logomamaninjashop
Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

По молбата на майката този текст остава анонимен. Желанието й е да окуражи родители и деца, които водят подобни битки. Нейната приключи успешно.


От две години се опитвам да напиша този текст. Има дни, в които желанието е по-силно и чувствата ми напират като на стартова линия, подскачат нетърпеливо, разпъват и загряват, пореждат се по местата и чакат командата. Отлагам старта. Не, не съм слаба, подготвена съм - чакам този момент от дълго време и така до следващия път.

Той е на 6, аз съм на 40.

Изглежда ми по-малък, все пак до този момент сме се виждали само от двете страни на мониторите си.

Държа малката му сестра за двете ръце и му я представям. Кляка срещу нея и й казва: Здравей… Чувам гласът му за пръв път така близо, усещам акцента му, малката му ръка се протяга към мен и срещаме усмивките си. Помня, че го прегърнах, а острата му права коса блестеше в очите ми, не зная дали казах нещо - времето беше спряло.
Де да беше спряло завинаги! 

Той вече е на 9 и е моето четвърто дете. Син е на съпругът ми. Влезе в живота ми безболезнено, но следващите две години ги усетих като трите си раждания наведнъж.
Езикът бе проблем - говореше никакъв български. Опитваше се, но звучеше смешно, баща му ни бе преводач в началото, накупих книги с цветове, форми, плодове, нещо базисно с което да започна. Пеехме песни подходящи за малката му сестра, показвах му и изговарях предметите които най-често използвахме, рисувахме и гледахме филми заедно. Молих го да опитва и нови храни. Ежедневните ни разходки посрещаше с радост, хвърляше се с прегръдка на почти всеки спрял се да ни заговори - очакваше да е негов роднина. Децата навън не го приемаха лесно, а от това страдахме и двамата. Уж на една възраст, а всъщност от два различни свята. Уменията му за игра се изчерпваха с ръмжене като лъв и реване като динозавър. Страдаше, страдах и аз.

Тръгна на детски клуб за лятото - да се приобщи да понаучи езикът, да се среща с деца, да се забавлява. Голямо забавление ще да е било - доста по-късно научих, че е бил игнориран от децата. Не знаел как да се държи с тях. Плаках, както бе плакал и той.

Четвъртото ми дете дойде за лятото и остана. Остана, защото "в България няма бой". Когато чух това за първи път вероятно очите ми са станали с големината на Сатурн, барабар с пръстена.

Помолих го да ми каже пак, да ми покаже с ръце какво има предвид. Ами, бой си показваше детето. Поисках превод от баща му и детето обясни - човекът, с когото живее майка му, си е позволявал да го удря.

Който може, нека да си представи какви карикатури сме били, докато съберем повече информация за това, което той иска да каже. Е, със скоростта на светлината се изстреляхме към Закрила на детето. Разговори, обяснения, рисунки. Разказа детето - за караници, за потапяния на главата му в умивалника с вода, за провесване през терасата от същия този човек. Най-близкият до майка му.

Майката отрече, мъжът до нея действаше арогантно, с груб език и агресивно.

Отношенията от обтегнати стигнаха до лоши, много лоши, нетърпими.

Малкият трупаше речник, създаваше приятелства, набираше знания, радваше се на нас, ние на него.

Започна първи клас. Първи клас!!! Изпращах още едно дете през училищния праг и сърцето ми преливаше от гордост. В неговите вени не течеше моята кръв, но ни свърваше една друга връзка - на привързаността, любовта, на дълга, милостта и упоритостта.

Запазила съм всяка негова тетрадка - 26 на брой, учебник, помагало, от първи клас.

Запазила съм всичко изписано от втори клас-картинки, тетрадки, учебници.

Пазя всяко листче и диктовка, всяка грамота и отлична бележка.

Пазя всеки спомен за болка, рана или температура. Всеки трепет, тъга или плач. Пазя всяка прегръдка, мила дума и десетките му "обичам те” ежедневно, пазя чистотата на първото влюбване, караница с приятел и фалшиво изпята песен. Зная всеки стих научен наизуст, коя обувка му е удобна, какви дрехи предпочита, любимите герои, песни, цветове, интонациите на гласът му когато е изплашен, щастлив, уморен. Всеки грам от теглото му, защото аз го пренасям в леглото му вечер - винаги заспиващ на моето. Пазя хладните му ръце върху челото му, когато съм болна, или зъбите на гребена, когато ме "прави хубава". Помня първото му МАМО и страхът, който изпитах.

Той е на 9 и две години се опитваме да покажем на институции, приятели и общество, че сред нас има индивиди, които тормозят деца. Не тъся причини ЗАЩО, търся начин това да спре.

