Или как се печели от системни убийства на кучета

Това интервю съдържа зловещи факти. Не го препоръчваме за чувствителни хора или деца.

Представете се с няколко думи.

Казвам се Марта Георгиева. Вече 15 години работя в доброволчески организации за защита на природата и животните. Преди година и половина бях избрана мажоритарно за общински съветник в София с голяма подкрепа. Спечелих я с ангажимента си на първо място да се боря за хуманност в обществото ни. Макар да съм първият политик в България, който се появи с куче на плакат, моята кауза не е свързана само със защита на животните – убедена съм, че противопоставянето на жестокостта и възпитанието в уважение към живота допринасят за изграждане на по-добра обществена среда за нас и за децата ни. В това виждам и смисъла от политиката въобще. Мои каузи, за които съм влизала в много битки в общинския съвет, са: опазването на градските паркове от безразборна сеч, възстановяване на достъпа до Витоша и съхранявaне на природата й, запазване на зеленината в градинките и междублоковите пространства, безопасни детски площадки и тротоари.

Наскоро благодарение на вас се разкриха зловещи злоупотреби на Екоравновесие с 5000 кучета. Имаше и репортажи по националните медии, вдигна се много шум. Отдавна се говори по проблема с бездомните кучета. Защо точно вие го приехте толкова лично и се ангажирахте с тази неблагодарна кауза?

Каузата е неблагодарна, защото нарочно се налага заблудата, че съществува противоречие между добруването на кучета и благоденствието на хората. Всъщност и хората, които обичат кучета и хората, които се страхуват от тях и те им пречат по различни причини, не искат да има бездомни животни. Те трябва да знаят, че враг на техния интерес са единствено общините и държавните органи, които правят всичко възможно бездомните кучета да НЕ изчезнат. Тези институции правят всичко възможно да НЕ решат проблема, защото бездомните кучета са начин да се източват пари. Репортажът, който споменахте, цели да покаже точно това - че милиони левове общински средства се усвояват от общинското „Екоравновесие“ всяка година. Там, обаче, не отчитат и крият от обществото какво правят с тези пари - в собствените им документи липсват данни за над 5000 кучета - те са влезли в Екоравновесие, няма данни да са излезли от там, но не могат да бъдат намерени и в така наречените общински „приюти“. Усвояват се десетки милиони без да е овладяна популацията и така се гарантира финасиране до безкрай – година след година, мандат след мандат. Получава се така, че безсмисленото страдание на животните в приютите и по улиците не само, че не носи полза на обществото - то се използва, за да се отклоняват средства, които биха могли да отидат за други общественополезни дейности. Но от облагородяване на детски площадки, зелени площи, ремонт и изграждане на тротоари и пр. не би могло да се злоупотребява толкова безконтролно, колкото от безмълвните кучета.

Много хора призовават бездомните кучета да бъдат изтребени до крак. Каква е правилната политика? Защо когато една популация бъде избита, всъщност това води до размножаване на нова? Защо правилната политика е да се кастрират, чипират и връщат обратно?

Хората трябва да знаят, че бездомните кучета бяха изтребвани до крак дълги години – в София по времето на Софиянски се умъртвяваха по 100 кучета на ден – с лопати в заградените дворове на общинското предприятие или както дойде. И пак бяха изхарчени милиони левове за неясно какво, а кучетата в крайна сметка станаха даже повече. Това е известен обратен ефект, изпитан в много страни и точно затова Световната здравна организация (която се произнася в интерес на здравето на хората) излиза с предписание, че убийството на кучета не е средство за контрол на популацията (както и прибиранет им в приюти). Това е така, защото броят на кучетата в една среда се определя от наличието на храна, вода и подслон. Когато ти унищожиш кучетата на определена територия, но не си спрял новия приток от дворни животни, кучета в рискови квартали и изхвърлени или безконтролно развъдени домашни, първоначалният брой животни много бързо се възстановява. Това е много добре известно и на нашите управници, има даже и становище на Българската академия на науките, но те нарочно не предприемат никакви действия по контрол на причината за възникването на бездомните кучета- новия приток. Когато действаш само върху следствието и оставяш причината, си гарантираш съществуването на проблем и съответно финансиране за „решаването“ му. До безкрай!

Кучето достига полова зрялост на 6-8 месечна възраст, ражда всеки 6 месеца, средно от 5 до 8 кученца. След 6 месеца половината от тези кучета раждат и те между 5 и 8. Само от няколко кучета, популацията може да нарастне неимоверно. Когато кастрираш и ваксинираш едно куче и го върнеш обратно първо – то не е агресивно поради разгонване, доминиране или пазене на малките, второ- не ражда и с това се спестяват поколения от стотици кучета и трето - не допуска други животни на територията си. Кучето е ваксинирано, с ясен здравен статус, познато на хората от района, контролирано и докато си отиде от естествена смърт, органите имат няколко години да спрат новия приток като осъществят контрол на домашните кучета.

Как в крайна сметка ще бъде решен проблема с Екоравновесие? Ще има ли последици? Кой е виновен да се стигне до прикриването на хиляди убийства?

Очаквам да има последици, разследването на националната медия продължава. Аз съм сигнализирала прокуратурата и омбудсмана на Републиката и няма да се откажа, а ще доведа битката докрай. Със сигурност, контролните органи от Българската агенция по безопасност на храните прикриват закононарушенията на Столична община. Аз съм убедена и работя общинското предприятие „Екоравновесие“ да бъде закрито. То дава около 100 000 лв. на месец само за заплати ( директор, зам. директор и т.н.). Ако приютите се стопанисват от неправителствени организации за защита на животните в публично частно партньорство с общините, ще има само няколко работника и парите ще отиват по предназначение за кучетата. Последните ще бъдат много по-малко - само нуждаещите се от грижа и неспособни да живеят самостоятелно. Общините нямат работа да правят приюти, тъй като с приютите, както казах по-горе, не се намалява популацията. Те имат задачата да изпълнят задълженията си по контрола на домашните кучета и новия приток.

Защитени ли са в България правата на бездомните животни? А на домашните любимци? Защо в България се смята за напълно допустимо да вземеш куче и после да го пуснеш на улицата? Това не е ли престъпление?

