Автор: Мария Пеева

Казвала ли съм ви, че съм страшна късметлийка?

Едно време не вярвах в късмета особено. Даже обидно ми ставаше, когато някой тръгне да ми пожелава късмет. За какво ми е късмет, мислех си. Идеално се справям и без него. Важното е човек да положи достатъчно усилия, да не се пести. И във всичко ще успее. Късметът е измислица на мързеливите, си мислех също. Имах цяла теория как с липсата на късмет хората си намират оправдание за неуспехите, за пропуснатите шансове. Може би има нещо вярно в това, но донякъде само.

Защото без късмет не става.

Пораснах много тази година. С всяка година пораствам, но тази особено. Късметът ми удари голям шамар, изневери ми, както се казва, та белким взема да се освестя.

През април моето щастливо и здраво внуче, дете на моите щастливи и обичащи се син и снаха, племенник на моите щастливи, здрави, успяващи във всичко, умни и добри момчета, взе, че се разболя. Тумор на Вилмс, казаха докторите, след всичките изследвания, скенери, ръчкания и боцкания, през които мина малкото му пухкаво, гушкаво и нежно телце. “Но защо, откъде дойде, как така рак - това малко невинно човече, то никога от нищо не е боледувало?” Докторите вдигаха рамене. “Изтеглихте късата клечка”, каза онколожката.

Защото това е от лошите диагнози, пояснявам - за онези, които не знаят. От ония, които, като ги чуеш за някое близко детенце и веднага бързаш да чукнеш на дърво. Сякаш някога това е спасило някого. 

Много бързо се разви всичко тогава, този черен април, за дни намерихме най-добрите лекари за операцията, най-добрите клиники за химиото след нея, проведохме стотици разговори с десетки хора, които нещо и някак могат да помогнат - къде с информация, къде със съвет. Вие нищо не разбрахте тогава. Ще ми простите, уж всичко ви казвам, но това, страшното, нямах сили да го изрека. Който го е преминал, ще ме разбере. 

Много преосмислих тогава мнението си за късмета, хора.

Седяхме една вечер с моя Иван на верандата, вечерта преди операцията на Бобчо, изтощени след цял ден усмихване и убеждаване на деца и близки как всичко ще мине наред.

Беше топла априлска вечер, никога няма да я забравя, ясна, приятна, спокойна, децата вече заспали. От онези вечери, които чакаме с нетърпение с мъжа ми, за да се подържим за ръка като ученици, защото още го правим, да, и още си казваме колко се обичаме и колко е прекрасен светът. 

Ама не беше прекрасен светът в онази вечер и ние нямаше какво да си кажем. Следващия ден можеше да го обърне - целия ни живот да обърне, и двамата го знаехме много добре и толкова болеше от тази мисъл, че никой не смееше да я изрече на глас.

- Всичко ще е наред утре, ще видиш. Ще мине и това. - казах накрая, повторих моята си мантра, с която от няколко дни си лягах и ставах, и повтарях на децата, които ме гледаха с огромни, потъмнели, уплашени, невярващи очи - “какво му е на Бобчо, мамо, ще се оправи ли Бобчо, това лошо ли е, това страшно ли е?”. И аз послушно отговарях: “Всичко ще е наред, всичко ще се нареди, добре е Бобчо.” А отвътре сърцето ми свито на камък. Същото казах и на Иван, ей така, колкото да кажа нещо, защото тишината понякога крещи непоносимо и трябва някак да опиташ да я разсечеш.

- Не мога да си представя свят, в който него го няма. - каза Иван. - Не мога и да се опитам даже. Ти представяш ли си? Толкова работа, толкова усилия, толкова битки и накрая едно щракване с пръсти и всичко свършва. И нищо не зависи от теб. Нищо. Нищо не можеш да промениш. От кожата си да излезеш, не можеш. Късмет.

Операцията мина на другия ден. Успешно мина, извадиха всичко, разсейки казаха - няма. А след две седмици излезе хистологията и плакахме много цялото семейство, и аз дори. Този път си позволихме сълзи. От радост.

Оказа се доброкачествено. Противно на всички диагнози. От късите клечки излезе, че сме изтеглили най-най-най-дългата.

Затова ви казвам, че съм страшна късметлийка.

Нищо не си пожелавам вече освен късмет. За останалото се боря и си го постигам. Но късметът прави разликата между щастието и нещастието, живота и смъртта. Късметът, че хората, които обичам, са до мен, живи и здрави. Късметът, че изобщо има кого да обичам. Това е всичко, което искам на този свят и то изобщо не зависи от мен.

Страшна късметлийка съм, казвала ли съм ви?

За Бобчо Яна ви разказа ето тук. Сама го реши. Не бих си позволила иначе да го направя.