През тези две години аз и семейството ми бяхме обиждани, заплашвани и оплювани, защото обичаме едно дете. Бяхме наказвани по един или друг начин, защото вярваме на това дете. През тези две години никой не се запита какво всъщност показваме на него и потърпевшите като него. Безразличие, бюрократщина, условности и десетки изгубени мигове спокойствие.

Това е мъничка част от моя поглед, всеки един в семейството ми може да разкаже своята история, защото всички сме засегнати. 

Мога да простя хулите и заплахите, мога да простя лъжите и провокациите, простила бих манипулирането, не не искам и не трябва да отпиша насилието.

В България трудно може да потърсиш отговорност на някого, ако нямаш доказателства и свидетели. 

В България насилниците се чувстват безнаказани, а тормозът, било психичеки или физически е сведен до " малко разправии" и "думи без смисъл".

Вдигаме шум, когато някой обиди или нарани детето ни на детската площадка, в училище или детската градина. Кога ще вдигнем шум за насилника в къщата ни, този, който споделя леглото ни и заема челно място на масата ни?

Какво приемаме в отношенията за нормално и извън нормите? Къде са границите и кой ги поставя?

Откога да наречеш едно дете "боклук", "нещастник" ,"мърша" или "пукни" е нещо тривиално в семейството.

Аз не го приемам! Аз не съм родила това дете, но давам цялата си любов, време и търпение за неговото спокойствие. Защото съм майка! Кой ще спре ръката, която не се протяга, за да помилва?!

Многословна съм.

Намерението ми бе да разкажа една история, подобна на десетки други.

Имам три дъщери - момичета с дълги коси и топлещи усмивки.Няма да разказвам за сплитане на плитки и избиране на рокли или за любовни трепети, историята е за четвъртото ми дете - завареният ми син.

Той дойде преди почти 3 години. Малката ми дъщеря бе на 8 месеца. Прелетя 13 000 км за да срещне баща си, след пак 3-годишна раздяла. Дойде и остана.

За тези три години тук, той успя да научи езика, да открие и задържи приятелства, да бъде изпратен първокласник, да се влюби... нееднократно, да изказва мнение и да се съобрази с такова. Дойде като подхвърлен бял лист, върху който изписвахме и продължаваме да пишем, градим и надграждаме.

Във всяка история има и лош Кумчо Вълчо, в тази също не липсва.Това е вече настоящият съпруг на майката (биологичната).

Детето ни разказваше страшни истории за мъжа, който живее с майка му, за бой, за провесвания през терасата, за потапяне на главата му в мивката пълна с вода- случващи се на него.

Да доказваш насилие извършено над дете на 13 000 км е невъзможно, а институциите вдигат рамене. Прималявахме от ходене от врата на врата.

Да се опитваш да убедиш майката (биологичната), че това се е случило също е също невъзможно. Не вярваше на нас, а по-лошото е, че не вярваше и на детето си.

Да се опиташ да потърсиш отговорност от мъжа, наранил детето е трижди невъзможно.

Ситуацията прилича на решаване на уравнения като дъвчеш дъвка - както е казал Вонегът.
Отговорът от индивида е заплахи, обиди и псувни.
Три години ми се видяха като 30.

Към днешна дата детето ни е спокойно, радва се на светът около него, опитва се да не си спомня тежките дни и не иска и да чуе за мъжът, причинявал му болка.

Аз, баща му, сестрите му и всички близки също. Дистанцираме се от всякакъв вид насилие и заклеймяваме извършителя.

Аз искам единствено да се знае, че насилието съществува. В нашия случай свърши добре - получихме решението - детето остава тук и не трябва да излиза навън!
Алелуя!

*************

Още по тази тема: 

Майките, които убиват

Не е моя работа

Да си пребиеш детето до смърт

Автор: Мария Пеева

 

Щастливите семейства били скучни.

Толстой хубаво беше казал, че щастливите семейства си приличат, един вид са някак скучни, и аз взех, че му повярвах. Обаче… заблуди ме този човек. Нищо, простено му е. На гениите всичко може да се прости. Всъщност, много ми се иска Толстой да беше прав, защото и друг път съм ви казвала, че тайната ми мечта е да живея скучно. Но никой не ми дава тази възможност. Около мен винаги се случва нещо интересно, което да ме държи на нокти. Дали момчетата ще се скарат, дали някое куче ще избяга, дали един ще е болен, втори ще има изпит, трети ще краде лампите на съседката, а четвърти ще ми съобщи, че чака бебе, вечно има някакви вълнения и емоции. Без изобщо да излизам от дома, в един и същи ден участвам в драма, комедия, хорър и даже фентъзи. Така че митът за щастливото скучно семейство само ме кара да се подсмихвам (горчиво). Но за да не тънете в заблуда и вие, ще ви кажа още няколко мита за щастливите семейства, които изобщо не са верни.

 

Щастливите семейства не се карат.