Според българското законодателство изоставянето на животно е жестокост, която се наказва. Само че липсват механизми за контрол и прилагане на тези законови регламенти. Проблемът е, че в нашите закони животните се приемат за „вещи“, „притежания“ и това окуражава разбирането, че с твоята собственост, можеш да правиш, каквото пожелаеш. Иначе, законът не е лош (аз съм участвала в създаването, както на Закона за защита на животните, така и в инициативите за инкриминирането на жестокостта към животните в Наказателния кодекс), но не се спазва. Абсурдно е, но органите, които са призвани да отговарят за хуманното отношение към животните, са най-големите, системни убийци и мъчители на животни. Това са общините, които незаконно убиват хиляди кучета и Българската агенция по безопасност на храните. Практиката на БАБХ да умъртвява безмилостно е вече позната – скорошен е случая с евтаназираните 4 спасени от доброволци преди това коне. Още по-гротескно е, че общините нарушават закона, защото същата тази агенция, която е държавният контролен орган, не им налага да го спазват. Това е изключително опасно, защото по този начин институциите изграждат общество, в което не само Законът, но самият Живот не е ценност. Последствията от това са заливащото ни отвякъде насилие, включително към беззащитни хора, към деца, между деца...

Какво ще кажете на всички граждани, които се притесняват от бездомните кучета? Имаше доста случаи с хвърляне на отрова, които изпълниха с възмущение както кучкарите като мен, така и майките на малки деца. Как се процедира в Европа с хората, които си позволяват да хвърлят отрова на обществени места?

Ще им кажа, че и мен ме притесняват бездомните кучета. Не искам да има бездомници. Ще им кажа да притискат и самите те отговорните власти да решат проблема според предписанията на СЗО, така както е направено в държавите, в които няма бездомни кучета. Но да бъдат толерантни - да не искат безсмислени убийства, с които наказват не само кучетата, но и себе си. Защото с малко толерантност кучетата могат да изчезнат за 5 години (чрез кастрация, връщане по места и контрол над домашните), а с убийства - това никога няма да се случи.

Много повече ме притеснява отровата. Страх ме е и съм отвратена от извергите, които не само убиват кучета, но и поставят в риск живота на децата. Тези случаи са ярко доказателство как сляпата жестокост, която застрашава животните, застрашава и хората. Затова всички трябва да сме безкомпромисни към жестокостта!

Ето и подробностите, които споделя Марта Георгиева:

През последните месеци сигурно на много приятели се е случвало да ме питат: "Какво правиш?" и да чуят в отговор "Броя кучета!"  И така, сметката показа, че 5032 кучета липсват от публичните отчети на общинското предприятие "Екоравновесие" за последните 4 години - има данни, че са влезли, но няма данни да са излезли от него. В резултат 2 пъти повече кучета липсват, отколкото заварваме живи на място в общинските "приюти". Столична община, притисната от Марин Николов, потвърждава тези числа до последната цифра (няма как и да е другояче, защото данните, които ползваме, са техните официални такива). Признават, че прикриват умрелите и не дават отчет за върнатите през 2016 година. В последствие (без да е публично и официално) го уведомяват, че от липсващите над 2500 са умрели и евтаназирани, а 3000 са върнати по места само през 2016 година (интересно, ако от около 4000 заловени - 3000 са върнати, защо смятат, че работейки с 2 млн. лева общински пари, не са длъжни да отчитат най-голямото перо в дейността си). Само че, когато разследващият екип иска данните разбити по месеци, се оказва, че отказват да дадат умрелите, защото имало досъдебно производство, а данните за върнатите, разбити по месеци, не съвпадат с общото число...Даже няма значение с колко точно се разминават, защото разликата между сбора и разбивката показва, че просто са се опитали да напаснат данните, но е с толкова кучета, колкото са пределни за един нормален приют (157). През 2013 година, от която започва нашата проверка, бездомните кучета са преброени и са 6 635. За тези 4 години досега през "Екоравновесие" са минали 18 278 кучета, а при последното преброяване кучетата на улицата са 4 000, а в "приютите" - 1500. А знаете ли колко пари са изхарчени - 6 648 097 млн. лева. За да НЕ се намали популацията грам, даже като имате предвид, че осиновените са 2625, дори е увеличена, но за да се унищожат толкова много животни и да се усвоят толкова много пари. И това без да броим "строежа" на 30 клетки и няколко фургона за 3 млн. лв., за които строителният предприемач Boyan Pavlov свидетелства, че са колкото за построяването на огромна, луксозна сграда.

Снимката е от личния архив на Марта.

Тук можете да прочетете статия за отравянето на кучета и каква жалба се подава в подобни случаи.

Можете да гледате разследването на Марин Николов в предаването на Нова телевизия ето тук.

В рубрика "Кариери" ни гостува още една многодетна мама - Десислава Калоянова, майка на трима сина и една космата дъщеря (сбъднала мечтата за момиченце), и рекламен мениджър на "Моето бебе и аз", което, и преди съм ви казвала, ми е любимо детско списание от години. Мисля, че ще ви е интересно да прочетете историята на една от дамите, участващи в създаването на това разкошно издание за деца, която не е спряла да работи от 15-годишна и е отгледала трима вече пораснали сина. Косматата дъщеря е порода лабрадор и се казва Сара.

По образование съм икономист – счетоводител, но така и не започнах работа в тази сфера, въпреки че учех с голямо желание и се справях отлично. Наученото в Търговско-банковата гимназия изключително много ми помага и до днес в работата. Занимавам се с печатна реклама почти от 20 години. Работя от 15-годишна, въпреки несъгласието на родителите ми. В началото исках да работя, за да задоволявам капризите си за скъпи дрехи и обувки, на които майка ми не искаше да отговори :) Занимавах се основно с търговия на дрехи и обувки, това беше моята стихия. Успявах да продам и най-залежалата стока.

Когато се роди големият ми син, започнах работа в първия голям бебешки магазин на територията на София. Клиентите ми се доверяваха, защото вече имах опит с раждането и отглеждането на бебето. Пазаруваха с удоволствие и се вслушваха в съветите ми. След няколко години реших, че е време да отворим собствен магазин с майка ми и сестра ми. Намерих помещение и стартирахме с малка сума пари и стока на консигнация. Предлагахме всичко необходимо от изписването на бебето до 5-годишна възраст. Всеки ден се срещах с бъдещи майки, споделях трепета по очакването им, обсъждахме бременността, раждането и гледането на бебето. Бързо се сприятелявах с редовните ни клиенти, а работата ми носеше голямо удовлетворение.

