Като всички нормални хора се замислям понякога какъв е смисълът да сме тук. И най-вече какъв е смисълът да осъзнаваме, че сме тук. Няма как смисълът да е просто да се възпроизведем, или да преживеем една-две-три големи любови, или да оставим нещо добро след себе си, макар че всичко това ни вдъхновява и мотивира.

Все повече вярвам, че смисълът вероятно е да научим разни уроци. Някои ги учат бързо и лесно, за други се случва по-трудно, но това не ме учудва особено. В крайна сметка и в училище е така – едно хлапе ще се научи да чете за месец, а друго ще срича и във втори клас. Някои пък си идват научени и помагат на останалите, също като в живота.

От кои съм аз, в такъв случай? Вероятно от тези, които имат да учат много. Особено ако вземем предвид факта, че от децата си учим най-сериозните уроци. А с четири деца толкова различни по нрав и емоционалност всеки ден уча по нещо. В началото си мислех, че работата ми е аз да ги уча, но с времето осъзнах, че се случва точно обратното. И да ви кажа, олекна ми някак. На този свят винаги е по-лесно да се приемаш като ученик, отколкото учител. И грешките си прощаваш по-лесно, и към провалите си по-снизходителен. А когато си научиш урокът добре, може и да получиш шестица от съдбата.

Какво научих от децата си?

Научих се да не съм егоист. Отраснала съм като едно дете, дългоочаквано и желано, и в детството ми бях напълно убедена, че светът ми принадлежи. Не знам дали все още нямаше да живея с тази мисъл, ако момчетата не се бяха появили в живота ми един по един, за да ме научат, че дори самата аз не съм единствено своя. Трябваше ми доста време да се науча да споделям всичко – от шоколадовите бонбони до времето си. А още толкова ми трябваше да изпитам и радост от всичко това. Защото когато разделиш света си с някого, той не става по-малък за теб. Само по-пълен и цветен.

Научих се да съм смирена. Бях самовлюбена и самонадеяна в младостта си. Вярвах единствено в собствената си правота и задължително исках да взема връх в спора. Все трябваше да стане на моето. Но след като смениш определен брой памперси, няма начин да не изгубиш малко от гордостта си. Особено когато осъзнаеш, че най-ценните ти умения са да пускаш мляко и да пееш не съвсем фалшиво трийсет детски песнички. Да не говорим колко е трудно да се правиш на голямата работа със сополи и лекета от сок по роклята, трохи в скута и парченца плодове в косата. Но смирението има едно много по-дълбоко измерение от това. Децата ме научиха да обичам и ценя друг повече от себе си. Научиха ме не само да изслушвам, но и да се вслушвам. Научиха ме, че светът е един и същи, независимо дали го гледаш от високо, или отдолу-нагоре. Научиха ме още, че не е срамно да отстъпиш пред някой по-слаб от теб, дори пред някой зависим от теб. Но най-вече ме научиха, че в смирението има повече достойнство отколкото в гордостта.

Научих се да съм предпазлива. Преди да стана майка, имах чувството, че съм безсмъртна. Не се плашех от нищо и бях готова да опитам всичко, което ми вдига адреналина. Карах мотор без книжка, разхождах се по парапета на терасата, правех купища забавни и безсмислени глупости, поемах всякакви ненужни рискове. Не се чувствах отговорна за живота си и дори не го взимах на сериозно, просто му се радвах. Когато станах майка, осъзнах, че нося отговорност и за друг живот, който ще бъде свързан с моя още дълги години. Никога не ме е било страх от смъртта, винаги съм я приемала като тъмен коридор към нещо ново и непознато. Но ме е страх от празнотата, която ще остане след мен в живота на децата ми. Те ме научиха да ценя живота си не просто като дар свише, а като част от тяхната съдба и предпоставка за тяхното щастие.

Научих се и на много други неща, като например да оригвам бебе, да меря температура с опакото на дланта, да превързвам рани, да готвя едновременно на три котлона, да отстранявам петна и да правя мъфини с подръчни материали. Но най-важният от всичките ми уроци вероятно е, че се научих да съм щастлива. Щастието е едно твърде ефимерно понятие, което всички си представят различно, а някои са убедени, че е напълно недостижимо. Децата ме научиха, че не е нужно да го преследвам трескаво. Та то се случва постоянно и навсякъде около нас, а най-вече вътре в нас. То е в детската ръчичка, която приляга в моята длан толкова точно, че все едно е правена по калъп. В беглата усмивка на любимия човек, докато се навежда да погали леко запотената детска главица на възглавницата. В онова леко трепване на сърцето, когато порасналото ми момче закъснява  и вече почвам да се притеснявам, а в този миг то се появява на вратата с дежурния вик „Мамо, какво има за вечеря?“. Щастието е в смисъла, който придобиват и най-дребните ежедневни грижи, които полагам за семейството си, за да им доставя радост. Както и в малките бягства, които си осигурявам, за да си почина от тях.