Няма такова нещо, приятели. В щастливите семейства хората нищичко не премълчават и не спестяват. Щастливите семейства се карат на поразия, даже и се замерят с чехли. В същото време доста нещастни и тъжни семейства учтиво си мълчат и замитат проблемите под килима, докато накрая се разделят възпитано. Карайте се, колкото си искате, то и винаги има за какво. Важното е накрая да се сдобрите. Май в Библията беше писано, че мъжът и жената не трябва да заспят скарани. Е, нямам какво да добавя, пък вие както искате го разбирайте.

 

В щастливите семейства никой няма право на личен живот.

Слава богу, още една заблуда. Може да имате щастливо семейство и без да се откажете от всичките си хобита и увлечения, от малките страсти, които са ви на сърцето. Щом моят любим съпруг ме накара да обикна футбола, а аз го убедих да приеме косматите и четириноги членове на семейството, значи всичко е възможно. Е, не знам как ще реагирам, ако изведнъж ми съобщи, че се е записал на парапланеризъм, а вероятно и той ще ахне, ако утре докарам вкъщи маймунка. Но никой никого няма да спре. В щастливите семейства хората не се чувстват обсебени и контролирани, а подкрепени.

 

Щастливите семейства са материално осигурени.

Винаги е приятно да си спокоен за бъдещето, но като хора преминали през много трусове мога откровено да ви кажа, че е имало дни, когато сме си броили стотинките и едва сме събирали парите за наема. Гордея се с онези времена. И мисля, че точно тези битки ни сплотиха най-много. Семействата не се разделят, защото нямат пари. Разделят се, защото нямат обич.

 

Щастливите семейства нямат проблеми.

Щастливите семейства имат точно толкова проблеми колкото и нещастните семейства. И те боледуват, и техните родители остаряват, и те губят скъпи хора, и те се сблъскват с неуспехи. Разликата между щастливите и нещастните семейства е, че щастливите се изправят срещу проблемите заедно, а нещастните допускат той да ги разедини.

 

А най-големият мит, който ми се иска да разбуля, е, че щастливи семейства не съществуват. 

Но това е много лесно. Има ли човек до вас? Прощавате ли му грешките? Смеете ли се на шегите му? Правите ли дребни жестове, които да го зарадват? Целувате ли го, докато спи? Обичате ли го?

Искате ли да остареете с него?

Добре дошли в клуба на щастливите семейства.

Обещавам ви, че изобщо не е толкова страшно, колкото изглежда отстрани. Най-много после никой да не иска да ви идва на гости.

Моята приятелка Шери ми се обади днес и беше толкова щастлива. В предучилищната им група я поканиха по повод празника на християнското семейство да разкаже приказка на децата. В много детски градини и в доста училища днес отбелязват тази хубава традиция по един или друг начин. Помолих Шери да разкаже как е минало тържеството и за нашите читатели. 

Когато учителките ме поканиха на това тържество като представител на родителите, бях много въодушевена и мъничко притеснена. Дали ще успея да задържа интереса на децата? Дали ще им предам духа на празника? Реших най-напред да им кажа няколко думи за същността и корените на празника и си подготвих кратка презентация.

23828779 10215501656078491 1278326810 o

Днес е празничен ден! Денят на Християнското семейство!

От векове наред дедите ни са вярвали,че домът е свещено място, в което децата научават най-ценните житейски уроци, както и усвояват важни знания за света. В семейството те не само биват възпитавани, но и изграждат своя характер и развиват най-важните добродетели.

Единствено българите празнуваме Въведение Богородично като Ден на християнското семейство. Тук отново се преплитат православния канон и народните традиции, съхранявани и отстоявани в продължение на стотици години.

Според библейското предание на този ден Богородица била обречена от своите родители на Бога още преди рождението си, а когато навършила три години, била отведена до Йерусалимския храм. По пътя тя и нейното семейство били съпроводени от нейните близки, носещи свещ в ръцете си. Всички останали изумени, когато родителите й я оставили на първото стъпало на храма и тя изкачила съвсем сама 15-те му стъпала. На най-горното стъпало с благословия я посрещнал Първосвещеник Захария, бащата на Св. Йоан Кръстител.

На този ден родителите водят децата си в църквата, защото според поверието, ако те са представени на Бога ще растат благочестиво. Традицията на този празник повелява да се събере цялото семейство в дома на родителите, и по този начин всеки да засвидетелства своята почит и любов към останалите. Трапезата на този ден не се прибира, защото според поверието Богородица влиза, за да похапне и да благослови дома и семейството. Купува се и нещо за дома, което е с капак, за да не избяга семейното здраве, щастие и благополучие.

Денят на християнското семейство е празник, който трябва да почитаме и уважаваме. Този ден е прекрасен повод да покажем на близките си колко много ги обичаме и колко много означават те за нас. Семейството е ценност, съумяла да съхрани духовността през годините, затова посветете този ден на най-близките си хора и се заредете с много, много любов!

