъня и се събуждам в девет. Всички останали още спят. Тихичко се измъквам до плажа, който е само на две минути и се топвам за малко във водата, а после се връщам и дори ми остава време да си изпия кафето на спокойствие. Решавам, че ще го правя всяка сутрин, нека това е моята морска целувка. Дори и майките имат нужда от някоя минутка тихо щастие сами със себе си.

Къщичката, която сме наели, е много приятна. Под нас минава основната артерия на градчето, която се вие успоредно на брега и води до всички плажове. От нея ни дели огромна празна поляна. Предполагам, че до година-две и там ще изникнат симпатични вилички като нашата. До нас вече има няколко такива. Съвсем нови са, от онзи тип, които се правят специално за отдаване под наем, всяка с отделен вход и дори малко басейнче, на което децата много се радват. Изведнъж забелязвам до оградата ни пикап, пълен с дини. Стига де! Нали няма да отворят сергията точно тук? Оказва се, че двама мургави младежи доставят дини и пъпеши на гърците от съседната вила. Веднага се нареждам и аз, и закуската е осигурена. Вече мога да събудя домочадието. Мургавите младежи не се появяват повече до края на почивката и хазяинът ни осведомява, че най-вероятно дините са били крадени. На вкус не им личи. Но така или иначе хлапетата се събуждат гладни всяка сутрин, затова за закуска намирам малка пекарна в центъра на Неа Ираклица, през която минавам след сутрешната ми "морска целувка" и купувам баница, досущ като българската. Обясняват ми, че е гръцка, както твърдят и за кафето, което ние наричаме турско. Аз им казвам, че тази баница я измисли баба ми и си е съвсем българска, а те ми се усмихват и ме гледат малко изпод вежди. Не знам дали са ме разбрали. Английски говорят най-вече младите. За сметка на това навсякъде има и менюта на български. Друго, което ме впечатлява е, че всички ресторантчета са семейни и масово децата работят. Момчетата от пекарната например са на възрастта на моите и колкото пъти вляза, метат, бършат прах или тичат напред-назад с банички и кроасани. Повечето ресторанти впрочем правят доставки до адрес, след като веднъж сте отишли лично там. Попадаме дори на рибен магазин, в който могат да ви изпекат рибата, прясно уловена от морето.

Напук на добрите ми намерения, влизаме в обичайния режим и чак в 11,30 благополучно стигаме до плажа. Нещо, което ми харесва на плажовете в Амолофи - всеки бийч бар е инвестирал в огромен паркинг с навеси за колите. Нито веднъж нямаме проблем с паркирането, а на връщане колата е хладна още преди да включиш климатика, така че седалките не парят под дупетата на децата. Наистина не знам как тези хора си избиват инвестицията, след като не взимат такси за паркиране, такси за чадъри, такси за шезлонги, а цените на бара не са забележимо по-високи от българските. Явно идеята им не е да станат богати за един сезон и после да щракат с пръсти до края на живота си. Или пък не им се налага да пълнят твърде много джобове нагоре по веригата, и печалбата им е реална. Каквато и да е причината, за туриста е добре. Не всеки турист от нашето семейство обаче е доволен. Тийнейджърът Косьо се оплаква, че няма приятели, докато най-после се намираме със семейството на негов съученик и младежът се успокоява. 9-годишният Коко има други проблеми. Хленчи, че няма да влиза във водата, защото имало морски таралежи. Морски таралежи има само в менюто на ресторантчето до нас, но батко му мило го е предупредил, че има и в морето, а на всичкото отгоре ядат деца, и сега Коко не иска да влиза. На втория ден и това отминава и единственият проблем с тази блага душа до края на почивката, е когато веднъж изчезва за 20 минути от родителското око и се оказва, че е плувал чак зад шамандурата, която на въпросния плаж е доста далеч. Впрочем на нито един от плажовете не виждам спасител. Явно няма такава практика. Не се ли давят тези хора? Алекс е доволен от първия до последен миг и няма оплаквания от таралежи, липса на приятели или дефицит на сладолед. Колкото е по-малък човек, толкова по-лесно е да го направиш щастлив. Единственото, за което протестира е, че не му даваме да пие бира, нито коктейли, даже и фрапе, и в колата не се слуша „уокенуол“, а гръцка музика (все пак редно е да попием малко местна култура).