Когато ми предложиха да стана рекламен специалист бях ужасена (реклами почти нямаше, освен в големите вестници и телевизиите, никой не знаеше какво прави, всичко се учеше в движение на принципа „проба-грешка“). Звучеше ми като най-гадната работа на света, от друга страна за мен това беше предизвикателство. Вече знаех всичко за търговията, можех да управлявам магазин и общо взето нямаше накъде повече да се развивам. Приех с доза притеснение и страх. Бързо се ориентирах в новата работа и скоро установих, че и в това ме бива :) ! В зората на рекламата всичко се случваше „на живо“. Никой не ползваше интернет, мобилните телефони бяха рядкост, а банките се ползваха само в краен случай. Всичко се плащаше „кеш“. Разнасях пари в брой из целия град. За всяко нещо се налагаше да ходя лично при клиента. Това отнемаше часове, особено ако трябва да стигнеш от Младост до Овча Купел или Илиянци, да не говорим че имах клиенти и в селата около София. До клиентите в страната също се пътуваше всеки месец. Но пък ми беше забавно. Правех си график и го следвах стриктно. Няколко месеца по-късно вече бях мениджър на екип и отговарях за цялото издание. Тогава забременях с втория ни син, очаквахме го почти година, а той избра точно момента, в който ме повишиха :) . Както казваше бившата ми работодателка "Аз мислех, че ще правиш кариера, а ти …" . Но всъщност децата не попречиха на кариерата ми, напротив даваха ми смисъл и желание да работя повече, да бъда по-добра във всяко едно отношение, да се усъвършенствам, да постигам невъзможното. Научиха ме на търпение и толерантност.

Когато родих, не исках да спирам да работя, а и не можех да оставя клиентите си, които бяха свикнали с мен и не желаеха да работят с друг. В деня на изписването отидох с бебето до офиса, за да координирам нещата и да си взема работата за вкъщи. Спрях големия от градина да не страда, горкичкия :), и обикалях с децата из цяла София, за да си свърша работата (без кола, основно с маршрутки и градски транспорт). Върнах се в офиса, когато средният ми син навърши година. Наех детегледачка, поради липса на други алтернативи. Постоянно се тревожех, не исках да се разделям с бебето, но обичах работата си и държах на нея. Всяка майка, която прави кариера, ще ме разбере. Не е лесно с две дини под една мишница, но някак намерих баланса.

Няколко месеца по-късно научих, че съм бременна отново. Бях безумно щастлива. Времената се променят бързо и вече знаех, че мога да работя и вкъщи, а децата ми щяха да бъдат с мен. Когато се върнах отново в офиса, нещата се бяха променили драстично – вече имаше интернет, мобилни телефони и мейли. Цялата работа беше значително улеснена. Децата ходеха на училище и градина. Когато бяха болни, обаче ставаше сложно. Случвало се е много пъти да ходя на работа с някое от децата, защото е вдигнало температура или има астматичен пристъп, а аз имам важна среща, която не мога да отложа. Въпреки това се справях повече от добре. Напредвах и в кариерата, отглеждах и децата си. 14 години прекарах в списание „9 месеца“ (първото печатно издание за бременност и майчинство), там научих всичко за рекламата и пиара. Посещавах различни курсове, които да ми осигурят желаната квалификация. Смятах, че ще се пенсионирам там, но уви. Главната редакторка и собственик на списанието реши да се раздели с него, а с нея си тръгнах и аз. Заедно бяхме постигнали всичко от самото начало и сякаш беше редно да си тръгнем заедно. За щастие името ми беше известно в тези среди и преди да напусна „9 месеца“ получих няколко предложения за работа. От пет години работя като рекламен мениджър в списание „Моето бебе и аз“. Освен с реклама, се занимавам и с комуникационните канали на списанието. Работата ми носи невероятно удовлетворение. Имам възможност да разговарям с настоящи и бъдещи родители (макар и не лично) благодарение на социалните мрежи. Родителите на малки деца носят различен заряд. Те излъчват неописуема радост, която с течение на годините се забравя. Всяка сутрин получавам порция слънчеви усмивки от малки човечета на мейла и в страницата на списание „Моето бебе и аз“ във фейсбук. Моите деца вече са големи, все още да имат нужда от мен, но и сами се справят доста добре. Сега отдавам свободното си време на четене и писане. Обичам да пиша за свое собствено удоволствие. Писането ме разтоварва. Аз съм прагматичен човек, но и доста емоционален. Понякога ми е невъзможно да се справя с бурята от емоции, които ме заливат. Когато ми е трудно да изразя нещо на глас или се опасявам, че няма да се изразя по най-правилния начин, пиша. Написаното звучи много по-красиво, а и винаги можеш да изтриеш или да поправиш нещо :)

И 5 неща, които могат, въпреки че ние мислим, че не могат.

Една многодетна мама споделя личния си опит в битката с хаоса у дома. Първата стъпка е делегирането на задължения и отговорности. Ето какво ни разказва Рейчъл за нещата, което децата могат, въпреки че ние се съмняваме и нещата, които не могат, колкото и да ни се иска.

Като майка на 4 породени деца на възраст 4, 3, 2, 1 години, съм фокусирана върху това да ги възпитам да са самостоятелни. Не само защото е добре за тях, но и защото физически нямам възможността да върша неща, които те могат да свършат сами. Ето ви един цитат по темата:

„Никога не вършете за детето си нещо, което то може да свърши само.“ – Елизабет Хейнсток

Не защото не ги обичате, защото сте гадняр или защото не сте добър родител, а защото да вършат подходящи за възрастта им задачи помага да изградят самочувствие. Освен това помага и при разпределението на семейните задачи. Понякога обаче в опитите си да възпитаме децата очакваме от тях неща, които, честно казано, просто няма как да станат.

В резултат от това оставаме разочаровани и притеснени. Край на това! От тук нататък ще се научим да сме разумни. Аз вече работя върху това. И вие можете да започнете.

Неща, които мислите, че децата ви могат да направят, но те всъщност не могат

1. Да контролират емоциите си

Контролът над емоциите е нещо, на което децата се учат. Те не могат да спрат сълзите си, да удържат гнева и да се сдържат да не изкрещят. Те са малки и все още се учат. Нормално е от време на време да избухват. Ако очаквате от тях да контролират емоциите си постоянно, ще останете разочаровани и ще се чувствате като лоши родители.