23828945 10215501655958488 1966525350 o

След това разказах на децата две хубави български приказки - “Мързеливата Богданка” и “Сливи за смет”. Избрах ги специално, за да обсъдим ценностите, които се създават и възпитават в семейството. Бях занесла книжките с прекрасни илюстрации и всички заедно ги разглеждахме. Децата слушаха с огромен интерес и с ококорени широко очички историите за отдавна отминалите времена, разпитваха за живота на българите в миналото, за техния бит и обичаи. Много си говорихме и за отговорностите на мъжа, жената и децата, а накрая ги поканих да споделят кой с какво помага у дома. Получи се много интересна и забавна дискусия.

23798797 10215501535595479 1346781069 o

Разбира се, на празник не може без специална почерпка. За децата бях омесила погача с домашен мед от пчеличките на нашия дядо, занесох и кошница плодове и домашно приготвени курабийки. Разказах на децата и за символиката на здравеца, за хубавата българска традиция да посрещаме гости с питка с мед и сол за берекет и благополучие. Накрая децата похапнаха сладко. И децата, и учителките, и аз самата си прекарахме прекрасно. Беше истински празник за всички ни. А моят Виктор беше толкова горд с мама. Сигурна съм, че никога няма да забрави този ден. Аз също.

 

***************

Прочетохте ли "Машина за гушкане"?

 

Автор: Мария Пеева

Казваше се Дани и беше най-сладкото миньонче, което можете да си представите. На такива казват нестандартна красавица - много дребничка, с руса, почти бяла, дълга, пригладена коса и големи тъмни очи с бадемова форма. Ходеше на пиано и на френски, стъпваше с малки крачки, носеше рокли и откъдето и да я погледнеш, приличаше на фина статуетка. Надали имаше момче от компанията ни в онези времена, което поне малко да не е било влюбено в нея.

Ние, момичетата, я недолюбвахме. Може би защото беше твърде изискана за онези времена, в които носехме широки, раздърпани дънки, смело ругаехме, криехме се по входовете да пушим цигари и си миехме косата с бира, за да изглежда винаги разрошена от вятъра. А може би заради нацупените й устнички и снизходителния поглед, с който отговаряше на шегите ни. Това момиче определено се мислеше за нещо повече и не го криеше. Може и да беше. Така или иначе, не я искахме в компанията и нямаше да се сприятелим, ако случайно не беше се загаджила с брата на една от приятелките ми.

А той се влюби в нея до ушите. Правеше й безумни подаръци. Точно в онези времена пазарът започна да се отваря и магазинчетата се наводниха със скъпи и некачествени, уж “маркови” стоки. Горкото момче се захвана с нелегална търговия и потъна в дългове, за да осигури на Дани всичките боклуци, които тя пожелае. Все не й стигаше. Разбрах защо. Веднъж ме беше поканила на гости в стария им апартамент с високи тавани, където майка й ме посрещна с пеньоар на вафлички и алкохолен дъх, и ми предложи някакви клисави сладки и турско кафе. 

- Ще ви гледам. - засмя се глезено жената. Тогава ми се стори ужасно стара и грохнала, а надали е била на повече от 45.

Има ли момиче, което да не иска да му гледат на кафе? Дани беше първа. Майка й взе тънката порцеланова чашка и се взря в нея с хемоглобинов поглед. После нацупи устнички и изведнъж страшно заприлича на дъщеря си.

- Ох, ами при моето Данче все едно и също… Виждам богат мъж. Много богат мъж. Такъв, който ще я носи на ръце. За него да се пазиш, чу ли, Данче? Момчетии не ти трябват. Пазете се, момичета, да не се влюбите в някой пройдоха. На жената й трябва мъж да я осигури и да я гледа хубаво. Един мъж не ти ли плаща сметките, и детето ти няма да отгледа. Вие сте цветя, дръжте се като цветя. Достатъчно е, че красите масата, сметки няма да плащате. 

Звучеше съвсем различно от това, на което баща ми ме учеше, но не обелих и дума, за да не се разсърди. Малко ме плашеше тази жена, привидно толкова мека, отпусната и беззащитна. Дани я гледаше със странен поглед, почти като хипнотизирана. Сега осъзнавам, че най-вероятно я е съжалявала, но и я е боготворила едновременно. Татко в картинката нямаше. Майка й беше всичко за нея. Късмет.

След няма и месец Дани заряза брата на приятелката ни и спря да движи с нашата компания. По онова време мутрите точно бяха започнали да изпъплят в разбуненото общество, като лой в тенджера с вряща вода. Дани се хвана с някакъв огромен екземпляр с ръце колкото слонски крака и поглед на носорог. Изведнъж се сдоби с мобилен телефон, червено кабрио и лична охрана. Братът на приятелката ми продължи да я гони известно време, докато веднъж не го разходиха в багажник. После се отказа. Приятелката ми, смело момиче, от нищо не й дремеше, изнамери отнякъде номера на мобифона й и й се обади:

- Тоя боклук, където преби брат ми заради теб, някой ден и теб ще бие, да знаеш.

