Автор: Мария Пеева

Всички, които следят блога ми, вече са наясно, че ежедневието ми преминава предимно вкъщи, с децата, на печката или на компютъра, с кучетата и котарака, с малък кръг приятели и съседи, изобщо доста ограничено, а за мнозина и вероятно скучно битие на работеща вкъщи майка и домакиня. Живот, в който екшънът идва предимно от семейните ни истории и емоциите, които си създаваме сами, а не от външни обстоятелства. Но този начин на живот има едно огромно предимство. Защитен е. Почти напълно е обезопасен от негативните емоции, с които ежедневно се сблъскват хората, работещи в големи офиси. Може би затова толкова много се впечатлявам от ситуации като тази, на която случайно станах свидетел днес, в кварталния клон на банката.

Улучвам обедно време, когато залата е пълна с хора, излезли да отхвърлят някоя задача през почивката. Преброявам поне десетина души преди мен, всеки си взел билетче и седнал в зоната за изчакване. Ще повися, какво да се прави. Поне тази процедура с билетчето е голямо облекчение, защото не ти се налага да помниш след кого си, на едно табло излиза поредния номер и на коя каса да се яви. Впрочем всички каси работят, не виждам никой от служителите да е излязъл в почивка. Сядам и аз, като всички останали си вадя телефона и се зачитам в нещо, докато ми дойде редът.

В този момент край мен минава младеж, двайсет-двайсет и петгодишен, устремен за някъде, чак ме настъпва. Вдигам очи, насреща сърдита физиономия, няма извинение, няма даже „опа“, което е по-добре от нищо. Проследявам го, докато профучава към вътрешната част на банката. Интересен образ. С черен анцуг, нищо че навън е 30 градуса, с ланец, с бръсната глава и за малко да заприлича на мутра, ако мутрите бяха много ниски, подпухнали и не напомпани, ами откровено дебелички. Все едно някой е искал да нарисува лошо момче, пък е излязла карикатура. Младежът застава до една служителка и вдига бесен скандал, че чака 30 минути и вече осем души са го прередили, нищо че има номерче. Служителката проверява билетчето му и клика нещо на компютъра. Изглежда, че младежът си е пропуснал номера. В този момент в скандала се включва и приятелят му, когото едва сега забелязвам. И той облечен в черен анцуг и с ланец, и той с бръсната глава, досущ близнаци, само че този е длъгнест, бледен и мършав. Представете си една класическа мутра от 90-те – висок, гологлав, напомпан, с черен анцуг, маратонки и ланец и го разделете на двама – единият е взел само ръстът, а другият – само килограмите. Мускулите са се изгубили някъде при подялбата. Ето така изглеждат случайните ми непознати.

Всичко това дори е забавно до момента, в който клечавият си изпусна нервите и напсува касиерката. Вулгарно и просташки, на майка, с ярост и в думите, и в жестовете, все едно ще я удари всеки миг. Беше толкова шокиращо и не на място, че абсолютно всички присъстващи на сцената зяпнахме в него. Жената, предполагам на възрастта на майката на тези момчета, изгуби ума и дума за миг, после се окопити и ги помоли да напуснат банката. Мършавият продължи да псува, а дебелият да му приглася. Все си мисля, че едно е да чуеш такъв език на футболен мач или в някоя кръчма, друго е в банка, в учреждение, където хората идват облечени в костюми, говорят на „Ви“ с клиентите и работят с пари. Хората наоколо се притесниха, аз също, даже се загледах момчетата да не извадят бокс, нож и да вземат да раздават „правосъдие“. Сега като се замисля, никой от нас не се намеси, а в залата имаше и доста мъже, включително колеги на касиерката. Изглежда в такъв момент човек наистина се шокира до степен да не знае какво да направи. Да, физически сблъсък нямаше, но вербалната агресия беше смразяваща. Междувременно се появи охраната – двама наистина големи и здрави мъжаги, пред които момчетата толкова бързо се спихнаха, че щеше да ми дожалее до тях, ако преди това не бяха обидили жената така грозно. Скандалът бързо беше потушен, без особени последици за хулиганчетата и ние отново си зяпнахме в телефоните, а касиерите и служителите продължиха работа все едно нищо не е станало.

Да, наистина нищо кой знае какво не стана точно днес, точно там. Но тези две момчета следват един модел. Те подражават на това, което някога някой ги е научил да харесват. Те не са "лоши момчета", нямат физиката, а най-вероятно и дързостта за това. Но им харесва да се държат като такива, нищо че мутрите вече не са на мода. Моделите за подражание са сбъркани. Което е много по-притеснително, отколкото ако бяха истински престъпници. Защото това всъщност са две най-обикновени, простовати момчета, израснали със заблудата, че е мега яко да си агресивен, вулгарен и нагъл, да обиждаш жени, хора, които са физически по-слаби от теб и не са в позиция да ти отвърнат подобаващо, да се държиш сякаш целият свят ти е длъжен, нищо че ти не спазваш правилата му. Тези момчета някой ден ще бият съпругите и децата си, ще тормозят съседите, ще ударят шофьора, който им е счупил мигача, учителката, написала двойка на сина им, старицата, която ги е погледнала на спирката и лекарката, която ги е подразнила. Защото никой не ги е научил, че законът на джунглата работи само в джунглата. Никой не им е казал, че имат късмет, че живеем в цивилизация, защото в джунглата такива като тях, без особени физически и умствени данни, първи стават жертва на хищниците.

И знаете ли, не можем да виним за всичко обществото и училището. За да са такива децата, са отговорни най-вече родителите. Първият модел за подражание сме ние. Чак след това идват учителите, които допускат подобно поведение, защото нямат сили и ресурси да се сражават с него. После и обществото, което си затваря очите, защото е по-лесно. Но родителите са тези, от които тръгва всичко. А най-тъжното е, че тези родители, които си възпитават децата да обиждат и мачкат, точно те изобщо няма да прочетат нито тази история, нито поне една от стотиците книги и статии по темата, които са достъпни навсякъде, стига човек да ги потърси. И някой ден двете момчета ще възпитат децата си точно по същия начин, по който са възпитани и те. Лошо. А ние с вас, приятели, можем да се борим с институции, закони, престъпници и неправди, но не и с простотията и посредствеността. Тази битка, подозирам, е обречена. Много, много тъжно.