Автор: Мария Пеева

Това, майките, значи… Ужасни кралици на драмата сме. Даже по-точно на мелодрамата. Всъщност, не знам за вас, за себе си говоря. Вие може да сте с английско възпитание, да не ви трепва горната устна, каквото и да бушува у вас. Аз съм си балканско момиче. Това, което ми е на сърцето, това ми е на лицето. И от радост рева даже повече отколкото от мъка.

Което понякога създава доста конфузни ситуации. Моят Теди, първородният ми, горкото дете, мина през всичките важни и щастливи събития на живота си, придружен неизменно от хлипаща мама с червен нос като на Дядо Коледа и размазан черен молив под очите. Наистина ми е жал за него, толкова неудобно му ставаше от мен. На детска градина и на предучилищна не успя да ходи по здравословни причини, иначе казано вродена и поощрена кекавост. Така че като тръгна в първи клас не бях присъствала на нито едно истинско тържество и не знаех какво да очаквам. И на първия учебен ден, като го зърнах в редичките на първолачетата, докаран в смешно костюмче със сребристо елече и папийонка, в стил „на сгоден циганин брат му“ (такива бяха модите едно време, моля, не ме критикувайте) и като ревнах. Леле… Ми то все едно съм на погребение. Майките около мен уж ме потупваха по рамото да ме успокоят, пък аз взех и че се разхълцах. Директорката изнася приветствена реч, а аз - хлъц… хлъц… Добре че една приятелка носеше водичка за дъщеря си, та ми даде малко да пийна и да се поуспокоя.

После Теди ми вика:

- Мамо, ти защо толкова много плака? Чак толкова ли е страшно в първи клас?

И разбрах, че трябва някак да овладея този рев, че ще нанеса на детето непоправими увреждания. Ама то овладява ли се? Започва като някаква буца, дето ти стяга гърлото отвътре, гледаш го това отроче твое безценно, и всички дечица са толкова мили и сладки, и разкошни, обаче твоето, ТВОЕТО… С какво си заслужила това прекрасно създание, живо, здраво, съвършено, да ти се падне точно на теб? И какво малко бебенце беше, колкото една мръвка, пък ей го сега, станал такъв дангалак… И хоп, някъде в този момент буцата изведнъж се надига, втечнява и руква през очите, като солен вулкан, и няма спиране, казвам ви.

Ей така си ревах и на осми март, на тържеството на буквите, на завършването на първи клас, после втори, трети… Като го приеха в Американския колеж в седми клас, не изнасяха данните в интернет и висяхме към двеста майки да проверяваме резултата в училището. И гледам го моя мързеланчо – на 19 място, даже се класира за стипендия! И тогава като му отпрах пак един рев… Пък една добра жена ме прегръща и ме утешава:

- Ама вие не плачете сега, има и други хубави училища, не е толкова страшно.

А аз от хлипане не успявам да й обясня, че плача, защото са го приели, не за друго. Днес пак си поревах от сърце – за номер втори, Косьо. Седмокласник е и той, и него приеха в същото училище. Обажда ми се детето да ми каже добрата новина, пък батко му вече ми я беше съобщил, и аз не мога да говоря, само хлипам сърцераздирателно и се опитвам да свържа две думи в изречение. А Косето ми казва:

- А, мамо, ти ревеш. Значи вече си видяла резултата.

Та, в общи линии, свикнали са ми децата, много не се впечатляват. Което не е толкова лошо, но понякога също може да е конфузно, защото пък имат определени очаквания. На сватбата на най-големия ми син миналата година си бях решила една сълза да не пролея. Викам си, ще ме видят сватовете и гостите, и ще си кажат:

„Погледни я сега тази свекърва, не ще да си дава момчето, затова реве толкова.“

И си наумих, като ми се дореве, да си кажа наум някой просташки виц и ще ми мине. Даже си приготвих запас от пет-шест, няма да ви ги пиша тук, че може някое дете да ги прочете. Но работи този номер. Тъкмо да ревна и се присетя за вица с младата вдовица и момчето от добро семейство. Или за трите жени, дето намерили пияницата във входа. И още няколко такива, един от друг по-солени. Та, размина ми се големият рев. Всичко изглеждаше, че върви добре. Но по едно време Теди идва при мен, изтупан в сватбения костюм, същински млад, красив, малко едричък Аполон, и ми шепне притеснено на ухото:

- Мамо… Да те питам нещо. Извинявай, ама ти защо не плачеш? Да не би да не се радваш, че се женя?

Е, какво да ви кажа, няма угодия. Затова реших, ще се реве и толкова. Такава ми е природата. Още три момчета имат да изкласяват у дома, да се женят, после идва ред на внуци, живот и здраве. Ще пада голям рев, то се е видяло.

Дай боже все да е за хубаво.