- Ти за мен не бери грижа. - отговорила й Дани. - Аз си знам работата. А вие всички ще се изядете от яд, затова ми говорите срещу него. Гроздето е кисело, така ми каза майка.

После станаха някакви патаклами между пловдивските мутри и Дани ми се загуби от полезрението с нейния носорог. Малко по-късно ние заминахме за София. Не бях я чувала, нито виждала години наред.

Онзи ден я видях на пазара в Пловдив. Отидох да купя грозде и банани за родителите ми. Първо не можах да я позная с бежовата плетена шапка, под безформеното палто. Чак когато вдигна поглед към мен и големите кафяви очи блеснаха, се досетих коя е. Отворих уста да я поздравя, но се спрях. Тя не искаше да я позная. Прочетох го в очите й. Платих й и си тръгнах без дума. 

Гроздето й не беше кисело. Беше сладко, ама гнило.

 

 

Може би ще ви харесат и тези истории: 

Норвежката Мария и българската Мария 

Мамешката мафия 

Рокаджийките обичат чалга

Автор: Мария Пеева

Гледам Теди и се подсмихвам. Толкова е мило да видиш как синът ти се готви да става татко. Как трепери над Яна и тича през нощта да купува шоколад или каквото там й се е прияло. Как разглежда внимателно бебешките дрешки и се опитва да ги сгъне с големите си несръчни лапи. Как напусна “клана” на любимата си игра, защото му отнема твърде много време, а сега трябва повече да работи. А най-мила ми е тази негова неувереност, която дори не смее да изрази с думи. Виждам я в притеснения му поглед и неизказания въпрос. “Дали ще съм добър баща?”

Да, ти ще си добър баща.

Защото имаш големи и топли ръце, които обичат да прегръщат. Помня как разнасяше братчетата си из къщи часове наред като големи живи играчки. Помня и как веднъж подхвърли Коко високо, високо, а той така се разсмя, че повърна върху теб. После известно време го гушкаше с повишено внимание.

Защото имаш добро сърце и умееш да обичаш. Няма да забравя как плака с глас, когато котаракът ни Рижко умря в ръцете ти. Беше на 19 години. Ти, не котаракът. Мъж, способен да обикне грозноват уличен котарак, който му пикае в обувката, ще може да обича и дете.

Защото си грижовен. Докато бях болна от пневмония, ти дойде и ми сготви пилешка супа. Беше вкусна. И да не беше, пак щях да я изям, защото ти си ми я приготвил. (Другия път нарежи магданоза на ситно.)

Защото имаш невероятно чувство за хумор. Успяваш да обърнеш на шега и най-злощастната ситуация. Как се смяхме на историята ти с хернията, нали?

Защото си чел купища книги. Ще имаш чудни истории за разказване и ще знаеш отговорите за безкрайните въпроси, които ще ти бъдат зададени.

Защото беше ужасен бунтар в пубертета. Ще знаеш какво да очакваш и няма да се впрягаш прекалено много.

Защото си грижовен и щедър. Ще направиш каквото трябва, за да осигуриш семейството си. Вече го правиш.

Защото уважаваш и обичаш родителите и братята си. Това ще даде корени на детето ти и здрава основа. Ще му вдъхне чувство на принадлежност, сила и увереност.

Защото си мечтател и човек с размах. Няма да режеш крилете на малкото птиче и ще го насърчаваш да лети нависоко.

Защото обичаш майката на сина си повече от всичко. Още не го осъзнаваш, но с годините ще я обикваш все повече и заради това, че с нея сте създали и отглеждате заедно дете.

Освен това имаш и доста умения, разбира се - знаеш как да държиш главичката на новородено, да сменяш памперс, да промиваш раничка, да играеш видео игри, да правиш пюренце, пудинг и овчарски пай, да играеш на “война” и “монопол”, да приспиваш бебе, да пееш “What a Wonderful world” почти като Луис, да разказваш смешни истории и дори да се катериш по дървета. Много неща не знаеш, но ще ги научиш в движение, не се тревожи.

Най-важното е, че знаеш как да си щастлив. А ако научиш на това и сина си, ще си най-добрият баща на света.

Като твоят.

**************

Прочетохте ли Най-добрият татко на света?

Автор: Мария Пеева

 

Днес е денят на толерантността. Писала съм много по тази тема. Гордея се, че съм толерантна, макар че от устата на някои хора тази дума звучи обидно.

 

Днес обаче искам да призова за толерантност към една категория хора, които често пренебрегваме, особено когато тайно се страхуваме, че принадлежим към нея. Хора, към които всички имат високи очаквания и малко уважение.