За седем дни обикаляме няколко различни бийч бара в околността на Неа Ираклица, Неа Перамос, Амолофи и всички са един от друг по-хубави. Единственият ден, в който има повече хора, е неделя, която очевидно е денят за плаж на местните хора или по-скоро на гърците от Драма и Кавала. Иска ми се и нашите плажове да изглеждат така. Чиста вода, безплатни чадъри и шезлонги, ако си поръчаш нещо. Фрапе и минерална вода – 3-4 евро. Ако децата не искат нищо, никой не ги гони от чадъра. Сервитьорката се оказва българка. Искам някой да ми обясни защо българските сервитьори в България не са любезни колкото българските сервитьори в чужбина. Миналата година, при положение, че плащахме шезлонги и чадъри, сервитьорката ни премести два пъти, докато й удовлетворим изискванията.

Вечер обикаляме таверни и ресторанти из цялата околност. Приятели ни показват тайни местенца, до които туристът трудно достига. Като например един прекрасен ресторант в планинско селце с непроизносимо име, до което джипиесът иска да ни прекара по черен път и дори през гробище. Или друг, извън всякакво населено място, който от пътя изглежда съвсем непривлекателно, но когато влезеш, се озоваваш на маса с бяла покривка, кацнала на самия скат над морето. Още нещо, което ме впечатлява. Цените в Гърция са еднакви. Независимо дали ядеш в капанчето на плажа, в кръчма в градчето или в луксозен ресторант, сметката винаги е една и съща. Няма двойни и тройни разлики както е при нас – в зависимост от класа на заведението. Освен това гърците не очакват бакшиш. Връщат рестото до стотинка и често закръглят в полза на клиента. Ако държите да им оставите бакшиш, няма да го върнат, но не им е практика да си го търсят. Може би сте свикнали да им оставяте по навик, но пробвайте следващия път и сами ще се убедите, че никой не ви гледа накриво и не си мисли, че сте стиснати. Сервитьорите със сигурност се компенсират за доброто обслужване, но това го плаща заведението, а не клиента. Освен това задължително ще получите комплимент – дали ще са плодове или сладолед, или някакви вкусни техни десертчета (пак от типа на турските сладкиши), накрая винаги има почерпка от заведението, а още със сядането на масата ви носят хляба и водата. Сервитьорите, както и всички останали, са спокойни, усмихнати, любезни, няма припряност и недоволство. Чувстваш се като желан гост и ти го показват с всеки жест, без да са нелепо сервилни или услужливо досадни.

В северна Гърция, оказва се, има голяма българска диаспора. Заможни и не толкова заможни българи са си купили вилички и апартаменти. Цените варират, разбира се, но за 70 000 евро може да си намериш прилично местенце, което да посещаваш или да даваш под наем. Селцата са много приятни, много автентични, не ги е помел онзи дух на туризма, който превръща живописните улички в сергии с китайски боклуци, а къщичките в бетонови чудовища. Подминаваме великолепни парцели с лозя и маслини само на 50-100 метра от плажа. Тези места в България отдавна щяха да са усвоени, изсечени, превърнати в скучни хотели, които изливат помията си в чистата вода. Но макар че и в Гърция се шири корупция, явно не са изгубили усета си за красота и баланс, и дори бизнесът спазва някакви естетични (а може би дори етични) правила. Освен това отношението към българите е добро, въпреки или може би заради историята. Доста млади хора завършват университет в България, както и нашия хазяин Стефанос, приятен младеж с многобройни татуси и пиърсинги, който ни навестява на два пъти да ни донесе праскови и дискретно да се увери, че момчетата не са съборили къщата.

Почивката минава твърде бързо, но така или иначе седем дни е много малко време, особено когато се чувстваш щастлив. Единодушно решаваме на следващата година да останем поне месец.