Още много уроци научих и много ще уча тепърва. А моите малки мъдри учители се смеят, цупят, растат и беснеят, без ни най-малка представа, че и тяхното предстои. Някой ден и те ще учат своите уроци, а аз ще гледам отстрани и ще се подсмихвам.

Да сме живи и здрави.

Като бебе спя много и се смея много. Когато не спя, мама ми пее „Бийтълс“, защото не знае детски песнички. Не ходя на ясла, защото съм в офиса с нея, където всички дружно ме детегледат, а аз тичам из коридорите и ям кламери. Мама не се плаши, но пък си пази снимките за спомен.

На 12 се влюбвам във музиката. Мама ходи с мен на концерти, на някои групи даже по два пъти. Лежим на тревата в Каварна и пием бира, а аз й казвам, че никога не съм била толкова щастлива. И никога няма да бъда по-щастлива. Тя ми се смее и си играе с косата ми.

На 16 блъскам врати и мълча. Мразя всичко и всички, и искам земята да се отговори и да ме погълне и да ме няма вече. Мама не се сърди. Търпелива е и чака. И чака. И ми дава повече, отколкото трябва да ми дава. Приятелите ми я обожават, а аз все не разбирам защо. Ходим по клубове, и пием бира, и слушаме музика, и се прибирам миришеща на цигари, а тя стиска зъби, но се оправя. И аз се оправям.

На 18 срещам любовта на живота си. На мама й е тъжно, когато нейното „вкъщи“, вече не е и моето „вкъщи“. Вече сме най-добри приятелки. Или винаги сме били, но аз чак сега го разбирам. Пием кафе и се кикотим на безумията на живота. Обикаляме калдаръмените улички на Париж и пием вино в малки бистра, планирайки следващото си приключение.

На 21 казвам, че ще се женя. Мама плаче. От щастие. После дълго се виждаме само във болницата, и аз за първи път в живота си й помагам, повече отколкото тя на мен. Няма я, когато си обличам роклята за първи път, но не пропуска нито един след това. Държи ми ръката, когато се ядосвам и ме разубеждава, когато искам просто да отидем и да се венчаем. Купува ми 180 бурканчета за сладко от диви ягоди и ме праща с баща ми да ги търся тези прословути ягоди. Танцува до последно, въпреки че я боли кракът, с всичките ми приятели, а на сутринта закусва с нас и повтаря каква късметлийка е, че детето й има такива прекрасни хора около себе си.

С мама сме късметлийки, че се имаме. И на 10, и на 22, и на 50 пак тя ще е човекът, за когото се сещам, когато ми се случва най-прекрасното или най-ужасното нещо на света. От нея знам как да правя сармички, как да си плащам сметките и как да обичам с цялото си сърце – от тук до луната и обратно, на двоен зиг-заг.

Яна Пеева

1. Те живеят в нощта

Не го пропускайте за нищо на света. Филмът е в пъти по-интересен от прехваления „Счетоводителят“ на Бен Афлек, който мен лично не ме впечатли чак толкова много. Разказва за банда бостънски гангстери по време на Сухия режим, но също така и за любов, компромиси, гордост, сблъсък на раси и предразсъдъци. Много смислен филм, макар и не чак дотам достоверен, но с малко от онази приятна атмосфера на „Кръстника“, която вменява достойнство, морал и чест на гангстерите или поне на някои от тях, и ги прави особено симпатични на публиката. Пристрастна съм към филма, не само защото го превеждах, а и защото е по романа на Денис Лихейн, един от любимите ми криминални автори. Много, много добър филм. Вярвам, ще се хареса и от женската аудитория, включително от такива като мен, които не обичат особено „мъжки“ филми.

2. Кучешки живот

Още един филм по роман – този път по бестселъра на У.Брус Камерън, който би трябвало да е настолната книга на всеки кучкар. Изобщо няма да ви заблуждавам, че филмът е по-добър от романа. Доста от тъжните истини в книгата са спестени, но за щастие това не разваля филма, просто го прави подходящ и за съвсем малки деца, още повече, че е дублиран. Ако сте от ревливите зрители като мен, носете си кърпички. И ви уверявам, че не бях единствена в залата, жената до мен подсмърчаше толкова силно, че накрая се разхълца. Има и доста забавни моменти, разбира се, но най-важното е, че е много, много човечен и затрогващ. Всички имаме нужда от някой такъв филм от време на време, дори да не сме кучкари.