 

Искам да ви призова за толерантност към обикновените хора. 

 

Веднъж се запознах с автор, много извисен, много влюбен в себе си, много елитен. Той ужасно се обиди, че не бях чела нищо негово и не знаех кой е. А една група прекрасни млади момичета го беше наобиколила. Гледаха го с нямо обожание, докато им разказваше за новия си проект. Той беше звезда, те - обикновени, затова кротко търпяха прелитанията му от тема в тема, грубото прекъсване на всеки техен опит да изкажат мнение и пренебрежението му. Едното девойче започна да разказва интересна история за друг автор, а той направо я сряза с думите, че въпросният бил много семпъл. Момичето се изчерви, а аз изпитах едно особено чувство на неловкост, цялата изтръпнах и ушите ми забучаха, както когато чуете някой да пее много фалшиво. Той дори не забеляза, че е обидил това мило младо същество, което толкова го харесваше и искаше просто да го впечатли. Продължи да величае собствените си успехи. След малко ми доскуча да слушам каканиженето му и си тръгнах. После си направих труда да прочета нещо негово, и дори аз, която се смятам за универсалния читател, не успях да стигна до края. Толкова беше елитарно, толкова възвишено, че изгубих смисъла му в лабиринта от думи. Този човек не пише за обикновените хора, но очаква обикновените хора да го познаваме и да му се възхищаваме. А не може да изтърпи дори да ни изслуша. Нулева толерантност към всеки, който не е достатъчно ексцентричен, за да се открои.

 

Затова ми иска днес, в деня на толерантността, някой да призове за толерантност към обикновения човек.

 

Този, когото другите обикновени хора не зачитат и не изслушват, защото не им е достатъчно интересен и значим.

 

Този, който се притеснява, че е твърде скучен и затова предпочита да остане незабележим.

 

Този, когото медиите обстрелват с фалшиви новини и сензационни измислици и го нахъсват да мрази и да се страхува, защото така е по-лесно да бъде манипулиран.

 

Този, към когото всички се отнасят снизходително - политиците, които избира, творците, чиито книги купува, звездите, които боготвори.

 

Този, който изнася на гърба си всички тези хора, търпи лудостите и безобразията им, а те постоянно му натякват, че го превъзхождат и го наричат дебил, глупак и идиот дори в лицето му.

 

Ако не сте толерантни към него, обикновения човек, значи не сте толерантни и към себе си. Защото всички вие, в същността си, в нуждите и емоциите си, сте също толкова обикновени колкото него. 

 

И също толкова необикновени.

 

***********************

 

Препоръчваме ви още: 

 

Страховете на майките 

Всеки сам си преценява 

Децата за политиката

 

Автор: Мария Пеева

 

Обещах ви да ви разкажа за онези далечни времена, когато и аз бях “папагалче в клетка”. А днес се случи нещо, което съвсем ме вдъхнови, защото ми върна толкова разкошни спомени и просто нямаше как да отлагам нито миг повече тази история. 

 

Миналата седмица Васко Мавриков ме покани в студиото на “Евроком” да разкажа за книгата ни с Люси. Продиктува ми адреса, който ми звучеше познато, но все пак е централна улица, реших, че е съвпадение. Представете си учудването ми, когато тази сутрин се озовах пред старата сграда, в която преди двайсет години се явих на интервю за филмов преводач в “Александра Филмс” и за мое огромно учудване ме одобриха и ме назначиха на работа, макар че нямах никакъв опит с филмовия превод до този момент. За момент се спрях на входа и всички онези спомени нахлуха в главата ми, сякаш беше вчера. Аз, пловдивското момиче, което никога не е обмисляло да напусне родния си град, на интервю в София, на пъпа на столицата, и то за филмов преводач. А сградата беше суперлуксозна по онова време, нищо че булевардът пред нея беше целият разкопан за метрото. И о, чудо, имаше портиер, който те посреща учтиво и те праща нагоре по мраморното стълбище. Срещу теб постери от филми, навсякъде една такава творческа атмосфера, любезни и усмихнати хора. И една невероятна тераса, на която беше и служебното кафене. Там ми беше интервюто в онова прекрасно лятно утро преди толкова много години. И там разбрах, че не е толкова страшно да излетя от клетката, колкото и да ми е удобно в нея.

 

Защо наричам “клетка” живота си преди това? Всъщност той изобщо не беше лош живот. Бяхме започнали да си стъпваме на краката след първите тежки и безпарични години. Точно бяхме ремонтирали наследствения апартамент, даже заема си бяхме върнали. Майка ми помагаше за детето, Иван работеше и учеше, а аз бях учителка - професията, за която винаги съм си мечтала. И бях добра учителка. Обичах си хлапетата и те ми отвръщаха със същото. Богати не бяхме, но и не сме гладували. А какви купони ставаха с огромната ни тайфа от пловдивски приятели… Живот си живеехме. Както една приятелка се пошегува веднъж - бяхме си построили комунизма.

