Мили деца,

понякога ние, родителите ви, се чувстваме объркани и обезнадеждени, когато навсякъде около нас се случват ужасно тъжни неща. Понякога дори губим вяра в доброто, което е още по-тъжно и от най-тъжните неща.

Молим ви да ни помогнете!

Някой ден ще пораснете и ще разберете, че родителите учат от вас, децата, много, много повече, отколкото навремето са научили от своите майки и бащи, отколкото са научили дори от купищата дебели учебници и книги, които са прочели. Вие сте нашите най-добри учители и сега разчитаме на вас да ни покажете пътя.

РАЗКАЖЕТЕ НИ ЗА ДОБРОТО

Така, както вие го виждате. Разкажете ни своята история за някое добро дело или добър човек. Може да е истинска, преживяна от вас, или измислена, както си я представяте. Върнете ни вярата, че доброто съществува и е навсякъде около нас. Защото детските очи понякога го виждат по-добре отколкото очите на възрастните.

ОЧАКВАМЕ ВАШИТЕ ИСТОРИИ ЗА ДОБРОТО ДО 24 МАЙ

Най-хубавите ще бъдат публикувани на сайтовете на Мама Нинджа и Ориндж.

Три от тях ще получат и чудесна награда, предоставена от Ориндж – ваучер на стойност 100 лв за книжарница „Ориндж“.

Авторите ще са в три възрастови групи – до 10 години, до 14 години и до 18 години.

Заглавието и форматът са свободни – творете по своя воля, важното е да ни разкажете за ДОБРОТО.

Можете да пращате разказите си на нашия мейл Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите..

Непременно напишете в темата на мейла „Моят разказ за доброто“ и отбележете в текста името, възрастта и данни за контакт.

Крайният срок е 24 май. Победителите ще бъдат обявени до края на май на сайтовете на Мама Нинджа и Ориндж.

Наградите ще бъдат връчени на 1 юни 2017 година в кафе-книжарницата на Orange Center, на улица "Граф Игнатиев" 18.

Дълго време се въздържах да разкажа тази история. Защото обичам да насърчавам хората около мен, а не да ги натъжавам. Мама и татко са моята тиха болка, онази, което обръща надолу ъгълчетата на устните ми, когато се усмихвам и която помрачава и най-светлите ми дни. Всички ние таим по някоя такава горчивина и се опитваме да не говорим за нея, с надеждата, че може да я забравим или потулим в някой по-заден ъгъл на съзнанието си, но не се получава. Когато я изкараме на бял свят, малко ни олеква. С приятелите си обсъждам открито този проблем, пиша за него и на личната ми страница. И въпреки това нямаше да го споделя тук, ако преди няколко дни не ми беше писала една мила дама, която специално ми благодари, че съм насочила вниманието й към проблема на родителите ми, за да си направи и тя нужните изследвания и да открие навреме нещо, което може да има много сериозни последици за здравето и качеството на живота й.

Представете си едно обикновено традиционно семейство с над 50-годишен брак. Никога не са имали сериозни здравословни проблеми, тежки операции и хронични заболявания. Някъде към четиридесетте татко стана вегетарианец, майка ми се съобразяваше с неговата диета, готвеше постни ястия и рядко самата тя хапваше нещо месно или риба - някъде на ресторант или на гости. Баща ми винаги е бил изключително интелигентен, постоянно четеше, интересуваше се от политика, религия, култура. Остаряха красиво, бих казала безгрижно, помагаха за внуче, финансово бяха добре, нямаха притеснения. Майка се пенсионира рано, татко работи до шейсетгодишен и повече, физически бяха активни, всеки ден разходки и чист въздух. Някъде към 70-годишна възраст забелязахме, че татко започна да забравя твърде много неща и в разговор невинаги бе адекватен, сякаш изпуска нишката на диалога. Първоначално всички смятахме, че недочува. Веднъж се изгуби на връщане към дома си по маршрут, който минава години наред. Стана ясно, че има проблем. Оскъдни изследвания по здравна каса, три дни в болница без особен лекарски интерес, съмнения за алцхаймер и съответните лекарства. Особено подобрение не се наблюдава, но нямаше и рязко влошаване. Майка ми се грижеше за него, а той винаги е бил много благ човек, усмихнат и мил, болестта не го промени в това отношение, а съвсем изглади острите му ръбчета.

След около три години абсолютно същите симптоми се проявиха при майка. Имайте предвид, че не е толкова лесно да забележиш това заболяване. Смяташ, че човекът отсреща се шегува, че недочува, че просто се е разсеял или е станал по-избухлив от обичайното. Умът ти отказва да приеме дефицита им и го запълва сам, по същия начин както човек може да прочете текст с липсващи букви. Ние забелязахме, че майка е раздразнителна и обидчива, но тя винаги е била малко сприхава, така че не се впечатлихме особено. Всъщност истински се притеснихме, когато веднъж им спряха тока, защото са забравили да го платят (което не е толкова необичайно), но отгоре на всичко бяха забравили, че са забравили да го платят и мислеха, че е обща авария. Бяха изкарали без ток няколко дни посред зима. Междувременно се оказа, че са станали и обект на измама от една от онези фирми с директен маркетинг, които им продали вълшебни матраци за 1800 лв. Стана ясно, че и двамата не могат да се грижат сами за себе си. 