На последната вечер не ни се излиза. Сядаме с големия син и снахата да играем карти, както винаги ние с Иван срещу тях двамата. Смеем се, пием мента, вечерта изведнъж става прохладна и за първи път от цяла седмица се налага да си наметнем някоя връхна дреха. Хлапетата са около нас, Алекс с количките си, Коко рисува, Косьо играе някаква игра, съвсем като у дома. Осъзнавам, че изобщо не ми трябват луксозни курорти, нито далечни дестинации, за да си отдъхна истински. Достатъчно ми е малко слънце, чисто море, добра храна и най-вече да съм с хората, които обичам.

 

 

Прочетохте ли Защо вече никой не ни идва на гости?

Още морски истории може да прочетете тук и тук.

 

Автор: Мая Цанева

Тази сутрин чух за идеята на вицепремиера Симеонов за подкрепа на тридетния модел на семейството. Последното, изтърсакът, щяло да бъде "детето на държавата". Симеонов предлага "издръжката на третото дете в едно семейство да бъде поета изцяло от държавата". По думите му това е един от начините да се спаси българската националност, която намалява с бързи темпове.  И аз се замечтах....и погледнах... палаво мъжа ми... Какъв живот ще настане за потенциалното ни трето дете!

Влизане в яслата и добро училище без нервно очакване на класиране, банкова сметка с щедра месечна държавна издръжка, безплатни учебници до 12 клас, занималня през лятото и спортни лагери... По-големите му братя или сестри ще му завиждат и тайно ще го пощипват злобарски, защото те са прецакани.

Представям си марша на "децата на държавата", които благодарят за положените за тях грижи, с радостни възгласи "ура". Ще бъде нещо като манифестациите от времето на комунизма. Бременни жени с трето дете ще плачат от радост, а нещастните първи две ще викат" уууу", но полицията ще ги разгонва.

Ех, третото дете! Но до третия късметлия как ще се справим? Първото вече е налице и се справя прилично с живота, благодарение на разумните си родители и семейство, които ценят намаленията и търсят добрите оферти. То не получава детски помощи и, слава Богу, не ми се налага да треперя и да следя в майчински групи във Фейса кога ще дойдат заветните пари. Синът ми имаше и страхотния късмет да влезе от първия път в детската градина, но му предстои да слаломира между скъпи забавачки, баби в отпуска и други помощници всяка лятна ваканция. Къде са ни бабите пенсионерки, г-н Симеонов? Надяваме се да попадне в училище, в което няма да го набият, защото е устат и умен, и ще учи по реформирана програма, която отговаря на новите изисквания на глобалния свят. Също така искрено се молим да не се налага да посещава личния ни лекар повече от три пъти годишно, защото всички мултивитамини и сиропи са скъпи, колкото едно посещение на псевдо биопазар. И не на последно място, качествената храна дори и за злоядник като моя, е изпитание за бюджета на повечето семейства.

Уважаеми г-н Симеонов, преди да платите пребогато за заветното трето дете, което ще спаси българската нация, помислете за първите две. И те имат право на достоен живот, без да са спасители на българщината!

 

 

Прочетете от същия автор:

Женени с деца 

Любов, деца и тийнейджъри 

Кой носи отговорност за детските площадки 

 

За каузата на Мая, която активно се бори за безопасни детски площадки може да прочетете тук.

Автор: Ина Зарева

Пролог

Вие сте психически здрав и уравновесен човек. Имате стабилна и хармонична връзка с партньора и децата си. Знаете как да изразите собственото си мнение, без да засегнете чувствата на любимите ви хора. Комуникацията вкъщи се основава на взаимно уважение, компромиси и толерантност.

Забравете всичко това с изваждането на първия куфар.

Първо действие

Съдържанието на гардероба се изсипва на пода. Оглежда се щателно с опитното око на хирург, който с отчаяно поклащане на глава, сваля ръкавиците си и казва:

- Тук нищо не може да се направи. Затваряйте.

Следва тур по магазините със скоростта на Юсеин Болт, за да се набави всичко животоспасяващо.

Второ действие

Закупеното в края на първо действие се трансплантира в терминалния гардероб и интервенцията започва от самото начало.