3. Воевода

За този филм имаше доста противоречиви отзиви и отидох да го гледам със смесени чувства. Изненада ме повече от приятно. От всяка гледна точка е изпипан. Като историческа тематика, не е употребен за пропаганда, нито пък те изцежда сантиментално, при все че буди достатъчно силни емоции. Като сценарий, режисура, подбор на актьорите – невероятен, всеки образ беше достоверен, никой не ми се стори прееекспониран. Зорница София просто е родена за тази роля, нищо чудно, че не е намерила по-подходяща актриса. Музиката – невероятно въздействаща. Филмът е категория С, за деца над 12 години, но моето лично мнение е, че би стреснал и дете на 14 г. ако е по-впечатлително. Запомнящ се филм. Радвам се, че се случват и такива в българското кино, и тенденцията е да е все по-често. Една-единствена много малка забележка, която изобщо се колебаех дали си струва да спомена. Диалогът е изпъстрен с архаични изрази от епохата и диалектни думички, което е чудесно. Възрастните актьори ги произнасят с акцент, но младите… звучат точно като интелигентни кореняци софиянци. Трябваше леко да да се поработи върху някои звуци, щеше да е просто убийствено автентично. Филмът не ми се стори патриотарски въпреки очакванията ми. Може би по-скоро малко феминистки, но по един много затрогващ начин. На излизане си казах: „Суфражетките ряпа да ядат. Какви българки си имаме.“

4. T2 Трейнспотинг

Тук трябва да съм много внимателна, за да не пусна спойлери. Имах честта да го гледам преди всички останали по единствената причина, че ми го възложиха за превод. За всички фенове на Трейнспотинг – филмът е достойно продължение и никой няма да остане разочарован. За мен е от малкото продължения, които превъзхождат първия филм. Ще видите отново любимите си герои – малко поостарели, малко по-отчаяни от живота, но също толкова харизматични, запомнящи се и забавни. И всички те са се развили в посоките, заложени в „Трейнспотинг“, което ги прави още по-достоверни. В същото време всеки от тях ще успее да ви изненада. За тези, които не са гледали първия филм – не е задължително да го гледате непременно преди втория. Цялата картинка ще ви се изясни. Ролята на Анджела Недялкова е ключова, а самата тя е много истинска и съвсем в свои води между звездите. Има и диалог на български, което ще е много приятна закачка за нашата публика. Саундтракът е невероятен, както и кинематографията, не че някой се е съмнявал в Дани Бойл и екипа му. Ще чакам отзивите ви за превода, дано ви хареса, доста си поиграх с него.

Както виждате, единственото общо между тези четири филма е, че всички са по известен роман/разказ и че страшно много са ми харесали. Макар да са твърде различни, във всеки от тях намерих нещо въздействащо. Моля също така да имате предвид, че пиша това ревю само и единствено от гледната точка на любител на киното, без никакви претенции на критик или професионалист. Моята експертиза засяга само превода и субтитрите, оттам нататък съм просто зрител, който споделя впечатления.

Лиза била психиатър. Дали е добра, Интернет мълчи. Дали е луда, също.

Но забелязала, че Фейсбук й предлага за приятели…собствените й пациенти.

Без да му пука за лични данни, лекарска тайна или пък списък с телефони.

Какво си е казала Лиза с тях – не знам.

Наскоро обаче един инцидент във Фейсбук ме накара да си мисля, че скоро и аз ще се сприятеля с въпросната Лиза.

За да разкажа историята, първо трябва да повдигна полата на онлайн журналистиката.

Дали от там се носи приятна миризма, не знам, всеки има различен опит. Тя обаче крие една малка тайна. За да привлекат читатели, повечето сайтове разчитат на „Фейсбук“. Както знаем обаче, социалната мрежа е мръсна гад и иска да печели пари. За да я излъжат, повечето онлайн медии правят фалшиви профили (затова ако сте грозен като кмета на Симитли се замислете защо някаква наточена мадама ви иска приятелство).

Речено-сторено, и в нашия сайт си създадохме „аватар“.

Кръстихме го Дарина. Всеки аватар обаче трябва да има някакъв живец и действие, за да привлече „клиентела“.   Затова назначих един дебеличък македонист от ВМРО да отговаря за профила на Дарина.

 И девойката тръгна по наклонената плоскост.

Македонецът всеки ден пускаше нов статус – Дарина отиде на море, забавляваше се на заведение с приятелки, качи се даже на Мусала, милата. После я хвана мускулна треска.