Раздействахме се незабавно. Пълни кръвни изследвания, ехографии, ЯМР, щитовидни жлези. Оказа се, че и двамата не са с алцхаймер, а само с нормални възрастови изменения. Всички изследвания бяха перфектни! Единственият проблем беше ДЕФИЦИТ НА ВИТАМИН Б12 и витамин Д. Ама голям дефицит, примерно десет пъти под нормата. Никакво друго обяснение нямаше за деменцията и при двамата. А най-вероятното обяснение за дефицита на Б12 беше дългогодишната вегетарианска диета.

Заклетите вегетарианци ще кажат:

Всеки знае, че при вегетарианство се налага да се взема Б12 като добавка.

Но ето че не всеки го знае. И не всеки знае, че дори да не си вегетарианец, е редно веднъж годишно да си правиш изследване за Б12, защото дефицит може да се получи и от други фактори, при все че вегетарианската диета е най-честият. Дефицитът успяхме да възстановим с инжекционно лечение, но неврологичната увреда е необратима.

Изследвайте се веднъж годишно, хора. Не пропускайте. Здравната каса не го покрива, но аз видях с очите си последиците от това и са страшни. Моите чудесни, интелигентни родители се превърнаха в две стари деца. На последния преглед при психиатъра баща ми каза, че съм му майка, а майка ми обясни, че съм й далечна роднина. Вече не страдам от това, приела съм го. Боли ме единствено за всички хубави спомени, които никога няма да имат, защото преминават през дните си като в неясен сън, без да осмислят нито хубавото, нито лошото. Понякога има проблясъци, но виждам как стават все по-малко. Опитваме се да им създаваме малки радости, все още ги водим с нас напред-назад, посещаваме ги при всяка възможност, стараем се да им осигурим условия и грижа, за да останат в собствения си дом, където се чувстват защитени и спокойни максимално дълго. Не знам какво предстои. Наскоро една психиатърка ме посъветва да отида при специалист, а не да чета в интернет, защото е травмиращо за близките да научат какво следва оттук нататък. Подозирам какво. Бавно потъване в мрака и разпад на личността, докато от хората, които са ме отгледали остане само обвивката. При мама се наблюдават и спонтанни изблици на агресия, която плаши баща ми, който беше смел човек, а сега просто се е свил в себе си. Болестта е еднаква, но ги променя по различен начин. Утешавам се с мисълта, че нямат болки и страдания като при други заболявания на старостта. Радвам се и че имам възможност да им осигуря добри грижи и спокойствие.

Беше ми тежко да приема това, което се случи и дълго време страдах всеки път, когато мама ме помисли за камериерка или ми обясни, че синът ми е сираче и родителите му са починали, а тя го е отгледала. Татко забравя да се нахрани и облече, но пък винаги ме познава. Всъщност за първи път ме сбърка на последния преглед, а после се разплака и каза, че съжалява, че се е изложил на изпита. Поплаках си и аз. Но вече рядко плача. Човек свиква. Наистина свиква.

Най-много ми помогнаха децата. Когато диагностицираха родителите ми, лекарят каза, че има риск да се прояви и при мен. Дори да следя редовно за дефицит на Б12, ако съм наследила тази склонност, все от нещо може да се провокира. Косьо много се притесняваше да не стана като баба му и дядо му на старини и да го забравя, и често говореше за това. Докато един ден най-после го измисли и ми каза:

- Знаеш ли, мамо, всъщност не е толкова страшно, че ще ме забравиш. Важното е, че аз ще помня теб.

Майка ми днес има рожден ден. Естествено, не помнеше. Странно е как се смущава, когато осъзнае, че е забравила нещо важно. Понякога се чудя дали е редно да й напомням такива неща или по този начин я карам да се чувства зле. Не можахме да отидем до Пловдив този път, отложихме го за следващата седмица. Но помолих една приятелка да й занесе торта, а сестрите й се събраха да се почерпят заедно. Никой от сестрите и братята на родителите ми няма деменция. Всички държат фронта и са изключително мили с тях, макар че майка понякога ги нагрубява, като изпадне в някое от настроенията си. Но днес е в чудесно разположение. Разбира се, няма да помни, че са празнували, но ще помни усещането за радост.

Иска ми се да й бях създавала повече такива усещания през годините. Сега е малко късно, но все още имаме дни заедно.

И дори тя да ги забрави, аз ще помня. 

Най-напред нека ви кажа, че ако сте мъж, тази статия не е за вас. Моля ви, затворете страницата или прочетете нещо друго от сайта. Например това.

Този текст е написан от жена за жена. Защото е твърде интимен и засяга теми, които ние обсъждаме помежду си, но рядко споделяме с мъже, особено непознати в интернет. Така че бъдете кавалери и се изнесете оттук.

Има някои въпроси, които просто не бива да се задават, момичета. Първо, защото рискуваме да ни излъжат, и второ, защото не ни трябва да знаем отговора.