2. Да организират програмата и навиците си

Хората вярват, че бебетата и малките деца могат сами да намерят своя правилен режим, стига да ги оставите. Ако имате само едно дете и 4 часа сън на ден ви стигат, това може и да проработи. В противен случай не бих казала, че е много мъдро решение. Работа на родителя е да намери режим, които да пасва на децата ви и да включва всички необходими елементи на оцеляването (спане, ядене и гушкане). Ако ги оставите сами да решат, може да се окаже, че имате 3 деца с 3 различни режима и животът ви е пълен хаос.

3. Да решават какво е най-доброто за тях

Чисто и просто децата не знаят какво е най-добро за тях. Знаят какво искат и правят каквото искат. Тъй като все още порастват, те не мислят за дългосрочните резултати от нещата, които правят. Кексчета 3 пъти на ден? Никакви задачки? Пет часа телевизия без спиране? Да давате на децата си твърде много свобода в изборите, които правят, е също толкова лоша идея, колкото и да не им давате никаква. Всичко с времето си.

4. Да четат мислите ви

Децата не се досещат, че не трябва да оцветяват пода с пастели. Не знаят, че да блъскат вратите може да е опасно. Не им хрумва, че не трябва да излизат голи на улицата през есента. Много е важно постоянно да комуникирате с децата си за всичко. Трябва да говорите, докато не се изморите от говорене. Това е начинът, по които те възприемат света около тях и се учат. Не очаквайте „просто да знаят“ - обяснете им.

5. Да действат бързо

Да, когато става въпрос за игри или бягане от вас, децата са бързи. Но ако ги чакате да се облекат, защото закъснявате, не очаквайте да са бързи. Ще са изключително бавни. Това е, защото идеята за бързане не им е твърде ясна. Трябва да ги научите да бързат и да разберете, че не е без значение и колко организирани сте вие самите.

Неща, които си мислите че децата ви не могат, но те всъщност могат

1. Да се забавляват сами

Ако децата ви рядко си играят сами и не могат да прекарат дълго време без да ви кажат, че им е скучно, трябва да вземете мерки. Можете и трябва да научите децата си как да се забавляват сами. Има разлика между това да бъдат забавлявани и да си играят. Трябва да ги научите, че могат да си играят без възрастен. Дори 2-годишният ми син може да прекара около час сам с играчките си. Ако ги научите, не само ще промените живота си, но и ще видите ползите за тях веднага.

2. Да спят много

Спането е болна тема за доста хора, особено за тези, които не успяват да спят достатъчно. Ако трябва да сме честни, хората по природа обичат да спят и при бебетата ситуацията не е по-различна. Дори да ви изглежда невъзможно в момента, можете да научите бебето си да спи спокойно цяла нощ и да дремва през деня. Можете дори да научите всичките си деца да дремват по едно и също време. Ако успеете да организирате режимите им за спане добре, ще видите как домът ви ще стане доста по-спокойно място.

3. Да стоят мирно и да чакат

Няма как да очаквате децата ви да стоят мирно и тихо за дълги периоди от време. Напълно възможно е обаче да мируват за малко. Често казвам на децата си да седнат и тихичко да си четат. Наричаме това „време за релакс“. Може да мрънкат и да ви питат дали могат да станат всеки няколко минути, но ще успеят да останат мирни. Приложете това и ще видите резултатите следващия път, когато се наложи да чакате на опашка.

4. Да чистят след себе си

Моля ви, не прекарвайте цялото си време в оправяне на бъркотиите на децата си. Ако наложите някои прости правила за поддържане на дома чист, ще се изумите от резултатите. Тъй като е напълно възможно едно дете да направи пълна бъркотия за по-малко от минута, е важно да им давате задачки, които могат да изпълнят. Въпреки че основно аз оправям бъркотията преди лягане, се опитвам да включвам децата възможно най-много. Ще се учудите колко полезни могат да са, ако им давате правилните инструкции.

5. Да правят трудни неща

Ако детето ви е непукист, перфекционист или е трудно да го мотивирите, написаното надолу доста би ви помогнало.Когато се опитват да завържат обувките си, да донесат нещо от другия край на къщата или сами да закопчаят коланите в колата, трябва да ги мотивирате малко. Опитайте се да не им висите на главата. Бъдете окуражителни с присъствието си, но очаквайте от тях да се постараят. Старанието е важното и когато децата го знаят, се опитват повече.

Бебето ви не може да влезе само в кошарката си, но може да заспи само.

5-годишното ви дете не може да си сготви завъртяна гозба, но може да направи бъркани яйца под ваш надзор.

2-годишното ви не може да сгъне огромен юрган, но може само да си прибере играчките.

Нека имаме реалистични очаквания. И към децата, и към себе си.

След като Рейчъл се справя с четирите си ПОРОДЕНИ деца, мисля, че и ние ще можем. Прилагам табличката с домакински задължения по възраст за деца, която преди време бях пуснала  и намирам за изключително полезна.

Автор: Боян Юруков

Днес една „новина“ за ваксините обиколи кафявите медии. Става въпрос за дете от Бургас с постваксинална вяла парализа. Няма да давам линк към „новината“, защото съм сигурен, че ще я видите на стените си, споделена от вайкащите ви се познати, които се хващат на шокиращи новини.

Първо, всяка седмица в България има по 3-4 случая на остра вяла парализа. Почти всички нямат връзка с ваксината срещу полиомиелит. Такава парализа най-често се получава от тежки инфекции засегнали нерв. Неактивната IPV ваксина, която се използва в Европа и у нас, води в изключително редки случаи до лека временна парализа без дълготрайни последствия. Такива случаи има по 1-2 в България на година при 250 хиляди бити дози. За сравнение, в 1 на 100 случая полио вируса води до недъзи и смърт. За същото писах през ноември, когато пак се завъртяха твърдения, че ваксината водела до паралич. Не, не води.

Второ, в статията има личната история на майката и някои доста интересни неща. Определенията за лекари и адвокати няма да коментирам. Изглеждат ми доста поукрасени от редактиралите текста. На мен ми беше странен коментарът за това как немски лекари се „шашнали“ на имунизациите в България. Календарите са много подобни (по-долу съм дал сравнение). Разликата е, че в Германия не бият хепатит веднага след раждането и не бият БЦЖ – просто отдавна са намалили заболеваемостта от тези болести, за разлика от нас. За сметка на това отдавна бият ваксини срещу рота вирус след раждането, варицела, менингококи и кърлежов енцефалит. Също така покритието на HPV ваксината е едно от най-високите в света. Затова ми се струва повече от невероятно един немски лекар да реагира така.