Но едно малко червейче ме гризеше отвътре. Виждах в мислите си как годините отминават и ние сме все в този приятен, просторен апартамент, бавно остаряваме и се уморяваме, а детето ни расте точно по същия начин, по който съм отраснала и аз, дори учи в същото училище и играе по същите улици. И си представях как с всяка следваща есен и нова учебна година кипящата ми бунтарска душа все повече уляга и една кротка меланхолия се стича в нея като сълза по мечтите, които не само не съм сбъднала, ами дори не съм и посмяла да бленувам. Да си призная, не виждах какво точно искам да променя и какво не ми харесва, просто знаех, че мога повече и щастието не е в това да си доволен от себе си и да си нахранен и облечен, а в това да виждаш смисъл в нещата, които правиш.

А смисълът на професията ми някак се поизгуби в бумащината, в дребнавите изисквания, в пренебрежението към всеки опит за промяна, за нещо ново и интересно, което се надявах да въведа. Изгуби се в разочарованието, което виждах у възрастните колеги, някои от тях мои бивши преподаватели. И колкото и да им се възхищавах, не исках след трийсет години да се чувствам като тях - неоценена и неосъществена. И въпреки това най-вероятно още щях да съм зад катедрата и да преподавам неправилните глаголи до втръсване, ако едно хлапе не ми беше казало в часа на класния. “Какво правите тук, госпожо? Вие не сте за тази работа. Ще ви смачкат.”

 

Това се случи още през първата ми учебна година. Представяте ли си какво е да сбъднете една мечта, за която сте учили пет години, и да осъзнаете, че същата тази мечта ви затваря точно като папагалче в клетка. И фактът, че имате относително финансово спокойствие, че имате помощ за детето, че съпругът ви има работа, не ви успокоява, а още повече ви загробва, защото липсва финансовият стимул за промяна. Липсва усещането, че вече не издържате, което тласка човек към незабавна промяна. Точно като в експеримента с жабите, които не изскачат от съда с бавно затопляща се вода, докато не заври и не ги убие, и ние сме способни да останем в чистата си, приятна клетка, където има достатъчно храна, вода и спокойствие. И така - докато крилете ни не отпаднат дотолкова, че вече не можем да излетим, дори и да искаме.

 

За интервюто за филмов преводач ми каза приятел, който работеше в “Александра”. Отидох без никакви очаквания. Бях сигурна, че няма да вземат мен, момичето от провинцията без опит. А условията? Условията бяха ужасни. Три месеца обучение, през което се плаща минимална заплата. Наемът ни в София беше двойно по-голям, при това в най-мизерната квартира, която можете да си представите. Разказвала съм ви за нея. И досега съм убедена, че в тоалетната имаше популация от извънземен живот, който никакви препарати не успяха да изтребят. А Иван заряза всичко и тръгна с мен. Без дори да има работа. Е, справихме се. Излетяхме от клетката. Имаше моменти, когато си мислехме, че всеки миг ще паднем на земята и ще си прекършим крилете завинаги.

 

Но се случи друго. Научихме се да летим.

 

Всичко това си спомних днес, в онази стара еврейска сграда на центъра. Бяха прекрасни времена, изпълнени с ентусиазъм. Сигурно средната възраст във фирмата беше двайсет и пет-трийсет години. Млади хора, мечтатели, бохеми, творци, всички ние работехме това, което бихме правили и без заплащане, от чиста обич към киното. Работехме хобито си. Пътувахме с раздрънканите трамваи и си пазарувахме кренвирши от Женския пазар и керацуда за три лева.

Но летяхме и бяхме щастливи. И стигнахме надалеч и нависоко. 

Не съжалявам за този риск. И бих го поела отново, ако се почувствам в клетка.

Човек трябва да опитва. 

Все още сънувам, че летя.

Автор: Мария Пеева

Четиригодишният Алекс е в онази интересна възраст, когато иска да използва всякакви сложни думи, макар и не винаги на място, и разговорите с него са изключително забавни. Например онзи ден ми каза, че роклята ми е Одивителна, като старателно натърти на О, а баща си нарече “гУпчо”, защото много се шегувал. “Ама, тате, ти си истински гУпчо”.

Една думичка, която използва съвсем на място, обаче ме накара да се замисля много сериозно. Конкретната случка ви я разказах наскоро по друг повод. Бързахме за градинка, а Алекс се ослушваше, спираше по пътя, събираше листа, пък аз вече закъснявах ужасно. Накрая го хванах за ръката и го задърпах с моята скорост. А той заби петички в земята и много сериозно и сърдито ми каза:

- Не искам да ме дърпаш, мамо. Това е ОБИДНО.