В хода на операцията се оказва, че миналогодишната колекция е по-подходяща от закупената току-що, затова е немислимо да не се вземат и двете. Предвиждат се дрехи за апокалипсис, за деня преди апокалипсиса и за отпразнуването на апокалипсиса на следващата вечер. Пълна екипировка за планина (нищо, че сме на море, може да минем през някой връх), водолазен костюм (нищо, че сме на планина, може да има езеро), няколко вечерни тоалета (където и да сме, ще има поне една галавечеря, нали!), съответния брой обувки, шапки и аксесоари към тях.

С това приключва пълненето на три от куфарите. Следва четвърти за козметика (нали си представяте какво причинява един апокалипсис на косата и какво количество парфюм поглъща за минута време), петият е за лекарства (предстоят ни ухапвания от отровни медузи, усойни змии, маларийни комари, катерения на хилядници, гмуркания в дълбини, ветрове, слънца, пясъчни бури, обикновени бури, пътувания, прилошавания, слънчасвания, измръзвания и не на последно място обяд в Китен).

За бебето – количка, кошарка, гърне, корито, шишета, стерилизатор, активна гимнастика, неактивна гимнастика, любими играчки – 17 бр., нелюбими играчки, с които да заменяме любимите – 37бр. Дрехи – 2 куфара – един с тези, които му стават в момента и втори – с тези, които ще му станат след 5 дни – нали знаете колко бързо растат децата в днешно време.

За каката – кукли 14 бр., книжки – 20 бр., други играчки – 32бр., дрехи - 2 куфара.

За таткото – един брой бански, два чифта къси панталони, 4 тениски, шепа бельо, парфюм.

За цялото семейство (ако майката не поеме спасителната чаша кафе сутрин, се съсипва живота на цялото семейство) - кафемашина с достатъчни дози кафе за преди, по време и след апокалипсиса (няма да го проспим, я!)

Трето действие

Куфарите + количката, кошарката, коритото и гърнето се събират идеално в малко, спретнато ремарке. Колата нямала такова?!? Ние на почивка ли отиваме или ще караме градско? Вената върху челото на таткото тупти в синхрон с аварийките, които са пуснати, докато малката уличка пред блока е блокирана в опити да се натовари 7/8 части от апартамента. Не влиза. Дори половината не влиза. Таткото е вдигнал по два куфара във всяка ръка, един държи със зъби, а с крак се опитва да натика останалите в дъното на багажника, с надеждата да се отвори черна дупка и да погълне всичко. Бебето е седнало в коритото, насред тротоара и гребе от близката локва. Каката пищи в истерия, че не може да остави нито една от 14-те си кукли, все едно те да оставят бебето в локвата. Майката си спомня с умиление как я сваляше един шофьор на Зил и колко огромна беше каросерията му. На Зил-а, не на сваляча.

Около колата са се събрали шофьорите на колите, задръстили вече цялата улица и всички се мъчат да помогнат – компютърен специалист се опитва да архивира багажа; фитнес гуру – да го изтласка; месар – да го транжира, а от някаква лимузина бракоразводен адвокат небрежно си подава визитката.

Багажът, останал извън колата, се разпределя между приятели и роднини, пътуващи в същата посока.

Семейството, набутано в колата, се разпределя между куфарите, така че на всяка седалка има по човек и половина и куфар и половина.

Психичната уравновесеност и хармоничната комуникация, които някога са кръжали около семейството, вече са се вселили в колата, която прави всичко по металните си сили, да не се разпадне на първата дупка.

Мълчанието е стегнало пасажерите като въздух в маршрутка през август.

Бащата си представя как ходи пеша по безкрайни брегове, преметнал въдица през рамо и нито молекула багаж.

Майката се насилва до посиняване да си спомни името на шофьора на Зил.

Каката преброява отново и отново куклите си и тихо им шепне, че нищо и никога няма да ги раздели.

Бебето е захапало нечий палец и блажено си припомня колко просторно му е било в утробата на мама.

Епилог

В хотела успоредно с тях пристига и арабско семейство. Ще останат само 3 дни, защото децата им ги чакат вкъщи. Куфарите на съпругата са точно 72.

