Натурално
Автор: Пролет Николаевич
Всяка история може да се разкаже по безброй различни начини. Между редовете, обаче, се крият подводни реки, които само умелият може да открие. Аз избирам да разказвам с хумор. Защото за мен най-трудно е да се усмихнеш, когато нямаш сили да го направиш. Смейте се бе, хора. Всеки скандал, всяка мъка може да бъде премината, когато обърнеш монетата и видиш ситуацията, я с ретроспекция към любимите шеги, които никога повече няма да чуеш, я с правилната дума на точното място, която да стопира яда и да го обърне на смях.
Смейте се!
Бях бременна в четвъртия месец, когато една приятелка ме попита „Пролет, ти как ще раждаш?“
Обърнах се, погледнах я и изстрелях служебното „Ами, не знам още“.
Същата вечер се прибрах и се замислих над въпроса. Как ще раждам? Бях бременна за първи път през живота си, още млада, неподготвена като други майки с фикс идея деца. Още на върха на любовта – познавахме се с мъжа ми от няколко месеца и на първа линия стояха други по-важни неща като секс, разходки под ръка, пътувания напред-назад и така нататък. Как да раждам? Представях си излизането на бебето като влизането. Лесно и приятно.
С тези си мисли в главата, взех сестра си под ръка и отидохме на отворени врати в родилното на окръжна болница. Още с влизането ме лъхна миризмата на ром. Една такава тежка, наслоена, примесена с традиционната белина. Лутахме се известно време докато намерим правилните асансьори – не западните, източните, в другото крило, през другия вход, на шестия етаж, там на майната си. Отне ни около 20, 25 минути. Зачудих се, ако някоя жена е тръгнала да ражда и не успее да стигне до родилното…
Естествено, като пишман майки, двете със сестра ми объркахме входовете на отделението и тръгнахме да влизаме през отсека за секцио. Там една червенокоса, едрогърда сестра ни навика, но ни преведе до малка стая с пет, шест ученически чина. Вътре ни чакаха няколко момичета с издути кореми, седнали тихичко с тетрадки и химикал чета пред тях. Спогледахме се със сестра ми и си намерихме местенце. Не след дълго дойде и старшата сестра. Представи се жената, раздаде на всяка рекламни брошурки за най-добрите памперси, най-добрата бебешка козметика, най-добрите банки за стволови клетки и още от най-добрите неща за бебешори. И започна…
Отделението било ремонтирано миналата година, имало еди колко си ВИП стаи, имало две ВИП родилни, където и таткото можел да присъства, „ако иска“ – че как няма да иска?!? Като го е правил това бебе е бил на първа линия, с фойерверки и помпони, и розови фтички над главата, като излиза пак ще е на първа линия, какво толкова…
Еди как си се случвал процесът - първо в пред родилно да се слушат тонове, да се пусне системка, да се спукат водите, да полежи жената 10, 12 часа и после на родилния стол… Като я попитах това магарето ли е, сестрата ме изгледа с убийствена усмивка и змийски поглед и изсъска, че лекарите хич не обичали да му викат така – не било професионално…
После старшата взе да изрежда всичко необходимо за бебето и майката за престоя в болницата. Момичетата започнаха да записват, а ние със сестра ми слушахме ли, слушахме. Зачудих се, като е толкова модерно ремонтирано отделението, защо трябва да си нося и памперси, и шишета, и дрехи, и биберони, и превръзки, и чаршафи, и какво ли още не… половин къща да изнеса за три дни…
Последва кратка разходка из родилното, която включваше ВИП залите и ВИП стаите с обходен маршрут далеч от нормалната родилна стая. Беше си планувала старшата да не стигаме дотам и беше предупредила явно всички врати към нея да бъдат затворени. Да, обаче, при влизането ни във второто ВИП родилно, всички станахме свидетели на това, как една ромка, на видима възраст 15, 16, вие с пълно гърло, покачена на магарето, до което имаше още две на разстояние половин метър през всяко. Акушерката включваше система, а лекарят настойчиво обясняваше на ромчето, гледайки я през отворените й крака, че трябва силно да напъва и да си затвори устата.