Трето, не е вярно, че няма регистър. Не е вярно, че тези случаи не се следят. Има, проверяват се, а точно за вялите парализи има специален регистър покрай усилията за изкореняване на полио. Също, макар в закона формално да го пише, ваксините в България не са въобще задължителни. Всъщност, последствията у нас са дори по-леки от доста държави. Малко като „задължителното“ гласуване.

Четвърто, за обезщетенията за такива случаи отдавна съм казал, че съм абсолютно за идеята. При условия обаче, че се пълни с глоби на родители отказали ваксини, като глобите да бъдат увеличени драстично и да се налагат реално. Сега са само формално преведени в закона, но по думите на РЗИ-тата никой не е глобен. С такъв фонд ще има повече видимост колко са наистина подобните случаи и колко от тях са просто спекулация. Сега половината от съобщените 30-40 случая нямат общо с ваксините, повечето от останалите са или от препоръчителните ваксини за грип, или са фебрилни гърчове след като майките не са пожелали да дадат ибупрофен.

Никой никога не е твърдял, че ваксините са на 100% безопасни или че работят на 100%. Никой не твърди, че рискове няма. Ползата за здравето на всяко едно дете обаче надвишава многократно рисковете. Тук не става въпрос за късмет или „теглене на къса клечка“, а за възможност детето да се пребори с тежки заболявания. Ако организма му реагира така на деактивиран вирус, то представете си как ще реагира на дивата му форма.

В никакъв случай не поставям под съмнение историята на майката. Да ти се случи нещо такова е ужасно и за съжаление мога да си представя през какво минава. Причината да напиша всичко това, беше украсената история, завъртяна в медиите търсеща единствено посещаемост за сметка на сплашване на родителите. Липсата на обективност я оставяме настрана – нямам илюзии, че точно тези медии ще потърсят мнение на лекар. Трябва обаче да се поставят нещата в контекст и да се спре с твърденията за паралич, инвалидност и масовост. Проблеми с ваксините има, но те не са в действието им, а в доставките, цените, достъпността и обучението на лекарите. За това ще пиша повече друг път.

Ето тук ще намерите сравнение между календарите на България (в зелено) и Германия (в синьо). Вижда се ясно, че в Германия има повече ваксини и реимунизации. Интерактивна версия ще намерите на сайта на ECDC.

Статията е написана на база информация от докладите на Global polio eradication initiative, както и препоръките на Министерството на здравеопазването и Националния център по заразни и паразитни болести. Не следва да взимате медицински съвети от тук или от където и да е в мрежата или масовите медии. Интернет форумите и фейс групите са най-лошият здравен съветник. Тук изброявам становища на лекари в интервюта и доклади, но и на това не трябва да се осланяте. Говорете с личния си лекар. Разпитайте го спокойно в контекста на здравето на вашето дете.

Автор: Миряна Захариева

Напоследък много ме вълнува въпроса за това  как да приучим децата на самостоятелност и с любопитство изследвам темата. Направих допитване до приятелите ми във фейсбук и едно от уменията, на които хората казват, че искат да научат децата си е  умението да общуват с другите самостоятелно  (обобщавам няколко сходни отговора).

Не съм от майките, които прекарват много време с децата навън по площадките и в разходки. Не знам защо така, просто някак не ми се получава – все не достига време, а често и желание. В редките случаи, в които съм била с децата на площадката, все попадам в ситуации, в които се разкъсвам между това да направя каквото смятам, че е правилно относно възпитанието на детето ми и онова, което се чувствам притисната да направя и което е социално приемливото нещо.

Ето една стандартна ситуация, която ме побърква:

Филип си играе с чуждо дете. Сдърпват се нещо за играчката на чуждото дете, Филип му я взема, но другото дете не протестира. Продължават играта. Аз съм видяла, но не реагирам, защото в крайна сметка децата са се разбрали. Чуждата майка обаче ми хвърля остър поглед, в който (ако се зачета) прочитам: “Няма ли да направите нещо по въпроса? Каква наглост!”

Обратната ситуация, която също ме побърква:

Филип и чуждо дете се сдърпват. Филип е ощетен по някакъв начин. Чуждата майка скача и въвежда справедливост (в полза на Филип), докато Филип се опитва да ми се оплаче и аз се опитвам да обясня на Филип, че трябва да се опита да се разбере с детето сам. Само че вече няма за какво да се разбират, защото майката-орлица „се е разбрала“ вместо тях.

Аз лично се старая да оставям моите деца да се разберат помежду си. Те имат година и половина разлика и понякога това означава и физическо превъзходство на големия. Много често се налага да се намеся в момент, когато тръгнат да се бият, например. Предпочитам обаче да оставя ситуацията да се развие и след това да говоря с тях за това, което се е случилои заедно да достигнем до изводи за това кой къде е сгрешил и защо.

Защо го правя? Повечето родители, които съм наблюдавала, казват директно: „Не това, не така. Ей, така. Хайде,  научете се вече да слушате.“Особено, когато ситуацията се развива пред други родители, всеки гледа да демонстрира колко е принципен и как трябва да се прави. Аз съм напълно съгласна, че родителите знаят по-добре от децата кое е добро и кое е лошо (или поне така би трябвало да бъде), но много често ние бързаме да се намесим без да сме разбрали всъщност какво се е случило и какви са подбудите на детето да действа по един или друг начин.

Знам, че е трудно и самата аз невинаги успявам, но мисля, че е много важно,  когато е налице конфликт, да се стигне до дъното на нещата, преди да се отсъдят присъдите и да се вмени вина на когото и да е било.

Вкъщи имаме следното правило: всяка играчка, която принадлежи на едно от децата, по правило е негова и другият си играе с нея, само ако собственикът няма против. За общите играчки важи правилото, че който е взел първи играчката, той има право върху нея и другият трябва търпеливо да изчака.

Естествено, винаги когато някой се заиграе с играчка, другият проявява невиждан досега интерес към нея и така възникват безброй различни ситуации, за които неписаните в семейния кодекс правила не са детайлно категорични.