А мъжете в профила й валяха като зайци. Голи, облечени, с ножове, телефони и доста по-интимни части в ръката.

Македонецът видя толкова мъжки членове, колкото и Салвадор Дали не е сънувал.

Това, което го вбеси най-много обаче беше един скопски доктор на науките, който също налетя на наша Дарина. Нашият македонист обаче тия ги режеше като кисела краставица с изречението „Аз си общувам само с българи“.

За да не го отцепят обаче, на другите трябваше да отговаря. На едни пишеше, че е ангажирана и има приятел. Други лъжеше, че е бременна. На трети дори правеше комплименти.

А всеки обед пиеше по четири бири, че да има сили и енергия да води „полов живот“ във Фейсбук.

Дарина за норматив събра близо 2 000 последователи.

И тогава последва шок. Нашият аватар получи предложение да стане проститутка.

Всичко започна с един невинен разговор.

-Здравей. как си?

– Благодаря, добре, пише македонецът, обнадежден, че за първи път му пише жена, руса и от Варна.

– Ти във Варна ли живееш?

– Не, в София, ама често се прибирам.

– Жалко, надявах си да си във Варна че евентуално да ти предложа една оферта. То е малко деликатно и не е много за тук, за едни ангажименти става въпрос. Едно частно парти конкретно.

Тук македонецът започва да усеща накъде бие вятърът и пита:

– Свързано ли е задължително със секс?

– Да.

След тази кратка увертюра следва и истинската оферта.

„Хората са много сериозни и плащат добре. Аз ги познавам, само един не съм го виждала. 30-35 години средно. Най-общо казано са мутрички, няма да изпадам в подробности с какво се занимават, татуси, мускули… Общо са 5-ма. 4-мата ги знам отдавна, стари клиенти са ми. Стабилни момчета, ще има бяло, висококачествено в изобилие. От снимките ми се видя точна и широко скроена, а аз рядко греша за подобни неща.

Аз по принцип си имам приятелки, но сега са или в чужбина или на Слънчака. Партито ще е на една вила близо до Варна. Ангажиментът е от около 22 вечерта до към 4 сутринта, това са 6 часа. Както казах те са 5-ма, стабилни са, няма простотии, става купон, искат 3 или 4 мацки. Ако сме 3 х 2000 на мацка, ако сме 4 х 1500, аз трябва да определя колко да сме след като го обсъдя и с другите мацки. Обикновено оставят и бакшиш. До сряда искам да съм определила екипа. Едната ми приятелка е сигурна, тя е малка, но е голяма звезда напоследък. На 20 е и е много надъхана за пари, така че ние с нея сме за идеята да сме 3. Визията не е всичко, сигурно и ти го знаеш.

През годините ме научиха, че може да се разчита на мен за цялостна организация на събитията. Аз съм почнала от танцьорка в дискотека. Те този тип ангажименти не излизат всеки ден, но напоследък основно за такива ме търсят, защото съм се специализирала. Такива за по час, два с по един не са ми приоритет. Пускам ги на малката. От една такава оргия си тръгвам с по 3 хилядарки средно. Дали ще го правя с един или с 5 за мен няма особена разлика“.

Тук дори македонецът замлъкна. И аз замлъкнах.

Сетих се за стотиците Дарини от знайни и незнайни места, онези Дарини с прилепналите дънки, високите обувки, прилепчивия грим, които щракат с пръсти в софийските дискотеки.

Или пък онези Дарини, които с таблетите в ученическите раници търсят любовта във Фейсбук, не фалшивата и тази от лексиконите, а онази, истинската.

За нашите малки Дарини, Марини, Анита и Марийки в 6-ти, 10-ти или 11-ти клас, които не знаем какво правят в мрежата и кой ги дебне от другата страна.

Замислих се колко е гнусно да превърнеш в бардак точно тази Мрежа, чиято основна цел е да споделя общо пространство с приятели и хора с еднакво мислене.

Отвратих се.

А относно Дарина, в крайна сметка реших да я оженя. Сигурно скоро ще роди. Сега с нея се сприятеляват майки. И честно да ви кажа, почитателите й не намаляха, а напротив – почти се удвоиха. Очаквам някой ден да оживее наистина. И да я срещна на улицата.

За да й кажа от какво всъщност се е отървала.