Днес прочетох този текст на стената на приятел:

“С колко жени си спал? – ме попита тя след първата сериозна целувка. Странно, винаги питат за това. Никоя не ме е питала колко жени съм обичал, колко са разбили сърцето ми, останало ли е нещо от него, след като всяка си е вземала парче. И дали вярвам в любовта и изобщо – мога ли да обичам още? Или още по-страшния въпрос – Колко сърца си разбил? Такива въпроси не се задават. Или отговорите не интересуват никого или ги е страх от тези отговори. Това, за тялото, някак си е по-важно…

Из „Две зими правят ли една пролет?“

Замислих се дали има жени или мъже, които наистина задават такива въпроси? Защо им е притрябвало, за бога? Освен това каква е нормата, колко е „твърде много“ и колко е „твърде малко“?

Честно казано, като отдавна омъжена жена с щастлив брак съм малко извън съвременните тенденции. На нас никой не ни задава подобни въпроси. Макар че съм сигурна, някои омъжени жени биха ви изненадали, ако решат да отговорят честно на този въпрос. Така или иначе, да зададеш подобен въпрос е чист мазохизъм, както и подробностите около него – тя по-хубава ли беше от мен, по-добра ли беше в леглото и повече ли ти харесваше? Щом той е с вас, очевидно вие сте най-хубавата и най-добрата за него, повече не ви трябва да знаете.

Но освен въпросът с колко жени си спал преди, кой е другият въпрос, който не бих задала на партньора си?

Изневеряваш ли ми?

Този въпрос разбива семейства, буквално. Виждала съм го с очите си. И то хубави, здрави семейства, които щяха все още да бъдат заедно, ако този въпрос не беше зададен и отговорът му не беше искрен.

Ясно е, че ние жените, имаме различен праг на търпимост към изневярата. За повечето дори една случайна връзка означава пълна загуба на доверието и край на брака. Има и такива обаче, които години наред понасят многократни изневери и все още имат чувства към партньора си, страдат мълчаливо или просто се примиряват и ги приемат като „забежки“. А в другата крайност са тези, които нямат нищо против, стига и те да се чувстват свободни. Този тип семейства се гордеят, че са отворени и всъщност си съжителстват много добре. Те смятат, че изневерите освежават връзката им. Винаги съм се чудила дали все още правят секс заедно, дали си разказват за приключенията като добри приятели. Не се ли появява ревност? Както и да е, това са наистина крайни варианти и няма да ги обсъждаме сега. Ако някоя от вас реши да разкаже, дори и анонимно, ще е интересно да научим как функционира една такава отворена връзка. Ей така, от чисто любопитство. Особено дали предварително са се разбрали за отношенията си или идеята е възникнала спонтанно и двамата са я прегърнали. Според мен преди една връзка да стане сериозна, по някои въпроси трябва да има яснота между партньорите. Сред тях са въпросите за децата, очакванията към партньора и изневярата. Ако хората си говорят за тези неща открито, много връзки няма да се случат изобщо и също толкова няма да се провалят след много изгубени години и разбити сърца.

Но сега бих искала да фокусирам върху стандартното семейство, в което изневярата не е приемлив вариант. Първото, което искам да споделя с вас, е мнението ми за доверието. Аз съм убедена, че доверието трябва да се „подари“, а не „да се заслужи“. Тоест, нека започнем с доверие, а не с мнителност. Да приемем по подразбиране, че той не изневерява. Това означава да не подозираме във всяко закъснение след работа - тайна среща и във всеки комплимент към колежка – влюбване. Имаше една много нашумяла история преди време, и до днес си мисля, че е градска легенда, но много се смях с нея. Малко е гнусна и няма да я описвам в подробности, но идеята беше, че за да не ти изневерява мъжа, трябва да му направиш специална „магия“, която включва неприятни съставки от личното ви хигиенизиране в сутрешното му кафе. И така, една дама я направила на мъжа си, за да си осигури любовта му, но споделила със съседката, която на свой ред разказала пикантерията на собствения си съпруг, който не пропуснал да се подиграе на съседа. И в крайна сметка мъжът се възмутил и жената вече нямало на кого да прави магии. Така че зарежете любовните билета, догадките и подозренията и просто приемете, че мъжът ви обича само вас. Имайте му доверие. Най-сигурният начин е да поддържате огъня жив. С други думи, да не ви боли главата всяка вечер. Писали сме по тази тема в една статия за дългогодишните връзки. Личният ми опит показва, че няма никакво значение дали жената е бременна, дебела или изморена. Ще го кажа направо. Сексът може само да я накара да се почувства по-добре. Няма по-добър начин за релакс и зареждане. Има дори научно изследване, което доказва, че колкото повече оргазми има в една връзка, толкова по-стабилна е тя. Така че, момичета, няма никакъв риск да му омръзнете. Колкото повече, толкова повече. Той ви желае такава каквато сте и ви харесва такава каквато сте. А и с времето все повече се отпускате и стават истински чудеса.

Какво правим обаче, ако той все пак изневери?

Отново натъртвам, че това е мое лично убеждение, всяка жена усеща нещата по различен начин и не твърдя, че аз съм правата. Това, което е приемливо за мен, може изобщо да не работи при вас. И все пак – за мен, ако изневярата е нещо случайно, някое еднократно залитане, инцидент, бих предпочела изобщо да не разбера за нея. Нито на момента, нито след години. Ако той изпитва угризения, нека си ги носи в себе си. Няма нужда да ме товари с тях.