Изходът от такива неясни ситуации почти винаги е бой или някакъв друг физически конфликт (дране, скубане, ала-бала, знаете ги). То си личи накъде отиват нещата още отрано, но аз се старая да не реагирам,  докато децата не станат сами свидетели на своя конфликт.  Смятам, че това е важно, защото тогава разговорът с децата протича с разбиране от тяхна страна, че има нужда някой възрастен да се намеси. Те са наясно защо ги дръпвам на страна. Пострадали са и самите те искат да се разреши ситуацията. Това е различно от това аз да видя, че Филип взема играчката на Дамян и да скоча веднага и да кажа, че той е длъжен да му я върне, защото така е правилно.

Ето някои от въпросите, които вкъщи задаваме при конфликт:

• Какво се случи?
• Ти защо направи това?
• Ти как се почувства, когато…..?
• Тази играчка на кой е?
• Кой я взе пръв?
• Какво е правилото за такива ситуации?
• Кой е по-скъп: играчката или брат ти? – това почти винаги е последния въпрос, когато друг аргумент нямаме в полза на разбирателството.
• Какво правим сега? – възобновяваме мира, за да може играта да продължи с усещане за взаимно съгласие и справедливост.

Разбира се, невинаги преговорите завършват успешно. Невинаги дори успяваме да ги започнем успешно. Има случаи, в които се налага да подходим по-авторитарно. Вкъщи практикуваме и вид наказание, което представлява следното: децата излизат в коридора, където няма играчки, единият застава в единия край, другият в другия край и имат време да размишляват. Това не е наказание такова, каквото цели виновникът за нещо да страда, за да разбере, че е съгрешил.Това е време, в което децата могат да помислят за случилото се и да преценят как искат да действат оттук насетне.Случва се да се тръшкат, да реват и да протестират, но след като им мине гневът, почти винаги са размислили. Тогава се гушкаме и си говорим за случилото се, за да се почувстват приети и обичани, въпреки че са разбрали, че са сгрешили. На всеки се случва да сгреши, нали така?

При всички положения,смятам, че е особено важно да обръщаме целенасочено внимание на децата към общуването им с другите.Справянето с конфликти е само един аспект от общуването, но забелязвам, че то е препъникамък за самите нас – родителите и по тази причина се превръща и в причина често да изземваме от децата властта върху техните отношения с другите.Това ги лишава от шанса да се научат как да се справят с конфликтите и съответно култивира зависимост и инфантилност, която се проявява на по-късен етап.

Ако тази публикация ви е харесала, препоръчваме ви да прочетете и Какво учат децата, когато е мръсно и опасно.

Поканихме Светлана Комогорова - Комата, една от любимите ни преводачи, да сподели препоръките си за София Филм Фест.

Нямам претенцията, че разбирам от кино, но пък имам доста обширен предварителен поглед върху програмата, така, че мнението ми може и да е полезно на някого.

Работя за София Филм Фест от 1997, когато още се казваше Мюзик Филм Фест, и традиционно покривам музикалната програма. Но всяка година ми върви и на някаква друга тема. Та, тази година ми върви на Северна Корея и ми е много интересно, да ви кажа.

И така:

Сърцето си безапелационно връчвам на „Сбогом, Берлин“ на Фатих Акин (впрочем, предпочитам оригиналното заглавие „Чик“, това е прякорът на единия от героите).

За най-близък ми филм пък обявявам „Радио мечти“ на Бабак Джалали. Предупреждавам обаче, че вкусът ми е порядъчно ексцентричен, тъй, че да си имате едно наум. Но сигурно афганска рок група не сте слушали, така, че го гледайте най-малкото пък заради това. Как Ларс Улрих джеми с афганска рок група също не е за изтърване.

Let's Be Frank, на български върви като „Да бъдеш Франк“, е неочакваният бисер. Не, това не е документален филм за прочут сърфист, а кретенска комедия, завъртяна около прочут сърфист – от тези, дето най-много ги обичам. Естествено, гарнирана с подразбиращите се шеметни кадри със сърфа.

„Под слънцето“ на Виталий Мански е документален филм за севернокорейско семейство, който в момента е наложително да се гледа. Освен това е нагледен урок как да прецакаме онези, които изкъсо ни следят какво и как да снимаме.

„Мрежата“ на Ким Ки Дук – каквото стори Ким Ки Дук, си струва да се гледа, а новият му филм е повече от задължителен.

„Бийтълс и Втората световна война“ - тази стара пушка Тони Палмър мине се не мине, и гръмва в десятката. Много интересно упражнение по навързване на песните с историческите събития.

Gimme Danger, документален филм на Джим Джармуш за Иги Поп. Допълнителни обяснения са напълно излишни. Марш на кино, че ще пиша неизвинени отсъствия :).

Не е нужно да обяснявам защо горещо препоръчвам да се гледат документалните филми за Бйело Дугме, Стоунс и Лайбах.

„Земя на боговете“ е любопитно упражнение на сръбския режисьор Горан Паскалевич по темата „индийски филм“. Струва си да се гледа.

„Виктория“ на Себастиан Шипер от програмата на Гьоте институт е много добър филм, впечатляващо автентичен.

Малцина подозират това, обаче аз обичам трогателни филми. Трогателни, без да се плъзват в блатиста сантименталност. От тях най-топло препоръчвам „Смрадлива приказка“ на Мирослав Момчилович и анимационния „Етел и Ърнест“ на Роджър Мейнуд.

И накрая... за това изобщо не ми се отваря и дума, но все пак... „Това“ е филмът „Рай“ на Андрей Кончаловски.

Съжалявам, но тук няма с какво да ви зарадвам. Подобни филми предизвикват у мен еднозначно позивни за повръщане. И не, не защото е лош в чисто кинематографичен план. Той и „Триумф на волята“ на Лени Рифенщал също не е лош в чисто кинематографичен план...

Автор Светлана Комоговора - Комата

Програмата на феста можете да видите тук.

Автор: Ина Зарева

Внезапно сте се натъкнали на непознат човек вкъщи? Не пищете, не го удряйте с тиган и не викайте полиция. Ще ви го върнат обратно с неприкрито злорадство. Направете си силно кафе (под силно да се разбира поне с 50 грама бърбън), спазвайте безопасна дистанция и не си правете труда да изучавате навиците на непознатия – утре той ще бъде съвсем различна личност.