Старшата се притесни и побърза да затвори вратата, за да не прекъсваме родилния процес, след което по бързата процедура ни изпрати да си ходим.
Прибрах се вкъщи с лош вкус в устата. Не ми допадаше нещо цялата болнична атмосфера. Същата вечер се разрових из сайтовете на другите болници в града, с техните розови брошури за родилни отделения и усмихнати мами със сладко спящи пеленачета. Абе, намирисваше ми всичко, ама много. Въпреки, че бях само в четвъртия месец, започнах да се притеснявам сериозно за раждането, наред с тоновете килограми, които качвах.
Така се почна един няколко месечен процес на проучване, ровене, гледане, четене и убеждаване… всичко започна с едно клипче, което изскочи съвсем изненадващо при търсенето ми в Гугъл за „нормално раждане“. Една мама, американка, бременна с близнаци, ражда в банята си, с помощта на мъжа си. Той само държеше хавлиите. Направи го толкова бързо, толкова естествено, без да каже гък. Първо едното бебе, после другото. Ей така, приклекнала до ваната, върху стерилна постелка. Бях запленена. Някак си много нормално, много комфортно ми се видя това раждане. Много близо до мен.
Аз съм от този тип хора, които искат да са сами, когато ги боли. Почти никога не мрънкам, когато изпитвам болка, нито се оплаквам. Просто се затварям в стаята си и оставям тялото си да ми каже какво да правя, за да спра болката. От край време е така…
Клипът с раждането на тази мацка в банята, отключи в мен една мисъл… Знаейки каква точно съм и как мразя някой да ме пипа, докато ме боли, особено когато ми идва (а всички ми сравняваха раждането с много болезнен мензис), реших, че искам да родя на място, на което ще се чувствам спокойна. Демек – в къщи….
Обаче имаше един основен проблем. Какво да правя с таткото? Той или трябваше да участва в заговора, или трябваше да измисля предлог да го изгоня. Второто ми се видя малко вероятно, защото бяхме още в началото на връзката си и на него му беше изключително приятно да е залепен за мен…и за корема ми. Идваше на всеки преглед, на всяко изследване. Питаше ме за всичко, следеше всичко да е по график и да е наред. Абе, примерен бъдещ баща.
Така се реших – ще го вербувам! Започнах плахо. Първо с малко приказки, при което той ми каза „Моля ти се, глупости не ми се слушат!!!“ Но аз бях настоятелна като конска муха над лайно и продължавах да упорствам. Навих го да гледа едно, две клипчета с домашно раждане. Първото не му допадна особено защото всичко беше някак твърде стилизирано, но виж второто – това беше друга работа. В него една мацка раждаше, облегната на онези големи фитнес топки. Не знам заради топката ли, заради какво ли, но мъжът ми прояви любопитство. Изгледа още няколко клипа, после още няколко. После му дадох да прочете малко информация за процеса на раждане, после още малко. После се свързахме с няколко мами, които са го направили и разпитах е подробно какво и как. И колкото повече мъжа ми научаваше за домашното раждане и това в болницата, толкова повече се убеждаваше, че сме взели правилно решение. Накрая просто ми каза – „Няма да те пусна да родиш в болницата“. Съгласих се с кеф.
През следващите месеци от бременността увеличихме прегледите, а в деветия направихме две 4Д прегледа, за да сме сигурни, че дребният е застанал както трябва и пъпната връв не е увита около врата му. Всичко беше 6.
Признавам си – бях чела за пренаталното обучение на плода и много му говорих на това бебе. Понякога се чувствах като олигофрен, но въпреки това продължавах да говоря. „Ще си здрав, ще си силен, ще приличаш на баща ти, с неговото чувство за хумор и благородство, ще се справим заедно с раждането, ще излезеш бързо и лесно…“
Не знам дали ме слушаше хайванът, но не спирах да говоря. И така с говорене дойдоха контракциите. Два дни преди термин. Първият път си помислих, че ей сега ще го изплюя. Да, ама водите ми не се пукнаха като балон и всичко да изтече отведнъж. Те си текоха, текоха цял ден. Вечерта контракциите тотално спряха и аз заспах като пън. На другия ден никакъв помен от контракции. Ядосах се. Не се побирах в кожата си и тръгнах да ходя по разходки.
Седнахме да обядваме с мъжа ми и като отидох да пишкам за 10 път усетих силна, мощна, щастлива контракция. „Тръгвай“ извиках победоносно, изскочих от тоалетната и беж вкъщи. Бяхме се подготвили с всичко необходимо – стерилни постелки, дезинфектант за пода, стерилни марли, ръкавици, клампи. Стерилен конец за зъби за пъпната връв, стерилна подлога за плацентата, памперси, пелени… с една дума всичко за раждането.
Прибрахме се, подготвихме всичко и зачаках. В началото контракциите бяха през 20, 25 минути – едни такива гъделичкащи, приятни. Викам си: „Ако това е раждането, какво реват всички, по дяволите?“
Мъжът ми седна да си гледа „Двама мъже и половина“, цъкаше си във фейса и само от време на време ме питаше дали съм ОК. Отговарях положително и продължавах да си щъкам из вкъщи, да си клякам, да пишкам и да акам през 15 минути. Не ми беше необходима клизма. Организмът си свърши работата сам за около 3 часа. Капка отрова не беше останала в мен.
Минаха няколко часа и контракциите зачестиха през 8, 10 минутки. Ставаха болезнени, но търпими. Лесно ми беше да си клеча на стола или да си лежа на голямата фитнес топка. Накрая обаче се изморих и седнах на дивана да позяпам и аз някой сериал. Взех си сокче, вдигнах си отеклите крачка на масичката, наместих възглавниците зад гръбчето и даже подремнах. Но това беше ужасна грешка от моя страна, защото контракциите разредиха отново.
Вместо да се приближавам към края, се отдалечавах. „Хайде, Пролет, да пукнеш“ – казах си и станах да снова и да клякам. Веднага се раздвижиха нещата, паднаха минутките на осем, станаха болезнени контракциите и аз започнах да муча. Чувах се отстрани и по някое време си помислих какво ли си мислят съседите отдолу? „Тия сигурно егати секса правят с такова мучене“. Не се трогнах особено и увеличих децибелите. Мъжът ми хвърляше по някой поглед през дивана, питаше ме дали всичко е ОК и продължаваше да си цъка нещо в компа.
Контракциите паднаха на 5 минути. Много скоро след това на 3. Интензитетът им се увеличи, както и продължителността. Усещах как нещо в мен слиза надолу. Болката се увеличи драстично и мученето ми премина в нещо между рев, дране и пръхтене. Мъжът ми се размърда. Облегнах се на топката и в момента, в който ме отпускаше контракцията, заспивах за секунди.
Ей така, в просъница, ми мина мисълта, че може би, трябва да усетя напъни вече. Казах му „Я провери, моля те, в нета, като са през 3 минути контракциите не трябвали и напъни да усещам?“ Проверява мъжът ми и вика: „Ами през две минути като станат, тръгва да излиза.“
Свих се аз, докато мине контракцията и засичам. И две минути нямаше, а трая около една. „Абе нещо става тука“ – викам си. Слагам ръка да проверя, нищо не напипвам. Помолих го да погледне, докато трае контракцията и чух само –„ А, има глава…А, главата се скри“
Аха! Значи май трябва да напъвам. Боли ме вече зверски, идва контракцията и аз напъвам. Напъвам и усещам нещо с размера на футболна топка да иска да премине през гърлото на балон. Боли ме, та дрънка и си викам –„Абсурд! Това от мен не може да излезе!„ Отчаях се и полегнах за 30 секунди на топката. Май съм заспала, защото чух ясно дядо ми, който почина преди 10, 12 години да ми казва: „Хайде, моето момиче, ще се справиш! Малко остана.“
Сепнах се аз от болката, от контракцията и изненадата от чутото и напъвам колкото сила имам. Напъвам все едно акам, викам, все едно ме дерат жива и с този последен зор една глава излезе от онази ми работа. След главата, телцето се изхлузи толкова лесно и толкова бързо, че даже не го усетих. Излезе малкият и цялата болка приключи отраз.
Обърнахме го бебо по коремче, после взехме стерилната помпичка и изсмукахме течността от нослето и гърлото, а той хайванът си отвори още невиждащите очи и каза „Агууу“. Спогледахме се с мъжа ми и ревнахме и двамата, и се разцелувахме, и се запрегръщахме и въобще забравихме за плацентата.
Тя, обаче, напомни за себе си след петнадесетина минути и с една контракция си излезе цяла-целеничка в стерилната подлога. Погледнахме я любопитни. Това приличаше на доста голям свински черен дроб. Много интересна плацентата, да знаете.
Оставихме пъпната връв съвсем да спре да пулсира и се захванахме с рязането. Клампиране, завързване с конец за зъби, рязане със стерилна ножица с ръкавици и прогаряне със свещ. Всичко по план, както сме гледали и чели.
Бебо беше най-спокойното дете на света и си спа кротко като пич през цялото време. Поседяхме така един, два часа, плътно притиснати един до друг и любуващи се на живота, който сме създали. Забравихме да запишем времето, та започнахме да смятаме и се оказа, че всичко е траяло 6 часа от началото до края. Доволна, мръсна, потна и кървава, предадох бебето в ръцете на баща му и станах да се окъпя.
Първо едва не припаднах, защото диафрагмата ми още си стоеше до гърлото и въздух не можах да си взема и после като се погледнах отдолу ми прилоша – бях се подула като майска роза от напрежението и си помислих, че повече няма да бъда нормална жена. Но бях много изморена и легнах да спя…
А на другия ден двете родителски двойки баби и дядовци едва не получиха инфаркт от нашето приключение. После имах „приятни“ разговори в същата тая окръжна за регистрацията на малкия. Разговор и с полицията даже, защото ме набедиха, че съм го откраднала това дете, при все че отивам с акуратно увита плацента и цъфнала майска роза отдолу. На която роза се дивиха всички от отделението много, защото беше изкарала 4 кг зверче без нито едно разкъсване или охлузване. Първо раждане! После се изреди всичко живо да я погледне отблизо таз майска роза и аз се зачудих дали не съм експонат в музея.
След три дни се прибрахме и епопеята почна. А след шест години историята почти се повтори. Но този път мъжът ми не беше съгласен за домашно раждане. Явно беше одъртял и го беше хванало шубето. Усети ме на третия час, докато клякам в уютната си баня и си бях приготвила всичко да си го родя сама. Насила ме закара в болницата, взехме ВИП родилно и докато ми пукнат водите и всичко останало, една акушерка бръкна да види какво се случва и главата се подаде. Едвам стигнах до магарето и беба излезе за 1 минута – фронтално пред мъжа ми. Думите му бяха: „Леле, какъв врат има… То затова ти е било трудно да я родиш.“ Беше 4 часа сутринта и докторът тъкмо се събуждаше като ме приеха, а в 5 без 20 вече бях родила и той не се усети какво става. Прегледа ме, след като излезе плацентата и отново нямах нито едно разкъсване или охлузване. Попита колко е голямо бебето и като му казаха 4 кг., плесна с ръце и каза весело –„Момиче, ти си създадена да раждаш деца. Кога ще е третото?“ Изгледах го свирепо и си се облегнах назад.
Когато домашното раждане в България стане законно и има мобилни екипи за жените, които искат да родят в комфорта на дома си. Никога!
Препоръчваме ви невероятната сесия с раждане във вода на Ивелина Чолакова.