През цялата почивка нашата майка се опитва да преброи колко нюанса черно могат да се поберат в 72 куфара, сънува камиони и арабски принцове и не проговаря нито дума на съпруга си. 

На връщане багажът е двойно повече – е с какво хубаво ще я запомним тази почивка, ако не с пазаруването?!?

 

Препоръчваме ви още:

Страстната седмица на една греховна домакиня

Не мога повече 

22 признания на една недоспала мама

Автор: Мария Пеева

На плажа забелязвам колко съм бяла. Нищо, утре вече ще съм розова. Лошото е, че освен бяла, съм и дебела, което утре няма да се промени. Слава богу, Пеев сякаш не забелязва. Направил ми е няколко снимки как излизам от водата, човек ще рече, че вижда същинска Афродита. Не, няма да ви ги покажа. Но си личи, че зад обектива седи влюбен мъж. Влюбените мъже имат един голям минус – никаква мотивация не ти дават да направиш нещо за фигурата си. А килограмите в един момент се превръщат в проблем. Дори когато жената е хубава. Ето, вижте мен. Първо бях хубава, после станах дебела и хубава, а в един момент мога да стана само дебела. Та може би все пак ще взема да направя нещо по въпроса най-после.

Но днес съм все още хубава, и дори не съм станала розова, така че когато отивам до близкия магазин за перилен препарат (горката пералня във виличката, сигурно досега не е виждала такъв зор, но аз съм пристрастена към прането), се сещам да купя и „нали се сещате какво“. В Гърция оказва се, никой не знае думата „презерватив“ и „кондом“. Внимателно оглеждам всички каси на огромния хипермаркет, и избирам една, която е съвсем празна, а касиерката има вид на жена, която ги разбира нещата. По закона на Мърфи в момента, в който се спускам към нея, зад мен се нарежда цяла опашка от весели летовници. Питам касиерката съвсем тихичко за „презерватив“, но тя ме гледа неразбиращо. Повтарям малко по-високо „презерватив“, „кондом“, после се опитвам да обясня някак без да прибягвам до жестомимичен език, а туристите ме зяпат и се хилят все повече, докато аз ставам все по-червена, а касиерката все по-объркана. Накрая някой се смилява над мен и й превежда, и тя ме води да ми покаже цял огромен стелаж. Има промоция и грабвам два броя от най-голямата опаковка (домакинята си остава домакиня и в най-конфузните ситуации). Опашката се подсмихва и кима одобрително. Боже, пак се изложихме пред чужденците. Или напротив – затвърдихме високото мнение на европейките за тъмните балкански субекти.

Вкъщи Пеев разтоварва пликчето от магазина и ми се смее:

- Мери, ти май си ме надценила.

Съвсем мъничко, Ванка. :)

Послепис: Презерватив на гръцки било „профилактика“. Не е „кондом“, нито „презерватив“ и в никакъв случай не пробвайте с „просекс“ и „антибебе“, никой няма да ви разбере.

***********************

Междувременно в съседна виличка се настанява интересна компания и започва нещо като скромна оргия. Скромна, защото девойките са само две, за сметка на това силиконът им е като за четири. Мъжът с тях е перманентно пиян, надува някаква румънска чалга и доволно се тупа по косматото шкембе, докато девойките подскачат около него както майка ги е родила. 9-годишният Коко ги забелязва и е много впечатлен.

- Мамо, защо тези момичета подскачат голи?

Наистина не знам какво точно да му обясня и отклонявам темата.

- Ти знаеш ли какъв интересен обичай има в Монголия, маме? Когато някое бебе заплаче, всички жени наоколо си повдигат блузите и почват да скачат, за да им се друсат гърдите. И бебето веднага започва да се смее. Действа безотказно на всички тъжни деца.

Коко, моят малък философ размишлява:

- Ясно. Сигурно чичкото е монголец и е много тъжен.

За монголец не знам, но за другото детето е право. Трябва да си много тъжен чичко, за да платиш на две двайсетинагодишни момичета да подскачат около теб цял уикенд, за да се стоплиш мъничко от тяхната младост.

