Автор: Зенон Саркисян

Мария имаше син Хари със синдром на Даун. Веднъж Мария беше в кухнята и готвеше, когато той се приближи до нея. "Мамо, какво се е случило с мен?"- попита той. Мария пропусна въпроса - в първия момент не разбра какво я питат. "Какво се е случило с мен? Какво се е случило с Хари? "Мария се вслуша сега. Тя го попита какво има предвид. "Какво се е случило с мен? Бях ли в катастрофа? Колата катастрофира ли? Някой нарани ли Хари? Какво се е случило с мен?" Как ще обясниш на сина си, че синдромът на Даун не означава, че нещо не е наред? Мария осъзна въпроса. Как да отговори на подобен въпрос? "Искаш да кажеш, защо ви е трудно да учите? Искаш да кажеш какво е станало с мозъка ти?" "Да", отговори той. "Какво се е случило с Хари?" 

Как ще обясниш на сина си, че синдромът на Даун не означава, че нещо не е наред?

В този момент вдъхновението й дойде. Майката на Хари го заведе в другата стая, седна с него на дивана и сложи ръката си около него. Мария каза на сина си, че нищо не се е случило с него. Тя му каза, че Бог прави всеки един от нас малко по-различен от всички останали и че той прави така, че всеки да е добър в някои неща и не чак толкова добър в други. Тя каза на сина си, че Бог е направил хората като него да обичат лесно останалите и че Хари е по-добър в обичането отколкото почти всички нейни познати. "Разбира се, че е трудно за вас да учите," казала тя, "Но това не беше катастрофа. Никой не те е наранявал. Ти не си се разболял. Нищо не се е случило. Синдромът на Даун не означава, че нещо не е наред. Бог е направил трудно за вас да се учите, но той е направил по-лесно за вас да обичате. И това е много по-важна работа. Вашата работа е да обичате хората и ти си най-добрият човек, когото познавам за тази работа. "

Това беше всичко, което Хари имаше нужда да чуе. Той научи, че синдромът на Даун не означава, че нещо не е наред. Нямаше нещо нередно с него. Той имаше работа за вършене и я вършеше добре. Хари се усмихна, майка му също.

Те бяха в страната на вечно усмихнатите хора.

Денят, в който всички се научим да ценим живота толкова, колкото тези редки хора с бонус хромозома, ние ще разберем, че синдромът на Даун не означава, че нещо не е наред. Тогава светът ще бъде едно по-добро място.

Децата със синдром на Даун освен, че имат таланта да обичат повече се изпращат там където има майки с голямо "М". Тези вечни деца са също като лакмус - индикатор за установяване на добрите хора.

Хората пък като нас със симетрични двойки хромозоми нека се замислим дали не прекаляваме с нетърпението си, с мрънкането си, с мразенето, с оплакванията, че нямаме късмет.

Напротив късметлии сме по рождение и единственият ни дефицит е по-малкият ни талант да обичаме. :-) Както и много често сме лакмус за установяване на кисела среда и се оцветяваме в червено.

Понякога сме и прекалено симетрични. Прекалено смятащи. Прекалено прeкалени...

*************

Прочетохте ли Светът на Мария?

Препоръчваме ви и Това, което няма да ви кажат.