Не очаквайте адекватност от него по-рано от 12 на обяд. Дори да ходи, гледа и говори, това не означава, че е буден. Първите три часа в училище са най-важните? Греда за образователната система, освен ако в нея не се предвижда хипноза.

Притеснени сте, искате да знаете какво ви чака и колко дълго ще продължи? Пуснете си „Война на световете“, „Алф“ и „Дързост и красота“ едновременно на три екрана. Опитайте се да гледате, чувате и осмисляте всичко. Честито – вече членувате в клуб „Къде сбъркахме?“.

Вие говорите свободно български, грамотен сте, имате образование, дори две, едното е филологическо? Забравете това завинаги! Научете думи като „саднат“, „хейтвам“, „шипвам“, „кръшвам“ и обединяващата всички емоции сега и завинаги „сАлза“, която задължително се изпълнява с ударение на „А“ и среден пръст, драматично плъзгащ се от клепача по бузата надолу.

Най-краткият виц за тийнейджъра? Ето го: „Вие сте най-важният човек в живота му!“ След като се посмяхте добре, избършете сълзите, направете си дълго кафе (с доста повече бърбън) и продължете четенето.

Три закона за общуване с тийнейджъра във Фейсбук: Не пишете на стената му! Не пишете на стената му! Не пишете на стената му!

Чатовете в месинджър (защото смс, скайп и вайбър са изобретения от пещерите) са единственият ви шанс за някаква комуникация въобще. Обаче, ако не можете да пишете с: кп, омг, к, кс, нп, съп и ххдд, изобщо не се захващайте. Ако в чата се обърнат към вас с „бро“ – то вие сте родител на годината и ние всички ви мразим.

Искате си поне за миг малкото, сладкобузо детенце, което ви гушка и обича? Спомнете си „Индиана Джоунс“, „Томб Райдър“ и всички сцени, в които едно съкровище е обградено с чудовищни страхотии и е нужна жертва, за да се стигне до него. Вече осъзнахте, че левият крак, единият бъбрек, айфонът и банята никога не са ви трябвали чак толкова.

Да очаквате стаята, чантата, гардеробът, дрехите, мислите, ученето, хобитата, приятелите, емоционалните състояния, речниковият запас, израженията и езикът на тялото при тийнейджъра да бъдат в хармония и да се усъвършенстват е като да чакате Второ пришествие – никой не знае деня и часа.

Крясъкът е опърлил миглите ви, бясът е овъглил думите ви и пепелта от тях се сипе в гърлото, както мазилката около затръшнатата врата? Поздравления! Вие гледате от първи ред представлението, което ще се играе единствено и само за вас няколко сезона напред.

Дишайте. Дишайте. Дишайте. Направете си двойно кафе. Без кафето.

Речник: „саднат“ – тъжен, „хейтвам“- мразя, „шипвам, шипват ни“ – ставам гадже с някого, правят ни гаджета, „кръшвам“ -харесвам някого, влюбвам се.

„кп“ – Какво правиш?, „омг“ – Oh, my God, „к“ - OK, „кс“ – Какво става?, „нп“ – Няма проблем, „съп“ – What`s up, „ххдд“ – смях.

Ако все още не сте сигурна какво е да си мама на тийнеджър, можете да прочетете и "Житие и страдание на тийнейджърския гардероб". А "Пубертетът - неизбежното зло" може и мъничко да ви успокои. :)

То идва на бял свят сладко, беззащитно, невинно и напълно зависимо от нас. Още преди да се е родило, вече го обичаме. В момента, в който го прегърнем, осъзнаваме, че нищо на този свят не е по-важно от него. И така ще си остане до последния ни дъх.

В началото мечтаем само да е здраво. После ни се иска, ако може и да е добричко. Да не плаче по цяла нощ. Да се храни добре. Идва време да проходи и проговори. Колко хубаво би било, ако е умно и се развива бързо. Да стане и отличен ученик. Да спортува и да помага вкъщи. Да го приемат в хубава гимназия. Да не пропуши, да не се пропие, да не тръгне по лош път. Да влезе в хубав университет, да избере подходяща професия, да има хубава връзка. Станаха много мечти.

Но най-голямата от тях е детето да е щастливо и всички останали наши желания за него се концентрират в това – неговото щастие. Моето убеждение е, че няма родител, който нарочно, осъзнато да отглежда нещастно дете. Ако вие познавате такъв родител, то той най-вероятно е с тежки психични проблеми и изобщо не бива да отглежда деца.

Защо в такъв случай на света има толкова много нещастни хора? И тук не говорим за хора с драматична съдба, а за такива, на които привидно всичко им е наред, но въпреки това те се чувстват нещастни. Все нещо не им е достатъчно, не успяват да вземат живота си в ръце, не намират нищо, което да им достави удовлетворение. Мисля, че основната причина е в една честа грешка, която ние, родителите правим въпреки всичките си добри намерения.

Отглеждаме жертви.

Не в смисъла на малтретирани или лишени от внимание деца. Тук имам предвид деца с психика на жертва, които един ден ще се чувстват нещастни, защото са объркани, безсилни, изолирани, не знаят какво искат и им липсва увереността, че нещо на този свят зависи от тях или изобщо, че нещо има смисъл.

Ако искаме деца-жертви, много лесно можем да си ги отгледаме. Достатъчно е да ги научим на три неща.

1. Липса на отговорност.

Децата с психика на жертва отказват да признаят, че са направили грешка. Тяхното обяснение винаги е:

- Не бях аз.

- Той пръв започна.

- Без да искам.

- Тя ме накара.

Един ден това ще им изиграе лоша шега, защото в живота постоянно ни се налага да поемаме отговорност. И ако не сме научени да го правим, ще понасяме последствията ден след ден, а най-тъжното е, че няма да си вземем поука от тях. Като родители сме длъжни първо да поемаме отговорност за своите грешки и второ, да научим децата си, че техните не минават безнаказано. Ако не си е прибрал играчките, няма да излезе навън. Ако не си е изял вечерята, няма да получи десерт. Ако хвърля пясък по другите деца, няма да играе на пясъчника. Не бива да забравяме, че всеки път, когато позволяваме на детето да се размине без последствия, ние му отнемаме възможността да се научи да носи отговорност за постъпките си. И с годините тези грешки ще се задълбочават, а то никога няма да е виновно. Но животът не прощава. Замислете се колко хора около вас провалят браковете си или съсипват служебни отношения, защото никога и за нищо не са виновни и винаги някой друг е отговорен, когато нещата не вървят.