Това, което не бих понесла обаче, е сериозна алтернативна връзка. Дори не толкова заради секса, а заради вниманието и времето, което мъжът ми би посветил на друга жена. Мисълта, че очевидно съм недостатъчна и не е щастлив с мен, за мен означава, че връзката ни е неуспешна и безсмислена. Знам, че има мъже и жени, които поддържат успоредни връзки в продължение на години, но не виждам смисъл да се хабят толкова усилия и време. Как изобщо успяват тези хора? Струва ми се адски сложно да разделяш времето и чувствата си между няколко жени или мъже. Така че моят брак не би просъществувал с алтернативна връзка. Това е едно от условията, които съм поставила. Ако не съм обичана, не искам мъжът ми да е с мен, само защото правя хубава мусака и съм му родила деца. Децата са си деца, те пак ще са обичани и щастливи, но и аз имам право на обич и щастие.

Съществува обаче една категория жени и мъже, които буквално са пристрастени към секса с различни партньори. Това е болестно състояние и обикновено зад него се крие сериозен психологически проблем. Такива хора не могат да поддържат връзка и по-добре изобщо да не се ангажират с такава, докато не преодолеят проблема си. Обикновено те са чаровни, привлекателни и умеят да привличат внимание, но недейте да се залъгвате, че с вас ще си намерят „майстора“ и забежките ще престанат. Забежките ще престанат, чак когато осъзнаят, че имат проблем и потърсят помощ от психолог. Ако вашата половинка е сред тези и аферите следват една след друга, на ваше място бих си взела децата и дотам. Някои битки просто са обречени. Или го приемате такъв какъвто е, или всеки по пътя си.

И още нещо. Ако вашият партньор/съпруг има връзка с жена, преди и успоредно с вас, ако вие сте „другата жена“ и тя не подозира за връзката ви, много е вероятно да постъпи по същия начин с вас някой ден. Добре е да го имате предвид, когато влизате във връзка и сте третият човек.

С две думи – ако искате щастлив, дългогодишен брак, от самото начало поставете условията си, ясно заявете какво можете и какво не можете да понесете. А после подарете доверието си на партньора и поддържайте сексуалното привличане между вас. Ако все пак не ви се получи и се разделите, просто не се обвинявайте. Някъде около вас със сигурност има човек, с когото можете да сте щастлива.

Огледайте се. Потърсете емоционално интелигентен човек. Такъв, който не обича да наранява хората около себе си. Който се съобразява с вас и с чувствата ви. Който умее да обича и да вярва. Подарете му доверието си и вие.

И в никакъв случай не го питайте с колко жени е спал. По-важното е, че сега спи с вас, нали?

Автор: Валентина Вълчева

Като майка на две деца, при това майка на възраст, в която се предполага, че малко или много съм завършила формирането си като личност, няма как да не взема отношение по въпроса за проблемите и евентуалните решения в детските и учебните заведения. Мразя да съм сериозна, но този път се налага.

Отсега държа да внеса яснота по два показателя: 1) всичко, което ще кажа, е изцяло лично мнение и не очаквам да е споделено от всеки; и 2) била съм и от двете страни на барикадата.

Майка ми е пенсиониран детски учител с над 40 години стаж. Била е и учител, и директор на детска градина. Самата аз, макар и за кратко, съм работила също като детски учител в студентските си години. Все с нещо трябваше да запълвам летните ваканции, тогава ми се стори, че това е по-интересно от кисненето по паркове и градинки. Била съм на деветнадесет. Сега, от позицията на четиридесетгодишна си признавам, че не бих си го причинила отново.

Така че може да се каже, че съм израснала с детската градина покрай работата на майка ми и съм ставала свидетел на ситуации, които не бих повярвала, че са възможни, ако някой ми ги разкаже.

Да уточня само, че в нейния случай става дума за по-малка детска градина в селска община. Тоест групите не са имали проблема с многочислеността, но пък в последните двадесетина години са били преобладаващо, често изцяло запълнени с деца-билингви. Ако терминът нищо не ви говори, двуезични деца. Тоест в конкретния случай деца от ромски произход. И ако в града това не би имало почти никакво значение, то там, на село си е проблем, дори и само поради факта, че някои от тях на практика не говорят български език. Някои от родителите – също. Най-малкото комуникацията в такъв случай съвсем се губи в превода, доколкото превод изобщо има, защото никой от персонала в градината не говори техния език.

Но да приемем, че и това не е непреодолим проблем. Щом се справят вече толкова години, значи са открили някакъв приемлив за всички начин. Проблемите идват от друго място. Случвало ми се е да си имам работа с родители, които се подписваха с Х. Как, за Бога, очаквате подобен човек да е в състояние да даде адекватна оценка на работата на един учител и възпитател в детска градина, ясла или училище? Самият той никога не е бил в подобна институция и не е усетил дори за миг желание да се научи поне да си пише името, а ние очакваме той да дава оценка за работата на учителите? Съжалявам, но това ми се струва неизпълнимо. Да, както вече казах, в градовете може би няма да е съществен проблем, защото там този тип родители са единици или дори напълно липсват, но в селските заведения е. И не го казвам, защото майка ми е (била) в ролята на учителя – казвам го, защото е факт.