"Заедно в час" вече 6 години работят за равен достъп до качествено образование на всички деца в България. Публикуваме позицията им след края на националното външно оценяване и държавните зрелостни изпити тази година. Решенията, които предлагат, са логични и осъществими.

 

Месец след провеждането на външното оценяване след IV и VII клас и матурите след XII клас обществената дискусия около тях затихна. Подобно на предишни години, и през 2017 г. дебатът се ограничи основно до мерките срещу евентуално преписване, статистиката за оценките и класацията на училищата, чиито ученици са изкарали най-много точки. Съществените въпроси след националните изпити, които би трябвало да покажат състоянието на българската образователна система, обаче са много отвъд простото изреждане на числа. Те включват това как са се справили отделните училища – а дори и класове, спрямо предишни години, кои мерки за повишаване на резултатите са проработили и кои – не, измерва ли този формат на изпитите уменията и знанията, нужни за успешна реализация в 21 век. Задаването на тези въпроси е ключово, за да може външното оценяване и зрелостните изпити да постигнат по-важната си цел от това да класират училищата и учениците. А именно – да дадат насоки за повишаване на качеството на образованието в България.

КОИ УЧИЛИЩА ДАВАТ ПОВЕЧЕ НА УЧЕНИЦИТЕ?

За седмокласниците в основното училище „Васил Априлов“ във врачанското село Хърлец последната учебна година е била посветена на изпитите от националното външно оценяване повече от всякога. Учениците са хвърлили огромни усилия да се подготвят – с участия на състезания, допълнителна работа след часовете и маратон от пробни изпити. За да излязат от тази една година много по-уверени в себе си, с умения за постоянно учене и с по-ясна представа какво им предстои.

ОУ „Васил Априлов“ не влезе в публично обявените класации след излизането на резултатите от матурите. Значи ли обаче това, че неговите ученици и учители са постигнали по-малко от тези на езиковите и математически гимназии от големите градове, които традиционно са на първите места по успех?

Подобно на негъвкавата система за оценяване в училище, националните изпити също не отчитат множеството фактори, които влияят на постиженията на учениците в различните видове училища и региони на страната. Като например достъпът до частни уроци, количеството книги вкъщи, ангажираността на родителите и техните финансови възможности. Така, от една страна матурите и външното оценяване формират класации, в които училищата са класирани далеч не само по резултата от работата с учениците в самите учебни заведения. От друга, анализите на изпитите пропускат да отбележат напредъка на училища, които макар и да са много извън „Топ 10“, са повишили в пъти успеха на учениците си.

АДЕКВАТНИ ЛИ СА ФОРМАТЪТ НА ИЗПИТА И СИСТЕМАТА ЗА ОЦЕНЯВАНЕ?

Макар темата за развиването на умения вместо зубренето на теория да е актуална от години, изпитите продължават да мерят второто – заученото, а не наученото. Шестица на матурата или външното оценяване съвсем не означава, че младият човек ще може да се справя в живота след училище и че е усвоил ключовите за 21 век умения като работа в екип, аналитично мислене, решаване на проблеми и комуникационни умения. Докато финалните изпити не започнат да мерят точно тези компетентности, няма как и обучението в училище да се ориентира спрямо тях – учителите в крайна сметка имат задачата да подготвят учениците да покрият изискванията, които държавната политика е поставила.

Освен съдържанието, ключов момент е и системата за оценяване на изпитите. Според скалата на матурите след XII клас оценка среден (3) – и съответно диплома за завършено средно образование, се получава при 23 точки от общо 100. Седмокласниците, изкарали само 16 точки от общо 65, пък минават със среден (3) външното оценяване накрая на основното си образование. В развитите образователни системи критериите са значително по-високи и бариерата за минаване на изпита обикновено е при покриване на поне 50% от знанията – а не на едва 20%.

ЗА КАКВО СЕ ИЗПОЛЗВАТ РЕЗУЛТАТИТЕ ОТ ИЗПИТИТЕ?