Но монетата има и обратна страна. Хората с психика на жертва не само не поемат отговорност. Те и не вярват, че могат да управляват живота си и отдават чуждия успех изцяло на късмета. Настръхвам всеки път, когато чуя тази народна мъдрост: „Роди ме, мамо, с късмет, па ме хвърли на плет.“ Нищо в този живот не може да се случи само заради чист късмет. Късметът е птичето, което ще кацне в нашата градинка, след като години наред сме я прекопавали, поливали, посадили сме дръвчета, за да му правят сянка, изкопали сме кладенец, за да има чиста вода. Тогава може да склони и да кацне и на нашето рамо. Но той няма да дойде, ако не сме си мръднали пръста. Късмет е да не ни падне саксия на главата, докато вървим по улицата. Оттам нататък всичко е работа, упоритост и малко талант. И ако оставим децата си да растат с мисълта, че не носят отговорност нито за провалите, нито за успехите си, а трябва да чакат късметът да им падне от небето, то ние сме възпитали жертви на обстоятелствата, а не силни, независими личности.

2. Липса на избор

Ако все още искаме да си отгледаме жертви, втората стъпка е да отнемем на децата си правото да избират сами.

Ние от най-ранна възраст решаваме кое е добре за тях, преценяваме кое е полезно, създаваме им програма, която да следват, избираме им подходящата среда. Това е наша отговорност като родители. Но някъде в целия този процес на възпитание и обгрижване, можем да пропуснем моментите, в които следва да ги оставим да са самостоятелни. А хората, които не могат да мислят за себе си и да взимат сами решения, чувстват, че не контролират живота си и постепенно губят смисъла в него. Ако искаме да възпитаваме деца-жертви, които всеки може да манипулира, най-добрата стъпка е да започнем от ранно детство. Ето как се отнема правото на избор:

- Не ги оставяме да правят нищо сами. (Дай да ти вържа обувките, защото ти ги правиш на възел)

- Контролираме ги във всяко едно отношение, дори там, където могат да се справят. (Ще облечеш тази тениска, защото повече отива на панталонките ти.)

- Отнемаме им инициативата и не се вслушваме в желанията им. (Ако те запиша на рисуване, няма да имаш време за математика.)

- Не им даваме възможност да правят грешките си и да се поучават от тях.

(Недей да се катериш по пързалката, защото ще паднеш)

- Предпазваме ги от всяка неприятност, улесняваме им живота твърде много.

(Дай да ти подредя чантата, за да не ти се скара утре учителката, ако забравиш нещо)

Не е казано, че изборите, които правят, винаги ще са правилните. Но обикновено осъзнаването идва бързо, когато оставиш детето „да се опари“. Преди три години детето на приятелско семейство беше подложено на страховит натиск от страна на родителите да влезе в престижна езикова гимназия, докато неговото огромно желание бе да учи изкуства. Момиченцето спря да се храни, да излиза, ходеше на училище с нежелание – всичко това заради добрите намерения на родителите да му осигурят трамплин за бъдещето му. Слава богу, хората са интелигентни, осъзнаха грешката си и го оставиха на мира. Детето вече втора година учи приложни изкуства и буквално разцъфтя. Какво от това, че няма да владее два чужди езика? Когато му потрябват, ще научи и тях. Важното е, че е поело по пътя, който желае. Намира смисъл в това, което прави. То е направило своя избор и носи отговорност за него. Ако не позволим на детето да прави своите избори, то никога няма да намери собствения си смисъл в живота и винаги ще се чувства неосъществено, жертва на нечии чужди амбиции.

3. Липсата на ценности.

Третата и последна стъпка да превърнем едно дете в жертва е да не му дадем ясни критерии за добро и зло. А това е съвсем постижимо. Въпреки лекотата, с която съдим чуждите грешки, ние много често омаловажаваме своите. Двойният аршин е залегнал дълбоко в нас и обикновено дори не осъзнаваме, че правим същото, за което критикуваме околните. А точно личният ни пример оставя най-дълбока следа в децата ни, помнят го по-добре от всичко, което им казваме, и той формира модела им за поведение като възрастни. Как на практика работи системата на фалшивите или двойните ценности?

- Казваме, че е лошо да се краде, но не връщаме в магазина рестото, което са ни дали в повече.

- Възмущаваме се от пияния шофьор, убил дете, но пресичаме светофара на червено.

- Дразним се, че има толкова бедни хора, но обръщаме гръб на човек в нужда.

- Обясняваме как не трябва да се лъже, но говорим обидни думи зад гърба на приятелите си.

Примерите са безброй и съм сигурна, че всеки от нас ще ги открие и в собствения си живот, стига да реши да е честен пред себе си. Проблемът е, че ако детето отрасне объркано, без ясни критерии за добро и зло, то ще приеме, че обществото се управлява не от закони, а от правото на по-силния, по-хитрия, по-безпардонния. А без стабилна ценностна система, никога няма да има убедеността и волята да отстоява себе си. Дори да е в позицията на по-силния, един нормален човек не може да е истински щастлив, ако няма усещането, че постъпва правилно. И най-малките деца обичат да са наясно с правилата и границите, а липсата им ги прави несигурни и тревожни. А може би сме от родителите, които вярват, че живеем в джунгла и се опитват да отгледат хищници? За жалост не работи така. Всеки хищник е потенциална жертва, защото се подчинява на правото на по-силния. Отглеждайки хищници и агресори, ние реално отглеждаме жертви. Хората с ясна ценностна система не допускат да ги превърнат в жертви, защото знаят кое е добро и зло, но и на свой ред не превръщат околните в жертви, защото приемат, че правилата важат за всички, а не работят само в тяхна полза. Връзките им са по-стабилни, защото са емпатични и лоялни, и напредват по-успешно професионално, защото на тях може да се разчита.

Детето ни може да е добър математик, спортист или певец, това не зависи от нас. Някои неща просто са генетично обусловени и за тях нямаме думата. Но дали ще израсне с психика на жертва, на нещастен, безсилен и безсмислен човек - до голяма степен е в наши ръце. Добрата новина е, че дори тотално да се оплескаме, един ден нашето малко и беззащитно човече ще порасне, най-вероятно ще се осъзнае и ще потърси начин да се пребори с грешките ни.

Но колко по-лесно би било за него, ако просто ги избегнем навреме.

Мария Пеева