Автор: Ловеца

Гледам си интервюто при Доника Ризова сигурно за пети път вече (ох, тази Доника, много красива жена, с едно такова благородно излъчване, и финес, и женска сила, изпълни ми душата, но това е друг въпрос). И се улавям как въпреки че съм живяла двайсет години в София, един такъв лек пловдивски акцент все още се хваща в говора ми. Вярно, не казвам вече „тилифон“ и „пипируда“, но почна ли да говоря по-бързо, всички „ди“ и „ти“ се смекчават и веднага лъсва кореняшката ми пловдивска жилка от пет поколения назад. А на всичкото отгоре една приятелка най-добронамерено ми писа да взема да си поработя върху дикцията, ако мисля за нови изяви.

 Ами, няма да работя върху дикцията си и ще ви кажа защо.

 Преди двайсет години с Ванката дойдохме в София в един късен неделен следобед с бързия влак от Пловдив, защото по онова време нямахме кола, но за сметка на това имахме тригодишно момченце, два очукани куфара от майка ми и много мечти. Аз започнах работа веднага, а той все още не знаеше какво ще прави, но знаеше, че където съм аз, там е и той. Първата ни квартира беше толкова стряскащо мизерна, че се страхувах да заведа детето да живее там, да не пипне някоя туберкулоза. Диванчето в хола напук на всичките ни битки с прахосмукачката вдигаше облаци всеки път, щом някой се опита да седне на него. Изглеждаше малко като този кино ефект с мъглата – сещате ли се? Сядаш и някой ти пуска мъгла с машината. Само че беше чист прахоляк натрупан от поколения квартиранти. Кой знае какви истории би разказало въпросното диванче, но така и не ни проговори, само скърцаше и скрибуцаше, когато някой се осмели да приседне на него, с ръка на устата, за да не гълта повече от допустимата норма акари. А тоалетната пък имаше собствен живот. Всеки път, когато решавахме да поведем нова война с него, нахлузвахме по два чифта гумени ръкавици и грабвахме препаратите, но животът продължаваше да излиза, да извира от тръбите – слузесто-бактериален, гнусно жълто-зелен, парцалесто-формен и неподвластен на човешката химия. И ние се предавахме. Може би накрая посвикнахме с него и дори се шегувахме дали не си мисли, че е нашият домашен любимец и дали ще страда за нас, когато се изнесем. Не знам кой наследи нашата тоалетна фауна, но се надявам да се грижи добре за нея.

В такива условия започна нашето столично пребиваване, но не си мислете, че се оплаквам от онези времена. О, далеч съм от тази мисъл. Имаше толкова романтика, толкова смях, толкова любими приятели, с които споделяхме „Керацудата“ за три лева и наденичките от Женския пазар. А всеки петък вечер хващахме влака за Пловдив, за да видим как е нашият Теди, когото бях оставила при майка ми, докато намерим по-човешка квартира, и всяка неделя вечер се връщахме обратно у дома, отново с бързия влак. А веднъж си говорихме с Ванката нещо за това постоянно пътуване София-Пловдив-София, че го караме съвсем като студенти и явно още си ни тегли към родния град и не се чувстваме у дома си в София, и аз му казах съвсем същото, което онзи ден ме посъветва моята софийска приятелка след интервюто.

– Виж какво, Ванка, трябва да поработим върху дикцията си, особено ти. Докато говорим с този пловдивски акцент, никой няма да ни приема сериозно. Винаги ще си останем провинциалисти, дошли в столицата от някой малък град.

Пеев нищо не каза, само се ухили широко, и даде вид, че се съгласява с мен. Но само привидно.

При следващото пътуване към София, купето пълно с народ, всякакви хора имаше, и студенти, и по-възрастни, ние сме се свили двамката на най-любимите ни места до прозореца. Аз чета книжка, той зяпа навън и излиза да пуши в коридора от време на време, прескачайки крака и чанти с багаж. Всички мълчат, влизаме в София и Пеев изведнъж се обажда.

– Ей, тая София много голям град бе.

Поглеждам го аз, напушва ме смях отвътре, защото знам, че нарочно го прави. Хората също го зяпват, а той продължава, докато минаваме през „Подуене“:

– Глей, глей к’ви са релси, к’ви са блокове, к’ви са лампи!

И на всичкото отгоре цъка с език като дивен селянин. Почвам да се хиля и го скастрям мъничко:

– Иване, моля те, млъкни.

– Ма как шъ млъкна! Ти такоа чудо кога си виждала на село? Фърляй я тая книга и глей тук Софията, че кой знай кога шъ додим пак… Ей, тая София много голям град бе!

Докато слязохме на Централна гара да си хванем тройката за квартирата, цялото купе цъкаше и се хилеше:

– Ей, тая София много голям град бе.

Тази случка си я спомням винаги, когато някой се опитва снизходително да дели хората на такива от провинцията и такива от жълтите павета. Софиянци, пловдивчани, габровци или ямболии, всички идваме от едно място и на едно ще отидем. Пътят дотам е по-важен. И се радвам, че редом с мен върви човек, който вярва, че мога да стигна далече, но и не пропуска да ми напомни откъде съм тръгнала.

А предаването на великолепната Доника може да видите тук 

Признайте веднага дали се разпознавате. Ако е така, бързо се коригирайте, защото лекарите са хора, а не машини, и предпочитат да работят с приятни и отзивчиви пациенти. От друга страна, като се замисля, може би не трябва да бъдем и твърде приятни пациенти, защото току-виж решили, че искат да ни виждат по-често и умишлено ни лекуват бавно и полека.

Но както и да е. Според мнението на лекарите, ето кои са най-неприятните пациенти.

1. Побойниците. Няма две мнения, че тази порода пациенти, която напоследък е модерна в България е най-неприятната за лекарите. Извинявайте, ама не върви човек да е учил десет години, после да е специализирал, да е отдал живота си в служба на човечеството за доста скромни пари и на всичкото отгоре някой да му скача на бой, защото не е доволен от работата му. Ало, побойниците! Ако не сте доволни, съдете доктора! Не го бийте, че накрая в медицинска академия ще вкарат в програмата един курс по кикбокс и тогава да видим кой кого!

2. Досадните. Тези са далеч по-безобидни от побойниците, но никой лекар не им се радва. Представете си, че сте отишли на театър с любимата, а някоя притеснена мама е забелязала пъпка на дупето на детето и ако веднага не разбере причината, ще вземе да й спре кърмата. Или пък най-после сядате за спокойна вечеря със семейството след тежкия работен ден, посягате към вилицата и в този миг ви звъни някоя баба да ви съобщи, че запекът й никак не се повлиява от сини сливи и спешно трябва да й предпишете лаксатив. Да видим как ще ви се услади кебапчето после. Така че ако ще звъните на доктора по спешност, нека да е с много основателна причина.

3. Потайните. Тези пациенти са най-опасните. Според тях лекарят трябва сам да разбере какво не е наред и да им постави точната диагноза, без да разполага с нужната информация. Понякога крият от срам и неудобство, друг път от чист инат, ей така да пробват дали лекарят е „истински специалист“. Нещо ги сърби, нещо ги боли, ама точно какво, питайте звездите. Имат си и хронично заболяване, но ти какъв доктор си, ако не можеш да отгатнеш сам? Не става така, дами и господа. Ако искате докторът да ви постави диагноза без да ви разпитва, по-добре вървете на ветеринар. И шегата настрана – на адвокат и на лекар всичко се казва и всичко се показва. Иначе може да загазите много сериозно.

4. Отворковците. Те нямат медицинско образование, но братовчедка им е медицинска сестра, а на кумовете големият син учи за зъболекар. Освен това са прочели всички форуми и статии по темата и са готови да поставят диагнозата по-бързо от лекаря. Постоянно се съмняват в препоръките му, сумтят неодобрително, почесват се и кривят уста, да ги пита човек защо са отишли на лекар, като чичко Гугъл знае всичко. Много е хубаво да четете и да се образовате, но все пак нека лечението ви се назначава от човека, който е учил за това. А ако чак толкова ви влече, никога не е късно да запишете медицина. Само да ви стиска.

5. Непослушниците. Те са нещо средно между потайните и отворковците. Отиват на лекар, назначават им лечение, после се връщат вкъщи, прочитат упътванията, ровят в интернет и решават, че дозата им е голяма или малка, че срокът за прием на медикамента е къс или дълъг. Или просто изобщо не взимат лекарството и вместо това се церят с една рецепта, дето бабата на съседката цял живот с нея се лекува и вижте как доживя до 97 години. А когато състоянието им се влоши, не смеят да си признаят пред лекаря какви са ги натворили, в резултат на което той решава, че лекарството не им действа и го сменя или увеличава дозата, а може да смени и диагнозата. Ако и вие сте от непослушниците, следващия път не лъжете лекаря. Да не стане да отидете за болно гърло и да ви оперират от апендицит.

Няма съмнение, че никой не обича да ходи на лекар и дано по-рядко ни се случва. Но когато все пак се наложи, не правете като гореизброените. Не само защото лекарската професия заслужава уважение, а и защото е в наш интерес. В крайна сметка отиваме на доктор, за да се излекуваме, нали така? А всеки лекар ще потвърди, че позитивната настройка и доверието на пациента е половината лечение. Да не кажем цялото.

Ако сте пропуснали статията за 5 причини да сменим педиатъра, може да я прочетете тук.

Вчера се сблъсках с пореден случай на измама с дарителска кауза – този път за Хитрино. Една добродетелна госпожа прави ФБ група, за да събира помощи за пострадалите, но средствата отиват в личната й сметка. Подобни случаи направо ме втрисат, защото извършителите обикновено изглеждат толкова благи и смирени хорица, а всъщност спекулират грозно с човешкото нещастие. Кражбата е двойна – веднъж страда дарителят, и втори път – този, за когото са предназначени средствата и който никога не ги вижда, а понякога дори и не разбира, че е използван за примамка. А най-ужасното е, че хората се обезверяват и понякога изобщо се отказват да подкрепят каквито и да е каузи.

За да не се стига до това, няколко съвета към всички хора с добра душа, които искат да помогнат на някого.

1. Не давайте пари на ръка на улицата за картички и разписки за 2 лв. Почти винаги става въпрос за измама – каузата може да е истинска, но парите рядко стигат до нея. Не обвинявайте хората, които се опитват да ги продадат, най-често те дори не знаят, че някой ги използва. А сумата умишлено е толкова дребна, за да не попадне под ударите на закона.
2. Дарявайте с ДМС. Там документите подлежат на проверка от експерти от Фондация в помощ на благотворителността в България и Български дарителски форум и практически няма вероятност да ви измамят. Номерът е 17777. 90 и повече процента от дарението ви отиват за избраната кауза. За разходи по дарителската платформа се заделят 10 или по-малко.
3. Проверете каузата, която ще подкрепите. Има достатъчно утвърдени фондации и организации, дарявайте чрез тях. Ако фондацията ви е непозната, изискайте да ви предостави договор с пациента или родителите му. Ако от фондацията твърдят, че 100 процента от набраните средства отиват за каузата, най-вероятно ви лъжат. Всяка организация има определени разходи за администрация и издръжка, (сайтове, банкови сметки, популяризация и т.н), така че поне минимален процент ще трябва да се удържи с тази цел и в това няма нищо нередно.
4. Ако решите да дарите директно на пациент или родителите му, нека да е по банков път, това е най-сигурният начин. Прегледайте епикризите и договора за разкриване на дарителска сметка за лечение. Ето какво трябва да ви предостави пациента или родителите му:

– Акт за раждане или лична карта на болния

– Епикризи

– Оферта за лечение от болницата с планираните операции, разходите и банковата сметка на лечебното заведение. Документът трябва да е поименно за пациента. Ако офертата за лечение е издадена от посредник, а не директно от болницата, нямате гаранция, че дарението ви ще се използва коректно. Ако офертата не е за лечение, а за консумативи и лекарства, изискайте рецепти.

– Банков договор, който трябва да е с титуляр пациентът.

– Проверете има ли отказ от фонда за лечение на деца и по каква причина.

– Попитайте как ще се процедира със средствата, в случай че надвишат необходимата сума. В най-добрия случай банковият договор ще включва клауза, според която те ще бъдат изразходвани за лечението на друго дете/пациент в нужда. Лично аз предпочитам да дарявам за такива каузи.

5. Колкото по-широка подкрепа има дадена кауза, толкова по-вероятно е да е истинска. Но също така, толкова повече измамници ще се опитат да се „вържат“ за нея. Винаги търсете фондациите, които официално са ангажирани с каузата, а не случайни лица, които събират средства. Споделяйте призиви за помощ в социалните мрежи, само когато сте сигурни, че са достоверни. Иначе рискувате да подведете всички, които ви следват и ви се доверяват. По тази причина понякога отказвам да разпространя каузи, които не ми се струват достатъчно подплатени документално. Когато някой от нас сподели дадена кауза, той застава зад нея с името си. В цитирания по-горе случай на измама, въпросната особа кани други фб потребители за администратори на „благотворителната“ й група. За щастие няколко майки се усъмняват и я разкриват. Така че е добре да внимаваме и на какви групи ставаме администратори.
6. И накрая малко за ФБ измамите на дребно. Не се доверявайте на някого, само защото е ФБ приятел на ваш приятел. Възможно е да е приет случайно. Наскоро разчистих цяла група от абсолютно непознати хора, които съм приела, защото са приятел на приятел. Вероятно сте чували за схемата с американските военни, до един вдовци, които живеят на странни места и пишат на полуразвален български. Няколко мои приятелки попаднаха на такива. Пишат си с вас, печелят доверие и в един момент започват да ви се оплакват, или изведнъж изпадат в задънена улица и почват да ви молят за пари. Друга често срещана ФБ измама е, когато ваш приятел ви прати съобщение, че спешно се нуждае от пари. Обикновено са му хакнали профила, така че не се връзвайте без да сте говорили с него лично.

Изобщо „благотворители“ да искаш в социалните мрежи. Само че благата отиват в собствения им джоб. Когато попаднете на такива, изобличавайте ги смело. Не се притеснявайте да искате всички необходими документи и да проверявате информацията. Никой няма да ви се обиди, защото хората, които наистина се нуждаят от помощ, също не биха искали да дарите на някой измамник.

И не се отказвайте. Благодарение на вас всяка година десетки и стотици хора получават шанс за живот. Струва си.

Тази връзка не е просто генетична, тя е кармична. От момента, в който му връчат розовото вързопче, мъжът става едноличен собственик на дъщеря. Толкова едноличен, че ви е трудно да се доберете до момиченцето дори, за да го накърмите. Забелязвате, че таткото е в състояние да стои с часове край креватчето на бебето? В този момент той не чертае бъдещето му, не мисли за отговорностите си на родител. Не, просто се наслаждава на фината си ювелирна изработка. Какво съвършенство е постигнал с… тези две ръце!
Едва проходило, момиченцето обсебва напълно личното му пространство и време, но мъжът не роптае, напротив с удоволствие препуска из жилището яхнат от ненагледната дъщеря. Търкаля се по пода, защото тя е поискала да си играят на топки за боулинг и става все по-недостижим за собствените ви претенции към него като съпруг.
Постепенно нещата загрубяват, малката обсебва вашата страна на спалнята, а вие с подвита опашка, си завличате завивките в детската, защото дамата иска да спи при баща си, понеже имат да си говорят тайни неща.
Сигурно ви е направило впечатление, че по време на разходка никой от тях двамата не ви забелязва. Бащата и дъщерята се мятат от атракция на атракция, напълно самодостатъчни. Той е най-големият и щедрият мъж, който е виждала през тригодишния си живот, защото я носи на раменете си; пуска я на влакче по 6 пъти и бяга успоредно на релсите, да не би случайно неговото момиченце да се уплаши или отегчи – трябва да е наблизо, за да реагира.
Ненагледната тръгва на училище и по някое време звъни на баща си:
– Тате, Мишо каза, че иска да ме целуне!
– Сега идвам! – отговаря бащата.
Само ироничният поглед на майката го възпира да не отиде да бие два шамара на оня самозабравил се келеш.
Идва време да съпровожда дъщеря си по извънкласни форми – чудесна възможност да са заедно, защото не са се виждали от 4-5 часа и имат толкова много да си споделят.
Тя е балерината на татко, акробатката на татко, пианистката на татко и каквото друго малката жена си пожелае да бъде.
Бащата е недостижим в невръстния й рейтинг. Той е човекът, който я води и посреща всеки ден от училище, нищо че междувременно е станала на 14 години. Той е мъжът, на когото звъни, за да каже, че е пристигнала някъде, или че се разхожда с приятелки и типично по женски (без никой да я е учил) го рекетира:
– Нали ще дойдеш да ме вземеш?
Ще я вземе, разбира се, ако трябва и от другия край на света!
Всъщност бащата й създава здравословни навици – мъжете са силни, тяхното предназначение е да те носят – първо на раменете си, после на ръце, и го правят, защото си безценна. На тях може да се разчита, те посрещат и изпращат – това им е работата, те задоволяват малките ти шопинг забежки, те те обичат без уговорки и претенции, те са ти верни и са само твои, докато искаш да бъде така.
Животът на момичето си тече, а този на баща му се е слял с неговия. Таткото планира бъдещето – ще я научи да кара кола, за да вземе книжка, веднага щом стигне разрешената възраст. Тя трябва да е самостоятелна, да не чака някой напушен идиот да я вози. Тя трябва да е силна, да се научи да вярва и разчита само на себе си, да не се връзва на тъпи мъжки номера (които някога баща й с успех е лансирал), изобщо за какво са й тези мъже, не й трябват, има си баща. Сигурно от един такъв баща е измислен феминизма.
Таткото с тревога се подготвя за момента, в който ще трябва да дели любовта на момичето си с друг мъж. Отпъжда досадните мисли – има време… докато навърши 35… Всъщност 40 не беше ли новото 20? Майка й на колко беше, когато ние… Сеща се за майката. Къде е тя, беше тук някъде… преди години?
Жената обаче не страда и не ревнува. И тя е била татково момиче. Знае колко е важно да има поне един мъж, за когото да си единствена.

Автор Янка Петкова