На мига спрях да го дърпам и пуснах малката ръчичка, даже му се извиних. Може би, ако беше се развикал, нямаше да реагирам така. Интересно ми стана, че не каза “заболя ме ръчичката”, или “това е гадно”, “ти си лоша”, или просто “не обичам така”. Използва точно тази дума - обидно. А коя майка иска да “обиди” детето си?

В следващите няколко дни го наблюдавах и ми направи впечатление, че използва тази дума винаги, когато някой от братята му се скара с него, когато татко му откаже да си играят или когато аз го карам да направи нещо въпреки волята си. А още по-интересно е, че когато каже на някого от нас, че постъпваме “обидно”, реакцията ни е много по-различна, отколкото ако просто се заинати, или се развика и разплаче.

Осъзнах, че причината думата “обидно” да работи по-добре от сълзите, виковете или директния отказ е, че всички ние, въпреки семейните спорове и караниците, се обичаме и не искаме да се нараняваме взаимно. Освен това думата “обидно” не звучи като критика към отсрещния и не предизвиква у него желание да се защити, от което напрежението ескалира. Думата “обидно” описва само чувствата ни, предизвикани от действията на отсрещния. 

Моят тийнейджър напоследък редовно закъсняваше за семейните вечери. Това е единственото време, в което всички сме заедно на масата и е много специален момент за мен. Разказваме си как е минал денят, смеем се, шегуваме се. Правих му забележка, баща му също, но той все имаше нещо да си довършва в стаята и идваше малко преди ние да станем от масата. Толкова се дразнех, че ми идваше да му вдигна чинията, преди да се е нахранил. Осъзнах обаче, че това по-скоро ще го засегне, отколкото да има положителен ефект. А той е достатъчно избухлив и напрегнат, и без да допринасяме за това. Затова реших да използвам новата любима думичка на Алекс.

Преди няколко дни, когато се събрахме всички на масата, им казах следното:

- Момчета, имам една идея. Нека един по един всеки от нас да каже какво от нещата, които останалите правят, наистина му е обидно. И да си обещаем да се опитваме да не ги правим повече, защото хората не бива да се обиждат, особено ако са семейство.

Стана им интересно, Косьо естествено ме погледна малко критично, напоследък това е отношението му към всички идеи, които даваме ние с татко му. Коко попита:

- Имаш предвид да изброим нещата, които НЕ ИСКАМЕ другите да правят.

- Не. - отговорих му. - Нямам това предвид. Ако трябва да изброя тези неща, които не бих искала да правите, списъкът ще е километричен. Сигурно и вашите. Искам да ми кажете нещата, които правя и ви ОБИЖДАТ, за да не ги правя повече. И аз ще ви кажа какво ме обижда у вас. Татко ви също. Ето, аз веднага мога да ви кажа какво ме обижда най-много. Мъчно ми е, когато съм сготвила и сервирала, а вие не уважавате труда ми и не сядате всички заедно на масата. Това ми е много обидно и защото ни е единственото време заедно. Затова много бих искала да не го правите.

Косьо понечи да се защити.

- Аз го правя, само когато играя и приятелите ми разчитат на мен, защото сме в отбор.

- Да, ето виж, не ти го забранявам. Просто ти казвам, че ми става обидно. Ти сам прецени. Знаеш в какъв час вечеряме.

Нищо не отговори, което е добър знак. А малките харесаха идеята и един през друг забърбориха.

Алекс каза, че му е обидно, когато батковците го избутват и му крещят. (Правят го често, когато им навлезе в територията или им пипа нещата)

Коко каза, че му е обидно, когато му обещавам, че ей сега ще направя нещо и после се мотам цял час. (Правя го всеки ден, когато седна да работя).

Иван каза, че му е обидно, когато момчетата не се държат като братя, а като врагове. (Правят го наистина - карат се за дреболии и са в постоянна конкуренция)

Косьо каза, че му е обидно, когато сме разочаровани от него без причина. (Правим го - когато седи до късно на компютъра, Иван му казва, че не е доволен от него, макар че всъщност успехът му не е паднал и не му се отразява по никакъв начин.)

За себе си вече ви казах. Обидно ми е да не уважават труда, който съм положила, за да събера всички заедно на вечеря.

Обещахме си да се постараем да не правим неща, които са обидни за другите. Коко дори направи списък, в който да си отбелязваме с кръстче прегрешенията. :) (Вече съм с едно кръстче назад, защото ме чака да погледна домашното му, а аз пиша ли, пиша)

Разказвам ви тази история със съгласието на всички, дори на тийнейджъра. Който впрочем оттогава не е закъснявал за вечеря.

Алекс, моето най-палаво и най-малко дете, даде на всички ни страхотен урок по обич и уважение. Може би трябва да го науча на един нов израз - емоционална интелигентност. Той вече я прилага на практика.

 

Прочетете още: 

Пубертетът - неизбежното зло 

Да се научим да ги слушаме 

Нека се опарят

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам