Имах удоволствието да гостувам в „Часът на Милен Цветков“ във връзка със сигналите за случаи на насилие в детски градини и ясли, които бяха огласени напоследък. Мислех да не пиша по този въпрос, защото достатъчно се шуми по темата, а и моето мнение не е по-различно от всеобщото. Недопустимо е педагог, сестра, служител в детска градина да посяга на детенце, да го обижда и заплашва. Радвам се, че родителите са намерили начин да дадат гласност на случая, че са осигурили и доказателства. Надявам се, че ако не законът, (не знам дали подобни улики биха важили в съда), то поне негативното обществено мнение веднъж завинаги да сложи край на тази порочна практика.

Нещо друго обаче ме впечатли и ми се иска да насоча вниманието ви към него.

Заедно с всички зрители изслушах разговора на г-н Цветков по телефона с директорката на детската градина, в която има такъв случай. Тонът й беше обвинителен и агресивен. Защо, г-жо Узунова? Ако аз съм директор на детска градина и получа сигнал, че моя служителка удря, заплашва, тормози деца… Все си мисля, че по-скоро бих се притеснила. Това е нормалната реакция, когато в структурата, управлявана от вас, има нередности. Бих се опитала да успокоя родителите, че ще направя всичко, за да разбера какво се случва и да взема мерки. Бих дала ясно да се разбере, че в градината, за която отговарям, това не може да е практика и ако има такъв случай, ще е последен, независимо на каква цена. Бих се погрижила да санкционирам адекватно служителя, който си позволява подобно отношение. Последното, което ще ми хрумне е да водя спорове за политическите или лични мотиви на родителя и да прехвърлям неприязънта си върху детето. Какви политически мотиви може да има, когато става дума за деца? Извинявайте, но това е нелепо.

Добре е да си спомните, че ние, родителите, и вие, учителите, не сме от двете страни на барикадата. Ние не водим война един срещу друг и нашата цел, като родители, не е да ви унизим и изложим. Напротив, ние искаме да ви имаме доверие. Да сме спокойни, че сме поверили най-ценното си в добри ръце. Когато сте избрали да работите с деца, вие сте поели и една огромна отговорност. Ако заплащането ви е мизерно, то не обвинявайте децата. Ако условията са лоши, не обвинявайте родителите. Нашите деца също споделят тези условия и заплатите на някои от нас не са по-високи от вашите. Ако не си харесвате работата, намерете си друга. Учител и лекар не се става, просто защото човек трябва да работи нещо. Това е висше призвание и ако вие го осъзнавате, ако го излъчвате със всяко свое действие и дума, то и общественото отношение към вас ще се промени.

Децата, които сме ви поверили, обикновено още не могат да говорят. Те не могат да се оплачат на мама, че сте ги ударили, че сте ги плашили, че сте ги затворили на тъмно или че сте ги наричали с грозни думи. За тях вие сте фигура на авторитет, вие сте първите официални представители на обществото, с които се срещат. Ако  не помогнете у тях да се изгради сигурност и доверие към това общество, един ден те няма да спазват правилата му, нито етични, нито правни. Ако не ги научите, че възрастният човек вдъхва уважение и спокойствие, а не страх и омраза, един ден те ще предпочетат да са аутсайдери и асоциални. Ако не им покажете, че учителят отваря нови врати към интересни хоризонти, образованието и развитието никога няма да са техен приоритет. И не, изобщо не преувеличавам. Първите години са съдбовни във възпитанието на детето и отношението му към света, а голяма част от тях преминава в общуване с вас. Ролята на учителя далеч не е по-маловажна от тази на родителя. Моля ви да осмислите огромната отговорност, която носите и да я поемете достойно. Един истински учител знае обичта, с която му се отплащат децата, и тя си струва всяко негово усилие. Дайте си шанс да я изпитате.

И накрая, за всички родители, които записват детето си на ясла и градина, мога да споделя от опит няколко важни съвета.