След представянето на резултатите от изпитите след седми клас в началото на юни разбрахме, че най-добре са се представили учениците от София-град, Смолян и Варна, а на последните места са Ямбол, Ловеч и Сливен. Макар като цяло средните резултати да са по-високи от миналогодишните, двойките по математика са над 13 хиляди, а по български език – близо 8 хиляди.

По-важното обаче е какво стои зад тези числа. Има ли например добри практики от Смолян, които могат да помогнат и на учениците от Ямбол да повишат резултатите си? Къде прекъсва връзката с математиката и каква подкрепа могат да получат учителите, за да помогнат на учениците си да успеят? Какви са перспективите пред тези хиляди деца, които не са достигнали базовото ниво на основното образование?

При обявяването на резултатите екипът на Министерството на образованието и науката обеща промени в няколко посоки. Планира се създаването и поддържането на база данни за постиженията на всеки ученик, за да се проследява неговия напредък. Трябва да има и анализи и на регионално и училищно ниво, които да са база за регионални политики и училищни програми за преодоляване на пропуските. Ако тези планове се осъществят, това може да е първа стъпка в посока по-адекватно използване на резултатите от националните изпити.

КАК ДА СЕ ЗАПЪЛНИ ОГРОМНАТА ПРОПАСТ МЕЖДУ ПОСТИЖЕНИЯТА НА УЧЕНИЦИТЕ?

Всяка година матурите и изпитите след седми клас доказват един от най-сериозните проблеми в българското образование – огромната пропаст между постиженията на учениците от различните видове училища. Докато средният успех на дванайсетокласниците от профилираните гимназии (езикови, математически, хуманитарни) на задължителната матура по български език е 5,01, връстниците им от професионалните гимназии (бившите техникуми) изкарват 3,79.

Неравният достъп до качествено образование спира развитието на потенциала на огромен брой български деца и силно ограничава възможностите им за реализация в бъдеще. Нещо, което България не може да си позволи, ако иска икономиката и обществото й да вървят напред.

И НЯКОИ ОТГОВОРИ

Възможните решения на тези въпроси се обсъждат вече от години сред експерти в сферата на образованието и в голямата си част не изискват големи усилия да бъдат приложени. Ето някои конкретни идеи за промени, чиято полза е била доказана през изследвания и практически опит:

  1. скалата за оценяване на националните изпити да е една и съща всяка година, така че да може да се направи реална диагноза на развитието и качеството на образователната система;
  2. да се отчита добавената стойност на училищата (заявка, която и новият екип в Министерството на образованието и науката направи) и те да бъдат поощрявани да я повишават;
  3. промяна на съдържанието на изпитите в посока измерване на уменията за успех на 21-ви век (като работа в екип, комуникационни и аналитични умения);
  4. отчитане на всички фактори, които влияят на постиженията на учениците в дадено училище;
  5. разпространение на добри практики на училища и отделни учители, които могат да са в помощ на техни колеги.

Заедно в час е неправителствена организация, която работи за осигуряването на равен достъп до качествено образование на всяко дете в България, независимо от населеното място, в което живее, училището, в което учи, етническия му произход и социално-икономическото положение на родителите. За тази цел организацията привлича и внимателно подбира мотивирани и опитни специалисти с високи постижения от различни сфери. В рамките на двугодишна програма за професионално и лидерско развитие те получават целенасочено обучение и подкрепа да работят като учители на ученици от уязвими общности в училища в цялата страна. Организацията изгражда силна общност от настоящи, завършили участници и ключови партньори от всички сектори, за да подпомогне наистина и дългосрочно достъпа до качествено образование на всяко българско дете.

Автор: Ина Зарева 

В прахоляка на делника, в истерията на трафика, в умората на рутината иззад ъгъла неизменно се подава едно от онези магазинчета – оазиси, в които влизаш и потъваш целия. Дали ще са пълни с цветя, сувенири, картини или всичко накуп, те игриво те дръпват за ръка от сивия тротоар и те гмурват в пълноцветието си. В тях никога не работят безлични хора, които са там само, за да продадат стоката си. В тях посрещат вълшебници, с които искаш да разговаряш поне толкова дълго, колкото и разглеждаш изяществата наоколо.