Всъщност като цяло няма начин човек, който не е запознат с естеството на дадена професия, да дава адекватни оценки за работата на някой, който за това е учил и го практикува. Съдя от собствената си камбанария, разбира се. Завършила съм „Библиотечно-информационни науки и културна политика“. Работила съм в библиотека. Знам какво е отвътре. Знам какво е да висиш като паяк дни наред в прашни складове и да почистваш така, както и вкъщи те мързи да го направиш. Знам какво е да организираш събития и да се опитваш да водиш нормална комуникация с хора, които живеят не просто на друга планета, а направо в друга вселена. Знам какво е да се опитваш да убедиш подрастващите, че в библиотеката не е чак толкова сухарско и всъщност може дори да е яко. Знам какво е да се бориш да запазиш имиджа и ранга на институцията, в която работиш, когато същите тези имидж и ранг зависят от броя хора, които ще убедиш да дойдат там и да се възползват от услугите ти. Случвало се е обаче дори хора с над средния интелект и с отлично образование, да ми казват в очите: „Ей, златна работа си имаш! По цял ден седиш и си четеш книжки.” И са ми вдигали кръвното, признавам си. Защото няма нищо вярно, но няма как да го знаеш, докато не влезеш ти лично в обувките на другия. И ако си мислите, че ролята на учителя е просто да си изпее урока и с това нещата приключват... Ами в дълбока заблуда сте. Да държите под контрол двайсетина деца, особено онези, които ги тресе здрав пубертет, си е горе-долу равно по сложност с това да жонглираш с една ръка, от която ти липсват два-три пръста. Не всеки го може.

Та по отношение на тази точка от исканията на родителите - не, не съм съгласна да се осъществява и мога да заложа каквото кажете, че ако се приложи, ще е тотална катастрофа за всички ни. Единственият резултат е, че съвсем ще откажете и малкото желаещи да работят като учители.

Но да се върнем на насилието от деца над деца и от преподаватели и персонал над деца! Тук вече нещата са съвсем други.

За майка ми с чиста съвест мога да твърдя, че е привърженик на строгото възпитание. Вкъщи обаче. Като учител и професионалист дори тя, която е обучавана по познатата стара система, включваща методите и на Макаренко като приемливи и допустими, е категорична: Да посегнеш на дете, да го тероризираш както в примерите от изтеклите напоследък записи, Е ПРЕСТЪПЛЕНИЕ! И в подобни случаи мъмренето пред строя не е опция. Дисциплинарно аут. Две мнения няма.

Какво правим обаче в случаите, когато родители си позволяват да посягат на учители? И не, в 90% от случаите няма основателна причина. Аз самата за себе си мога да кажа, че ако някой направи грешката да бездейства, докато пред очите му тормозят децата ми, ще съжалява до гроб, че и поне двайсет години след смъртта си, но... Но! Смея да твърдя за себе си, че съм достатъчно разумен човек и, слава Богу, достатъчно добре възпитан и образован, за да мога да видя разликите. Не бих допуснала да се държа просташки, само защото учителката е отвъртяла на сина ми заслужена двойка или му е писала отсъствие, когато е избягал от час. Не бих търсила сметка, ако го е изгонила от час, защото се е държал невъзможно. И със сигурност не бих го защитила, ако той си позволи да тормози друго дете или не дай си Боже да се гаври с преподавател. Дори напротив – ще съм първата, която ще го накара да съжалява горко. Не е трудно да се сети човек защо, нали? Но за някои родители очевидно е трудно.

Да си родител не е право. Да си родител е привилегия. Детето идва в живота ти, за да те научи на нещо ново, докато ти му предаваш уменията да оцелее и да се развие като личност. И това със сигурност не означава да си му гръб безусловно, дори и когато то очевидно постъпва неправилно и агресивно. Имала съм подобни деца в класа, който водех една година. Деца в трети клас, които неведнъж се опитваха да ми минават с номера: „Ще видиш ти, като кажа на тати!” Винаги съм отговаряла „Кажи му! Но му кажи и защо съм те наказала / писала съм ти слаб или отсъствие! Защото ако не му кажеш ти, ще му кажа аз, когато дойде.” Така и нито един тати не дойде. За сметка на това децата се научиха да не закъсняват и да не очакват да им подарявам оценките, само защото класът е малък и има нужда от всеки един от тях, за да не бъде слят с по-горния.

Признавам си, не знам обаче как бих реагирала, ако се беше случило да се разправям с някой татко-мутра. Във всеки случай не съм от хората, които като ги ударят, ще обърнат и другата буза. Връщам си с по малко отгоре – заради дързостта. И за урок. Може би не е най-правилният подход, не знам. Характер! Честно казано, всеки път, когато чуя за бита учителка, една от първите ми мисли е: „Тая жена мъж няма ли си?” Което вероятно не говори добре за мен. Затова и избрах да не съм учител. Търпеливостта е добродетелта на богове и благородници, а аз очевидно не съм нито едно от двете. Но аз не съм фактор в спора, освен в качеството ми на родител. А като родител си знам и правата, и задълженията. Знам кои граници не бива да прекрачвам. Но има и такива, които тези неща не ги знаят. Може би не е имало от кого да ги научат. Факт е обаче, че те съществуват и че не са в състояние да проумеят естеството на работата на един учител. Как да очаквам от един родител тип „Ти знаеш ли кой съм аз, ма?!” да оцени работата ми адекватно и обективно? Никакъв шанс!

Освен това забелязала съм, че голяма част от родителите имат навик да бъркат двете понятия „възпитание” и „образование”. Дайте да се разберем! Ролята на учителя е да образова. Възпитанието си е изцяло наша отговорност. Родителска. Същото е като когато ревем, че кметът не е оправил порутената детска площадка, която нашите собствени деца са натрошили на трески. Случвало ми се е моето дете да ходи след каките и батковците по парка и да събира хвърлените от тях опаковки от храна и напитки, за да ги хвърли в кофата за боклук. Аз ли съм тъпата, че го уча да е отговорен? Трябва ли да му казвам: „Зарежи, маме! Не виждаш ли, че всички така правят?” Или трябва да очаквам на тези неща да го научи учителката му? Не мисля.

Но че има нещо сбъркано в системата – има. Недопустимо е в нея да продължават да работят хора, които си позволяват да се държат животински с децата. Да, сред малчовците има и проблемни. Моето е от тях. Той е палав и често пъти не се съобразява с нормите и правилата. Вкъщи съм наложила дисциплина по един или друг начин, но в детската градина също трябва да се случи и начините не са един и два. Наказания и поощрения вършат чудеса сред децата. Лесно е. Трябва само малко дипломация и търпение. Играе си с храната на обяд? Отделят го на друга масичка сам да се нахрани и проблемът е решен. Питам го, за да разбера схванал ли е поуката: „Защо те наказаха на отделна маса?” Отговор: „Защото си играх със супата, а това не е хубаво. Госпожата ми разказа за дечица, които нямат супичка за ядене.” Простичко, ефективно, без крясъци, обиди, шамари, истерии, скандали. Ритнал друго детенце, защото се сдърпали за някаква играчка? Довечера си без компютър. Защо? Защото си ритнал Борянка. А Борянка е болно детенце. Болна е и е по-слаба от теб. Тя не може да се защити и ти, като по-силен и по-голям от нея си длъжен да я защитиш – не да я биеш. Не само защото тя е момиче, а ти момче, а защото тя е по-слаба. По-слабият има нужда от защита. На сутринта той отива в детската градина и след задължителното „добро утро” следващата му стъпка е по самоинициатива да отиде до Борянка и да каже: „Извинявай, че те ударих вчера! Повече няма. Аз вече ще те пазя.” Пак без шамари, крясъци и... репортажи от скрита камера по телевизиите в най-гледаното време.

Колкото до идеята за постоянното видеонаблюдение... Мисля, че не просто е добра – задължителна е. За всеобщата сигурност. Работила съм във фирма с такова. Само в тоалетните нямаше камери. И смея да твърдя, че на мен ми беше добре. Имах си едно на ум – някой там ме гледа и може по всяко време да се убеди, че си върша работата както трябва. И той доволен, и аз. Ако възникне спор, записите винаги са последна инстанция. Да, отначало е малко тегаво, чувстваш се като в Биг Брадър, но после разбираш, че това е за доброто на всички. И си мисля, че в детските заведения и училищата би било същото. Първо, учителите ще се стегнат и няма да има ексцесии като вече обнародваните, и второ, децата винаги ще си имат едно на ум. Че своеволията в час се виждат където трябва и винаги могат да се обърнат срещу тях по един или друг начин. За откровена агресия и побои дори няма да споменавам. Единственото, което движи подобни елементи, е именно чувството за безнаказаност. Мисълта, че никой не е видял какво е направил. Винаги може да каже: „Не бях аз, не беше така, той/тя лъже.” Не че съвсем ще изчезнат такива случаи, но вярвам, че чувствително ще намалеят.

Франсис Бейкън го е казал: „Възможността за кражба създава крадци!” Тоест отнеме ли се възможността да ти се разминава, ще внимаваш какво говориш и правиш. Толкова е простичко!

Още по темата за детските градини можете да прочетете в тази статия.

Ето тук е обявен протестът на майките срещу насилието в детски заведения.

Препоръчваме ви и статията защо е важно да отговаряме на детската агресия с любов.

Автор: Валентина Вълчева

Гергьовден е. Повод да си спомним за една местна (северозападна, в частност торлашка) знаменитост от не много близкото вече минало.

Гого Герин бил от оня тип хора, з които се носели не просто истории, а цели легенди още приживе. Представете си човек, съчетал в себе си ума на Хитър Петър, демоничното чувство за хумор на чудомировия Лъжлив Съби и непукизма на хайдутин-ветеран и може да добиете някаква представа що за чудо на природата бил Гого. Природно интелигентен, макар и без възможност да се измъкне от родното си село, той бил от оня тип хора, които или обожаваш от пръв поглед, или ти идва в капка вода да ги удавиш, пак от пръв поглед.

Разказват за него, че веднъж в родното му село неизвестно откъде дошли две жени. Чули, че тука се предлага една специфична услуга – т.нар. биене на парцали. Ако сте под четиридесетгодишни, най-вероятно хал хабер си нямате за какво иде реч. Питайте бабите покрай вас – те ще знаят! Само за сведение: от „битите” парцали – стари непотребни и захабени вече дрехи, чаршафи, покривки и прочие – са се тъкали чудни черги, завивки и разни други полезни неща.

Та пристигнали значи двете лелки с по една кошница с парцали под ръка, пухтят под товара си, но са тръгнали работа да вършат жените. Било време, когато нищо не ставало лесно по селата, някъде към средата на ХХ век. Ама нали чуждо село, непознато, жените се огледали за някой, който да ги упъти. Дето се вика, с питане до Цариград се стига. И ха тук, ха там... било работно време, из селото нямало много народ по улиците. Та по волята на Съдбата ли, на Сатаната ли, попаднали право на пътя на Гого Герин. А той както ги погледнал, така им скроил шапката, дето се вика. Човек без работа, „като коза – все за беля ходи” казваше баба ми за такива.

- Добър ден, човече! Я кажи къде тука бият парцали? – спрели го жените.

Гого даже нямало нужда да се почеса, докато измисли как да ги измайтапи. Поогледал се наоколо, пък посочил една сграда в центъра на селото отсреща.

- Те тука е. Направо влизайте, работи денонощно!

Жените нарамили пак кошниците с парцалите и се заклатушкали натам, а Гого вместо да се покрие някъде, за да си спести сигурното проклетосване после, останал отвън търпеливо да чака, доволен, че е забъркал още един майтап.

Влизат значи жените в сградата и стоварват кошниците вътре, а там... двама сащисани милиционери мигат шашнато и се чудят какво става и какви са тия двете.

- Какво правите тука, бе? – сетил се единият да пита по някое време.

- Ами ето! Парцали носим. Казаха ни, че тука биете парцали, та сме дошли.

Спогледали се милиционерчетата, па взели нещо да стоплят.

- Кой ви го каза това на вас?

- Ей оня там човек, дето стои отвън.

И посочили Гого през прозореца.

Милиционерите били отдавна тук, та си познавали стоката. Сетили се, че оня хайлазин просто си е намерил още две жертви, които да прати за зелен хайвер. Не за полза някаква – от проклетия, дето отвътре си му идвала. Та хванали униформените двете лелки, натовари ги обратно с кошниците и им обяснили как ги е прекарал Гого, пък ги изпратили да си ходят поживо-поздраво.

Излезли булките, а отвън Гого ги чакал. Че като го подбрали те!

- Абе, човек, не е ли те срам, бе? Да се подиграваш така с хората! Що ни излъга? Какво сме ти сторили, та ни изпрати там?

- Що да съм ви излъгал, бе, жени?

- Ами нали те питахме къде бият парцали? Нали така? А ти къде ни прати? При милицията.

Гого свил рамене с физиономията на младенец и рекъл чистосърдечно:

- Е, моите парцали там ги бият. За вашите не знам.

И си тръгнал, подсмихвайки се.

Автор: Ина Зарева

Преди няколко години, в едно столично училище, шестокласници се бяха гаврили с първолаче. Случилото се бе отразено във всички медии. Хората коментираха разпалено - прехвърляха се отговорности, отправяха се обвинения, предлагаха се строги мерки и наказания. Сред коментарите имаше един, който пазя и до днес и цитирам дословно:

„През 1996 г. дъщеря ми се разболя от коварна болест - сарком на бедрото. След хиляди мъки бе оперирана в Германия, като беше протезирано бедрото с тазобедрената става. Удоволствието ми струваше много. Тогава детето беше в 1 клас. Една година след това тя бе отново в 1 клас, защото пропусна годината. Куцаше силно - половината й краче беше от метал. Тогава се появиха лайненцата - всеки ден тормоз и бездействие от страна на всички. Дойде моментът, в който я спънаха и протезата се счупи - всичко отиде по дяволите - пари вече нямах, съдействие от никого, детето остана... с един крак... Просто пребих говедото, заедно с баща му... Дадоха ми 7 години. Излежах ги. Сега детето е все още в инвалиден стол и е дете на престъпник.”

То започва от пясъчника.

Николай удря Мишо, за да му вземе играчката. Мишо удря Николай, за да си я вземе обратно.

В яслата, лелята удря Мишо, защото се е изцапал. Майка му го шляпва вкъщи, защото се е разплакал. Баща му удря по масата. Мишо отива и удря котката.

Мишо расте с убеждението, че всичко може да получи с удряне – хубавата раница, модерните маратонки, вкусния сандвич.

Бащата на Мишо вдига рамене пред учителката и отсича, че детето му се е отбранявало. Те първи започнали. Мишо ликува – баща му го защитава, значи и се гордее с него.

Силните момчета не хленчат. Те атакуват. Той трябва да е силен поне колкото баща си.

Удря.

Всеки ден.

За нещо.

Вечер му се иска някой да гушне и него, така както вижда да утешават жертвите му – приятелите им, учителите, родителите. „Силните момчета нямат нужда от лиготии”, чува да казва баща му. Майка му е още на работа. Мишо се свива на топка в леглото и му е много, много студено.

Колкото по-студено му е вечер, толкова по-силен е на другия ден. Не му трябват страхливци, които да го отбягват. Не му трябва и класната, с нейната вечна загриженост – „Кажи ми, Мишо, какво се случва? Разкажи ми, ще ти помогна.”

Е как ще му помогне тая, „дето цялата й заплатата е колкото кецовете ти“ – думите на бащата кънтят в съзнанието му – „телефонът й е като на баба ти, а тя ще ти преподава света. Да не й обръщаш внимание – ако ти се кара, да се разправя с мен. Завижда и те набеждава за всичко. Що не се оплаква от другите – щото са смотльовци, овце някакви. Умните деца са буйни и се отстояват!“ – продължаваше родителят.

Искаше да накаже учителката си за това й лицемерие – излъга, че й пука за него, а всъщност е искала да го направи лузър като останалите.

След часовете се сби с Николай. Удряше го разярено, а учителката се опитваше с все сили да го изтръгне от боя. Прибра се с подута буза:

- Николай ме нападна, а госпожата удари мен – излъга баща си.

След минути бяха в учителската стая, баща му размахваше пистолета си и крещеше на всички, бутна класната в стената. Мишо гледаше как и най-строгите му учители са вцепенени и отново ликуваше – „Така им се пада!“

Класната му напусна. Него го изключиха.

„Тя е виновна. С нейната вечна загриженост. Да ме беше оставила на спокойствие и двамата щяхме да сме в училище” – мислеше си, докато вървеше безцелно. Яростта го изгаряше. Нямаше я вече властта, с която да сплаши по-малките и да си го изкара на някого. Докато обикаляше улиците, попадна на агитка на противниковия отбор – само как ги мрази тези лузъри! В джоба си напипа подаръка от баща му – сгъваем нож от дамаска стомана. Разтвори го и го стисна здраво в ръката си. Сам е. Могат да му скочат. Едно от момчетата го бутна леко, докато се разминаваха. Мишо извади ножа си и удари. После удари отново. И после пак.

То започва от пясъчника, но не свършва в пясъка.

То се просмуква, изтича, разпростира като радиация. Някои увреди са мигновени, други се проявяват във времето, носят се из поколенията, дебнат из гените.

То е лесно, достъпно, примамливо, обещаващо, съблазнително.

То отваря врати и затваря съвести.

То намира оправдания и се крие зад големи цели.

То е глад, който няма засищане.

То е власт във властта.

То е болест, която поразява всички органи.

То е зараза, която се разпростира навсякъде.

То превръща нормалните хора в насилници, а насилниците в убийци.

То прави от децата инвалиди, а от бащите - престъпници.

То е усещането за безнаказаност.

Автор: Весела Алексиева

Аз започвам борба! Борба срещу твърде остарелия модел на възпитание в яслите и отношението на персонала към децата. Не може възпитателки да подстрекават децата към насилие, да ги обиждат и крещят истерично. Както казва сина ми: "Мамо, не искам да ходя там, защото леличките се карат на децата, че мърдат". Не може да се държат с тях грубо и нечовешки - пак цитат:"Аз пишках, папках и поисках водичка и тя не ми даде" - с чувство за безнаказаност, защото знаят, че все още не могат да говорят. Да, но моят говори много и обяснява всичко с подробности, а на тази възраст децата все още не могат да лъжат. Не искам да си представям какво се случва с децата, които не говорят - всички сме чували, че се отварят прозорци през зимата, за да настиват и да не посещават яслата, че не им се дава вода, за да не пишкат много, че се наказват, като се затварят и изолират сами в отделна стая.

Започвам борба за промяна на начина за адаптация при постъпване в ясла - не може синът ми на 2г. 6м., който при постъпването си в яслата се разделя с мен с усмивка, дава ми целувка и ми казва съвсем спокойно, без да плаче "Чао", да бъде дърпан от служителката, сякаш е затворник и отива на екзекуция. Сещате се какво доверие той изгражда за това място - в "белите" държави родител придружава детето за няколко часа при опознаване на новото място и хора.

Прилагаме Берлинския адаптационен модел с позволението на Асоциацията за родителски кооперативи.

Провокирана съм да започна тази борба от личен опит, от случващото се напоследък и от репортажа на "Господари на ефира". Споделям с вас, защото смятам, че е крайно време да сме единни и съпричастни, да спрем да мълчим и да започнем да се борим за промяна и нормално отношение към децата ни. Нека спрем със страха, че ако проговорим, това ще се отрази върху отношението към тях, та то и без това е отвратително, но ако мълчим със сигурност ще продължи да е такова. Ще сезирам всички възможни институции, които биха могли да направят промяната възможна с искане: 1. Поставяне на камери за наблюдение и 2. Промяна на адаптационния модел. Приканвам и всички вас да го направите. Нека ги залеем с писма. Може да започнем със сигнали до Омбудсмана - в сайта има възможност за подаване на жалби и сигнали онлайн.

Не слагам всички кадри от тази професия под общ знаменател, напротив, дълбоко уважавам професионализма и търпението на тези, които обичат професията си и я работят с удоволствие.

Информация за Националния протест против насилието може да намерите тук.

Препоръчваме ви и статията  "Майката на Иван".