• Въпреки всичко не подхождайте с недоверие към учителките. Такива случаи не са честа практика. Ако сте настроени негативно към яслата и градината, детето ще долови отношението ви и адаптацията му ще е по-трудна.
• Не приемайте винаги на сто процента разказите на детето. Децата са склонни да преувеличат и фантазират и по тази причина показанията им не се приемат в съда. За да знаете какво се случва със сигурност, е достатъчно да следите настроенията им. Ако детето ви разкаже с усмивка как Пепи го е пребил от бой, можете да сте спокойни, най-вероятно е било някаква игра. Но дори детето да си мълчи и да не се оплаква (често то още не може да говори), ако е тъжно или изнервено, ако се събужда нощем и плаче, ако изпитва силен страх от детската градина или от непознати, ако започне да проявява агресия, значи нещо не е наред и се изисква да вземете мерки.
• Наблюдавайте отношението му с учителите, прегръща ли ги, радва ли се, когато ги види, те закачат ли го, посрещат ли го с усмивка. Често един малък жест ще ви каже повече дали детето е щастливо и обгрижено от всички камери на света.
• Вие сте родители и имате право да изисквате за детето ви да се полагат най-добрите грижи. Не си мълчете и не се примирявайте, само защото нямате друг избор. Варианти винаги се намират.
• Ако се усъмните в насилие над детето, говорете с учителката, после и с директорката. Ясно покажете, че няма да толерирате лошо отношение към детето си. Ако това не помогне, можете да се обърнете към Агенцията за закрила на детето, омбудсмана, медиите, социалните мрежи, общината.
• Ако детето ви е жертва на насилие, е важно да го заведете на психолог. Той ще му даде да рисува картинки, да прави ролеви игри, за да изрази емоциите си и да преодолее травмата. Не си представяйте някакъв разпит, който би го травмирал допълнително. Добре е да знаете, че децата жертви на насилие и техните родители, имат право и на безплатна психологична помощ. Ако вашият случай е такъв, можете да получите повече информация например ето тук.

Надявам се да съм била полезна.

Допълвам текста. По информация от адвокат – показанията на децата се приемат в съда. Прави се психологическа експертиза и разпитът се провежда в присъствие на родител.

Автор: Мария Пеева

Няма как да се включите в някоя дискусия и да не ви направи веднага впечатление колко негативизъм се излива от страна на повечето участници. Независимо каква е темата – дали се говори за политика, кърмене или захранване на бебето, в един момент се стига до обиди и лични нападки. Ако проследите коментарите, ще забележите, че напрежението обикновено ескалира все повече и повече, и дори хора, които в началото са писали по-умерено, в един миг си изпускат нервите или просто се оттеглят обидени. В крайна сметка спорът рядко се оказва конструктивен за която и да е от страните.

Днес се зачетох в интересна и актуална тема – ставаше дума за химията в препаратите, които използваме за почистване вкъщи и как могат да се заместят ефективно с по-безвредни продукти. Важно ми е, защото наскоро се наложи да водя Фройд на ветеринар с тежко разстройство и стомашен кръвоизлив. В крайна сметка причината се оказаха силните химикали, с които смених обичайния си препарат за под, за да поддържам хигиената с малките кученца. Препаратите бяха възпалили чак вътрешните му органи, само защото си ближе лапичките. Фройд се оправи за няколко дни и отново минах на старите препарати, но си отбелязах с червена точка някои марки почистващи продукти. Темата е важна не само за родителите на малки деца и собствениците на домашни любимци, а за всички изобщо и можеше да се получи много полезна дискусия, особено когато се включиха мами с подходящото образование и опит. Но вместо всички да научим нещо ново и най-вероятно полезно, целият разговор се превърна в спор кой по-добре си гледа децата. Накрая една мама, чието мнение впрочем напълно съвпада с моето, се изказа с толкова обвинителен тон, че дори на мен ми се прииска да оспоря, вместо да я подкрепя.

Следващия път, когато се окажете в подобна ситуация, първо си помислете каква е целта ви. Ако искате отсрещния наистина да РАЗБЕРЕ какво мислите, се постарайте да му го кажете така, че да не се засегне. Когато човек е в състояние на афект, способността му за логика и анализ намаля пропорционално на гнева му. Ако се съмнявате, пробвайте с детето или партньора си. Едни и същи думи казани мило или враждебно имат коренно различен ефект. Някъде бях чела дори, че ако действително желаете спорът ви с най-близките да е градивен, трябва да си говорите шепнешком. Така че ако искате да бъдете разбран, се изразявайте спокойно и овладяно. Ако въпреки усилията ви отсреща ви заливат с агресия или гняв, си спомнете, че много хора влизат в спор, не защото се опитват да убедят някого в правотата си, а защото имат вътрешна необходимост да излеят някъде недоволството и личните си проблеми. Нищо лично, както се казва, просто вие сте косвена жертва на комплексите им. Може би те дори не го осъзнават, но след като вие го знаете, няма смисъл да си губите времето.

А хората, които обиждат вулгарно и грубо, обикновено имат тежки емоционални проблеми, а нерядко и сериозни личностни разстройства. Изобщо не влизайте в пререкания с тях, просто ги блокирайте, ако по някаква причина се окажете обект на интереса им.

Някой беше казал, че мненията са като дупетата – всеки си има по едно. Не го забравяйте и позволете на другите да мислят различно от вас. Това не ги прави лоши или глупави хора. А и винаги е полезно да изслушате още една гледна точка по въпрос, който ви интересува. Изисквайте и те да ви отговорят със същото, разбира се, иначе няма да е справедливо. А ако не ви се получи, просто се оттеглете. В крайна сметка не е въпрос на живот и смърт.

Шегувайте се. Една добра шега често разведрява напрегнатата атмосфера и хората престават да се вземат чак толкова на сериозно. Един от големите проблеми на съвременното общество според мен е, че всички сме се взели за голямата работа и сме компетентни по всички въпроси, винаги сме прави и вечно искаме последната дума да е нашата. Е, не става така. В момента, в който осъзнаем, че сме уникални колкото всички останали, ни повече, ни по-малко, и успеем да се надсмеем над себе си, животът става доста по-приятен.

Ще ви кажа моята малка тайна за запазване на добрия тон. Когато почувствам, че някой Фейсбук агресор наистина ме вади извън нерви, си представям как децата и приятелите ми четат какво съм написала. И никак не ми се иска да ме видят разпенявена и бълваща змии и гущери срещу клетника, който се чуди откъде му е дошло. Пожелавам му да е жив и здрав и го игнорирам. Нека сам да си бори демоните, неговите проблеми не са моя грижа.

Опитайте по моя начин. Малко учтивост никому не е навредила.

Препоръчваме ви още: 

Мамешката мафия

Случайно попаднах на едно видео с чешката традиция за Свети Николас, (на чешки е Mikuláš), Ангелът, който представя Доброто и Дявола, който символизира злото. Те обикалят домовете или спират деца по улицата, и ако са били послушни им раздават сладки и подаръчета, а ако са били непослушни, Дяволът ги взима в чувала и ги води в Ада.

Можете да погледнете видеото ето тук.

В тази връзка се сещам за една скорошна ситуация. Коко ми разказа виц за Хитлер. „Хитлер попитал момченце: Ти какъв искаш да станеш като пораснеш? Лекар, адвокат или сапун?“ Много се смя, като ми го разказваше. Аз се усмихнах и го попитах дали разбира вица. „Не, каза ми той, но е смешно някой да стане сапун, като порасне.“ Отделих петнайсетина минути да му обясня точно какво означава вица, след което Коко изпадна в такъв ужас, че не поиска да спи сам. Тоест, самата аз използвах страх, за да науча детето си на някакви правила. Излиза някак лицемерно – против съм възпитанието със страх, а в същото време си плаша детето с Хитлер. Защо тогава нямам вътрешното усещане, че греша?

Може би защото в единия случай плашим децата с несъществуващи образи на злото, за да им внушим да бъдат послушни, само за да си спестим усилията да разговаряме дълго и подробно с тях и да им изясним ползата да са добри. А във втория случай разказваме за реални фигури на злото в човешката история, за да избегнем омаловажаването на жестоки исторически събития.

Да учим децата да са послушни със сигурност е нож с две остриета. Има сериозен риск да ги превърнем в безгласни и неразсъждаващи хора, които изпълняват сляпо предписанията и не смеят да поемат рискове. Да ги оставяме да правят каквото си искат, също не е особено препоръчително. В крайна сметка, един ден те няма да са отшелници, а равноправни членове на обществото и трябва да знаят, че има правила и закони, които важат за всички. Но независимо дали сме от строгите родители или от по-либералните, мисля, че страхът не е подходящ метод за възпитание. Моите деца например празнуват Хелоуин, водила съм ги да видят и кукерите, но никога не съм наблюдавала у тях такава реакция, като на видеото.

А може и да греша.

Ще се радвам, ако споделите и вашето мнение за възпитанието със страх.

Днес плачем за Алепо, вчера плакахме за Хитрино. Всеки ден плачем за някое дете и нечия трагедия ни разтърсва до дъното на душата ни. А малко след това я забравяме. Не защото сме претръпнали, не защото всяко чудо е за три дни, а защото човешката психика е така устроена. Задействат се защитните ни механизми, уморяваме се да съчувстваме и съпреживяваме и просто забравяме. За да имаме сили да продължим напред.

Но има хора, които не могат да изключат трагедията от живота си, дори и да искат. Просто защото са участници в нея. Защото ги е засегнала пряко. Понякога не само душевно, а и физически. Защото всъщност те не познават живота извън нея.

Представям ви Любчо. Историята на неговите родители потресе всички ни на 8 март 2002 г. Тогава всички плакахме за майка му Невена, бременна в осми месец и баща му Ивайло, и двамата убити от пиян шофьор на тротоара. Невена издъхва в болницата, докато я оперират, за да спасят поне бебето. Дано е разбрала, че детенцето е живо. Бащата остава в будна кома 8 месеца и също издъхва. На Деня на християнското семейство. Шансовете на бебе Любчо да оцелее граничат с нула. Недоносен, със скъсана от удара плацента и кислородна недостатъчност. Цяло чудо е, че остава жив, макар и с церебрална парализа, макар и сираче. Да е жива и здрава баба му, която посвещава целия си живот на него. И вече 14 години, с малки стъпки и големи усилия Любчо се бори да поправи злото, което му е причинено още преди да види белия свят. Той е с напълно съхранен интелект и голям потенциал. И се развива. Защото макар че плачем за нова трагедия всеки ден и забравяме тази от предишния, една малка група хора си спомнят за Любчо. Организират кампании за него, правят сайт за дарения и фейсбук страница.

Една от тези, незабравящите, е Красимира Василева. На 15.12.2016г. от 17.30 часа в Централния Военен клуб в гр.София ще бъде открита благотворителна изложба на която ще са изложени наградените в ежегодния конкурс на БГ ПРЕС ФОТО снимки на Любчо, направени от Красимира, с които тя печели български и международни награди. Снимката, която виждате, също е нейна.

Красимира ме покани. И аз ще отида. Макар че на същия ден едно от моите момчета има коледно тържество. Синът ми има късметът да не е сирак, да не е роден с церебрална парализа и да има освен майка, и татко, който ще посети коледното му тържество и ще ръкопляска, докато гледа как здравото му детенце пее на сцената с още куп щастливи дечица, които също си имат мама и татко. Любчо не е от тях, затова тази година, на този 15 декември аз избирам да си спомня за него. Спомнете си и вие. Като посетите изложбата или като дарите някоя паричка за лечението му. Или дори само ако споделите каузата му, за да си спомнят и други за него.

Ето сайтът на Любчо и страничката му във фейсбук.

Сметката за дарения е:

RAIFFEISEN BANK

IBAN: BG25RZBB91551000646190

BIC: RZBBBGSF

Lybomir Ivajlov Elenkov

Любомир Ивайлов Еленков

Помогнете му както можете, добри хора. А после го забравете с чисто сърце и продължете напред. Но Любчо ще ви помни, защото благодарение на вас продължава и той.

Автор: Петя Желязкова

Главни действащи лица:

Котка – женска, 9-месечна, особено игрива и настроена авантюристично към всичко, което се движи или свети, както и към крака и ръце.

Майка – изнервена, работеща женица около 40те години, леко изкукуригала от последните 30-40 дни боледувания на разни деца и мъже ( О, Боже! ) из владенията ѝ

Десетгодишен – леко отегчен, предпубертетен, но пък за сметка на това многознаещ гражданин

Тригодишен – особено ентусиазиран младенец, с леки терористични и садистични наклонности спрямо котката.

Мъж – той е повече към поддръжката и декора

Тихата, тихата Коледа...

1. Първата и най-важна стъпка е да отлагате украсяването на елхата възможно най-дълго време, чакайки да ви дойде настроението, чакайки някое от децата да оздравее, чакайки мъжът ви да извади най-накрая елхата и прочие.

2. Когато вече няма накъде да се измъкнете, вдигнете скандал на благоверния по повод това, че няма никакво отношение към Коледните традиции, тоест защо не е извадил елхата от килера или от там където се предполага, че стои. За тези, които купуват живи дървета, вдигнете скандал, че не е купил елха. Такаааа, настроението вече е готово.

3. Извадете елхата, отстранете тригодишният и котката от елхата. Разгънете дръвчето. Отстранете котката. Разгъвайте, изнесете котката в коридора.

4. Играйте на „Онче-бонче“ кой ще сложи върхът на елхата. След сълзи и спорове, че „не е честно“ го сложете вие.

5. Обяснете спокойно, подчертавам – спокойно, че най-големите топки не стоят най-отгоре. Отстранете котката от елхата.

6. Сипете си чаша вино, нека даже бъдат две, в случай че забравите в суматохата къде сте оставили първата. Поемете голяма глътка. Вдишайте, издишайте. Отстранете гирлянда от котката и я изнесете отново в коридора.

Късметът на Явашеви

7. Правете се, че не чувате десетгодишният предпубертет, който с изнервен фалцет крещи на тригодишния, че не се слагат всички топки на едно и също клонче. Сипете си чаша вино.

8. Извадете тригодишният от кутията за съхранение на топките, извадете и котката.

9. Развийте гирляндите от краката на масата. Поставете ги на елхата. Извадете няколко топки изпод секцията. Хванете котката и я занесете в другата стая.

10. Поставете лампичките. Вдигнете елхата на сравнително недостъпно за тригодишния и котката място. Установете, че кабелът не стига до контакта. Пийнете вино.

11. Въвлечете мъжът си в подготовката. „Как така не е предвидил, че кабелът няма да стигне до контакта?“ Включете най-накрая лампичките.

Готово. Вашата елха и Коледен дух са повдигнати, наградете се с още една чаша вино. Отстранете внимателно котката от клонките на елхата. Пооправете огънатите клонки. Посъветвайте се с Гугъл на тема котка-елха. Олепете около нея (елхата) с двойно лепещо тиксо. На сутринта изпийте един аспирин против махмурлука. Весели празници!

Препоръчваме ви още:

Традициите не са това, което бяха

Нашата луда българска Коледа

Какво си пожелавате за Коледа

Автор: Мария Пеева

Една приятелка ми сподели в какъв филм се вкара с кучката си, която забременя много трудно, после се наложи да й правят секцио, а едното кученце едва не го изпуснаха, изобщо тотален хорър, но слава богу всичко свърши добре… И в тази връзка си спомних, че всъщност покрай всички грижи и емоции с нашето хъски Чара и бебетата й, така и не ви разказах как мина раждането.  

За тези, които са пропуснали – хъскито ми Чара роди седем бебета на 2 септември 2016. Клетата родилка разполагаше с цели 8 „дули“ и една ветеринарка на главата. Не че някой я е питал иска ли ни. Но интересът към раждането беше като за кралска особа. От четиримата ми сина присъстваха трима. Само Алекс, най-малкият, насила заведохме на градина, за да не се пречка и той. Тоест бройте трима сина, една снаха, двама приятели, които искаха да си заплюят кученце, и разбира се, Пеев и моя милост. Плюс нашата мила ветеринарка. Само между другото да вметна, че Пеев е от онези противни работохолици, които ако го пусна, ще ходи на работа дори и на Коледа. Ходил е с бъбречна криза, с температура, на куц крак и всякак. Май е пропускал работа, само когато раждам или ако пътуваме някъде. Да, и веднъж като беше в болница. Но сега реши да не отиде и заради Чарето, което си беше голям жест от негова страна и за пореден път ми доказа, че тя е основната ми конкурентка за сърцето му.

Но както и да е, щом времето й наближи и симптомите се появиха, като най-опитна акушерка и раждала жена легнах на едно диванче под стълбите при Чарето, за да й оказвам съдействие, като му дойде времето. Не че се оплаквам, но беше тежка нощ, в която горкото животинче не можеше да си намери място, чудеше се какво става и току идваше да ме побутне с носле, за да я успокоя. Наистина не е вярно, че кучките раждат по-лесно от жените, няма такова нещо. В 6 сутринта се подаде първото бебенце (и го изродих сама, честно!). След първото бебе обаче Чарето явно се изплаши и реши да си почива. Ами сега? Винаги съм си представяла, че ще ги изстреля едно след друго малките, а то не ставало така. До 15 следобед продължи цялото кърваво-виещо-слузесто занимание. Слава богу, ветеринарката дойде някъде към осем и ми поолекна, когато „дулите“ се появиха, при което настана едно безкрайно обикаляне из къщи, пиене на кафе, суетене, обсъждане на имена, галене на куче и държане на лапички. Междувременно направих и баница, че народът изгладня. По едно време, някъде към обяд, след четвъртото кученце, на Пеев му звънна телефона. Той вдигна и заговори със сериозен тон, явно нещо по работа. И ето какво обясни разтревоженият „татко“: 

Не знам дали беше късмет.

Да се намерим с този човек, с когото си пасваме като две части от пъзел в цялата сложна картинка. Даже вече не мога да си спомня бързо ли изгладихме ръбчетата, за да прилегнат така гладко едно в друго, или ни е струвало години и усилия. Но като погледна назад, не виждам низ от компромиси и битки със собственото и чуждото его. О, битки имаше колкото искате – но все сме двамата срещу обстоятелствата, а не един срещу друг. И дори когато гледаме в различни посоки, крачим в една. То как да се отдалечиш, като си сраснал с него?

Веднъж се опитах да измъдря рецептата за щастлив брак в седем стъпки (нали така е модерно сега – всичко да се опростява до няколко лесни стъпки) и ето какво ми роди главата.

– Първо бъдете приятели, после любовници. Искрата е хубаво нещо, но най-често угасва бързо, а друг път прави опасни пожари. Заложете на кроткия огън в домашната камина, той топли наистина.

– Не мерете на кантар кой какво прави за другия. Колкото повече, толкова повече. Вие сте скачени съдове. Това, което правите за него, за себе си го правите.

– Оженете се по любов, не по интерес. Женската интуиция е голяма сила и ще ви посочи вашата сродна душа.

– Отгледайте заедно деца.

– Винаги и на всяка цена вярвайте в него. В криза го подкрепяйте, дори да не е прав.

– Никога не му отказвайте… сещате се какво.

– Помнете, че децата порастват и хващат пътя. Накрая ще си останете вие двамата. Той е вашата голяма дългосрочна инвестиция.

Хубава рецепта, на мен ми се получи. Пробвайте я. 

Но не забравяйте и друго. Бракът не е влак, да го подкараш по релсите и да си спокоен, че щом следваш инструкциите всичко ще е наред. То дори и влаковете… Не знам доколко изобщо е възможно да съществува рецепта и гаранция за успешен брак, която да работи винаги и при всекиго. Толкова чудесни хора се разделят около мен. Хора, които и заедно, и поотделно са смислени и истински. И все търсят щастието, а изглежда, че им е било в ръцете. Те си знаят, разбира се, отстрани е лесно да съдиш.

Обаче си мисля тези дни за нас двамата, за всичко, което сме оставили зад гърба си и което тепърва ни предстои. И знам със сигурност. Ако някой някога ще ме разочарова, искам да е той. Ако някой някога ще ми прощава, искам да е той. Може би това е любовта. Да се оглеждаш в очите му и да се харесваш, с всичките си малки лудости.

А дали е късмет – не знам.

Но е щастие.

От списание „Моето бебе и аз“ ме помолиха да споделя мнението си по този въпрос. Ще е една от темите на новия им брой и искат коментар от няколко мами с опит. Ужасно много ми се искаше да им кажа нещо безкрайно мъдро, разумно и вдъхновяващо, но истината е съвсем различна. А винаги когато се опитам да заменя истината с измислени чужди житейски прозрения, ми идва мъничко да си повърна в устата. И на вас предполагам. Затова просто си я признах, с риск да ви шокирам.

Никое от моите четири момчета не е планирано.

С най-големия ми син забременях на първия месец след спонтанен аборт, противно на препоръките на всички лекари. Предупредиха ме, че има огромен риск да изгубя и това бебе, защото не съм изчакала да минат 6 месеца. Е, Теди се роди жив и здрав. Кръстих го Теодор – Божи Дар, защото така се бях зарекла да направя, ако не го изгубя.

На втората година от раждането му решихме, че искаме второ дете, за да растат заедно, да имат общи игри и интереси. Забременях веднага и… Отново спонтанен аборт. Много тежко го преживях, обвинявах се. Лекарят ми обясни, че природата си знае работата и понякога отхвърля плода, защото нещо не е наред. И до днес не знам дали наистина е така или ми го каза, за да ме утеши. Но подейства. Успокоих се и реших, че ще си останем с едничко. Не можех да се подлагам повече на това ужасно очакване и треперене.

Обаче забременях отново, когато Теди беше голямо момченце, второкласник. Както вече ви казах – не по план. По онова време ни беше тежък период. Таткото ни, моят любим Иван, беше останал без работа вече няколко месеца, а аз работех по десет, дванайсет часа на ден, живеехме на квартира, без баба и дядо да помагат, с всички екстри на младото семейство в чужд град. Да видите колко бързо се раздейства Иван и работа си намери, и бизнес направи, и започна да вади истински пари. Не се съмнявам, че щеше да се справи и без такава мотивация, но до известна степен новината, че съм бременна, ни подейства като ритник за начално ускорение. А оттам като набрахме скорост и двамата – появиха се и третото, и четвъртото, през пет години като по поръчка. И което е най-интересно – с всички съм се предпазвала. Надявам се вече да нямам такива изненади, но човек никога не знае. Както Иван казва – ние с теб все последни разбираме.

Между най-малкият и най-големият ми син има 19 години разлика. Много е. Но и това си има плюсове. Снаха ми помага да гледам бебето – за нея полезен опит, а за мен – дълг, който ще връщам някой ден с удоволствие.

Не знам кой е най-подходящият момент за второ дете. На мен ми го прати Непознатия отгоре. Може би Неговият избор е най-правилният.