При последното ми подобно спасяване, ме посрещна слънчева и одухотворена жена, която простичко каза:

- Не може да не се грижим за душите си. Недопустимо е. Всеки трябва да намери какво го радва. От мен си купуват цветя, аз пък си купувам поне по една книга всеки ден. Иначе работя друго, на смени съм. Но веднага щом приключа там, идвам тук. Не печеля почти нищо, обаче душата ми така ликува да е тук.

Грижим се за телата си – избираме все по-здравословни и все по-екзотични храни; тренираме все по-атрактивни спортове; обличаме се във все по-естествени и разградими материи. Ходим на спа, масажи и всевъзможни процедури.

Грижим се материалностите ни – работим все повече и повече; пишем служебни имейли от плажа; печелим, влагаме, издигаме се.

Грижим се за всичко около нас – семейство, близки, приятели, колеги. Отдали сме целия си живот да сме на тяхно разположение.

Грижим се понякога дори за духа си – вярваме, молим, разкайваме се, търсим, намираме.

Единственото, за което не само забравяме да се грижим, но и непрекъснато се оплакваме е душата ни – „Ще ми се пръсне душата!” „Тежко ми е на душата”; „Болно ми е на душата”; „Душа не ми остана”; „Изгоря ми душата”.

Душата не е егото, което все се мери, сравнява и иска. Душата не е тялото, което трупа или линее. Душата не е и духът на живота, който имаме даром.

Душата е най-вътрешното ни, най-дълбокото ни, най-нашето си аз.

Тя съдържа всички: килограми смях, страници книги, ноти музика, километри цветове, лумени любов, литри нежност, секунди щастие и декари мъка, които сме имали в живота си. И всичко това е събрано, натъпкано и пресовано едва в 21 грама – колкото учените смятат, че тежи душата ни.

Ако все успяваме да пропуснем и омаловажим необходимостта от хубави неща, с които да я храним, то страданията никога не я подминават – физически или не, те преминават през лакмуса й и дори, когато сетивното отдавна е преминало, болката в нея остава. Обидата остава. Горчивината остава. Заседнали там, те започват да разболяват тялото и ума. Страданието на плътта все някак се преживява, но за душата се оказва толкова важно да е добре, че за целта във всички вярвания и религии се полагат множество специални ритуали и грижи. За жалост, едва след като вече е напуснала земния свят.

Колкото повече вярваме в нейната вечност, толкова по-малко усилия влагаме за нея приживе. Пренебрегваме себе си, любимите си, нараняваме се, обиждаме, унищожаваме непрекъснато частички от тази наша необятна душа.

Омаловажаваме непрекъснато нуждите и мъките й. Смятаме, че щом се грижим физически за охолството на децата ни или на възрастните ни родители, те нямат право да се оплакват. От какво има да страдат – та нали всичко им е подсигурено?! Казваме грозни думи, крещим, затръшваме врати, разплакваме, но винаги намираме оправдание за себе си и никога не се връщаме обратно на мига. Чакаме да ни мине, да ни се извинят, да забравят. А понякога това е последното, което душата на човека поема от нас. На следващия ден него го няма. Внезапно или очаквано. Горим за кратко в чувство за вина, после пак се оправдаваме, пускаме се с все сили в истерията на делника и се стараем да не си спомняме.

Един погребален агент веднъж ми каза, че всички хора умирали със свити в юмруци ръце:

- Много мъчно излиза душата, с много болка и затова така. После изпъваме ръцете, за да изглеждат спокойни в смъртта си.

Колко ли точно тежат тези 21 грама? Дали натежават от повече километри любов или от килограм лоша дума? Дали болната душа боли повече от усмихнатата? Дали празната излиза по-трудно от пълната? Никой не знае. Но за всеки случай, гмурнете се днес в едно от онези магазинчета и си отпуснете душата. И не се разделяйте с никого гневни и обидени. Просто така, за всеки случай.

Препоръчваме ви още:

Денят, в който пораснах 

Докато чакам, просто живея 

Нещичко за любовта

 

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам